ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Улиците

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Улиците            - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Улиците    Улиците            - Page 2 Icon_minitimeПет Яну 28, 2011 8:50 am

First topic message reminder :

Те са каменни, поръсени винаги с пясък. Поддържани, те са предимно извити и разклонени поради големината и сложността на постройката на града. Минувачи има по всяко време, но също така и джебчии.


Последната промяна е направена от poli_dreamz на Нед Апр 14, 2013 7:55 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

АвторСъобщение
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Улиците            - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците            - Page 2 Icon_minitimeПет Авг 09, 2013 4:17 am

В този случай, дори самият Дъст нямаше точни намерения или особенно големи идеи, какво ще правят или къде ще ходят. Просто искаше да се разкарат от онази злокобна стаичка, в която си намираха само неприятности.
- Все още не...
И тук, пред очите на Дъст се появи нещо, което той не бе виждал до сега. Въпреки, че бе жител на тези градове от няколко години и ги бе обхождал надлъж и нашир, нейде в далечината русокоското забеляза малък бял купол. Всъщност, купола си бе доста солиден, но заради разстоянието, той почти не се забелязваше.
Върха му се подаваше точно между "Последна спирка" - онова новоизлюпено кафенце, за което никой си нямаше и представа, че съществува и мотел "Захрид" - мястото, на което обичаха да си отдъхват странстващите ездачи.
Щом Чи видя белият връх на сданието, нещо го привлече натам. Може би, чистото детско любопитство, което той бе запазил в душата си. В следващият миг, той грабна китката на Ния и я повлече след себе си.
Тя се опита да се възпротиви, поне до толкова, че да разбере накъде са поели, ала асасина не и даде много обяснения. Просто и ясно и посочи сградата, която се подаваше пред тях и обясни, че иска да отидат точно там.Отне им около двадесет минути, да пристигнат до мястото, за което си мислеше Чи. А именно, красив бял замък, в покрайнините на града. Замък, с наистина огромен купол, ако го погледнеше от близо. Кой, как и от къде се бе пръкнала тази сграда? Никой не можеше да им каже в този момент. Ала, пред тях стоеше не само някакъв си замък, ами и едно малко или по-скоро огромно и бяло предизвикателство. Игра, която трябваше някой да изиграе.
Точно така. Случвало ли ви се е, в детството да си играете със свои връстници и да преминете покрай някоя порутена сграда? Или пък да живеете до стара баба, която има отрупан двор с ябълки, малини и всякакви вкусни плодове? Привлича ви...нали?
Е, нашите герои бяха като две котки, умиращи от любопитство да видят, какво се крие зад тези огромни стени. По-скоро котката бе Дъст, който блажено потъркваше ръце една в друга и се опитваше да измисли начин, да се прехвърлят през стените.

- Какво мислиш да правиш? - попита го Ния, която стоеше точно зад гърба му.
Дъст се обърна с може би най-лукавата усмивка, която е имал някога. Личеше му, че иска да го направи. А дали щеше да си има съучастник в цялата работа, скоро щяхме да разберем.
- По-скоро си мисля, какво ще направим заедно. Какво ще кажеш за една среднощна тренировка?
Един лек блясък се появи в очите му. Оставаше само Ния да се съгласи и пакостите щяха да бъдат на лице.

Сладък, прецени сама ситуацията. Ако се съгласиш, знаеш къде да пишеш ;)
P.S. : Даже не знам защо го пиша това обяснение..
P.P.S. : Е, да... 07:15 е а аз пиша постове |-( Кофти е да лягаш рано - после съдбата ти го връща, като се събуждаш рано. Anyway, go baby, go baby ^_^

_________________
Улиците            - Page 2 Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 23

Улиците            - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците            - Page 2 Icon_minitimeЧет Апр 10, 2014 4:36 pm

Събуждането й донесе усещането, че се дави бездиханно в рутината - подобно скъсана старинна броеница дните се бяха изнизали и само повтаряха досущ еднаквия предходен такъв. Миналият, днешният и утрешният щяха да бъдат и бяха бледо подобие един на друг като пребелени и минали през мъглява далечина спомени.
Тренираше сама, тренираше с някой от двамата учители, след това отново тренираше. По някое време се засичаше по коридорите, в улиците или където стечението на остоятелствата решеше, с превърналият се във втория й приятел тук -Дъст. Това някак я тревожеше, но и то започваше да избледнява в поредицата от еднаквости. Измисляха неминуемо някоя лудория, пиеха до ранни зори, спореха или се шехуваха с еднаква настървеност и дори новите дивашки хрумвания стояха статично и носеха усещането за дежавю. Да - рутина. Болезнена и напълно влудяваща до мозъка на костите предвидимост, която само рушеше устоите на авантюристичната й същност. Не харесваше усещането на здраво стъпилите на земята стъпала. Не, не си мислете, че особено й се нравеше и пърхането с крилца в небесата и стоенето на мекички пухкави облаци. Най й допадаше усещането за вятъра в лицето докато тя поема нова посока - напред, надоло или нагоре, рядко имаше значение.
Сякаш този месец бе необходимото й време да се разсее от тази лъжа, че може поне за малко да живее ей така за нищо.
Отново вървеше по познатите улица, отново с Дъст и отново с някое безумие в нечия глава. Не беше същото. Този път беше гениалност, която я правеше луда и смахната, но нима всяка велика мисъл не се струваше такава на околните - в началото. Всъщност понякога и дори в края.
-Ти си луда!
-Аха!
-Ама сериозно ли?
-Аха!
-Ще отидеш там? - Ето това изражение на мургавото лице на блондина си струваше всяка абсурдност, която можеше да роди смахнатата й главица. Този път това си беше чиста обида, защото тя не намираше идеята си толкова фрапантна, колкото редовния й съучастник.
-Ще отида! И ако не ме беше издебнал пред Тренировачната щях да отида сама! -Натъртването на думата "сама" беше своеобразна контраатака на неговото негодувание и неверие.
Зад следващия ъдъл свиха и продължиха по дългата и същевременно тясна улица. Още няколко пресечки тирадата продължаваше с опити да се смени дестинацията, към която напредваха. Неуспешно и същинска загуба на време беше Чи да се опитва, но явно никой не харесваше такива места. Дори асасините? Май особено те.
-Можеш да не идваш...
Даже го предпочитам, съжалявам.
-Да бе, мога! - Сарказмът му можеше да пререже с хирургичека точност всеки ентусиазъм и желние ти да го резнеш от своя страна. Рен бе стигнала до пределната ясното, че трудно се надвива над Чи, когато въпросното магаре се зачешитеше на дадено нещо. Май си приличаха именно по това.
-Аз да си кажа.
-Разбира се.
-Помисли си.
-Няма нужда.
Кратки, ясни и можещи да изкарат значителен процент хора от равновесие и благодатно спокойстви. Някак магата народ предпочиташе да разтяга всеки разговор с локуменоподобни изречения, чиито начало и край можеха да бъдат делени от минути подобности и украса. Иначе евентуално кратична, ясна и събираща се в десетина думи случка. Естествена склонност на хората, които не осъзнаваха колко опасна е информацията, важна е преценката и безценно е времето.
Същото това време се скъсяваше до достигането на зададената дестинация. Някак тишината между двамата се разтягаше, а настроението им се топеше все по бързо и настоятелно под залязващото слънце. Хвърляните сенки продължаваха да се гънат по този причудлив и омаен пустинен начин, който залъгваше опитните сетива и се заиграваше с ума и съзнанието. Понякога дори се чудиш дали тъмнината е по-страшна от лъжата скрита в сянката, когато всичко друго е окъпано в светлина. Кой знае? Въпрос на очакване. Райден знаеше точно какво очаква сега и гадаеше какво друго ще я издебне и ще се промъкне покрай светлината. ще се стаи в някое сенчесто ъгълче със всичките си неизвестни и недоизказаности и тихо ще чака. Няма по-лошо от това да те дебне съдбата ти, а когато почти не вярваш в нея тя неусетно ще затяга изкусната си примка и тънките нишки незабелязано се забръзват до мъга, когато пред тег остане единствен избор. Тогава? Тръгваш по този път или скъсваш някое тънко като косъмче конче, а то от своя страна забиа нож в гърба ти. Странна игра е живота, странна и вълнуваща.
И ето, че бяха сигнали пред сградата, която плашеше именно с това. Кой не се бои от съдбата? Истината ли? Райден мислеше именно това за себе си. Идваше тук за информация и един единствен отговор, който тровеше мислите й. Отговор, който самата тя не бе сигурна как ще използва. Отговор, който да зададе нови по-страшни въпроси или да възвърне стари непобедени кошмари.
Дали животът и съдбата са любовници? Толкова много приличат...

П.п. Адски много съжалявам, че пиша чак сега. Много работа, мнго 12 калс, много ужас! Сори! Следващ пост днес или утре. ;)
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Bossa_na_mafiata

Bossa_na_mafiata

Брой мнения : 242
Join date : 17.12.2012

Улиците            - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците            - Page 2 Icon_minitimeЧет Юли 03, 2014 12:39 pm

Спорен бе фактът какво точно щях да правя тук. Но засега плана в главата ми бе съвсем прост, два дни почивка и опознаване на местното население, исках да разбера какви хора го обитават. Преди да започна да работя сама трябваше да си намеря някого, който да ме въведе в средите, щях да му служа докато стана готова и да се отделя. Все пак не бях дошла тук на почивка. Сложих качулката на червената си пелерина, бях чувала, че местните не обичат гости. С право бях избрала негостоприемните пустини, имаше нещо между мен и тях, една недоверчивост и нотка на апатия, които ни свързваха.
А архитектурата им бе пленителна със своята простота. Нямаше високи сгради, нюансите бяха между жълто, пепеляво, червено и оранжево. По главната улица се бяха настанили малки черший, всяка предлагаща своето изобилие от тази култура - шалове, накити, местни храни и напитки. Не обичах да пазарувам. Като всяка жена и аз си падах по шикозните дрехи и бижута, но за целта ходех при шивачи и отбрани бижутери, безцелното мотаене по магазините бе за хора, които не знаят какво искат.
С Дух не бяхме яли от миналия ден и сега гладът бе полепнал по стомаха ми, а във въздуха се носеше аромат, който дразнеше сетивата ти и ги мамеше изкусно. Започнах да се оглеждам за източника. Оказа се една малка пекарна в която току що бяха изкарали топли закуски. Взех няколко, за да имаме и за после и реших да попитам продавачката къде може да се пренощува:
-А ще можете ли да ни препоръчате някакво място където да се настаним?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Улиците            - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците            - Page 2 Icon_minitimeСъб Юли 12, 2014 6:20 am

Непознатата бързо получи своят отговор.
Възпълничката продавачка, която стоеше зад малкият прозорец на бакалията си, внезапно реши да и помогне. Промушвайки голямата си глава през малкото прозорче (което незнайно, как не и причини болка), огледа околията за да ориентира първо себе си, след което се обърна към дамата с кучето.

- Като тръгнете по тази улица надолу, ще стигнете центъра. Там има мотел, в който ще ви настанят. Не е най-приятното място, на което можете да попаднете, но пък е по-добре от нищо.
- Благодаря - отвърна жената.
Продавачката бързо се вмъкна в помещението си, след което двете жени разделиха пътищата си в различни посоки. Едната, да търси мястото, където да си отпочине, а другата да се заеме отново с така желаната си работа.
Не щеш ли, не бяха изминали и десет секунди, когато зад гърба на Катрин се чу отново онзи глас:

- Ей, госпожице! Госпожице! 
Катрин се обърна за миг и отново съзря подаващата се през прозореца глава.
- Днес е събота. Попитайте за "Сребърният Скорпион"
И отново всичко си дойде на мястото. жената изчезна, а Кат остана с нова интересна информация, която може би щеше да подразни любопитството и.
И така, младата асасинка продължи по пътя си нагоре по прашната улица. Озъртайки се наляво-надясно, търсейки мрачният мотел, в който да се настани. Но, той така и не се появяваше пред нея. Единствено старите сгради, които с времето бяха изгубили свежите си цветове, стояха пред нея. По малките дървени рамки на прозорците си личеше завехналата боя, а на някой от вратите се виждаха големите ръждясали звънци.
Сигурно минаваше късният следобед, когато Кат най-накрая стигна до центъра на града. За разлика от другите градове, тук, някак си липсваше тази оживеност. Нямаше ги тълпите насядали хора, които комуникираха помежду си. Може би, това се дължеше на горещото време или пък на нещо по-мистично.
Ето, че Кат зърна най-накрая търсената сграда. Триетажна купчина камънаци с овехтяла фасада. Не можеше да се каже, че някой от прозорците и липсваше. Просто, някой от тях бяха толкова замърсени от полепналата прах върху им, че човек можеше да се закълне в живота си, че там има прозорец. Единствено самата тя трябваше да реши, кое е по-добре за нея - да пренощува навън, в някоя кръчма или да рискува, като влезе в този пущинак.

_________________
Улиците            - Page 2 Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Bossa_na_mafiata

Bossa_na_mafiata

Брой мнения : 242
Join date : 17.12.2012

Улиците            - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците            - Page 2 Icon_minitimeПон Юли 21, 2014 12:03 am

Порутена мазилка? Счупени прозорци? Паяжини? Иии..май през една от дупките в стените видях как двама клошара се биеха за трупа на умрял гълъб. Тук стандартите бяха твърде занижени или аз бях прекалено претенциозна. Мястото, което явно наричаха хотел бе идеално да убиеш някой или да се дрогираш докато до теб някакъв тип с гонорея маструбира, но не и да преспиш. Не водех най-високия стандарт на живот, но все пак съм жена, а коя жена не обича лукса. Няма защо да се правим на скромни, драги мой, оставете лицемерието за този, с който си пиете уискито всяка вечер, но става ли въпрос за личния ви комфорт бъдете откровени.
И да, права бях, вътре имаше клошари защото единия от тях ме забеляза и излезе на вън, като вместо да отвори вратата я премести. Носеше оръфан цилиндър, а в джоба на ликьосаната си риза стърчеше лъжица и вилица....нищо необичайно за сега, нали. Усмихна ми се с порутената си гангренясала усмивка:
-Добре дошли в нашия хотел, мис. Заповядайте и ще се опитаме да направим престоя ви възможно най-приятен.
Този подиграваше ли ми се или абцеса в зъбите му бе стигнал и до мозъка:
- Докато седиш тук и ме каниш да вляза в тази забравена от глобализацията катакомба, приятеля ти изяжда гълъба....а ако това се случи ще трябва да караш на ордьоври..о, исках да кажа хлебарки.
Той се обърна към другаря му, лицето му придоби сериозен вид и се провикна:
-Чък, ако ще ядеш това нещо поне му махни перата, знаеш че събирам за възглавница.-след което отново се обърна към мен и се усмихна като дете което е казало мръсна дума току що.
Очарователно..извадих от кесията си няколко жълтици и ги пуснах в шепата му:
-Ето ти за възглавница...и късмет с бизнеса.
Тръгнах по улицата заедно с Дух, беше един от онези прозаични залези по които помпозни лигави двойки се целуват, докато на съседната пресечка , на някой като мен им започва работното време. Не, не съм проститутка, разликата между мен и тях е, че те убиват себе си, а аз другите. Нощта бе толкова забавна, не мога да разбера защо повечето хора я пренебрегват. Точно тогава се случват едни от най-интересните неща. Тогава се решават съдби, чуваш шумове непознати за деня, стават грабежи, изнасилвания, раздели, убийства, запой....и същевременно е адски тихо. Нощта е верен приятел и не предава прокълнатите си същества, пази ги обвити е мрак и тишина. Затова я обичах...денем спях, докато другите вдигаха шум, крещяха, бързаха за никъде , сключваха сделки и мислеха, че изживяват живота си пълноценно.
Търсех някакъв бар, и краткия ми престой тук ме научи да нямам никакви очаквания към мястото на което отивам. Исках просто една чаша с кехлибарна течност пред себе си и няколко кубчета лед. Пък и все пак ми беше интересно какви са отрепките на този град, щях да си стоя отстрани и да ги наблюдавам. Точно там мъжете, а и жените, които не бяха особено много в пустините , показваха слабостите си, а те един ден можеха да са ми от полза.
Докато се бях унесла в размишления, не усетих как стигнах до ниска сграда от която звучеше музика, чуваха се викове и имаше всички белези на кръчма. Дори не обърнах внимание на табелата с името й, просто влязох. Цялата градска паплач се бе събрала да пирува. Извървях половината път до бара , когато някакъв брадат нещастник се провикна:
-Маце, тук е забранено за животни. Песа, вън!
-Моля?
-Разкарай животното.
-Щом е забранено за животни, значи ти също трябва да излезеш с него.Сега бъди послушен и ако обичаш не ми създавай проблеми.
Настаних се на един от високите столове на бара, всичко бе направено от дърво и камък. Барманът дойде и ме погледна въпросително:
-Уиски, голямо, с лед.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Улиците            - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците            - Page 2 Icon_minitimeВто Юли 29, 2014 11:36 am

Тръгването ми от Скайфол без дори да видя морето, за което преди случката толкова копнеех, не ме учуди. Дори нещо повече, накара ме да се засмея когато се замислих над това. Морето, за което бях чела сред хилядите листа намиращи се в библиотеката на двореца. Онази голяма локва, както някой би казал, която исках просто да зърна сега не ме блазнеше. Реално погледнато това е било детска прищявка, а след като бях в отвъдното се сбогувах с всичко що е детско в себе си.
Усещах я, промяната. Променях се и не за добре. Гласовете се засилваха колкото повече приближавах желаната точка. И все пак знаех, че има още много път до дома, но промяната си беше там. Имаше някаква нова сила попаднала в мен. Чувствах се по-силна, изпълнена с решителност. Знаех, че не мога вече да преклоня глава пред никой. Приех себе си докато бях мъртва. Приех съдбата си и я прегърнах в обятията си. Но не се съгласих с условията и сега попаднах в тази ситуация. Честно да си кажа никъде не бях прочела за демон, който е успял да се съживи. Това прави ли ме по-малко демон? Винаги съм била различна от демоните, различна от хората. Никога не знаех какво мога, силите ми бяха запечатани и достигах само малка част от тях, но сега … сега ги усещах в пълния им капацитет. В това тяло, което не бе моето аз можех да почувствам силата, която винаги е била в мен, но подтисната. И сега страдах от последиците. Главата ми се пръскаше от виковете на душите в ада. Странно нали .. как можех да ги чуя дори тук. И онзи образ на Дориан. Заради глупавите правила наложени ми от пазачите никога не я приех като приятелка. Не посмях да я погледна дори онзи ден. А сега чак осъзнавам колко прости са били хората измислили правилата. Поне открих моята роля … аз разбивах представите за правилно и грешно, аз нарушавах всяко правило и се опълчвах на вселената. Точно това бях аз .. демона, който искаше да бъде човек, но с повече добродетели и от ангелите. Объркващо, но ще свикнете.
Ходейки бавно през пътеките гледах към небето. Бях тръгнала през нощта. Може би за другите това би било доста глупаво, но аз намирах нощта за привлекателна, приветлива, приятна. Чувствах се защитена под нейните лъчи. Сякаш бях на мястото си.

Усещах как климата се променяше драстично с навлизането ми в пустинята. Ставаше доста по-задушно, добре че бях пристигнала през нощта. Макар и по тези места да си беше доста … опасно, но какво имах да губя. Хората, които знаеха за мен не ги интересуваше. Осъзнавах го. Бях свикнала да ме отбягват. През целия ми живот само това получавам. Различни думи, но едни и също очи, които казваха .. Махай се. Не ти е мястото тук. Макар живота в замъка да не беше непременно ужасен знаех кога да разбера, че не ми е мястото там, а очите на Тарен само това казваха, въпреки думите му. Може би затова станах такава. Пренебрегнах собствения си нрав и станах приятел на всички и всичко. Не давах да убиват невинни и виновни. Може би подходът ми не беше много ефикасен, но наистина исках да се впиша.
Но далеч от това. Цялото това ходене меко казано ме изтощи и имах нужда от малка почивка. Просто няколко минути без да си движа мускулчетата на краката щяха да са страхотни, затова и се настаних на една пейка. Тъкмо и внимателно надникнах към раната от онази жена, за да узная с ужас на лицето, че още не е заздравяла. Докоснах бинтовете и пръстите ми усетиха влага. Махнах ръката си и погледнах към тях, за да установя, че не просто не е заздравяла, но е и избила още повече от преди. Но как беше възможно. Всяка друга рана от одраскване или спъване веднага заздравяваше, а точно тази не иска да се махне. Въздъхнах и се изправих. Трябваше да намеря бързо изхода от този град.
В продължение на няколко минути не срещнах жива душа. Неловкостта ми нарастваше с всяка крачка. Чух шум зад себе си. Обърнах се, но се оказа само пясък вдигнат от вятъра. И все пак ме плашеше. Защо ставаше така? Бях по-страхлива и от заек в клетка.
— Това е само вятърът — казах си, но въпреки това ускорих ход.
В уличката отдясно чух шум. Обърнах се рязко и вдигнах ръка към лудо биещото си сърце. Макар че напрегнах очи, не успя да различа дори най-леко движение. Въпреки това не можех да се отърся от чувството, че някой, или нещо ме наблюдава от сянката. Усещах някакво зло, което изчакваше бдителността ми да отпадне. Обърнах се и побягнах, но не правих много крачки, когато се ударих в твърда мъжка гръд. Паднах на земята и вдигнах главата към мъжът пред себе си. Не можех да видя много ясно, заради качулката, която беше на главата ми, но това, което улових беше ужасната миризма, която идваше от устата му. Очевидно беше погълнал солидна част от тъй омайната течност наречена алкохол дали под формата на уиски или бренди не знаех, но миризмата беше толкова силна, че в очите ми се появиха сълзи.
Примигнах няколко пъти, за да открия, че мъжът пред мен е със светла коса, тромава фигура. Носът му беше обсипан с лунички, а ако можех да съдя по дрехите не беше някой бедняк. Определено принадлежеше към висшата класа на това място. Или поне към по-умелите търговци и убийци.
-Простете господине – прошепнах тихо. Поех си дълбоко дъх – очевидно съм сбъркала пътя.
-Нищо не си сбъркала мила. Нека видим какво се намира под качулката. – изръмжа задавено мъжа. Опитах се да се дръпна от него, но той ме хвана с едната си ръка, а с другата свали качулката ми – Ти да видиш. Не си никак грозна, за да се криеш. Явно Червената шапчица е на път към къщичката на баба си.
Зад нас от същата уличка, от която чух шум се появи втори мъж.
-Никой ли не ви е казвал, че тези места са пълни с големи, зли вълци, които само чакат да погълнат някое сладко момиченце като вас?
Гледайки ту единия, ту другия се ядосах и забих лакът в гърдите на мъжа, които ме държеше, което го принуди да ме пусне. Макар, че това малко действие ми костваше огромна болка в раната.
-Не съм на път към къщичката на баба и не съм малко момиченце. Виждам, че и двамата сте под ефекта на алкохола, затова ще си ходя.
Но втория мъж, който дойде само изпухтя пренебрежително и застана пред пътя ми за бягство. Не бях в състояние да се занимавам с такива като тях. Не исках и не желаех да се боря.
-Не са ли те учили, че през нощта младите момичета не трябва да са навън. Може някой да ги отвлече. А ако са може би сами си търсят забавление.
-Просто исках да се прибера при семейството си.
Светлокосият младеж се ухили и ме побиха тръпки.
-Но ето, че срещнахте двама мъже готови да играят ролята на по-големи братя. Ние ще ви пазим от всички и всичко особено в леглото.
Погледнах с презрение към този, който каза тези думи. Мъжете са свине. Това е. Заключението ми за века, е че мъжете са свине. Видях как двамата се запътиха към мен, като единия се приближи до другия, за да се подпряха един на друг за опора. Да не говорим, че не бяха някакви си приятни типове.
Съзнавайки какво може да се случи исках да се защитя, но нямах сили, поне още не. Затова ми остана само да викам. Та нали девойките в беда правят точно това. И точно когато се опитах да надам отчаян вик попаднах в ръцете на трети мъж. Силната ръка обхвана рамото ми.
-Съжалявам момчета, но трябва да ви разочаровам. Не само вълците са на лов. – чух дълбок и леко дрезгав глас.
Усетих как от облекчение ми се зави свят. Чувството на сигурност и уют ухаеща от този мъж бяха учудващи. Не мога да повярвам, че се чувствах на сигурно когато един непознат е зад мен. А може би това беше човешкото, което сега притежавах. Може би тялото още не се бе напълно превърнала в мен и онази малка част, която е Фиона все още беше невинна и чакаща своя принц на бял кон да я спаси от именно такива мъже.
-Кой, в името на Дантес, сте вие? – попита сърдито единия младеж.
-Как кой? Аз съм съпруга на тази Червена шапчица. Самия ловец. Да ви разпоря ли коремите и да ги напълня с камъни?
И ей това беше върхът. Но не направих нищо. Само стоях кротко и не помръднах от мястото си. Двамата хлапаци се погледнах и си опряха раменете, за да си дадат някаква бегла опора.
-Не искаме да се караме с вас сър. Просто си търсим забавление, а именно в нея го виждаме.
-По-добре си ходете и забравете за нея.
-Това е невъзможно. Ние я видяхме първи. Тя е наша!
-Вече не. Сега принадлежи на мен. – отсече „спасителя ми” властно.
Потрепнах при тези думи, но получих приятна усмивка от мъжа зад мен. Чак сега видях, че има хубави черти. Черни очи и леко по-издължени кучешки зъби. Помислих си, че това е нормално докато не се усетих. Зениците ми се разшириха и пак го погледнах, за да установя, че не миришеше нормално.
-Можете да я имате след нас, ако желаете – включи се в пазарлъка и другия. – Ние двамата знаем как трябва да се отнасяме кум хубава млада дама. - Видях как прокара език по устните си и ме измери с поглед. Сякаш бях стока за разменяне. – Първо ще моли за милост, но после със сигурност ще иска още и още.
-Не, благодаря. Предпочитам да съм първи.
-Това са глупости — заяви светлокосият. — Ние сме двама, а той е сам. Аз казвам да си я върнем.
Когато двамата си размениха многозначителни погледи, моя „спасител” ми прошепна:
-Извинете ме, мила моя. Няма да трае дълго — и меко, но решително ме бутна настрана.
За по-малко от секунда всичко свърши. Единия стоеше с окървавен нос, а другия с разцепена устна. Сега вече бях сигурна, че този не е човек. А и беше доста по-едър от тях. Гледайки го се изумих на ловкостта му. Дори нито един капка пот нямаше по лицето си. Направи няколко крачки към младежите, но те просто си плюха на петите.
Сега мъжът, който остана се обърна към мен. Макар, че по лицето не трепваше и мускулче намеренията му ми бяха ясни.
-Много ви благодаря, господине. Рицарската ви постъпка ме спаси.
-О, така ли?
Обезпокоена от неразгадаемото му изражение, заотстъпвах бавно назад.
-Не знам какво щях да правя, ако не се бяхте появили в точния момент.
-Точен и за двама ни, както изглежда — отвърна сухо той, като ме следваше стъпка по стъпка.
Въобразяваше ли ми се, или погледът му беше устремен към бледата ми шия? Към пулса, който биеше неспокойно под тънката ми кожа! Без да съзнавам какво прави, сложих ръка на мястото, но веднага разбрах, че това беше твърде недостатъчна защита.
„-Предпочитам да съм първи.”
Думите му отекнаха злокобно в главата ми. Ами ако беше говорил за съвсем различен вид глад? Ако е това, което се опасявах то тогава съм в голяма опасност. Само аз можех да знаем колко силен е гладът на един хищник. Та нали 17 години го потисках и не смеех да нараня никой макар, че понякога когато се появи някое същество с по-голяма магическа сила ми идеше да го … убия и изям. Да демоните ядат от време на време хора. Затова когато Картър направо онова нещо с мен изтръгнах сърцето му и го изядох. Гнусна постъпка, знам.
Докато се стараех да прогоня тази глупава представа, направих още една крачка назад и попаднах точно в едно петно лунна светлина. Това изобщо не го спря. Той продължи да крачи напред в такт с ударите на далечна църковна камбана, която възвестяваше полунощ.
-Мисля, че е време да си ходя. Семейството ми ще се притеснявам за мен. – да бе. Особено хората, които не знаят, че съм жива. Те най-вече.
- И с право, скъпа моя…
Обърнах се и тръгнах да бягам когато мъжът хвана нежно ръката ми и ме накара да го погледна. В погледа му имаше само … доброта.
-Няма да ти сторя нищо лошо. Защо ми е да наранявам сладко малко дете като теб? Надали имаш и шестнадесет години.
Погледнах го ядно и се дръпнах.
-За ваше сведение съм достатъчно голяма, за да знам какви са мъжете.
Той се усмихна и започна да се приближава, което ме накара да се дръпна назад и накрая просто опрях до стената. Мъжът застана пред мен и подпря едната си ръка на стената точно до лицето ми.
-Не бъди толкова лоша. Все пак сме от един дол дренки. Нали малко демонче?
Изтръпнах. Не го очаквах.
-От къде?
-Познах ли? – той видя моето кимане. – Розова коса. Властни очи. Несломим дух. Магия, която нарастваше. Особено магията, която нарастваше те разобличи, а спокойно няма да кажа на никой.
-От колко време си тук?
-Няколко години. Но сега какво правиш далеч от ада. Или не. По-добре да те заведа у нас. Имаш нужда от почивка.
Не успях да се съпротивлявам затова само ходех след него докато той ме стискаше за ръката. Накрая се озовах в явно неговата къща и му обясних какво става. На сутринта той ме посрещна с малка помощ, която беше доста голяма според мен, защото ми беше уредил кон и ми помогна да се излекувам от раната. Също ми каза, че когато се върна в Ада непременно да го извикам, за да си поприказваме за повече неща. Така и тръгнах към следващата спирка … Мястото, което беше гъмжило от Елисандровци.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Улиците            - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците            - Page 2 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Улиците
Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Мидланд :: Захрид :: Град Захрид-
Идете на: