Столовата

First topic message reminder :

Тя представляваше голям стол, в който членовете на гилдията се хранеха. Бюфета се намираше в края на залата, а самите маси бяха големи и кръгли, пръснати из цялото помещение.

Мортем очакваше отговора на Дориан с нетърпение, но нещо което не очакваше я стресна и тя едва не изпищя, когато Боунс се появи от нищото, просто ей така. Момичето си сложи ръка на сърцето и погледна Боунс. Направи и впечатление, че тоя май не е чувал за връхна дреха. След това дойде ред и на леката синина.
-А извинете, но с малко лед ще се оправи за нула време.
Каза Мортем и посочи бузата му. След това чу отговора на Дориан и нямаше как да не почне да се киска.

- Хаха, благодаря но гледам че е модерно.Мисля да си я запазя - отвърна Боунс към момичетата, като смига подигравателно на Дориан. - Е, дами... аз мисля да се усасмотя с красивото си лице в кабинета си, ако сред вас все още се намира някоя ученолюбива ученичка, може да заповяда когато пожелае.
Боунс се изправи и пое ход към вратата без да поглежда назад.Пъхнал ръце в джобовете крачеше без да му пука дали лицето му е синьо, зелено или кафяво.Имаше по-важни неща за вършене.

Погледнах го изпод вежди както се казва. Гад си беше. После щяхме да си поговорим, или поне такова чувство имах. После се обърнах към Мортем усмихнато:
-Е, имаш официална покана да се възползваш от знанията на моя учител. Ще се възползваш ли?
Всъщност нямах против ако момичето научеше това-онова и от него. Сигурно щеше да е една от малкото й възможности да има що годе приятен урок.

-Ами не мисля. Лушиъс може и да е гадина, но пък ми е нужна ръка, която да ме юрка за всичко. А и мисля, че с твърде много хора се запознах. Накрая няма да мога да изпълня мисията си без да ми се откъсне от сърцето някой от хората с които се запознах. Но все пак ще му благодаря за поканата.
Мортем погледна Дориан и също се усмихна миловидно, след това отпи от сока си и въздъхна.

Подсмихнах се под мустак. Хора, а?! Да, проблемни бяха хората, не можеше да се отрече.
Изправих се рязко.
-Е, ако все пак желаеш заповядай. Залата е обща все пак - намигнах й. - И като стана въпрос за това май ще е най-добре да отивам, иначе Боунс ще ми мрънка на главата като някое дете. - свих небрежно рамене в недоумение, защо понякога е такъв....какъвто е.
Доближих показалеца и средния си пръст до страничната част на челото си, след което рязко ги "изстрелях" напред, за да поздравя момичето или по-скоро да й кажа довиждане.
-Успех малката. Пак ще се видим.
След което просто изчезнах от столовата почти светкавично. Тълпата ми дойде в повече.

Виктор стигна до бюфета, от който се показа мършавата готвачка. Чакаше го докато погледа му леко пренебрежително оглеждаше не до там вкусната, но единствена храна в имението.
-Какво ще бъде? - грубо го попита жената. Младокът трябваше да разбере, че това не е аристократичната къща на фамилията му и тук нивото не е най-високо. И все пак му даваха покрив и топла храна под главата. Че и нещо повече като обучение и шанс да се издигне в йерархията.

Влезнах в столовата така все едно притежавах мястото - с бавни, отмерени крачки, всяка една изпълнена с тежко бреме. А дали исках да се разделя с него? Едва ли.
Стигнах до бюфета и застанах до един младеж с дълга коса. Беше ми познат, но в момента изобщо не се сещах от къде, а и не ме интересуваше. В главата ми се гнездиха пагубни мисли много по-важни от жалкото съществуване на някакви си "хлебарки"
-Едно кафе! - казах студено на кокалестата жена пред мен, която при вида ми веднага побърза да отиде да ми го налее. Мисля, че я изплаших. Чудесно!... Тя ми връчи чашата с кофейновата течност и пак се обърна към мъжа, сякаш се опитваше да избяга от погледа ми. Изгледах я пренебрежително, взех кафето си и се запътих към една от свободните маси. Няколко човека ме изгледаха, но веднага наведоха поглед надолу. Избягваха контакт, което ме правеше изключително щастлива. Седнах и тихо, без да обръщам внимание на света около мен отпих от топлата напитка.

Пиех от чашата си с наведена глава. Около мен чувах шепот от съседните маси. Говореха за мен - коя съм, от къде съм се пръкнала и защо никой не знае за мен. Някой каза, че съм човека, който е убил сина на Боунс докато го измъчвал, при което събеседника му потръпна и каза, че съм прокълната. Чудно от къде ли бяха научили. Не си дадох труда да попитам. Тогава не знаех, че мръсния асасин му е син, но не отричам че измъчването му ми достави огромно удоволствие. Почнах да игнорирам околния говор когато нещо привлече вниманието ми. Една средна по големина гарга летеше централно към големия прозорец на залата без да спре. Веждите ми се сбръчкаха въпросително. Защо не намаляше? Птицата продължи сякаш омагьосано полета си и шумно се заби в стъклото като го счупи и падна окървавена на мраморния под. Всички скочиха стреснати от местата си. Някой се запътиха към полумъртвото птиче, което се гърчеше в последни мъки. Аз също скочих изненадана от тази случка. Устата ми беше полуотворена, а очите разширени и празни. Не мърдах. Това беше лошо сказание. Сред хората видях Меропа и онзи дългокос мъж, който беше до мен на бюфета. Същия от снощи. Ето къде го бях виждала. Явно бяха заедно. Приближих се до тях и застанах зад гърбовете им. За миг червените камелии се появиха пак пред очите ми, но веднага след това изчезнаха. Беше по-скоро спомен отколкото повторение. Те усетиха присъствието ми и се обърнаха. Продължавах да гледам вече мъртвата птица, докато мнозина ученици, които разбираха че това е лош късмет, се чудеха какво е предизвикало животното само да сложи
край на живота си.
-Някой ще умре. - казах глухо, безизразно аз без даже да се усетя как думите излизат от гърлото ми. Но беше вярно. Бях непоколебима в думите си. Някой щеше да умре и то още тази нощ.

-П-подозираш ли кой може да бъде?
Поклатих отрицателно глава, макар че подозирах кой ще е виновен. Едва ли някой друг се нуждаеше от трупове днес нали? Извърнах погледа си към мъжа. Гледаше ме по-скоро лошо и недоверчиво. От пръв поглед си личеше, че е напълно различен от Меропа. Също така се имаше за голяма работа. Може би беше! Усетих някакво неистово желание да се изправя срещу него, за да изпитам тази самоувереност на карта.
-Твой приятел? - попитах момичето, като не свалях очите си от високомерното му лице.

-Разбирам!
Другите премахнаха мъртвата птица и почти бях сигурна, че тя ще присъства в обедното меню. Измиха кръвта и повечето народ се разпръсна. Продължих да говоря с двамата некроманъри.
-Готови ли сте със закуската си?
Нямаше нужда да ми отговарят - чиниите им бяха празни. Поне тази на Меропа. В тази на мъжа, който най-некултурно забрави да спомене името си още се мъдреха огризки от нещо подобно на сандвич.
-Елате с мен. Май е време да ви покажа къде ще се води обучението ви.
Тримата тръгнахме към изхода. Меропа гореше от нетърпение. Не знам точно защо, докато нейния приятел показваше безразличие дори лека досада.

/Предлагам да пиша първа в тренировачната зала, след което Тед ще ни поеме : )/

-Казах ли ви, казах ли ви? - почна да грачи съсухрената жена с дрезгавия си глас. - Призраци, полтъргайсти.....
Зъбите й тракаха по-силно и от токовете й. Тя загриза нервно ноктите си и се навираше в гърба на Геш.
-Хайде, хайде, махни се. Отиди да чакаш навън, остава и ти да получиш удар и не знам, с кое ще трябва да се занимавам първо.
Тя го послуша и на тагадък изчезна от кухнята.
-Тя какво е правила тук по това време на нощта? - попита Морт.
-Живее тук. Чувал съм, че хората които живеят сами на странни места най-често са серийни убийци. - прошушна й той и Меропа за миг си представи лошата готвачка със сатър в ръка да го размята срещу учениците, към които без това не се държеше много любезно. Даже никак.
Та, домакинът хвана един факел и го запали, за да имат поне малко повече видимост. Меропа вървеше плътно до него и двамата обикаляха залата. Тъкмо бяха направили няколко крачки когато иззад бюфета се чу падане на метален съд. Двамата подскочиха във въздуха, а когато се приземиха се стиснаха един за друг. Колената им трепереха, а факелът се търкаляше нейде по земята изпуснат от подскока.
-Няма нищо. Няма нищо. Призраците не съществуват. - опитваше се да ги успокои мъжът, но и той самият не си вярваше много.
-Да продължаваме. - предложи несигурно момичето и Геш кимна в съгласие. Пак тръгнаха, но след малко се чу стържене по стената. Меропа съзря факлата, вдигна я и я насочи към шума. На некромансърите им увиснаха ченетата. На стената срещу тях, като с орлови нокти се дращеше. Нещо невидимо пишеше като рутеше мазилката. След няколко вечни минути се изписаха четири думи гласящи "Поиграйте си с нас". След този удар дойде и нов, защото из столовата се разнесе детски смях. Зайо и Морт се заоглеждаха навсякъде, но така и не видяха кой е източника му.
-Покажете се бе. Покажете се малки пишлемета. - почна да вика мъжът ядосан накрая и да се върти в кръг, като мяташе ръкавите си на всички посоки.
Меропа от друга страна седеше мирно с факела в ръка и не знаеше точно как да реагира. В момента ставаше свидетел на истински полтъргайст и още не можеше да повярва. Изведнъж чу скърцане зад гърба си и когато се обърна почти безцветна, съвсем бледа вълна, като воал я връхлетя, като я събори по гръб на пода. Едно призраче, което леко се очертаваше се надвеси над нея.
-Искаш ли да си играем? - чу в ушите си тя.

Полтъргайста се усмихна и извика, така че гласът му се чу навсякъде.
-Много сме!
Геш се обърна, изтича до Меропа и я вдигна. Пред тях като свободни електрони почнаха да се реят най-различни фигури, хвърчащи във въздуха, пърхащи и шмугващи се под масите. Шкафовете в кухнята почнаха да се отварят и затварят едновременно, а крушката ту святкаше, ту изгасяше.
Настана пълен хаос, в който гласовете на призраците се забиваха в мозъците на двамата некромансъра едновременно:
-Играйте си, играйте си, играйте си.....
Меропа се хвана за ушите, искайки да ги запуши, да спре да ги чува, но това не ставаше. Геш беше хванал шапката си и се опитваше да ги удари с нея, но тя само минаваше през тях, без да ги поваля.
Изведнъж вратата на столовата се отвори с шут и се заби шумно в стената, като откърти малко от мазилката. През прага висок, непоклатим и безстрашен влезе Корнелиус Гробаря. Веждите му бяха сбръчкани, в едната си ръка държеше златния си показател, а зад него се подаваше от време на време все още треперещата готвачка.
Гилдмайстора величествено направи две крачки навътре и се спря. Огледа положението. Вдигна палката си и с две замахвания, тя отрази слънчева светлина, която прониза всички духове, един след друг. Те почнаха да падат като листа от дърво през есента. С още едно движение спря и целият излишен шум и движение. Бе въдворен ред.
Меропа и Геш стояха и дзяпаха, буквално като първокурсници - майстор магьосник.
-Вярвам, че проблема е решен.
Той се обърна и тръгна да излиза. Когато мина покрай готвачката се спря за момент.
-До утре да си изчистила всичко.
И продължи по коридора.
-Ххххааааааааааааааа........? - извика недоволно и потресено тя. Влезе навътре и видя столовата й изпотрошена, масите обърнати, столовете счупени, един шкаф се държеше само на една от пантите си и само след секунда се строполи и строши на земята. А в средата на цялата бъркотия домакина и ученичката.
-Ааамммм..... - все още неадекватен Геш попита Морт - Ние да си....ходим....а?
-Аамммм.....Да. - отвърна тя по същия начин.
Мъжът я хвана за ръка и безмълвно я поведе към кабинета си. Все още не можеха да повярват на какво бяха станали свидетели и преки участници.

/Бо пиши обратно в кабинета. Ако искаш ги слагай да спят, ако искаш води някакъв разговор/

Столовата наистина изглеждаше подобаващо. Съсухрената, злоблива лелка подаваше чиниите пълни с лакомства на новодошлите и продължаваше да търка с парцал плота в пролуките. Колко щеше да продължи всичко? Сигурно е моментно състояние, няма да се учудя ако след година две, всичко си тръгне по старо му, но до тогава има време. Докато полираше една от лампите присветна и пак възвърна нормалния си режим. Жената я изгледа и си измрънка под носа "Стига де, отново ли", но нищо не се случи и тя се успокои.
През вратата влезе гилдмайстора и зачука с бастуна си, показалката или каквото щете го наречете по пода. Стигна до нея и почна да оглежда.
-Как върви?
-За сега добре. Чистотата е на ниво, машините са в изправност, няма произшествия.
-А някакви по-странни случки?
Тя настръхна при спомена.
-Не.
-Продължавай в същия дух.
На една от масите, в близост до Виктор, се беше изкачил един ученик, който стоеше по средата й и се хилеше.
-И после духовете налетяли върху й и я повдигнали във въздуха. Затова сега имаме хубава храна.
Другарите му отвръщаха на закачките по адрес на готвачката и смехът им се разнасяше из помещението. Момчето усети показалката, която леко се заби в рамото му. То замръзна на място и се обърна бавно. Лицето на Корнелиус го гледаше строго и осъдително:
-Който чупи, купи!
-Ъъъххх, да сър.
-А сега слизай!
-Да, сър.
Посърна младока и бързо скочи на земята, като послушно седна на мястото си и заръфа палачинката си.
Виктор стана свидетел на всичко това и леко се подхили под мустак. Гилдмайстора мина покрай него, изгледа го с края на окото си, ей така като авторитетен даскал и продължи като излезе от залата. Май за първи път го виждаше, а живееше тук от вече два, ако не и три месеца.

Мортем ходеше из коридора и си пееше някаква песничка.

Spoiler:

Пеенето още от малка и се отдаваше, но го правеше когато беше радостна. Доста рядко явление в нейния живот. Мо Най-накрая стигна до столовата и усети, че е гладна. Сериозно. От кога не беше яла? Няколко дена. Но при нейния режим това водеше единствено до слабеене. И нищо повече. Е сега трябваше да качи някой килограм, че после да има какво да гори. Тъкмо беше стигнала онази мършавост на моделите.
Тя влезе в столовата и беше свидетел на сценката с младежа, масата и дядото. Тя се загледа по-сериозно и тогава разбра, че това е дядото, който е главатар на гилдията. Мо отиде до лелката и поиска само една ябълка. Момичето се огледа за някоя свободна маса. Ама шанс. Къде ти го тоя късмет? Така че като най-големия пич тъкмо когато майстора мина покрай Виктор тя взе, че му се метна на врата. (на тоя с бастуна :д)
-Хей, дядо. Как си? Как е тая работа с бастунчето и стареенето. Не ми казвай, че го държиш, защото вече кръста ти се е схванал.
Мо беше игрива натура, ако се държиш с нея добре, може и да стане буквално като кученце. А и освен, че доста и харесваше да играе разни игри тя беше доста лоялна.
-Е не ме гледай така. Да не са ти взели чая рано сутрин. Да знаеш, че ако на тия годинки ти се хвърлят младите момичета, трябва да си бил машина. А онези там нямат късмет дори разговор да завържат. - и после пък и с по-тих тон. - Па-лав-ник.
Преди да сте казали още една дума тя просто си играеше. Тия двамата се знаеха от известно време. А той знаеше характера и. Твърде добре бих казала.

П.П: Песента в спойлера е Nightwish - The Escapist

Мортем се хвърли на гърба на Корнелиус, който само изсумтя, отпусна тялото си и момичето почна да се плъзна надолу, като намазана с олио катерица по стълб на дърво. Успя да каже няколко закачливи изречения и накрая тупна по дупе.
-Колко пъти съм ти казвал да не ми се мяташ така?
Демончето се изхили, но гилдмайстора я гледаше все така строго, или поне се правеше на такъв. Не позволяваше на никой друг, освен на нея да се държи така с него. Не, че се държеше зле. Просто откакто Себи я запозна с него, преди няколко години се вживя, че й е дядо. Шматка.
-Първо на първо. - почна да размята златната показалка пред лицето й. - Не съм толкова стар, колкото ме изкарваш. Едва на четиридесет съм. И второ, радвай се, че се съгласих Себастиан пак да те върне тук. Кой като теб - иди дойди. И трето...
Той заби поглед в ябълката, която Мортем държеше. Милион пъти съм ти казвал да ядеш повече. Това храна ли е? Да не си анорексичка, бе малката ?

Мо го слушаше и само се подмилкваше. Беше и забавно да се базика с него. Твърде беше забавен, за да го подмине човек. А и какви речи само държеше.
-Е сега не си стар, но си само с 23 години по-възрастен от мен. Ако бяха 20 можеше и да се съглася за някоя нощ с теб. -И пак почна да се смее, а всички в залата я погледната толкова странно. Все едно си казват, че тая е луда. Ами то това си беше идеята и де.
-За връщането в училището. Е не съм виновна, че Себи само си мени мнението. Но обещавам този път да се задържа повече. Поне се надявам. Ако не ще се пробвам да те омилостивя с женски чар и малко повече плът. И за последното. Не съм, но просто не изпитвам такъв глад. Но добре ще си взема нещо повече. Само и само да си спокоен. А ако искаш после можеш да питаш лелката, че съм яла нещо повече от една ябълка. Съгласен.
И тя го погледна миличко и невинно. Все едно беше ангелче.

-Хахаха....-засмя се искрено лидера. - Да ме прелъстиш? С това телце?
И той посочи слабото й, за него даже мършаво тяло с пръчката от петите до главата и обратно.
-Аз да не съм педофил, бе малката?
Много обичаше да й вика "малката", което за нея си беше много по-приятно отколкото демонче.
Тя се изправи и Корнелиус я обви с ръка през рамото, като пръстите му стигаха чак до началото на бюста й.
-Напълни малко тук. - посочи ги. -Тук. - хвана дупето й. - И тук. - плесна баджаците. - И после говори за умилостивяване на маже. Сигурно даже още никой не те е целунал, нали?
Мортем леко извърна глава и почти незабележима руменина изби по бузите й. Почувства се неудобно или по-скоро неловко, защото той беше прав, а тя невинна девствена девойка, която много говореше, но никога до сега не се беше докосвала до плътските удоволствия.