Моргата

First topic message reminder :

Намира се на края на града и не всеки знае за съществуването й. Представлява една порутена сграда, приличаща на изоставена болница. Вътре е също толкова изоставена. Съставена е от низ от няколко празни, широки стаи с колони и капещи тавани. Тук се събираха хора, които имаха желание да отнемат живот срещи залог. Нещо като дуел, но без разграничаване на расите и възрастта. И без блясъка на гладиаторските турнири. Дали сте вампир, нукса, некромансър, демон или шейпшифтър, ако имаш пари, искаш да ги увеличиш и си сигурен, че можеш да победиш, можеш да заповядаш. Всичко разбира се се случваше тайно, макар винаги да имаше паплач.

Тъкмо го бях хванала за гушата и трескаво тръсках главата му нагоре надолу, като играчка, която искаш да прекършиш, когато долових няколко думи, които ме накараха да замръзна.
-Прощавам ти!Ти не си виновен за нищо...единствено тя.Но въпреки всичко ми е майка и не бива да я споменавам с лоша дума, мир на праха й.
-Какво? Клео е мъртва?
Майката на Арадел мъртва? Напуснала я като бебе? Знаех си, че ще остане разочарована, още тогава когато ми разказа в стаята си.
Шифтъра почна да смотолеви нещо. Обърнах се към него и положих длан на лицето му, като забих главата му в земята и продължавах да го натискам, а той ръкомахаше с ръце.
-Тихо бе, не мога да чуя.
-Тя и без това умря за мен в деня, в който си тръгна.Искам тази вечер да останеш при мен, имаме толкова да си разказваме, какво ще кажеш?
Ококорих очи. Пуснах онзи тъпак и бързо скочих на крака, изтичах до тях и хванах магьосницата за лакътя.
-Аааа не, татко на Арадел. Тук не си познал. Тя е моя за тази вечер. За какво се бъхтих толкова? И с кой ще я запознаеш, с този прошляк на земята ли?
-Чух това.
-Умри бе!
Русокосата ме изгледа недоверчиво.
-Ама...
-Какво ама? Идваш с мен. Сбогувахте ли се? Хубаво. Утре ти я давам. Досвиданя.
И я помъкнах с мен към изхода, оставяйки дъртия с увиснало чене. Веднъж когато се отдалечихме от Моргата я спрях и рязко я обърнах към себе си. Гледах я лошо. После просто я прегърнах. Толкова ми липсваше. Сега когато знаех, че дни ме делят от потенциална гибел исках да й отдам колкото мога от себе си, на нея и на всички, които считах за близки.

/Геро, пиши на улиците/

Вървях из влажните улици на Найтмер и изпитвах лек дискомфорт от това неприветливо място.Облаците бяха обвили небето в задушлива прегръдка, като оставяха хората под тях да се чудят какъв всъщност бе истинския му цвят.Токчетата ми отекваха по безлюдната улица, като внимавах да не сбъркам някоя пряка.За щастие чувството ми за ориентация не ме подведе и се озовах пред онази порутена сграда зовяща се морга.Спрях се отпред о се заоглеждах в очакване да го зърна.И ето, че той не закъсня, излезе иззад ъгъла с черния си фраг и лачени обувки с достолепието, което само един мъж на средна възраст може да притежава.Миналата вечер нямах възможност да огледам добре чертите му, но сега забелязах леко прошарената му коса, двете му дълбоки бръчки около устните и сивите му очи.Когато ме видя, лицето му се озари в голяма и щастлива усмивка, отвърнах му със същата без да се усетя как, просто нещо в него я предизвика:
-Ари, слънчице!-разпери ръце той докато приближаваше и накрая ме обви с тях, като голямо плюшено мече.
Ръцете му бяха силни, а дланите груби, като на човек трудил се за положението си.
-Как спа моето момиче?-попита той искрено.
-Татее...не ми говори все едно съм на четири, миналата седмица станах на двадесет и една.-казах леко засрамена.
-Знам, мила...но за мен винаги ще си останеш на четири.Това е проблема на бащите, просто никога не могат да приемат, че дъщерите им порастват.Закусвала ли си?Хайде първо да хапнем някъде и след това да се реванширам за рождения ти ден, какво ще кажеш?
-Коремът ми е съгласен с теб...само при едно условие.
-Какво е то?
-Ако закуската съдържа неприлично количество шоколад.
-Дадено!
И двамата тръгнахме в неизвестна посока за да прекараме един ден като баща и дъщеря.