ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Пустинята

Go down 
АвторСъобщение
Admin
Admin


Брой мнения : 66
Join date : 16.01.2011

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeЧет Яну 27, 2011 5:09 pm

Тя естествено е повече от гореща. През деня температурите се повишават над 50 градуса, а нощно време падат рязко под нулата. Единственият начин за транспорт тук е чрез коне или камили. Ако човек се изгуби може да се лута с дни, докато намери цивилизация, ако изобщо я намери.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://fatecry.bulgarianforum.net
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 23

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeСъб Дек 29, 2012 1:42 pm

Нощта неусетно застъпваше последните слънчеви лъчи и се увиваше над пустинята като змия дебнеща нищо неподозиращите и незащитени яйца в топлото сигурно гнездо. Топлината останала спомен от жаркото слънце и изтощителната жега сега се размиваше под студените пръсти на нощта. Райден обичаше точно това време. Бавно и мудно протягащите се минути мъжделива недостатъчна светлина и рязко застъпващия мрак. Мразът, който караше всеки инч кожа по тялото ти да трепти и танцува под напора на вятъра. Понесения от течения пясък, който нежно се виеше около телата на нещастниците залутали се и замръкнали в пустинята. Чакащ и дебнещ да се вреже в дрехите, в лицето, в очите и в плътта под напора на появилите се от нищото ветрове. Симфония! Рен можеше да го изсвири на пиано и всеки път, в който клавиша потънеше под пръста й щеше да усеща точно този трепет на здрача. Всеки открива красотата в необятния свят в най-неподозираните неща.
Стъпките й се сливаха със звуците на пустошта, които ухото едва долавяше. Лекото стържене и триене на безбройните песачинки под тежестта на тялото й с ритъма на забързана и устремена походка. На къде? Защо? Кой знае?! Важното беше само, че всяка малка крачка слягаше зад гърба й няколко жалки сантиметри. С отдалечаването в ума й отекваха мислите, които неспирно си повтаряше през изминалите дни. Бяха се превърнали в нещо като мантра и почти загубили смисъла си все още успокояваха съзнанието й :
Всичко е минало. Край! Всеки има шанс за ново начало. Няма да се променя, няма да бъда някой друг. Няма да изневеря на себе си. Ще правя всичко за мен самата. Сега аз съм от значение. Само аз.
Щеше да продължи да върви докато тялото й натежи, краката й претръпнат, а болката в костите й замъгли мислите й. Дори и тогава щеше да продължи. Студа не я плашеше, а водата в манерките й щеше да стигне под стриктното разпределение изготвила предходния ден. Спеше малко и за кратко. Съня не идваше лесно, а годините на плитка дрямка оставаха следи в опитите й да се отпусне в сънища. Все пак не заспивай в пустинята. Не за дълго и не дълбоко. Дори не предполагай как и къде ще се събудиш. Почти като тото- шансовете да поснаеш са минимални.
Райден продължаваше да върви. За сега това беше единственото, което можеше да направи. Влудяващо, но напълно вярно. Тъмен силует в безлунно тъмна нощ крачещ без посока в пустинята. Сам. Лудост. Да, с лудостта дебнеща на всяка крачка.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeСъб Дек 29, 2012 2:59 pm

"Преди много години в далечна земя, имало една огромна планина от грапав черен камък. При залез слънце, на върха на тази планина, една роза разцъфвала всяка нощ. Който я откъснел щял да стане безсмъртен. Но никой не смеел да я доближи, защото бодлите й били пълни със смъртоносна отрова. Хората говорели помежду си за своя страх от смъртта, но никога за перспективите, за вечен живот. И така, всеки ден розата увяхвала, без да даде своя дар, забравена и изгубена на върха на тази студена мрачна планина, завинаги сама до края на света. "

Защо ви разказвам това? Дали не съм мъченик на собствената си пурпурна фантазия, или роб на измислените истории от пожълтелите страници на някоя прашасала от забвение книга? Може би ми се иска на този свят да съществуват пъстри феи, обсипващи нощното небе със сребърен прашец или пък в някой скрит ъгъл да живеят рогати дяволи напомнящи за греховете ни. Сигурно всяка история започва с "имало едно време" и завършва с "живели щастливо до края на дните си". Странно, но това не ми звучи подобаващо. Изтъркано е от клишета, пропито с обичайното, повърхностното, а средата остава една обикновена идилия, докосваща се до първичните нужди. Но има много по-ценни неща от първичните нужди, нали? За всеки те са различни. За мен са онези предели, позволяващи ти да прескочиш рампата, а след нея да откриеш сивотата. Не бялото, не черното, а сивото. Онова сиво, в което можеш да откриеш толкова много различни една по себе си сенки. Онези едва забележими гънки, които разказват различни животи. Онези ивички, които ни учат за различни съдби.

Защо тогава разказвам всичко това? Много просто. Защото точно тук, точно в тази пустиня има една планина от черен камък. А на върхът й все още седи синята роза, все още неоткъсната, напълно забравена, напълно невидима за обикновеното око. Обречена на вечна самота докато някой не я вземе или земята не се срути, заличаваща всичко що ни е познато и непознато. Тъжно нали? Да пустинята може да бъде тъжна на моменти. Вятърът, който носи различните по цвят песъчинки влиза в очите, в косите и устите ни, а всеки го проклина. Той също е самотен. Слънцето, толкова копнеещо да докосне човешка плът, пече неумолимо, надяваща се на невъзможния досег. Но и то бива поругано. Нощта, в която звездите са повече отколкото рибите в най-пълноводното море, стига до вкочаняваща костите температура, за да погали сивото ни същество. Но тя бива заплюта. Какво остава на една пустиня тогава, освен да плаче в своята нищета и да приема странниците по пътя си.

Ето я и нея. Поредният пътник без посока, но с ясна цел. Толкова красива, толкова млада, крехка в своята хубост, твърда в своите решения. Крачи трудно, но не спира. Премисля следващите си действия, но не се страхува. Спира да си почине, облегната на един по-голям камък и се оглежда. Толкова голямо пространство и в същото време толкова празно. Пред погледа й само пясък, отминали хълмове, а в далечината осанките на цивилизацията. Само не заспивай, Рен. Само не заспивай....
Тя става. Знае, че не може да остане, ако не иска да умре от студ и да се превърне в прелестна висулка от вкочанен труп. Продължава, а мълчаливото светило я съпровожда по неясният, тъмен път. Звездите й нашепват посоката. Тя се осланя на тях. Няма избор. И продължава своя брод, така както винаги е правила - с вдигната глава, с веещи се коси.....

/Рен пиши как стигаш до Оазисът на Оар. Избери си някоя от дестинациите и чакай моето включване там./
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeВто Яну 08, 2013 4:34 pm

След като розовокоската излезе от кабинета на Корнелиус веднага си отиде в стаята. Хвана една раница, която беше сравнително малка и сложи само най-нужното. Няколко дрешки, колкото за идеята и едно много важно нещо за такива неща. Само като чу думата пустиня и това нещо и изникна в главата. Манерка. Тя беше от голямо значение за такива места. Напълни я с вода и я сложи в раницата. И сега се поогледа. Тая розова коса трябваше някак да я скрие. Надали имаше много хора с такава коса из онези земи. Поразрови се из багажа си и накрая видя нещо, което щеше да и помогне. Беше мантия. В онези типични цветове за пустинните хора. Явно я е използвала когато е ходила в пустинята долу. Метна и нея в раницата и беше вече готова. Сложи и като за край кесията от Корнелиус и сега се загледа в снимката. Така в продължение на няколко минути докато запомни лицето на мъжа до последния детайл. После хвана един кибрит и подпали снимката. Хвърли я в мивката и тя изгоря. После пусна водата и каквото беше останало като черна хартия си остана завинаги в канализацията.
Вече беше време за тръгване. Мортем хвана раницата и я сложи на гърба си, отиде в гробищата и погледна коня. Доближи го и внимателно сложи ръката си на муцуната му. Подали го и се увери, че животното и има доверие. Качи се на него и хвана здраво юздите. Леко го сръчка в ребрата и животното тръгна към желаната дестинация.
Първия ден от пътуването и вече започна. По някаква причина Мо не искаше да напуска територията на прокълнатите. Вярно, там всичко беше изпълнено с тренировки и постоянни клюки, но с времето се превърна в нейния дом, нейния заслон. Мястото където можеше да се скрие ако я е страх и ако се нуждае от убежище. Но ето че сега го напусна и явно не само тя, но и коня беше леко притеснен. Но го разбираше. Все пак и двамата бяха един дол дренки.
Небето беше просто страхотно извън територията на непознатите, и скоро Мортем се намери в непознат град. Всичко беше просто прекрасно в него. Чисти улици, приятен въздух. И хора които се смееха.
-Спри точно там! – чу гласът на две момчета и го проследи. Видя ги как замерят някакво странно животно. Беше гадна гледка, но за радост животното успя да избегне камъните.
-Гадост. Пропуснах. - възмути се едното момче
-Няма да ми избягаш. – извика второто го уцели с един камък – Да! Това заслужаваш.
-Прицели се в главата. – каза първото момче и вдигна поредния камък
-Разбрах. – каза другия леко залитайки сякаш беше пиян и хванал цяла шепа с камъни, явно не беше сигурен в себе си и мерника си.
-Вземи това. – казаха в един глас и в следващия момент преди още някой камък да го е уцелило Мортем слезе от коня и се изправи това между животното и камъните. В следващия момент я удариха с камък и веднага спряха. Явно учудени я погледнаха и единия си приближи.
-Моля ви да спрете! – каза тихо розокоската и се усмихна мило.
-Какво? – попита единия надменно и потегна ръка към нея хвана я за брадичката и приближи лицето си до нейното.
-Хей, остави малко и за мен. – каза другия и мина зад нея. Поогледа я и лека усмивчица се появи на лицето му. – Не си от тук, това се вижда. Но сега пусни животното.
Мортем притисна животинчето, за да покаже, че няма да им го даде и ги погледна на кръв.
-Не чу ли .. – каза онзи който я държеше – пу-сни жи-вот-но-то.
И го издърпа от ръцете. В същия момент в съзнанието изникна сценка от преди години когато отново и бяха отнели нещо ценно, но тогава не беше животно или друго живо същество, а просто една играчка. И все пак какво прави дете когато му отнемеш играчката. Иска да си я върне разбира се.
-Като наказание, че ни открадна храната ще му дадем урок. – каза онзи който сега държеше животинчето за врата и го стискаше сякаш искаше да го задуши
-Моля, не бъдете толкова жестоки с животното. – помоли ги Мортем.
-Имаш проблем ли с това?
-Работихме доста за парите за обяда. – и след това и двамата започнаха да се ежат. Сякаш бяха таралежи.
-Тогава – Мортем сложи раницата пред себе си и извади няколко жълтици. Нищо повече от 50 злато, не беше добре да те виждат с много, а трябваше да направи впечатление, че няма много, точно като тях. – Вземете това злато за животното.
-Ааа? – каза единия и се видя учудването в лицето и на двамата.
-Моля вземете ги. С тях ще си купите много хляб. – Те ги взеха и се усмихнаха.
-Хайде да ходим да си купим храна.
-Да разменим това нещо за хляб е доста добра сделка. – и хвърлиха животното право в прегръдките на Мортем.
-Хей, не се ли чувстваш жаден.
-Да идем да си купим малко мляко.
Бяха и последните думи, които Мо чу от тези момчета и след това се изпариха. Животното започна да ближе розокоската по бузата и тя се усмихнах.
-Страхотно. Вече си свободен. – животното се качи на рамото на момичето и веднага затвори очи. Мо се изправи и се усмихна. Погали го и отиде до коня. Хвана юздите му и го задърпа към първия магазин който успя да види. Завърза юздите на коня и остави животинчето на гърба на коня. Каза им да се пазят и влезе вътре. От там купи моркови и ябълки. Поиска и да и ги сложат в платнени торби. След като беше готова излезе и ги сложи на коня. Хвана отново юздите му и го задърпа, за да продължи пътешествието си. Но ето нова пречка. Някакво момиченце с руса коса и червени като кръвта очи явно търсеше нещо.
-Тенма, Тенма. Къде си Тенма. – викаше тя и щом видя Мо веднага на лицето и грейна усмивка. Затича се и протегна ръце към коня. – Тенма. Ето къде си бил.
Е явно не към коня, защото животинчето веднага скочи в прегръдките и. Явно тя беше стопанката му.
-Благодаря ви, че го намерихте.
-А не се притеснявай. Не беше кой знае какво. – каза Мо на свой ред и веднага забеляза, че след момиченцето идва и стара жена. Определено на възраст.
-Моля елате да пренощувате у нас. Това е най-малкото, което можем да направим, задето спасихте Тенма.
Момиченцето задърпа Мо за връхната дреха и я накара да се наведе, после и подшушна.
-Саша може да говори с животните. Казват, че е вещица, но тя е моя баба. Хайде ела.
Мо въздъхна и само кимна глава. И така момиченцето и баба и я заведоха в една къщурка. Оставиха коня в двора и влязоха вътре. Посочиха стаята която беше за гости, но днес щеше да пренощува Мортем.
-Ако не е много неудачно ще кажеш ли от къде си? – попита бабата.
-От царст … Илион. – каза тихо Мортем и се усмихна. Не беше хубаво да лъже, но така беше по-добре.
-Разбирам. Там такива ли коси са на мода. – бабата се засмя и погледна към вече спящата си внучка. Погали я и помоли Мо да я занесе в леглото. Мо стана и внимателно вдигна момиченцето. Занесе го в нейната стая и я остави на леглото и точно да излезе някой я хвана за ръката.
-Моля те, разкажи ми приказка.
Мо леко се учуди, но кимна и седна на леглото до детето.
-Приказката се казва Златното птиче. Знаеш ли, аз много харесвам птиците. Но утре ще ти кажа нещо за тях, а сега приказката.
Имало едно време един цар. В градината му расла една златна ябълка. Всеки ден по пладне дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през нощта плодовете узрявали, но някой идвал и ги обирал. Всяка сутрин царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка. Той имал трима синове. Веднъж им рекъл:
- Чудя се кой дохожда нощем да ми бере златните ябълки. Ни една не оставя - поне да ги видя какви са. Човек ли е, звяр ли е - не знам. Я нека седне довечера някой от вас под дървото - да пази: дано уловим крадеца!
Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък със стрели и седнал под ябълката. Чакал, чакал, станало полунощ - никой не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега, но заспал дълбоко и се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките: нямало ни една. Отишъл при баща си.
- Е, синко - запитал го царят, - улови ли крадеца?
- Не можах - рекъл гузно синът, - Сън ме налегна, уж на шега полегнах, а съм заспал дълбоко и цяла нощ съм спал, нищо не видях и не усетих.
Тогава царят повикал втория си син.
- Довечера ти ще пазиш ябълката - рекъл му той. - Гледай да не се заспиш и ти като брат си! Разхождай се по градината, недей ляга, че може да задремеш и да не видиш крадеца.
Отишъл вторият син под ябълката - да пази. Сновал из градината докъм полунощ, ходил насам-натам, уморил се и седнал под дървото. Налегнала го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на сутринта, ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е ябълката.
- Не можах - рекъл. - Пуста дрямка ме налегна и съм заспал. Никого не можах да видя.
- То се разбра - казал царят, - че такива сънливци като вас не могат опази ябълката, ами ще трябва довечера аз да отивам да пазя.
- Аз ще вървя, тате - обадил се най-малкият му син.
- Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да видят, та ти ще видиш! И ти ще заспиш като тях.
- Да ида да се опитам - настоял момъкът. - Може пък да я опазя.
- Като искаш, иди ! - съгласил се царят.
Вечерта най-малкият брат взел лъка със стрелите и отишъл в градината. За да не заспи, той си порязал малкия пръст и го вързал със сол - да го боли. Посред нощ се задала една птица с огнени пера: като слънце светела. Тя кацнала право на най-големия клон и почнала да яде ябълките. Момъкът се прицелил с лъка и пуснал една стрела. Птицата хвръкнала и от нея паднало едно перо: само това откъснала стрелата. Момъкът взел огненото перо и го занесъл на царя. Като го внесъл в стаята, цялата стая светнала от него.
- Татко - рекъл царският син, - видях кой ни яде ябълките. Полетя посред нощ една златна птица - светла като огън, перата й сякаш бяха пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия: веднага хвръкна и отлетя, откъдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти го - да го видиш.
- Хубаво, синко, хубаво - рекъл царят. - И то стига. Братята ти не можаха и по едно перо да ми донесат.
Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл:
- Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде ябълките. Перото е толкова хубаво, а самата птица трябва да е сто пъти по-хубава. Тръгнете и тримата да я намерите и да ми я донесете. Който я намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра - ще вземе цялото. Ако ли не я донесете, по-добре не се връща: ще ви взема главите. Позор ще бъде цар като мене да имам трима синове - и никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки.
Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и тръгнали, но и те не знаели накъде отиват. Като вървели по пътя, двамата по-големи братя почнали да се карат на по-малкия, че той бил станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица.
- Ти ли се намери най-хитър и най-смел - корели го те, - да не заспиш и да занесеш на баща ни перо? Това ли ти беше работа? Сега заради тебе ще се лутаме и ние немили-недраги по света - да търсим птица, която я намерим, я не.
Карали му се дълго, набили го и го изпъдили.
- Махай се от нас - рекли, - не те искаме! Иди мри от глад - да помниш кога си ходил да търсиш златната птица!
Момъкът не знаел накъде да поеме и тръгнал отдалеч след братята си. Те вървят - и той върви; спрат се те - и той се спре; тръгнат - и той тръгне, но все отдалече - да не го видят. Вървели братята, що вървели, срещнал ги един старец.
- Добра среща, момци - рекъл им той.
- За нас добра, за теб зла - отвърнали те, все още ядосани.
- Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити?
- Много ли трябва да питаш? - сопнали му се те. - Я си върви в пътя!
Рекли тия думи и си заминали. Старецът срещнал и най-малкия брат.
- Добра среща, синко.
- Добра среща, дядо. Моята ако е добра, твоята да е сто пъти по-добра.
- Накъде така?
- Не знам, дядо, и аз накъде. Ела да седнем край пътя да си починем. Ще хапнем малко и ще ти кажа къде съм тръгнал.
Седнали под една сянка. Момъкът извадил хляб, поканил и стареца да хапне с него и му разправил всичко.
- Тръгнал съм, дядо, да диря златната птица, но не знам ни къде да я търся, ни къде ще я намеря.
- Чувай синко - рекъл старецът. - Като станеш оттук, върви самин, недей ходи подир братята си, те са лоши хора. Като повървиш малко, ще видиш един кръстопът. Ако тръгнат братята ти по десния път, ти тръгни по левия; ако тръгнат по левия, ти поеми десния; ако ли се разделят и тръгнат един по единия път, а друг - по другия, ти тръгни по третия. Аз имам малко работа тук наблизо, та ще се отбия, а ти върви: ще те настигна по-натам.
Момъкът тръгнал по пътя. Вървял, що вървял, стигнал до един кръстопът. През това време братята му се били скарали и се разделили; единият бил тръгнал наляво, а другият надясно; момъкът поел третия път. Като повървял малко, старецът го настигнал и продължили заедно. Тъй вървели до вечерта. Когато се мръкнало, старецът рекъл:
- Синко, още дълъг път ни чака, докато намерим златната птица. Аз съм уморен, а и твоите нозе са се подбили от много ходене. Да легнем тук, та да пренощуваме, а утре на ранина ще продължим.
- Бива, дядо - рекъл момъкът.
Легнали да спят. Когато момъкът заспал, старецът го взел на ръце и го изнесъл напред, колкото десет дена път - и го оставил, а рано в зори го събудил и му казал:
- Хайде синко, ставай да вървим, че сме се успали!
Момъкът станал и не познал, че се е събудил на друго място. И тоя ден вървели, а вечерта замръкнали пак на пътя. И сега легнали да спят. Старецът пак пренесъл момъка десет дена път напред и там го събудил. Така вървели няколко дена, докато стигнали до града, където била златната птица. Пред града имало висок хълм. От върха му целият град се виждал като на длан. Старецът отвел царския син на хълма и му рекъл:
- Виждаш ли синко, ония високи дворци? В тях живее царят, златната птица е негова. Като влезеш в града, ще отминеш двореца, зад него има едни кули: там е златната птица. Ще видиш една голяма врата, която сама се отваря и затваря. Отвори ли се, мини през нея; на вратата пазят двама стражи: ти мини, те няма да те видят. После ще минеш през седемдесет и седем по-малки врати, на всяка от тях варди по един пазач, и тях ще минеш и ще влезеш в една голяма градина. Там е златната птица, тя седи в златна клетка, украсена със скъпоценни камъни, клетката е два пъти по-хубава от птицата, но ти недей се полъгва да я вземеш, защото ще те хванат. Отвори клетката, извади птицата и бързай при мене.
Момъкът влязъл в града. Било обедно време. В тоя град хората спели денем, а нощем будували. Царският син минал край дворците. По улицата нямало хора. Стигнал до кулите. Видял оная висока врата, която сама се отваряла и затваряла. Пред вратата стояли двама стражи с голи саби в ръце, но те спели стоешком и не го видели. Когато се отворила вратата, царският син влязъл. Минал по един голям двор, постлан с бял пясък. Стигнал до една по-малка врата, и там пазачите дремели. Той минал, без да го видят. Тъй преминал всички седемдесет и седем врати и влязъл в градината. На дърветата видял много клетки с птици. И клетките, и птиците били кои от кои по-хубави. Най-хубава била клетката на златната птица - цялата била от злато и светела, а многобройните скъпоценни камъни по нея блестели като звезди. Царският син отворил клетката, хванал птицата, скрил я под дрехата си и тръгнал да си отива. Минал всички седемдесет и седем врати и стигнал до двора, постлан с пясък. Там си рекъл на ума:
"Какво ли пък ще стане, ако се върна да взема и клетката? Как ще нося тая птица без клетка? А и клетката е по-хубава от самата птица. Тия пазачи спят до един, никой няма да ме види."
Върнал се, взел клетката, сложил в нея златната птица и я понесъл. Но щом птицата се видяла в клетката и усетила, че я носят, надала толкова силен писък, че всички стражи се събудили. Те хванали момъка и го отвели при своя цар. Събудили царя и му казали, че тоя човек бил откраднал златната птица с клетката
- Хвърлете го в тъмницата! - заповядал ядосаният цар. - После ще го съдя.
И те отвели момъка в тъмницата. Затворили го. Три дена му не дали нищо да яде, дори вода да пие не му давали. На четвъртия ден царят заповядал да го изведат на съд пред него. Извели го.
- Кой си и какъв си ти - запитал го той, - та искаш да ми откраднеш златната птица? Отде идеш? Кой ти каза, че аз имам такава птица?
- Царю честити - рекъл момъкът, - аз съм царски син. Баща ми има в градината си една златна ябълка. Тя цъфти всеки ден и връзва златни ябълки, а твоята птица идва всяка нощ да ги обира. Ние я пазихме дълги нощи, докато аз най-сетне я ударих с една стрела, та й откъснах едно перо - да го занеса на баща си. В нашата страна има закон - ако волът на някой човек се научи да влиза в ливадата на съседа и да опасва тревата, стопанинът на ливадата има право да го улови и да го заколи вола. Също тъй стана и с твоята птица. Тя толкова време идва да бере ябълките на баща ми. Тя е обрала досега толкова златни ябълки, че ако се продадат, десет пъти биха откупили и птицата, и клетката й.
Като чул тия думи, царят омекнал.
- Добре - казал той. - Аз ще те простя. И не само ще те простя, ами ще ти дам и дъщеря си за жена, но трябва да направиш нещо, с което да я заслужиш. На десетина дена път оттука е царството на един силен цар, мой съсед. Той има един хвъркат кон. Тоя кон се е научил да идва да яде от моите ниви, когато узреят. Пазил съм нивите много пъти, но конят прелети, наяде се и пак отлети, не мога да го хвана. Иди ми доведи тоя кон - и аз ще ти дам дъщеря си, ще те пусна да си вървиш и да отнесеш на своя баща златната птица заедно с клетката. Съгласен ли си? Инак ще те погубя.
- Съгласен съм - рекъл момъкът.
Пуснали го и той отишъл право на хълма при стареца. Като видял, че не носи ни птицата, ни клетката, старецът го запитал:
- Къде ти е, сине, птицата? Не можа ли да я уловиш?
- Ох, дядо, остави се! - почнал момъкът. - Да знаеш какво претеглих с тая птица! Да бях те послушал, нямаше да си намеря бедата, ама нали не те послушах! Взех птицата, но ми се дощя и клетката, та се върнах да взема и нея. А птицата нададе писък, всички стражи разбуди и ме хванаха. В тъмницата лежах три дена, днес ме изведоха - да ме съди царят. Той ми каза, че ще ми прости, ще ми даде и златната птица с клетката, дори за дъщеря си ще ме ожени, ако отида при оня цар с хвъркатия кон да му взема коня, че правел пакост по нивите, и да го доведа на тоя цар тук. Инак ще ме погуби. Та се чудя какво да правя дядо.
- Няма какво да се чудиш сине - рекъл старецът. - Ела с мене, аз ще те отведа в онова царство, където е хвъркатият кон.
И те тръгнали отново. Вървели, вървели, замръкнали на едно място и легнали да спят. Като заспал момъкът, старецът го взел пак на ръце и го отнесъл десетина дена път напред. Събудил се момъкът в другото царство,, но царският град бил още много далече. Ходили пак цял ден, а вечерта легнали край пътя да нощуват. Старецът пак отнесъл момъка напред и го събудил на зазоряване. Ходили, ходили, стигнали до града, където бил крилатият кон. И там имало хълм, от който се виждал целият град. Старецът извел момъка на върха и му рекъл:
- Синко, виждаш ли ония високи сгради? Там е царският дворец. Ще отминеш двореца и ще вървиш по улицата, докато стигнеш до една висока желязна врата Тя сама се отваря и затваря, пред нея пазят шест души стражи. Щом се отвори вратата, ти влез: те няма да те видят. Сетне ще минеш през други деветдесет и девет по-малки врати, на всяка от тях стоят по двама стражи. Най-сетне ще влезеш в царския обор, където е хвъркатият кон. На главата на коня има оглавник от злато, сребро и скъпоценни камъни; държи го един човек, легнал в яслата. На гърба на коня има едно много хубаво седло, цяло от коприна, кадифе и сърма. Ти снеми седлото от коня и извади оглавника от главата му, но се пази да те не усети човекът, който спи в яслата. Да се не полъжеш да вземеш седлото, че ще те хванат! Улови коня, яхни го и карай право тук; аз ще те чакам.
Момъкът направил, както му поръчал старецът. Яхнал коня и - право към хълма. Старецът го чакал. Качил се и той на коня - и след някое време се върнали в оня град, откъдето били тръгнали. Стигнали хълма, старецът рекъл:
- Хайде, синко, да слизаме. Ти отведи коня на царя, а аз ще те чакам тук.
А царският син, като гледал тоя хубав хвъркат кон, рекъл на стареца:
- Да ти кажа право, дядо, този кон ми легна на сърцето. Да може някак да не го дам на царя - не бих го дал.
- Щом е тъй - казал старецът, - недей го дава. Аз ще ти намеря друг кон - него да му отведеш.
И той духнал. Тутакси се явил втори кон, също като онзи. Старецът казал на царския син:
- Яхни ти сине, този кон и го заведи на царя, а другия дай аз да подържа, докато се върнеш.
Момъкът яхнал втория кон и го закарал на царя; като вървял по улиците, конят разравял с копитата си земята, та хвърлял едри камъни зад себе си; а като дишал, вратите и прозорците на къщите трещели и се пукали: толкова бил силен. Като го видял, царят много се зарадвал. Опростил момъка, дал му клетката със златната птица и дъщеря си за жена. Тя била много хубава. Баща й я отрупал с различни подаръци - накити от злато, бисери и скъпоценни камъни, един пръстен, който светел като слънце и три ката невестинска премяна - толкова тънка, че всяка се събирала в една лешникова черупка. Момъкът скрил в джоба си пръстена и трите лешника с дрехите, а даровете натоварил на една колесница, простил се с царя, качили се с царкинята на колесницата и потеглили. Като стигнали до хълма, момъкът спрял колесницата, слязъл и отишъл при стареца.
- Хайде дядо, качвай се с нас - рекъл му той. - Каквото спечелих досега, все с твоя помощ го спечелих. Ела сега с мене да идем при баща ми - там да си гледаш старините: стига си се скитал по света.
- Не мога - рекъл старецът. - Оттук ще се разделим. Аз ще си вървя по работата, а вие вземете коня и си вървете. Ти много сбърка, че не ме послуша и поиска да вземеш и клетката. Затова има да теглиш, но после ще добруваш. Хайде сега върви си със здраве!
Като рекъл това, старецът тутакси се изгубил, сякаш потънал в земята. Момъкът подкарал крилатия кон, впрегнал и него в колесницата, качили се с царкинята и потеглили. Пътували, пътували, стигнали до една странноприемница. Момъкът спрял колесницата и слязъл да вземе нещо за из пътя. Като влязъл, гледа - съдържателят прилича на най-големия му брат. От дума на дума той разбрал, че единият от двамата му братя бил останал на това място да държи странноприемница, а другият си бил купил на другата страна лозе, оженил се, имал си дом и имот. Те били решили да чакат там, докато умре баща им, а после да се върнат в своя роден град. А за най-малкия си брат не били чували нищо и го мислели вече за мъртъв.
- Ти трябва да си царски син - рекъл съдържателят на брат си, когото не могъл да познае. - Не си ли чувал нещо за нашия най-малък брат?
- Откъде ще чуя? - казал царският син. - Нито го знам, нито го познавам. Ами вие защо се не върнете при баща си, а живеете в далечни краища като прокудени?
- Как ще се върнем? - рекъл брат му. - Баща ни ще ни вземе главите. Той ни е пратил да му търсим някаква златна птица. Къде я дирим, когато нито сме я видели, нито сме я чули?
- А знаеш ли - казал момъкът, - че най-малкият ви брат е намерил златната птица?
- И да видя, няма да повярвам - рекъл оня. - Къде ще я намери? Той остана някъде назад и нито аз съм го видял да минава по този път, нито брат ми - по другия. Той се е върнал сигурно назад или е умрял някъде.
- Ами ако видиш най-малкия си брат - запитал го момъкът, - ще го познаеш ли?
- Как няма да го позная - рекъл оня, - ще го позная веднага!
- Има ли някакъв белег?
- Има. На лявата си ръка към лакътя има белег като череша.
Момъкът си засукал ръкава, показал белега и запитал:
- Такъв ли е ?
- Такъв зер - казал учудено брат му. - Но той има и на гърдите белег, отляво, прилича на дребна подкова.
Момъкът се разкопчал и посочил втория белег:
- Такъв ли е?
- Тъкмо такъв - отвърнал онзи и още повече се почудил, но все не можел да го познае.
Тогава брат му разказал как те - по-големите му братя - заспали, когато отишли да пазят златната ябълка, как после - когато отишъл в онова далечно царство и намерил златната птица, как сетне довел хвъркатия кон на царя, та взел птицата и дъщеря му. Показал на брат си златната птица с хубавата клетка и онзи повярвал, че наистина тоя момък е най-малкият му брат.
- Хайде - рекъл момъкът, - затвори брате, странноприемницата, да вървим при другия брат, а оттам - при баща си. Ще му отнесем златната птица и той ще ни се зарадва много.
Затворили странноприемницата, качили се на колесницата и тръгнали. Отишли при втория си брат. Момъкът и на него разказал всичко.
- Хайде - рекъл му той, - остави тия лозя и ниви и да вървим при баща ни. Той ни чака и ще ни посрещне с радост.
- Добре - казал онзи брат, - щом е тъй, да вървим.
Стегнал една хубава кола, качил в нея жена си, натоварил парите, които бил спечелил, и тръгнал с братята си.
Вървели, що вървели, на едно място спрели да нощуват край пътя. Разпрегнали конете, постлали и легнали да спят. През нощта двамата по-големи братя се надумали да убият брата си и да вземат всичко негово. По-големият рекъл:
- С какво лице ще се върнем при баща си? Той ни прати да търсим златната птица, а ние заседнахме по пътя, един отвори странноприемница, друг се ожени и почна да копае лозе и да оре ниви. Брат ни ще каже на баща ни за това и той, какъвто е буен, или ще ни погуби, че сме му опозорили царското име, или ще ни хвърли в тъмницата - там да умрем. Най-добре ще бъде да убием брата си. Аз ще кажа, че ние двама сме отишли при оня цар със златната птица, отличили сме се, а той ни е дал птицата и двете си дъщери. Ще кажа, че твоята жена е сестра на царкинята, и аз ще се оженя за царкинята. А за брата си ще кажем, че се е отделил от нас и не знаем къде е.
- Добре - казал по-малкият, - да направим, както казваш, но да не го убиваме, а да го вържем за някое дърво, та да умре от глад или да го разкъсат зверове. Защо да си петним ръцете с братова кръв? По-добре ще е да го оставим жив.
- Както кажеш - съгласил се по-големият.
И те грабнали брата си, отвели го в гората край пътя, изправили го до едно дърво и го усукали с дълго въже от петите до главата. След това се върнали на мястото, където нощували, заплашили двете жени, че ще ги убият, ако ги издадат, впрегнали колесницата и колата и отишли в двореца. Като видял царят, че синовете му носят златната птица, много се зарадвал. Още повече се зарадвал, като научил, че си водят моми - царски дъщери. Той се наскърбил, щом узнал, че най-малкият му син се е изгубил, но при голямата радост скоро забравил скръбта. Почнали да се стягат за сватба, да канят сватове, да приготвят големи трапези в царската градина.
А в това време вързаният момък викал за помощ в гората, но мястото било отдалечено и пусто, нямали кой да го чуе. Чак следобед оттам минал един козар, който си карал козите на паша. Той чул виковете и се затекъл към дървото, за което бил вързан царският син.
- Моля ти се, братко - рекъл вързаният, - ела ме отвържи!
Козарят се уплашил да не би някои разбойници да са вързали момъка, та да си изпати, ако го отвърже. Но момъкът му разправил, че го били вързали братята му, и обещал - като се върне при баща ни - да го награди богато, стига онзи да го отвърже. Козарят го отвързал, дал му хляб да се наяде и си тръгнал. Но царският син го спрял.
- Засега - рекъл - не мога с нищо да ти се отплатя, братко, но хайде поне да си разменим дрехите: ти облечи моите, а аз да облека твоите. А като дойдеш в двореца - ще се разплатим.
Разменили си дрехите. Козарят си отишъл с козите по гората, а царският син се запътил към града. От всичко, което бил придобил, му останал само пръстенът и трите лешникови черупки с дрехите на царкинята.
Момъкът отишъл в двореца и се примолил да му дадат някаква работа. Никой не го познал. Пратили го в готварницата. Там се готвело за сватбата - пекли се овни, агнета, пуйки, гъски; месели се млинове, погачи; варяло се сладко. Имало работа за мнозина. След два дена щяла да бъде сватбата на царските синове. Срещу готварницата бил дворецът: прозорците на стаята, в която живеела царкинята, гледали към готварницата. Когато привечер царският син видял, че на прозореца се показала годеницата му, той извадил пръстена, сложил го на пръста си и го обърнал към прозорците. Елмазите на пръстена светнали като звезди. Момата се загледала към готварницата и видяла годеника си, но не рекла никому нищо. Тя разбрала, че момъкът се крие и решила колкото се може по-дълго да отлага сватбата. А най-големият брат всеки ден идвал при нея и настоявал по-скоро да стане сватбата, че инак ще я убие. Когато дошъл уреченият ден, той пак влязъл при нея и я заплашил. А тя рекла, че иска да каже две-три думи на царя. Съобщили на царя, че момата желае да му каже нещо. Той сам дошъл в стаята й, където бил и сина му.
- Царю честити - рекла момата, - вие се готвите да ме венчавате, но още не сте ми направили премяна.
- Направили сме ти, стъкмили сме - една от друга по-тънки и по-хубави.
- Донесете да ги видя - рекла тя.
Донесли й най-хубави дрехи от коприна, сърма и кадифе, обшити с бисер.
- Не ми се нравят тия дрехи - казала царкинята. - Други ще ми направите.
- Какви по-хубави дрехи от тия? - почудили се царят и син му.
- Аз искам дрехи, които да се събират в една лешникова черупка - рекла момата. - И то не една, а три премени да ми приготвите, тогава може да се мисли за сватба. Ако не ми ги ушиете, няма да се венчая.
Като чул царят това, пратил глашатаи да разгласят по цялото му царство, че който се наеме да ушие на царската снаха три ката дрехи, които да се събират в три лешникови черупки, ще му даде каквото поиска. Като чули най-добрите шивачи тая разгласа, събрали се да се питат какви ли ще да са тия дрехи и кой ли ще може да ги ушие. Никой не се наемал да се яви пред царя. Минали дни, седмици, никой шивач не се вестявал в двореца. Царят пак разгласил, но пак никой не се явил. Когато разгласил и трети път, най-малкият царски син отишъл при най-изкусния шивач и му рекъл:
- Аз се наемам да ушия дрехи на царкинята.
Шивачът го погледнал и му рекъл:
- Я се махай оттук, селяко! Ти ще ушиеш дрехи, които да се събират в лешникова черупка! Ние сме толкова души майстори, никой не се наема да ги ушие, та ти, който не си хващал - както ми се вижда - ножици и игла, ще ги ушиеш!
- Хващал ли съм, не съм ли, то е моя работа, майсторе - казал момъкът. - Ще ги ушия. И то - за една нощ. Само че три ката не мога, само два.
- А бе ти уший едната премяна, за другите лесно! - рекъл шивачът. - За една нощ ли рече?
- За една. Тая вечер ще захвана дрехите, утре сутрин ела си ги вземи!
- Тъй ли? Хайде да те видя! Ами колко ще ми вземеш?
- Колко ще ти взема ли? Не знам колко да ти взема. Хайде дай една крина лешници, една печена пуйка, прясна погача и бъклица вино. Дай ми ги вечерта, а утре на съмване дрехите са готови. Ако искаш, и тук ще ти ги ушия.
Шивачът си помислил, че за пуйката, лешниците, погачата и виното ще отидат най-много тридесет-четиридесет гроша. Ако му ушие тоя селяк дрехите, той ще вземе от царя цяла крина жълтици; ако ли ги не ушие - голяма работа, че е нахранил един сиромах човек! Отишъл, купил една прясна погача, опекъл пуйка, взел вино и лешници и занесъл всичко това в работилницата, където дремел и го чакал селянинът. Дал му освен това мерила, ножици, игли и си отишъл. Момъкът се заключил отвътре, изял пуйката и погачата, изпил виното и като седнал на лешниците - чукай, яж, чукай, яж, та чак до сутринта. Като се съмнало, шивачът дошъл и какво да види: всред стаята куп черупки, а иглата, ножицата и мерилата - непобутнати.
- Е, уши ли дрехите? - запитал той селяка.
- Ето ги - рекъл царският син, - готови са.
И извадил единия лешник, отворил го, раздиплил отвътре дрехите - тънки-тънки, като паяжина, а светли като слънце. После пак ги сдиплил и ги затворил в черупката. Шивачът не могъл да повярва на очите си.
- Ти ли уши тия дрехи? - запитал го учудено.
- Аз, ами кой? - отвърнал селякът.
Шивачът взел лешника и го отнесъл в двореца. По пътя не можел да си намери място от радост. Но още повече се зарадвал царят. Станал му много драго, че в царството му има такъв изкусен шивач. Той му дал колкото пари поискал и отнесъл дрехите на царкинята. Тя познала че са нейните, и рекла:
- Хубаво, царю честити. Тоя шивач, който е ушил тая премяна, ще трябва да ушие още две: нали така ни беше думата?
- Ще ушие, ще ушие - рекъл царят. - Ей сега ще му поръчам.
И той пратил да кажат на шивача, че иска от него още две такива премени. Шивачът обещал да ги направи. на другия ден търсил по целия град селяка, но не могъл да го намери. А той бил в двореца, прислужвал в готварницата. Дирил го шивачът цяла неделя, но не го намерил. Отчаял се, отишъл при царя и му казал, че най-добрият му калфа, с когото работели дрехите, бил умрял същата вечер, та нямало как да ушие двете премени.
- Тая работа е мудна и трудна - рекъл, - не може да се свърши за неделя, за две. Месеци трябват.
Царят се ядосал и викнал:
- Още сега да си вървиш в работилницата и да се хващаш на работа. До утре вечер искам дрехите. Инак ще те убия.
Тогава шивачът, като се уплашил, че ще му вземат главата, рекъл:
- Царю честити, пред тебе лъжа не бива. Ще ти кажа каква е работата. Аз не съм ушил тия дрехи, а един момък селянин, който дойде при мене, глави се чирак и за една нощ ги свърши, а на другия ден избяга. Дирил съм го толкова дни по града, навсякъде обиколих, но не можах да го намеря. Ако щеш убий ме, ако щеш пожали ме - тъй стои работата. Никой друг освен онзи селяк не може да ушие дрехите на царкинята. А и той дори не ще може да ушие още две премени, ами още една: тъй ми каза оная вечер, когато се услови при мене.
- Така ли било? - рекъл разгневен царят. - А ти защо ме излъга, че сам си ги ушил? Не те ли е срам да лъжеш пред царски очи?
- Право, е царю честити, че вината ми е голяма - казал шивачът. - Но какво да сторя сега? Коли ме, беси ме - станалото станало.
- Хайде върви си! - викнал му царят. - Върви си и гледай да намериш оня чирак. До утре вечер искам дрехите.
Шивачът си излязъл. Като минавал през двора на двореца, царският син, който работел в готварницата, го видял и тръгнал отдалече след него. Отчаяният шивач мислил да отиде в своята работилница и да се обеси. Момъкът го проследил и влязъл в работилницата тъкмо тогава, когато шивачът завързвал въжето.
- Стой! - рекъл му той. - Какво ще правиш?
- Ох, братко - казал шивачът, - добре, че дойде! От толкова дни те търся. И на царя казах, че ти си шил дрехите. А той ми заповяда до утре вечер да му приготвя още две премени, инак ще ми вземе главата. Моля ти се, уший и тях, да му ги занеса, а всичко, което заплати за тях, ще бъде твое.
- Може - рекъл момъкът, - но само една. Две не мога да ушия, защото нямам толкова плат.
- Ти уший едната - казал шивачът, - а за другата ще видим после. Наемаш ли се?
- Наемам се - рекъл момъкът. - Ще дойда довечера да захвана дрехите, а ти утре сутрин ела си ги вземи.
Шивачът подскочил от радост, като чул тия думи.
- Не може ли - рекъл той - да седнеш още сега да ги започнеш? Аз ще ти донеса всичко, каквото речеш.
- Сега не може - казал момъкът. - Денем аз работя друго. Ти довечера се навъртай насам, а аз ще дойда и ще ги започна.
Като рекъл това, той отишъл в готварницата да помага. Тъкмо тоя ден се случило, че дошъл в града и козарят. Той искал да влезе в двореца, но стражите не го пускали. Момъкът от готварницата отишъл, извикал го настрана и му рекъл:
- Рано е още за онова, за което говорихме. Но ти си ми потребен днес-утре, затова постой тук в града, докато ти кажа. Ако искаш да ме видиш, мини там, през оная врата, която води в царската готварница: аз се навъртам цял ден там, щом ме извикаш, ще изляза.
Вечерта шивачът приготвил на момъка богата вечеря в работилницата и го чакал да дойде и да започне дрехите. Онзи дошъл. Пак се заключил, нахранил се, цяла нощ чупил и ял лешници, а на сутринта дал на шивача втория лешник с дрехи. Отнесъл шивачът лешника в двореца и го дал на царя, а той го дал на царкинята.
- Добре - казала тя. - Направете още една такава премяна - и аз ще бъде готова за сватба.
Върнал се царят при шивача и му поръчал още една премяна.
- Не мога - рекъл той, - царю честити. Както ти казах вчера, друг шие дрехите. А той ми каза, че имал плат само за една премяна.
- Тъй ли? - кипнал царят. - Я го извикай да дойде тук! Ще му кажа аз на него! Откъдето е намерил плат за две премени, оттам ще намери и за три.
След малко шивачът се върнал и довел селяка. Царят бил още разгневен:
- Ти ли шиеш тия дрехи бе, момче?
- Аз ги шия, царю честити.
- Ами като уши две премени, защо не се наемаш да ушиеш и трета?
- Нямам вече плат, царю честити.
- Отдето си взел за давете, оттам ще вземеш и за третата.
- Не мога, царю честити, такъв плат не се работи тук, в твоето царство.
- Ами къде се работи?
- Там, където живееше едно време златното пиле в елмазната клетка.
- Тъй ли? - рекъл царят. - Аз ще ти намеря плат. Почакай малко.
И той заповядал да извикат синовете му. Те дошли.
- Видите ли тоя момък? - рекъл им царят. - Той шие дрехите на царкинята. Свършил му се е платът. Той казва, че такъв плат имало в царството, от което сте донесли златната птица в елмазната клетка. Ще идете да ми донесете плат за още една премяна.
Царските синове пребледнели. Как ще идат да донесат плат, като не знаят къде е онова царство?
- То е далече - рекли те на баща си. - Три години път има до там.
- Не три, а девет години да има, пак ще донесете. Плат искам.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeВто Яну 08, 2013 4:38 pm

- Не три, а девет години да има, пак ще донесете. Плат искам.
Двамата братя гледали с пламнали от гняв очи селяка, идело им да го разкъсат. По-големият се изхитрил и рекъл на царя:
- Ами тоя момък не може ли да донесе плат? Както е донесъл за две премени тъй ще донесе и трета.
- Това не е моя работа - рекъл момъкът. - Аз шия, но не тъка. Ако ми дадете плат, ще ушия, ако не ми дадете - няма. Но има и друго. От онова царство се минава насам по проклети друмища: който се върне оттам, мъчно оцелява. Имаше едно време трима царски синове. Те тръгнаха да дирят златната птица. По пътя двамата по-големи набиха малкия си брат, оставиха го насред полето и продължиха сами. Но се скараха: единият отвори на едно място странноприемница, а другият си купи лозе и се ожени за една селянка. Най-малкият намери златната птица и взе дъщерята на царя, чиято беше птицата. На връщане братята му не го познаха, ала той сам им се откри и тръгнаха заедно да се връщат при баща им. Но по пътя те го вързаха за едно дърво, взеха му царкинята и златната птица с клетката, после излъгаха баща си, че уж те били намерили птицата. Царкинята не щеше да се ожени за тоя зъл мъж, който бе оставил брата си да го ядат зверовете. Поиска три премени, които да се събират в лешникови черупки. А защо ги поиска тя? Защото баща й беше дал на оня царски син три такива премени и тя искаше да узнае дали той е още жив. Той беше наистина жив. Един козар го отвърза и си смениха дрехите. Царският син отиде в царската готварница - да мие паници, да цепи дърва, да кладе огън и да реже зеленчук - само за един хляб. А братята му се стягали за сватба. И ето че той се яви при шивача и уши две премени; не ги уши, а само ги извади от джоба си.
Като слушали тая приказка, двамата братя треперели от страх. А царят разбрал всичко.
- Ами третата премяна? - рекъл той.
- Ето я - казал син му, като извадил лешника из джоба си. Отворил лешника и извадил една премяна, още по-тънка и по-хубава.
И после казал на царя:
- Ако не вярваш, че братята ми наистина са направили това с мене, питай моята годеница, която те са заплашили със смърт, ако обади някому нещо; питай и козаря, който ме отвърза. Той е в града, аз ще ти го доведа.
Дошъл козарят и разказал всичко. Дошла и царкинята, тя също разказала със сълзи на очи всичко, което знаела. Тогава бащата заповядал да прогонят от царството двамата му синове, а най-малкия оженил за царкинята и му дал царството си.

Когато Мортем свърши с приказката детето вече беше заспало. Време беше и на нея и така отиде в стаята и заспа. На сутринта стана и бабата беше направила закуска от благодарност. Внучката и веднага се намести до Мортем и започна да я гледа.
-Ти снощи ми каза, че ще ми кажеш нещо за птичките. Какво е то?
-А да вярно. – Мортем хвана чаша с мляко и я подаде на момичето. – Първо го изпий и хапни.
Детето явно от любопитство набързо изяде всичко и вече зачака да чуе какво има госта и да и каже.
-Птичката се рее в небесната синева. Небесната синева се отразява в морето. Морското дъно е небесната синева, а от него капят сини сълзи. Между тези сини сълзи лети птичката.
Бабата само се засмя и явно схвана логиката, но момиченцето започна да го повтаря и повтаря, но нищо не разбра и все пак беше доволна.
Вече беше време за Мо да си ходи. Тя пак се качи на коня си и се сбогува с бабата и момиченцето. След което тръгна към пустинята. Вярно, пътя беше дълъг, но нищо особено не се случи докато го изминаваше. Нищо освен, че видя само дървета и дървета и дървета.
Когато стигна вече пустинята Мортем първо наметна мантията и лицето си, за да не изгори и продължи по пътя си.


/ Не се хвана с малко целия пост, затова са два /
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeЧет Яну 10, 2013 9:22 am

Пътят през всички територии си беше изморителен. Осеян с какви ли не преживявания, нови гледки, хващащи окото, попадане на гостоприемни и не толкова хора, различен вид природа от слънчева, през кучешки студ. Но най-накрая след цели два дена, целта бе достигната. Пустинята сама по себе си блестеше с личните си качества и недостатъци, които за един чужденец са повече отколкото си мисли. А за един некромансър те са двойни. Жегата, непрестанният мор, заобикалящият всичко и всички пясък, липсата на вода, транспорт и цивилизация. Всичко това можеше да ти дойде в повече ако не си подготвен психически. Но всички знаем, че нашата малка Мортем не се отказваше лесно и ето, че сега уверено преминаваше дюните на златистия цвят, преобладаващ по тази местност.
От време на време конят й спираше, за да си почине, непригоден към този климат. За сега не се виждаше място, на което да го напои и момичето се надяваше да изтрае до градът, а не да рухне под жаркото слънце, което забиваше горещите си лъчи в козината му като шипове. Самата тя се потеше и задушаваше. Кърпата на главата й допълнително придаваше некомфорт, но тя бе твърдо решена да прикрие самоличността си, макар и тук никой да не я познава. И все пак бе умното решение.
Продължаваше пътя си бавно, не бързаше за никъде. Времето бе на нейна страна. А и нямаше определен срок за извършването на задачата си. След близо четиридесет минути пред зора й се откриха покрайнините на град Захрид. Не можеше да знае, че е той, но по обясненията на Корнелиус, той бе единственият, който щеше да види тук, затова бе сигурна, че е на правилното място. Хелските дръпна юздите на здравото добиче и го впрегна в галоп. Животното се повдигна на задните си крака и се затича към определената посока. Скоро щяха да стигнат, да си починат и да осмислят следващите си ходове.

/Тери пиши как стигаш в града и реши дали ще отседнеш в тамошния хотел/
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeПет Фев 01, 2013 4:39 pm

Оар препускаше (колкото бе възможно да се каже, това за бавните камили) през пустинята и си пееше стара арабска песен. Чакаше ги дълъг път, а дългите пътища бяха удоволствие за мъжа. Обичаше да пътува. А най-много, обичаше да прави пари.
По едно време, му доскуча да си пее песни и да пошляпва предната гърбица на добичето. С едно ловко превъртане на мястото си и лек подскок, той се озова обърнат с гръб, към посоката в която вървяха. Сега, гледаше към момичето, което водеше със себе си. А тя, изглеждаше унила. Отпуснала се на гърба на животно, явно умираща от скука.
- Ей, какво правиш?
- На какво ти прилича?
- Гладна ли си? Ако си гладна, в кошовете от двете ти страни има достатъчно храна. Ще ни стигне и на двама ни, а и дори ще остане. Не се муси де, само два дни. Утре сутринта ще сме там. Ако искаш, даже може да поспиш на камилата. Ето, виж как го правя аз...
Оар кръстоса ръцете си и ги постави на задната гърбица на животното вместо възглавница. Краката си повдигна и леко прегърна с тях седлото, върху което стоеше.
- Абсурд!
Мъжа подскочи от мястото си.
- Ще те видим, вечерта какво ще кажеш. Трябва да стигнем по-скоро до Зелените Полета, преди да е настъпила нощта. Както знаеш, вечер тук падат температурите главоломно. А много хора не издържат на студа.
Пътуването им продължи дълго. Може би, няколко часа не си говореха. Ния си бръщолевеше нещо, а Оар се бе излегнал върху гърбицата на животното, докато то кротко си пътуваше по пътя.
- Обичам ги тези камили. Като ги заведеш един-два пъти на поход и сами запомнят пътя си. После, ако щеш да спиш върху тях, пак ще те закарат там, където искаш. Умни животни, ей!
Дюна след дюна, двата ездача преминаваха бавно през пустинята. На няколко пъти на Ния и се стори, че вижда планини пред себе си, но след това оставаше разочарована от поредната купчина пясък, появяваща се пред тях. А слънцето бавно залязваше пред очите им. Когато стигна подножието на хоризонта, почвата под краката им започна да се променя. Белият пясък бе заменен с по-обикновен, а малко по-късно той изчезна и бе заместен от напукана и пресъхнала почва. След нея дойде и тази земя, която чакаха от часове. Ния подскочи и погледна пред себе си. Толкова се бе разсеяла, че дори не бе забелязала как бяха наближили подножието на Илион.
Оар се обърна към нея, със засмяна физиономия.
- Тук май ти харесва, а?
- Къде сме?
- Илион, дъще. За час ще го преминем, а отвъд планината ще видиш какво е истински сняг. Може би, не си виждала такова нещо до сега. А след него, почти ще сме в земите, където трябва да сме. До полунощ ще бъдем при магьосниците, а рано сутринта, преди да изпеят първите петли, ще видиш реката, заобикаляща покрай красивият град на мъртвите.

/ Полии, давай смело към Илион. Можеш да спреш някъде, стига да искаш.

_________________
Пустинята  Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeСъб Юли 06, 2013 2:17 pm

Зенита на луната все още отразяваше повърхността като през стъклен похлупак - по-свенливо, по-леко, но достатъчно неотстъпно, че да ти дава сила или да те кара да се извърнеш и да намериш подслон за последните й часове господство. Гледайки я, имах чувството, че стадо ангели и дяволи танцуват върху почти завършеното й кълбо. Хванати ръка за ръка не спираха да се въртят, придавайки й едно апокалипстично изражение. Почти бях сигурна, че се усмихва. Усмивката й бе тънка, извита в двата края остро нагоре, като чудовище предвкусващо скорошната си плячка. Абстракността придобиваше нови нюанси и висини, и правеше иначе монотонната, суха и скучна пустиня, изпълнена със загадки, уплах и трепети, които дращят кожата ти, забиват се в кокалите и ги раздробяват.
Свети Дантес, защо се чувствах така? Защо не можех да се отърва от това шесто чувство, че всичко е нанизано до толкова, че краят му ще се окаже на хиляди километри от тук, заплетен на толкова много рибарски възела, че ще ти е нужна цялата вечност да ги разплетеш? Още повече, защо чувствах, че поне едно от въжетата е свързано с мен, че трябва да го уловя и да го следвам, докато стигна прегорения му завършек? Какво щях да намеря? Дали не се взимах твърде на сериозно? Или истерично полудявах? Не, не, това чувство не може да ме лъже, само то единствено не ме е лъгало. Откакто се озовах тук, все бе там, натрапчиво загнездило се в черепа ми. Имаше повече под повърхността, знаех го. Не може да се заблуждавам, не може това да е само една тиха лудост! Не може!
Земята трепереше под нозете ми, а въздухът свистеше в косата, умората напълно си бе отишла, отстъпвайки достойно място на едно привидение на заблуда или корава действителност. Любопитство? Не, нищо подобно! Врене там където не ти е работата? Пак не! Взимане на участие в нещо, което е тясно свързано с теб? Да, това беше. Нямах доказателствата нужни ми за това, но както казах и по-горе, това шесто чувство никога не ме е лъгало. Не знам защо изпитвах, долавях и усещах неща, неспособни за останалите, но някой там горе или там долу, ме бе дарил с него и сега вместо да го отричам, трябваше да му се доверя, за да стигна до разковничето на рибарския възел.
Стигайки до подземния път, слязох от конят и се приближих до все още стоящият там труп, или по-скоро до това, което бе останало от него. Клекнах и се загледах в разполовеното лице. Този път не изпитах погнуса, изучавах го, преосмислях това, което сама причиних. Протегнах ръка и я прокарах през безформените меса. Бяха като каша, толкова меки, толкова лишени от жила и нерв. Грозна гледка, която се отразяваше върху черните ми ириси. Нима тези две ръце бяха причината за това разлагане? Все още ми бе трудно да повярвам, но фактите са си факти. Няма как да ги отречеш, колкото и да ти се иска. Няма как да ги извъртиш, че да са в твоя полза. Те са си там, стоически изпъкващи и винаги ще те оборят в един спор, защото са подплатени с непоклатими доказателства. Да, аз го доведох до това състояние, а въпросът бе как и защо.
Поех си дълбоко въздух и издишах шумно. Раната на корема ме сви остро и болезнено, но съумях да запазя самообладание и да разкарам парещото чувство. В същия момент забих ноктите си навътре в безформеното тяло. Пръстите ми се обагряха с червена и жълтеникава слуз, толкова лепкава, че сигурно ще са ти нужни два часа да я измиеш от себе си. Вкопчих се в едно парче и го изтръгнах от мястото му. Не беше трудно, защото и то като останалите едва се крепеше на свръзките си. Доближих го до лицето си и вдъхнах аромата му. Миришеше на кръв, на мърша и на вещерски казан. Нямах способността на Омар да долавям някого по миризмата или усещането му за кръв, но имах нещо друго. Онова долавяне на подробностите, на невиждащото, за което споменах. Напрегнах мозъкът си и отпуснах част от енергията, която се вля в парчето мръвка. Обхвана всеки малък атом. Затворих очи и почнах мисловно да тършувам в него.
-Хайде....хайде.... - шепнех в тишината. -Покажи ми къде сте...покажи ми.....
В умът ми се избистряха картините от последните часове, като на превъртаща кинолента. Белинда, излизането от дупката, боят с шифтъра, Франсоа и думите му....пустинята....Три коня, препускащи по златните пясъци. Горе! Не! Не горе! Не бяха в града, бяха...в самата пустиня.
Отворих рязко клепачи и си поех дъх. Видях го! Видях го! Не може да съм сбъркала, невъзможно е. Усетих ги, по дяволите, усетих ги! Захвърлих месото и се изправих. Качих се на кобилата и я впрегнах право напред. Сигурно имат преднина от няколко километра, но ние нямаше да се откажем. Щях да ги настигна, независимо от ситуацията. Рано или късно, а аз се надявах да е рано, щяхме да ги настигнем. Съвсем скоро зората щеше да избие в небето и да освети околията. Галопирах право напред, следваща видяното. Бе въпрос единствено на време....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeНед Юли 07, 2013 8:50 am

...време, което летеше безмилостно. Ала, животното, което Ния притежаваше, притежаваше предимства, които другите нямаха. Този малък четириног подарък, бе един от най-добрите по тези земи. Не само красивата осанка на животното го отличаваха от другите, но и дългите му нозе. Големите подскоци, които правеше в своят бяг, го отдалечаваха много по-бързо, отколкото нормалните ездитни животни. От там идваше и името и - Сноу. С бързината на зимна буря, животното препускаше през пустинята. Следваше невидимата пътека, начертала се в ума на собственичката и, като оставяше бледи следи по пясъка.
Часовете изминаваха един след друг, а след още няколко, слънцето щеше да се появи на небосвода. Дори изминала няколко километра през огромната пустиня, Ния не се отказваше. Знаеше, че хората които търси, са някъде там. Навярно, се осланяше на способностите си, които до сега не я бяха предавали, а винаги са били в нейна полза.
Този път, отново се случи така, че добрите карти да са в нейните ръце. Въпреки тъмнината, очите и доловиха леко движение, което не успя да и убегне. Някъде там, на около триста метра пред нея, се виждаха няколко движещи се фигури. Асасинката все още не можеше да ги различи на бледата светлина, но бе сигурна, че това са хората, които търсеше.
- Давай, момиче! - извика девойката, като пришпори животното в ребрата.
Сноу препусна бясно, прехвърляйки крак след крак по студеният пясък. Фигурите отпред започнаха бавно да се приближават или по-скоро, Ния се приближаваше все повече към тях. Скоро, дори вече можеше да ги различи. Една, две, три...четири...
Конниците, които яздеха пред нея, започнаха да увеличават броя си. Дори изненадана, Ния не спря животното нито за миг. Напротив - дори се опита да го пришпори още повече, за да ги наближи възможно най-много. След по-малко от минута, тя можеше да преброи хората пред себе си. Шестима конници, препускащи бясно в нощта. Повечето бяха мъже, а сред тях не се забелязваше нито едрото тяло на Франсоа, нито крехката талия на Блъд. Обаче, Ния можеше да познае един човек - Белинда. Тя бе възседнала едно от животните, а ръцете и бяха обгърнали тялото на някакъв доста по-едър индивид от нея.
Скоро пред очите на асасинката се откри и друга гледка. Между двамата конници, които яздеха в средата, имаше нещо. Ако се вгледаше по-добре, можеше да види двете въжета, които се подаваха от седлата на животните. Те се спускаха назад, като достигаха до малка дървена поставка, завързана с тях в единия край. Другият и, безмилостно се суркаше по земята. А върху и, имаше тяло. Привидно крехко, полу-голо и обездвижено. Цялото опасано с всевъзможни въжета, вериги и катарами, придържащи го здраво за да не се измъкне. Изпод въжетата, се отличаваха чифт крила, които не можеха да помръднат. Тялото също бе обездвижено, а от това разстояние, не можеше да се определи, дали съществото все още е живо.
В този момент, Ния дочу странен звук. Тя бе преминала бариерата, която не и позволяваше да чува, какво си говорят хората отсреща. Но веднъж приближила се на безопасно разстояние, тя започна да чува по-отчетливо думите им, които долитаха към нея от насрещният вятър. Почти успяваше да различи гласовете на мъжете, които никак не и бяха познати. Говореха си за всевъзможни глупости, дори се смееха, докато едни думи, не привлякоха вниманието и:

- Крис...дай...да...спрем...за...почивка...
Последва кратка тишина.
- Крис... - долови отново асасинката. Тя бе "наострила" здраво слуха си, опитвайки се да разбере колкото се може повече.
- Нямаме...време! Трябва...да...сме...бързи...
- Но...
- Стига!...Тя...жива...ли...е?
- В...безсъзнание...е...
- Идеално...поне...няма...да...ни...пречи...да...стигнем...до...Шеридан...
- Ей...момчета! - обади се друг глас. - Имате...ли...храна?
- Ще...ядеш...като...пристигнем...идиот!
Настъпи тишина. Мъжете от пред продължиха пътя си, без да разговарят. Следвайки главната си цел, те пришпорваха животните до краен предел. Вятъра довяваше единствено конското пръхтене и по някоя друга псувня, изречена от мъжете отсреща. Ния продължаваше да ги следва незабелязано, прикривайки се зад шума от копитата и леката лунна светлина.


_________________
Пустинята  Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeНед Юли 07, 2013 12:14 pm

Ама, че късмет, а? Късмет или нещастие, зависи от гледната точка. От една страна ги намерих, което бе и самата цел, но от друга....е да кажем, че численото превъзходство си бе на ниво. Щях ли да се откажа? Да спра хода на Сноу, да я обърна и да се прибера обратно, съобщавайки им информацията? По дяволите не! Не би било глупаво, но след като са тук на тепсия дали нямаше да рискувам? Познавате ме, знаете и сами отговора на този въпрос.
Една остра усмивка се разля по устните ми, която видимо показваше, че мозъка ми изщрака на сто и осемдесет градуса и тук се започна всичко.
Протегнах едната си ръка и пуснах магията си в действие. Колкото повече се загнездяше в дланта, толкова повече нишките на черният дим образуваха едно цяло. Преплитаха се една в друга, смесваха атомите си и ето, че само след минути, ръката ми държеше здрава, не много претенциозна кама. Погледнах към групата другоземци, прицелих се и хвърлих оръжието право към задницата на един от конете. То се заби в бута му и животното изцвили на умряло. От пронизването, преплети крака, спъна се и се строполи право напред, а с него и ездачът му. Всички се спряха изненадани от малката атака, а аз спрях кобилата, извадих саите и се подготвих с все същата усмивка. Обръщайки се, първа се опули предателката, която собственоръчно исках да разпоря. Щях да го направя с най-голямо удоволствие, повярвайте ми.
-Ти? - извика се, веднъж щом разпозна ликът в тъмнината.
-Какво да ти кажа, сладурче. Като кърлеж съм. Не можеш да се отървеш лесно от мен. А между другото, имаш много поздрави от другаря си. В момента лежи в собствената си кръв и ми каза да се сбогувам с теб от негово име.
Скочих от коня и застанах на едно място. Както очаквах шифтърите ме заобиколиха, а онзи, който падна преди малко застана на чело и изпуфтя недоволно.
-Коя е тая бе?
-Някоя, която съвсем скоро ще умре. - отвърна му чернокосата и оголи грозните си зъби в злобна гримаса.
-Не и без да повлека поне няколко от вас със себе си, сладурче.
Един от мъжете се хвърли към мен с онзи типичен за расата му животински поглед. Трябва да призная, че ми беше малко трудно да се движа поради раната на корема, но това нямаше да ме спре. Отскочих странично от него и с един замах, забих саята право в лявата част на гърлото му. Вместо да я пусна, продължих с нея, разцепвайки кожата му като на прасе и чак тогава я дръпнах, за да дам право на кръвта му да рухне като фонтан, оплисквайки дрехите ми. Мирисът на метал се загнезди в ноздрите ми и събуди хищнически инстинкти, които изостриха сетивата ми и ги подтикнаха да копнеят за още и още.
Но тук дойде и преврата. Разбрали, че един по един е рисковано, няколко от тях се хвърлиха на куп и защитата ми се оказа доста по-трудна от очакваното. Всъщност, очаквах го. Почти сигурна бях, че ще стане така, но инат, какво да го правиш? Отпуснах отново енергията си, която се заби като ударна вълна в тях и отблъсна трима, останалите обаче, сред които и маршалката бяха на косъм от тялото ми, а аз стисках здраво оръжията, изчаквайки удобният момент за нападение....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeНед Юли 07, 2013 12:53 pm

Ния бе подготвена за атаката. Шифтърите, бяха бесни. Като малки разгневени псета, те се насъскваха едно друго, като се спускаха към нея, но без да я атакуват. Искаха най-вече да я сплашат, да усетят страха и, а пък това отделно да ги настърви още повече, преди да я разкъсат. Вече раненият вълк, който лежеше на няколко метра в страни, се изправи едва-едва на краката си. Наддавайки вой, той изтича между конете и се скри под краката им. Преобразявайки тялото си, той полегна на една страна и реши да изчака останалите, без да се намесва.
От някъде се чу силен мъжки вик :

- Наза-ад!
Вълците извърнаха инстинктивно глави, към човека дръзнал да им крещи. Зад тях, се открояваше човешка фигура. Там, стоеше гол до кръста мъж, с дълга бяла коса. Луната огряваше голото му тяло, по което си личаха няколко леки татуировки. На гърдите си имаше няколко окичени символа, а ръцете му бяха овързани в парчета плат до раменете. Това бе същият онзи мъж, който халоса Джейк Сю пред Пътят.
Щом видяха белокосия, шифтърите се отдръпнаха настрана. Спирайки на около два метра от асасинката, всеки един от тях се преобрази. В момента, пред Ния бяха изправени трима полу-голи мъже и две жени, от които едната беше Белинда. Групичката се раздели, а между тях премина белокосия, присъпвайки бавно към асасинката.

- Няма ли да се откажеш да ни преследваш?
- Дори, ще ви убия! - изкрещя Ния, след което се хвърли право към мъжа.
Още преди да е достигнала до него, непознатия изпъна ръката си напред. Само миг бе нужен, за да може магията му да въздейства над тялото на Ния. Дори не бе нужен допир. Тъмната енергия, която излезе измежду пръстите му, свърши цялата работа. Тя се впи в тялото на синекосото момиче, като проникна дълбоко в костите на скелета и. Преди да се усети, тя бе застинала във въздуха. Едната и ръка бе изпъната напред, като чели щеше да атакува в този момент, а другата се рееше в пространството зад тялото и.
Белокосия започна бавно да се приближава към нея, като поддържаше с лекота магията си. Спирайки на около метър от момичето, той я огледа внимателно. Дрехите, косите...дори черните очи. В тях се вгледа най-много, опитвайки се да прочете съзнанието и. Уви, вътре не виждаше нищо. Нищо интересно, поне за него.
- Малка предателка... - прошепна мъжа, преди да изпъне ръката си напред и да я допре върху лицето и. Докосвайки я, той усети студенината в нея. Харесваше му. Не само тя, ами и самата и същност, която виждаше срещу себе си. Тогава, мъжа пусна енергията си в действие. Извличайки я от собственото си тяло, той я процеди право през очите на момичето. Черните нишки започнаха да проникват бързо в тялото и, като го изучаваха. Увиваха се около всеки удобен орган или свободна частичка от тялото и. Докато, накрая не започнаха да изсмукват собствената и енергия и да я съхраняват в себе си. Секунда след секунда, тялото на Ния започваше да отслабва. Въпреки същността и, за която тя не предполагаше, не можеше да я спаси в момента. Силата на некромансъра надделяваше в този момент, като попиваше от енергията и.
И ето, че нишките започнаха да излизат от тялото и. Достигайки до своят господар, те проникнаха в тялото му. Още след първият допир до кожата, те започнаха да сияят. Излъчваха бледо-бяла светлина, която ги караше буквално да светят, докато се движеха под кожата на некромансъра. Той започна да се смее. Ту ехидно, ту злорадо. Усещаше нарастващата сила в тялото си и искаше още. Копнееше за нея и искаше да я притежава цялата. Докато изведнъж, Белинда не се намеси. Младата маршалка не издържа на гледката и безпомощността на момичето я привлече. Тя се приближи, застана от лявата и страна и с един силен замах, заби стоманеното острие на оръжието си, право в тялото и. Ударът бе толкова силен, че оръжието с лекота проникна през кожата на Ния. Пронизвайки мястото между рамото и лявата и гръд, острието премина право от другата страна, а по него прокапаха няколко пресни струйки кръв.
Тук мъжа се сепна и спря магията си, като освободи тялото на момичето от нея. Силата на Ния бе отслабена до толкова, че тя буквално увисна върху острието на Белинда.
- Какво правиш, в името на Дантес?!
- За по-сигурно. Тази малка кучка, ме дразни още от мига, в който я видях...
Чернокосата маршалка дръпна рязко меча си назад и го извади рязко от тялото на асасинката. Острието изсвистя във въздуха, а от раната на Ния бликна силна струйка кръв. Тялото и се свлече безпомощно в пясъка и продължи да кърви. Белинда се приближи и се надвеси над нея. Насъбра в устата си солидно количество слюнка и с презрение я запрати право върху лицето на момичето.
- Остави я ! - извика некромансъра, като хвана Белинда за рамото. - Не сме дошли за това тук! Хайде, да отведем демона.
В следващите минути, Ния не осъзнаваше какво се случва около нея. Некромансъра и Белинда подготвиха отново конете, като предварително провериха дали демона е добре. Веднъж оседлали ги и проверили запасите си, те скочиха върху им и извикаха шифтърите със тях. Раненият мъж се качи при един от събратята си, а животното, което също кървеше нейде в страни, убиха чрез магия. Трупа му оставиха да се въргаля близо до тялото на Ния, като кръвта им, която се стичаше по земята, бе започнала да се смесва една с друга. Преди да тръгнат из пустинята за мястото, към което бяха поели, единият от мъжете се приближи до асасинката. Огледа тялото и, свали блузата си и се преобрази. Вълчището в което се превърна се надвеси над Ния и я подуши няколко пъти. Зарови муцуната си в дрехите и, а след това потърси онази рана, която кървеше до преди малко. Щом я намери, животното намокри носа си в алената течност и се отдръпна назад. После облиза старателно устните си, а след това прокара няколко пъти грапавия си език по тялото на момичето. Стараеше се да облизва тези места от гърдите и, където кръвта се стичаше на талази. Веднъж наситил се на металният вкус, звяра се извърна и погледна към останалите.
- Дюк, хайде! Тръгваме! - извика некромансъра.
Вълка изръмжа веднъж и се затича към конете. Забравяйки дори захвърлената си тениска на земята, той се преобрази отново в човешката си форма и се хвърли право върху коня си. Минута по-късно, петте коня потеглиха отново в пустинята, оставяйки зад себе си няколко нови трупа. Този път, нямаше кой да ги притеснява...

_________________
Пустинята  Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Гост
Гост



Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeПет Юли 12, 2013 3:38 pm

Пустинята е много красива вечер.Небето е лилаво, звездите ярки, а дюните се издигат, като малки планини.Обичах да пътувам вечер, тогава бе по-хладно, а и нямаше вариант да срещна някого.Когато пътувах обичах да бъда сам и да размишлявам върху живота си, както и да си правя планове.Щях да пристигна в базата, да си взема стая за всеки случай, ако някой път закъснея и не мога да се прибера до замъка щях да оставам там.

Щях да се запозная и с нови хора, да направя нови контакти.Хубаво е човек да опреснява социалния си живот, така научава повече неща и не е самотен.А също така ако имах късмет все някой щеше да е дочул нещо за похитителите на Зигмунд.Нямах много приятели, единствено служителите от замъка и сега изгарях от любопитство и вълнение какви ли хора щях да срещна там.
Но трябва да отбележа, че на първо място за мен е обучението и това да се усъвършенствам, знаех няколко техники, имах някаква основа и там щяха да ме шлифоват.

А може би щеше да има и красиви жени...но това друга тема, все пак бях мъж.Пустинята бе напълно безлюдна, само от време на време можеше да мярнеш някоя змия или гущер, но сега нещо в далечината ми направи впечатление.Мисля, че ясно виждах силует на кон, разтърках очи, но сянката все още бе в далечината.Дори Адолф го беше усетил и сега пръхтеше с ноздри и забърза към него.Колкото повече се приближавахме, толкова повече успявах да различа и нечии очертания до коня.

Това беше човек!Дали си почиваше или спеше?Беше легнал до коня, а животното изглеждаше уплашено.Значи е някой попаднал в беда.Конят също бе бял, а по физиката можех да кажа, че е женски, а до него също лежеше...жена.
Какво правеше жена в пустинята по това време?Слязох бързо от коня и се втурнах към момичето, което явно бе в безсъзнание.Имаше синя коса, което бе странно, не бях виждал такава коса тук по пустините и много обици.Но не биваше да се залисвам в момента по бялата и кожа и външния и вид.Положих ръката си на тила й и тя се изцапа с кръв, бе тежко ранена.Отидох до коня си и взех манерката с водата и промих нараняванията и до колкото бе възможно.

Кой би сторил подобно нещо на такова красиво момиче?Не трябваше да губя време, нямах нужните материали за да й окажа първа помощ. Повдигнах я нежно в ръцете си и се качих на коня ми, като преди това бях завързал нейния за моя Адолф.Надявах се само да не е прекалено късно докато стигнем до базата.
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeПет Юли 12, 2013 4:00 pm

Враговете, страховете, са чувствата и създанията, които могат да те доведат до пълна паника. Да изкопчат надеждата, вярата в себе си, в този свят, в природните закони, дори в самите богове. Страховете са разковничето на провала, семката на раздора и съмнението, това семе, което пуска корени в почвата на съзнанието ти и го обладава, изнасилва го най-жестоко, а после го захвърля в мръсния канал да трепери и шепти сам на себе си, защото нищо друго не му е останало. Страховете са поквара, от която всички бягат, но всеки има поне по един такъв. Моят най-голям враг, моят най-голям страх бях самата Аз!
Нощ е! Лежа спокойно на топлия пясък и спя непробуден сън. Но не съм сама. Нечии пъргави стъпки и детски кикот ме изваждат от унеса и ме карат насилствено да отхлупя клепачи.
-Рая? Какво правиш тук?
-Дойдох да те видя. - изхили се малкото момиченце, което виждах за втори път и за втори път можех да се закълна, че сигурно точно така съм изглеждала на нейните години. Поредното видение?
-Късно е!
-Знам, но хайде да се поразходим.
-Шштт...другите спят, ще ги събудиш.
Детето ме изгледа ококорено, доста любопитно и умно за нейните години и се усмихна ехидно.
-Тогава се измъкни тихо и да вървим.
Изправих се на колена и почнах да лазя изнизвайки се от лагера, чийто огън все още пламтеше и озаряваше тъмнината. Чак когато изминах няколко метра, реших да се изправя на крака. Малката синекоса ме хвана за ръка и ме повлече след себе си.
-Къде отиваме?
-На по-сигурно място. Онзи път, на панаира беше страшно. Лошият мъж искаше да ме хване. Но сега сме защитени от пясъците.
Вървейки към могилите забелязах, че дрехите ми са сменени. Отново! Дълга, свободна, ленена бяла рокля се ширеше чак до глезените, а самите те бяха боси. Пясъкът бе така мек и чист, че нищо не се забиваше по нозете ми, освен леко гъделичкащите песъчинки.
-Рая изпей ми песничка.
Обърнах се към момичето сепнато.
-Защо ме наричаш така?
-Ния не ми харесва. Не ти подхожда. Хайде, изпей ми песничка. Имаш толкова хубав глас.
Не знам защо, но за това дете бях готова на всичко. Чувствах го толкова близко, сякаш бе част от мен, а аз от нея. Но това е невъзможно, нали? Без да спираме ход, пуснах дланта й, изпънах пръстите си и от тях се процедиха черни нишки, които се споиха с въздуха. От вълните се процеди музика, чакаща да бъде запълнена, а съвсем скоро и моят тембър запълни дупките.
-Сладките сънища са направени от това.
Коя съм аз, че да възразя?
Обикалям света и седемте морета.
Всеки се оглежда за нещо.

Някои от тях искат да те използват.
Други искат да са използвани от теб.
Някои искат да те наранят.
Други искат да бъдат ранени....

Песента се лееше из ведро, загатваща пагубната съдба на две изгубени, объркани същества, поели по грешен завой. Колкото повече пеех, извисяваща глас като полет на черен гарван, толкова повече рохката почва под ходилата ми се разтърсваше. Сякаш мелодията я караше да кънти, да бъде неспокойна, нарушаваше нейния мир и тя ми отвръщаше с всичката си налична сила. На места, пясъците се разрониха, набъбнаха и разтвориха паст като на чудовище. От тях бавно, един по един, наизлизаха трупове. Истински мъртъвци пробиваха бариерата с кокалести крайници, разложени телеса, грозни гримаси. Появяваха се от дълбините на пустинята. Един, два, три...десет...боже, повече са, двадесет, тридесет....Цяла армия от мъртви ни заобиколиха. Влачеха прогнилите си крака към нас, гледаха ни с празни погледи, изстудени от времето прекарано долу в мрака. Искаха да ни наранят или да бъдат ранени от нас? Доближавайки се, не изглеждаха враждебни. Все едно търсеха закрила, закрила от нея, закрила от мен, закрила от двете. Като, че ли можехме да им я дадем. Спряха се като роби и чакаха своята команда. Протегнах ръка и погалих лицето на един от тях. То дори не потрепна, не издаде нито звук.
-Как се появихте?
-Ти ни извика.
-Не...
-Да...Ние сме твои и ти си наша. Вземи ни в себе си. Вземи ни....
Цялата плеада от трупове се насочиха към мен, а Рая се усмихваше злорадо. Беше доволна, от какво, не знам. В миг купища мъртъвци се вляха в мен, като енергийни вълни. През устата, през очните ябълки, през носа. Наддадох писклив, силен, пронизващ вик, като вой на мъченик, изгарян на кладата. Той се процеди в нощта и разтърси сухата пустиня, заглъхвайки в недрата й. След него остана единствено, разнасящият се жесток смях на малкото дете.


Усетих слънчевите лъчи по кожата си и с доста усилия отворих напластените от миглите си, клепачи. Първото нещо, което видях бе ясното небе над главата си. Нямаше нито един облак, нито една предпоставка за лошо време. Чисто като новородено бебе, крехко като порцеланова кукла. След като някой се събуди след подобно преживяване, първите му мисли са от сорта на "Мъртъв ли съм?", "Къде съм?". Моята първа мисъл бе - защо се нося по въздуха? О, свети Дантес, да не е станало объркване и по погрешка да са ме пратили горе, вместо долу? Само не това! Но тогава дойде и болката. Онази болка, която ти доказва, че не си мъртъв, че все още си жив и не само, но в доста окаяно състояние. Болката бе двойна, дори тройна. Една бледа в областта на корема, една остра в рамото, малко над сърцето и една огромна, цяла дупка, вътре в организма ми. Знаете ли какво е усещането да бъдете изсмукани? Като че цялата ви душа бива дърпана насилствено от мястото си. Губите я, нея, силата си, самата си енергия. Цялата плацента на смъртното ви тяло. Нека ви кажа - не е приятно. Ужасно е. Като тенекия, която бива премазана от метални колела на каруца. Изкарваща и последния си дъх от вътрешността си. Отвратително чувство. Но все пак бях жива. Това е важното, нали? Не мога да повярвам, че оцелях, но беше факт. Агонията го показваше толкова явно, колкото явно бе, че е прекалено топло, а слънцето е прекалено жарко. Тялото ми бе изтръпнало, не чувствах крайниците си, все едно бяха ампутирани, главата ме цепеше и всеки момент щях да припадна наново, ако не съзрях нечие лице. Бялата коса почти блестеше на светлите лъчи, а погледа бе замислен, устремен право напред. Дали пък в крайна сметка, наистина бях мъртва? Може би той е вестителя дошъл да прибере душата ми. Абсурдно предположение, но бях толкова объркана, че това бе единственото, което ми дойде на ум.
-Ти.... - опитах се да говоря, с доста зор. -....Ангелът на...Смъртта...ли си.... - едва прошепнах, но достатъчно силно, че странникът да ме чуе и да извърне глава към мен.
Чак сега видях небесно сините очи и чистата, съвсем леко загоряла кожа.

// Песента от съня ми : https://www.youtube.com/watch?v=OcxRtLpkAkQ
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Гост
Гост



Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeПет Юли 12, 2013 8:12 pm

От забързаното и лудо темпо, с което Адолф прелиташе над дюните и падините през пустинята, си помислих , че речта която се докосна до ушите ми се носи от ветровете из огромното пространство и си казах " най-накрая! Сигурно вече съм близко и това са звуци може би от бъдещите ми познати " , но когато погледът ми съвпадна с леко отворените от изтощението очи на синекосото момиче, осъзнах , че това го е изрекла тя , а не пустошта.
По изражението й си личеше умората , че това е огромно , жизнено важно и изтръгващо остатъка от силите й усилие за нея. Аз и Ангел на смъртта??? Зачудих се. Да , като се замисля какви са ми мислите в главата , омразата и ненавистта , която изпитвам към някого , когото изобщо не познавам , желанието и мечтата да го открия и.... , а това може да е всеки един , та дори и синекосото момиче легнало в мене.... да, може да ме нарече и така , но , не. Не може в мене да съществува само едно, на пръв поглед обикновено желание за мъст.

Убеден съм , че съм нещо повече от това , което се опитва да замъгли всичко чисто и хубаво под тези мои бели коси. Опитах се да не е гледам, от притеснение - все пак не съм разговарял с много пък на всичко отгоре и красиви момичета и жени. С леко присвит глас и пресъхнало гърло , събрах смелост и кураж да й отвърна на въпроса и е погледнах изчервен и изплашен:

-Аа..аз...не съм Ангел на смъртта, a  едно обикновено селско момче иии....да...ъъъъъ... мисля че се припознахте в някого. Аз съм Тинрод. Да.. Тинрод. Нооо..синекосо момиче, смятам че в момента това не е най- важното , а имаме по - голям проблем от това да обяснявам кой съм. Тялото ти е достатъчно наранено. Не трябва да хабиш енергия за разговори и обяснения. Само бих ти казал , че не ти мисля лошото , няма по никакъв начин да те нараня и ще направя всичко възможно да ти помогна. Стой с мене и не се предавай! Моля те.
След тези думи извиках на Адолф да усили темпото и с притеснение и изпотени ръце стиснах юздите по - силно и прихванах по стабилно момичето.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitimeСъб Авг 24, 2013 9:57 am

Колко време отнема да пътуваш чрез телепортация никой не знае. За хората е едно мигновение, част от секундата, зрънце от вечността с големината на прашинка. Така го обясняват учените. Но дали наистина е така? Ако за нас нещо е да речем бяло, то дали е бяло и за другите вселени? Знам какво ще кажете - това пък от къде й хрумна. Само, че искате или не да го признаете, други вселени съществуват и само защото ние не ги познаваме, това не означава, че те не са някъде там, недостъпни и твърде далечни за нашите възможности. Временния континиум е твърде разтегателна елипса, която се съединява и разширява постоянно. Ако за нас е минала една минута, но на някой друг непознат свят са били десетки години. И обратното. Но това също е една от онези дълги философски и астрономически теми, за които в момента нямаме време.
Да приемем, че за секунда нашите герои се прехвърлиха от едното на другото място. И по-добре, защото ако се затвориш между измеренията, преживяването няма да е едно от най-приятните. Всички знаем картините на Мунк. Сега си представете, че сте като един от изрисуваните персонажи. Даа.....вече сте на моето мнение, нали?
Но да продължим напред. Въздухът сякаш се разпори и през него преминаха Арадел и Ерик. Направо изскочиха от кръговрата му, при което момичето се подкоси и падна на колена. Нужни й бяха няколко секунди поемане на въздух, за да се съвземе. Все повече свикваше с този начин на транспорт, но все още имаше остатъци от гадене и ако можеше да избира между него и кон, то би избрала конят. Смяташе, че свежия въздух ще й помогне, но точно тогава дойде изненадата. Той не бе свеж, нито бистър. Напротив - пареше, беше задушен и трудно смилаем за някой като нея. Второто откритие бе, че се намираше заобиколена от неспиращ пясък. Оглеждайки се, осъзна, че не може да проследи края му. На всички посоки, като в омагьосан кръг бежови, сиви, дори златисти пясъчни участъци, могили, хълмове и пак много много пясък. пясък и жега. Сега разбра защо беше всичкото това кощунство над дрехите й. Бяха в Пустините!
Красавицата скочи на крака и с неразбиране погледна любимия си, който само седеше и я наблюдаваше с една интригантска усмивка.
-Как? Какво? Какво правим тук?
-Нали ти казах, че ще се разходим? Ще посетим брат ти.
-Но.... - щастие и съмнение се блъскаха едно в друго в гърдите й -Той знае ли?
-Знае! Снощи когато отказа да се прибереш с мен, отскочих до тук и го предупредих. Много се зарадва. Ще ни очаква в базата.
Очите на блондинката се разшириха все повече от радост и накрая с широка усмивка тя се хвърли в обятията на Матюс.
-Благодаря ти, благодаря ти!
-За нищо, слънце. Заслужаваш го. Хайде, да вървим.
-Усещам, че тук ще се изгубим.
-Няма проблем.
Мъжът посочи една диря от малки избуели корени на пет метра едно от друго.
-Застраховал съм се.
-Направил си си карта?
-Нещо такова. Тръгваме ли?
-Тръгваме. - изписука от нетърпение Картие и двамата почти не хукнаха по продължението на корените, които наистина вместо да ги заблудят, след може би час ги заведоха точно до подземния път, който щеше да ги изведе в долния град.

/Гери, пиши на улиците на Сахрид. После поемам аз направо в базата./

_________________
Пустинята  Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Пустинята  Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пустинята    Пустинята  Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Пустинята
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Мидланд :: Захрид-
Идете на: