Пътят

First topic message reminder :

Гористите пътеки водеха към подножието на Памуковата планина и началото на град Илион. Те бяха обширни, сравнително спокойни. Често можеха да се видят минувачи или търговци с кервани. Рядко се случваше някой да те нападне тук.

Нещо ме събуди.Пoдобие на шум или шепот прекъсна сънищата ми.Скочих от завивката си и се огледах - никой.Ослушах се и разбирайки от къде идва звука, тръгнах предпазливо към него.Преминавах през непознатата гора, а той ставаше все по-силен.Минути по-късно, разбрах от къде идва.През клоните препречващи пътя ми, се разкри малко езеро в средата на нищото.А в него, се къпеше полу-голата Лаура. Стоеше под малкият водопад на езерото, като размахваше своето оръжие разсичайки водата,а водопада обливаше тялото ѝ.Постоях така няколко минути, без да отделям поглед от нея.Тя ме усети.Спря играта си с водата и се огледа.Явно ме бе забелязала твърде лесно, защото се насочи право към мен.Светлината на луната се отразяваше в тялото ѝ, като му придаваше загадъчни сенки.Личеше си как водата се стича все още от косите ѝ, а после пада надолу по гърдите.Не можех да мръдна.Краката ми се подкосиха и замръзнах на място.Исках да избягам панически за да не ме види, но единственото нещо което успях да направя е да зяпна с широко отворена уста.

-Ти какво, шпионираш ли ме?
Стоеше пред мен и ми се смееше на това как се бях сгушил зад храсталаците.Изправих се пред нея, изтупвайки листата полепнали по дрехите ми.
Стараех се погледа ми да не се отделя от очите ѝ.Не исках точно сега да си позволя да шаря по тялото и, на непознато място.

- Аз...чух шум и...да.Нямам вина, хах - засмях се, опитвайки се да смекча ситуацията.
Лаура все още стоеше полу-гола срещу мен, наметнала се само с малките си парцалки.Веднага реагирах на това, като свалих ризата си по най-бързия начин, като от притеснението скъсах едно от копчетата.Дори не забелязах как падна.Наметнах ризата си върху нея, като я закопчах отпред, оставейки двете най-горни копчета свободни.Третото под тях, просто липсваше и гърдите и леко изкачаха от образуващото се деколте.Погледнах, нямаше как, no бързо се окопитих, и се усмихнах чаровно.

- Извинявай. - усмивката премина през лицето ми а бузите ми леко поруменяха.Странно защо, но от тази жена изпитвах срам.Чувствах се като ученик на първата си среща - бях способен на много глупости.

- Хайде да те стоплим. - хванах ръката ѝ, като я повеодх към огъня.Преминахме по същият път по който стигнах до тук и скоро вече бяхме покрай топлия огън.Роза още спеше, а кроткото и драконче не се виждаше.Пуснах ръката на Лаура и се настаних удобно до огъня, очаквайки тя да направи същото.

Лаура стоеше безпристрастна на всичко това и все пак му позволи да я облече. Може би на някакво подсъзнателно ниво й беше приятно. Да не говорим, че за първи път видя полуголото му тяло, което беше повече от стегнато. Унесена в тези мисли, тя се усети, че прекалено дълго се застоява до огъня и гледа в една точка. Сепна се и изгони тези мисли от главата си. Точно сега те бяха повече от ненужни. А и точно той ли? Ако питаха нея щеше да свърши всичко сама, да бъде сама, но ако трябваше да дели товара с някой, защо беше точно той? Хейз щеше да й плати скъпо.
Тя се сгуши до огъня, взе една пръчка и го разпали. Очите й наблюдаваха игривите пламъци, сякаш описваха сцени, картини. Ако се вгледаш достатъчно можеше да си представиш определени фигури.
Двамата стояха и мълчаха. Чувстваха се неловко в компанията един на друг. Накрая жената проговори. Тишината я смачкваше повече отколкото диалога.
-Кажи ми защо дойде наистина. И не лъжи че е за да се чувстваш полезен. И ти и аз знаем, че не си достатъчно силен за тази цел.
Очите й гледаха в неговите сега, а играта на огъня се отразяваше в тях.

Настанихме се до тлеещият огън, след което Лаура го разпали.Огънят лумна и огря телата ни.Погледнах към Лаура която стоеше близо до мен.Ризата ми и стоеше забявно.Леко широка в раменете, като ги караше да се свличат надолу и тясна в кръста, от което гърдите и изпъкваха още повече.Неволно хвърлих поглед с риск да ме излови, ала след това бързо извърнах главата си и започнах да оглеждам клоните на близките дървета.
Помълчахме доста дълго време, поставяйки се в неловката ситуация.Накрая тя разсече мълчанието с въпроса си :

- Кажи ми защо дойде наистина. ... не си достатъчно силен за тази цел.
Пропуснах доста голяма част от това което каза, тъй като при първите и думи леко се стъписах.Сърцето ми се сви конвулсивно, причинявайки ми болка в гърдите.Думите ѝ ме накараха да си спомня за случката която която сънувах на мостчето в "Сто Слънца".

- Виж...все още не знам отговора на този въпрос. - всъщност, знаех го.И той стоеше на около един метър от мен.Облечен с моята риза, измокрен върху моят брезент, топлещ се на моят огън който прегръщах преди малко.Но не исках да и казвам това, за да не я изгубя, да не я изплаша..защото тогава единственото нещо което щях да чуя е "Сбогом".Може би не беше моментът все още...
Изпънах тялото си на земята, лягайки по корем, насочен към Лаура.Поставих брадичка на дланите си, повдигайки я нагоре.Вперих поглед в красивото и лице, изключвайки всякакви мисли от главата си.Просто и се наслаждавах като малко дете.

- А ти защо ме отбягваш след танца ни? - незнайно защо, въпроса просто се отрони от усните ми.Стряскайки се от думите си, поставих неволно ръка върху устните си.Чувствах че ще потъна от срам...

Думите му я изненадаха и тя се обърна рязко към него, но не с онзи лош поглед, а напротив - объркан. Ама, че въпрос. И тя не знаеше отговора. Дори не беше сигурна, че го избягва. Или може би го прави, но не искаше да го признае.
-Това....това беше само танц. Нищо друго. - опита се да отговори студено Лаура, но този път не бе напълно стабилна в интонацията си. Тя пак заби поглед към огъня. Ставаше повече от неудобно. Неловкостта растеше с всяка изминала минута. Но на помощ им дойде слънцето, което току що почна да изгрява и да гони тъмнината от света. Те си отдъхнаха и вътрешно му бяха благодарни.
-Трябва да тръгваме. - каза жената и стана. Загасиха огъня и прикриха следите му чрез магията й. Просто го зарови надълбоко в почвата. Тя съблече ризата му и я върна. На нейно място облече дълга, копринена бледо зелена рокля, която ако беше само един пласт щеше да прозира, но точно затова се състоеше от няколко насложени парчета. Аш се зае да събира багажа и да го товари по конете, а Лаура отиде и събуди сестра си.
-Ммм...не може ли да поспим още малко.
-Не, скъпа. - помилва я тя по челото. - Не сме на излет.
Малката скочи на земята и почна да се оправя. След близо петнайсет минути и тримата бяха готови. качиха се на животните и тръгнаха към града. Все повече наближаваха целта си. Дракона на Роза летеше над тях и оглеждаше хоризонта.

Чудата гледка се разкриваше по пътеката: Млада и стройна елфа на гърба на елен, прозрачен като мъглата, пееше плодотворни песни. Можеше да се чуе как птиците й пригласят.
Изведнъж гласът й секна и тя заговори. Минувачите щаха да си кажат, че горкичката е полудяла и общува сама със себе си, но тя разговаряше на елена.
-И сега на къде Найтфол?- Азии обичаше да се скита из гори и планини, морета и реки. Сега тя се намираше близо до глад Илион и не бе сигурна дали иска да отиде там. Просто сякаш странстваше из времето и световете безцелно. Тя нахлупи качулката на наметалото си със приближаването на града и се намести върху еленът от който се процеждаше мека и мистична синя светлина.

Отвъд пътя се зададе малък керван предвождан от двама конници. Посоката в която се бе насочил бе право към Илион. Преди да нахълтат неканени в града, хората предвождащи конете се спряха. Огледаха обстановката и решиха по кой път да поемат. За сега се движеха по единственият път насочвайки се направо към Азии - която кротко яздеше своя елен. Въпреки че животното изглеждаше нищожно пред големите товарни животни, не се изплаши. Вървеше си пре-спокойно напред, като слушаше командите на своята ездачка.
Когато Азии премина близо до кервана можеше добре да огледа животните. Едри коне с много стабилни и дебели копита. Явно бяха тежкотоварни, въпреки че товара на гърбовете им не бе огромен. В първата редица носеха главно ефирни платове които явно бяха предназначени за продажба. А по-назад, върху конете не се виждаше нищо друго, освен по едно прикрепено ковчеже от всяка страна.

- Хайде момчета, не остана много! Почти стигнахме! - провикна се един от ездачите обръщайки се назад. Всъщност, той говореше на единствените двама души които се занимаваха с кервана. Притичвайки от единия до другия му край те се стараеха да не загубят част от товара си като събираха изпадалите предмети от земята и ги връщаха обратно на местата им.
- Още няколко часа и ще започне карнавала. Трябва да се приготвим преди залез слънце!
Когато двамата мъже чуха думите на ездача, започнаха да работят още по-усърдно. Единият застана в края на колоната като гледаше по земята за паднали предмети, а другия започна да пришпорва добичетата да вървят по-бързо по пътя.

Ушите на младата елфа и другаря й се наостриха при думата ''карнавал''. Елфите много обичаха карнавали. Тя реши да отидат и да погледнат. Тръгнаха по пътя на кервана, защото за пръв път навлизаха в тези земи и не знаеха пътя. Може би Азии трябваше да спре да странства и да се установи някъде. Бе ходила къде ли не. Искаше й се да научи нещо. Може би трябваше да се пробва за гилдия.
Но първо карнавала каза си тя. След няколко часа видяха светещия в далечината град Илион. Азии се запъти на там следвайки плътно керванджиите надявайки се да я отведат право до кернавала.

- Aaaaa! - бе първият вик, който наддадох, щом стигнах земите на Елфите.
Той бе насочен най-вече към онази горе, която контролираше уж всичко добро. Покровителката на моята и някой други по-добри като характер раси.
- Защо трябва да е толкова труднооо!
Крещях с цяло гърло, докато яздех измореното си добиче. То едва едва се влачеше по прашният път, а очите му едва стояха отворени. Всъщност, виждах ги широко отворени единствено, когато преминавахме покрай някое тучно пасище, в което коня ми се взираше жадно, а аз на свой ред трябваше да дърпам юздите като побъркан, за да го озаптя и да продължим по правилния път.
Аз също не изоставах от умората. Мислех си, че съм добре, но нямах такова усещане в тялото си. Очите ми пареха от болка и недоспиване, а тялото ми бе доста отмаляло.
Всъщност, защо трябваше да е толкова далеч този град?! Бях чувал, че тук живеели елфите, към които точно се бях запътил в този момент.
Да, скъпи приятели...и ти, който четеш това. Не се бях запътил директно към скоро нападналият ме белокос мъж, ами желаех преди това, да се подготвя. А кой би ме подготвил по-добре да стрелям с лък или да използвам леко оръжие, ако не хората по тези земи? Вярно, никой не знаеше къде се намирам и тръгнах твърде рисковано, без да предупредя дори Ив. Но, не исках да ги карам да се притесняват за мен или пък да се опитат да ме спрат.
Ето ги и стените на величественият град. Само на няколко километра пред мен. Може би, максимум два или три. Гледката и зеленината ме зарадваха доста, затова пришпорих коня и той затича с последни сили към града.