ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Лечителката

Go down 
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Лечителката        Empty
ПисанеЗаглавие: Лечителката    Лечителката        Icon_minitimeСъб Яну 29, 2011 1:16 pm

Това е медицинският център, в който се идваше когато някой беше наранен по-опасно или е болен. Лечителката Нора Версити е нежна, омайна и страстна. Грижовна е с пострадалите ученици и винаги е готова да помогне, освен ако някой не я ядоса. Тогава без проблем може да счупи костите му с енергията си.

Лечителката        Vljf
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 23

Лечителката        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Лечителката    Лечителката        Icon_minitimeСъб Фев 08, 2014 7:38 pm

Отворената с ритник врата продължаваше ритмично да се полюлява на пантите дълго след като трясъкът се бе разнесъл като ехо в сравнително малкото и празно помещение. Това, което новооткритата гледка към коридора можеше да разкрие би било абсурдно смешно и истерично комично, ако миризмата на прясна кръв не бе започнала натрапчиво да се носи по въздуха и да тръпти под носа на околните. Позната миризма, за всеки задържал се достатъчно по тези територии - чиста, свежа миризма на смърт.
Райден вече свличаше от седлото на вкарания в сградата кон момчето, чието тяло се олюляваше в ръцете й по обезпокоително от все още размахващата се дървена врата. Как започваше да обича големите врати и широки коридори, в които с малко повече усилие, но не невъзможно натъпка и трима им вътре. Дали щеше да си навлече неприятности заради това фиаско с ездата по коридора? Само да посмееха! Ако не искаха да се язди вътре да не бяха правили таваните толкова високи и готово! Точка по въпроса!
Лечителката едва излязла от шока от създалата се ситуация вече подхващаше отпуснатото тяло и насочваше за мястото, където трябваше да бъде положен. Жената бе привикнала да реагира светкавично при всякакви обстоятелства, което караше асасинката допълнително да се отпусне и да приеме факта, че можеше да се довери на някой друг да направи нещо, което тя самата предпочиташе да свърши. Още едно нещо, за което не бе дошло времето. Време... Дано той имаше още от него.
-Какво се случи? - въпросът не бе придружен с обичайното за подобни запитвания статично поведение и втренчен поглед, от който единственото, което получаваш е нежелание да отговориш. Версити вече премахваше импровизираната превръзка и съзерцаваше единственото, което в този момент я интересуваше.
Какво бе станало наистина?
Картините се върнаха пред очите й като мъгляви проблясващи докато точния момент не изблуда с блудкава ясното и не започна да избистря картината. Звуците от малките стъпки, които ги приближаваха и смрадта навявана от близката кръчма с алкохолизирани пияници. Усещането за задаващия се студ и смразяващото чувство, което пробяга по гърба й, секунди преди инцидента. някъде в крайчеца на безбожно развитото й периферно зрение бе уловила всичко. Ясно картината се движеше бавно и всеки трепет на двете фигури се рисуваше из мислите й. Неоспоримо талант, който освен ползи докарваше безсънни нощи на опити да удави собствената си почти мъртва съвест. Толкова живи, ясни спомени. Кошмарни...
-Беше намушкан. И ограбен. Превързах раната възможно най-бързо. Спрях кървенето като намалих притока на кръв до засегнатото място. - Нямаше нужда да обяснява как и защо го е направила. Можеше да стори и много повече - в други обстоятелства.
-Стигнахме тук за десет минути с точност до няколко секунди разлика.
Нямаше какво повече да й каже. Сега стоеше и гледаше как нишката на живота му се протриваше, а ножицата все по-заплашително затваряше хватката си отгоре й. Време...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Лечителката        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Лечителката    Лечителката        Icon_minitimeНед Фев 09, 2014 10:26 am

Времето, то се изнизваше като песъчинки в обърнат на обратно пясъчен часовник. Ситуацията бе крехка като напукан кристал, който всеки момент ще се пръсне, а частичките ще влезнат в зениците и ще ги замъглят, драскайки ги. Можеше да се предаде, много лесно просто можеше да приеме фактите и да се прости с него, губейки единствения си приятел, но точно това я накара да продължи да се бори. Той бе единствения й приятел и проклета да е, ако го остави толкова лесно. Не искаше да присъства на погребение, с типичните му там ритуали и традиционни изпращания. Какво? Щяха да го положат в ковчег и да го заровят в някоя от могилите? Или да поставят на клепачите му монети, като езичниците? Или да вържат краката му, та духът му да не се върне? Щяха да се простят с него с почести? Вече си представяше Ерик, който застанал пред мъртвото, вече синкаво тяло, се прокашля, намества вратовръзката си и води един от онези неприятни, дори досадни монолози. "Той бе чудесен човек и отличен барман. Където и да си приятелю, почивай в мир". И изсипва върху пръстта част от любимия му алкохол! Не, не можеше да си го позволи. Нямаше гаранция, че ще оцелее, надеждата както и шансът бе минимална и тънка като косъм на коса, но докато все още имаше сили в нея, тя щеше да се бори. Да се бори за него, а до някъде и за себе си. Егоистичните й причини се обадиха и й дадоха стимул да направи всичко възможно.
Докато стоеше и наблюдаваше белокосата жена, гърбът й усещаше прииждането на смъртта. Тя бе тук, точно зад нея, близвайки врата й. Косата й създаваше сивкав нюанс високо във въздуха. Не я виждаше, но я чувстваше. Върви си, още не му е дошло времето. Но тя не си тръгваше, дебнеше зорко и чакаше момента, в който ще поеме душата му, оставяйки нищо друго освен една безплътна обвивка, която съвсем скоро щеше да натежи двойно повече, а малко след това щяха да се появят и първите признаци на разлагане. 
Нора внимателно махна превръзката, напоена до черно и я хвърли в една метална паница. Самия процес я затрудни, защото платът бе залепнал за раната и при отстраняването откъсна съвсем малко парче месо. Това не бе важно сега. До паницата имаше още една напълнена с прясна, топла вода.
-Намокри онзи парцал там и ми го дай.
Райден изпълни заръката като послушно дете, изявяващо се като санитарка. Промиването отне няколко минути. Втора кърпа бе поставена на челото му, като асасинката бършеше потта, причинена от постоянна треска. Главата му ту бучеше до горещо, ту изстиваше заплашително. В тези моменти наистина си мислеше, че косачът го е застигнал. Температурата му се променяше драстично като кардиография. 
-Ще се оправи ли? - бе единствения зададен въпрос и единствения, който я интересуваше.
-Рано е да се каже. - механично отговори лечителката, без да губи много време върху нейната персона, заета с по-важни дела. 
Жената взе една малка, продълговата шпатула, като онези, с които притискат езика, за да прегледат гърлото и загреба с нея малка част зеленикава, като тиня, смес, вероятно някакви смачкани билки, примесени с мехлем, и намаза раната с нея. Ако Ейнджъл бе в съзнание, със сигурност щеше да извика от острото парене на лекарството, но подобни ексцесии им се разминаха. Единствено понякогашното му бълнуване бе признак, че все още душата му не е излетяла.

Стъпките му отекваха по тесния коридор. Главата го болеше и всячески се опитваше да прогони туптенето, търкайки челото си. Излишно е да казвам, че не се получи, но той все така продължаваше да търка мястото с пръсти, като че иска да пробие дупка в черепа си. Снощи бе леко казано странна вечер. Поредната от много и за всичко бе виновна тя....отново. Честно казано почна да му писва от всичките тези признаци на лудост, следвани от природни аномалии. Чувстваше се изморен физически, а още повече психически. Не можеше да се бори с тази жена и напълно го осъзнаваше. Въпреки това, една част от него все още се бе вкопчила в представата за нея и не я пускаше. Като примка се бе уловила за глезена й, но примката бе толкова изтъняла и нестабилна, че всеки момент сама щеше да се скъса. Всички тези мисли бяха прекъснати от сблъсъка с нещо високо и доста твърдо и тъкмо щеше да почне да псува, когато вдигна глава и видя пред себе си цял кон, стоящ на пътя му най-необезпокоявано. 
-Какво по....
Чи огледа животното от всички страни, като дори се пъхна под корема му, за да се обеди, че е истинско, а не рожба на някакви халюцинации. Само това му липсваше! Не му стигаше лудата му съквартирантка, към която изпитваше необяснимо привличане, ми сега и той самият да вземе да полудее. Седмицата не можеше да стане по-лоша. Когато се застрахова, че не си фантазира, се залепи за стената и внимателно мина покрай добичето, за да не му прасне някой къч. Слава на Себастиан подобно нещастие не го сполети. Хич не му се ходеше при Версити отново. И като заговорихме за това, минавайки покрай кабинета й, все още чудейки се от къде се бе пръкнало чифтокопитното, той се спря и надзърна вътре. Не, че бе любопитен, е добре, може би малко, но най-вече защото вратата бе широко отворена и нямаше как очите му просто инстинктивно да не се преместят в тази посока. Каква бе изненадата му обаче когато съзря лечителката над безжизненото, плувнало в пот и кръв тяло на Ейнджъл, а над главата му малката убийца, която също жегваше сърцето му всеки път, когато я види, която оборудвана с парцал като че му баеше.

-Рен.... - гласът му бе притеснен и изтънен и красавицата веднага извърна глава фиксирайки го. -Какво е станало?
Нора го стрелна взискателно и дори леко злобно, но бе твърде късно. Видя прекалено много, за да продължи по пътя си.
-Не му позволявай да се намеси. - заповяда докторката и брюнетката заряза парцала и отиде при Дъст, който все още гледаше с ококорени очи.
-Върви си!
-Не! - отказа твърдо той. - Какво стана?
-Нападнаха ни.
-Ти добре ли си? Има ли ти нещо?
-Добре съм. Но той....
Момичето не довърши изречението, дори не искаше да си го помисля. В това време земният маг вече вливаше енергията си в него, което бе единственото му спасение и даже това не бе сигурно. Беше минало прекалено много време, а раната бе прекалено дълбока. Ножът беше засегнал жизненоважни органи и щеше да е огромно чудо, ако по някакъв начин прескочи трапа. И все пак тя не се отказваше и внимателно, на малки порции вкарваше магията си в организма му. Умората се отразяваше и върху лицето на Райден, която се опитваше да се държи, но колегата й ясно я виждаше и нямаше намерение да я оставя в подобно състояние. Положи я на един стол, като не й позволи да протестира и облегна торса й върху гърдите си. Не искаше да признае, но чак сега усети колко много я боляха мускулите от влаченето на тялото и колко изтощена всъщност бе. Блондинът я милваше по косата, като реално се тревожеше ту за нея, ту за художника и се надяваше всичко да се размине.
-Спокойно, всичко ще е наред. Всичко ще е наред.... - повтаряше той, въпреки, че девойката нямаше нужда от подобни утешения.
И все пак не можеше да остане безразлична към загрижеността му, нито да отрече, че присъствието му я успокояваше. За сега не можеха да направят нищо, освен да чакат....

/Дили, ми напиши какво правиш, какво си говорите и т.н. докато чакате някакво развитие./
 

_________________
Лечителката        Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 23

Лечителката        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Лечителката    Лечителката        Icon_minitimeЧет Фев 13, 2014 5:41 pm

Плиткото сподавено дишане се редуваше в неритмична зависимост с кратки и дълбоки хриптящи звуци, които прорязваха сякаш гърдите на младежа и отпуснатото му тяло потръпваше в неосъзната агония. Толкова много приличаше именно на това. Какво ли не би дал умиращия под вещите грижи на бавната и протакаща смърт, която старателно разтегляше последните му подлудяващи съзнанието минути. Дали би разменил последните отмервания на часовника, отживяни сбогувайки се с отминало време и недостигнато бъдеще? Ще ги даде ли в замяна на чернотата, която едва да притъпи раздиращата болка, а сухите му очи алчно няма да пуснат да се изниже за сетен път спеменът? Или лудостта би била по-примамлива от разкъсваното на границата между живота и смъртта съзнание?
Райден си бе задавала тези въпроси повече пъти отколкото един живот би ти предоставил като възможности за размисъл. Сега те напираха между здраво стиснатите й устни и понечваха да се изнижат подобно нефритено топче от броеница. Ничии треперещи пръсти нямаше да отброят правилно миговете на последната глътка въздух, неспособни да я откраднат от обречения. Нали той имаше единствено това - сам за себе си. За последно интимно и страховито спокойно помирение. Това тя можеше да пожелае всеки му.
Не и сега! Защо беше толкова вкопчена в чужд живот? Кой знае? Нямаше значение - тя нямаше да загуби. В това беше избрала да вярва.
Дъст...
Защо всички неща, върху които все още нямаше контол, се изсипваха лавинообразно отгоре й? Смъртта бе значително по-малкото неизвестно в това уравнение.
Рошавиет блондин се взираше в нея с онзи смесено влудяващ и спечелващ поглед. От онези, които се опитват да те решат сякаш си интересен пъзел и да те защитят като безценно съкровище. Кое от двете я притесняваше повече? О, надпреварваха се главоломно набрали скорост последни метри преди финала.
-Нищо не е наред. Най-абсурдното е, че това всъщност е съвсем в реда на нещата. Май трябва да бъде иронично, ако не беше истина.
-Всичко ще бъде наред!
Ръката му продължаваше да чертае линии този път по протежение между рамото и лакътя й, което едновременно я отпускаше и караше кръвта й да кипва. това усещане на малко дете пробуждаше най-лошата черта след вбесяващото любопитство у подрастващите - именно заядливата натура, която чернокоската и без това доразвиваше щателно в себе си.
-О, не! Всичко ще бъде такова каквото си беше. Това не е наред, но все е нещо. За другото ще се погрижа някак си.
Убедеността в собствените й думи изненада дори асинката, която бе запознала несъзнателно да стиска челюст и тихо да преглъща при всяка нова линия, която се появяваше в плановете й. Никой не си чертае бъдещето, защото съдбата има гумичка и често изтрива най-важната пресечка. И все пак... Струваше си да се пробва. Да нарушиш правилата? Да си нарисуваш нови?
Ако художникът оживееше тя лично щеше да му купи всички бои, от които имаше нужда, за да багри на платно мечтите си. На нея можеше някой да подари само мъничко търпение, защото нищо нямаше да я убие освен времето, на което робуваше. Още нещо, в което можеше да бярва. Някак си струваше.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Лечителката        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Лечителката    Лечителката        Icon_minitimeЧет Фев 13, 2014 6:12 pm

Времето течеше убийствено бавно, а реално бе толкова крехко. Конецът вече изглеждаше прекалено дебел за метафорично сравнение с живота на мъжа. Приличаше повече на тънка нишка памук, едва забележима, мека. Едва едно докосване и ще се орони като проядена от молци. Смъртта го бе прегърнала в ледена схватка, усмихваща се зад гърба му. Какво ли му говореше в този момент, с какви ли ласки го придумаше? "Хайде, красавецо, ела в гробището при мен. Това е най-популярното място в града. Всеки си умира да отиде там". 
Да, смъртта бе на лов за хора и художникът бе нейн избраник. Трябваше да се чувства поласкан. Такава чест да дойдат специално за него, на крака, с отворени обятия. Грим го искаше само за себе си, искаше да прави болезнена любов с душата му там, където светлина не достига, а плачът е основен сонорен тон. "Въздигни се, въздигни духът си и ми го дай. Обещавам, че ще се грижа добре за него. Няма да си сам, ще си заобиколен от много други и заедно ще изпеете най-красивата сълзлива соната. Ще смесите нищетата си в кърваво танго под звуците на писъци и молебствия. Мой личен мрачен хор." Както крадецът открадна парите му, така и той искаше да открадне животът му, като че щеше да получи специален бонус за старанията си, личен подарък от Себастиан Дантес, повелителя на всичко черно. Студът се прокрадваше в помещението, заскрежаващ прозорците под формата на кристална мрежа, от която няма измъкване. Мухата бе омотана, зашеметено чакаща да бъде изядена. Тръпки преминаваха по гръбначните стълбове на присъстващите. Борбата бе безмилостно жестока. Стичащите се капки пот по челото на лечителката от напрежение, бяха явно доказателство, че се е изправила пред най-големият си враг, а надеждата все повече губеше своите контури някъде надолу по пътеката свързваща двата свята. Сама усещаше как армия от мъртъвци привикват жертвеника с издължени, безформени лица и крайници, като фигурите от картините на Дали. Скупчените им призраци подканваха неустоимо, копнеещи за нов другар, като че се чувстваха незавършени без него. А тялото му все повече губеше своя тен. Устните напукани синееха на приглушената светлина, пръстите бяха вкочанени, като замръзнали във вечните ледници на Корнор, а клепачите и бузите хлътнали като страдалец от Прокълнатите земи. Всичко в стаята нашепваше един грозен край, следван от още по-грозна мъка. Границите между земята и преизподнята бяха изтънени, за пореден път кризата на битието се блъсна в гърдите му за забавление на демоните, които си правеха пир с човешките кости и изсмукваха кръвта им с хобот вместо най-сладкия нектар. Кой би искал да пропусне подобно пиршество? Кой не би искал да стане част от този безлюден кръговрат на нематерията? 
Един последен танц, една последна целувка, един последен наркотик, а после потъваш надълбоко в реката на забвението. И...спираш да съществуваш. Спираш да бъдеш! Въпрос на време е да бъдеш напълно забравен, заместен, заличен...
В същото време, Рен и Дъст все така стояха в очакване на столовете. Бяха им неудобни и ръбести, усещане предизвикано от сложната ситуация, но въпреки това те не ставаха и не изпускаха нищо от погледа си. Момичето бе втренчило очите си в тялото на приятеля си, което сега изглеждаше слабо, съсухрено, като на болен от туберкулоза човек. Странно как смъртта деформира трупа ни по най-грозен начин и го лишава от първичните му качества. Опитваше се да запази самообладание, но пръстите й трепереха и току се впиваха в плата на роклята й, сякаш щяха да пробият дупки в него. Кожата на лицето й бе посивяла, изглеждаше така все едно се е състарила поне с няколко години. Убиецът забеляза това и сърцето му се изпълни със съжаление, нетипично за професията, която изпълнява. Положил ръка на рамото й, то му се стори ледено. От допира красавицата потръпна и като излязла от транс се обърна към него. Струваше й се, че бе потънала в някоя долна страна и тепърва излиза на повърхността. Защо по дяволите минутите се нижеха толкова бавно? Все едно бяха цели дни! 
-Спокойно! - опита се да й помогне Чи. - Той ще се оправи. Ще видиш!
Машинално ръката му се плъзна през гърба, стигайки до другото рамо и той я обърна, поставяйки чело в нейното. Искаше да й даде упора, искаше да я успокои, да й вдъхне кураж и надежда. Несъзнателно устните му се доближиха до нейните и мъжът я целуна. Целувка, плътна, с която искаше да изпие цялата мъка, цялата болка, целия насъбрал се страх. Въпреки обстоятелствата, Райден отвърна на милувката и се вкопчи в нея като за спасителна сламка. Дори тя изпитваше нужда от подкрепа. Никога нямаше да го каже на глас, но действията й бяха достатъчно показателни. Стори й се, че езиците им се приплитат с часове. Странно, но се почувства по-добре. Кръвта й закипя и възвърна поне част от нормалната си температура. За миг повярва, че може би нещата наистина ще се оправят. Но това беше само за миг....
В същия момент Нора извика на умряло и двамата се обърнаха втрещени към нея. От раната на художникът бликаше гъст ручей кръв, като фонтан, удряше се в лицето на лечителката, като душ и протичаше на пода, наслоявайки го до почти черно червено. Ужас се възцари в гърдите на младите. За първи път виждаха нещо подобно. Раната, колкото и застрашаваща не бе толкова голяма. А и магията й малко или много бе почвала да действа. Какво се бе объркало? Какво бе накарало кръвта да избухне с такъв кипеж? Като преврял чай, който избухва от чайника, така и тя фучеше на всички посоки, цапайки косата на жената, дрехите, дори нозете й, които бяха нагазили в алената локва. Тя инстинктивно пъхна пръсти в дупките на спуканите вени, но кръвта продъжаваше да блика на парцали, въпреки намесата. Енергията й бе напълно отхвърлена, като имплант, негоден за въпросния организъм. Самият той почна да се тресе около орбитата си, нагоре-надолу, като да получава епилептични конвулсии. Никога преди не й се бе случвало нещо подобно. Сякаш някаква невидима сила, много по-достолепна от нея я тласкаше назад, забраняваща й какъвто и да е напредък. Сякаш предсказанието трябваше да се изпълни независимо какво. Сякаш на всяка цена мъжът трябваше да умре.....
Изплашени до смърт от нетипичната гледка, асасините се втурнаха към нея и подхванаха тялото. То продължаваше да се мята наляво надясно, като за малко щеше да ги изхвърли настрани. Клепачите на Ейнджъл се бяха обърнали, а очните му ябълки се бяха завъртели, така че сега зениците и ирисите не се виждаха. Единствено мътните жълтеникави вече дъна се ширеха на повърхността, със спукани капиляри и издутини. Целият приличаше на някакво изгърбено чудовище, с гротескова физиономия. А кръвта продължаваше да пръска, улучваща бузите и торсовете им.
-Дръжте го.... - крещеше неистово Версити, като се опитваше да вкара лечителските си способности в действие. Но трупът все така се мяташе като разярено куче и все така олекваше заради кръвозагубата, която бе невъзвратима. Всички усещаха, че ще се случи нещо ужасно, че е прекалено късно. Страхуваха се, страхуваха се от натрапчивото чувство, че някой или по-скоро нещо ги наблюдава. Ето там, зад кулисите, наблюдава ги и се усмихва доволно. Сатаната, демон, дявол, Уиндиго, самия Себастиан ако щеш. Някой от тях беше там и им се надсмиваше. Минутите течаха бавно, прекалено бавно. Чи и Рен изпитаха болки в гърбовете и в лактите от борбата с приятеля си. Най-вероятно щеше да ги боли близо седмица. 
Изведнъж времето сякаш спря и всичко изпадна в безтегловност. Тялото на бармана престана да се гърчи, тупкайки глухо на медицинското легло. Хриповете заглъхнаха, всеки един звук изчезна. Нора набара с показалец пулса му и с грозно удивление осъзна, че почти не го усеща. Туптенията на сърцето му бяха в унисон с падащите по пода капки кръв, които се разбиваха в локвата и създаваха бледи червеникави вълнички. Кап...кап...Туп...туп...Кап...Туп...туп...ту....т......................
Затишие! Безжизнената ръка увисна във въздуха, окървавена, насинена от вътрешни съсираци. Всяко чуждо присъствие се изпари. Заля ги като вълна от ледена мъгла и изчезна, оставяйки ги да се сблъскат с жестоката действителност. Ейнджъл беше мъртъв! Студеният му труп седеше на тенекиеното легло, изкривено в неприятна гримаса. Вонята на смърт и гроб почна да се разнася из пространството удрящи ги в ноздрите, а те все така не можеха да повярват какво се бе случило. Беше крайно нетипично, нелогично, крайно....нечовешко.... Опитваха се да си избият натрапчивата мисъл, за нечия неземна намеса, но колкото повече се опитваха да не я признаят, толкова повече чувството на ужас се засилваше. Чувството, че има нещо повече, нещо по-велико от тях. Че просто му е дошло времето и Гримът не би го оставил да му се размине. Сигурно сега бе щастлив. Тананикайки си някой древен погребален марш, носещ душата на приятеля им там, където те скоро няма да отидат. Бори се дълго и в крайна сметка спечели тази война. 
Мина се много докато Рен осъзнае какво наистина се случи. Най-накрая дошла на себе си, истината я озари като удар на тежкотоварен влак. Очите й се разшириха при гледката на безформения мъртвец. Изсъхналите устни се отлепиха една друга, оголвайки зъбите й. Един страдалчески вик разцепи тишината и се издигна чак до тавана, връщайки се обратно в не напълно функциониращите им мозъци. Не можа да му помогне на време. Не можа да стигне на време. Беше твърде късно...твърде късно...Дъст я хвана здраво и я прегърна. Чувстваше как отслабва, как се предава и колената й омекват. Накрая не издържа и горчиво се разрида в обятията му. Изгуби! Изгуби битката изгуби надмощието, изгуби единствения си другар. Вместо него остана едно безмълвно парче месо, което съвсем скоро щеше да бъде погребано в нечии гроб, след няколко дена ще почне да се разлага, а след месеци нямаше да има нищо освен едни рохки кости, които червеите не са успели да изядат......


СТОП НА ИГРАТА НА РЕН!

_________________
Лечителката        Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Лечителката        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Лечителката    Лечителката        Icon_minitimeСъб Юни 21, 2014 4:10 pm

По коридора се чуха стъпки. Толкова силни, че дори заглушаваха мислите на младата Версити. 
Сивокосата дама се бе отдала на душевното си благополучие, като в този момент се грижеше изцяло за себе си.
Излегнала се удобно на една от кушетките в кабинета си, Нора блажено отдръпваше с устни дим от красиво изрисувано цигаре, а после леко издишваше дима около себе си.
Ала, щом непознатите стъпки приближиха до кабинета и, тя подскочи от мястото си. 
Вратата се открехна широко, а иззад нея се подаде един русокос младеж, носейки в ръцете си девойче, което явно бе в несвяст.
Сърцето на Нора се присви като малко коте, страхуващо се от големият звяр, стоящ пред него.

- О, милата! - извика лечителката, като буквално захвърли цигарето настрани и тръгна към младежите.
Щом достигна до Дъст, тя първо обърна внимание на момичето, оглеждайки я от глава до пети. Очите и бяха широко отворени, гледайки право към тавана. По устните и имаше засъхнала течност, която доста приличаше на частички от храна примесена със слюнка и стомашни сокове. 
- Сложи я да легне!
- Д-добре... - извика Дъст и тръгна право към кушетката. 
Русокоското тъкмо сложи Ния отгоре, когато зад себе си строгият глас на г-ца Версити:
- Ти...защо си по бельо?!
Дъст подскочи уплашено. Очите му се сведоха бързо надолу, където видя черните си боксерки.
"Ама, че съм идиот" - каза в мислите си красавеца. От бързане и притеснения бе забравил да си сложи панталон за прикритие. Но, нямаше време за обяснения сега.
- Дълго е за обяснение! Кажете ми, какво и е ?
Нора се приближи до момчето и го хвана за рамото.
- Все още не знам, но ще разберем много скоро. А сега, остави ни сами и моля те, отиди да се облечеш!
- Да, мадам! - отвърна русокосият, след което бързо се изниза от кабинета.
Когато Нора остана сама с момичето, тя се зае изцяло с нея. Дзе една метална купа и наля топла вода в нея. С помощта на малка марля тя изтри лицето на момичето, като премахна всички нечистотии от него. Почисти раменете, гърдите, а за да продължи надолу, лечителката взе една ножица и с лекота разкъса дрехите на момичето. Нежната и кожа лъсна на показ.
Нора започна да обхожда гърдите и корема на момичето, когато тя започна да се свестява. Ния примигна няколко пъти с очи и понечи да стане, като се вкопчи с ръка в рамото на лечителката. Нора бързо я спря, като натисна тялото и надолу :
- Стой...стой, милата ми...все още си много зле...
- Къде съм?! - извика уплашено Ния, ококорвайки очите си от изненада.
Последното, което помнеше бе, че се намираше в стаята си. А в момента бе на място, което, колкото по-познато и се струваше, толкова по-трудно можеше да осъзнае къде се намира.
- В лечебницата си. Спокойно, всичко...
- Не! - извика отново Ния, отпивайки се да се изправи - Аз трябва...
Нора отново се опита да я накара да легне, като в този момент другата и ръка се опря в корема на момичето. 
Ния извика от болка. Болка, която прониза цялото и тяло.
- Стой...спокойно...не се притеснявай... - започна да я успокоява лечителката, като с едната си ръка я придържаше, а с другата продължи да търка лицето и с мократа марля. 
Минаха се няколко минути, в които нито една от двете жени знаеше, какво да направи. Всичко бе оставено на случайността и съдбата.
- Не....не...добре съм...добре съм... - започна да повтаря сама на себе си синекосата, като се опитваше да се успокои по този начин. 
- Да, добре си. Всичко ще бъде наред...
В миг, настроението на синекосата се промени. От притеснено, изражението и се промени на ядосано. Ния вдигна едната си ръка и хвана ръката на лечителката, която стоеше върху корема и. 
- Махни си ръцете от мен! Ще се оправя сама...
Версити запази самообладание, въпреки внезапното буйство, което завладя младата и пациентка. Тя бе преминавала много пъти през този момент и самата тя знаеше, че трябва да подходи много внимателно сега. 
- Мисля, че няма да успееш сама. - отвърна лечителката, поглеждайки към ръката си, която все още бе върху тялото на Ния.
- Какво имаш в предвид? Какво ми е?! Има ли ми нещо? Болна ли съм?! - започна да изрежда дума след дума красавицата, като с всяка изминала секунда лицето и ставаше все по-притеснено и по-притеснено.
Може би, с надеждата да я успокои, дори да я зарадва, Нора реши да и каже това, което предполагаше :
- Не, нещо много по-хубаво е. Мисля, че си в напреднала бременност. Най-много в осмата или деветата седмица и съм сто процента сигурна, че няма какво друго да е.
- Какво?! - отвърна неразбиращо асасинката. 
- Очаквате дете, скъпа моя.
- Дете?! - сбърчи вежди девойката - С кого?! 
- Ами...предполагам, че с таткото, който те донесе до тук. Не много висок, чаровен, с руса дълга коса...да го извикам ли?
Времето за асасинката сякаш спря. Болката, която изпитваше до преди малко, сякаш се пренесе точно и единствено на едно място - в корема и. Света спря да се върти, а мислите и започнаха да го правят вместо него...

_________________
Лечителката        Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Лечителката        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Лечителката    Лечителката        Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Лечителката
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Мидланд :: Захрид :: Град Сахрид :: Базата-
Идете на: