Покоите на Елисандра

Те не се различават от тронната зала по стил. Както и там, така и тук всичко е стъклено, изчистено и фино. Дългите до земята пердета са от искрящо бял сатен. Леглото е поне за пет души. Чаршафите също са от сатен, но кремав а възглавниците са от пух. Често може да се наблюдават падащи пера в тази зала. Тук Богинята си почива от натоварените дни и се наслаждава на спокойствието.

Лушиъс седеше на земята, с ръце поставени на колената и гледаше в една точка. Гледаше в нея от часове. Времето никога не се беше изнизвало толкова бавно. Беше си истинско мъчение.
Едно време обичаше този дворец. Обичаше да прекарва времето си в него с компанията на любимата жена. Но това време отдавна бе загубено, затворено в дебрите на душата му и колкото и да се мъчеше, не намираше нито една пролука, позволяваща му да върне първоначалният си образ. Сега единствено спомените и мирисът на прекалена чистота му напомняха, че преди години е пребивавал тук.
-Голям си глупак. А можеше да бъдеш нещо много повече. Но предпочете отшелничеството. И то къде? В страната на Себастиан, за бога.
Саша стоеше изправен пред огромният прозорец и гледаше сивите нощни облаци. Усмивка в левият ъгъл на устните на Пахт промени безличното му изражение.
-Все пак съм некромансър. Те ме създадоха такъв.
-Да, като експеримент. Това не означава, че трябва да му служиш.
-Ако си мислиш, че служа на Себастиан Дантес или на когото и да е друг, значи си в по-голяма заблуда, отколкото очаквах.
Сергеевич се намръщи и отиде пред седналият.
-Да не служиш никому е по-зле и от това да служиш на най-гадното същество.
-Ти така мислиш. Мен ме устройва. Хайде, не се прави, че те боли от напускането ми. Все пак зае моето място. Трябва да си доволен.
Ръката на лилавокосият ангел се протегна и стисна здраво лакътя на предшественикът си.
-Ти си проклетник.
Усмивката на Пахт се увеличи още повече.
-Искаш да ме удариш ли? Давай. Пробвай се ако ти стиска. Докажи се на господарката си както винаги си правил.
Юмрукът на Саша се сви, готов всеки момент да нанесе удар, но тогава масивната врата от слонова кост се отвори и през нея мина самата Богиня. Мъжът пусна Лушиъс и се изправи почтително.
-Ваше величество!
-Саша, остави ни.
-Разбира се! - поклони се той и напусна покоите.
Веднъж останали насаме, Елисандра се приближи до бившият си любовник. Годините не ги бяха променили ни най-малко.
-До кога смяташ да ме държиш като затворник?
-Затворник!? Скъпи, ти си гост тук. Това е твоят дом все пак.
-Не е мой дом от двадесет и осем години. Не се прави, че всичко е по старо му.
Дантес клекна и го погледна право в лицето.
-Но може да е, любов моя. Може да е.
-Не ме наричай така.
-Преди ти харесваше.
-Преди много неща ми харесваха. Но ти доста добре се постара това да не се повтаря.
-Все още ли ми се сърдиш?
-Ели. Мила, невежа Ели. Никога не съм ти се сърдил. Просто престанах да вярвам в теб.
Веждите на божеството се набърчиха. Тя протегна ръка, хвана превръзката, която минаваше по продължението на лицето му и рязко я дръпна, освобождавайки го от нея.
-Защо още я държиш? И двамата знаем, че окото ти заздравя отдавна.
-Отива ми на косата!
-Все същият си. Все така хаплив, винаги знаещ какво да отговориш. Виждаш ли? Виждаш ли колко ги превъзхождаш? Не си за долу.
-На мен си ми харесва.
-Защо? Какво могат да ти предложат? Това са само хора. Какво, заради онова момиче, което има силата на Скитника ли? Да, вярно, тя я интересен субект, но тя ще оцелее и без твоята помощ, независимо какво се случва с нея. Или заради Геш. Стига, мозъкът му е по-изкуфял и от на Себастиан.
Елисандра се изправи, а изражението й се помрачи.
-Или е заради онази рошла? Как изобщо такова същество може да грабне вниманието ти? Не разбирам.
-Точно там е работата. Ти никога не си разбирала. Стана мърлява в дейността си. Същата си като брат си. Казах ти още отдавна да изгладите отношенията си, да работите заедно, но ти инатливо като дете отказа.
-Това няма как да се случи. С него не може да се излезе на глава.
-Това не е моя грижа вече.
-Но ако те имам до себе си можем да успеем. Да го надвием, да властваме над всичко.
-Както казах, това вече не е моя грижа. Нямам желание да го унищожавам, нито да властвам над когото и да е.
Дантес гневно махна с ръка.
-Глупак!
Няколко секунди на затишие, след което Лушиъс продължи със сериозен тон.
-Ели, пусни ме да си ходя. До кога ще ме държиш против волята ми?
-Не те държа против волята ти.
-Напротив. Само килията е по-широка и светла. Престани да се бъркаш в живота ми, да навлизаш в съзнанието ми. Всичко между нас свърши. Преодолей го!
-Никога! -извика се богинята - Ти си мой, ние те създадохме.
Пахт въздъхна.
-Не можеш да ме притежаваш. Единственият начин е да ме убиеш.
Жената клекна отново и погали бузата му.
-О, скъпи. Знаеш, че не мога да направя това. Светът няма да е същия без Лушиъс Пахт.
Изведнъж ангелът усети пробождаща като от шило болка ниско под сърцето. Гърлото му се изпълни с кръв, а в главата му изплува образът на Таня. Те бяха тясно свързани, винаги чувстваше когато е в опасност. Погледът му потъна, и двете му очи кръвясаха. Той рязко се надигна и бутна богинята от себе си.
-Тръгвам. Не можеш да ме спреш.
Подмина я, но не направил и няколко крачки, тя го спря. Стисна го здраво за ръката, вкарвайки енергията си в мускула му, така че да не може да мърда.
-Никъде няма да ходиш!
В този момент некромансъра загуби спокойствието си. Протежето му беше много по-важно от женските прищявки на бившата му любовница. Устните му се изкривиха грозно и в следващият миг, мъжът отприщи цялата си сила. Ударната вълна бе толкова мощна, че изтласка богинята на десет метра, забиваща я чак в стената. Тя се строполи и го погледна невярваща за своеволието му. Гърбът му бе обвит от черна, прекалено натрапчива, смазваща аура.
-Лу....
-Сбогом, Ели!
Той излезе през вратата, а веднага след това изчезна в пространството.
Елисандра Дантес се изправи все още със забит поглед към портата, от която преди секунди излезе любимият й.
-Никога няма да се отървеш от мен, Лушиъс Пахт. Никога!