Столовата

First topic message reminder :

Тя представляваше голям стол, в който членовете на гилдията се хранеха. Бюфета се намираше в края на залата, а самите маси бяха големи и кръгли, пръснати из цялото помещение.

За нейна радост момчетата я подминаха без да й обръщат особено внимание, а за жалост Меропа и Виктор, така и не се присъединиха към нея. Може би си имаше причина. Виктор така и така онемя. Сигурно се чувстваше най-малкото засрамен, че няма да може да говори, а колкото до Морт. Тя изглеждаше все едно я бе смачкал слон. Като привидение, бе пребледняла само за няколко мигновения до плашещо бяло. Кой знае, може да й е станало гадно от изпитата отвара.
Така или иначе, Мортем продължи с обядът си необезпокоявана от никой и нищо. Това също си имаше своите положителни страни, нали? Спокойствието, което в нашият свят е толкова рядко срещано, че понякога ти идва да крещиш и да скубеш косите си, само и само да си припомниш какво е то.
Така, момичето похапваше от доста свежата си за тук салата, когато през вратата влезе момиче, което никога не беше виждала преди и сигурно нямаше да го забележи, ако то не се огледа и когато я съзря отиде точно до нейната маса, застопорявайки се като зачукан за пода пирон.
-Ти ли си Мортем хелските?
-Същата. - отвърна незаинтересовано некромансърката, но тогава непознатата продължи.
-Г-н Корнелиус Дъст те вика в кабинета си. Каза, че е важно.
Девойката се врътна и излезе от столовата по същият начин, по който прекрачи прагът й - напълно дипломатично, все едно изпълнява заръка от най-висока секретност.
Дали Мортем щеше да отиде при "Дядо си, Корни" както го наричаше или щеше да игнорира заръката му, бе чисто нейно решение.

Най-накрая изпитала някакъв глад, розовокоската реши да отиде в столовата. И точно това и направи. Сега се намираше в столовата изтупала се с нови дрешки и напълно покрила факта, че преди малко имаше нервен срив. Дори беше забравила защо изобщо искаше отмъщение толкова много. Но това сега не я интересуваше, защото съвестта и започна да си казва думата.
Докато чакаше своя ред от време на време се появяваха пред нея червени петна или пък ръцете и ставаха червени. Това леко я ужаси, но все още запазваше самообладание. И когато най-накрая дойде нейния ред тя просто вдигна рамене и жената и сложи първото нещо, което хвана.
-Ако може и чаша вода.
Жената се усмихна и и подаде чаша с вода. Мо и благодари и седна на една от многото маси в столовата. Отпи малка глътка от водата си и когато пак я погледна и се стори, че видя око вътре, но се оказа, че няма нищо.

След дълъг път, изтощителна мисия, отнемане на един два човешки живота и размазването на глава с боздуган, какво по-хубаво от едно приятно отдъхване в пълна столова с храна, която макар и не от най-вкусните, те засища до следващият ден, а в случая на нашето сладко демонче и до следващата седмица. Блаженство ви казвам. Спокойствие, тишина, само тихият разговор между учениците, който звучи като жужене на пчели и те отплесва още повече.
Точно така и Мортем сладко сладко, без особено голям апетит, отхапваше от пречената си питка, пъхаше малки залъци в устата си и преглъщаше с помощта на водата, която й бяха поднесли. Напълно страняща от всички, напълно необезпокоявана от никой. След всичките премеждия и нарастващата умора, мислите не се блъскаха в главата й, а преминаваха през нея, даряващи я с мир.
Но всеки делириум има своя край, жестоко нарушен от някоя непредвидена случка. А в случая, това бе едно достатъчно голямо парче сьомга, което се залепи за тилът на момичето. След първата изненада и погнуса, Хелските хвана рибата и я захвърли на земята. Обърна се ядосана към причинителя на това своеволие, но стана свидетел, на гледката, че той не беше само един. Всъщност на една маса, в центъра на залата, някакви момчета спореха ожесточено и се замеряха с посудата си или по-скоро с наличната в нея храна. Оказа се, че Мо не е единствената жертва. Още няколко ученика бяха замерени неволно кой със салата, кой с картофи и супа и в рамките на няколко минути, девойката се озова по средата на масов бой с храна. Навсякъде хвърчаха продукти, а кокалестата лелка, отговаряща за менюто търчеше от едната стена до другата, мятаща ръце, крякайки на всички да престанат, но не само, че никой не я послуша. Самата тя не замерена с парче торта, централно удрящо се в лицето й. Демонът не се размина само с косата. Вече част от дрехите й бяха мръсни, а толкова се стара да се преведе в приличен вид. Как щеше да реагира, дали щеше да се включи в мелето или да се изниже незабелязано, зависеше само и единствено от нея.

Пълно спокойствие и изведнъж замеряна с храна. Нямаше проблем с едно парче, но когато и дрехите и се намърсиха това беше просто прекрасно. Изведнъж Мортем се изправи и започна да върви към центъра където всичко започна. Мина покрай лелката на столовата и и се усмихна миловидно.
-Бихте ли била така добра да се приберете далеч от боя, после ще ви помогна с чистенето.
Горката жена я послуша и бързо се прибра, явно и на нея не и се искаше да става цялата в какво ли не. Е след като тази беше вън демона видя как всички момичета се изнизват и се вайкат за косата си. А като се сети, че беше като тях преди, но избухваше когато и я отрежат. Е сега избухва заради дрехите си. Ама как няма да го направи. Те и бяха едни от малкото, които онзи самовлюбен бог и беше подарил. А знаете ли колко трудно можеш да го накараш да вдигне нещо по-различно от чаша вино, когато е в двореца си. Не че излиза много, ама все пак.
И ето че най-накрая Мортем стоеше на една маса и около нея хвърчеше храна. Момичето леко се прокашля вкара магия с гърлото си и след секунди така извика, че цялата стая се разтресе. Когато и обърнаха внимание тя се усмихна миличко и продължи да говори с доста усилени децибели в гласа.
-Ако бъдете така добри ще спрете, или ще изчистите пода с езиците си. Избирайте си.

Малката Мортем се покачи на една от масите, намиращи се в центъра на Столовата и се провикна толкова силно, че всички замръзнаха в позите си, само и само за да се облещят към нея и да разберат какво иска.
-Ако бъдете така добри ще спрете, или ще изчистите пода с езиците си. Избирайте си.
Всички мълчаха. Пулеха се, зяпаха, държащи се кой за яките, кой някоя друга чиния, приготвена да полети в незнайна посока. Момичето имаше хъс, но им развали кефа. Истината е, че боят с храна почна като скандал, но прерасна в една доста забавна игра и учениците повече се смееха отколкото караха.
Демонът все още седеше гордо като стоик или паметник на просветата и очакваше някаква реакция. А тя не закъсня. От тълпата се чу мъжко провикване.
-Ооооо...я млъкни.
И преди да се усети, върху лицето на Хелските се лепна една порция крем карамел, който почна да се стича по кожата й, показвайки част от изражението й, което покрай цялата тази неразбория сега бе ядно, очите й горяха, а веждата й нервно трептеше нагоре надолу, изгубила всякаква представа за самообладание и вътрешен контрол.

Това беше една много лоша идея за онзи, който и хвърли крема с лицето. Момичето внимателно слезе от масата и се насочи натам. А докато вървеше извади от джоба си една малка бяла салфетка и изтри лицето си с нея. Просто това беше наистина прекалено за хора по възрастни от нея. Но и ги разбираше до някъде. Нямаше учители, нито пък Корнелиус щеше да се появи в близките няколко минути, и защо да не се забавляват, така и така ще ги накажат.
И ето, че най-накрая стигна до човек, който я удари с крема. Тя му се усмихна съвсем леко и го погледна в очите. Беше доста по-едър от нея, но не и пречеше. Напоследък само такива имаше навсякъде. От гласа и магията се отправи към краката и в следващия момент тя изрита така човека в дясното коляно, че той да падне на колене. След което мина зад него и стъпи върху рамото му. Натисна го към земята и го погледна сякаш беше едно насекомо.

/ Извинявам, че е кратко /

Рамото на момчето изпука под натиска и само късмета го размина от изваждане на ставата. Макар че Мортем го притискаше здраво, той успя да извърне глава към нея с намръщено изражение.
-Голяма си досада знаеш ли? - почна той. -Защо ни разваляш удоволствието?
Тя не отвърна, а само натисна допълнително, решавайки, че няма смисъл да се повтаря. Не й харесваше тази кочина, в която се превърна столовата и искаше всичко да спре. Но тя не беше учител, предводител или нещо такова и нямаше правото да заповядва на хората какво да правят. Или имаше. Имайки предвид, че е Себастенова дъщеря можеше да прави каквото си поиска, но тя не бе такава, а и тези хора тук не знаеха нищо за произхода й. Все пак не ходеше с окачена табела на която пише "Мортем Хелските - демон и чедо на Бога на смъртта". Нито пък го крещеше на всеослушание. Да, понякога излишно се изпускаше пред някой, но като цяло гледаше да поддържа анонимност.
Точно затова, поваленият млад мъж се обърна към събратята си.
-Банда, хванете я!
В миг няколко момчета я задърпаха за лактите и я дръпнаха от падналия. Вдигнаха я високо във въздуха и тя се озова носена на ръце, легнала в тях по гръб, а играта започна наново и пак храна хвърчеше на всички посоки. Младежите я понесоха към изхода на залата и буквално я хвърлиха през вратата, така че тя падна по дупе в коридора, цялата оцапана. Момчетата се засмяха и се върнаха обратно към забавлението си. Смехове, гонитби и викове се разнасяха отвътре.

/Свободно РП/

-Моля! - извика досущ като стара бабичка Корнелиус и се изправи бързо на крака.
-Ами да, бой с храна.
Мъжът сбърчи вежди, грабна показалката си и се отправи към вратата си, а Мортем го следваше като вярно куче. Не искаше да изпусне нито един момент.
-Проклети хлапета. - изруга предводителят докато затваряше вратата.
Двамата тръгнаха по коридора, стремейки се да стигнат до началото му, където се намираше просторната зала за хранене. Когато стигнаха до нея, Корни се изпъчи, опита се да овладее гневът си, хвана дръжката и я натисна. Отваряйки вратата, двамата с Хелските станаха свидетели на следната гледка - столовата беше празна, навсякъде по стените, пода, масите, столовете, бюфета и всички шкафове и мебели имаше петна от храна, локви супа, картофи и кюфтета, а на тавана даже залепена палачинка, която след няколко секунди се отлепи и пльосна на земята. А в центъра на всичко това издължената, кокалеста готвачка, седнала по дупе на пода, с разкрачени триъгълно крака, тъжна физиономия и изцапана, раздърпана коса.
Корнелиус и Мортем престъпиха навътре и гилдмайстора заби погледа си в лелката.
-Къде са всички?
Гласът му беше като на разярен бог, който всеки момент ще избухне под пелерината на търпението си. Изричаше думите бавно, една по една, всяка с еднаква интонация, натъртена и тежка.
-Те....те.....тръгнаха си. - измънка жалко жената и махна едно парче печено пиле от главата си.
-Тръгнаха си значи. Сега ти, тъй като си позволила всичко това да се случи ще изчистиш всичко от-до. Всеки един кът, всяка миша дупка.
-Но....
-НАВСЯКЪДЕ!
Женицата наведе глава и измънка едно почти доловимо "Добре господине". Корнелиус се обърна и тръгна към изхода.
-А останалите. Няма ли да си го получат? - попита Мортем.
-О, ще си го получат. И още как.
Мъжът тресна вратата след себе си, а момичето чу как стъпките му отекват по тъмните коридори. Ама, че дълъг ден.

Е след като това свърши и училището пак беше нормално всичко утихна. Сега като се замисли преди да почне боя с храната всичко беше също толкова спокойно. Явно ще се окаже истината, че преди буря винаги е тихо и мирно.
Мортем погледна към лелката, която изгледаше толкова зле. Сякаш туко що и бяха дали работа, която да върши докато не умре. А и беше си на годинки горката. Момичето се приближи до нея и и подаде ръката си, за да се изправи.
-Моля ви, изправете се.
Започна бавно момичето и лелката се изправи. Мо поогледа мястото, наистина беше кочина. Но на нея щеше да отнеме максимум два или три часа, да изчисти всичко, а на жената сигурно двойно повече. А и беше късно. Жената трябваше да си почине след това, а нашата розовокоска изпитваше ужас като затвори очи. Затова тази работа щеше да е нещо като изтръгване от реалния свят и напълно забравяне на проблемите за известно време.
-Вие отидете и си починете. Вземете си вана или нещо такова, а аз ще изчистя. И без това ме гони безсънието. И само ако може да ми кажете къде има препарати.
Жената в началото не искаше да оставя Мо да чисти, но така или иначе беше инат. Като си науми нещо щеше да го направи дори и другия да има нещо против. И ето как сега Мо имаше цяла грамада препарати, няколко кофи половината пълни с вода, а другата - празни. Парцали, метли, сметници и какво ли не. Също и една от онези колички с няколко рафта, която беше специално за храна.
Жената и даде и една престилка, която покриваше изцяло дрехите.
Когато лелката излезе, Мо върза косата си на кок, за да не и пречи и започна да събира с помощта на сметника и метлата храната от пода и да я хвърля в кофите. Когато вече нямаше късове храна където и да е било Мо хвана една от кофите с водата и я изпразни до половината. Сложи една гъба вътре и няколко препарата взе със себе си и започна да чисти стените, а чрез магията си една от гъбите чистеше и тавана. Още не беше добра с това да лети до там, затова сега гъбата щеше да свърши работата там.
Скоро и стените бяха чисти, както и тавана и останаха столовете, масите, пода и разбира се да прибере приборите. Хвана количката и започна да обикаля и да слага внимателно всичките прибори в нея. И да си го кажем честно, ако имаше нещо, в което да я бива то беше чистенето. И и доставяше удоволствие да го прави.
Момичето остави количката настрани и продължи с чистенето, този път на столовете и масите като гледаше да няма и петънце по тях. Беше и се забило в главата, че ако има и едно петънце буквално не става за нищо. Перфекционизма се изискваше, но и какво очаквате от човек живял в дворец, където за всичко се грижи някой друг.
И ето, че цялата столова беше чиста, дезинфекцирана и напълно готова за нови подвизи. А не отне и много време на Мо, за да измие всичките прибори и да ги подреди. Накрая просто седна на един от столовете и се загледа в ръцете си, и въпреки, че виждаше през тях и леко и се спеше реши да остане будна.

Помощта, която Мортем предложи на лелката, бе повече от голяма. До толкова се постара и вживя, че цялата столова блестеше от чистота. Точно както след нашествието на духовете, но това е вече минала история.
Важен е днес. А днес, залата искреше. Миришеше на цветя от почистващите препарати и всичко мина дезинфекция. Така изморена, Хелските се подпря на една маса и клатеше крака, докато седеше на стола си и се чудеше дали да се прибере в стаята си или да остане тук. Но така или иначе, реши да остане. Какво щеше да прави тук цяла нощ, никаква идея, но тя не мърдаше от мястото си с часове.
Сутринта изби в тази част на света и слънчевите лъчи пробиха стъкла и прозорци, оповестявайки за своето пристигане. То бе кокетно, голямо кълбо и искаше да му се отдава специална почит. Даже и от прокълнатите, които не го обичаха кой знае колко много. Точно затова и територията винаги беше мъглива и мрачна, непозволяваща слънчевите лъчи да стигнат чак до предимно белите им кожи.
Нямаме идея точно колко е часът, но минаваше осем. Поради тази причина столовата почна да се пълни с първите си, най-ранобудни посетители. Мортем не беше разбрала кога е заспала и сега главата й бе забита в покривката на масата, а ръцете ниско отпуснати надолу, почти достигащи пода. Ученици я подминаваха, някои от тях се смееха под мустак, а трети изобщо не й обръщаха внимание.
В залата влезе и една изключително красива жена, която нашият демон никога не е виждала преди. тя бе висока, с коса карамелен цвят, перфектно тяло и гърди големи поне колкото и нейните. Тя вървеше с котешка походка, поклащайки леко задните си части, така че да ги проследиш, но да не се издаде, че го прави нарочно. Имаше осанката на важна особа и така си и беше. За познатите й, това е Никол, една от учителките на шейпшифтърите, която след няколко дневна настинка, отново бе на крака и готова за поредната пакост.
Тя се спря пред спящото момиче и се вгледа в нея. Усмихна се игриво както винаги, наведе се колкото да я достигне и почука няколко пъти с нокът върху главата й, както прави кълвач с клюна си по дърво. Девойката се разбуди и погледна непознатата със сънени очи.
-Момиче, това не е санаториум. По-добре става, преди някой да е седнал върху теб по погрешка.
Красавицата й намигна и се отдалечи, заставаща на челно място пред бюфета, в очакване на готвачката, която още не беше дошла. Чак тогава няколкото присъстващи осъзнаха, че няма кой да ги обслужи.
-Какво става тук, мътните го взели? - развика се Никол, ядосана, че не може да закуси преди да отиде да обучава сополанковците си.

/Мо, знаеш, свободно РП/

След досадното събуждане Мо се изправи и се огледа. Всички и се виждаха досадни. И да не говорим, че всички я не само дразнеха, но и искаше да избяга от тях. И ето, че най-накрая се изправи и се раздвижи на място. Беше се схванала на масата. Но пък поне беше помогнала на някой, не че имаше голяма полза, веднъж чуят ли, че е демон ще я презират дори повече от колкото сега. Нали мъжката част я мислеше за досадна.
-Какво става тук, мътните го взели?
Чу виковете на същата, която я събуди. Това вече прекрачваше всички граници на нормалното. Рано сутрин да крещи като лудите. Досадно беше просто. Точно и затова Мо мислеше този път да си е съвсем откровена с нея и да не и спестява нищо.
Когато отиде при въпросната красавица свали престилката от себе си, осъзнала, че още стои с нея и я сложи в един шкаф. Погледна към Никол и се усмихна.
-Ако обичате, ще ви помоля да не викате и да не се ядосвате.
Странното, е че дори когато е подразнена Мо можеше да говори към другия човек с уважение и на висота. Или много момичета сте виждали, който говорят на "Вие" в Роузкил.
Мортем се приближи малко по-близко до Никол и продължи да и говори.
-Снощи столовата на Роузкил претърпя известни проблеми. И можете да вините учените от мъжкото съсловие за липсата на вашата закуска.
Смешното в случая беше, че се отваряше по един много скрит начин на учителката. Не че знаеше, че е учителка. Но и ако изобщо на нещо са я научили Никол би усетила забележката и да се държи малко в своята категория. А още по-смешно, е че пред учителката Мо изглеждаше нищожна. Осъзнаваше, че не може да се мери с нейната особа. Нито беше нещо невиждано, нищо каквото и да било, но пък имаше добро сърце, а ако Никол изобщо притежаваше такова щеше да помисли за лелката, която сама поддържаше това място изрядно.
-Извинете ме, не исках да ви отнемам от ценното време.
И тъкмо си мислеше, че ще се измъкне от столовата, когато видя някой познат. Онова момче, което я удари с крем карамела в лицето. Леко се стресна, но изчака да я подмине. Или не.
-Я кой бил тук.
Мо се залепи за мястото си и застина. И след секунда усети как чужди ръце я хващат за лицето.
-Ти си ни издала на гилдмайстора нали?
Той се приближи до ухото и и подшушна.
-Ако заради теб ни накаже ще си отнесеш последствията.
Момичето просто не издържа и с ръка разкара неговата от себе си и излезе от столовата.

Целта на Таня може би беше благородна, но дефакто.. поне засега, се получаваше доста неловко. Виктор и Меропа гледаха да стоят колкото се може по-раздалечени един от друг, обърнали глави в две противоположни посоки, опитващи се да забравят за близкото присъствие на другия... Но уви, когато им се наложи да седнат на една и съща маса, вече не можеха да отбягват очния контакт. Бе толкова сконфузено, а на всичкото отгоре не бяха сами, ами заедно с тях бе и Таня... Ако имаше как да стане по-напрегнато, то би било ако дойдеше Лушиъс. Но той някак си не се вписваше да вечеря по подобен начин, нали?
Преди да се настанят, вече си бяха взели кой каквото щеше да похапне. Но истината беше, че яденето стоеше непокътнато на масата - в гърлата им бяха заседнали такива буци, че трудно биха били способни да прокарат нещо изобщо. А дори и да успееха, стомахът им сигурно щеше да го върне.
Нямаха идея какво да си кажат. И принципно се очакваше и Таня да е също толкова засрамена и мълчалива, но ето че по някакъв странен, но естествен начин, тя бе станала проводника между двамата и се държеше най-смело и общително от всички.
- Как изобщо попаднахте точно вие двете в обятията на Гилдмайстора? - все пак надделя по едно време любопитството на Вики, който, макар да знаеше, че Таня никога не би извршила някоя мръсотия, просто не можеше да си обясни нетипичната гледка.
- Ами... - притесни се Таня, която все пак се смущаваше, задето той я бе заварил в подобна ситуация. Обяснението се изстреля от устата й забързано, заваляно - Падна ми се да преподавам на Меропа, след което отидохме да пием нещо заедно, видяхме, че Корнелиус е пиян, Меропа се опита да го утеши и той ...ттой ни с-сграбчи...
Виктор хвръли на Меропа унищожителен поглед. Утешавала тя. Все обича да успокоява другите, пък забива нож в гърбовете точно на тези, които има смисъл да подкрепя.
Но си замълча. Някак.
- Аха ... Ясно.... И как се погаждате вие двете...? - деликатно загатна той онова, за което всички си мислеха.

Ситуацията се оказа повече от неловка. Таня бе решила, че след като се разбира добре с Меропа, същото ще последва и с Виктор. Все пак те бяха близки. Познаваха се от колко? Десет години! Това изобщо не е малко време. От начало самият демон трепереше от страх и свян в присъствието на иначе напълно миловидната ученичка. Но малко по малко разбираше, че в нейната компания може да се отпусне, точно като първия път, в който се видяха. На гробищата, когато съвсем неочаквано, без да знаят връзката в отношенията им се отпуснаха една пред друга. Още тогава Таня хареса Морт. Сега, след като видя, че тя явно няма проблем с връзката й с бившия й й се искаше и те двамата да заровят томахавката, ако е възможно. Седяща по средата между им се чудеше от къде да си изкопчи думите, от пръстите ли, от мозъка ли, но да не каже нещо, което ще ги наежи като таралежи и ще почнат да си сипят куп ругатни, а може би и по-лошо.
- Аха ... Ясно.... И как се погаждате вие двете...?
Двете момичета се спогледаха, мълчаливо. Явно некромансърката нямаше да поеме инициативата, затова тази чест се оказа за чернокосата.
-Ами.... - почна несигурно тя. -Мисля, че добре....Меропа е чудесен човек и много ми помогна за урока. Накара ме да не се притеснявам. Аз....харесвам я.
Лека руменина изби по страните на мъртвородната, когато чу това признание. Реално и тя изпитваше същото. Едва ли девойката щеше да замести Дориан, но въпреки това имаше шанс да й влезе под кожата.
-Ти не я познаваш.
-Така е, но.... добрите хора си личат от километри. Прекалено са малко, за да не ги забележиш.
-Да...добри... - отвърна Виктор леко раздразнен, впил погледа си централно в къдрокосата брюнетка. Дали ръкавицата не бе хвърлена на масата? Щяха ли да почнат да се карат или може би да си изгладят отношенията?

- Да.. добри..
Ироничното подмятане на Виктор се заби като нож в сърцето на Меропа. Тя все още не можеше да си прости това, което му бе причинила, и вината я гризеше като дървояд. И ето че неговите думи разпалваха гузните й чувства и момичето не можеше да си намери място. Не знаеше какво да каже, как да оправи нещата. Бе в състояние само да седи и да изпитва неистово желание да оправи нещата... някак си... да изтрие миналото, да го пренареди така, че да образува една идилична картина без никакви лоши неща в нея...
- Не искам да се оправдавам! - изръси накрая тя, неиздържайки на напрежението - Имам непростима грешка към теб.
Младежът постоя за миг безмълвен, с каменно изражение. След което веждите му се набръчиха и той, овладявайки се заради Таня доколкото му бе по силите, я отряза:
- Да, да, лесно е да сипеш извинения. Ами ако съжаляваш, да не го беше правила на времето. Защо на момента не ти пукаше? И защо сега също само знаеш да говориш? Не разбирам аз така благодарността и съжаляването. Изглежда ми като една коравосърдечна егоистичност. Лесно е да спечелиш някого, да го накараш да ти повятва и после да му разбиеш сърцето... Ако наистина се интересуваше от чувствата ми и те беше грижа за мен, никога нямаше да го направиш. Така че ми направи услуга и млъкни.
Е, може би бе изрекъл неща, които не бяха препоръчителни да бъдат чути от Таня. Това си бяха стого лични отношения между Виктор и Меропа и някак си този разговор не вървеше в нейната компания... Но вече бяха изречени и времето не можеше да се върне назад.
Тогава изведнъж къдрокосата некромансърка се ядоса. Много му беше лесно да я обвинява. Но нали той не бе на нейно място? А и тя се съмняваше доколко дълбоки са били и неговите чувства... Каквото и да си говорим, всичко бе потръгнало не дотолкова от интереса му и преклонението му пред нея, колкото от желанието да направи напук на родителите си, от чийто контрол се чувстваше задушен и потиснат. Той си търсеше повече изповедник, отдушник, нещо, което да го откъсне от света, който толкова мразеше. Никога не са си пасвали особено, двамата бяха просто две души, попаднали в една и съща тежка ситуация, които се бяха опитали да се спасят взаимно. Естествено, че щеше да я ревнува от Лушиъс, защото все пак тя му бе принадлежала. Нали? Беше си вече негова и от измяната й го болеше. Но защо забравяше как се бе нахвърлил в пазвите на Анджелина още докато бяха заедно и преди тя изобщо да има каквото и да било общо с учителя? Щеше ли да постъпи по същия начин сега, когато бе влюбен в Таня? Не, никога. Така че.... ситуацията имаше много лица.
Но Меропа му спести всичко това, главно заради демонката. Не искаше да го излага.... притежаваше чувство за такт.
- Може би трябва да си спомниш и твоето конкретно поведение - само му намекна тя - Може би тогава ще откриеш, че вината не е само в мен.
Да, с нея никога не се бе държал толкова мило. Напротив, често й се дразнеше и ядосваше, налагаше мнението си. Само да сравнеше начина, по който се разтапяше около Таня, с мусенето, на което я подлагаше нея едно време...
Тогава Виктор също се сети за Анджелина. Е, това малко му развенчаваше ореола на светец и великомъченик, с който можеше да доминира в момента и в известна степен му затвори устата.
- Както и да е - каза накрая той - Това е минало. Може би никога нещата няма да могат да се оправят, може би иска време. Може би истината е някъде по средата - той я изгледа изпитателно - Но не съм сигурен, че сега е най-подходящето време за това.
- Недей да ме съдиш прекалено строго - отвърна Меропа - Всичко е било за добро. Ако не се бе случило така, нямаше да се срещнеш с Таня. А тя много повече ти подхожда... И много повече я обичаш. Затова се радвай, че нещата са станали така. Можеш да ме мразиш и плюеш, но аз съм щастлива, че стана така. Защото сега наистина си срещнал истинската любов....

Сбирката на тримата младежи се оказа по-скоро като изповед пред невидим свещеник, отколкото приятното приключение, за което си мечтаеше Таня. От обикновен разговор, той се прехвърли върху стари спомени, изблици на вина или ранимост, до осъдителни погледи и напомняне за стари грешки. Изобщо не се включваше в първоначалният й план, но може би беше неизбежно. Рано или късно двамата трябваше да седнат на една маса и да се изяснят. Само където изясняването така и не се случи. По-скоро само нападки и остри изражения. Ако Геш имаше усещането, кога да се намеси с най-абсурдната идея, от която да последва нещо хубаво, то явно другият чернокос демон не притежаваше този нюх. Беше прекалено наивна за това. Малко или много домакинът се бе обучил в замъка на Себастиан и съумял да долови изкуството на манипулацията. Таня нямаше този късмет. В момента в ушите й кънтеше съдбовна музика, която й даваше усещането за съвсем скорошно избухване на цели два отделни свята, които щяха да се сблъскат един в друг и да образуват помитащо природно бедствие.
-Недей да ме съдиш прекалено строго. Всичко е било за добро. Ако не се бе случило така, нямаше да се срещнеш с Таня. А тя много повече ти подхожда... И много повече я обичаш. Затова се радвай, че нещата са станали така. Можеш да ме мразиш и плюеш, но аз съм щастлива, че стана така. Защото сега наистина си срещнал истинската любов....
Виктор я стрелна изкъсо с присвитите си клепачи.
-Да, намерих я, но факта за предателството си остава. Мислиш ли, че бих направил нещо с когото и да е (имаше предвид Анджелина), ако не си ми дала повод? За всичко си има причина. Ако не беше почнала да се плюнчиш по....Пахт, нямаше да се стигне до тук.
При споменаването на това име, сърцата на двете девойки се свиха болезнено. И двете го обичаха адски, всяка по своят си начин. Единствено продължителността и характера на тази любов ги отличаваше. Главата на Меропа клюмна надолу, погледа й беше забит право в чинията.
-Да....така е....прав си...Но Лушиъс го няма сега, нали? Изчезна незнайно къде и кой знае кога ще се върне. Може никога повече да не го видим. Може да е изгубен во веки...
Девойката усети как почна да губи самообладание и даде порив на тъгата си, неосъзнавайки какво изрича. Бълваше тегоба след тегоба, сякаш намерила отдушник за душевните си страдания. А думите й се забиваха все повече и повече като прекалено остри остриета в сърцето на Таня. Тя слушаше замлъкнала и с всяка следваща секунда й се замайваше свят. Мисълта, че наставникът й може никога повече да не се върне я разкъсваше отвътре. В един сакрален момент тя не издържа и рязко се изправи от мястото си, бутайки стола назад. Сълзите потекоха по страните й, капейки на масата.
-Аз.... - прошепна тя със затруднение. -Извинете ме....
Обърна се и се затича към изхода, а двамата некромансъри я проследиха с невярващи погледи. Момичето избяга задушавайки се от тези слова. Не можеше да си представи света без Лу и всичко това й дойде в повече. Искаше да избяга не от тях, а от предчувствието, което загнездиха в душата и мозъкът й.

/Бо, свободно РП/

-Хей, съжалявам за вчера. Аз просто... Нали... Стаята беше....Просто съжалявам.
-Извинявай! Не исках да ти се карам така. Знаеш, че те обичам, нали?
Животното не каза нищо, само изпръхтя, изкарвайки шумна струйка въздух от ноздрите си, но Ел знаеше, че не й се сърди. Сърцето не му позволяваше такова своеволие. Връзката им бе прекалено тясна и плътна, че нещо такова да я скъса. Колкото до Миша, тя отвърна по своя собствен начин.
-Няма проблем. Не ти се обидих. Не го мисли.
След което я дари с най-искрената си усмивка. Усмивка, на която няма как да не повярваш, защото си личи, че идва не от някъде другаде, а от сърцевината на душата ти. Белокосата некромансърка наистина почна да свиква с нуксата и не само да свиква, но и да я обиква. Приемаше я за приятел, от онези, които остават дълго време в живота ти, ако не и завинаги.
Елизабет се успокои от отговора й и почна да се тъпче дори по-настъпателно и като че ли с всяка следваща хапка, махмурлукът й изчезваше, неприятното усещане от дрогата претръпваше и се вземаше все повече и повече в ръце.
-Добре, разкажи ни тогава за вечерта си. - поде Миша. -Явно е била интересна.
Беше й интересно да разбере подробностите, които не знаеше, а и Уинтър можеше да е спокойна, че съквартирантката й няма да я съди. До сега не го беше правила, едва ли щеше да почне сега. А и да си го кажем честно - те живееха в Територията на Прокълнатите. Тук нищо случващо се не можеше да те учуди или изуми. Мъртвородната бе добра душа, но не и глупава или чак толкова наивна. Знаеше какво се крие под повърхността и го беше приела такова, каквото е. Може да не одобряваше някои работи, но не се месеше в чуждите решения.

Е, това не беше точно разказа, който Миша очакваше. Доста съкратен, направо орязан като хартиен лист, от който остават само линийки. Две изречения обхващащи цяла една вечер. Белокосата красавица можа да стигне единствено до заключението, че приятелката й здравата се е наквасила, щом спомените толкова й изневеряват, че дори не помнеше как по-точно е стигнала до гилдията. Затова реши да не я разпитва повече, за неща, които явно не можеше да обясни или пресъздаде с думи и продължи да се храни.
-Радвам се, че си си прекарала добре.
Милата, дори не подозираше, че блондинката крие нещо от нея. И как би могла? До сега в главата й не беше минавала мисълта, че Елизабет може да породи в душата си някакви чувства към брат й или обратното. Не, че щеше да има нещо против, просто все още не беше съзряла под повърхността на тази разрастваща се евентуална връзка.
-Може другият път да отидем заедно. - предложи мъртвородната, а Даймънт изпръхтя иронично.
Коя от двете ще трябва да прибира после? Или очакват да ги носи и двете на гърба си? Ел се опита да не обръща внимание на тази "забележка".
-Да, разбира се. Ще го направим. Но...надявам се не прекалено скоро.
Не мислеше, че в следващите дни, ако не и седмици може да мине през подобно преживяване, макар че вътрешно знаеше, че ако Миша е с нея, едва ли ще си позволи толкова много своеволия.
След още половин час на мирна закуска, без никой да ги притеснява, момичетата завършиха с яденето си и Миша се зае да отсервира. Не й се искаше да кара Уинтър да прави излишни движения все още, особено след като й предстояха тренировки и уроци, които изискваха умствена съсредоточеност.
-Мислиш ли да ходиш при Ай? - попита я тя, докато се отправяха към изхода на столовата.
-Май ще ми се наложи. Скоро не съм се вясвала. Трябва да наваксам.
-Желая ти успех тогава.
-Ти какво ще правиш?
-И аз ще отида на урок. Днес ще ми преподава Зайо Байо. Не мога да пропусна тази възможност, ще е весело. А после не знам. Ще го мисля на място. - усмихна се хубавицата и дари нуксата с една широка, топла прегръдка.
-Това пък за какво беше?
-За позитивна енергия. - усмихна се момичето, намигна й, махна с ръка и се отправи към Погребалното бюро.
Елизабет пое в другата посока. След няколко крачки щеше да е пред масивната врата на своя кабинет, където само един бог знаеше какво я очаква.

/Слънце може направо да пишеш там./

Речено сторено. Великата троица напусна стаята с веселие съчетано с кокетен, позитивен смях. Колко много може да помогне един хубав сън. Способен е да те накара да забравиш всички отрицателни емоции и да излекува тялото ти. А за нуксите бе като свръхдоза лекарства, инжектирани във вените ти. Живително същество, което може да прогони всичко, всичко лошо, неприятно и тревожно.
Затова и днес Елизабет не само бе красива, тя направо блестеше, блестеше като пътеводна светлина или кристал. И всички се обръщаха след нея, защото оставяше след себе си аромат на свежест и карамел, а косата й се вееше на леки русо-оранжевеещи вълни и гъделичкаше чуждото обоняние.
-Май някой си намери фенове. - пошегува се Миша, наблягайки на поне четирите представители на мъжкия пол, които я загледаха, а най-интересното бе, че в думите й не се откриваше нито една нотка на завист или женска злоба. Просто такава не съществуваше за нейното ангелче.
-О, я стига. Голяма работа.
-Така ще кажеш. - изкиска се белокосата и открехна вратата на столовата.
А там, както всяка сутрин бе пълно. Опашката чакаше търпеливо да достигне до бюфетаджийката, а повечето маси бяха запълнени.
-Доста е пълничко, а..... - ококори очи некромансърката. -Защо не запазите места, преди и тези да са свършили, а аз ще взема нещо за хапване. Какво ти се яде?
Ел не мисли дълго, защото отговорът й направо се изстреля от гърлото й.
-Каквото и да е, стига да няма месо.
Даймънд изпръхтя заради намека, а тя само го стрелна с един от онези ту строги, ту иронични погледи, които го караха да се муси, при положение, че е животно, би изглеждало доста интересно.
-Дадено!
Красавицата тръгна следвана от пантерата си и се настани на една сравнително централна маса, която все още не бе заета. Ликантропа застана кротко до нея, но очите му непрестанно шареха на всички посоки. Имаше твърде много хора и това не му харесваше особено. По едно време от съседната маса се разнесе пъсткане, което привлече вниманието му и той извърна муцуна по посока на звука. Едно момче се бе навело, протегнало ръка към него, триейки пръстите си един в друг.
-Мац пис пис....ела при батко. Ела мац...пссстт пис пис.....
Мац? Пис? С това ли го сравняваше този олигофрен? С някакво котараче, играещо ролята на добрия домашен любимец? Срамота! Ди само се озъби и изръмжа заплашително по посока на непознатия, който веднага се отдръпна, в страх да не се прости с някой друг пръст.
-Ама, че лошо коте.
-Коте..... - повтори ядно животното.
От цялата тази ситуация, уйнтър само леко се разсмя, макар че рискуваше да го обиди още повече.
-Много си недружелюбен.
-Ти пък стана голяма самарянка.
Ето, че и Миша се върна с два подноса, които носеше доста умело за ръста си и ги постави на масата. Почна да подрежда порциите спрямо изборът.
-Две кафета, силни със сметана и захар, две минерални води, една плодова салата и парче торта за теб, за мен препечени филийки с масло и сирене....
Накрая младата жена грабна една доста широка чиния, скочи и се озова пред Ди.
-....А за малкото, сладко коте, пушени гърди....
-Малко, сладко коте? - почти не избълва огън от очите си пантерата.
Мъртвородната го погледна учудено, след което се обърна към приятелката си.
-Ама какво му става на него?
-Остави. Нараниха самолюбието му. - с усмивка обясни блондинката.
-Оооо..... - Миша грабна муцуната на Даймънд и почна да я мачка между дланите си. -Спокойно Ди, ти винаги ще си един голя, страшен и силен котак за мен.
-Ако не ме пуснеш....ще те захапя.
Тя го пусна засмяна и седна на мястото си. Тримата почнаха да се хранят в компанията на неангажиращи разговори, най-вече кой какво щял да прави или пък пускане на някоя друга шега, за разведряване на обстановката.
Всичко вървеше добре до тук. Но, както винаги трябва да има обрат. А той дойде от две момичета, видимо шейпшифтърки, които минаха покрай тях. Личеше си по перфектно изваяните им тела и животинската искра в очите им. Дори Даймънд се загледа, беше му в кръвта. А те хич не бяха за изхвърляне. Е не са някакви адски хубавици, но явно държаха на външния си вид и при вида на Елизабет нещо ги жегна. Точно онази женска злоба, за която говорех по-рано. Те се спряха в крачката си и едната заговори на висок глас, така че не само те да я чуят, но и хората насядали на близките до тяхната маси.
-Люси. Ние къде се намираме?
-В Роузкилл, Ирина.
-Защо тогава някои тук си мислят, че са на моден подиум или конкурс?
Двете забиха краичиците на очите си към нуксата, оглеждайки я обстойно, застопорявайки ги на няколко определени участъка - лъскавите обувки, туниката и чантата.
-Сигурно Корнелиус си е загубил очилата когато я е приемал.
-Или го е ослепила с брокатчетата и пайетките си.
Двете шифтърки избухнаха в подигравателен смях, привличайки и още няколко да ги имитират, а Миша вече ядно стискаше юмрук и всеки момент щеше да го стовари върху им.

/Ради, реши какво правиш, как реагираш и т.н. Общо взето свободно РП/

Но нима един хубав тупаник за закуска, не бе добро начало на деня? Нима щеше да й го помрачи по този начин? Тя мислеше така, но същото явно не важеше и за Миша. Тя проследи отдалечаващите се момичета, след което се изправи рязко от столът си, бутайки го малко назад.
-Извинете ме.
-Къде отиваш?
-Сега се връщам.
Още преди да е успяла да я спре, белокосата некромансърка настигна двете шифтърки.
-Ей, пачаври.
Те се спряха в крачката си и се извърнаха към по-ниската от тях млада жена.
-Какво? И ти ли ще се месиш?
-Извинете се на приятелката ми, ако не искате да пострадате.
Двете се спогледаха, после хвърлиха един подигравателен поглед върху Ел и се усмихнаха.
-Не мисля, кукло. Не се извиняваме на жаби.
На Миша й падна пердето. Като цяло избягваше свади, но все пак тя бе мъртвородна, а знаем какви са те в същината си. Дори и най-лековерните и миловидни от тях, съдържат в себе си бясът на черното изкуство, който ако веднъж излезе на повърхността помита всичко пред и след себе си. Красавицата сплете пръсти едни в други и ги изпука.
-Добре тогава.
Следващото, което всички видяха бе как крилатата девойка буквално се нахвърля върху двете, поваляйки ги на земята.
-Миша! - извика притеснено Елизабет, но Даймънд не й позволи да се намеси.
-Остави я! Може да се справи и сама.
И реално, слаботелесното на пръв поглед същество, налагаше падналите с юмруците си, толкова умело, без дори да използва енергия, че едната вече имаше пукната скула, а на другата част от косата й бе откъсната, разпръсната по пода. Всички в столовата се смееха или подхвърляха забележки, наддавания и подобни. А некромансърката, тя си ги натупа като изтривалки. Беше й дори приятно. След няма и пет минути се изправи победоносно, изтупа дланите си една в друга и погледна падналите.
-Това да ви е за урок.
Извърна се към собствената си маса и се ухили, все едно нищо не се беше случило. Изприпка до приятелите си и се настани съвсем спокойно на мястото си.
-Та до къде бяхме стигнали?
Уинтър и пантерата я гледаха оцъклено. Това си бе едно достойно представление от нейна страна. Ел не знаеше до сега, че съквартирантката й може да бъде едно малко дяволче, стига да поиска.