ИндексТърсенеРегистрирайте сеВход

Share
 

 Улиците

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Улиците          - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Улиците    Улиците          - Page 2 Icon_minitimeСъб Яну 29, 2011 11:14 am

First topic message reminder :

Те наподобяват тези на горния град, само че са по-къси, защото тук всичко е по-сбито. Населението се състои почти само от асасини. Винаги трябва да си нащрек.
Върнете се в началото Go down

АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Улиците          - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците          - Page 2 Icon_minitimeВто Фев 04, 2014 8:33 pm

Времето заедно с всичките му разклонителни е субективно понятие. Кой може да каже колко време ни остава на тази земя? Кой може да предвиди, да изброи или сметне оставащите години, месеци, часове, минути? Сигурно дори гадателите нямат този успех, иначе нямаше да е честно. Интересно как хората изискват да са равни пред смъртта, независимо дали този до теб е бил по-добър, дали е постигнал повече или дали притежава някакви специални умения, които на теб липсват. Сякаш независимо как си прекарал живота си, колко други си наранил, колко си сгрешил за теб е от огромно значение накрая, пред преизподнята да се подвизаваш със същия късмет като тези отпред или отзад на опашката. На кой когато му дойде времето, казват старите народи, вярващи в това, че боговете са справедливи и преценят ли, ги прибират при себе си. Дали ще си още невръстно дете, възрастен човек или старик, няма значение, то е писано свише и никой няма право да протестира, да се бунтува или да упреква силите, по-велики от него. 
Споменавам всичко това, защото както казах никой не знае кога и къде черната съдба ще го застигне и ще го прибере със себе си. Може да е на пазара, може да е докато переш или правиш любов, може да е по време на работа, а може и да е на самата улица, вечер, когато сенките преобладават, а населението намалява. Може да е точно тогава, когато си сигурен, че ще прекараш една приятна нощ, в приятна компания, нищо предполагащ, че същото няма да се случи, а ти така и няма да изкараш до сутринта. Забелязали ли сте, че мислите за подобна философия винаги ни навестяват по тъмно, сгушени пред камината с голяма чаша пълна с горещо какао, или с изваяна стъклена такава, приливаща от тъмно вино. Тъмно като кръвта на първия повелител, гъсто като жлъчката на първия паднал ангел. Отпиваш, течността като смола капва на езика ти, вкусна, почти металическа, ти преглъщаш, усещаш как глътката се стича по гърлото, по гласните струни, как гъделичка небцето, как облива сливиците, как овалва жилите, как облива адамовата ябълка съвсем леко изгаряща я и тогава почваш да разсъждаваш за живота. А заедно с живота идва и смъртта, защото те са винаги ръка за ръка като братче и сестриче слепени още при раждането, в основата на черепната кост. Няма как да ги разделиш иначе ще спрат да съществуват. А ако те не съществуват и ти няма да съществуваш, аз няма да съществувам, съседа, уличните псета, никой....Ще настане катарзис на антиматерията и този свят ще изчезне така, като че никога не е бил. Фигаро тук, Фигаро там.....Днес ме има, утре съм ням.....В този ред на мисли, подобни разсъждения са твърде плашещи, че да ги приемеш за реалност. Въпреки осъзнал ги, винаги се успокояваш с израза "Да, така е, и аз ще умра, но до тогава има много време." Времето, драги ми мой, свърши.
Времето на нашия художник, красив като вечерен залез, омаен като утринна еротика посред дъжд, с очи като окъпана трева и усмивка като на похотлив любовник.....изтече.....
Ненаправил и няколко крачки към уреченото място, съдбата го застигна. Като черен, гигантски прилеп, разполовил своите крила под формата на манто, закръжи над главата му, фиксира го и с грозно грачене, с показани остри зъби и звучни плясъци го прегърна, поглъщайки го в бездната на собствената си забрава. 
Един удар, точно над плешката, в близост до сърцето. Един удар, после тъмнина. Острота! Кръв...много кръв. По пръстите, напипали малкия разрез на връхната дреха. Полъха на подминаващото хлапе, бездомно, с боси нозе и смачкано кепе, скриващо кесията му в някой от одърпаните си джобове. За една шепа монети, за една нищо и никаква шепа монети. Една секунда, един удар и вече те няма, заради една скапана, шибана шепа монети, белязана със знака на алената буква. 
Ейнджъл се спря в крачката си, вцепенен, изтръпнал, малки капки пот се образуваха по челото му, надпреварвайки се коя ще стигне първа го гърдите, а пръстите все така червени.
-Хайде, какво се бавиш? - чу се гласът на Рен пред него.
Чак когато не получи отговор, девойката се обърна и съзря обърканото, невярващо изражение на приятеля си. Видя страхът в очите му, който моментално роди такъв и в нея. Приближавайки се бавно и внимателно успя да открои тъмния, но ясен цвят по кожата му. Премествайки погледа си върху блузата видя как тя се напоява все повече и повече.
-Ейндж....
-Тя....тя...ме предупреди....
" Ти...ще умреш скоро"
Думите изречени в онзи ден, в онзи апартамент съвкупност от бар и скромна библиотека изплуваха на повърхността като тайфун и също толкова опустошително се развилняха в душите им. Мъжът не издържа и се строполи на колене. Дори не усещаше болка. Раната бе като вкочанена, като замръзнал къс вода, превърнал се в лед, което бе още по-опасно. Почнеш ли да изтръпваш това е чист показател, че смъртта наближава, близнала те със своя дъх с аромат на скреж. Тялото му се отпусна и падна в прахта вдигащ роят песъчинки наподобяващи малък бежов облак. 
-Ейнджъл.... - извика окаяно Райден, изпадайки в истерия. 
Не за първи път се сблъскваше с тази жестока господарка, но за първи път виждаше как тя се отразява на нейн близък, един от малкото близки хора в битието й. Паниката я завладя, а наоколо нямаше кой да й помогне. Случайните минувачи отминаваха гледката като нещо напълно естествено, свикнали на подобни случки тук, където всеки е сам за себе си, а убийствата и нападенията за цел печалба бяха ежедневие. Крясъците й не трогнаха никого, не накараха никого да се спре, да подаде ръка или поне да даде съвет. Нощта напредваше, а животът в трупа му изгасваше все повече и повече като догаряща свещ. Името му значи ангел, но дали той ще се превърне в такъв, напускайки земния свят....подобна идея ставаше все по-допустима и реална.....

/Дили, реши какво ще правиш. Моя съвет е да се опиташ да стигнеш обратно до базата с него, не забравяй, че имате лечител там. Но помни, че нямаш много време, човека е на ръба на пропастта./

_________________
Улиците          - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 24

Улиците          - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците          - Page 2 Icon_minitimeПет Фев 07, 2014 8:54 pm

С хладното бездушие на среднощно мъглява сянка ужасът жадно вкопчваше хищнически нокти и задълбаваше в плътта, пробивайки с лекота тънката кожа, разнасяйки смъртно ледени тръпки по цялото й тяло. Всеки безполезен опит да преглътне затягаше до бездихание примката висяща на врата й, нежно изтъкана от сръчните пръсти на безнадежността и безсилието. Тъшината, която кънтеше оглушително в собствените й уши, съскаше монотонно студено и безкръвно и нашепваше с напевния глас на жертвоприносител. Сякаш беззвучните писъци на спомените повтаряха и възраждаха отдавна преживени неща. Съдба...
Шамарът проряза въздуха и остави пламтяща и пулсираща болка на лявата й буза. Следващият профуча непосредствено съставяйки идеален чифт от румени отпечатъци, които разпръснаха всякакъв намек за недопустимото й поведение. Емоциите, за които се бе вкопчила с цената на всичко, носещи й намек за човечност и искреност, сега стояха между нея и спасения.
"Ничии чувтва не мога да бъдат изкоренени напълно. Добрият убиец обаче е техен господар, не роб на стихиите в себе си. Той може да ги предизвика, обуздае, обязди и след това подтисне до безчуственост. Той може да подкладва омразата в себе си без да се опива от глупостта на гнева. И щом пожарът избуи с прецизността на кристална снежинка да вземе само необходимото то него. След това да изчезне като дим, останал след огъня и разпръскващ се неуловим във въздуха."
Мислеше, че освободила катинара на старите окови щеше да върне изгубеното усещане за дете, за свобода. Сега имаше чувство само за глупост, слабост и страх.
Всичко в нея се оттече и изля като студена вода прочистваща кърваво петно. Лицето й придоби ранноутринната бодрост на пролетен ден и изчисти всякакъв намек за страха, който до преди миг рушеше устоите на вярата в нея. Механичните и изцяло разумни движения бяха единственото решение, което можеше да заложи на дъската в замяна на живота на приятеля си. Сега това беше най-важното! После щеше да съгради наново котрола в себе си. Да върне това, от което бягаше. Каква глупачка - да бяга от себе си, от същността си. Поне донякъде.
С пращящ звук лента плат бе откъсната от роклята й, а раната внимателно привързана с най-бързите и отработени движения, а които бе способна. С бодходящи материали можеше да го направи още тук. Можеше да го спаси! Ако не беше глупачка. Идиотка! Това сега нямаше значение.
Колелцата в главата й се въртяха докато малки везни взимаха предвид множество фактори, усложнения и възможностти и претегляха безкомпромисно. Кон...
Кражбата отне времето необходимо да се стигне до на близко намиращото се животно. Бе го забелязала преминавайки от там преди минути. Виждаше всичко, помнеше всичко - навик. От някога, когато не бе глупачка. Може би нещо по-лошо? Кой знае?
Дали можеше да се нарече кражба щом щеше да го върне?
Трудната част тепърва предстоеше. Дишането му започваше да става все по-плитко и задъхано, а бледостта на лицето му смътно напомняше хартия. Девойката с решителни и отучени движения почти принуди животното да се наведе достатъчно, за да повдигне в нужната прецизност и внимание зеленоокия младеж на седлото. Животното изглеждаше готова да съдейства сякаш усетило спокойствието и пълната увереност в асасинката, които прилепваха иделано като маска на лицето й. Нямаше време за размисли и промяна в плана.
Облегнат на гърдите й с странното полужения, което да улесни дижането му, да позволи на райден да държи юздите и едновременно с това да има видимост върху пътя, Ейнджъл бе започнал да издава звуци, които само напомняха за изтичащия пясъчен часовник.
-Дръж се! Умреш ли ще те намеря и в Ада. Кълна ти се!
Странни думи от устните на човек живеещ в света, който ги заобикаляше. Обещаващи въпреки безверието, което реално стоеше зад тях.
Това си беше самата истина и нищо по-малко от това. Рен просто не губеше. Наречете го правило, темперамент, същност или амплоа. Няма никакво значение. Победата беше нейн първичен инстинкт и наркотик почти толкова опиеняващ като самата игра. Дали ще е в битка или над Смъртта не правеше особена разлика за красавицата. Факти, които биха разсмели Съдбата, ако чернокоската преди това не й заявеше, че всъщност не вярва в нея. До някъде.
Скоростта, с която се приближаваше към базата можеше да ги убие почти толкова сигурно, колкото раната. Добър ездач и значителна доза късмет. Всъщност отличен ездач и безбожна доза късмет. Дали все пак, ако имаше Съдба тя не бе на тяхна страна тази нощ? На нейна? На негова?
Клепките на бармана потрепваха сякаш той едва надничаше към красивото безлунно небе, а главата му се отпускаше все по-безсилно на рамото й.
Прекрасна нощ за нечия смърт. Зловещо романтична приказва за нечий края. Само, че не неговият!
Щеше да стигне на време!
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Улиците          - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците          - Page 2 Icon_minitimeНед Апр 13, 2014 2:04 pm

Тарен не знаеше къде отива, не знаеше какво го очаква или какво ще свари. Тези неизвестни биха побъркали всеки, карайки го да скубе коси от притеснение, да хапе устни от страх, че може да му се случи нещо лошо или в най-лекия случай да вдигне скандал на човека, който го е повел на такова неочаквано пътешествие. Но колкото и рационален да бе нашия герой, той криеше в себе си силно развит авантюрист, който копнееше да попадне в един друг, алтернативен свят изпълнен с предизвикателства и неразгадани мистификации. Точно поради тази причина или поради факта, че нямаше време да възрази, се остави на потока. Като платноходка се пусна по течението с надеждата да го отведе на място, за което няма да съжалява в по-късен етап от живота си. 
Първия сблъсък с телепортацията никога не е приятен. Изпълнен със стомашно разтройство и преобръщане на мозъка, метафорично казано, ти причиняваше гадене и световъртеж. Разбира се, организма на Мареил не беше толкова силен, че да го понесе лесно и първата реакция когато се озова на непозната земя бе не да й се нагледа, а да се извърне в страни и да повърне. Изхвърляйки сладкишите и течностите, които бе приел, почувства празнота в корема, както и цялото си тяло. Мислено се закле, че никога повече не иска да преживее нещо подобно и ще направи всичко възможно подобен дизкомфорт да не се повтори. И тъкмо когато се обърна, готов да наругае нетактичния си приятел, че го е подложил на подобно "мъчение", оформил в главата си цветущ репертоар от обиди и клевети, нагонът му секна, устните се отвориха в широка бездна, а очите се изцъклиха, като да са видели най-голямото съществуващо чудо. Нужен му бе само един поглед върху обстановката, за да изгуби ума и дума. 
Пустините!!!! Това бяха пустините!
Нямаше как да сбърка този наплив на пясък, който и в най-зле развитите епохи не потъваше. Тази неумолима жега, която не признаваше зима или дъжд. Този загар, открояващ се на всяка улица, всяка сграда. Скупчилите се хора под първата показала се сенчица или тези, духащи си с ветрила и всевъзможни средства за разхлада. 
-Какво за бога.....
-Честит рожден ден, човече!
Ухилената физиономия на Кайл му подсказваше, че е обмислял този подарък ако не от много време, то достатъчно, че да го превърне в план. 
-Реших, че най-добрия дар е да те изведа малко извън страната, някъде, където знам, че не си бил. Не е най-красивото място, но пък ще видиш къде пребивавах през последния месец. Какво ще кажеш?
Какво можеше да каже? Можеше ли да намери думи, които да опишат душевното му състояние? Можеше ли да съчини подобаващи слова за възхитата си? Потрес бе най-точното определение във всеки смисъл. Не очакваше това. Всичко друго, но не и това. 
-Аз...аз....
Вятърът, който леко вееше начупената му коса, слънцето, заслепяващо очите, задухът, завиращ гърлото, всичко това му се струваше като бижу, като безценни диаманти, изровени нейде из почвените или скални недра на тази богата на загадки и провокации държава. Намиращи се в билото на подземния град, за когото само бе слушал истории или чел в книгите, бе точно пред взора му. Очакваше го с разтворените си, несъществуващи порти, сякаш му нашепваше "Ела, аз съм тук и те очаквам". Ентусиазмът му се засилваше още повече при налудничавата идея, че тя е някъде там, сред тези сгради, сред тези дюни, сред тези пясъци.  Каква бе вероятността да я срещне, а и дори да я види, как ще разбере, че е тя. Не е като всеки да му се представя по име и ранг. Още повече тук, където всеки бе сам за себе си. Като вълк единак борещ се за оцеляването си. Никъде другаде няма да срещнете такава незаинтересованост към отделния индивид като в Захрид. Дори в Прокълнатите територии жителите показваха някаква близост, а обикне ли един прокълнат, той обича до гроб, буквално и преносно. Тук интересите бяха подкладени главно от общата облага и бизнеса с цел печалба. 
И все пак, въпреки всички тези привички, Тарен бе изумен и изпълнен с копнеж да огледа, да разучи, да узнае. 
-Невероятно! Благодаря ти!
-Еее, не е кой знае какво де.
-Напротив! Напротив!
Младият мъж дори не поглеждаше шмекера. Бе впил очи в близкия град, щеше да го изпие с поглед. 
-Хайде, да тръгваме.
Двамата поеха по продължението на главната улица в Сахрид, като зеленоокия красавец не изпускаше нищо заобикалящо го. Не можа да не отбележи колко мръсен и непривлекателен е града. Постройките изобщо не наподобяваха тези в Скайфол или Феникс. Изградени най-вече от жълти и бежови камъни, чисто в пустинен стил, все пак криеха своя чар....за чужденците. Самите улици бяха тесни, но много дълги, прашасали и натруфени с всевъзможни сергии и лафки, на които се продаваше всичко, което можеш да се сетиш. От кафе и тютюн, които тук бяха в изобилие, през платове от най-високо качество, до оръжия. Младежът не можеше да не си зададе въпроса как са направили така, че дори тук под земята да има светлина и слънце. Явно тази илюзия, която изобщо не бе илюзия се поддържаше кой знае как и от кого с помощта на огромно количество магия, поредната енигма, която нямаше да бъде разрешена, а и никой не искаше да я разреши. По-добре да не се месиш в неща, които не разбираш.  
-Докато бях тук не можах да отида на едно определено място, но всичко ще бъде поправено сега.
Червенокосия говореше с нескрит ентусиазъм и малък пламък в окото, което казваше на Тарен само едно: "Този пак е тръгнал на лов".
-И къде е това?
-Една долнопробна кръчма, или поне така я описват, значи е идеална за нас.
Смехът му оглуши дори ушите на огнения маг, на когото му се наложи да се отдръпне няколко крачки на страни, за да не му спука тъпанчето.
-Не е много хубава като изглед, но е фрашкана с клиенти.
-Защо?
-Заради певицата, брат!
При тази дума, сърцето на Мареил се сви на топка. Заплашително туптене се образува под гърдите му, от което чак го заболя.
-Била голяма работа. Не съм я виждал, но чух, че пеела магнетично и събуждала всякакви фантазии в мъжете. Заслужава се да се посети, а?
Магът не можеше да отговори. В ушите му още отекваха думите, надеждите събудени още отпреди два месеца. Нима мечтата му щеше да се сбъдне? Възможно ли бе да има такъв огромен късмет и дали това не бе по-скоро една огромна грешка? Ами ако се разочарова, ако не е това, което си представя? Ако всичко е просто една илюзия, която трябва да си остане такава, за да не изгуби красотата си? Вече бе твърде късно! Те се отправяха към кръчмата и той почти бе сигурен, че става въпрос за същата, където се подвизаваше неговата "дива". Няма как да има толкова много съвпадения, особено тук, в този малък, но така колоритен град.

_________________
Улиците          - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Улиците          - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците          - Page 2 Icon_minitimeПон Апр 14, 2014 10:06 am

Знаете мнението ми за асасините. Те убиват за пари. А мирното население са шмекери. Съгласен съм, че имат безспорни добри качества, но човекът не се дели на парченца, на които да се радваш избирателно, а е комлекс от всички свои възприятия и морални граници за добро и зло. Техните не ми харесваха.
Естаствено не за това мислех, вървейки през вълшебния подземен град. В ума ми имаше нещо като супа с всевъзможни емоции, при всяка гребка от които хващах различна мисъл. Опитвах се да не изглеждам прекалено завеан... до рпеди малко се дърпах и не исках никакъв празник, а сега летях от вълнение и едновременно с това исках да попия максимално коичество детайли от тази чудна земя. Само бях чел за нея... реално никой не ме е водил дори извън Маджестик, а сега Кайл ми подари Сахрид! Мислено замервах едноокия с прегръдки и благодарности. Само телепортацията беше гадна, но явно ни ставаше нещо като традиция всяка негова луда изненада да бъде маркирана със стомашните ми сокове... Докато умът ми все по- свободно се наслаждаваше и откликваше на хрумванията му, то тялото ми не реагираше с такава готовност на темпото...
Чувствах неизмерима ярост за случилото се в плажния бар и исках да поговоря с Кайл за това.
- Брат... относно Хелските...
- Кво? Я не ми говори изобщо за нея!
- Искам да ти кажа какво се случи- настоях аз.
Червенокосият се поколеба за миг:
- Дай да се изясним за нещо, брат. Сам се наврях в това. Свикнал съм вече с тия работи. За мен всичко е наред, щом съм с акъла си, кесията ми е пълна и оная работа ми става. Ако не ме засяга, по- добре да не знам.
Бяхме спряли насред улицата и аз се поколебах дали наистина има смисъл да говоря за това сега. РРозовокосата през цялото време беше в добра позиция и бях внимателен, защото чувствах, че Кайл е като заложник на магията й. В противен случай, ако бях сиурен, че можех да го върна в съзнание, мянаше изобщо да водя какъвто и да е разговор с нея. Не ми пукаше за интересната информация и особата й. В последствие тя получи онова право на реплика, което ми въздейства до толкова, че изоставих идеята да я убия сслед като така или иначе я мислеха за мъртва. После се разколебах дали това е най- разумният начин да се оттърва безболезнено от нея- къде- къде по- ефективмо би било да си замине просто по най- бързия начин. Не ми пукаше за благодарността й. Не й варвах. Нито че е човеколюбива, нито че ще ми се отплати. Всеки може да си измисли легенда и образ, който да му послужи за момента, а с малко повече акъл, може и да го изиграе достатъчно добре, че да ме заблуди. В крайна сметка всички въпроси, които й задавах бяха не от загриженост или само любопитство, а за да пробия легендата й, ако е фалшива, да се обърка, да я хвана в противиречие или минимално забавяне в отговора. Такова нямаше.
- В крайна сметка ще й помогна да се махне от Скайфол.- обърнах се към Кайл след кратко мислене.
- Това е добре. Значи ще празнуваме двойно!

Олекна ми- никога не съм предполагал, че да споделиш на някого нещо може да донесе удовлетворение!
Сега с чиста съвест можех да се насладя на всичко около себе си. И на жегата, и на слънцето. Харесваха ми повече от студа на Корнор. Реално обаче заради рязката промяна бях склонен да захвърля ризата си на мига или да я намокря и омотая на главата си, за да ми пази прохладно, но се ограничих до навиване на ръкави и разкопчаване на 2- 3, 4... 5 копчета. На Кайл му беше по- трудно заради коженото яке, с което се моташе в Скайфол и сега бе завързано на кръста му.
"Имало едно място. После го нямало." Така започва една нестандартна приказка. Това нашето не е приказка, нито е нестандарто за момента- просто двама индивида, крачещи из Сахрид. А тук всичко имаше своята логика и роля, независимо от хаотичния на пръв поглед пейзаж- дълбочината на терасите, разположението на прозорците и големината им, тъканите и цветовете на дрехите, режимът и храненето, ако щете, на хората- всичко това правеше животът им в този горещ пояс не просто възможен, а и, съдейки по насторението на всички, дори приятен.
Разглеждах предимно архитектурата- хората са промеливи и преходни детайли в пейзажа, а сградите са запечатали духа на културата и труда на творците си- това е единственото, достойно за по- обстойно разглеждане. Деца, крясъци, пазарлъци, жени, сергии... беше интересно, но не колкото самия град.
А посоката ни към бара с въпросната певица? Предпочитах да си втълпя, че не е Ния, да залича надеждата, че ще я видя някога, несбъдването на която щеше да помрачи голяма част от престоя ми тук. Просто се радвах на първия си истински рожден ден от 15 години насам.............
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Улиците          - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците          - Page 2 Icon_minitimeПон Апр 14, 2014 10:42 am

Денят бе към своя край и въпреки това, подготвящото се да залезе слънце, все още напичаше неумолимо, сякаш искаше докато все още има време, да отнеме всичко, което този свят може да му предложи. Да го изгори, да го изпепели, да го принизи до самата земя и да го накара да се почувства като нищожество в ръцете му. Всеки ден играеше ролята на съдник с изкусна лекота, на която би завидял и най-добрия огнен маг. Тук, където жегата достигаше своя предел, за да отстъпи предел на студа, опита да свикнеш на климатичните разногласия, най-често бива увенчан с провал. 
Нищо чудно тогава, че сега, особено в подобно състояние на махмурлук, крачех по прашните улици, гълтаща пясък, чийто песъчинки полепваха по гръкляна ми, наслоявайки една защитна стена от задух и жажда. Крачките ми приличаха по-скоро на дете, което тепърва се учи да върви. Клатушкайки се досущ като някой дърт пропаднал челяк, неспособен да мисли, камо ли да се движи, залитах от едната страна на сградите, до другата, като се опитвах с всички сили да запазя самообладание. Алкохолните изпарения, надигащи се от стомаха ми, изобщо не оправдаваха нечленоразделната ми походка и ако не внимавах току виж съм си намерила белята някъде. В последния месец си обещах, че няма да изпадам в излишни ексцесии, няма да се нахвърлям на всяко движещо се същество, опитвах се да бъда по-сдържана, макар че вътрешно да знаех, че нищо от тези стремежи няма да се получи. Не можеш да обуздаеш дива душа, когато тя е вкусила свободата да прави каквото си иска, както не можеш да накараш някого да те обича, опирайки нож в гърлото му или затрупвайки го с купища богатства. Можеш да задържиш порива за момент, дори два, но в крайна сметка, рано или късно той пак ще избие на повърхността, по-връхлитащ и по-опустошителен от преди, защото има да наваксва. Защо тогава се стараех да бъда покорна, когато знаех, че подобно нещо е невъзможно? Защо се мъчех да бъда нещо, което не съм? Само, за да угодя на обществото? Но нима то някога ми е угаждало, че да му връщам услугата?
Такива мисли се въртяха в главата ми, докато се опитвах да не се стоваря в безтегловност, в някоя канавка или уличен ъгъл. Колкото и голям непукист да бях, не исках да засрамвам произхода, професията си и най-вече самата себе си. Никой не обича да гледа пияни жени, влачещи се по земята, още повече самата жена. Чувства се жалка и ненужна. И докато плеадата от хора ме заобикаляха и всеки се правеше, че не съществува за останалите, аз си дадох сметка колко порочна е тази държава. Пустинята учи на всичко, освен как да си загрижен за някого. Всеки бе индивидуален електрон, движещ се несъразмерно с останалите. И какво бе хубавото й тогава? Дори омразата не бе омраза! А колко различно можеше да бъде някъде другаде, на друго място, в друго време....
И ако всичко това не бе достатъчно, в едно от черните петна, получаващи се пред погледа ми, се блъснах в нищо подозиращ минувач, като паднах на колене. Кичури падаха от страни на лицето ми и замаскирваха блуждаещите ми очи, докато в душата ми се набираше с главоломна сила гняв от невниманието ми. И разбира се, както винаги в такива ситуации, търсех на кого да си го изкарам. В случая, това бе момчето, в което се блъснах. Ставайки на крака, координирайки крайниците си, се обърнах към него с неописуемото желание да го наругая като хамалин или още повече - да избия ядът си върху невинната му същност.
-Абе ей....
И тогава го видях! Зелените ириси се забиваха във фигурата ми, като нещо скъпоценно или крайно неприятно. Не можех да определя погледа му, смесица между преплитащи се една в друга, многобройни емоции, реакции, открития. 
-Извинете.... - подаде ми ръка, за да ми помогне, но не посмях да я поема.
В умът ми проблесна като светкавица неясна, размазана картина на нас двамата, заедно, един до друг. Приближавайки лица на интимно разстояние, устните му докоснаха моите. Наелектризирана вълна на адреналин профуча през цялото ми тяло, като удар от контакт. След което картината отшумя, разми се и изчезна в небитието. Какво беше това? Що за чудо стана? Не се случваше сега, сякаш някакво дежа вю се прокрадна в тъканите ми или по-скоро предусещане за бъдещето. Цялата изтръпнах, стъписана от реално изпитаното чувство. Бе толкова истинско, сякаш нямаше никакъв шанс да не се сбъдне. Черепът неистово ме заболя, блъскан като с чук върху наковалня. Бавно отстъпих крачка назад, с полуотворени, пресъхнали устни. После още една и още една. Усещах как ми се повдига, как нещо събрано в мен иска да се надигне и да избухне, но не бе нито стомашни сокове, нито остатъците от алкохол. Имаше вкус на...желязо.... Подобно на чувството, което изпитах когато предрекох смъртта на бармана в базата, усещах как челюстта ми се пълни с кръв. Научила няколко дни по-късно, че той наистина е мъртъв, не се откъсвах от идеята, че по някакъв начин, подсъзнателно или не, съм предизвикала съдбата. Но нима е възможно някой да предизвика нещо, за което не знае, че съществува? Ако тази съдба е тук, то тя сигурно плаче като изгубено дете от всички решения, които трябва да вземе. 
-Хей, мацка, добре ли си? -обади се другаря на непознатия, чиято красота красеше околността като свеж стрък люляк.
Все така стоях загледана в лъскавата му, кестенява коса и се чудех как е възможно природата да създаде толкова перфектен цвят. Без да отговоря продължавах да се отдалечавам, все така подвластна на асиметричната разбърканост. Извърнах се и хукнах в произволна посока, като подплашено пале. Не се спрях докато не отминах няколко пресечки. В една от тях, свих в тясна уличка между две сгради, захлупих уста с ръка и изплюх алена слюнка, която преля шепата ми. Не за първи път ми се случваше, но така и не можах да разбера причината. Ходих дори при лечителката, но и тя не можа да открие някаква болест или каквато и да е яснота. Усещах празнотата запълваща тази дупка и още повече ми се прииска да се прибера, все едно между онези четири стени щях да съм в безопасност от....какво? Какво ме преследваше, какво ме застрашаваше? 
Събирайки силите си, до колкото е възможно, напуснах укритието си и се запътих все така изнемощяла към пясъчните дюни, по които се отразяваше розово-оранжевия залез....
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




Улиците          - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците          - Page 2 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Улиците
Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Мидланд :: Захрид :: Град Сахрид-
Идете на: