Влаковата спирка

Тя е в началото на планината на петнайсетина минути от самата сграда. Представлява един малък перон, винаги покрит със сняг. Тук билетите се плащат направо във влака.

Тес го проследи докато се отдалечаваше с усмивка на уста. Повдигна рамене безлично:
-Разбира се.....
Цялата група вървяха близо петнадесет минути, изкачвайки се нагоре по планината. Бяха образувани няколко не много широки пътеки, които свързваха върха с подножието и, по които трябваше да минават винаги, когато искаха да отидат в града. От време на време някой друг се хлъзгаше, но като цяло ги поддържаха чисти, за да няма излишни травми или по-лоши случки.
Ето, че накрая стигнаха и до самата цитадела. Бе издялкана от стабилен камък в бял, леко розовеещ даже цвят, от слънчевата светлина, а самият калдъръм винаги бе обсипан със сняг. Изглеждаше божествено, направо величествено, вдъхващо впечатление и респект. Постройката макар и грубовата, беше доста стабилна, широка, стратегически перфектна. Типично във варварски стил.
Кралят се спря и почна да обяснява местонахождението на всяка зала от цитаделата.
-Тренировките ви ще се водят на снежната площадка. Трябва да сте там всяка сутрин точно в седем. По-рано е позволено, по-късно не. Няма изключения. Ако някой закъснее ще понесе подобаващото наказание. Храната се складира в хранилището, намиращо се в мазетата. Готвите си сами, тук нямаме готвачи. Имаме място за отдих, бална зала и зимна градина. Единственото място, до което нямате достъп е върха на цитаделата. Той е само за учители, освен ако не бъдете повикани лично.
Портите на сградата се отвориха и новите попълнения бяха приветствани вътре с тържествен рог. Останалите членове на гилдията бяха наредени в два прави строя, правещи място на новопостъпилите да преминат. Когато стигнаха до същината, Тортън им показа една метална, широка врата, в края на постройката, в близост до едната колона.
-Там са бараките. Това ще са местата ви за спане. Отивайте да се настаните, а като сте готови намерете балната зала. Ще има тържество ако не сте разбрали.
Така учителите, заедно с почетните гости влезнаха вътре, за да подготвят всичко, а новобранците бяха ескортирани към бараките.

/Бром пиши как се настаняваш. Аз ще се включа също/

Щеше ли да е пресилено, ако двойката изхвръкнеше мълниеносно от купето и зацелуваше н колене развълнувано земята. Може би, малко.
Доста по-сдържано от желанието й тя се изниза между другите пътници, които за съжаление бяха твърде малко, за да се слее безследно и незабележимо с тях. Едва ли можеше да очаква друго, но тук бялата шир и кучия студ бяха преминали на по-горно ниво. Снежната покривка вече не можеше да бъде наречена другояче освен преспи стигащи почти до коляното, а на места й отвъд това. За Райден това можеше да означава, че в по-неподходящите за скитосване очастъци щеше да потъва приблизително до кръста. Определено щеше да се придържа към главните пътища и хубавата традиционна настилка.
Вятърът разхвърляше черната й коса и пред очите й се получаваше претеница от катранени кичури на фона на цялата бяла гама наоколо. Имаше чувстото, че е достаъъчен само снега, за да кара мястото да изглежда неприветливо и непонятно за всеки чужданец. Да беше само снега...
-Извинете, в коя посока е Цитаделата?
-Защо?
-За да тръгна в обратната.
Поредния внушителен мъж я изгледа с ледено синкави очи, които можеха да накарат студа да изхлежда мек пролетен ветрец. Сивооката двойка смяташе, че очите са най-красивото нещо, което можеш да откриеш в един човек, най-истинското, ако не друго. Точно този чифт, я караше да си припомня колко сходно изглеждаха нейните, като изключим факта, че отново точно тези не показваха и бегъл намек за чувство за хумор.
-Ще ми покажете ли пътя или да попитам някой друг?
-Питай, когото си щеш! - Ама, че задник.
-Страхотно! Благодаря за изключително щедрото ви гостоприемство.
Ръката й започваше да изтръпва на местата където хватката над чаната оголваше кожата й. Силния вятър направо свистеше между соевете дрехи и това създаваше илюзията, че пелерината държеше повече студено, отколкото топлеше. Платът се беше вкочанил с такава настоятелност, че голите й рамене щяха да се чувства по-добре без допира към него. Направо й се щеше да се обърне и такъв да му натика между ребрата, че после да си прави герданче от тях. Задник.
-Следвай ме.
Чакай! Моля? Какво?
Не се беше осъзнала кога поемаше по пътя и междувременно потрепваше с ритъма на крачките си. Нямаше начин да забрави да си запише с големи червени букви, че може и да не белстяха с огромна интелигентност, стратегически ум или гениални преценки, но като определено не биваше да бъдат подценявани. Всеки можеше да те изненада, когато решиш, че е просто лист хартия. истината беше толкова проста. Всеки човек бе книга. По-дебела, по-прашна, по-масивна, по-сложно написана или по-малко, но все пак книга.