GorgeousNightmare
Брой мнения : 895 Join date : 30.01.2011 Местожителство : Plovdiv
| Заглавие: Дориан Смит Сря Окт 19, 2011 2:56 pm | |
| Име: Дориан СмитГодини: 20, в последствие се разбира, че са неизвестниИстория: Родена....не, създадена в едно малко забравено от бога селце близо до Найтмер. "Града на прокълнатите" както го наричаха бе мой дом дълги, дълги години. Когато толкова време живееш сама, затворена в празна къща, която даже не знаеш дали е твоя, животът ти не минава в богато социално ежедневие. -Малкото, бледо, изоставено момиченце.... Така ме наричаха - изоставена и бледа. Когато вървях по улиците мъгла и гарвани съпътстваха стъпките ми. Може би една от причините, поради която ме отбягваха. Не ги винях. Имаше дни, в които се прибирах вкъщи опъната като струна. В такива дни бързах да заровя глава във възглавницата. После избухвах в див кикот, или отчаян плач, а червата ми се раздираха от болки. Това ужасно ме плашеше. Почнеш ли да правиш такива неща, значи си си купил билет за лудницата. Но не бях напълно сама. Имах своята нощ и тайнствената мъгла. Една сутрин излезнах от къщата и нещо ме озадачи. Целият град бе замъглен, а по улиците нямаше никой. Пустош! Не след дълго установих, че всички са мъртви. Не убити, а просто мъртви - лежащи спокойно в леглата си. Единственото, по което можеше да се разбере, че са напуснали този свят бе вече вкочанените им тела и изпъкналите им очи. Всички....освен мен.... Дали аз бях виновна!? В живота нищо не е абсолютно сигурно: нито човешките свади, нито обществените конфликти, нито величието или падението. Стрелките на часовника неумолимо се въртят и накрая остават само надгробните паметници, които с течение на времето рухват и надписите им изчезват. Но едно бе сигурно - не се уплаших. Даже напротив. В подобна картина на смъртта имаше нещо зловещо и опияняващо: все едно беше изскочило от някоя гравюра в книжка със страшни приказки. И приказката ми се стори по-красива от каквото и да е друго на тази празна земя. Така започна моя нов живот, с нови приятели, които никога не съдят, не определят и не говорят. А аз пораснах неразгадана в собственият си свят. Какво следва от тук нататък не знам. Единствената причина един човек да пише история, e защото, чрез нея може да разбере миналото и да се подготви за смъртта си ... А тя е красива. Толкова красива..... Подробно описание на историята:- Spoiler:
Мъгла. Пет години назад. Затворени очи. Вятър, самота и мъгла. Писък на гарван. Мъгла... Нощта преваляше оскъдните минути, отсичащи преминаващата ни младост. Махалото на стенният часовник тракаше като ноктите на дявола по каменен под. Трак, тик, так, трак. Два черни ириса гледащи в тавана. Поредният ден на пустота отмина, но утрешният нямаше да е по-добър. Пак щях да отворя вратата, да прекрача прага и да се скитам по улиците. Зад гърба си щях да чуя ежедневните шушукания, поредните клюки, изпълнени с вътрешен страх. А моите подметки просто стъпваха, преминаваха през всички тях без да им обръщат внимание. Главата пулсира от поредният сън, организмът се чувства празен от последния кръвоизлив, а краката вървят машинално. Забила поглед в нищото, прекосявайки селото, за да стигна до гората и да се отдам на усамотение, където всичко ще ме разбере, защото всъщност няма никой, който да ме разбере. Само аз и себе си. Тогава бях на петнадесет. Тъкмо бях започнала да пуша от нерви, косата ми стигаше само до раменете. Бюста ми не беше пораснал, бедрата не бяха оформени, както сега. Все още не знаех какво е да си жена, нито убиец. Студенината изпълваше душата ми още от дете, но никога не бях отнемала живот. Водех едно пусто битие, без да обръщам внимание на околията. Прекарвах по-голямата част от времето си в Шеридан или в селската библиотека, заровена в купища от книги. Обитавах една изоставена къща, където всяка вечер се учех да чета, да пиша, да свира на пиано, виола и китара. Попивах информацията от прочетеното мигновено, а на другият ден се опитвах да го пресъздам и с изненада установих, че двете ми ръце могат да направят почти всичко без затруднение. Тогава не смятах това за нещо особено. Мислех, че при всеки е така. Но бърках. Изкарвах прехраната си като учех внучката на единствената жена, която не странеше от мен, да свири на пиано. Не бяха богати. Парите не бяха много, но достатъчни. А и почти не ядях. На опашки се нареждах последна или ходех първа рано сутрин, за да не се засичам с останалите жители. Не понасях осъдителните им погледи. Дрехите си шиех сама. Взимах старите, ненужни й платове и ги разкроявах. Намирах си занимание по цели нощи, будувах само и само да не заспя. Само и само да не сънувам. Защото сънищата ми не предвещаваха нищо добро. Като още по-малка се утешавах с идеята, че това са само кошмари. Но когато видяното се случваше, се уплаших. -Има нещо странно в това момиче. - каза веднъж една съседка, на жената, чиято внучка обучавах. Винаги съм усещала, че е права, но не знаех как точно. Мислех си, че просто съм луда. Колкото и да се опитвах, не можех да си възвърна спомените за първите ми пет години съществуване. Как попаднах тук? Кой ме беше оставил? Загадка! Един ден се събудих по-рано от обикновено, обляна в пот, с треска. Цялото ми тяло се тресеше, изпитвах неудържима енергия излизаща от порите ми. Всичко ме болеше. Станах люлееща се и се наплисках с вода. Излезнах на прохлада, за да избистря мозъка си. Крачех по все още тъмните улици. Мъглата беше ниско, удряща се в глезените, губеща ходилата от полезрението. Сякаш минавах през сиво-бял облак. Мислех си, че не мога да продължавам повече. Идеше ми да си пръсна черепа в някоя стена, оставяща кървав отпечатък. Исках да се чувствам като всички останали. Но знаех, че нищо няма да се промени, че съм различна. Прекалено различна. Плачех за ново начало, но то не дохождаше. Представях си дните си като игра на живота - сурова, наказваща, покварена. Лутайки се така из селото нямаше как да не забележа, че беше прекалено пусто даже и за тези часове. Първите търговци вече трябваше да се подготвят за път до големия град. Но нямаше никой. Преминах през един забравен осветен прозорец и надникнах вътре. На леглото лежаха млади съпрузи с разперени ръце, оцъклени очи и отворени устни. Тази неестествена поза ме заинтригува и без разрешение, открехнах входната врата и навлязох. Отидох до тях и осъзнах едно - бяха мъртви. До леглото, в детско кошче кротко стоеше бебе, също толкова изцъклено. Това, което изпитах тогава беше нищо друго, освен студенина. Апатия, все едно гледам през стъкло. Наблюдавах ги замислено, пленено. Седнах и прокарах пръсти по ледената им кожа. Когато ги докоснах вълна на магия премина през тялото ми. Стаите се завъртяха в незнаен кръговрат. През процепите на кожата си виждах синкави нишки, които не бях забелязвала до преди. Изправих се рязко и избягах. Влезнах в следващата къща, и в следващата, и в следващата. Все едно и също. Трупове, трупове, трупове на талази. Мъртви. Всички мъртви! По средата на селото стоеше изправено синекосо момиче и гледаше този потънал в смъртта кът, извисяваща се като господарка. Това ли е изгрева на новият ден? Беше толкова красив... Разперих пръстите си широко настрани и затворих очи. През главата ми преминаха какви ли не мисли. Не знаех какво правя. Усещах само потока от неопределена, интензивна сила. Когато отворих клепачи чух скърцане, влачене на отмалели крака, стонове. Всеки един човек, до последния ме беше заобиколил с мъртвешките си изражения, с бездуховните си органи. Те чакаха, чакаха....мен. Изминаха две години, в които живеех с мъртъвците си. Не им трябваше много. Не бяха даже и като домашни любимци. Просто клечеха по улиците и съзерцаваха нищетата. През селото престанаха да минават пътници. Търговията залезе, производството спря. Никой не искаше да стъпи тук. Но после почнаха да се разлагат. Колкото и да се опитвах да задържам тялото им цяло, просто не ставаше. Времето, смъртта си взимаха това, което им принадлежеше. Когато и последния грохна, си събрах малкото багаж и напуснах. Почнах да се скитам без определена цел или посока. Просто така, на където ме отведат краката. А те обиколиха цялата територия. Още две години в скитничество. На осемнадесет бях видяла повече отколкото предполагах, че някога ще видя. С малко имане, без пари, непозната за никой, неинтересуваща се от никой. Една нощ бях нападната от група странници. Не бяха тукашни. Бяха едри, мускулести, с обици в носовете и едри лапи. Нямаше какво да ми откраднат. Не притежавах много. Но единият от тях ме повали. При сблъсъка ударих главата си и почти изпаднах в несвяст. В тази вечер изгубих девствеността си. Час и половина по-късно, бях оплискана с кръв, но не собствената си, а тяхната. Телата им лежаха пред мен, а аз ги гледах като обладана с черните си като пъкъла очи. Изпитах, изпитах удоволствие, изпитах жажда за още. Никога не съм смятала, че отнемането на живот може да бъде толкова сладко. И тогава се превърнах в привидение, в призрак. Обикалящ, застоповяращ се за малко някъде, тръгващ дни след това, отнемайки душата на всеки, който ме предизвика. Не съществуваха принципи, не съществуваха правила, нямаше добро, нямаше лошо. Нищо не беше грях. Лудостта и самотата ми вървяха ръка за ръка, докато не реших да сменя посоката. Никога не съм ви казвала защо отидох в Роузкилл, нали? Мислехте си, че е за да разбера какво не ми е в ред? Да, до някъде сте прави, но истинската причина е проста - там има куп народ, опитен, силен. Колко потенциални жертви само. Колко много души. Колко голямо предизвикателство.... Истинската предистория, разказана на Дориан от Боунс:- Spoiler:
- Имах големи планове за теб. Но, ти прекали. Ако не беше избягала, можеше в момента да бъдеш редом с мен. Рамо до рамо, да обучаваме в гилдията. Но, ти прекрачи границата. Пренебрегна ме. Остави ме...сам...с онзи...скапаняк! Мъжа изкрещя и заби ножа си в земята. - Точно така Дориан. Знаеш за кой говоря. Лушиъс! Това копеле, което винаги е бил преди мен, само заради това че е скапан полу-бог! Галеник на онази смахната лунатичка, която го закриля. Кълна се, ако можех щях да го убия. Щяхме да го убием двамата... В този момент Дориан не издържа и изкрещя в лицето му. - По-скоро да убия теб! - Нима? Аз си мислех за друго... - Боунс взе шишенцето от земята и го поклати пред лицето на момичето - знаеш ли какво е това? Не. Нали? Разбира се... твърде глупава си. Това не е обикновена вода, от реката. Това е нещо което може да промени живота ти...за втори път. - Какво в името на Дантес искаш от мен? Да ме убиеш? Давай! Направи го! Защото, кълна се, ако се освободя от тези окови, ще те разкъсам! Боунс постави пръста си на устните на момичето. Не и позволяваше да говори повече. - Остави ме аз да говоря. Нека ти разкажа нещо. Но преди това, ще ти разкажа за тази река. Това е Лета - реката на забравата. Една от многото, която води до царството на Хадес...Дяволът...Сатаната...Луцифер...Олицетворението на смъртта...или както го знаем ние - Дантес. Когато мъртвите души отиват при него, те преминават през тази река. А когато се прераждат, те отпиват глътка от нея, която ги кара да забравят миналата си същност. Това което са били, това което са имали, това което са искали...всичко. Точно за това, тук няма риба. Няма и живот в нея. А тези които виждаш да плават по реката, са предводителите на мъртвите души. Но, просто ние ги виждаме като преоблечени лодкари. Рядко някой дръзва да пътува по реката. А направи ли го, тя го отвежда в долното царство. Дориан се опита да каже нещо, но Боунс стисна здраво ръката си. - Искам само да ме слушаш. Няма да те нараня. Ще ти разкажа нещо, за самата теб. За това което беше, това което си и това което винаги ще бъдеш. Но, след като отпиеш от водата, ще забравиш всичко. Коя си, къде си... Това което си спомняш за себе си, е една илюзия. Ти беше малко дете, което живееше далеч от тук. Сигурно, все още си мислиш че си онова покварено създание, което се събуди в Мъртвият град. Но, не е така. Ти имаше детство, семейство, родители...бъдеще. Но, то ти бе отнето...от мен. Намерих те като дете. Все още имаше малките сини букли, които отдавна са изчезнали. Играеше си с децата, животните. Обичаше всичко и всички. Но, в теб имаше нещо друго. Нещо, което ме привличаше. Виждах в теб сила, която можеше да ми послужи. Точно за това, те отнех още тогава. Семейството ти не искаше да се раздели с теб, но нямаше как да ми откажат. Или трябваше да дойдеш с мен, или да умреш. За това, предпочетоха да ти дадат живот. Техният също оставих. Не са ми направили нищо, че да ги убивам. Тогава, исках смъртта единствено на един човек и все още е така. Лушиъс. Когато беше дете, те отведох на едно място, близо до Роузкилл. Древен град, в който магията не действаше...освен на едно място. Свещено. Там е мястото където можеш да се свържеш с боговете. Когато отидохме там, ти бе все още невинно дете. Играеше си с всичко което намериш и това което видя, ти се стори интересно. Но, това бе първият път в който се докосна до истински Бог. Той те дари с нещо, което щеше да използваш като пораснеш. Само трябваше да го овладееш и щеше да бъдеш могъща, колкото него...че дори и повече. Тази превръзка на окото ми, е от тогава. Не Лушиъс ми извади окото, ами самият Бог. Като жертва за моите желания, да нараня невинно дете. Искаше от мен никога повече да не видя истинската красота на света. Но, бях склонен, защото знаех че ти ще ми помогнеш. Ще бъдеш с мен дори и в последният ден. Чрез теб, щях да погубя Лушиъс. Единствено божията сила можеше да убие създание като него. А тогава, аз щях да бъда на неговото място. Един и единствен в цял Роузкилл - учителят на некромансърите!
- Никога! Никога не ще ти позволя да го направиш! - О, напротив. Никога няма да можеш да ме спреш. Дори да не си ти, ще бъде някой друг. Все пак, ти няма да помниш това. Нали ти казах? Ще забравиш всичко... и аз отново ще намеря някой, който да ми помогне. А теб, теб ще те оставя, защото не мога да те убия. Заради мен си такава. Ти си моят грях, от който никога няма да се отърва. Ще бродиш по земята и ще бъдеш като наказание за желанията ми. Но, нека се върна на малкият си разказ. Искам от теб само да ме слушаш... Преди да получиш силата си от бога, ти дадох да пиеш от тази река - за да забравиш детството си и всичко което ти е мило. А когато получи силата си от Бога, припадна. Малкото ти тяло не издържа на силата в него и загуби съзнание. Тогава, намерих място където да те оставя. Малка къщичка до храма, в която живееше добра старица. Тя те подслони и се грижеше за теб в продължение на месец. Докато, една вечер не си се събудила. Тялото ти е излъчвало толкова силна енергия, че е умъртвило цялото село. Тъмната сила в теб се е разпростряла из цялото село и е убило всеки жив човек. Най-вече магьосниците, чиято сила е отнемала. Така, тя се е насъбрала в теб. От тогава насам, този град не съществува. Останала е пустош, която се намира в гората. Руини, които отдавна са разрушени. Но, ти си мислеше че това е животът ти. Да, но този беше нов. Когато те видях за първи път в Роузкилл, търсеща своя учител, разбрах че си ти. Не желанието ти да се обучаваш те доведе там, а връзката ти с мен. Ти трябваше и подсъзнателно знаеше, че трябва да дойдеш при мен, за нашата мисия. Но, силата ти бе прекалено голяма. Толкова, че още при първото ти обучение, уби сина ми. Не вярвах че ще го направиш. Но, всичко има своята цена. Стига, крайният резултат да бъде на лице. За жалост, ти ме изостави. Накара ме да те търся, да мисля за теб ден и нощ, да не мога да спя без да те намеря...до сега... Дориан Смит... Външен вид:Височина -166 см Коса - Тъмно синя Очи - Катранено черни Пиърсинги - Един на веждата, един на долната устна, един на носа и по три на всяко ухо Татуировки - Една от вътрешната страна на предмишницата, гласяща Regna terrae cantate deo psallite domino и една на гърба - - Spoiler:
Раса: НекромансърСпътник: НямаСтатистики: Сила - 10, Ловкост - 10, Интелект - 15, Воля - 15
Последната промяна е направена от GorgeousNightmare на Пет Мар 08, 2013 8:14 am; мнението е било променяно общо 1 път | |
|