Мраморните тераси

От тук се виждаше всичко ставащо на земята. Или просто се любуваше на гледката. Те обикаляха през целият дворец - здрави, бели и красиви. Облаци се носеха на тяхната височина. Бе достатъчно да протегнеш ръка и да ги усетиш.

Въздушните течения сладострастно носеха аромата на вечна земя. Погледът се размиваше между облаците, отстъпващи на зоркото око, всевишно, неостаряващо.
Дългата, нежна ръка като от слонова кост, се протегна напред и от показалеца се отрониха две капки. Те се изгубиха кристални в небето. След час, може би два, може би след минута, а може би чак утре щяха да намерят пътя си до земята и да паднат нейде, в някой напълно произволен кът на света, напоявайки почвата. Двете различни по вид крила леко, едвам запърхаха, създавайки ветрец достатъчно силен да разроши косите, да погъделичка кожата, но не и да смрази организма. Вълните също отлитаха надолу като бели лястовици на мира. Бледите златеникави ириси наблюдаваха царството си от високо. Отдавна не беше слизала на земята. Сякаш от векове нищо не й правеше впечатление. Изпълняваше стриктно дългът си на защитник, но толкоз. Войни след войни, век след век, живот след смърт, смърт след живот и все отначало и отначало. Едно време с охота слизаше и заемаше челното си място редом до децата си срещу врага, но от десетки години териториите бяха в привиден съюз, а прокълнатите не се бунтуваха. Това бе единственото място, което бе недостъпно за Богинята. Само тази захлупена с мъглите на брат й част, оставаше размазан нюанс. Като да гледаш през мокро стъкло. Да, Себастиян умело прикриваше нощните си отрочета и хаоса, който цареше там. Но едно нещо, един човек винаги щеше да приковава вниманието й, да кара кожата й да сърби от вътре. Да поражда желанието, ноктите да раздерат тази мъглявина и да съзрат зад нея. Но това не бе по силите й. Ето, там в Корнор, Царят седеше величествено на трона си със секира в ръка и оставяше снегът да капе по твърдото му лице. В пустинята виеше ураган, а неверниците се криеха в домовете си, чакайки го да отмине. В една малка къщурка километри нагоре, празнуваха, а по-нависоко старец се кланеше пред олтара й. Но в мрака! Какво се случваше там? Дори божествата имаха лимит, наложен им от останалите божества.
Елисандра, вечно младата, никога остаряващата стоеше на терасата си от бял мрамор и наблюдаваше света, не такъв какъвто го бяха създали, преминал, еволюирал през промените на времето, а нещо глождеше сърцето й. Едно усещане, достатъчно силно, за да накара любопитството й да заработи на пълни обороти.
Стъклената врата се отвори и през прага й премина висок мъж, с подобен на нейната коса цвят и също така лилави очи. Той се поклони на създателката си и покорно застана от лявата й страна.
-Земята изглежда спокойна, Ваше Всевишество.
-Земята никога не е спокойна, Саша. Не усещаш ли малките бури, чакащи своята минута?
-Уви нямам вашите способности.
Тя се обърна към него и положи пръсти на лицето му.
-Не. Ти имаш способността да си красив и верен. По-верен от всеки друг съветник, който съм имала.
-Вие сте имали само един съветник преди мен.
-Да...
Дантес извърна глава отново към облаците и се замисли.
-Минаха много години на печал и скромно първобитно съществуване. Той се пробужда. Усещам го в костите си.
Тя положи длан на едно от ребрата си, точно под сърцето. Същото ребро от което го бяха създали преди векове, заедно с брат си. Част от нея, част от него и ето, че на света се появи най-приказното същество, което в последствие се оказа неблагодарно, поне за нея.
-Няма да посмее да престъпи заповедта ви.
-Колко си наивен, Саша. И колко много не го познаваш. Той не е способен на послушание.
-Но така ще страда.
-Страданието не го плаши.
-А какво тогава?
-Нищо!
Мъжът се отдръпна на няколко крачки зад нея и зачака.
-Какво искате да направя?
-Отиди долу. Провери го и ако усетиш нещо....Предупреди го. Напомни му, че винаги ще го чувствам. Винаги ще знам какво върши.
-Няма място, на което може да се скрие от вас, ваша милост.
-Точно там е работата, той никога не се крие.
Дългокосия мъж се поклони за втори път, обърна се и излезе, за да изпълни повелята на господарката си.
Богинята стисна юмрук:
-Какво става в сърцето ти, Лушиъс? Не помниш ли, че то ми принадлежи?

В същия момент, долу в пустините урагана утихна, а на негово място заваля дъжд - силен, пороен, нестихващ. Не бе валяло от четиридесет години....