Плувният басейн

Заглавие: Плувният басейн Чет Ное 10, 2011 11:28 am

Той е закрит, дълъг 200 м. придружен със съблекалня. Бива използван както от учителите, така и от учениците.

Разходката на Боунс и Дориан не продължи дълго.Няколко стаи по-надолу и един етаж по-високо се намираше плувният басейн - идеалното място Некромансърите да укрепят своите тела.Боунс домъкна Дориан тук, за да продължат с уроците си, но и имаше малка нужда от медитация.

- Мисля че това място е идеално за следващото ни занимание.Нека забравим случилото се преди малко засягащо моят поглед и този на другият.... глупав ментор - самият Боунс не осъзнаваше че след като изрече това безумие, нареди дори самият себе си...- Първо, искам да те поздравя за това което направи.Не го очаквах, най-малко от теб.Второ, тук ще проведем твоят следващ урок.Знам че е твърде скоро, но имам нужда от това и бих искал да те науча.Когато се заемаме с магия, или ни се случват неща подобни на това което стана днес, ние имаме нужда от това да останем със себе си.Да помедитираме, да се принесем към душата си и да я пречистим.За да се подсили ефекта на медитацията, изпълнявай я в тъмно помещение.Сега ще го направим тук, защото все още се учиш.Предполагам че на някой хълм или насред гора нощно време, ще ти бъде най-приятно.

Боунс се отдалечи на няколко крачки от момичето и зае удобна поза на земята.

- Такаа... да видим как беше.Най-важното е, контрола на мисълта.Затваряш очите си и визуализираш случващото се с теб, като изпращаш информация към малкото си мозъче.И... да се надяваме че там присъстват достатъчно мозъчни гънки, че да възприемат на време какво трябва да направиш.Има няколко основни метода от които се започва.Започваш да визуализираш как плътта ти става мека, втечнена.След това как кожата на главата, очите и косата окапват, оголвайки черепа.След това, трябва да накараш това да се случи и с тялото, кожата, мускулите, органите, докато всичко се втечни и се стича по костите ти оставяйки ги голи.Когато усетиш че се е получило, опитай се да образуваш плът върху костите си отново докато се изградиш нацяло.Това ще ти помогне да се възтановиш психически, дори и физически.Но, не забравяй - НЕ отваряй очите си първите пъти, тъй като можеш наистина да се стреснеш от това което видиш.

Докато ме дърпаше пак като парцалива кукла почнах отново да му се дърпам.
-Стига де.... - мрънках като пет годишно, което водят на лекар.
Не спирах да се подхилквам от историята за очите.
-Ама той наистина ли.... - видях как ме стрелна с едното си останало око, от което ме напуши още повече на смях - Няма значение.
Стигнахме до някакъв плувен басейн. Даже не знаех, че има такива екстри тука, след което той почна да ми обяснява за медитация.
- Такаа... да видим как беше.Най-важното е, контрола на мисълта.Затваряш очите си и визуализираш случващото се с теб,
като изпращаш информация към малкото си мозъче.И... да се надяваме че там присъстват достатъчно мозъчни гънки, че да възприемат на време какво трябва да направиш.
Изражението ми стана злобно, а едната ми вежда се повдигна:
-Да не намекваш, че съм тъпа?
Но той не отговори, а продължи да обяснява. След което беше време за медитиране. Седнах на земята с кръстосани крака.Разхлабих всички стягащи атрибути в облеклото ми, за да бъда в състояние да релаксирам напълно. Седнах с изпънат гръб, в добре балансирана поза, с изправена глава и без да се отпускам.Затворих очите си и останах спокойно няколко секунди. Наблюдавах естествените процеси в тяло си. Не регулирах дишането, само го наблюдавах. Усещах въздуха, преминаващ през ноздрите ми при вдишване,
доловях излизащия при издишване. С издишването почувствах как се разтварям в пространството. Емоцията бе странна, неизпитвана до сега. Смятах, че ще ми е трудно, но веднъж отпуснах ли съзнанието си, всичко почна да се влива като поток. Опитвах се да не се боря с мислите и чувствата си, а да им позволя да ме завладеят. Усетих, че не трябва в никакъв случай да се насилвам или да се притеснявам. Трябваше да се чувствам лека, безплътна, божествена, какво каза Боунс. Оставих спокойствието да проникне в съзнанието ми, в нервната система и тялото ми. Почувствах, че съм завършена в самата себе си,че съм в хармония с моя свят. И тогава разбрах, че мога да правя каквото си поискам с мислите си. Можех да визуализирам всичко. Може би определена личност, например личността на момиче с разпалено въображение, успява понякога да подействува като катализатор на заряда и предизвиква чрез него активна проява на… на нещо. Не говоря за призраци. Имам предвид нещо като обемна психическа книга. Може би дори нещо живо. Ако предпочиташ — чудовище. За съжаление, една голяма част от хората умират на двадесет или тридесет години: минат ли тази възраст, те се превръщат в собственото си отражение. През целия си останал живот си подражават като маймуни- повтарят все по-механично това,което са казали, направили, мислили или обичали по времето,когато са съществували. Аз не бях маймуна, нямаше и да стана. Но чудовище ли бях тогава? Възможно е. Но понякога се чувствам като кукла. Някак нереална. Познато ли ви е? Всичко ми се струва фалшиво. Сякаш ако пъхна глава през стената, ще видя другия край на театралната площадка, където режисьорът и осветителят се готвят да ме пресъздадат по своя воля и подобие.
Не исках да съм поредната играчка на някой извратеняк, който не знаеше какво да прави със собствената си съдба. Искайки да се отърся от това си представих как тялото ми почва да се втечнява като запален восък. Малко по малко той се свличаше надолу, докато накрая се разплиска като малка локва на студената циментова земя. Учудих се колко лесно ми беше.
Може би и аз както и Боунс имах нужда от това "прераждане", един вид. В главата ми косата ми окапа като на старица, младата кожа се разлагаше като на полята с вода вещица. Месото падаше на парцали. Гледка гнусна за повечето най-вероятно, но аз не се плашех. Това бях аз с всичко, което съдържах. Докато накрая не остана само един седнал скелет, толкова призрачен и слаб. Ако бях умряла сега сигурно децата щяха да ме използват като аксесоар за деня на Вси Свети. Кокалите ми тракаха, можеха всеки момент да се счупят.
Но това също не продължи дълго. Време беше да се изградя на ново. Концентрирах се максимално. Почнах да абсорбирам енергията си малко по-бързо, но внимателно. Абсорбирах я от главата към сърцето и от крайниците към сърцето.Представих си се като змията, която сменя кожата си и на нейно място вместо нова се появявам аз. Колкото по-надолу и съответно по-нагоре се движеше аурата ми, толкова повече си представях собственото си тяло - всеки косъм на косата, всеки белег на крака, а те бяха 3-4. Събирах всичко внимателно и спокойно. Сърцето ми попиваше магията като гъба и я разстилаше в нормалната й форма по кръвта, така че да не се насища в него и да не го претоваря. Вътрешната част беше по същия начин. Мускулите се разшириха и приеха човешка форма, гръбнакът ми се появи, все едно се раждах сега и се оформях. Всички органи се появиха на мястото си. Добре, че не забравих някой."Създадох" даже и елементарните неща като слюнка, потни желези и прочие.След още няколко минути, в които се опитах да запазя самообладание
надигнах леко глава и отворих очи. Озовах се на земята подпряна на едното си коляно и едната си длан. Чувствах се прочистена, учудващо жива.Погледнах към учителят си, нарочно не гледах себе си.
-Е как е? Да съм забравила нещо? Някой крайник?

Боунс наблюдаваше цялата медитация с удоволствие.Тя направи всичко като по книга, както точно той и каза, както самият той го е правил цял живот - перфектно.Дориан сякаш се "съблече" до кокал, а после нахвърля кожата и органите си обратно, като след несполучлива секс-случка когато някой от родителите на участниците се прибира неочаквано...

-Е как е? Да съм забравила нещо? Някой крайник? - опита се да бъде иронична, но по-скоро звучеше глупаво след прекрасното и "изпълнение".
Боунс изръкопляска кратко, като след театрално представление от което е останал очарован.Докато ръцете му се удряха една в друга, той гледаше момичето.Изпитваше удоволствие да я наблюдава колко бързо схваща, като за нов ученик.

- Сигурна ли си че не ходиш при Лушиъс тайно да учиш? - въпросът му бе твърде на място.Някой от нещата учениците не можеха да схванат с години, а тя се справяше за минути и то без грешка.

Когато почна да ми ръкопляска не можах да се сдържа и широка усмивка озари лицето ми. Рядко се усмихвах и то от сърце. Осъзнах, че малко или много харесвам факта, че Боунс ми е учител. Много щеше да ми помогне.
- Сигурна ли си че не ходиш при Лушиъс тайно да учиш?
И усмивката ми изчезна. Лицето ми пак стана пусто. Леко наведох глава, така че очите ми не се виждаха. Стиснах ръцете си в малки юмручета пред коленете, стискайки плата от роклята ми. Не, че се издразних от споменаването на господин Зелен. Той беше хубав, повече отколкото е позволено може би, радвах се, че не съм му ученичка иначе много щях да се разсейвам. Причината за така да се каже сдухването ми беше друга.
-Аз.... - говорех бавно и тихо, с нежелание да изрека следващите думи и то не от самосъжаление, а защото откакто бях тук си говорех с повече хора отколкото за целия си живот и чувствах, че това ме прави различна от останалите. -Аз никога не съм била обучавана от никого....Всъщност никога не съм била....не съм имала каквито и да е отношения с никого...

-...Всъщност никога не съм била....не съм имала каквито и да е отношения с никого... - тъжни думи от едно изстрадало дете, но Боунс бе непоклатим.

- Самотата е за слабите, драга.Просто не бях виждал някой да схваща толкова бързо, за това реших да се пошегувам.Ще срещаш още от моите плоски шеги, но те не са обидни.Може би някаква по-лека форма на иронията.Сега се изправи, усмихни се отново както преди малко и се разходи - учението ти за днес приключи.Време е да покупонясваш малкоооо - след думите си Боунс повдигна двете си ръце във въздуха и започна да ги клати нагоре - надолу все едно изпълняваше странен Африкански танц.

Нови Умения : Медитация
Опит +5
/ Дориан, свободно РП. Имаш няколко дни почивка, реши сама как ще ги прекараш. /

Пак се усмихнах. Всъщност не знаех дали съм била самотна, защото никога не съм знаела какво е да не си, съответно не можех да изпитвам липсата на нещо непознато, нали?
- Учението ти за днес приключи.Време е да покупонясваш малкоооо.
-Хай! - кимнах весело, макар че не знаех какво означава думата покупонясваш, но той толкова ентусиазирано я изрече, че нямаше никакво значение. Досетих се, че ще е нещо забавно.
Врътнах се като малко дете на другата посока, като чак и малка част от края на роклята ми се вирна нагоре и тръгнах към изхода жизнерадостно и плавно.

След като излязоха от Погребалното бюро, Виктор и Меропа се зачудиха къде да отидат. Тъй като последните няколко дни бяха изпълнени с разтърсващи събития, изненади и какви ли още не чудеса, това ненадейно спокойствие им се стори твърде нетипично. Дори може би малко нередно и притеснително. Сякаш бе затишие пред ужасна буря.
В крайна сметка решиха, че щом им се предоставя известно свободно време, ще се възползват от максимално от него. И естествено, първата им задача в подобен случай бе да разгледат по-добре мястото, където се очертаваше да прекарат поне няколко години от живота си.
Да, но откъде да започнат?
- Какво ще кажеш да проверим първо там? - посочи напосоки Меропа първата врата, която попадна пред очите й. В крайна сметка все трябваше да си изберат някое място.
- Ами добре. - сви рамене Виктор, на когото му бе напълно безразлично. Роузкил не му харесваше и никога нямаше да му хареса. Така че не умираше от възторг при мисълта да "прави експедиции" в него. Кой знае каква чудесия щеше да изскочи иззад ъгъла. Честно казано, нямаше да се изненада, ако видеше дори планински трол.
Двамата се насочиха към избраната дестинация и когато отговиха вратата, пред очите им се разкри...
- Леле, ама това... е басейн! - извика Меропа, досущ като малко дете, на когото са му поднесли неочакван подарък. - При това какъв!! Леле майко, ама това е.. великолепно!
Момичето се втурна в стаята като фурия, без да внимава къде стъпва и в кого се блъска, водена от стихийна, първична радост. Лицето й сияеше толкова силно, че можеше да заслепи дори слънцето.
Никога през живота си не бе виждала толкова голям и модерен басейн! Ама това нещо направо бе чудовищно! Не можеше да го обходи с поглед! А водата.. толкова бистра ... толкова просторно ... На Меропа й се прииска да се хвърли вътре на секундата, направо с дрехите.
В този миг я споходи важна мисъл.
А с какво се очакваше да се облече?
Във всеки случай едно бе сигурно - не притежаваше подобна дреха.

В залата влезе една висока, млада, изключително красива жена. Държеше кърпа в едната си ръка, а в другата комплект бански. Тя вървеше към новодошлите, като най-безцеремонно мина през тях като им раздели пътя. Веднъж забелязала Виктор очите й се впиха в него. Някакъв пламък на желание се отразяваше в тях. Когато минаваше край него го изпиваше с очи, а бедната Меропа..... дори не я и забеляза. Подмина ги плавно, с леки чупки в ханша, които караха дупето й еротично да се мести от едната посока на другата.
Плувният басейн Anjelina1

Тя стигна до басейна и свали високите си обувки. Обхващаше глезените си така, че да станат натрапчиви за периферното зрение на единствения мъж тук, който беше доста симпатичен. В главата й в момента се въртяха мисли как си играе с него и му причинява куп перверзни, бленувани белези на плътските удоволствия. Чак тогава видя и рошавата госпожица до него. Изгледа я надменно. Нима този хубав, строен мъж беше с тази с нищо правеща впечатление девойка. Реши да вземе нещата в свои ръце. Тя се приближи до тях. Забеляза неловкия поглед на момичето, устремен към водата и тогава си даде сметка защо е така унила.
-Извинявай. - правеше се на любезна. -Забелязах, че нямаш бански. Ако искаш ще ти услужа с моя. За мен би било удоволствие.

Меропа се взираше печално в кристалната вода, когато долови някакво движение близо до басейна. Тя повдигна глава и пред очите й се разкри пищна гледка. Към тях наближаваше екзотична жена с идеални форми на тялото. Момичето погледна стегнатите й бедра и големия, добре оформен бюст и усети как в гърдите й се надига завист. А колко беше висока! Меропа имаше чувството, че ще се загуби, докато се опита да проследи докъде по-точно стигат краката й. А косата й...! Яркооранжева, сякаш бе попила енергията на самото слънче... Беше обемна, много жива и напомняше на лъвска грива. Непознатата си приличаше със царственото животно не само по този белег - излъчваше същта надменна самоувереност като него. И май се мислеше за нещо като богиня. Очите й направо можеха да те подпалят. А пък тези дебели устни..! Походката й! На Меропа й се прииска да я спъне и да раздере тена на бронзовата й кожа.
Всичката тези мисли на некромансърката, разбира се, не бяха безпричинни. По принцип тя не бе завистлива и не желаеше лошото на хората просто ей така.
Обаче тази тук гледаше Виктор доста показателно. Всъщност, направо го обстрелваше с феромони и на Меропа веднага й просветна какви мисли й се въртят из главата.
Изведнъж в душата й все едно избухна бомба.
Само ако го докоснеше, щеше жива да я одере!
... Колкото до Виктор. Ами, той гледаше непознатата като гръмнат. Никога през живота си не бе виждал такава красавица!!! Той я оглеждаше хубаво (като естествено, се спираше на някои по-специфични места). Всъщност направо шеше да я изпие с поглед. След няколко мига на задушаващ захлас, той се опомни и на подсъзнателно ниво веднага пусна ролята си на ухажор. Колкото до Меропа... коя пък беше тази?
Жената, явно забелязала присъствието на приятелката му, й хвърли надменно-подигравателен поглед.
На девойката й се прииска да й прогори лицето с киселина.
"Дивата" зае възможно най-съблазнителната поза, на която бе способна, и проговори с кокетен, сладък като пчелен мед глас:
- Извинявай, забелязах че нямаш бански. Ако искаш, ще ти услужа с моя. За мен би било удоволствие.
Некромансърката усети как й причернява от ярост. Щяла да й услужи с нейния, така ли???
- Не, благодаря. - отряза я на секундата, по възможно най-ледения начин, на който бе способна.
Чак тогава Виктор си спомни за присъствието на своята приятелка.
И каква бе радостта му, когато усети от каква безкрайна ревност бе обзета. Ако бе възможно, би казал, че момичето щеше направо да се задуши.
Внезапно младежът изпита диво, садистично чувство на задоволство.
"Така ти се пада!" - почти умопомрачително си помисли той - "Нека ти да видиш какво е! Зелен ненормалник..."
Тогава той се обърна към Меропа с язвителните думи:
- Защо си толкова груба? Момичето е любезно, а ти..

Жената се подсмихна.
-Така е! Само искам да помогна. Казвам се Анджелина. Ако все пак промениш решението си - ето.
И тя остави банския на един шезлонг до нея. Игривият й поглед заблестя.
-Аз нямам нужда от него.
При което отиде до другия стол, до който бе оставила обувките си. Плавно свали полата и бюстието си. Остана само по бикини и....е само по бикини, разкривайки пищните си форми без капка следа от свян или срам. Не се стесняваше от тялото си. Всъщност то бе нейното оръжие и обичаше да го показва. Анджелина повдигна ръце, приклекна леко в коленете и скочи в басейна. Изплува няколко метра под водата и се показа чак по средата му. Дългата й коса гладно прилепна за задната част на главата й. Тя се обърна към двойката, по-конкретно към Виктор и сладострастно каза:
-Е, там ли ще висите цял ден или ще се присъедините.
След това продължи победоносно дължината си.

Ченето на Меропа още малко щеше да увисне.
Непознатата просто се разсъблече и разкри пищния си бюст пред погледите им, все едно, че нищо не бе станало.
"Леле майко!" - помисли си стъписано девойката, оглеждайки смутено формите й. Дори не посмя да се обърне настрани към приятеля си. Страхуваше се от това какво може да види.
Не бе подозирала, че тази тук ще се държи чак толкова нагло.
В този момент жената ги подкани да присъединят (или по-скоро Виктор) и Меропа разбра, че е в задънена улица.
Току-що бе отказала да облече банския й. Пък и да не беше, по-скоро щесе да си отреже пръстите, отколкото да посегне към него!
Нямаше какво друго да си сложи. А така или иначе трябваше да влезе в басейна, не можеше просто да седи тук. Но пък как, по рокля ли?? Какво можеше да направи?
Момичето се заозърта скришом, сякаш искаше да види някакво неочаквано разрешение на проблема.
В този миг я осени спасителната мисъл.
Беше облечена с черно бельо!
Така че можеше просто да постъпи като нея.
Нали??
Меропа изпита внезапно неудобство. Определено не беше толкова самоуверена. Изобщо не й се искаше да го прави.
Но нямаше друг изход.
"Така че залавяй се!" тросна се на себе си девойката и почна да изхлузва роклята от тялото си.
След миг тя също беше разголена, само че в много по-умерена степен.

Анджелина вече се връщаше от първата си обиколка. Видя, че Меропа се съблече по бельо, но за разлика от нея не свали сутиена си. Тялото й не беше за изхвърляне - слабо и стегнато, но не толкова оформено като нейното. Тя се усмихна самодоволно и при завиването за връщане към тях се преобрази. Тялото й се измени и вместо жена на негово място се образува красив сравнително малък делфин. Животното все дължината за няколко секунди. Когато стигна до стената пак възвърна началният си вид. Сложи ръце на парапета и се повдигна, като положи лактите си на него. Гърдите й се закриваха от стената - почти.
-Сладко! - надменно отбеляза облеклото на рошавото момиче. - Е, некромансърче, скачай. Нека видим колко си добра в плуването.

"Делфинче, а? Колко сладко." мрачно си помисли Меропа, докато я наблюдаваше как съблазнително застава на парапета. Гърдите й се подаваха едва-едва над хладно-мократа му повърхност.
Хайде, бе.
Тогава жената се обърна към нея и започна да говори, като този път надменноста й беше малко по-отчетлива от преди.
- Сладко! Е, некромансърче, скачай. Да видим колко си добра в плуването.
Некромансърче? Сериозно?! Какво, да не би да беше малката й петгодишна сестричка, та си позволяваше да й говори по подобен начин??
"В интерес на истината," неочаквано установи Меропа "ако не беше такава самовлюбена кучка, щеше да бъде страхотна."
Тя въздъхна, докато си представяше как на мястото на Анджелина идва милата й великодушна астрална близначка.
"Анджелина." изсумтя презрително в мислите си. В момента бе способна да намрази всичко, свързано по някакъв начин с тази...тази... Гх. "Що за лигаво име! Досущ като нея!"
За щастие некромансърката бе доста добра в плуването.
"Е, поне бях." - помисли си горчиво Меропа, за пореден път давайки си сметка колко неща е ограбила кулата от живота й.
Като малка беше толкова дребничка и пъргава, че като почнеше да пляска с тези миниатюрни ръце и крака, заприличваше досущ на рибка. Затова и си беше спечелила именно такова обръщение. Често майка й я наричаше "рибка" или "жабка" на галено; и действително звучеше мило, макар сами по себе си двете названия да не бяха толкова нежни и изискани.
Хубавото нещо на плуването е, че веднъж научиш ли се, не можеш да го забравиш. Като с вървенето например.
Лошото обаче бе, че това изобщо не означаваше, че ще се справи добре. Може и да не потънеше на дъното като чувал с камъни, но всичко останало - скорост, техника - един бог знаеше какво щеше да постигне.
"Омръзна ми! Защо изобщо се впрягам толкова!" - помисли си накрая Меропа, давайки си сметка, че всъщност няма причина от толкова излишни нерви.
Тя се усмихна, без да влага никакви емоции, след което се засили и се гмурна в басейна.
Чувството беше....
Хладният допир на водата й подейства така, сякаш се бе преродила.
След толкова време, през което можеше единствено да изкарва на повърхността бледи, безплътни спомени за божественото освежаващо усещане, изведнъж го изпита отново, връхлетя я със силата на ураган.
Докато Меропа се носеше безтегловно под повърхността на водата, все още движена от инцерцията на засилката, сърцето й щеше да изтръпне от вълнение.
Ах, това незаменимо порене на течността в бузите...
И това да се придвижваш напред без дори да помръднеш едно мускулче от тялото си, сякаш задвижван от вълшебна сила...
Когато усети, че началната засилка почва да намалява, тя замахна с ръка напред и тялото й се изтласна, като задвижено с гребло. Зарита с краката (разбира се, без да ги свива в коляното), после дойде ред на другата ръка. Така се оформи онзи добре синхронизиран механизъм, благодарение на който плувците съумяват да се придвиждат бързо напред, без каквото и да било напрежение и затруднение.
Меропа като че забрави света около себе си, включително Виктор и ухажорката му. В един миг тя отново беше на девет години и плуваше в езерото край замъка редом с разноцветните, омагьосани да луминесцират рибки. И го правеше точно толкова добре, както преди, сякаш бе нужен само допира до водата, за да задейства дремещата и неизползвана толкова години техника.
Девойката усети, че наближава края на басейна и малко преди да докосне стената с ръка, вдигна глава. На лицето й бе изписано съвсем друго изражение. Сега сияеше, без изобщо да я е грижа за жената отсреща.
Причината?
Съвсем буквално - бе в свои води.

Анджелина само това и чакаше. Меропа се хвърли настървено във водата с желание да се докаже на нея, на приятеля си, на самата себе си. Няколко нескопосани замаха на припомняне и не след дълго почна да влиза в релси и радостна като дете се устреми към края на басейна. През това време рижавата красавица Се надигна на ръцете си и с лекота излезе от водата. Изваяните й стъпала докоснаха мокрия под. Тя взе кърпата си, като я уви около изящното си тяло и отиде до Виктор. Обърна се с поглед към плуващата.
-Сладко дете, нали?
Напълно целенасочено използва думата "дете", за да му покаже, че е прекалено мъжествен, за да дружи с неоформени девойки. Тя постави топлата си ръка на рамото му, с почти галещ жест.
-А ти красавецо, име имаш ли си? - сластно изпусна тембъра си, който го погъделичка под ключицата.

Когато чу, че се обръща към него с "красавецо", на младежа му се стори, че сърцето ще се разтопи от удоволствие.
- Разбира се, че имам, сладурано. - отвърна той самоуверено и с известна гордост, така че да види, че си има работа с личност от по-висока класа. (бел. - ех, тоя човек, значи. : Д) - Казвам се Виктор.
След което й отправи свалячески поглед.
- Анжелина значи, а? Да.. точно така. Сияеш като ангел.
В момента за него Меропа като че ли изобщо бе престанала да съществува. Непознатата очевидно бе забелязала този факт и със сигурност бе останала доста доволна. В крайна сметка нали именно такава бе целта й?
Междувременно изолираното момиче напредваше обратно към тях. Съвсем скоро щеше да стигне до стената и тогава нямаше да могат да си говорят толкова спокойно.
След миг девойката наистина изплува и главата й се показа над водната повърхност. Косата й, слепена от мокротата, изглеждаше нетипично без характерния обем, който създаваха непокорните къдрици.
Виктор забеляза, че отново се е присъединила към тях, и внезапно изпита чувство на досада. Искаше му се да я разкара по някакъв начин.

Преди Меропа да успее да стигне до тях, Анджелина с вид на съвсем спокойна и небрежна жена му каза:
-О, виж, малката ти приятелка идва. Да не й разваляме кефа от успеха.
Тя се врътна към изхода.
-Ако искаш да ме видиш ела тази вечер в "Тъмна светлина" в града. Ела към 10. Бъди сам.
Тя му намигна и тръгна. Тъкмо се засече с Меропа.
-Чао, малката. Беше ми изключително приятно.
Тя продължи като изчезна от погледите им и ги остави сами. Той щеше да дойде. Беше сигурна в това.

"Ако искаш да ме видиш, ела тази вечер в "Тъмна светлина" в града. Ела към 10. Бъди сам."
Тези думи отекнаха в ушите на Виктор като божествена мелодия.
О, да. Щеше да бъде там.
Разбира се, че щеше да бъде там!!!
Младежът се подсмихна многозначително.
В този момент Меропа застана от лявата му страна. Той се обърна към нея. Момичето не издаваше какви мисли й се въртят из главата. Всъщност физиономията й бе напълно безразлична, лишена от каквито и да било емоции.
"Сигурно под тази маска се крие нечовешка ревност." - самодоволно си помисли Виктор, давайки си сметка колко е сладък вкусът на отмъщението.
Но всъщност нещата съвсем не стояха така. В интерес на истината, в момента Меропа изобщо не я беше грижа. Откакто преди малко бе преоткрила страстта си към плуването, за нея Анджелина се бе превърнала в далечно ехо от далечен свят.
- Ще влизаш ли? - попита го тя накрая равнодушно, ни в клин, ни в ръкав, сякаш жената никога не бе съществувала.
Той поклати глава.
- Аз мисля да се махам оттук. Ти, ако искаш, стой.
Меропа сви рамене. Беше й все едно какво ще прави. Тя смяташе да се наслади на басейна поне още малко. Особено сега, когато най-сетне помещението се бе лишило от "неприятните вибрации".
След този кратък и несъществен диалог Виктор се отправи към изхода, а приятелката му отново се гмурна във водата.

Веднъж останала сама, Меропа се отдаде на новото й любимо занимание. Чувстваше се в свои води както се казва.
Вратата на залата се отвори и вътре влезе не кой да е а самият домакин. Този път липсваше интересното му облекло. Беше гол, с едни широки шорти до коленете, с преметната кърпа на рамото. Той я остави на един шезлонг, застана на ръба на басейна и разпери хоризонтално ръце.
-И сега...едно, две. Едно, две, едно, две.
Геш клякаше до земята и се изправяше. После разтегна краката си с напъди наляво, после надясно. След това направи няколко кръга с кръста си. Когато беше готов с разгрявката си скочи в басейна и почна да плува повече от професионално. От разсеяността си не забеляза момичето, както и тя него и на половината дължина двамата сблъскаха главите си централно.
-Оу! - извика Геш и се надигнаха. -А, виж ти! Зайче! Здравей малко зайче! - озъби й се той.

Както си плуваше, без да мисли за никого и нищо, оставяйки се просто на насладата, която й доставяха сетивата, Меропа усети как се блъска в нещо. Или по-точно, в някого.
Мигновено се нагълта с вода. В този миг подаде главата си над повърхността и се закашля задавено.
И какво бе удивлението й, когато пред себе си видя, не кого да е, а.. домакина!!
- А, виж ти, зайче! Здравей, малко зайче!
Момичето доби впечатлението, че тонът му не е съвсем дружелюбен. Всъщност направо й се беше озъбил.
- О,.. - съумя единствено да отговори - Здравейте! Ами... пак се срещаме, а? - смотолеви накрая, след като не й бе дошло нищо по-добро наум.
Изведнъж й се стори, че нещо в него не е както трябва. И тогава я осени гениалната мисъл. Ама, разбира се! Не носеше грамадната усмирителна риза и фокусническия цилиндър. В интерес на истината, макар и банските да бяха далеч по-нормално облекло, външният му вид й се стори странен и нетипичен. Може би защото бе трудно да си го представи без необичайните му атрибути, и че, и той, като всички останали хора, има тяло, от кожа, плът и кръв.
- Всъщност... - Меропа се поколеба - Ти ме помниш, нали?
Беше се обърнал към нея със "Я виж! Зайче", а не със "Я виж! Зайчето" или друго конкретизирано производно на думата. Това я наведе на мисълта, че може би е забравил за срещата им през нощта, въпреки че подобно нещо едва ли се изтриваше лесно от паметта.
"И все пак - кой знае... Тук нищо не е невъзможно." - помисли си натъжено тя.

-Ама разбира се, че те помня. - ухили й се широко той като чеширски котарак. Гмурна се под водата, преплува под нея и излезе от другата й страна. -Какво правиш сама тук, зайче? Не ходеше ли с един перко залепен за полата ти последния път. Не ми казвай, че те е оставил съвсем сама.
Геш изглеждаше разочарован от тази мисъл. Че така ли се постъпваше с такова сладко, рошаво зайче. Не, ни най-малко.

- Ами май така се оказа. Току-що си тръгна. - отвърна Меропа, развеселена от това, че Геш бе преплувал под нея. - И без това така ми е по-добре. Ако е тук, само ще се мръщи.
След това девойката се отпусна по гръб и почна да се носи свободно по водата. Погледът й попадна върху тавана. Беше съвсем нормален, със сиви плочки. Честно казано, по някаква незнайна причина й действаше приспивателно-хипнотизиращо. Ако беше тук сама, най-вероятно щеше да остане да си лежи така в небитието, докато най-накрая някой не й направи забележка да се отдръпне или да си отиде.
В този миг й се прииска да си има луличка за балончета. Щеше да е уникално да гледа как пъстреещите им телца се изстрелват над водата.
"Някой път определено трябва да го пробвам."
- Ами вие? - попита ненадейно момичето - Разкажете ми нещо повече за вас. С какво се занимавате, освен с плуване и напътстване на новодошлите?

-Аз? о, с какво ли не, с какво ли не.
Геш не знаеше какво всъщност да каже за себе си. Не беше свикнал да разговаря много с хората, освен с Лушиъс. И тогава се сети.
-Щом си сама и няма какво да правиш ела с мен. Ще ходя на поход за търсене на съкровища. Е какво ще кажеш.
Да, това беше чудесна идея, много добра даже. Как само му хрумна. Домакина беше изключително доволен от себе си и от това как се въртяха гайките в главата му. "Дали ще дойде?" мислеше си той докато чакаше отговора й.

На Меропа й се стори, че въпросът й бе заварил Геш неподготвен.
- Аз? О, с какво ли не, с какво ли не. - отвърна й той някак объркано. Лицето му бе придобило смутен вид. Изглеждаше така, сякаш разсъждава трескаво; или по-точно казано, все едно главата му бе разхвърляна стая, в която се опитваше да открие някаква жизненоважна вещ. Изведнъж физиономията му стана ведра и победоносна - явно "лампичката" му бе "светнала".
- Щом си сама и няма какво да правиш, ела с мен. Ще ходя на поход за търсене на съкровища. Е, какво ще кажеш?
Домакинът имаше вид на изключително доволен от себе си човек. На Меропа й се стори, че гори от нетърпение да чуе отговора й. Всъщност тялото му направо трепереше.
В този миг я обзе голямо вълнение. Да отиде на приключение със Зайо Байо Геш!!! Леле! Това беше толкова голяма чест за нея! Направо щеше да се пръсне от гордост, че я бе поканил да му прави компания!!
- Да! Разбира се, че съм съгласна! - почти извика тя. Ако беше на сушата, най-вероятно щеше да заподскача от радост. Но разбира се, водата в известен смисъл затрудняваше изпълнението на подобна реакция - Кога ще отиваме? Сега ли? - почна да го залива с въпроси, готова на секундата да се изстреля към металните стълби в края на басейна.

Лицето на Геш грейна от радост.
-Не сега, а веднага. - извика ентусиазирано той и преплува басейна с голяма скорост. Излезе и почна да се подсушава.
-Хайде, хайде. - нетърпеливо я подкани той.
Меропа също стъпи на мокрия цимент. Вместо сама да почне да се суши Зайо Байо грабна кърпата си и я метна на главата й. Почна старателно да търка косата й във всички посоки. След малко я махна и се уплаши от гледката. Заради бързината и получилото се статично електричество на памука с космите, косата й беше бухнала и разрошена.
-Ихих хи хи... - засмя се сконфузено Геш. Облиза единият си пръст и преглади един от кичурите й. -Готово! - вдигна палеца си одобрително, нищо, че това не променяше изобщо фризурата й. После двамата побързаха да се облекат. Веднъж готови високият мъж нахлупи голямата си шапка, хвана момичето за ръката и я задърпа бързо след себе си.
-Съкровища, съкровища.... зайче, зайче.....съкровища - тананикаше си той, а Меропа нямаше друг избор освен да върви притичва след него и да му се радва.