ИндексТърсенеРегистрирайте сеВход

Share
 

 6. Лабиринта на изкуплението

Go down 
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

6. Лабиринта на изкуплението Empty
ПисанеЗаглавие: 6. Лабиринта на изкуплението   6. Лабиринта на изкуплението Icon_minitimeПон Яну 24, 2011 6:24 pm

Лабиринта е черно-бял. Целта е ясна - трябва да се премине целия като пътникът трябва да признае греховете си. За всеки признат грях той бива физически наказван. Кръвоприношението е задължително. И още повече, че грешника няма право да се оплаква, да негодува, даже да издаде и стон.
Върнете се в началото Go down
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

6. Лабиринта на изкуплението Empty
ПисанеЗаглавие: Re: 6. Лабиринта на изкуплението   6. Лабиринта на изкуплението Icon_minitimeСря Юни 19, 2013 6:40 pm

Когато го гледах как той едва ли не умря в ръцете ми изведнъж се почувствах като най-ужасното създание, което може да съществува на този свят, но накрая това просто се оказа шега. Поредната шега за моя сметка. Вече нищо няма да направя, за никой. Никога. Изведнъж се изправих и хванах единия поднос. Просто го оставих на земята и викнах кучето да изяде храната. Щях да направя и с другия така, но Грегъри ме спря, затова просто се врътнах на пети и тръгнах към гардероба. Извадих от там някакви дрехи и тръгнах към банята. Влязох и треснах вратата след себе си. Чу се много гаден звук от едва ли не изкъртени панти на вратата, както и да е.
Там се преоблякох и застанах под огледалото. Гледах лицето си. Гледах го .. и накрая открих, че наистина ще се окаже, че съм ужасно създание. Поогледах се вече цялата. Черен потник с много разрези в областта на корема. Отделно панталона, който бях облякла ми стоеше едва ли не огромен, но той си беше такъв. Беше приятно да се носят такива дрехи. Пазиха студено и прохладно, а и са удобни. Накрая си вързах косата на конска опашка и започнах да я сплитам. Завърших си и косата и обух едни маратонки. Излязох от банята и погледнах Грегъри, който сигурно ми се чудеше, но няма значение. Просто нещо в мен се пропука. Не знаех какво съм му направила. Изобщо не разбирах. Но вече за втори път си прави шеги с това, което направя. Направо да ми каже, че съм едва ли не ужасна във всичко, което хвана. Това щеше да е едва ли не по-малко обидно.
-Излизам.
Казах и без изобщо да чакам да каже нещо затръшнах вратата след себе си. Започнах да ходя по коридора и накрая излязох навън. Запътих се към единственото място, където бях сигурна, че ще мога един вид да не мисля за Грегъри. А и щеше да ми олекне на душата, затова просто се запътих натам.
И по пътеките най-накрая стигнах до желаното място. Усетих гадното чувство в лабиринта на изкуплението. Мразех го, но и той беше най-добре за мен. Преструвките и всякакви лъжи, грехове ... те просто щяха да бъдат разобличени тук. Чудесно. Точно това исках. Веднъж да си призная пред някой или нещо за това, което чувствам без да ми се смее в лицето.
Най-накрая влязох в лабиринта и просто започнах да се разхождам ли разхождам и да оглеждам мястото. дойде и време да кажа нещо затова просто си признах, че завиждам на Таня. А сега просто чаках да видя какво ще е наказанието ми. Завистта беше един от седемте смъртни грехове, но освен това в себе си таях гняв и горделивост. Достатъчно беше засега това, защото меко казано за такива неща си трябват наказания.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

6. Лабиринта на изкуплението Empty
ПисанеЗаглавие: Re: 6. Лабиринта на изкуплението   6. Лабиринта на изкуплението Icon_minitimeВто Юни 25, 2013 6:46 pm

Греховете са за тези, които не могат да им се противопоставят. Търсят изкупление чрез разкаянието, което стои изографисано на дървена табела, толкова голяма, че ако падне върху ти, ще смаже тялото ти. Греховете са атракция, за която хората плащат безочлива цена, само и само да я погледат, да станат част от нея, да вземат действие в разновидността й, а после дават мило и драго да я забравят, да се прочистят и опростят.
И като всеки спектакъл и те започват с увертюрата под формата на осъзнаването. Веднъж разбрал грешката си, ти минаваш първата граница и навлизаш във втората - приемането на истината. Тя може да те отврати, може да те накара да се погнусиш от себе си, а може и да не ти направи особено впечатление. Всичко зависи от индивидуалната съвест и от това колко може да понесе. 
Следва антракта, в който имаш време за размисъл. Дали да поискаш прошка или да я подминеш като бездомник на улицата. Опърпаната, изгубила баланс, разядена вече съвест, глозга кокалите на душевността и я подтиква да се блъска от едната крайност в другата. Мършата от проказата на греховността избива внимателно и елегантно, почти ефирно на повърхността и се размирисва. Наслоява се в самата аура, затъмнява я, сгъстява я и й придава една натрапчива наситеност, която проличава в говора, действията, отношенията. Най-често те биват неблагоприятни за околните. Ставаш сприхав, лесно обидчив, раздразнителен, дребнав. Казваш и вършиш неща, които огорчават близките ти. Съжаляваш, знаеш, че това не си ти, че те не го заслужават, и все пак, не можеш да спреш този порив. Смяташ, че ако си го изкараш на някой друг, болката ще отмине, но това не е двупосочен път. Еднопосочен е и то със запечатан край. Някъде там, в далечината се издига стена от пепелта, в която се удря гневът към самият теб и рикошира с двойна сила, забивайки се в кръвоносните съдове. След време те толкова те сърбят и потискат, че не издържаш и рухваш като кула от карти.
И тук идва момента за кулминацията. Първоначалния въпрос е обмислен и сега се изправяш гордо или страхливо пред наказанието, което ще бъде изпълнено от невидимия палач на съдбата, в последното действие, в самия екзод. 
Бичовете на палача са много тънки. Почти като струна. Забиват се в месата и оставят вечни следи. 
Завист! Един от седемте смъртни гряха. Най-често срещания и най-безсмисления. Че какво нямаш ти, та да искаш това на другия? С какво не разполагаш, какво ти липсва? Богатства и дрехи на гърба ли? Подслон и уют? Храна и вода ли не можеш да си набавиш? Потекло и власт ли нямаш? С обичта на околните ли не можеш да се похвалиш? Болест ли те измъчва? Нима си онзи скитник без път, ни посока, изгубен в потока на безвремието? Нима си чумав, белязан да губиш кожа и лик, заключен в карантината на самотата? Нима си онзи бедняк, свит в тъмния ъгъл, който всекидневно се бори с мишки и кучета за къс мухлясал хляб? Или онзи, чиято жена и деца са безмилостно избити пред очите му? Какво ти липсва? Какво не ти е достатъчни? Защо си такъв егоист, че да завидиш на приятел? На човек подал ти ръка, когато толкова други биха я отблъснали. На същество толкова чисто, толкова неопетнено, че заради неговата доброта бива наказвано за грешките на другите. 
Мислиш си, че тя е късметлийка, но не знаеш колко пъти нежното сърце е кървяло, предадено, затиснато от мрак и егоцентризъм. Смяташ, че е щастливка, ни не знаеш колко години прекара в самота, в използване, ограничения и най-вече ограничение от този, който я намери и взе под крилото си, още тогава, като невръстно дете. Много скоро това крило се превърна в злокобно и скърши чистотата на това невинно създание. Даде му безсмъртие, затвори го в стъкленица, за да го има само за себе си. И ти завиждаш на нея, която си много по-силна, много по-уверена и дори свободна. Не вярваш? Мислиш си, че той те обработваше и ти отнемаше свободата, но ти сама го позволяваше, сама го подтикваше и сякаш се молеше за тези забрани, за да имаш извинение за нещастието, което изпитваш. Така и не се опита да дадеш истински шанс на света, на обитателите му, и не защото той не ти позволи, а защото сама не искаше. 
Сега, стояща между изкуплението, тя чакаше търпеливо своето наказание и бога ми, струва ми се, че желае да е възможно по-жестоко. Очите й, като змийски се озъртаха трескаво наоколо и следяха всяко потръпване, всеки шум, сякаш ей сега ще да изскочи рогатия дявол и да я бичува. Стоеше и чакаше! Безмълвна, отдадена на една друга реалност. Реалност, в която нищо не е така както изглежда и обратното. Това бе нейната църква, а сега трябваше да дойде и свещеника, за да прочисти душата й. 
Това, което се случи после, трябваше да се случи. Бе написано на дългия пергамент на кармата още когато се е родила. Не веднъж бе стискала зъби и нокти в този кръг, понасяйки агонията, но този път беше различно. Този път нищо и никой нямаше да нарани трупа й. Този път целта бе различна - мозъка!
Почвата се разтвори и от нея се издигна една стоманена маса. Песъчинки и корени падат по нея, докато излиза от земната дупка. Масата е във формата на кръст. Символично амплоа за изтезание. Някаква невидима подбуда я кара сама да се покатери върху й. Разперва ръце и се наглася според силуета, очертан от многобройните тела преди нея. Метални закопчалки я стисват за китките и глезените, прилепят я към силуета. По слепоочията й се наслагва графитна смазка като мехлем. "Проводник", помисля си, но стои спокойно, не шава излишно. Върху смазката на слепоочията се появява същински венец от сребърни тръни. Завъртат се някакви дискове, машината потреперва, две механични ръце грабват два поялника и се надвесват над нея. Блясват дъги. Тя се вдървява, извива се на мост над масата, така че на нея остават само китките и глезените. Иска да изкрещи, но не го прави. Търпи и само стонове излизат от гърлото й, а тя цялата се посипва с искри.
Оттатък периметъра врабците от храстите цвърчат, че чак пара излиза. Машината спира след една дълга минута, ремъците изщракват и освобождават крайниците. Претълкулва се на земята, тялото още се тресе, лицето е снежнобяло. Корозия! Галванична киселина!


/Съжалявам за закъснението, надявам се, че поста си заслужава чакането/

_________________
6. Лабиринта на изкуплението Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

6. Лабиринта на изкуплението Empty
ПисанеЗаглавие: Re: 6. Лабиринта на изкуплението   6. Лабиринта на изкуплението Icon_minitimeЧет Юни 27, 2013 5:05 pm

Понякога да кажеш пред себе си какви са греховете ти е много по-ценно отколкото да ги запазиш в себе си. Да криеш от света. А аз знаех, че дори сега ме гледа един човек. Едно създание, което въпреки суровия си вид можех да кажа, че изпитва някаква доброта дълбоко в себе си. И макар, че не исках да го призная се радвах затова. Можеше и да крие дори от самия себе си, но го виждах. Най-накрая се оказа, че с него си приличаме. Аз криех агонията и странните си разбирания, а той доброто си сърце. На всички ни се налага. За да се спасим от суровия свят. От гадната и проклета реалност. От жестокостта и тъгата. Но накрая се оказва, че всъщност страдаме дори повече от тези си действия. И всичко това ни излиза толкова сурово, че по-добре да не изпитваме нищо пред това единствено да страдаме.
Плачем и ругаем, смеем се и се самонараняваме. Търпим и продължаваме. Всичко това е заложено в нас. Не можем да се борим с природата си. Не можем да я отхвърлим с лека ръка, нито пък можем да спорим със създателя за това, че ни е направил такива. Завистливи, горди, алчни, похотливи, лакоми, мързеливи и гневни. Че той не е ли? Дори в светото писание се казва, че един ден е отреден за мързелуване. Че похотта не е грях, ако след това се създаде живот. Завист и гордост, алчност и лакомия. Гняв. Те са просто един състояния на душата ни след който тя буквално гние.
Докато лежах на земята какво ли не ми мина през главата. Може би цялата човешка библия. Май и още няколко четива. Отделно и хиляди изказани думи. Постъпки и още много, много, много. Но най-вече в главата ми се заби онова, за което дойдох. Не толкова да получа изкупление. Даже това изобщо не е целта ми. Просто дойдох, за да мога да кажа на някой или нещо какво чувствам. Да бъда поне веднъж искрена със себе си, с всички, а не да се крия зад някаква маска от непукизъм и едва ли не безразличие към всичко.
След известно време се изправих и се поогледах. Още чувствах и помнех това преди малко, но не ми пукаше. Ако ще да умра на това място щях да си кажа всичко. До последната изповед. До последния грях. А ако трябва да го подреждам са толкова много, че цял ден няма да ми стигне.
1. Завиждам на Таня.
2. Мразя себе си.
3. Мисля се за нещо повече
4. Не желая да съм тук.
5. Лъжа.
6. Пиех.
7. Убивам.
А най-лошото от всичко беше, че започвам да мисля, че боговете не съществуват. Че няма нещо такова като безгранична сила. Той сам каза, че не може да даде безсмъртие на хората. Той сам го каза, затова не е безграничен. Не е всемогъщ. Той е като нас. Просто малко по-силен, затова и се считаше за нещо над.
И след всички тези мисли усетих силна болка в тялото. Сякаш някой ме караше да пия светена вода със сол и сребърни нишки вътре. Толкова силна, че ми идеше да крещя, но не го правех. Странно. Стисках зъби и търпях. Дори на това, което принципно е опасно за демоните. Много интересно взе да става, няма що.
И понеже не ми стигаше продължавах да изричам греховете си. Този път дори вметнах, че мразя всичко в Роузкил. За което получих нова доза болка. Сякаш изпитвах нужда само да се наказвам. Да се самонаранявам. Да изпитам нещо различно, но и познато. Да забравя за новото вълнение във въздуха, което можеше и да навява нещо, което те караше да мислиш за безопасно, но всъщност да те е страх от него. Да появата на Лушиъс не значеше нищо добро. Защото всяко добро върви ръка за ръка с лошото.
След няколко минути усетих чужда ръка на рамото си. За момент не се обръщах. Не исках никой да ми пречи по пътя към пропадането. Към моето заточение. Или с други думи исках да предпазя душата си, а това беше възможно само ако сега я заключа и започна да мисля по-различен начин. Най-накрая обърнах погледа си към новодошлия. Леко се учудих когато видях кой е. Дори се дръпнах настрана. Леко залитнах. За малко не паднах, но останах на крака, които пък трепереха. Цялото ми тяло беше така. Отделно нямаше никакъв вид на жив човек. Сякаш бях едно от много души тук. Мъртвец. Един труп.
-Спри.
Бяха единствените думи на моя посетител, но колкото и скъп да ми беше нямаше да го послушам. Не и сега. Просто нещо в мен ме караше да си изливам всичко.
-Вече не вярвам в теб.
И в следващия момент паднах на колене държейки се за главата. Исках да пищя. Да викам, но само отворих устните си и нищо. Никакъв звук. Когато и това отмина се изправих и пак погледнах суровото лице.
-Ако продължаваш ще си останеш тук. Знаеш, че самия кръг те кара да казваш тези неща. Минавала си през него.
-Е и?
-Как така е и? Да не искаш да останеш завинаги тук. Или по-скоро търсиш изкупление.
Изведнъж смеха ми се разнесе из цялото място. Беше смешно. Дори комично. Но този път смехът излязъл от устните ми беше различен. Напомняше на този на фигурата срещу мен.
-Изкупление? Не. Никога не съм искала това. То е за слабите. Просто дойдох да си поговоря с кръга. Само той може да ми покаже, че не съм просто грешница, а грешка.
Най-накрая посмях да се приближи до скъпия ми настойник. Изправих се пред него, че даже стъпих на един камък, за да можем да сме на едно ниво на очите. Сложих ръцете си на кръста и се усмихнах.
-А и съм мазохист.
И ето още една доза болка. Явно просто като лъжа ставаше чудесно.
-Пък и сигурно си нещо нереално. Просто фигура появила се от силната болка. Нищо повече. Не си истински. Върви си. Махай се.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

6. Лабиринта на изкуплението Empty
ПисанеЗаглавие: Re: 6. Лабиринта на изкуплението   6. Лабиринта на изкуплението Icon_minitimeСъб Юни 29, 2013 12:04 pm

Себастиан стоеше с каменно изражение, което изобщо не се променяше. Независимо от думите й, нито един мускул не потрепваше. Сякаш те изобщо не го жегваха, а най-вероятно, това си бе и самата истина. Не го болеше от безверието й, не се чувстваше засегнат или обиден. И всичко поради една проста причина - тя се бе побъркала. Не за винаги, но в момента бе изпаднала в едно от онези състояния, в които изпадат отчаяните хора. Смятат, че целия свят им се струпва на главите и, че не могат да се преборят с него, колкото и да се опитват. А накрая губят воля за битка и се отказват, предават се в ръцете на безскрупулната съдба. Позволяват й да ги поеме по течението на нищетата, което изглежда вечно и безгранично. Една черна дупка, цял озонов слой от бомащина. Що за глупост само! Беше виждал много такива хора. Доста от тях не съумяваха да излязат от калта, но това нямаше да се случи и с неговата дъщеря. Той просто нямаше да го позволи. Никога!
-Мортем, на този свят няма грешки. Колкото и грозно и ужасно да изглежда нещо, то има своята причина да съществува.
-Не е вярно. Грешка съм. Не можеш да ме убедиш в противното. Не заслужавам да съм тук или където и да е. Аз съм едно малко, озлобено, завистливо човече.
-Говориш глупости!
-Не са глупости! - почти не изкрещя девойката. -Аз съм несъвършена. Не съм Таня. Не съм Грегъри, не съм Лушиъс. Не съм нищо подобно. Ти тях ги обичаш! Обичаш ги повече от мен, защото са перфектни.
Ако преди щеше да вдигне ръка и да й зашлеви силен шамар, за да се успокои, то сега Богът направи нещо много по-различно. Протегна крайниците си, вкопчи се с тях за дрехата й и я придърпа към себе си. Момичето се озова стиснато здраво в прегръдките му, а ръцете му обвиваха гърба й. Главата й лежеше на гърдите му, от очите се отрониха няколко сълзи, а устните хлипаха, чисто по детски.
-Колко си глупава. Колко само си глупава. - отрони меланхолично и благо мъжът, като не спираше да я държи. -Защо си мислиш такива глупости? Не ги обичам повече. Дори не мога да ви сравня. Толкова сте различни.
-Да, те са по-добри, а аз....
-Замълчи. - наставнически, макар и с нисък тембър заповяда той.
-Те са като всички останали. Имат своите слабости, колкото и да не ти се вярва. Грег, той е прекалено праволинеен, до толкова, че понякога изпуска важни нишки. Защо мислиш не чете твоите мисли, твоят живот? Защото смята, че вече е изграден и ме се замисля, че може да подлежи на промяна. Ти го изненадваш, а друг не може да се похвали с това. Лушиъс е избухлив, изгубил е надежда. Това звучи ли ти като съвършенство? Колкото до Таня.....
Белокосия се откъсна от себе си и я погледна право в очите.
-Да, права си. Обичам я. Въпреки всичко е обичам. И не защото е толкова умна и мила, а защото заради нея създадох Територията.
Зениците на Хелските се разшириха. За първи път чуваше нещо подобно и не можеше да повярва на ушите си.
-Заради...
-Заради нея. Тя ме подтикна, подбуди интереса ми. Разбираш ли, тя е моето вдъхновение....Казах ти, че не мога да давам безсмъртие. Излъгах! Мога. Всички богове можем. Как мислиш, скъпата ти Дориан получи своето? Точно това направих и с нея. Взех я още като невръстно дете, мръсно и босо. Дори не знаеше значението на думите Бог и роб. Създадох един дом, за който мечтаеше, но не й позволих да остане в него. Отнех й го. Доведох я тук, за да я имам аз. За да я притежавам - крехката й душа, добротата. Мислех, че ще успея да я стъпча и започнах да го правя. Дадох й безсмъртие, дадох й вечността, без да я иска. Насилих я да я вземе, за да бъде винаги тук. Но от това само я болеше. Страдаше, мъчеше се, превърнах я в гълъб в клетка. Заради мен тя е толкова несъвършена. Толкова слаба, толкова наивна, до полуда наивна. Колкото интелигентна, толкова и глупава във вярата си в хората. Това е нейния кусур. Тя позволява да я нараняват. Никога няма да може да се защити. Не е като теб. Дълго време след като ме напусна си мислих, че я мразя. И това е лъжа. Аз винаги ще я обичам, защото без вдъхновение, този свят не си заслужава да се поддържа.
Мъжът замлъкна за момент. Опитваше се да прецени дали момичето го разбира, но то не даваше никакви признаци нито за едното, нито за обратното.
-Но обичам и теб. Ти си единствената, която се доближава поне малко до мен, до моята същност. Единствено теб мога да призная за наследник и никога, никой няма да те измести. Ти си Моя Дъщеря, Мортем! Никога не го забравяй!

_________________
6. Лабиринта на изкуплението Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

6. Лабиринта на изкуплението Empty
ПисанеЗаглавие: Re: 6. Лабиринта на изкуплението   6. Лабиринта на изкуплението Icon_minitimeНед Юни 30, 2013 6:57 am

Разбирах всяка една негова дума, но не това, което казваше ме учуди. Истината, е че не очаквах да бъде толкова загрижен за мен. Не че щях да стоя вечно тук, но просто имах нужда да си излея душата до следващия момент на умопомрачение или нервен срив. Бях си такава и не можех да се променя. Но сега последното същество, което си мислих, че ще се появи показа нещо ново. Обикновено аз го прегръщах и се опитвах да го накарам да се усмихне, защото знаех, че при него такъв жест е рядкост, че някой да му даде малко топлина ще е само на високосна година, и то насила.
Повдигнах поглед към него и се опитах да помръдна, и с малко усилия успях да изтрия сълзите от очите си. Май това беше нарушение на наредбите да не показвам слабости, да стоя с високо вдигната глава и да не се правя на мъченица. Е ще ми го прости. Веднъж, надявам се.
-Но да знаеш, че да се лъже не е хубаво.
Измрънках под носа си и се свих в него. Не заради нещо друго, но взе да ми става студено. С един потник и спортни панталони не е точно приятно да се стои по средата на есента. Май трябва да преустановя начина си на обличане.
-Макар, че и аз лъжа затова не мога да те виня.
И тогава се замислих над последните му думи. Очите ми се разшириха. Почти щяха да изскочат от очните си ябълки. Погледнах го леко машинално.
-Чакай, като каза, че приличам поне малко на теб нямаше предвид, че ще стана стара като теб нали?
Сигурно ако бяхме в някоя анимация Себи щеше сега да се удря по главата с някаква летва или и аз не знам, но странното беше, че се разсмя. Даже и ме потупа по главата.
-Дечко.
-Старец.
-Ах ти …
Но преди да е направил нещо се отдръпнах от него и се затичах на някъде. Или по-точно на безопасното разстояние от 2 метра. Сигурността беше на първо място в този случай.
-Какво аз? Ти си стар. Не искам и аз да ставам стара.
-Но за старец изглеждам доста добре не мислиш ли?
-Така е, но виж аз пък за дечко спя с лявата ти ръка, пък не се хваля.
И вече определено навлизаме в опасната зона, но някак беше забавно да го контраатакувам. Даже твърде забавно и нещо ново в нашия начин на живот. Иначе все се съгласявам, все си мълча, пък сега нещо в мен ме караше да се държа типично по детски и да му отговарям.
-Добре .. на това нямам отговор.
-Искаш ли да ти призная нещо?
Попита го и просто се приближи до него. Надигнах се на пръстите си и му подшушнах това, което исках да кажа.
-За едно нещо не излъгах тук.
-И кое е то?
-Наистина съм мазохист.
Леко килнах глава и го погледнах. Никаква реакция. Дали това го бях наследила от него, защото и на мен когато ми говорят не показвам, че изобщо слушам хората. Но след секунда усетих едната му ръка да стиска болезнено моята, почти беше готов да я счупи когато ме погледнах и се усмихна някак си зловещо. След секунда се озовахме и седнали на земята. Аз едва ли не в скута му притисната като плюшена играчка. И лошото беше, че усещах, че му хареса така да прави. Да си ме ползва за възглавница.
-Може ли да помоля за нещо?
-Давай.
-Да спреш да ме мислиш за дете.
-А като какво да те мисля?
-Ами имаш едни такива слуги от женски пол. Поне малко като тях може ли?
-Не може.
-Ама защо?
-Ти си дечко. Малко странно дечко, но поне забавно.
-А тогава вечеринка след като мине това с прокълнатите, че да може и тях да поканим? И може би почивка по семейно му?
-Това може и да стане. Ще си помисля.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

6. Лабиринта на изкуплението Empty
ПисанеЗаглавие: Re: 6. Лабиринта на изкуплението   6. Лабиринта на изкуплението Icon_minitimeПон Юли 01, 2013 9:07 pm

Двамата стояха сгушени един в друг, обсъждайки неща, които сега изглеждаха като песен. Ако до преди малко, момичето плачеше и се чувстваше депресирана, то сега, в тази бащина прегръдка сякаш всичко си дойде на мястото, или поне почти. Кой да предположи, че неговите обятия биха й подействали така. Имаше време, в което ако някой й кажеше, че нещо подобно ще се случи, щеше да му се изсмее в лицето, да повърне и да си удари силно главата, за да получи амнезия и да не помни, че изобщо е чула подобна глупост.
А сега! Сега държеше на него, разчиташе на него, вярваше му, дори го обичаше. Не, не смяташе, че е идеалния баща. За бога, дори не се доближаваше до този етикет, ама дори бегло. И все пак изтъкан от порочност, лукавост, лъжа, жестокост, съставен от всичко това, като едно кълбо с качества, заклеймени от света като грешни и неправилни. Въпреки всички тези аспекти, той бе някак си Истински. Неописуемо, неразбираемо и трудно за вярване, но в цялата тази пошлост, той бе истински. Никога не криеше същността си и това го правеше по-достоен за уважение от много други, които чрез преструвки се опитват да спечелят нечие благоразположение.
Истина е, че Себастиан криеше много от себе си, от душата си, която бе необятен океан и как иначе, след толкова стотици години съществуване. Да, криеше го стриктно и често излизаше лицемерен, но дори в лицемерието си той бе истински. Разберете го така - независимо в какъв се превръщаше, той пазеше веднъж поетата нишка до край, вживяваше се толкова много, че тя ставаше част от него, той от нея и пак изграждаше един реален образ, за определеното време, в което се превъплъщаваше в този или онзи герой.
-А тогава вечеринка след като мине това с прокълнатите, че да може и тях да поканим? И може би почивка по семейно му?
-Това може и да стане. Ще си помисля. А знаеш ли какво ми се иска сега?
-Какво? - наостри уши Мортем, твърдо решена, че иска да чуе предложението му, което едва ли щеше да влезе в стереотипите на скучното и банално.
-Да се махнем от тук. Да прекараме деня горе.
-Горе, смисъл в горния свят?
-Да бе, какво не му разбра?
Мъжът я отблъсна внимателно от себе си и пъргаво се изправи, разпуквайки ставите си.
-Ама ти сериозно ли?
-Напълно! - ухили се богът и се замисли. -Къде да отидем, къде да отидем? Скоро не съм бил във владенията на сестра си. Маджестик как ти звучи? Била ли си там някога?
-Не! - поклати глава Хелските.
Все още не можеше да повярва, че той ще я изведе горе, дори само за деня.
-Решено е тогава! Но....
-Какво има?
-Не можем да отидем изглеждайки така. - посочи себе си и нея, белокосия.
-Че какво ни е?
-Мо, това е държавата на елементалистите. Повярвай ми, те не изглеждат така. Но, спокойно, моето момиче. Нищо, което татко ти не може да поправи.
Дантес протегна ръка към нея, завъртя я плавно около орбитата си и девойката почна да променя ликът си. Фигурата й се издължи, краката леко отслабнаха, снагата намаля, белезите изчезнаха. Черната коса се спусна още по-надолу и промени цвета си в меко кафяво. Напълно нов човек. Същото последва и с него, но той стана по-нисък, косата му се скъси и потъмня, ирисите смениха нюанса си. Стана доста привлекателен, особено за онези територии, мъжки представител и на Мортем и трябваше малко време да осъзнае, че пред нея реално се намира родителят й.
-Какво? Нетипично ли ти е?
-Ами...да!
-Хах, да видиш себе си.
Той материализира едно огледало пред нея и чак сега успя да се огледа. Първата й реакция бе почти да се подкоси и припадне. Нищо общо с нея. Нямаше го онзи мрак, отличителен знак на всички прокълнати, имаше тен, беше красива, но от онази блага красота като на маговете, а не студената на демоничните създания.
-Хаха, какво ще кажеш, а?

Spoiler:
 

Spoiler:
 

/Тери, от теб искам два поста. Един тук, реакции, чувства, а у, знаеш си. После един в Маджестик, в тема по твой избор, зависи къде ти се ходи. Давам ти свобода на избор, като в началото, опиши цялостните си впечатления от града. Дрехите на новите тела са като на артовете. Have fun!/

_________________
6. Лабиринта на изкуплението Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

6. Лабиринта на изкуплението Empty
ПисанеЗаглавие: Re: 6. Лабиринта на изкуплението   6. Лабиринта на изкуплението Icon_minitimeВто Юли 02, 2013 8:11 am

Днес денят беше изпълнен с всякакви чудесии, но тази тук удари тавана. Досега не бях виждала Себи да се преобразява. И то в нещо различно от … него си. Тъмнина, жестокост, общо взето само зло. Но ето, че сега пред мен стоеше Себи, но не и точно той. Гледах го известно време без да поглеждам себе си в огледалото. По едно време се приближих и леко го докоснах по бузата, да видя дали той е там. Може пък да е друг човек. Знам ли го. Няколко пъти просто го ръчках внимателно и се чудех дали това е той.
-Хаха, какво ще кажеш, а?
-Ами не си стар.
Беше първото нещо, което ми хрумна в този момент. То, не че не го мислих де, но Себи наистина не беше толкова стар. Просто визията му не издаваше годинките.
-Ако продължаваш с това ще те набия.
Засмях се и го погледнах вече в очите. И те бяха променени. Освен гласа му всичко беше съвсем ново и различно. Беше ми доста трудно да повярвам, че това е татенцето, а не някой гост на тази територия. Е вече погледнах и себе си в огледалото. Е това вече беше … промяна. Явно и при мен, като при него само гласът си беше останал. Поогледах се няколко пъти и ми беше странно. Сякаш съм в друга кожа. Малко беше … не знам … странно. Дали и змиите когато си сменят кожата се чувства така?
-Ама защо ще ме биеш. Не съм ли едно мило и добро създание?
-Мда, мда вярвай си.
-Ами вярвам си. Ти ме научи на това.
Оплезих му се и продължих да се гледам в огледалото. Чертите на лицето на това тяло, изобщо всички черти. Фигурата на това момиче, начина, по който гледаше. Беше някак си … невинна сравнение с тези тук. Еее ще му свикна. Така или иначе свиквам с всичко ново.
-Нали не си спал с момиче, което изглежда така?
Като зададох това той замалко не се задави и ококори очи.
-Това пък от къде дойде?
-Ами искам да съм сигурна, че не си мърсувал с някоя, която изглежда така.
И посочих себе си.
-Спокойно. Не съм. Май … мисля .. не помня .. много са. Та сега за имената. Ти ще си си Мо, а аз ще съм ..
-Себи. – изтърсих без да го чуя.
-Тризнаците ти влияят зле, но добре Себи съм аз. И ако срещнем да не кажеш, че съм ти баща. И на мен веднъж да ми излезе късмета без да знаят, кой съм.
-Тъй вярно сър.
И след като се разбрахме тръгнахме към горния свят.
-Себи?
-Какво?
-Последния ще плаща сметката. – и се забързах карайки го да ме настигне.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




6. Лабиринта на изкуплението Empty
ПисанеЗаглавие: Re: 6. Лабиринта на изкуплението   6. Лабиринта на изкуплението Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
6. Лабиринта на изкуплението
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Царството на смъртта :: Деветте кръга-
Идете на: