Улиците

Те са криволичещи, с напукани и на места изместени от снега павета. Често са заледени, заради което търговците и пътешествениците често избягват да минават по тези пътища. Заради реките едно от най-често вижданите неща в града са малките каменни мостове.

Градът кипеше от живот. Той не беше много богат на ресурси и на икономическа стабилност, но територията никога не е имала за цел търговско развитие. Набавяха храната предимно с лов и се задоволяваха само с толкова, колкото им е нужно. Корнор държаха на бойците си. Те бяха първи и най-важен приоритет. Берсерките бяха владетели, войни. Една силна, непоклатима раса без лична армия, защото те самите бяха войници.
Жителите бързаха към центъра, минавайки покрай двамата ни героя. Всички искаха да стигнат за ежегодното приемане на ученици, последователи на Краля. Изпита се организираше само веднъж на дванадесет месеца и приеманите бяха само дванадесет. Ако някой изпуснеше днешното събитие, ще трябваше да чака чак до година по това време. След днес Ледената цитадела щеше да се затвори за чужди и да отвори вратите си за своите.
-Да побързаме. - пришпори го Прасамак и почна интензивно да куцука с болният си крак. Момчето го послуша и двамата ускориха крачка, а Фоми дотичваше зад тях. Цялата тази тълпа не й се нравеше. В родното й място сбирките не бяха често явление и сега сбирщината я изнервяше. Но ги следваше неотлъчно въпреки всичко.
Най-накрая стигнали до уреченото място, Бром и ловецът се смесиха с образуваният наниз от жива верига. В средата й стояха трима мъже, кой от кой по-впечатляващи. Единият държеше дълъг двоен меч от стара стомана, с рески по него. Той притежаваше муцуна на вълк, с заострени долни зъби, продълговати уши и светло кафеви, почти жълти очи. Беше груб, гледаше още по-грубо, а надменността му си личеше от километри. До него стоеше гордо изправен по-възрастен с вече посивяла коса и брада мъж. Държеше шлема си в едната си ръка, а огромната брадва в другата и ясно си личаха суровите му черти, здравото телосложение и непоколебимостта в стойката му.
Малко пред тях се изправяше и главният ръководещ. Кралят на Корнор - Кейн Ди Клийф. Величието и страхопочитанието, което предизвикваше у всички беше огромно. Полуголото му тяло, червената боя по лицето и гърдите. Даже и без двата си прословути светкавични ножа, той беше перфектният берсерк. След още малко време той вдигна ръка и всички присъстващи замълчаха.
-Започва поредният изпит за прием в Ледената цитадела. Той ще се проведе в три кръга. Може да има жертви. Който е готов да пристъпи една крачка напред в кръга.
Когато млъкна близо четиридесет младежи, сред които и няколко жени изпълниха заповедта и се озоваха в средата на изкуствено създадения терен.
-Сега е твоя шанс. - прошушна Прасамак на Бром, който също трябваше да влезе иначе щеше да изпусне възможността си.

Учителите и предводителя изгледаха един по един всички престъпили напред. Някои изобщо не бяха за тук. Има вероятност някои от тях изобщо да не завършат кръговете, но връщане назад няма. Веднъж прекрачил оставаш до край, или до там, до където ти стигнат силите, уменията и волята.
Единият от мъжете излезе напред. Беше озъбен, настървен, сякаш всеки момент ще замахне със секирата си и ще обезглави половината народ зяпачи.
-Името ми е Хамър Стоун. - не, че имаше нужда от представяне, почти всички знаеха кой е този могъщ човек. - Аз ще оценявам първото изпитание.
През всеки участник премина едно младо, крехко девойче с кошница в ръце. Вътре бяха наредени сурови пъдпъдъчи яйца. Всеки един взе по едно, включително и Бром. Не знаеха за какво са им, затова устремиха погледи към Стоун в очакване.
-Лапнете ги.
Младежите се учудиха и почнаха да шават нервно.
-Какво ме гледате? Казах да ги лапнете. - изрева строго берсеркът и всички го послушаха.
Той вдигна брадвата си високо, като с нея сочеше към края на града.
-Задачата ви е елементарна. Прекосете останалата част на града в надпревара и обратно. Първите двадесет, които се върнат със здраво яйце продължават. Ако го счупите сте аут, ако е здраво, но не сте сред първите сте аут. Ако някой от останалите кандидати ви убие сте аут.
Да, тук всичко беше позволено. Време беше за състезание.
-И запомнете, няма да ви чакаме вечно. Имате точно половин час.
Младите мъже и жени се приготвиха психически и физически и чакаха само да им бъде даден старт. Тази чест се падна на младата госпожица с кошницата. Тя прочисти гърлото си и се извика:
-Начало!
В миг всички се затичаха към определената посока. Теренът не беше изчистен. Трябваше да се преборят по най-бързият начин със студа, заледените улици, минувачите, сергии, каруци, животни и всичко, което се изпречеше по пътя им, в допълнение на самите тях.

/Бром опиши стигането си до края на града, за обратно ще пишем наново. Искам да си измисляш препятствия. Знам, че идеята е копирана, но много ми харесва и искам да я включа. Успех/

Първите двадесет. Трябваше да е един от първите двадесет. Иначе трябваше да чака пак до година. За сега се справяше добре Яйцето все още стоеше непокътнато в устната му кухина, някои от играчите бяха елиминирани, а вече стигна края на града. Оставаше да се върне също толкова благополучно. Звучи доста лесно, но изобщо не е. Когато стигна до граничната стена на града видя, че няколко участника се бяха сбили. Единият бе прободен с къс меч и издъхна на място. Бром не искаше да се включва в този бой, защото можеше да последва участта на падналия, затова бързо се извърна и хукна да бяга в обратната посока. Уви блузата му бе хваната здраво от чужда ръка и той бе грубо изтласкан назад. Залитна и заби гърбът си в едно дърво. По чудо не сдъвка черупката на яйцето. Пред лицето си видя грозната муцуна на млад берсерк, същият онзи, който бе убил конкурента си. Явно здравеняка бе твърдо решен направо да елиминира останалите един по един. Той замахна с острието си към главата на младежа, но нашият герой умело го избегна със странично изместване. Непознатия не чакаше много, докато замахне втори път, но и сега върхът на оръжието му не стовари удара си върху тялото на сиракът. Предвижваше се сравнително бързо и внимателно, така че ту да избегне атаката, ту да задържи яйцето в устата си цяло.
Не щеш ли, нападателят му не се оказа толкова глупав и в една от крачките му, подложи ходило и го спъна. Бром падна по корем. Късмета за втори път бе на негова страна и от устните му не протече жълтък. Но това нямаше да е за дълго. Мъжът вече държеше стабилно мечът си, обърнат така, че да сочи право към гърба на младия берсерк. Тъкмо когато понечи да го прониже, върху главата му се стовариха две твърди кубинки и го проснаха на земята. Бром погледна на горе и съзря едно момиче, не повече от две години по-голямо от него, с червена коса, сравнително оскъдно за климата облекло, метална препаска на челото, много наподобяваща лице и огромна права секира с двойно острие.

Тя се обърна към него и погледите им се срещнаха. Червенокосата се ухили широко, до колкото й позволяваше яйцето и скочи от зашеметения нападател. Вдигна показалеца и средният си пръст до челото си, после рязко ги дръпна нагоре като поздрав, обърна се все така усмихната и затича бързо към центъра на града, където ги очакваха учителите и събралият се народ.

/Бром опиши как стигаш обратно при останалите. Същата процедура с препятствията/

-Колко време остава?
Стоун погледна към пясъчният часовник и се извърна към кралят си.
-По-малко от пет минути.
-Повече от половината се върнаха вече.
-Има още време.
Тримата мъже търпеливо чакаха края на даденият половин час, макар че вече четиринадесет от участниците се бяха завърнали. Оставаха само шест свободни места, Както очакваха се завърнаха тези, които мислеха още отначало.
Към тях тичаше едно симпатично червенокосо момиче, със здрава мускулатура и огромно оръжие. За сега тя бе първата жена върнала се благополучно.
-Хах, ето на това му се вика истинска Корнорска жена. - засмя се Хамър Стоун. Той харесваше жени, които могат да държат на бой. След няколко секунди тя стигна до тях, застопори се на едно място, озъби се, така че тримата да видят, че яйцето е непокътнато, а когато това стана го изплю най-безцеремонно на земята и то се счупи.
-Добра работа. - отбеляза Кейн.
Тортън на свой ред не каза нищо. Той избягваше да взима пряко участие или да изказва мнение по въпроса, както към нея, така и към останалите. Всеки варвар за себе си, в това вярваше той.
Но нещо определено го изненада и това бе факта, че към тях се задаваха още няколко момчета, а едно от тях беше Бром. Наистина не очакваше малкия, не толкова едър сополанко да успее. Но ето, че само три минути преди края, чернокосият начинаещ берсерк, който ни най-малко не предполагаше за кръвната си връзка с този уникален мъж, прекоси финала запъхтян, с няколко рани, но все пак жив, а яйцето в устата му цяло. Когато отчетоха и този факт, той върна своето в кошницата. Не можа да не забележи леко присвития поглед на учителя, нито и червенокосото момиче, което му беше спасило живота и в момента бе клекнало, да завърже връзката на едната си обувка. Оставаха броени секунди и три излишни места. Секунди, в които не им оставаше нищо освен да чакат.

/Мечо, свободно РП до края на състезанието/

Една широка усмивка се разля върху лицето на Бром докато с интерес разглеждаше изненаданото изражение на вълчият берсерк, известен като най-силният човек на света. Направи няколко крачки към него като с едно бързо и почти незабележимо движение прониза прасеца на кракът му. Берсеркът падна на едно коляно, а братята му по оръжие бяха хванати толкова неподготвени, че единствената им реакция беше да си отворят устите. Двете слаби ръце на младежа се стрелнаха към главата на най-силният човек на света, чийто очи присветнаха не за повече от секунда, изпълнени със страх за първи път през целият му живот, едва едва осъзнавайки това което се случи след това.
Очите му останаха все така широко разтворени дори когато главата му се завъртя на 90 градуса, гледайки хората зад него, подобно на счупена кукла. В този момент тежката брадва на Стоун се стовари върху главата на младежа вдигайки облаци дим. Кралят беше станал от трона си и дори без верните му оръжия изглеждаше все така непоколебим и готов за битка, сякаш незасегнат от нереалното и жестоко унищожение на единият от двамата му главнокомандващи.
Облаците дим се разнесоха само за да се чуе гърленият смях на едно малко момче, стигащо не много над кръста на Хамър Стоун. Слабата му ръка се беше вдигнала нагоре и с малката си длан държеше острието на огромната брадва без да показва какъвто и да признак на усилие.
Половин секунда по късно, цялата тълпа вече осъзнаваше случващото се, крещеше, блъскаше се и се опитваше като цяло да се отдалечи колкото се може повече от центъра на настаналата касапница. Тежкото тяло на вторият учител в ледената цитадела се строполи с глух звук на земята, точно като счупената му брадва до него.
В този момент за първи път в очите на кралят се прочете някакъв вид колебание. Може би с верните си мечове нямаше да го има, но в момента не знаеше дали ще може да се справи с подобен противник. НО ТОЙ БЕШЕ БЕРСЕРК! Не, ТОЙ БЕШЕ КРАЛЯТ НА БЕРСЕРКИТЕ!! Нищо не можеше да застане на пътя му, не можеше да си позволи да се поколебание пред каккъвто и противник. И заради това скочи напред осъзнавайки, че ще намери смъртта си в тези жълтеникави очи на едно малко, „суполиво” хлапе.
Смъртта на кралят последва след няколко минути когато дори и дишането на Бром се беше учестило до степен, в която гърдите му се издуваха и свиваха на всяка крачка към червенокосото момиче.
-Твой ред е…ред е на всички останали.-Разтвори ръце и небето стана тъмно червено, мракът погълна облаците, слънцето и всичко останало. Заваля дъжд от огнени скали, които унищожаваха всичко до което се докоснеха. Великата крепост в центъра на света вече беше минало, както и самият свят. Ръцете на младежа, единственият оцелял, стоящ над отломките на предишният велик град се разтвориха още повече и сякаш вече невъзможният мрак стана още по дълбок докато над цялата планета се надвесваше титан. Огромен метеорит с размери по-големи от самата планета се разби в нея, унищожавайки всичко, без следа.

В следващите 7 дни, Бром създаде света наново, по свой образ. Това продължи към петнайсетина минути, след което му омръзна. Върна времето назад. Върна светлината, мрака, живота и всичко останало на мястото си. Възкреси от мъртвите всички, който бяха загубили живота си от неговата ръка и им изтри паметта. Позволи им блаженството на незнанието за истинската му мощ.

Часовника отново отброяваше последните няколко минути до краят на първи кръг, състезанието. Усмивката на Бром беше лека и доволна от постигнатото, но нищо повече от това. Единственият лукс, който си позволи беше да се приближи до момичето което го беше спасило.
-Благодаря за помощта.-Седна на земята близо до нея и се концентрира върху това да нормализира дишането си. Беше забелязал погледа на учителя, но той знаеше какво беше направил преди малко и заради това не се притесняваше. Пък и чуждото мнение като цяло не го притесняваше. Не беше дошъл с очакването някой да му пляска или да вика за него, това беше пътешествие само и единствено за него, самотен и дълъг път, който той щеше да извърви без да прикланя глава.


PP: Казах ти, че при първата възможност за свободно РП ще направя нещо подобно.

Тъкмо отчетен като един от финалистите Бром получи черно петно. Просто така припадна. Това не изненада никой, точно затова и никой не му помогна. Учителите и другите участници, отдадоха този ефект на умората, стреса и всичко останало, което следваше приема за берсерки.
А веднъж изпаднал в несвяст той почна да сънува. В главата си виждаше как изведнъж става неизмеримо силен, по-силен даже от боговете, нещо, което бе напълно невъзможно, колкото и на малкия да му се искаше. Как изпепелява този свят, а после го връща към първоизточният му вид. Какво въображение само. Трябва да му се признае, умее да фантазира. Но за добро или лошо, нищо от това, което се случи не беше реално.
Само след пет минути, момчето отвори очи и видя, че се намира на същото място, в същото време. Просто сън. Последните играчи вече се бяха върнали и сега ги проверяваха. Други закъснели роптаеха заради провала си и се оплакваха, че не е честно, но бързо бяха изхвърлени като улични кучета далеч, за да не пречат. Бром се изправи и се запъти към червенокосото момиче, като реши да се настани удобно до нея.
-Благодаря за помощта.
Тя извърна глава към него и се ухили.
-Помощ? Просто ми се пречкахте. Няма да позволя на двама глупави мъже да ме спрат все пак.
Непознатата се изправи.
-Сериозно, не можеш ли да се грижиш по-добре за себе си? Унизително е!
И го остави сам, с вперен поглед в гърба й.
-Добре гниди. Време е за второто изпитание. - провикна се Тортън. Той отговаряше за втория кръг и всички или поне почти се чудеха какво ли е намислил. Любопитството им не остана незадоволено за дълго. Двайсете останали бяха бързо разделени на две групи по десет. Бром се падна с още осем здравеняка и червенокосата красавица, чието име все още не знаеше.
-До преди малко всички вие бяхте конкуренти. Сега ще ви се наложи да се съюзите. Разделени сте на два отбора, които ще се бият помежду си. Всичко е позволено. Битката ще продължи докато не останат само десет независимо от кой отбор.
-Ч...чакайте малко! - провикна се един русоляв младеж. - Нали щяха да бъдат приети общо дванадесет члена.
Тортън се усмихна хищно.
-Променихме си мнението. Крайният прием ще се състои само от седем човека.
Всички застинаха на мястото си. Седем. Седем от дванадесет! Това драстично намаляваше шансовете им.
-Но не може така... - опита се да протестира момчето, но бе грубо прекъснат.
-Ако имаш нещо против, може да отстъпиш мястото си още сега.
Това го накара да млъкне и никой повече не повдигна въпроса. Всичко беше ясно, два отбора един срещу друг. Сега щяха да проверят бойните им умения.
-Започвайте.
Групите се сгъчкаха една в друга. Някои от тях обмисляха различни стратегии, някои вече бяха извадили различните си оръжия и бяха готови за атака. Ето, че и първият нападна и битката започна. Един грамадан проряза Бром по рамото, но не го повали. Червенокосата фурия моментално елиминира първият си противник, като заби секирата си в гърба му, достатъчно дълбоко, че да го обездвижи, но не и да го убие.

/Опиши част от боя, аз ще го довърша и ще реша кой оцелява и кой не. Хубаво си ми казал, че ще направиш нещо подобно, но не излизай от границите на възможното. Какъвто и да си, само боговете имат такава мощ и нито един играч не може да направи нещо подобно. Да бъдем малко реалисти моля : ) /

Битката започна, а с нея дойдоха и първите жертви или ранени до толкова, че автоматично отпадаха. За сега нашият герой се справяше сравнително добре. Може би не перфектно, но все още дишаше, беше на крака и в състояние за бой. Съотборниците му също нанасяха щети, като една от най-добрите се оказа червенокосото момиче. Учителите бяха впечатлени от нея, както и от още няколко кандидати. Но ето, че стана и нещо неочаквано. Или може би напълно очаквано. Един се обърна срещу свой съотборник.
-Копеле. - изръмжа Хамър и тръгна към тълпата, но ненаправил и три крачки беше спрях от здравата ръка на колегата си учител. Той се обърна и видя каменното изражение на Тортън.
-Не можем да спрем битката точно сега.
Стоун се намръщи. Мразеше когато някой не изпълнява заповедите им, но знаеше, че събратя му е прав. Нямаше как точно сега да прекратят започнатото. Щяха да се оправят с това по-късно.
Меч след меч, паднал след паднал, докато накрая не останаха само десет и сигналът за слагане на края беше отчетен. С малко труд всички участници бяха озаптени, успокоени, а Бром застана начело на редицата оцелели. Всичко това покачи драстично адреналина му. Чувстваше се силен, добър, насъбра самочувствие. Като че ли сега разбра какво значи да си истински берсерк - достоен, като нажежено желязо, а потопено в ледена вода, то става най-твърдото и изящно творение. Това беше един истински варварин за него и той щеше да гони това съвършенство между леда и огъня.
Сега когато бяха останали само десет, Стоун можеше да прави каквото си поиска. Той излезе напред, стигна до онзи млад мъж, който посече съотборникът си и го изгледа на кръв. Вдигна огромната си лапа, която играеше ролята на ръка и я стовари мощно върху лицето му. Мъжът падна на колене. Отвори уста и изплю кървава струйка от нея. Ядоса се, но не каза нищо. Не смееше да се противопостави на тези мъже.
-Когато ви казваме да сте от един отбор сте от един отбор.
После хвана същия за яката и го повдигна нагоре.
-Ако се обърнеш срещу твой събрат още веднъж лично аз ще те убия. Ясно ли ти е?
-Да! - отвърна с нежелание младежът.
Менторът го избута на земята и се обърна така, че всички да го виждат и чуват ясно.
-Когото и да изберем, запомнете едно. Веднъж влезете ли в цитаделата вие ставате едно семейство. Всички сте братя и сестри. Корнор е единствената държава отделена религиозно от останалите. Имаме само себе си.
Червенокосото момиче, единственият останал представител на женския пол изгледа падналия с омраза. Ненавиждаше такива като него - долни и подмолни. Надяваше се да не продължи напред.
Огромният викинг се отдели от групата дечурлига и се върна при кралят си. На свой ред той излезе напред и ги изгледа всичките до един. Бяха изморени, почти всички ранени, следобедът минаваше и до залез слънце оставаха не повече от два часа. Беше време да приключват.
-На всички, които стигнахте до тук честито. Вие показахте голяма воля, издържливост и готовност за всякакви изпитания. Но само най-добрите седем ще бъдат част от нас. Последният изпит винаги е един и същ. До сега виждахме уменията ви спрямо собствените ни силни и слаби страни. Бързина, преминаване на препятствия, съобразителност, битка от близко и далечно разстояние, работа в екип. Но има нещо, което никога не трябва да забравяте и това е, че на тази земя ние не сме сами. Корнор може да е центъра на света, но не той го управлява. На север и на юг от нас има по още две нации и често влизаме в конфликт с тези нации. Но в последните години сме в мирни отношения, затова измислихме и следното изпитание. Ще проверим как се справяте не с нашата, а с чуждата сила. Всяка година идва по един пратеник от различните раси като доброволец да помогне в приема. Тази година, за да ни помогне да направим най-правилният избор, е един млад и талантлив мъж от териториите на маговете. Моля посрещнете го подобаващо и с уважение.
Кейн се обърна назад и протегна ръка, което накара тълпата да се разтвори и иззад всичките насъбрали се хора се прокрадна един доста добре познат на някои от другите ни играчи младеж. Красавецът премина през всички, стигна до краля и спокойно и достойно застана до него.

Spoiler:

-Това е Тес и той е земен маг.
Повечето млади варвари гледаха непознатият пренебрежително и с насмешка. Някой даже се подхилкваха тихо. Струваше им се прекалено изнежен, прекалено женствен, че да бъде каквото и да е предизвикателство. Ди Клиф забеляза това, затова повиши малко тонът си.
-Може да не изглежда кой знае какво, но Тес е пет нива над вас. Не е мускулест, нито борави с меча професионално, но подчинява земята над неговият контрол и то с признаци да стане майстор някой ден. Това е достойно за уважение мисля. Или бъркам?
Участниците наведоха глава, а червенокосата само гледаше новодошлия право в очите, с любопитство. Вместо да се ядоса или да почне да псува както би направил един истински корнорец, младежът само се усмихна и положи длан на рамото на краля.
-Не се притеснявайте, не е проблем.
Предводителят кимна и отстъпи назад като остави Тес срещу всички останали. Преди седмица му бяха казали, че днес трябва да замине за студените планини, за да вземе участие в изпита и той прие с охота. Естествено предпочиташе да се забавлява с Аш или да си мисли за Арадел или всичко друго в родния си дом, но реши, че разходката и разнообразието щяха да му се отразят добре. Затова сега той стоеше спокойно изправен пред банда неандерталци, които му се подиграваха заради нормалното телосложение, но не разбираха, че само с щракване на пръста и можеше да ги погребе. Естествено нямаше да го направи. Не трябваше да ги убива, а да ги изпитва. Но този път милост нямаше да има, както имаше за Аш. Сега беше на друго място и за тези хора тук не му пукаше. Ако някой пострада, то значи мястото му не е в цитаделата.
Ето, че третото ниво започна. Всеки един от тях биваше повикан индивидуално. Тес щеше да използва различни части от земната си магия и да ги атакува с тях. От кандидатите зависеше да се справят с нея.
Първи беше повикан онзи "смелчага" когото заби меча си в гърба на съотборника си. Той изглеждаше доста сигурен, ругаейки и плюейки по земята, но всичката тази самоувереност се изпари в момента, в който Тес образува само за няколко секунди плаващи пясъци под краката му, ей така направо на улицата, въпреки, че там първоначално нямаше пясък. Нямаше и нужда да има. Магът бързо и успешно беше разрушил камъните, от които се образуваше улицата, а от там нататък всичко беше само подробност. Под тях имаше достатъчно почва, която под неговата енергия се стопи и преобразува за мигновение. Здравенякът вече беше потънал до бедрата и не намираше никакъв изход. Стараеше се да не се паникьосва, но в крайна сметка нищо, от това, което опита не свърши работа. Затова накрая се озова заровен чак до устата, което веднагически означаваше, че е загубил. Пратеникът спря пясъците, няколко помощника го измъкнаха, а първия отново възвърна почвата в нормалната й форма. Останаха само девет. Още двама трябваше да се елиминират, а може и повече. Учителите бяха решили, че ако се наложи ще приемат и само един човек, но да е качествен. Следващият кандидат обаче премина успешно. По-следващият също. Четвъртият отпадна когато Тес го накара да се изправи срещу свой пясъчен клонинг. Опонента се оказа доста труден за побеждаване и в крайна сметка бройката на приетите намаля.
Беше ред и на единствената жена.
-Госпожице, моля ви. - посочи й обозначеното място Тес и тя уверено престъпи напред. -Как се казвате?
Магът се опитваше да я предразположи поне малко. Не се съмняваше в способностите й, но все пак беше кавалер преди всичко.
-Хана. - отвърна кратко тя и се усмихна, по онзи начин, който Бром вече беше виждал.
-Хубаво име. Е, г-це Хана, за млада дама като вас не подхождат камъни. Какво ще кажете за малко цветя? Едва ли някога са ви подарявали.
Тъкмо изрекъл тези си думи, почвата под нея се пропука и от там излезнаха на талази, високи десет метрови рози, всяка с дебел и плътен ствол, обсипан с множество големи бодли. Те я обгърнаха цялата, като пречеха на дишането й и нараняваха тялото й. От нея се очакваше да се измъкне колкото се може по-бързо, преди да е изгубила съзнание. Момичето не се поколеба, нито уплаши даже за миг. Съобразително се домогна до оръжието си и почна да прорязва растенията. Бодилите се забиваха в крайниците й, разкървавяваха ги, беше й трудно да се движи и да диша, но тя не се отказваше. След близо две минути с доста рани успя да се измъкне. Падна на коляно, а розите зад нея се стовариха безжизнени и накълцани. Пое си няколко пъти въздух и с малкото й останали сили се изправи гордо, вдигайки секирата високо във въздуха. Чуха се викове и овации. Тес, както и кралят се усмихнаха доволни и тя отиде при групата на приетите. Бяха пет, а оставаха още двама. Единият отпадна, неспособен да се справи с малкото земетресение, което земният маг му сътвори и ето, че след дълго чакане дойде ред и на Бром. Той беше последния. Ако минеше, цитаделата щеше да запълни свободните си места с шест нови попълнения.
Тес се замисли срещу какво да го изправи и накрая му хрумна. От земята подобно на препятствието на Хана, заизлизаха растения, но този път те нямаха бодили, а представляваха лиани. Те се увиха около глезените на момчето и не му позволяваха да върви. В същия момент, в ръцете на дългокосият изпитващ се насъбраха песъчинки, които се сливаха една с друга, докато накрая от тях не се образуваха десет пясъчни остриета. Той бързо и точно ги хвърли всичките на веднъж към прикования, като ги разпредели към отделните части на тялото му - ръцете, краката, две за главата и няколко за торса. Бром трябваше да ги отбие или избегне по някакъв начин. Какъв щеше да бъде той и дали щеше да успее зависеше от него. Нямаше много време. Само секунди го деляха от пронизване.

/Мечо опиши опита си. Резултата остави на мен. За PS - ките ти няма какво да кажа. Доволна съм, така че няма проблем. Успех/

Понякога най-простите наглед постъпки се оказват по-ефикасни, отколкото дългото премисляне и стратегия. Понякога просто трябва да се отпуснеш и да послушаш това, което ти подсказва не умът, а тялото. Инстинктът му за самосъхранение е по-силен и от най-силните мисловни дейности и ние просто трябва да му се отдадем. Толкова е лесно.
Точно затова падането назад изглеждаше като най-логичното действие. Но Бром не беше глупав. Стегна тялото си така, че да не се стовари на замръзналият калдъръм и да се нарани. Напротив, мускулите му работеха на пълни обороти, а задната част на главата бе хитро защитена от реален сблъсък.
И както казах и по-горе, най-простото нещо се оказа най-ефикасно. Момчето падна на гърба си, избягвайки почти всички остриета освен две, които се забиха в левият му крак. Едното в глезена, а другото малко по-нагоре в началото на прасеца. Тес ги бе изхвърлил така, че да обхванат периметъра на цялото тяло. Но като изключим това, нараняването не бе фатално. Въпреки, че са създадени от пясък, Бром усети, че са остри и здрави почти колкото метални такива. Страшно нещо е земната стихия. Заслужава поклон.
Когато младежът се съвзе и извади остриетата от кракът му бликнаха две струйки кръв. Болеше го, но нямаше засегнати нерви, така че можеше да ходи свободно. Той се изправи и зачака. Не беше сигурен дали се е справил или това се приема за провал, затова търпеливо заби поглед в учителите и зачака.
-Какво мислиш?
Кралят се замисли дали да приеме кандидата. Справи се доста добре през всичките изпитания. По-добре отколкото някой е очаквал. Да, не се отърва без поражения, но в сравнение с тези на останалите отпаднали си беше направо чудо.
-Преминава! - огласи накрая и очите на Бром светнаха.
Държеше се хладнокръвно, не подскачаше като малко момиче, спечелило от лотарията, но вътрешно бе изключително доволен от себе си. През краката на тълпата се провря Фоми и изтича до него, като почти не се хвърли в обятията му.
Кейн се отдели в центъра на събитията, вдигна едната кама на високо и заговори:
-Новата задруга е вече реалност. Шест млади мъже...и жена, заслужиха правото си да се нарекат част от Ледената цитадела. За останалите, не се отчайвайте.
Леко затишие и после гръмките думи, които всички очакваха:
-Тази вечер ще празнуваме и пием в чест на езическите богове!
Чуха се бурни аплаузи, ръкопляскания и викове.
Прасамарк се приближи до Бром и го потупа по рамото.
-Тук пътищата ни се разделят. Късмет и се пази.
Двамата другари се разделиха и ловецът пое обратно по пътя за планината. Време беше да се прибере у дома, но младия берсерк знаеше, че вратите на малката къщурка са винаги отворени за него ако има нужда.
Той зае челното си място до останалите пет и всички те гордо се изгледаха един друг. Те станаха едно семейство. Братя и сестри, несвързващи ги кръвна връзка, а нещо много по-значимо - една обща цел, една обща воля, една обща вяра.
Тълпата малко по малко се разпръсна, а учителите, Тес, който щеше да остане за през нощта и новоприетите се отправиха към гарата. Последната спирка към новият им живот.

/Мечо пиши в чакалнята на Железопътната гара. Може да правиш и да си говориш с когото си поискаш. Честито. Вече си официален берсерк/

Още, когато Ния се запъти към стълбището, тя вече имаше своята опашка. Амброзия не подозираше за малкият план който бяха организирали берсерките, нито пък чичо и. Единствено няколкото мъже, стоящи на тяхната маса, стояха нащрек за всичко. Единият от тях или по-точно този, който първият път отиде при асасинката тръгна отново по петите и, нагоре по стълбите. Побърза да я последва, но когато стигна до вратата, остана разочарован от факта че тя бе заключена.

- Мамка му! - изруга той и блъсна вратата.
Ния не успя да чуе този удар, защото в същият момент вече се спускаше през прозореца. Докато тя се спускаше към земята и пропадаше в снега, Оар се бе захванал със своето прикритие. Приклещен зад четирите стени на малката тоалетна, той се чудеше какво да направи. Единственият му шанс бе малкият прозорец, който бе като отдушник на кабинката. Той се покатери до него, като имаше леки затруднения с набирането, тъй като нямаше достатъчно сила и отвори вратичката. Студена вълна въздух го лъхна в лицето, но той не спря и за миг. Промуши ръцете си навън и тръгна да излиза пълзешком. Беше му трудно най-вече заради надномерното му тегло, което му пречеше. Ако бе с няколко килограма по-тежък от това, което бе в момента, определено щеше да заседне по средата. Но, за свой късмет, не успя. С малко повече зор и дърпане се изсули от прозореца, падайки в една голяма преспа. Изправи се, изтупа дрехите си и се затича към предната част на заведението. А там, стояха двете красиви кобили, подарени им от гилдмайстора.
- Хайде момчета, тръгваме - каза той на животните, като започна бързо да отвързва едното.
Явно мъжете в странноприемницата не се бяха усетили какво става щом той имаше шанса да се измъкне. Оставаше само и малката асасинка да се е измъкнала навреме и всичко щеше да е наред.
Конете вече бяха свободни. Оар хвана юздите на задният и се хвърли върху гърба на своето животно. Дръпна неговият повод рязко и конят се затича към задният край на заведението.
В момента в който зави, Оар инстинктивно погледна към прозорците горе. Забеляза този, от който Ния се бе изхлузила. Но на него, в този момент стоеше не тя, ами онзи берсерк, който я гонеше.
- Бягааааааат! - провикна се лицето от прозореца и секунда по-късно се скри.
Още преди да е достигнал до подножието на прозореца, коня на търговеца се подплаши. Вдигна предните си крака и без малко да не се обърне по гръб. Оар изкрещя в опит да озапти животното и дръпна силно юздите му странично, за да избегне препятствието. Добичето изви тялото си и когато стъпи здраво на земята, откри пред себе си това, което го изплаши.
- Ужас! - извика панически търговеца - без малко да те стъпчат!
- Идиот! - отвърна асасинката и се хвърли върху гърба на другият кон.
Само лудият и късмет или може би навременната реакция на мъжа я спасиха от стъпкване.
Иззад тях се чуха гневни подвиквания. Когато търговеца извърна глава назад, видя четиримата главорези, възседнали конете си.
- Дръжте гиии! - провикна се единият, като изпъна ръка напред, в която държеше доста солидно изглеждаща брадва.
Тук бе момента, в който Ния и търговеца трябваше да се измъкнат колкото се може по-бързо. Оар не изчака и миг повече. Дръпна рязко юздите и неговият кон полетя напред по каменните улици.

Възседнах бързо коня, грабнах юздите и ги ударих в тила на коня.
-Йааа.... - извиках и животното, разбрало командата ми хукна право напред, бърз като вятъра.
Двата жребеца галопираха рамо до рамо, но въпреки това чувахме зад себе си виковете на варварите. Проклети неверници. Иска ми се, небето да се разтвори и една огромна светкавица да падне на това място и да го изравни със земята. Колко хубаво би било. Но няма как да стане. Затова не ми оставаше нищо друго освен да бягам.
От време на време поглеждах назад, виждах колко далеч са от нас и пак се обръщах напред. Копитата на конете се забиваха тежко в заледените улици и пръскаха снежни искри след себе си.
-Настигат ни! - извика Оар.
Трябваше да направим нещо, за да ги задържим, забавим, докато напуснем града. Мислите ми прехвръкваха една след друга, коя от коя по-налудничава или умна. Изведнъж рязко дръпнах юздите и застопорих коня на едно място.
-Какво правиш? Луда ли си?
-Да, луда съм. Продължавай напред.
-Ния?!
-Продължавай! Ще те догоня! - изкрещях и видях как той хукна.
Обърнах конят си по посока на преследвачите ни и се огледах на всички страни. Очите ми се забиха нагоре към една огромна преспа сняг, натрупала върху покрива на дървена къща. Трябваше и само малко натиск и щеше да се срути. Това бе и моят шанс. Изчаках малко да се доближат. Стоях изправена, привидно спокойна и броях. Трябваше да улуча точният момент, ако не исках да ги пропусна. Виждах как настървените им лица с оголени зъби и вдигнати секири се приближават все повече и повече. Още само малко.
Вече бяха на десетина метра. Това бе момента. Протегнах ръка към навеса и изстрелях магията си. Тя се заби като ударна вълна право в дървото и срути насъбралият се сняг. Преспата се стовари силно върху телата на преследвачите ни и ги зарови, паднали на земята. Първи се отърсиха конете им, които се измъкнаха от пелерината и ошашавено тъпчеха на едно място. Изпратих няколко снопа енергия, като дим право към краката им и те подскочиха уплашено.
-Хааа... - виках, за да ги подплаша допълнително и изпратих още един сноп.
Те се обърнаха и хукнаха на обратно, оставяйки собствениците си, които почнаха да се показват изпод снега.
-Стойте, тъпи животни. - извика един от тях, но добичетата не ги послушаха. Грижеха се за собственото си здраве, отколкото за тяхното.
Берсерките се озъбиха ядно насреща ми, а аз се усмихнах самодоволно. Жената е единственото същество, което дебне плячката си.
-Сбогом момчета. - вдигнах ръка до челото си и я дръпнах рязко напред, подигравателно.
Обърнах се и впрегнах илионският жребец, достигайки търговеца. Изравнихме се в края на града, където не ни грозеше опасност.
-Няма ли ги?
-Няма ги! - отвърнах и двамата продължихме нататък, минавайки през билото на планината.
Нямаше да си починем, нямаше да спрем, докато не стигнем Найтмер.

На Азии не й харесваше времето. Бе твърде студено за нейния вкус, но Раян можеше да оправи всичко само с двете си ръце. Той я държеше нежно през талията а дъхът му гъделичкаше врата й. Тя се изкикоти леко, при което той я погледна озадачено и продължиха. Шефа вдигна ръка и всички спряха.
-Е, мисля да хапнем в странноприемницата... какво ще кажете?-
Всички се развеселиха при тази мисъл. Азии нямаше търпение да се постопли и бе сигурна, че и другите мислят така.