Перонът

Когато се обявеше влак, всички пътници излизаха на перона, за да го изчакат да пристигне и да се качат в него. Тук също имаше определен брой пейки за пътуващите, които не желаеха да стоят в чакалнята. Самите влакове бяха стари и леко очукани. Загряваха се и работеха с дърва. Бяха по-скоро студени и неуютни, но те придвижваха по-бързо от всеки друг транспорт.

Тес беше сигурен, че долови името на животното в целия калабалък от изпита. А колкото да грешеше. Не, не грешеше. Тя беше шифтър. Сигурен бе. Усещаше аурата й, която се носи над небето в Териториите на прокълнатите. Все пак беше ходил там. Познаваше хора от там. Можеше да ги различава, но си замълча. Не беше негова работа, а ако момчето вярва, че греши, то тогава него в неговите очи греши. Магът се качи на влака, огледа се за свободно място, а Стоун му викна да се присъедини към тях и младежът се настани до великата тройка. Пътят им премина в обсъждане на изпита и впечатленията на чужденеца от кандидатите.

-Фоми...обясни? Какво си ти ...И ако го направиш ще си задържа въпроса "защо?".
Коткоподобното същество, толкова сладко, даже и сега, когато бе притисната в импровизираният ъгъл, гледаше собственикът си и по нищо не си личеше, че разбира какво й се говори. И как иначе, та нали беше животно? Не можеше да говори. Бром все още бе твърдо убеден, че тя не е шифтър, а просто Фоми. Създанието, което е било с него откакто се помни. Още като дете си играеше с нея. Тичаха с километри по горите и мочурищата, въргаляха се. тя му е помагала, спала е в леглото му, нападала е неприятелите заради него. Как такъв добър приятел изобщо може да бъде последовател на Себастиан Дантес. Невъзможно. Не можеше да го повярва. Нестабилното, вкарано недоверие в него, не бе достатъчно голямо, но все пак въпросът бе отправен.
Бялото коте прекляпа няколко пъти и едно единствено "мяу" излезе от малката устичка. Достатъчно доказателство, че не разбираше какво става и защо стопанинът й се държи неадекватно студено с нея. Последва драпане с нокти по коляното му, с което искаше да му покаже, че иска обратно да скочи в скута му, да се сгуши и да заспи спокойно, ако той й позволеше.

/Мечо опиши пътуването си до края, направо ТУК. От изпитанието си получаваш 10 Опит. Колкото до Фоми, да имам идея и бих я водила, ако ти нямаш нищо против/

Малкото хартиено парче в ръката й щеше да я отведе една стъпка по-близо до целта, а това караше пръстите й да потрепват нетърпеливо върху тънката повърхност. Сдържаността бе като застраховка, която караше всеки проблем да изглежда все по-лесно разрежим или по-трудно вероятен. Обаче адреналинът и нетърпението толквоа силно подхранваха инстинктивната любов към приключението, че нямаше начин да бъдат напълно отсранени или изключени. Замаскирани, прикрити, подтиснати - да. Спрени и изхвърлени - никога.
Багажът на момичето стоеше в една обикновена и безлична торба до краката й, а малкото оръжия, които бе донсела вече грижливо се помещаваха на различни места по тялото й. Можеше поне да признае, че облеклото позволяваше лесно и достъпно да разположиш всичко необходимо. Можеше без проблеми да си ходеща артилерия и това да не изглежда сякаш си железария на поход. Всяко опитно око можеше да забележи едва-едва гънките и ъгливе под роклята, но студът толкова удобно позволяваше наметало, което да ги прикрие.
Чакането в чакалнята щеше да бъде доста по-малко болезнено и неприятно, но хората вътре и изучаващия поглед на жените зад касите я караха да се чувства параноична. Предпочиташе няколкото минути зъзнени и потрепване под напора на вятъра отколкото дори един миг, в който някой да я оглежда, запаметява и сравнява с различните нации. Въпреки дрехите тя определено трудно щеше да мине за нещо различно, от това което е. Доста, доста трудно, но не и невъзможно.
Шумът предвещаващ пристигането на превоза й бе повече от забележим. Бавно и далеч от плавно споране предостави достъп до купетата в сравнително малкия влак. Беше стар, масивен и изпитал повече пъти зимния климат, отколкото й се нравеше. Сега вече беше сигурна, че предпочита гърба на коня или онзи път покрай релците, за който бяха споменали някакви пътници в чакалнята. Няколко часа мръзнещ студ или няколко минути стоене на нокти в тясно и неприветливо място. Можеше да се поспори по въпроса.
Чантата висеше в ръката й докато си проправяше път с надежда, че има шанс да намери скътано и уединено място някъде в металното чудовище. Единствено нетърпението я караше да стиска зби и да продължава. Това и мисълта, че ще се изяде от яд, ако нещо е в състояние да я накара да се откаже.