Убежището на Оар

От тук можете да си наемете бодигард, да купите някое безценно бижу, свитък или каквато и да е вехтория. Макар и да е търговец до мозъка на костите си Оар притежава високо чувство за класа, което е и причината всички клиенти да са доволни от покупките си. Умел в бизнеса, хитър, предприемчив и най-важното - винаги готов за пазарлък.

Мисли... Не, това не е думата. Емоции, усещания? Също не се вписваха добре в картинката. Събуждането по начало наподобяваше изплуване от желеобразна маса- бавно, тежко и лепкащо в мозъка ти. И после идваше реалността, която те помиташе като стадо бизони препускащи в пустиня. Какво има да му мислиш или чувстваш. Чакай, чакай? Пустиня?
Хилядите въпроси, които се състезаваха в главата й нямаше да са проблем ако към тях за ръчичка вървяха и подходящите отговори. Да, но бяха проблем. Голям тътрещ се и стегнат около тялото й проблем. Спомени... единственото нещо, което щеше да нареди пъзела и да разкара кашата в главата й бяха те. Супер недружелюбно от тяхна страна да се изплъзват като пясък между пръстите й.
Стегни се Райден. Мамка ти, мисли! Отвори очи. Все някакво начало.
Въпросното начало се състоеше в жалки опити да отлепи клепачите си и да ги задържи в поривите им да се върнат в изходно положение. Стая...грозна и кичозна. Дъртата вещица! Само да и паднеше в ръцете. Оп, спомен! Имаме напредък – малък!
Рен не обичаше да измъчва и смяташе да получава информация по по-чисти и цивилизовани начини, но пък, за да си върне... Това щеше да го остави за по-късно. Определено по-късно.
Сега, какво по дяволите й бяха дали? Нямаше значение, но нямаше и да е зле да има представа кога главата й ще се прочисти. Хубаво е да познаваш добре тялото си, но има малко условие – върши работа само, когато имаш някаква скапана информация! Едва ли си правят труда да купуват качествена стока. Рен от своя страна си я бъркаше, но едва ли имаше шанс за се докопа до нещата си или изобщо до нещо. Груби наподобяващи конопени колани обвързваха ръцете и краката й и ги здраво ги приковаваха за тялото. Не буквално за щастие. Двамата бабаити от...от кога? Ако се съдеше по схващанията и леката болка в тялото й – най-много от преди пет часа. Та двете горили мазничко й се усмихваха по онзи начин сякаш човекът пред вас знаен световна тайна, за която дори не подозирате. Тик-так, тик-так! Онова шесто, осмо или някакво чувство, което крещи в главата ти : Няма време!, сега работеше на пълни обороти. Не можеше да се измъкне със сила. Да ползва тайната си в това състояние граничеше със старателно изготвени планове да изпече всички им до приятно загоряло. Тик-так! Изобщо не й харесва, че не знае какво се случва и още по-малко й допадаше сигурността и, че няма да й хареса. Можеше само да изчаква и да внимава. Да е готова, а ми на всичко. Райден греши рядко, но никога не повтаря една и съща грешка.

Вратата се открехна и през нея мина същият онзи Оар, който вчера толкова грубо я отвлече, ако можем да го наречем така. Ама, че нахалство. Да я преспят така даже без да попита. Но мъжът владееше оазисът, позволението бе непознато понятие за него, както и за бизнесът му.
-Събудила си се?! Това е добре.
Той се приближи до нея, клекна и й поднесе чаша с вода. Момичето извърна глава, неприемаща дарът.
-Хайде, хайде. Трябва да пиеш. Не искаш да се обезводниш нали? Ще е голяма загуба за света, ако изпусне толкова прелестна и екзотична девойка.
Нищо, все същото студено изражение. Мъжът постави чашата в близост до нея и се изправи.
-Ако промениш мнението си им кажи, те ще ти дадат.
После отиде до един от гардеробите, в които държеше част от неизкараната си стока и го отвори. Потършува известно време когато очите му светнаха. Явно бе намерил нещо, което му допадна.
-Перфектна е!
Извади от закачалката една изящна рокля, в типично пустинен стил и я вдигна пред очите й, така че да я огледа добре.

-Какво мислиш? Харесва ли ти?

-Прекрасно е човече, казвам ти! Толкова много излишни пердета ли имате, че ми подаряваш едно? – Мислите й функционираха в една посока: голяма уста- сърказам- побой- синини- лоша стока- няма продажба. Никой не е казал, че логиката й е безупречна и все пак беше нещо. Безсилието и бездействието я влудяваха сякаш човек страдащ от клаустрофобия е затворен в кутийка на тъмно и разклащан периодично за по-голям ужас.
Нейната сияйна, двадесет и четити каратова,, усмивка беше в абсолютния контраст с буреносното изражение на поробителя й. Дам, това беше точната дума – поробител. Вече чуваше в главата й гласчета, които крещяха: „Давай Рен! Давай Рен!“
-Извинявай, може ли да те попитам нещо? – Зададе въпроса си с най-нежното гласче, на което беше способна и това му се отрази подпбно на идеята да го изрита в топките. Вокалните уроци си струваха шашнатите физиономии.
-Давай.
-Обезводняването вариант ли е пред завесата?
„Домакинът“ й премисли въпроса няколко пъти, а движенията на челюстта му изглеждаха сякаш го опитва и на вкус. Дано му горчеше.
-Да не предпочиташ да излезеш гола?
Честно ли? Да, по дяволите. И да бягам до края на света и обратно. Това вариант ли е вече?
Не го каза – помисли си го. Искаше да получи някоя и друга плесница, а не да я закопат късно през нощта двете горили някъде в пустинята.Подхилкваха ли се? Дали са намерили пакерчетата с прахчетата? Или отровните стрелички в косата й? Тъпо е да се притесняваш за тайните си собстанции, когато ще те продават за месо насред пазара, но да кажем професионално изкривяване. Сега можеше само да си играе и да мисли. И двете зависиха изцяло от нея.
Лицето й се зачерви, раменете й се свиха към тялото, а въздуха изсвистя на пресекулки през устните й. Едва измънканото „Не“ предизвика смях и гадни сексистки усмивки, но пък в играта не винаги изглеждаш победител. Очите лъжат – много! Ноктите й старателно прорязваха нижните на конопеното въже и противния им смях беше единствения начин да прикрие издайническия звук от прокъсваща се материя.
Да тръгне неподготвена си беше по-зле от това да тичаш гол насред града. От срам не се умира, но пък от глупост... Така добре щеше да й дойде някое острие лепнато под нокът или нещо такова. Това щеше да й бъде за урок. Щеше да се измъкне и никак нямаше да го забрави. За сега само да успееше бързо да се измъне. Хръц, хръц. Още няколко канапени нишки.

П.п. Тези дни имах супер много задачи и пътувания. Сори! Най-сетне пак на линия - нямах търпение да седна да си понапиша някой друг пост.

Оар се усмихна. Хитруша си беше хванал, но не достатъчно. Въпреки разсейването от нейна страна, той забеляза съвсем малкото триене на ноктите си върху въжените й окови. Той подхвърли роклята към един от бабаитите, който я хвана във въздуха и се отправи към изхода на къщата си.
-Пригответе я.
Търговецът излезе и остави Рен в ръцете на подчинените си. Когато престанаха да се смеят отидоха при нея, хванаха я грубо за раменете и я изправиха. Може и да съдържаше някаква сила и магия в себе си, но тя изобщо не бе достатъчна, че да се справи с двамата телоохранители. Годините опит си казваха думата в случая и тя можеше да се надява само на някоя щастлива случайност. Но за сега такава не идваше.
Единият от тях я развърза, докато колегата му здраво я държеше, непозволявайки й да мърда, и с няколко движения свали наличните й дрехи. Момичето остана голо. Руменина изби по лицето й, но не от свян или срам, а от яд, че е станала жертва на такава проклета игра.
Мъжът се подсмихна при видът на плътта й.
-Ако никой не я купи, може да остане и за нас.
-Не се надявай много. Такива пустинни рози винаги си намират купувач.
-Може би си прав.
Бабаит номер едно вдигна ръцете й високо, така че другият да може да промуши роклята отгоре. Когато я облякоха се заеха с косата й. Пуснаха кокът й, а отровните стрели захвърлиха в другият край на стаята. Разчорлиха косата й грубо, за да придобие някакъв обем и я поведоха насилствено към изхода. Беше време за пазар.

/Радвам се, че се върна. Следващият ти пост ще е на конната база, но първо изчакай моят/

Странните случки се редяха една подир една. Един ден да реша да си почина и да взема да се удавя. Какъв неописуем карък. Какъв късмет само. Нищо не може да бие неандерталският ми късмет. Вече съм напълно сигурна - нищо.
Не яздехме много. Оазисът се оказа сравнително малък, а домът му, който си беше чисто и просто една тъпа къща, облицована от вътре с балдахин, се намираше някъде в средата му, така че не ни трябваше много време докато го стигнем. Когато слезнахме от коня едно нещо ми направи силно впечатление. На вратата стояха двама бабаити, наподобяващи пустинни мутри, които стояха на пост.
-Личната ти охрана?
-Човек никога не може да е сигурен. - усмихна се този Оар, ама че име, отключи вратата и ме покани вътре. Да, вече споменах за балдахина. Колко натруфено само. За мен бе липса на вкус. Прекалено много цветове съчетани несполучливо в едно. Чист кич. Вярно е твърдението, че парите купуват всичко, но не и добър вкус. Какво да се прави.
Първото, което направих щом влезнах е да извадя кесията си. Наброих 50 жълтици и му ги троснах на масата. Да си плащам за помощ, ей това вече беше наглост. Тъпи пустиняци. Пълни кожодери, нищо повече. Сигурно биха продали и собствените си роднини, ако от това ще спечелят. Гадеше ми се от такива хора.
-Моля седни. - посочи ми един фотьойл от червено кадифе, разбира се.
Настаних се на него и потънах в мекотата му.
-Така и не разбирам защо трябваше да идвам с теб. Мехури или не, не е в мой стил да ходя на гости на непознати.
Той повдигна въпросително вежди. Това ме накара да се разсмея.
-Ама ти какво си мислеше? Че като ме спаси и ми стана първи приятел? Че се превърна в мой герой?
Мъжете бяха глупави същества, наистина. Много глупави.

- Добре, добре... - развика се Оар на висок тон, с вдигнати ръце до главата си. - Тръгвай си. Хайде, прав ти път. Видя къде е вратата и можеш да излезеш през нея. Отиди в Оазиса, но ако те видя пак да се давиш, ще те оставя там. Даже, ще пусна риби да те изядат, преди да си ми омърсила водата.
Оар отиде до единия прозорец на къщата, през който погледна. До него, се намираше малък пясъчник направен върху малка маса. Под масичката, имаше накладен огън, който загряваше пясъка. А пряката слънчева светлина, която падаше върху него, го правеше толкова горещ, че от него излизаше пара.
Оар се разходи из стаята. Взе от един шкаф джезве, сложи вътре две лъжици кафе в него, добави вода почти до върха и го остави върху малкият пясъчник, като зари хубаво всичките му страни в него. Докато чакаше кафето да заври, той се обърна и видя момичето, което все още стоеше кротко върху него. Не и каза нищо. Даже, мина покрай нея, запътвайки се към един от шкафовете близо до канапето. Бръкна в него и извади един пакет първокачествена халва. Твърда, със стафиди вътре. Сложи от нея в една чиния и я остави на масата пред канапето.
В този момент, кафето издаде свистящият си звук, показвайки че е готово.
- А, супер! - възкликна търговеца.
Отиде до пясъчника с две чаши за кафе и наля догоре в тях. Сложи по три лъжички захар в тях и разбърка топлата напитка. После се върна на масата и остави чашите на нея. Придърпа си една табуретка и се настани отгоре и. Дръпна едната чаша с кафе пред себе си, взе си едно парченце халва и го потопи в кафето. После го поднесе към устните си и сладко го засмука. Но, бързо прекъсна малкото си удоволствие.
- Ако ще ми се мусиш, прав ти път. На мен, все ми е тая. Имам достатъчно работа, че да се занимавам с теб. Да не мислиш че съм искал да те водя? Да ти прилича това на хотел? Защото май не е. Ама, какво да те правя. Да те оставя да се удавиш? Може да съм алчен, но не съм глупав. Момиче в беда не се оставяше!
Оар си взе отново едно парче от халвата и го потопи отново в кафето си.

-Ако ще ми се мусиш, прав ти път. На мен, все ми е тая. Имам достатъчно работа, че да се занимавам с теб. Да не мислиш че съм искал да те водя? Да ти прилича това на хотел? Защото май не е. Ама, какво да те правя. Да те оставя да се удавиш? Може да съм алчен, но не съм глупав. Момиче в беда не се оставя.
Изслушах го спокойно, преспокойно с вътрешна усмивка. Точно това исках и да чуя. Сега вече нищо не ме задържаше тук. Изправих се бавно и изтупах дрехите си.
-Да, както казах благодаря, но мисля да се възползвам от предложението ти и да си вървя. Нямам работа тук. Имам други неща, за които трябва да се погрижа.
Обърнах се и поех към изхода. Отворих вратата и преминах прага.
-Чакай. - чух зад себе си и се обърнах. - Така и не ми каза името си.
Усмихнах се мистериозно.
-Може би някой друг път, г-н Оар.
И затворих вратата след себе си. Двамата бодигарди ме изгледаха, но само ги подминах нехайно без да им обръщам внимание, с пъхнати ръце в джобовете на полата си. Мехури или не, не ме интересуваше. Нямах никакво намерение да прекарвам денят си с този старец. Абсолютно никакво. Така тръгнах обратно към подземният път. Беше време да се връщам под земята. По пътя не преставах да мисля за видението в извора. Но колкото и да мислих всичко беше напразно.

Ето ни отново. Слънцето вече не печеше толкова жарко и подсказваше за скорошното си залязване. Тази мисъл ме успокояваше и караше кожата ми да се чувства по-комфортно. Стигнах до къщата на онзи дъртак и слезнах от коня, като го вързах за едно близка палма. Само преди няколко часа напуснах това място, а сега сама се връщах. Ирония. Потупах джобът си, за да съм сигурна, че кесията с парите на Марк не са изчезнали или някой фантом не ги е откраднал и продължих. Този път бабаитите ги нямаше пред вратата. Още по-добре. Нямаше да ми се налага да се занимавам с отрепки.
Без да чакам специална покана или каквото и да е, се спрях пред портата, повдигнах юмрук и почуках. От вътрешността се чуваха стъпки, което значеше, че паунът си бе у дома. Оставаше ми само да чакам да ми отворят, да взема това, за което съм дошла и да се връщам на работа.

Когато вратата се отвори, пред очите на Ния се появи един от онези бабаити, който обикновено стоеше пред вратата.
- Да?
- Търся Оар.
- Отзад е, стяга камилите за път. Ако побързаш, може да го настигнеш, преди да е тръгнал.
Ния не искаше да чака, нито пък да изпусне пухкавия продавач на ценности. Тя избута едрия мъж, който стоеше пред нея и се запъти право към задният изход, преминавайки през къщата. Когато излезе от там, завари другият охранител който помагаше на Оар да опакова багажите си.
Близо до тях имаше две камили, които бяха оседлани и готови за потегляне. Единствено трябваше двамата мъже да натоварят всичко на втората и да поемат по пътя си.
- Хайде момче, че ме чака дълъг път. Вие ще си починете тук два дни без мен, а аз трябва да премина през цялата пустиня.
- Да господине.
Охраната се обърна зад себе си за да вземе поредните багажи, които трябваше да натовари. Но когато го направи, пред него видя синекосото момиче, което до преди няколко часа беше тук.
- А...шефе...имаш гости.
Оар се обърна и се засмя.
- Я, русалка! Нали не искаше да си тук?
- Идвам по работа - отвърна с монотонен глас Ния.
Работа, бе любимата дума на търговеца. Тя вещаеше пари и големи печалби. Щом разбра че ще изкара някоя жълтица повече от момичето, той спря с работата си и се приближи при нея.
- Какво ти трябва?
- Алкохол! Много алкохол!
- Ха! - възкликна търговеца, поглаждайки брадата си. - Все повече ми приличаш на отчаяно момиче, зарядно от приятеля си. Първо искаше да се удавиш, а сега искаш да се напиеш.
- Не е за мен.
- А за кой?
- Праща ме Марк от Сахрид.
- О, Марк. Да се беше сетил по-рано.
Оар се завъртя и се отправи към камилите. Там го посрещна охранителя му, който стоеше кротко до животното и го милваше по главата.
- Готови ли са?
- Да. Всичко е натоварено. Задните кошове са пълни с провизии, за из път.
Едрият мъж хвана юздите на животното като го накара да се наведе, за да може търговеца да се качи на седлото си. Кротката камила пречупи коленете на предните си крака и застана в удобна позиция. Когато Оар възседна животното, тя се изправи и бе готова за потегляне. Но, в този момент, Ния извика силно.
- Оар!
Мъжа се обърна с ухилено изражение към нея.
- Какво ? Още ли си тук?
- Да и няма да си тръгна! Идвам чак от Сахрид!
- Виж, дете. А аз, отивам чак до Найтмер. Чакат ме поне ден път и не мога да се бавя. Не че стоките ми ще ръждясат до там, но нейсе! Клиента трябва да е доволен! Съжалявам за разкарването ти до тук, но не мога да ти обърна внимание. Ела след два дни и ще ти дам всичко, от което имаш нужда.
Търговеца дръпна юздите на добичето си и то потегли с бавни крачки напред. За задната част на седлото му имаше въже, което бе завързано за другата камила, която носеше само два големи коша с провизии. Така, двете животни нямаше да се изгубят по пътя и Оар щеше да стигне невредим до крайната си цел.
Още преди да е потеглил по дългият си път, Ния прояви своята същност. Тя се извърна назад и просто искаше да изрита нещо ядно. Не за друго, ами защото се бе разкарала дотук напразно. А първото нещо което видя, бе вратата на къщата.
- Аааа...!- извика тя с цяло гърло и се засили към вратата.
Още преди да я спре охранителя, асасинката стовари крака си точно между двете панти на вратата. За лош късмет на търговеца, той не бе сложил здрави врати на убежището си само защото вярваше, че щом плаща на някой да го охранява, то къщата му ще остане непокътната. Но, не и днес. Вратата се разцепи на две, като лист прерязана хартия. Долната и половина се разклати, а торната увисна само на едната си панта, готова да се строполи на земята. След няколко секунди дотърча и другата охрана на Оар. Като видя какво се е случило, първото което направи бе да се затича към момичето със стиснати юмруци. Но, търговеца го спря преди да е направил някоя голяма грешка.
- Неее... - изкрещя мъжа, след като спря камилите. Дръпна рязко юздите и животното пак се наведе за да слезе мъжа. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-лошо ставаше изражението му - ...проклети деца! Само неприятности създават. Добре, че нямам такива!
Ния се извъртя към него и изсъска през зъби:
- Искам си алкохола!
- Добре, но като се върна - отвърна търговеца. - А до тогава, идваш с мен. Няма да ти позволя, да ми потрошиш къщата!
- Ти луд ли си бе?!
-Казах ако искаш. Даже ще пратя един от тях да предупреди Марк за отсъствието ти ако толкова се притесняваш. Е какво решаваш?

Въпреки, че нямах никакво желание и намерение да прекарам цели два-три дена с него, нещо в името Найтмер ме привлече. Знаех кой е този град. Прочетох го в онази голяма книга. Намира се в териториите на прокълнатите. Определението отекваше в ушите ми натрапчиво, сякаш самите те ме привикваха към себе си. Усетих огромен копнеж да ги зърна. Имах нужда от тях, незнайно защо, но имах.
Не трябваше да взимам решението лесно. В главата си прехвърлях всички плюсове и минуси. От една страна щях да съм с тъпия Оар. От друга обаче щях да видя Прокълнатите. Усмивка се появи само при мисълта за това. Разсъдъкът ми казваше Не, но вътре нещо силно и раздиращо крещеше Да. Кое от двете да послушам? Не можех да реша. Отдъхнах си, поех отново дълбоко въздух и каквото излезе първо то ще е. Отворих устни и без да знам какво ще последва извиках:
-Идвам!
Сепнах се от собствените си думи. Реално ли бях приела предложението? Кой бог ме накара да го правя, по дяволите? Готова ли бях за това незнайно приключение с неразкрит край? Можех ли да му вярвам? Естествено, че не. Но Найтмер....тази едничка дума, звучаща толкова сладко, че ти иде да я погълнеш.
-Какво пък.
Метнах се на свободната камила и зачаках и той да се качи. Когато го направи, ритна със шпорите си добитъка и потеглихме.
-Само да ме излъжеш и не само, че ще строша къщата ти, ами ще отнема и животът ти. - казах студено, заканително и предупреждаващо.
-Бъди спокойна. Ще си получиш стоката.
-Надявам се.
Така поехме със залеза по пустините, а скоро студът щеше да покрие телата ни и да вледени мозъците. Очаквах го с нетърпение и не само това....

/Не знам къде да пиша, не е уточнено./

Една пустиня, голяма колкото хиляди. Един кон бърз колкото хиляди. Едно момиче с хиляди мисли. Това бяха моите спътници, това бях аз. Сух вятър, жарко слънце през следобеден час и безспирен, златен, на места бял пясък.
Най-накрая у дома. Странно, но не го чувствах като дом. Просто едно място, което ме е приютило до време, с едно име, което си измислих като заместител на истинското. Но това бе всичко, с което разполагах. Друго нямах.
Жребецът галопираше без да се измори, и трябва да призная, че се оказа доста издръжлив. Повече отколкото очаквах. Но преди да се прибера трябваше да мина през още едно последно място. Спрях животното пред двора на къщата и скочих от него. Погалих го, за да се успокои.
-Почини си малко.
Пред вратата нямаше охрана този път и нямаше кой да спре пристигането ми. Почуках и зачаках. След минута ми отвори един от бодигардите.
-А, ти ли си?
-Оар тук ли е?
-Вътре.
Той се отмести и аз влезнах в къщата. На една маса, търговецът стоеше и броеше някакви пари. Защо ли не се учудвам? Сигурно бяха тези, които спечели през последните четири дена.
-Нияяя. - посрещна ме енергично, когато ме видя. -Върна се!
-Да.
-Как прекара в Илион, хубаво ли беше?
-Хубаво беше. Мисля някой ден да се върна.
-Чудесно, може пак да пътуваме заедно.
При тези думи ококорих очи и се сепнах. Само това ми трябваше. Още няколко пълни дена с този глупчо.
-Ъъъ...да.... - отговорих нехайно. - Виж нямам много време. Тук съм да взема стоката за Марк.
Извадих кесията от джоба си и му я връчих.
-Колкото може повече от най-добрият ти алкохол.
-Добре.
Той стана и изсипа монетите на масата.
-Седни да си почиваш, докато го приготвя.
-Не, не. От близо шест часа седя. Ще се поразтъпча малко.
-Както искаш.
Той се скри зад една друга врата, явно склада, а аз излезнах през задният вход. Сноу седеше все така там, завързана. Видях един от бабаитите и му викнах:
-Хранили ли сте я?
-Да, по два пъти дневно.
Имаха късмет. Отвързах юздите й и я закарах до Мълния. Те се подушиха по носовете, а мъжкаря тръсна гривата си. Май я хареса. Двете животни изглеждаха толкова красиви едно до друго. Единият - дорест жребец опъстрен с бежово и светлокафяво, а другата - висока, изящна и чисто бяла, без нито едно петънце по себе си. Позволих си да им се полюбувам малко докато чаках Оар.

Скоро и търговеца се появи на задният изход. Но, не бързаше да съобщи за своето присъствие. Наблюдаваше малката асасинка, която стоеше до двете красиви животни. Наблюдаваше я, като картина, която винаги е искал да има в дома си. Харесваше му и по някакъв начин и се възхищаваше.
След няма и пет минути, търговеца се прокашля и Ния подскочи уплашено.

- Изкара ми акъла, бе!
- Извинявай. Алкохола ти е приготвен в два големи коша. Само трябва да ги натоварим и можеш да тръгваш когато пожелаеш.
- Колкото се може, по бързо, че бая закъснявам.
- Знам, русалке...знам. Предвидил съм го. За това, ти сложих и по няколко бройки алкохол в повече, за благодарност към Марк. Извини му се от мое име, че закъсня. Но, надявам се да не ти създава проблеми. Ако ти каже нещо, само ме повикай и ще...
- Да,да...знам. Ще го набиеш.
- хахха.
Двамата охранители донесоха кошовете с алкохол и ги натовариха върху гърба на Сноу.
- Ще може ли да яздя така?
- Спокойно. Не са толкова тежки, колкото изглеждат. - отвърна търговеца. - Хайде, можеш да тръгваш. И поздрави на Марккк!
Ния скочи на гърба на красивото си животно и пое по пътя право към родният си град. Не се обърна за "сбогом", нито помаха по детински към търговеца. Самата тя знаеше, че няма нужда да се сбогуват, защото някой ден, съдбата отново щеше да ги срещне.

Пред очите й се мержелееше, през маранята от пустинен въздух, съвкупност от цветове, които с приближаването добиваха формата на шатра, а скъсаването на разстоянието я обрисуваше, като една точно определена и изключително противна дестинация. О, Рен много добре си спомняше къде беше.
Дами и господа, днес ще бъде ваш екскурзовод до всички места с околността, от които ми се повдига от желанието да изкормя някой. Хип, хип ура!
Пръстите омотани в кичури от косата й затягаха хватката си и почти отделяха тялото й, притиснато в гърба на Чи. Асасинката сключи длани под брадичката на момчето и мозъка й започна да работи по онзи налудничав начин, когато всичко се разделя на милиони прости команди, които анализираха, решаваха, изпълняваха без да се влиаят от съвест, морал или други излишни за момента неща.
Дъст нямаше да издържи още много. Темпото му се забавяше и мъжът зад тях все по-лесно я притегляше. Хванеше ли я оставаше сама срещу него - нямаше как да разчита на момчето след цялото това тичане. Тя и голямата противна горила на коня можеше да си спретна добро спарингче, но дали щеше да натделее. В друг случай - да. Сега? Всички механизми в мозъка й подскаваха в колко неизгодна ситуация се намира. Някои времена изискваха отчаяни решения.
-Дъст?
-Какво?
-Хвани ми здраво краката, за да мога да пусна ръцете си. -Гласът й едва достигна до момчето с глава отметната назад и мъж опитващ се да й отскубне главата от врата.
-Защо?
Нямаше как да не попита, но го направи. Райден имаше хатрапчивото чувство, че всеки асасин, може би без нея, щеше да се вслуша и в най-ненормалния план на другаря си при дори един процент шанс за успех. Дали?
Чернокоската внимателно разхлаби пръсти и прокара длани по раменете на момчето, като в същото време размърдваше своите в опит да разхлаби тънките колани легнали между плешките й. Трябваше само да стегне гръб, да извие леко в кръста и да отпусне в точния момент и тъничкото парче метал се плъзна по гръбнака й.
Беше репетирано милиони пъти. И можеше да ги скрие на още толкова места по тялото си без да създаде затруднение да ги измъкне в подходящия момент. И също толкова повтаряно пръстите й намериха плоската част за захващане секунда преди да се изхлузи от потника й и да падне загубно в пясъка.
Плана? Ръката й се премести нагоре и девойката опря двойнонаточената стомана в кичурите коса. Ако не можеше да освободи късато му от косата оставаше само... Да му я даде да си я държи на воля.
Щеше да порасне пак. Стига да успееше да среже преди да е увиснала за нея във въздуха.

The member 'Райден' has done the following action : Зар

'Късмет' : 10

Едно лекичко дръпване. Само това и бе нужно на Рен за да спечели преднината която искаше, но и да загуби косите си. Планът и бе добър, но уви, търговеца имаше друго намерение точно в този момент. Още преди Рен да е прерязала парчето коса, мъжа зад нея я дръпна толкова рязко, че тя почти се изхлузи от тялото на Дъст. Девойката изпусна малкото острие от ръката си още в първият момент, когато залитна назад. Ръцете и се разпериха в страни, а косите и паднаха право върху пясъка, като се засуркаха по него.
Дъст стисна ръцете си в последният момент, преди да изтърве момичето от гърба си. Една малка но навременна реакция, я спаси от това, да попадне под копитата на коня, който тичаше зад тях и да бдъе стъпкана безмилостно.

- Дръж сее! - извика русокоското, продължавайки да тича панически напред.
Лесно е да го кажеш...нали? Но, трудното бе да го направиш. Рен се опитваше всячески да се докопа до някой крайник или част от дрехата на Чи, за да се върне на гърба му, но не успяваше. Тялото и от коленете нагоре си висеше свободно от гърба на младежа, което допълнително затрудняваше тичането му.
Чу се силен вик, от страна на търговеца, който продължаваше да ги преследва безотказно. По лицето му бе изписано недоволството от неуспешната атака. Деляха ги само няколко метра, които му пречеха да се докопа до заветната плячка. Последва поредното посягане към двамата бегълци, когато всичко се обърна наопаки.
Трябваше да минат само няколко секунди, преди Дъст и Рен да разберат какво се е случило. Докато двамата се опитваха да избягат и младежа тичаше с последните си сили, като на забавен каданс чуха яростното изцвилване на коня, мощният вой който наддаде мъжа, а в следващият миг, животното и ездача му преминаха покрай двамата младежи, търкаляйки се като топки за боулинг по пясъка. Едрият мъжага правеше кълбета напред, като оставяше една дебела бразда след себе си, а клетият му кон го следваше неотлъчно, като мяташе краката си във всички посоки, опитвайки се да спре хода си навреме.

- Лоол... - успя да извика Дъст, преди да свият в страни, за да не бъдат прегазени от търкалящите се покрай тях типажи.
Щом го направиха, Чи спря хода си и се наведе така, че Рен да успее да се върне на гърба му, след което дори да стъпи на топлия пясък. Веднъж стъпили здраво на краката си, двамата ни герой погледнаха към ездача и добичето му. Коня се намираше на няколко метра от тях, обърнат по гръб, с все още размахващи се безпомощно крака, а пък мъжа, който го яздеше до преди малко бе забил лицето си в пясъка и не смееше да помръдне.
- Какво стана, бе?! - попита неразбиращо Дъст, като погледна към девойката до себе си.
Тя също не бе разбрала какво се бе случило, за това просто вдигна раменете си, показвайки, че и тя не е наясно със ситуацията. Дъст се огледа и тогава забеляза, всъщност какво се бе случило. На около стотина метра от тях, се виждаше приближаваща се човешка фигура. Слънцето все още светеше жарко, като не им позволяваше да видят лицето му, но открояващите се жълти одежди които носеше, ясно показваха всъщност, кой се крие в тях. Малко по-късно, се появиха и двете му горили, които обикновено пазеха къщата му. Те застанаха плътно от двете му страни, като понякога се споглеждаха и си даваха странни знаци с ръце или намигания, които никой не разбираше.
Щом Оар се приближи до тях, се ухили доволен от гледката.
- Здравейте, деца мой!
Дъст изпуфтя без да казва нищо. Ясно бе, че му е писнало от този образ, но явно пак трябваше да се занимава с него.
- Какво искаш?! - извика на свой ред Рен.
- Това което исках, вече го направих.
В следващият момент, единият от охранителите му извади дълго въже пред себе си и го стовари право пред краката на младежите, като знак какви са били намеренията на Оар.
- Какво, ще ни връзваш ли? Да не сме ти камили?!
- Хаха...не, нямам това предвид, глупчо - обърна се брадатия към Дъст. - Мисля, че трябва да сте ми благодарни, че спасих жалките ви животи...
А ето, че и ездача се събуди от кратката си дрямка. Докато младежите обсъждаха положението си с Оар, той се приближи тихо иззад гърба на Дъст и Рен, като ги сграбчи едновременно за дрехите.
- Паднахте ли ми! - изръмжа мъжа.
- Ааааа! Пусни ме бе! - извика подплашено Чи, от неочакваната атака. - Ще те пребия! Пусни ме, ти казах! - продължаваше да вика младежа, като истерично размахваше ръце около себе си, в опит да докопа мъжа, който го държеше.
Рен обаче стоеше кротко, въпреки че не и бе никак приятно в този момент. Тя по-скоро измисляше хитър план, отколкото да псува и ругае около себе си. Погледнати отстрани, двамата приличаха на съвременен опис на театралните маски, които сме виждали всички. Коренно различни един от друг, човек винаги би ги разпознал дори в тъмнината. Дъст бе експресивната и избухлива част от двойката, която пищеше при всеки удобен случай, а Рен...бе онова малко злокобно същество, което можеше да ти пререже гърлото в мислите си ( а и не само ), докато ти се усмихва чаровно.
Оар се прокашля, за да привлече вниманието на непознатия. Той вдигна поглед и щом видя колегата си, изруга.
- Какво искаш бе, идиот?!
- Искам си стоката...
- Ще имаш да вземаш! Гоня ги от половин час!
- А аз, вече цял ден.
- Не ме интересува - отвърна троснато едрия мъжага. - Искаха да откраднат от мен, а сега трябва да си понесат наказанието!
Оар замълча за момент. Той се приближи бавно до двамата младежи. Погледна пищящият все още Чи, после Рен и погали лицето и.
- Нима, тези нежни създания, могат да откраднат нещо?!
- До колкото видях, могат много повече. Хайде, тръгвайте! - извика мъжа, след което дръпна рязко младежите към себе си. Дъст отново изпищя, а Рен бе готова да извади поредното си острие, което този път да забие в нечий крайник, вместо в косите си...
Оар пак се намеси. Този път, той протегна ръка и вместо да погали някой, я постави на ръката на непознатия. Към него се включиха и бабаитите му, заставайки от двата края на мъжа, поглеждайки го възможно най-злобно.
- Предлагам ви сделка. Който предложи по-голяма сума, той получава агънцата. Ако вие победите, ваши са! Правете ги каквото искате. Но, ако малките предложат повече пари от вас, остават за мен.
- Ти луд ли... - опита се да изругае отново мъжа, но бе възпрян от един от бабаитите, който в този момент го стисна за рамото - ....аааа, добре-добре! Предлагам петдесет злато!
- За единия?
- Двамата!
- Абсурд! Те дават двеста!
- Ама...как така?! Нали те трябваше да наддават, а не ти?!
Оар се обърна към русокоското, който продължаваше да ръкомаха около себе си. Плесна му един силен шамар за да се успокои и щом Дъст се спря, търговеца го попита.
- Даваш ли двеста злато?!
- Ъъъ...
- Видя ли ? - възкликна Оар - Дава!
- Чакай, ама за какво...
Плясс....още един звучен шамар и красивото лице на русокоското взе да поруменява.
- Добре, добре! Давам двеста злато! - извика Дъст - Само не ме удряй повече!
- Аз давам петстотин! - извика търговеца на коне.
Оар отмести погледа си, поглеждайки към Рен, която все още стоеше кротко и не смееше да продума.
- А ти, агънце...какво ще дадеш?!
Усмивката му стана игрива и дори леко подигравателна. Този път не само щеше да я изтъргува, ако имаше тази възможност, но и ако можеше, щеше да я накара да плати дори за собственият си жалък живот...

Очите на момичето се присвиха леко под все още дразнещото погледа слънце и създадоха илюзията, че ще измисли нещо гениално или поне такова, което да ги измъкне от калната яма, в която бяха затънали до уши. За разлика от нея Дъст дори не симулираше, че има план, идея или прозрения за евентуален изход, а само допълваше картинката с обърканото си изражение и също толкова дебилната си усмивка. Точно сега Рен искаше да цапардоса трима от петимата присъстващи мъже и фактът, че това няма да й донесе нищо освен личностно удовлетворение, изобщо не я безпокоеше. Има си моменти на изключение от правилото "Не правя нищо ненужно или такова, от което нямам полза". Явно и ползата си беше относително понятие.
- А ти, агънце...какво ще дадеш?!
Всички богове й бяха свидетели, че дяволски й се искаше д аму даде много неща, включително й вътрешностите му на поднес с гарнитура, и колкото повече образи изплуваха в мислите й, толкова по-сияйна се разгръщаше усмивката на лицето й. Беше толкова жалко, че днес щяха да си играят на дипломати, а не на касапи. По нейно сромно мнение тя се справяше добре и в двете, но определено едното можеше да вържи с по-голоямо удоволствие.
-Ама ти сериозно ли?
Двамата мъже я погледнаха, явно очаквали асасинката да наддава за себе си сякаш купува расовочифтокопитно животно на международен търг. Първи път за здравия разум! Два пъти за шибания пуяк, който си мисли, че ще си играят.
-Нима не желаеш да наддаваш?
-Умирам от желание да си се купя! Явно в бонус ще получа и него. - Райден кимна с глава в посока на русокоското, който беше започнал да добива по-осъзнато изражение и това поне донякъде й вдъхна малко облекчение. - Обаче цялата работа насмърдява. Не мислите ли?
- К'во искаш да кажеш? – Поде мъжът, който бе взел доста присърце малкото им фиаско.
-Ама ти не си от най-умните,а?
Той понечи да й отвърне и несъмнено Рен можеше да си поиграе на нерви с него, но девойката продължи мисълта си в посоката, която целеше.
-За нас е явно. Играем нещо от рода на „Ези-аз губя, тура-ти печелиш“. И при единия вариант сме парче месо, и при другия сме разменна монета. –Чернокоската сви премерено рамене, за да демонстрира почти безразлично, че ситуацията си е така и явно няма какво да се направи. – Обаче, си мисля, че уважаемият господин с рокличката много хитричко си е наредил картите. Той няма да изкара и жълтица от кесията си, а в крайна сметка има реалния шанс да получи мен и приятеля ми. Поне аз така виждам нещата.
Убийцата се надяваше да разклати готовността на ездача да се пазари, ако изобщо схванеше това, което тя така любезно му обясни. Почти усещаше как прашасалото пространство между ушите му се опитва да свърже думите й в мисъл и да нареди някаква логика от цялата смрад. Беше глупаво д аразчита и залага на неговата поне минимална интелитенстност, затова се обърна към единствения друг тук, с който можеше да си говори за пазарлък и свали следващата си карта.
-Добре, де! Какво ще кажете така: Аз ти давам 500, връщаме юздите на господина и му доплащаме 100 за неудобството, че му създадохме тези грижи. Всички си тръгваме щастливи и забравяме за тази случка. – Как пък не! Искаше й се да си прехапе езика и да се нагълта със собствената си кръв, но не да изрече отново такава простотия. За начин да си го върне щеше да му мисли по-късно. Сега...Надяваше се, че поне е положила началото за добро споразумение, което обаче силно я съмняваше. Кой отдвама им щеше да го играе по-добре?

-Моля? Шестстотин злато. Никакъв шанс. - изруга преследвача им. -Давам шестстотин и петдесет.
"Какъв късмет само! Заслужаваше си цялото гонене", помисли си Дъст, докато слушаше как двамата мъже спорят, кой ще наддаде повече за две отрепки като тях. О, нека не се лъжем, Чи бе адски самовлюбен на пръв поглед, но много добре знаеше, че е поредния уличен плъх от Сахрид, на когото обаче съдбата доста често се усмихва и го измъква от неприятни ситуации. Ситуации като тази. И ако си мислите, че става въпрос за подкрепата от страна на собственика на целия оазис, жестоко се лъжете. В главата му сега не се въртяха мисли как ще им се размине, а точно обратното. С цялата си наглост, очите му шареха върху кесията на непознатия, който изгаряше от желание да ги накаже по кой знае какви начини. Какво да ви кажа, крадецът в асасина се обади и сега дебнеше подходящия момент да измъкне златото от ръчичките на онзи глупак, който не подозираше нищо, прекалено захласнат да спори с Оар.
-Седемстотин! - спокойно предложи мъжът с козята брадичка, уж от името на двамата младежи.
-Осемстотин! - почна да се наежва като таралеж непознатия, като повярвайте още малко и пара щеше да излезе от ушните му миди.
-Деветстотин! - повдигна нехайно рамене Оар.
-Аааа....хилядаааа! - извика търговецът ядно, че ще му се наложи да се прости с толкова много жълтици заради тези хлапета, но не можеше да възрази на създателя на оазиса и да ги вземе на сила. Много добре знаеше кой е той и, че именно той му дава база за развитие на бизнеса му, а ако и това не помагаше, то двамата охранители доста накланяха везната в полза на шефа си.
-Хиляда и нито цент повече!
Сега бе идеалния момент. Русолявия красавец се отскубна от ръцете на търговеца и почна да се смее уж нервно.
-Хехе, мисля, че господина има право. Май успя да ни купи...
Докато каканижеше и баламосваше абсолютно всички, въртейки ги на малкия си пръст както си иска, той скочи зад въпросния мъж и почна да го тупа по гърба, в знак, че е съгласен с него.
-Какво ще кажеш Рен? - заби поглед към нея, който показваше да се приготви, защото предстоеше нещо неочаквано и тя трябваше да реагира бързо, за да се измъкнат от тези двама пуяка. През това време дясната му ръка се плъзна умело и незабелязано надолу към панталона на търговеца, и в следващия миг стискаше здраво кесията му, която само след секунда се озова във вътрешния джоб на суитчера му.
-Но за жалост господа.... - продължи триадата си той. - С голямо разочарование, трябва да ви осведомя, че нито един от двама ви няма да ни има.
-Нима? И защо е това?
-Защото драги, ти нямаш никакви пари. - ухили се блондинът насреща му.
Непознатия почна трескаво да опипва дрехите си и да търси кесията си, но такава просто липсваше. Когато най-накрая се усети какво всъщност е станало, той буквално почервеня от бяс и посочи заплашително убиеца.
-Ах тииии.....гнидо.....крадлив плъх такъв. Ти си ги взел, нали?
Дъст само се усмихна още по-широко, наподобяващ дворцов шут.
-Кое? Имаш предвид това ли? - извади коженият калъф и го размаха най-нагло пред лицето му. -Дам, май бях аз.
После го подхвърли във въздуха и го улови, с въртеливо движение, при което отпусна магията си. Тя образува гъст черен облак дим, като накара двамата мъже да се закашлят. Когато димът се разпръсна и те отново можеха да виждат, осъзнаха, че са останали сами, а от двамата хлапака нямаше и спомен.
-Аааа.....малки, гнусни, крадливи псетаааа...... - изкрещя търговеца, като падна на колене, скубейки ядно косите си.
Колкото до Оар, той само се подсмихна на идеята на младока.
Хитро, малко момченце, бяха последните му мисли, преди да остави мъжът да си буйства на свобода, а самият той се обърна, заповяда на охраната си да си вървят и се изгуби, запътен към домът си.

/Рен пиши как с Дъст се телепортирате на коридорите в базата./