Захарната градина

Представляваше обширна градина, където всичко е направено от захарни изделия. Странна постройка за такова място, но богът бе повече от ексцентричен и непредсказуем, та нищо не трябва да ви учудва. Тук често имаше мероприятия, игри и всичко, което щукнеше на бога. Списъка с присъстващи винаги беше впечатляващ - най-силните от най-силните. Почти всеки от тях си е имал взимане-даване с бога или още го имаше. Организатор на евентите и човека, който се грижеше за градината бе Кики Лупе.

Чели ли сте книгата "Алиса в страната на чудесата"? Ако не сте, позволете ми да ви обясня за нея. Разказва се за едно малко момиче, което пропада в заешка дупка, водена от прекаленото си любопитство и попада в един напълно нов, приказен, чудноват свят, където цветята говорят, гъсениците пушат лули, а картите са войници. Свят, в който всичко е възможно, а най-големите ти фантазии се превръщат в реалност.
Винаги съм завиждала на това русоляво дете. Винаги до сега. Защо? Защото най-накрая се чувствах като нея. В тази земя, в тази памукова градина, сякаш излезнала от картините на великите художници. Всичко беше розово, червено, лилаво и всякакви други нюанси на дъгата. Самият под беше изтъкан от захарен памук, а на храстите растяха бонбони във формата на рози. Откъснах една жълта и тя имаше вкус на лимон. Откъснах бяла и ароматът на мента се разнесе из устната ми кухина. Това беше просто....просто....просто нямах думи, с които да го опиша. Всяка гънка на тялото ми тръпнеше в очакване от откриване на непознатото. Даже не исках да ям. Просто исках да експедирам, да откривам. Толкова много магия на едно място. И всичката ми я показа един единствен мъж. Обърнах се към него с блеснали очи и инстинктивно се хвърлих на врата му като го целунах бързо, а в следващият момент вече бях на няколко крачки от него. Даже не се усетих какво бях направила. За първи път в живота си се чувствах като дете. Като истинско дете, с истински мечти, с истински преживявания. Бях коленичила пред едно малко снежнобяло таралежче и го милвах. То постоя малко, след което се шмугна в храсталаците. Станах и повървях още, оглеждайки абсолютно всеки кът. Това ми приличаше повече на рай, отколкото небесното царство. И ето и най-неочакваното. Зад един завой видях гледка, която направо накара ченето ми да клюмне. От нощното небе, което тук беше по-светло от другите части, се сипеше ситен снежец, а от въздуха звучаха удари на камбани. След няколко секунди те се превърнаха в коледна мелодия. Разперих ръце, вдигнах глава нагоре с една от най-истинските и редки усмивки в живота си и почнах да се въртя в кръг, а белите снежинки падаха по лицето и косата ми. Една улучи езика ми и с наслада открих, че имат вкус на пудра захар. Това ме накара да се усмихна още повече. Всичко беше толкова съвършено. Веднъж спряла съзрях пред себе си Дрейк, който се усмихваше по странен начин. Не знам какво се въртеше в главата му. Но без да му мисля изтичах до него, хванах го за ръцете и го придърпах в средата на снежната приказка. Почнах да го въртя заедно с мен, като не спирах да се смея.

Краката на Дрейк затънаха в захарта, но това не му попречи да се забавлява.Двамата се понесоха в един луд детински танц сред падащата захар от небето и след минути целите им коси бяха посипани със снежец.Въртяха се в своят танц, а прашинките захар падаха върху тях безспир.Дрейк реши да се полигави, като се отдръпна от Дориан за момент и докато тя не го гледаше защото се въртеше в кръг с насочено нагоре лице, той се наведе в свой ред и грабна с двете си шепи възможно колкото се може повече захарен памук покрит с пълна захар.
Направи една средно голяма топка и я запрати направо към лицето на Дориан.Ударът му беше точен, като топката се заби точно в носа ѝ, след което остана да виси на него карайки я да прилича на някой премръзнал посред зимата клоун.
Дрейк не се стърпя и при тази гледка се сви през корема и започна да се смее гръмогласно.

Това си беше удар под кръста....добре де - в носа. Развали ми хубавото. Отгоре на всичко почна най-нагло да се превива от смях. Този мъж. Махнах с едно движение захарта от лицето си и се усмихнах лукаво. Ще си играем, а? Докато още беше наведен напред се затичах и скочих върху гърба му. Той се сепна и рязко се изправи, но се бях вкопчила толкова силно, че нямаше мърдане. Вдигнах едната си ръка във въздуха и почнах да я въртя като му се подигравах:
-Ихааа....давай конче, давай....
Дрейк се мяташе като животно в опит да ме свали от себе си, но нямааааа. До лесно не пуска. Натиснах гръбнака му малко и той падна по корем в памука. Засмях се шумно, натиснах главата му и я разтърках. Сега и той мясаше на снежен човек, даже повече от мен.
-Харесва ли ти така? - смеех се високо.

Наричат я вълшебство, приказка, сън...но този път беше сътворена от захар и цветове. Денят се превърна в онази приказна нощ, в която снежинките танцуват своя ефирен танц в чест на своята принцеса - зимата. Очарователно бяла и невинна, ослепително блестяща и разкошна, уютно топла и безмилостно сурова, тя е тук с цялото си противоречиво обаяние. Тази сурова, ледена красавица се усмихваше с игриви детски очи, и галеше с нова надежда лицата на Дориан и Дрейк.Те може би никога не бяха виждали истински сняг, но приказният порой от захарни прашинки ги топлеше като любящата прегръдка на близък приятел.
И ето че носа на Дрейк се подаде изпод сладката приказка, зачервен и пълен със захарен памук.Не мислеше да се остави да бъде победен от някакво момиче, за това пое инициативата в свои ръце.Докато Дориан все още стоеше на гърба му и се опитваше да натика лицето му в памука, той се повдигна на ръцете си, като с това и Дориан се озова във въздуха, като се държеше за главата му за да не падне.
Дрейк направи няколко пропълзявания напред след което се претъркули в страни, опитвайки се да се измъкне от здравата хватка на Дориан.Въпреки че му беше трудно да се откопчи от здравата хватка, успя да повали на земята Дориан.Докато тя все още не се бе изправила, той я грабна за краката и я повлече към едно дърво приличащо на плачеща върба.Присегна се като откъсна един от клоните който всъщност бе едно продълговато желирано червейче.Уви го около краката на момичето, стегна здраво примката и я погледна в очите.

- Много ми харесва когато си безпомощна. - усмивката му беше леко подигравателна в този момент, но не желаеше да се гаври с нея прекалено много.

Завлачи ме за краката към едно дърво, а аз мятах с ръце в опит да се вкопча за нещо, но нямаше нито един издаден корен или камък по пътя. Късите ми дънки обираха захарта, а токовете ми я ринеха като снегорин. Накрая взе, че завърза глезените ми с желиран червей, който играеше ролята на клон.
- Много ми харесва когато си безпомощна.
В този момент беше толкова красив, че за момент забравих, че ми се подиграва. Но само за момент. Колкото и да го харесвах, нямаше да го оставя да се фука. Устните ми се изкривиха в лукава, пълна с жар и мистериозност усмивка, а гласът ми беше спокоен. Толкова спокоен, че чак можеше да се притесниш.
-О, скъпи, аз никога не съм безпомощна.
И веднага след това, бързо повдигнах краката си до нивото на устата, като ги свих леко в колената. Желето се озова до лицето ми. Отворих я широко и захапах мекия бонбон като откъснах толкова голямо парче, достатъчно импровизираното въже да се скъса и разхлаби. В следващата секунда червея лежеше безформено на земята, а аз бях отново на краката си с достолепна усмивка казваща: "трябва да се постараеш повече, за да ме укротиш".
Повдигнах ръка и откъснах още един такъв клон, който завъртях като ласо и го метнах по него. Той се впи в гръдния му кош и го повали по гръб. С няколко скока се озовах върху му, седнала на таза му, стискайки торса с краката си, а ръцете му лежаха странично от главата притиснати от моите. Наведох лицето си почти до неговото и същата лукава усмивка се показа за втори път. Един син кичур падаше на бузата му.
-Кой е безпомощният сега, г-н Туул?

Дориан стоеше здраво задържала се за торса на момъка и не смееше да го пуска.Ръцете и стискаха неговите като мощни капани, не позволяващи му да си мръдне дори пръстите.Дрейк стоеше под нея, дишаше учестено и се чудеше как да реагира.Той извъртя главата си в страни за да погледне към ръката ѝ като се опита да се измъкне, но забеляза нещо странно.На около метър от тях където трябваше да бъде разкъсаният желиран червей, в момента стоеше тялото на малка змия, която се гърчеше и превиваше в кръг опитвайки се да се движи.Дрейк стреснато погледна към момичето опитвайки се да и каже нещо, но единствено някакво фъфлене се процеди през устните му.

- До..до.до... - пелтечеше той ала момичето се смееше отгоре му като не му обръщаше внимание.
В този момент се чу някакво жужене, сякаш до тях наблизо се намираше огромен кошер с пчели.Пред погледа на приклещеният младеж се откри ужасяваща гледка.Всеки един от сладките клони до преди малко бе изчезнал, а на негово място се бяха появили всякакви видове змии.Малки, големи, отровни, цветни... коя от коя по-различна.Те висяха от дебелите клони на дърветата и се въртяха безпомощно в кръг.Една по-голяма змия висяща близо до двамата се откъсна от своят клон и тупна на земята близо до главата на момчето, сви се в кръг изплашена от падането, обърна главата си към Дрейк и изсъска заплашително готова за атака.
Очите на момчето се разшириха и докато той гледаше змията в малката муцуна готова да го захапе, измрънка тихо под носа си:

- Б-б-бягай....

И просто ей така приказката беше прекъсната. Разочарована ли бях - да! Учудена - не! Колко продължи щастието ми? Двайсет - трийсет минути? Доста са ми даже. Ако трябваше да събера хубавите моменти в целият ми живот едва ли надхвърляха три дена. Това място не беше изключение. А може би ни бяха и усетили и сега божият или нечий друг гняв се стоварваше над главите ни.
Змията съскаше заплашително говора всеки момент да се хвърли върху лицето на Дрейк и да впие отровните си зъби в него. Опашката й тракаше като маракаси. Пепелянка! Доста смъртоносни и бързи.
-Б-б-бягай....
Да бе, сякаш щях да го оставя. Това не беше опция. Ако щяхме да падаме, щяхме да паднем заедно. Движенията ми бяха бавни, отмерени. Едно рязко и бързо щеше да му коства живота.
-Стой спокойно.... - казах тихо и едва едва пуснах дланта му. Насочих внимателно пръстите си към влечугото и изпуснах ударна вълна черна магия към него. То полетя на няколко метра и замря. До тук добре, но такива като него имаше още много. Бързо се изправих като издърпах и ковача с другата си ръка. Седяхме един до друг, опрели гърбовете си един в друг. Очите ни шареха във всички посоки. Змиите все повече и повече се приближаваха към нас, съскащи предупредително.
-Някакви идеи?
Дрейк поклати глава:
-Никакви.
Ясно беше, че не можем да елиминираме всяка по отделно. Другите щяха да ни се нахвърлят. Една вече "летеше" към нас. Изпуснах част от енергията си и към нея и тя се заби в едно дърво. В този момент всички скочиха едновременно към телата ни. Сека нямах друг избор освен да освободя всичката си чернилка, която попи в пространството на един метър от нас и зае формата на димящ щит. Надявах се само магията ми да бе достатъчно силна, за да ги отблъсне наведнъж и всички да изпопадат като откъснати, безжизнени листа.

Скупчилите се змии които се нахвърляха към тях, се забиха право в импровизираният щит от магия който сътвори Дориан.Добър ход, но не за дълго.Дрейк огледа около себе си и му хрумна идея.

- Опитай се да ги задържиш замалко...
Дрейк побягна в обратна посока, търсейки нещо.След около минута или две, той се върна а в ръцете си държеше една голяма топка треволяци примесени със паяжини.Дориан го изгледа странно, но нямаше време да му задава въпроси.Дрейк разстла тревата зад стената от черна магия и извади от джоба си малкият кибрит който все още носеше.Запали една клечка, хвърли я върху тревата която пламна бързо и се обърна към Дориан.Извади няколко монети от джоба си и ги подхвърли към нея с думите:

- Стигнеш ли до кея, ги хвърли във водата!Аз ще ги задържа, но искам да не се обръщаш за да не се забавим!

Е не очаквах да се събудя и да видя триото, но пък всичко можех да преглътна вече, така че ми беше все тая. Разбира се, нормално беше да се стресна, а после вече да не ми пука особено. Просто вървях след тях като ... затворник и не смеех да се противопоставя. А и те бяха забавни, донякъде. Стига да не ми се присмиват за нелепи неща като ... че след като си смених косата приличам на захарен памук. Просто ме дразнят тогава.
Докато ходех след тях просто си мълчах и кротко крачех. Не можех да чуя разговора им, защото те просто вървяха по-бързо от мен, но пък като видят, че съм по назад просто се спираха и ме изчакваха. Чак ми беше гадно, че ги карах така да ме чакат, но нямах голям избор. Те просто бяха като роботи.
Когато стигнахме на даденото място още като го видях и върху мен се появи черен облак. Захарната градина. Кошмара на всичко диабетици и всички онези души, които мразят сладкото. За моя жалост и аз бях тези. А захарната градина беше едно малко късче от грехопадението. Побързах и хванах един от тримата, не мога сега просто да гледам кой е и го задърпах да си ходим, но без успех. Просто получих един лек смях и побутване да продължа напред.
-Тук е гадно.
Те се спогледаха и се ухилиха заедно.
-Не е.
-Ама е - побързах да контраатакувам - твърде много захар. Хората ще надебелеят.
-Затова ...
- ... ние ...
- ... сме ...
-.... Демони ... - в един глас казаха те, което още повече ме накара да се намръщя. Не харесвах тази градина. Предпочитах цветята да са си нормални, а не от сладкиши, но нямах избор. Щях да се примиря.

Добре де, не обичаше захарни изделия. Прилошаваше й само при мисълта, че може да й се наложи да се тъпче до пръсване с бонбони, захаросани петлета, шоколад, петифури, еклери и тем подобни. Само, че кой е казал, че е тук, за да яде? Аз не съм, тризнаците не са. Тогава?
Единият от тях, мисля, че беше Дорис откъсна една шарена клонка, в бяло-червени линийки и я напъха в устата си, като почна да я смуче и да оглежда обстановката. По едно време се усети, че е постъпил невъзпитано и без изобщо да се съобразява, извади олигавената клечка и я подута в лицето на Мортем.
-А искате ли?
-Не благодаря. - извърна поглед тя, бутайки ръката му назад, за да не усеща миризмата на захар и карамел.
-Както желаете. - повдигна незаинтересовано рамене момчето и отново почна да я засмуква.
-Момчета, какво по-точно правим тук?
Тримата се спогледаха и се ухилиха по познатия ни сладък, но подмолен начин.
-Ще играем на гоненица!
-К...какво?
И преди да успее да каже нещо друго, тримата я сръчкаха едновременно в рамото и се провикнаха "Ти гониш!"
Смехът им се разнесе в околията и лилавокосите се разпръснаха всеки в различна посока, бягайки, заливайки се от жизнерадостен смях, досущ като малки деца по време на поредната си игра. Скриваха се ту зад някое дърво, ту зад сметанова скала, краката им риеха тревата, която на участъци представляваше розов, захарен памук и пак се показваха, като я подканваха да ги преследва. Трябваше да хване и тримата, ако искаше да изпълни тренировката си. А то си беше точно тренировка. Странна, интересна и доста нетипична, но при тях всичко трябваше да се води по тази максима, иначе просто не им беше забавно.

/Тери, опиши опита си да хванеш първия, после ще видим какво ще стане. Имай предвид, че става въпрос за второ ниво на скорост, което означава, че вече можеш да използваш енергията си./

Гоненица? Тази дума отекна в главата ми неспособна да си отида от там. Кога за последно бях играла на гоненица? Никога ... нямаше толкова вдетинял демон, че да ми изпълнява детинските желание. Затова сега просто стоях без особено да разбирам, какво трябва да се прави. Просто гледах ту на едната посока, ту на другата, ту на третата как тези трима .. нехранимайковци просто се размотаваха. За тях това беше поредния ден и понякога им завиждах за свободата която имаха, но понякога се радвах на собственото си съществуване и роля в този живот. Може би съм мазохист, а може би просто реалист. Не знаех.

Все пак те ми направиха знак, че трябва да ги хвана и се съгласих. Направих няколко крачки към едната от страните и един от тримата, чията страна беше това веднага започна да се движи по-бързо. Опитах се да асимилирам движенията му, но се оказа, че те са просто несвързани. Нямаше последователност. Просто както той си избере. Също като някой пиян човек. Не можеш да предвидиш действията на такива хора. Просто въздъхнах и започнах да тичам след него, но нали те дори ходейки бяха като машини и сега нямаше как да го стигна. Той само забързваше хода си и все повече, и повече докато накрая направо не ме остави да дишам прахта след нея. Или в случая захарта.
Присвих очи, за да го уловя с поглед и пуснах магията си в краката. Вече бях усвоила как годе добър контрол и можех да я манипулирам до такава степен, че ако поискам да разкъса тялото ми, но до такива крайности не исках да стигам. Само излишна болка. Оставих онова странно, но някак приятно чувство на сила и власт да се лее в мен и да се насочва само към краката ми. Всяка частица от тях, вена, клетка, ядро да се пълни с магията ми. Да кара тялото ми да се чувство сякаш може всичко, но нали точно това ми беше казвал господаря. Че мога всичко, което поискам стига да си го представя. И мисля да го послушам, а не да си стоя в това състояние.
Докато магията ми отиваше към краката си и гледах към лилавокосия индивид в съзнанието ми просто започна да се появява образец на желания ефект. Мигновено нарастване на скоростта и силата на краката, в следствие на погълнатата магия и енергия. Просто действие, което не трябваше много да се обмисля.
Когато се почувствах готова отново се затичах колкото ми душа дава след лилавокосия в опит да го хвана.

Мортем реално подплати мускулите си така, че усети как краката й се загорещяват, изпъват и стават по-гъвкави, здрави и подвластни на физическа манипулация. Като се почне от пръстите, през глезените, прасците, та чак до края на бедрата. И преди не беше от най-бавните, но сега изкласи с две, дори три идеи напред. Бягаше така, все едно нея я гони някой, и този някой иска да отнеме животът й. Все пак, съумяваше да контролира дишането си и то бе равномерно разпределено на точни интервали.
Ето, че и един от тризнаците се намираше на не повече от два метра пред нея. Но тя е права, наистина бе хаотичен, като свободен електрон, който се блъска наляво надясно в клетката. Скачаше ту напред, ту завиваше на сто и осемдесет градуса, ту успяваше да я подмине, като хукваше в обратната посока. Игра на нервички, съчетана с неспирен смях. Но момичето не се отказваше, заби пета и тръгна след него. Вече почти го докосваше, протегнала ръка, когато той направи задно салто, скачайки толкова високо, че се озова зад нея, сложи победоносно ръка на тазът си и се ухили.
-Кой съм аз?
-Норис! - сигурно отвърна девойката.
-Неее....аз съм Морис. Ти гониш!
Лилавоокия пак хукна като заек, бягащ от вълк, а Хелските след него. Почваше да се изморява, но все още имаше сили, а и нямаше да се откаже толкова лесно. В един момент, останалите двама се разминаха точно пред нея, а третия, този, който гонеше, мина под тях, без дори да ги докосва. Направо се гавреха с нея. Момичето почваше да се ядосва, от което предизвика още повече енергията си, която все още имаше своя лимит и не беше овладяна до съвършенство. Пот се стичаше по челото й, а и с тази рокля не бе особено удобно. На розавокосата й писна, спря се и скъса роклята до колената си, чувствайки се много по-свободна по този начин.
-Добре, да видим дали така ще стане. - надъха се сама себе си и пак тръгна след произволен от тях. Нямаше значение кого ще хване първи, те без това си бяха еднакви.

/Мо, продължаваш. Позволявам да опишеш успешно залавяне на един от тях, а после тръгваш след останалите двама, пак под формата на опит./

Ох тези проклетници. Лазеха ми по нервите. Играеха си с мен. Дразнеха ме, но поне беше до някъде забавно. Или поне само на тях. Аз се радвах, че съм навън. Под това прекрасно небе. На чист въздух. Да чувах през стоновете на тези мъченици прекрасните звуци на природата.
Но сега не беше време да мисля за това. Просто трябваше да стигна до единия и просто продължавах напред. Просто тичах ли тичах след моята цел докато другите двама просто се разминаваха пред мен, зад мен, до мен. Отляво, отдясно. Над мен. Буквално си играеха с нервите ми и чак сега се учудих как така още ги търпя. Просто беше учудващо как така още не съм избушила и не съм си тръгнала.
Най-накрая успях да хвана един от тях. Не знаех кой е, нито ме интересуваше. Просто важното в момента беше, че успях да го хвана и за него играта приключи, но за да се уверя, че няма да хукне пак и съвсем да ме объркат стиснах рамото му и го накарах да седне. Откъснах една клонка от някакво захаросано дърво и му я подадох.
-Ти стой тук. Да не си мръднал.
Той се опита да каже нещо, но аз му пъхнах клонката в устата.
-И без откази.
Погледнах към другите двама и си поех дълбоко въздух. Ако за първия ми отне толкова много време и енергия да го хвана не ми се мислеше за другите, какво ще коства. Дано не умра по пътя. Само това се надявах с момента. А като ги знам какви са, като нищо ще си ме оставят без капка енергия и сила. И ако думите за демоните са верни нищо чудно да ме хвърлят в някой от кръговете да се оправям сама. За тях това би било интересно и забавно.
Погледнах към втората си мишена. Пък кой е ... е нали бяха еднакви, а единия сега седеше и се държеше като дете, което са го възнаградили за добре свършената работа. Избърсах челото си внимателно доста забавено и тежко вдигнах единия си крак, колкото да мога да насоча магията си отново натам. Под подметките на обувката се образува малка дупка и се стрелнах след сегашната ми цел.
Тичах ту наляво, ту надясно, ту минавах покрай дърветата. А проклетника ту завиваше, ту отскачаше, каквото му душа иска. А на всичкото отгоре се смееше като малко дете. И понеже това не е лошо чувах вече хванатия как се смее, и той, че и окуражава брат си да продължава с това темпо. Сякаш Норис, Дорис или Морис имаше нужда от това. Сам по себе си единия е смахнат като цял град, а заедно са кошмарни понякога. Боже започнах да мисля като Грегъри.

Докато Морис дъвчеше клонката, досущ като каубой, който дъвчи тютюн, за останалите играта продължаваше. Принцесата даваше всичко от себе си в тази надпревара и ето, че трудът й не отиде на вятъра. След обстойно преследване, тя изскочи пред единия демон, който като я видя изписка като квачка и тръгна да се обръща, но не щеш ли, се спъна в един издаден корен, а когато се изправи беше прекалено късно.
Мортем успя да го приклещи и пръстите й го докоснаха. Това значеше само едно - бе победен. Докато обаче се занимаваше с него, брат му, единствения останал оцелял, я дебнеше в гръб, без да разкрива присъствието си и само след секунди младия демон усети едно сръчкване в гърба.
-Ти гониш! - констатира останалия и се ухили.
-Аааа....не. Стига толкова гоненици.
Тримата се наредиха един до друг като колони, изпъчили гърди и наблюдаваха как малката буйства. Спогледаха се по онзи тъп поглед, след което Дорис вдигна показалец и застина. В следващият момент го заби в рамото на брат си и без изобщо да променя изражението си, което бе напълно затулено, сякаш погледа му бе задимен и изпълнен с най-голямата доза непукизъм провъзгласи като държавен глава.
-Ти гониш!
-Не, ти! - сръчка го на свой ред близнакът му.
Първият се намръщи и за втори път прониза тялото му с върха на пръста си.
-Не, ти!
-Не, ти!
-Не, ти!
Получи се един вид подхвърляне на топката, под формата на сръчкване, като никой не отстъпваше. Лицата им вече бяха сбърчени повече от нормалното и бяха придобили онзи заканителен вид, когато два коча ще блъскат рогата си един в друг. Ръчканията увеличиха скоростта си, вече стояха един срещу друг, леко приведени, смръщени и викащи.
-Ти!
-Ти!
-Ти!
-Не, ти!
Мортем и Норис гледаха от страни, светкавичните им пръсти, които почти не се различаваха от бързина.
-Тц, тц, тц....големи хора, а да се ръчкат. - констатира брата, клатейки глава.
Скандалът се увеличаваше прекалено много и само след няколко мигновения, двамата перковци се нахвърлиха един върху друг. Търкаляха се по земята, в нелепо боричкане, като разхвърляха върволица от захарен памук навсякъде около себе си. Блъскаха се в различните бонбонени храсти, дърветата, от които падаха пръчици, захаросани ябълки и круши и изобщо създаваха патаклама от най-висок ранг. Цялата картинка допринесе за развеселяването на останалите ни героя, които се заливаха от смях в подигравки към глупаците, които се въргаляха сред шествие от сладко.
За жалост обаче, те бяха единствените, които се наслаждаваха на гледката. От портата, водеща към градината, се разнесе пронизителен писък, все едно някоя млада принцеса е нападната от чудовищен змей.
-Неееее....... - долетя до ушите на Хелските и Норис, пронизващият крясък и се наложи да запушат ушите си, ако не искаха тъпанчетата им да се спукат. -Какво правитеееее......вандали, глупаци, нищожества.
Към тях тичаше Кики, придържаща кокетната си шапка, а с другата ръка, размяташе бастунът си, като внимаваше да не се препъне в някой камък.
-Спретеееее.....Унищожавате градината ми....
Дразнещите й викове, накараха братята да прекъснат своята забава и се застопориха на мястото си. Доста учудени от тази нейна реакция, се изправиха, а от косите и ушите им стърчеше от розовия памук. Когато момичето достигна до тях, се спря, положи длани на коленете си и си пое няколко пъти шумно дъх.
-Тъпаци!
-Ъ?? - спогледаха се двамата, неразбиращи. -Какво става, бе? Да не получи инфаркт.
Очите на сладураната пламнаха. Тя стисна здраво бастунът си като оръжие, тежка артилерия и се развика.
-Сега ще ви дам един инфаркт, мекотели такива.
И замахна с пръчката право към главите им. Те се наведоха точно на време, преди да ги цапардоса. Стана им весело и решиха, че няма да й останат длъжни. Сякаш прочели мислите си, те се наведоха едновременно, събраха в шепите си памук и го запратиха право към нея. Но момичето също се оказа бързо и ловко и избегна атаката, преди да се забие в лицето й. На вместо това, топките се озоваха върху Норис и розавокосата, която така мразеше сладко.
-Упс!
Брат им почервеня от яд, а с него и Хелските.
-Сега ще ви дам едно упс! - закани се той и ето, че въргала стана.
И петимата ни герои се впуснаха кой първи ще улици другия, без да му пука кой кой е. Доби Лупе, искаше да накаже натрапниците, като не преставаше да замахва с бастуна си, а те я замерваха с пръчки и какво им видят очите. Милата Мортем не остана по-назад, превръщайки се в пълноправен член на група дечурлига, които не преставаха да се хилят и да се забавляват. Вече всички бяха оцветени в нюансите на дъгата, всеки забравил задръжките си.

/Тери, може да развиеш ситуацията по свое желание. С други думи свободно РП. Получаваш скорост II ниво. Ловкост-6, Сила-4. Опит-6. Вече официално преминаваш във второ ниво на опит. Честито!/

Погледнах към сбирката и само въздъхнах. Ама и те са големи деца. Като ги гледах отстрани беше смешно, защото гледаш трима еднакви индивида и една леко натруфена госпожица да се бият в сметанова планина. Насам и натам имаше сметана, после се преместиха при захарния памук, и накрая просто ме уцелиха и мен. С нещо подобно на желе. Ужасно. Цялата ме побиха тръпки. Студени вълни ме обзеха и някакво крайно неприятно чувство се появи в корема ми.
Отидох зад едно дърво и погледнах надолу. Там имаше камък от захар. Хванах го и просто го хвърлих, а по охкането успях да позная, че съм уцелила някой от тризнаците. После дочух и шушукане, и изведнъж зад дървото се подадоха три чифта ръце. Те ме сграбчиха и като, че ли не тежах изобщо ме вдигнаха и ме хвърлиха в поредната сметанова планина, а онова момиче се развика.
-Стига ... престанете ... не разрушавайте градината ми.
Тримата се спогледаха и просто я хванаха. Повдигнаха и нея, и я метнаха при мен, а после и те скочиха и всеки издаде по някой по-особен звук, подобие на "Алабанга" или може би "Яху", подобни. Този път ми дойде малко в повече затова веднага им се развиках.
-Вие да се полудяхте? Как сега ще си измия косата?
-Има баня.
-Има и душ.
-Има и вода.
Продължаваха с това, а явно не само на мен ми лазиха по нервите вече, защото другото момиче удари вече единия по главата с бастуна си, а той дали Дорис, дали Морис, дали Норис измрънка и се хвана за главата и измрънка. Момичето излезе от сметаната и ми подаде ръката си. Хванах я внимателно и излязох, и аз също. Погледнах към тройката и се намръщих.
-Така ви се пада задето само се лигавите.
После се обърнах към собственичката на градината и се усмихнах.
-А ... аз съм .. Мо..
-Не е нужно. Знам коя си. Моля разкарай ги от градината ми.
Кимнах и се усмихнах. Най-накрая някой без фамилиарното държание. Слава на Бога. Подадох си ръцете на братята и измъкнах двама от тях, а после помогнах и на последния да излезе от сметаната. Минах до единия и сметаната в косата му я образувах на котешки ушички, на другия - на рога, а на третия - на .. е с две клонки на еленски рога. Погледнах ги и се засмях.
-Е хайде да ходим да се чистим. И по-бързо ако може.
-Защо бърза толкова? - попита единия.
-Може би .. - подшушна единия нещо на другите двама.
-Да не би да .. - продължиха те. Което ме изкара от нерви и им набих и на тримата по един шамар.
-Я по кротко. Ако може.

Забелязахте как във всяко кътче на света почвахме с описание на времето, промените, климатичните условия и изобщо всякакви такива условности, за да подчертаем колко се е изменила земята. Тук няма да си губим времето в излишна информация. Защо? Защото тук никога нищо не се променяше. Адът си е Ад от където и да го погледнеш. Той не се разраства, нито намалява, не сменя облика си, не излиза от границата на пошлост, ужас и терор. И докато в останали свят, времето продължаваше да тече, то тук махалото бе застопорило своите стрелки на 12:00 и не мърдаше. Часовници нямаше. За какво са? Половината обитатели са вечни, другата половина мъртви. Нито едните, нито другите се нуждаят от часа, така както рибата не се нуждае от сушата. Само че промяна имаше. Една единствена и все пак толкова главоломно, колосално огромна, че да преобърне ако не визията, то сърцевината на този пъкъл. А тази промяна бе липсата. Липсата на едно същество, така неотменна част от всички и всичко, че без нея просто нищо не бе завършено, всичко губеше своя смисъл. Колелото продължаваше да се върти, но желанието бе изчезнало. От онзи пагубен ден, дворецът както и всичко заобикалящо го просто затихна, замлъкна като в гроб, буквално. Стенанията на изгубените души не радваха слуха, усмивките бяха забравени нейде незнайно къде, разговорите - формални и някак си нужни. 
Себастиан и Грегъри седяха излегнати на розовата трева, облегнали гърбове в едно дърво и мълчаха. Напоследък все си мълчаха. Знаеха, че всички разговори ще доведат до едно и също, а те не желаеха да ги водят. Не вярвах, че е възможно божества да изгубят живецът си, но ето, че стана, съвсем неочаквано и за двамата, като гръм от ясно небе, като самата Елисандра да им е пратила наказание. 
Погребаха тялото отдавна, в лично изградена за тази цел гробница. Нито веднъж не отидоха да я посетят. Не искаха да виждат тленните отломки на едно тяло. Плътта отдавна бе прогнила, червеите сигурно добре си бяха свършили работата, но защо нейната душа не се върна както останалите? Не беше честно, нали? 
-А може би.... - промълви богът, но бързо спря и не довърши.
От един месец, Силиус лежеше в тъмницата и от един месец, Императорът се опитваше да измисли достойна смърт за злодеянието му. Но тъкмо измислил такава, тя му изглеждаше недостатъчно жестока и я отмяташе. Какво ли не мина през ума му - от изгаряне, през жертвоприношение, глозгане от адските кучета, потапяне в киселинните реки, но нищо не бе достатъчно. Трябваше да е нещо, което поне малко ще го накара да изпита мъст. Трудно бе да убиеш демон, но не и невъзможно.
За смъртта на принцесата се съобщи само на малцина хора, приближена шепа, които трябваше да знаят. Сам Грей навести Таня, която дълго плака, прекалено дълго, а Дантес извика Лушиъс, който не изрече нито дума. Изслуша го внимателно и търпеливо, после се обърна и си замина така, както бе дошъл. Държанието му би учудило повечето, но богът знаеше какво се случва в сърцето му и не го спря, нито се обиди. Знаеше, че Пахт приема мъката и загубата по свой собствен начин и никога не би я показал. Самият той често се луташе из спомените за малкото розавокосо девойче, което прекрачи прага му, но не сподели наученото дори с Меропа, за да не я притеснява. 
-А какво ще кажеш за.....Не.... не е подходящо.
Съветникът му стоеше и гледаше напред към изчистения хоризонт и като че не го чуваше напълно. Осъзнаваше, че господарят му се опитва да каже нещо, но думите преминаваха през ушите му като ненужно жужене, без цел и причина. През тези дни страните му се бяха изпили и хлътнали като на болнав, а погледа му над света бе занемарен и нежелан. Не изпълняваше никакви заръки, но и никакви не му се даваха. Всички бяха изпаднали в някаква летаргия, от която изглежда нямаше измъкване. На врата  му висеше верижка с пръстен, същия, който смяташе да постави на пръста на покойницата, но тя му бе отнета толкова жестоко и не навреме. На няколко пъти да убие извършителя със собствените си голи ръце, но пазачите го озаптяваха, макар и с големи усилия. 
-Мамка му, просто не мога да реша! - изруга белокосия и удари тежко в земята, от което захарен памук полепна по юмрука му. 
От този жест, Грегъри стисна очи ядно, а когато ги отвори въздъхна и се изправи, с изпънат гръб, досущ като подчинен. Без да казва каквото и да е, подмина господаря си и продължи нататък. Богът не го спря! Не направил и няколко крачки обаче, се секна. Пред него стоеше жена, ако можем да я наречем така. По-точно демон от свитата на Дантес, близко приближена му. От няколко години не се бе застоявала тук, обикаляйки света, но когато научи за пагубната гибел на принцесата си, заряза всичко и се върна при любимия си Себастиан, с когото бе имала, а и продължаваше да има интимни отношения. Истината е, че жената изобщо не се интересуваше от смъртта на малкото изчадие и дори се радваше, защото това й откриваше една по-сигурна пътека до сърцето на Императора, а от там и до трона. Ако изиграеше картите си правилно, като нищо можеше да го плени повече от това, което той позволяваше. 
-Азалия...
-Грег....какс и, изглеждаш уморен?
-Уморен!
-Защо не си починеш? Аз ще правя компания на Себастиан.
Всевиждащият много добре виждаше номерата на ехидната й, змийска натура, но не му се занимаваше. Всеки сам имаше право да си троши главата и да се оправя. Ако Дантес позволеше да го манипулират, значи не е толкова умен, за колкото го е смятал. 
Оттегляйки се, красавецът пое в неясна посока, а русокосата хубавица приседна покорно и с престорено съчувствие до предводителя си.

-Ваше Височесто! Това не може да продължава така.. Трябва да се отърсите от мъката.
Тя нежно хвана брадичката му и повдигна главата му така, че очите им да се срещнат. 
-Мисля, че един баща има право да скърби колкото си иска.
-Така е, но не забравяйте, че народът ви се нуждае от вас. Ние се нуждаем от вас.
-Какво искаш, жено?
Дяволицата се усмихна искрено съпричастно, а крилата пърхаха зад гърба й.
-Позволи ми да отнема болката ти, Себастиан. Искам да ти помогна.
Устните й се доближиха до нейните и ги докоснаха ненатрапчиво, но осезаемо. 
-Искам да видя усмивката ти отново.
И целунаха бузата.
-Да чуя гръмкият ти заканителен глас.
И целунаха клепачите.
-Да усетя здравите ти ръце.
И целунаха челото. 
-Искам да поема цялата скръб в себе си, а ти да излезеш от там като победител. 
Дяволицата се намести върху му, сваляйки блузата му и почна да целува торса, едно след друго. Той сякаш не възразяваше, а може би просто нямаше сили да я отблъсне. Докато в един момент не впи острите си нокти в бузите й и я вдигна на неговото ниво.
-Кажи ми, Азалия....ти обичаш ли ме?
-Да!
-Искаш ли да ми угодиш?
-Повече от всичко!
-Искаш да се чувствам добре?
-Много добре!
Ах тази жена....Хитра беше, дори много хитра. Възхищаваше й се за това, макар че знаеше, че не е напълно искрена. Ръцете му се плъзнаха по полу голият й гръб и се изправи. Краката й се бяха увили около кръста му като лиани, а самодоволната усмивка красеше лицето й, карайки го да изглежда още по-магнетично. Богът тръгна към двореца, оставяйки след себе си градината. Щеше да се заключи с нея в покоите си и да потъне в тази прелъстителна утроба, която нямаше да му помогне да убие мъката, но поне за малко щеше да го накара да забрави да мисли....