ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Конюшните

Go down 
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeНед Мар 25, 2012 11:08 am

Оборът беше голяма дървена постройка от страничната част на базата. Тук се помещаваха и стопанисваха конете на всеки член, който имаше такъв. Грижите за тях бяха повелени на двама мъже на средна възраст.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeСъб Яну 05, 2013 11:12 pm

Когато приближиха конюшните, Дъст се обърна към Ния и закри очите и.

- Не се безпокой, искам да е изненада.
Въпреки странното му държание, си личеше че е приятелски настроен. Ния се съгласи и постави сама лицето си на дланта му. Когато прекрачиха прага на конюшните, младата дама възкликна :
- В името на Дантес, къде ме водиш!? Тук вони ужасно!
Чу се лек смях от страна на русолявото момче. След около минута, че дори и по-малко, стигнаха до желаната дестинатция.
В една от клетките лежеше красив дорест жребец в истинския смисъл на думите. Дъст изсвири леко за да привлече вниманието на животното и то се изправи. Когато видя стопанина си, то се зарадва и се приближи до вратата. Тогава, русия красавец махна ръката си и показа животното на Ния.

- Това е Арес.
Обръщайки се към момичето, всъщност Дъст осъзна че те самите не се бяха запознали. Идеален момент, в който да научи името и.
- Арес, това е...
- Ния...
- Ния... - след кратка пауза, добави и своето име - ...а аз съм Дъст. Така ме наричат. Иначе се казвам Чи.
Никой не го отрази. В момента животното бе заето да души ръката на момичето. Опознаваше я по този начин и я допускаше до себе си.
Когато приключи опознаването им, Дъст отвори вратата и се шмугна вътре.
- Какво правиш?
- Яздила ли си?
- Да...или не...не знам...
Момчето набързо оседла коня си и се качи на него. Поведе го към вратата, отвори я широко с крак и излезе на малката пътека. Застана странично от тялото на момичето и се наведе към нея, подавайки ръка.
- Предлагам ти нощна разходка около базата. Какво ще кажеш?
Предложението си бе наистина примамливо. Рядко някой можеше да ти предложи такова изживяване, а да не говорим и да яздиш такова красиво животно...


Spoiler:
 

_________________
Конюшните       Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeНед Яну 06, 2013 10:53 am

Красавец беше този кон. Имам чувството, че никога не ме е бивало особено с животните или с което и да е човешко същество, но това не пречеше да опитам. Животните сами по себе си, усещаха, когато в някой се крие нещо покварено, нещо тъмно и страняха от него, буйствайки, даже стигайки до агресия. Именно затова се изненадах, когато добичето не ме ритна, захапа или нещо подобно, а малко трудно, но все пак без произшествия прие ръката ми. От друга страна то бе дресирано със зародиша на черната енергия, което до някъде може би обясняваше лесното приемане на същността ми. Арес е идеалното име за жребец като него. Показваше сила и непреклонност, О, да не само хората притежават такава.
- Предлагам ти нощна разходка около базата. Какво ще кажеш?
Какво ще кажа ли? Ако беше през деня бих отказала на момента, може би. А и тази протегната ръка. Ако я уловя това не е ли един вид признание за съгласие за бъдещо приятелство? Не ми се искаше да задълбочавам връзките между хората, с които се срещам. Не знам защо, но нещо вътрешно ме спираше. Като, че ли това не е моето място и пълно разкрепостяване бе почти недостижима идея. Но от друга страна, този Дъст е първият срещнат тук, който не ме дразнеше....много. Ако не друго, поне беше забавен по един дяволит начин, което вече си бе първата допирна точка в характерите ни.
-Какво пък. - въздъхнах и хванах протегнатата длан.
Качих се на коня зад него, без да го прегръщам през кръста както е прието и така нататък. И това си бе голям напредък за мен, затова не мислех да го пропилявам и да му придавам повече от заслуженото. Може би щяхме да се сближим, може би не. Ще поживеем и ще видим. А за сега, просто щях да се отдам на една среднощна разходка, както се изрази той в надеждата, че няма да съжалявам за нея.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeПет Фев 15, 2013 12:46 pm

Преминавайки билото на дюните, базата се откри в хоризонта с целият си блясък и завидна прелест. Трябваше да призная, че макар и чужда, архитектурата й е изумителна. Стигайки до входа, завих покрай него и спрях пред дървената ограда, която полагаше началото на конюшните. Слезнах от красивата белокоса пътница на сахара, хванах юздите и на двете животни и ги задърпах навътре.
-Спокойно. Не се плашете, това е новият ви дом.
-Уоооуууу.... - чух гласът на кочияша, който бе повече от изненадан, че водя две нови добичета, които не фигурираха в списъка.
-От къде ги намери?
-Мои са.
Той извади една дебела тетрадка, записа в тях породите им и после пак се обърна към мен.
-Как се казват?
-Това е Мълния. - потупах гордо Илионския жребец -А това... - хванах кобилата под брадата, като я помилвах -...Сноу.
Мъжът ги записа и поде юздите. Вкара ги в две отделения, едно до друго и записа, че принадлежат на мен. Колко хубаво звучи.
-Наша работа е да се грижим за тях, когато искаш можеш да ги използваш или сама да ги храниш.
-Несъмнено ще го правя.
Обърнах се и тръгнах към изхода.
-Чудно ми е какво ли си дала за тези бижута.
Долових хапливия му въпрос и се извърнах към него с дяволит поглед и интригантска усмивка.
-О, нищо особено. За единия тялото си, а за другия използвах връзки.
Махнах му и изчезнах. Ето така се затваря нечия уста. Кажи истината по непукистки начин.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeСъб Фев 16, 2013 9:38 am

Обратно в конюшните. Имайки предвид, че ще съм на работа, а не на празненство, можех да си позволя да яздя, защото смятах, че няма риск да се напия. Трябваше да се държа, за да не припадна под някоя маса, докато хората чакат да ги обслужа. С други думи, алкохолизмът ми ще трябва да изчака за друг ден.
Влезнах вътре и тръгнах към грижещият се за конете.
-Тук съм да взема Сноу.
-Толкова скоро?
-Проблем ли има? - стрелнах суровият си поглед към него.
-А не, конят си е твой.
-И аз така си мисля.
Без да го чакам той да отвори преградата на отделението й, го направих аз и я измъкнах от вътре. Щях да взема нея, защото по-добре познаваше земята, а и илионеца имаше нужда да си почине.
-Хайде момиче. Да вървим.
Излезнахме навън и тръгнах напред, докато не преминахме главната порта. Чак тогава, сложих ходилото си на стремена и я яхнах. Който ви е казал, че е неудобно да се язди с къса пола, излъгал ви е. Изобщо не ми пречеше, нито ми беше некомфортно.
-Хияяя.... - извиках, като забих юздите в гърба й и тя изхвърча бързо по пясъка. След половин час щяхме да се озовем в града. До тогава се отдадох на залезът, който напираше постепенно.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 23

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeСъб Фев 16, 2013 9:45 pm

Все още часовникът не показваше осем, но дали щеше да убие десет минути тук, чакайки го, или разхождайки се по празните коридои нямаше голяма разлика. Конюшните бяха тихи и почти празни откъм хора и обичайните им жители. Момичето обожаваше конете и още съжаляваше за своя, който се бе наложило да остави при бягството си. В началото нямаше намерение да тормози горките животни, защото добре помнеше какво може да ти причини някое темпераментно или недоверчиво животинче. Можеше да минеж или с отпечатък от зъби някъде по себе си или с изкаран въздух покрай синините от удъра. Не добра алтернатива за малко галене.
И все пак асасинката очеизвадно беше размислила, защото сега стоеше и внимателно протягаше тредпазливо ръка към един красив черен жребец. Животното я гледаше изпитателно, докато момичето поставяше длан отстрани на глава му и прокарваше ръка към гривата. Беше толкова гладък и топъл под движението на ляските й. Красавец.
Райден се усмихваше и продължаваше да се сближава с животното, говорейки му шепнешком, надявайки се Дъст да закъснее малко. Искаше да има още няколко минути с новия й приятел. Поне той нямаше да й говори глупости.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeНед Фев 17, 2013 8:52 am

Рен имаше своите няколко минути на самота, с красивото животно. Милваше го, говореше му, сякаш то я разбираше. Или по-скоро искаше да му сподели нещо, което никой друг няма да узнае? Само тя си знаеше това.
А Дъст, се бе приготвил отдавна. Може би го бе обхванала някаква "сценична треска", защото се луташе из стаята си, може би веднага след виждането си с малката асасинка. Бързаше, сменяше дрехите си няколко пъти, докато най-накрая си хареса нещо...като за парти.
Явно в тези пустини, всички си падаха по кожените дрехи. На това се бе спрял и младежа. Дълъг кожен панталон, с преплетени връвчици отстрани. Черна блуза с дълъг ръкав, от много тънък но нежен плат покриваше тялото му, като закриваше и малка част от врата. Върху всичко това, контрастираше светло-русата му коса и искрящите сини очи.
Любимите си нокти (оръжията които винаги използва), грижливо бе прикрил под дрехата си...за всеки случай.
Веднъж приготвил се за малката си среща, Чи тръгна нетърпеливо по коридорите. Пристигайки в конюшните, той забеляза малката Рен, сприятеляваща се с един от конете. Този път ги нямаше лигавите закачки и подмятания. Той се приближи внимателно до нея без да крещи, подскача или да се прави на палячо. Прокашля се тихо за да привлече вниманието и, без да я плаши.
- Виждам, че вече си си харесала превоз.
- Това не е превоз, а живо същество - скастри го момичето.
- Добре де. Хайде, ще тръгваме ли?
Веднъж видял съгласието в очите и, Чи се промъкна покрай нея, заставайки пред вратата заграждаща пътя на животното. С леко движение асасина махна малкият катинар, който я заключваше и отвори вратичката широко. Влезе при животното и с внимателно движение го погали по муцуната за да се опознаят.
- Шшшт, спокойно момче. Ще се разходим само малко, а после пак ще си почиваш.
Доста бързо момчето се справи с животното. Оседла го за няколко минути и то вече бе готово за път. Изкара го на малката пътека между конюшните и се обърна към Рен, като и подаде ръка. Предвидливо момчето бе оставило животното да се доближи до едно дървено трупче, което щеше да им послужи като помощно стъпало, да се качат на седлото.
- Мисля, че ти трябва да си първа...
Рен се усмихна и хвана ръката му. Тя стъпи здраво върху дървото до себе си и с един лек скок се озова върху седлото.
- А...ти?
- Спокойно.
Чи и подаде юздите за малко и също се качи върху коня, но заставайки зад нея. За Рен остави удобното място на седлото, а той самия възседна право върху гърба на коня.
- Хайде, ти ще водиш. Аз само ще те направлявам.
Така, Чи остави момичето да води по пътя към Сахрид.

//Рен, драсни следващият си пост при "Кръчмата на Марк".

_________________
Конюшните       Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 23

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeВто Фев 26, 2013 8:09 pm

Изненадващо за Райден пътуването мина безпроблемно. Последната дума се премяташе през главата й и няколко пъти момичето се опита да я пробва на вкус докато я обмисляше. Проблем щеше да има, ако сръгаше Дъст в ребрата, докато здраво се държеше за него на седлото. О, искаше й се. На няколко пъти почти се изкушаваше да го подразни или просто да си върне за театъра. Собствения й унес от алкохола отшумяваше и след някой час щеше да бъде спомен. Явно не бе успяла да си надроби толкова попарата, колкото предполагаше. Сега като се замислеше не бяха пили чак толкова токсикологично много.
Мислите й се спряха, когато конят забави бавничко към конюшната и тя се усети, че ръцете й се стягат върху захвата си по някакъв гаден навик. От край време предпочиташе бързината и конете не правеха изключение.
Новият й приятел застана кротичко пред отделението си докато Чи се изхлузваше от него и придърпваше юздите му в шепа. Рен се наведе, погали коня внимателно по муцуната и првъртайки се слезе от седлото. Имаше нужда от някаква демонстрация, че не е нито фиркана да не говорим за нещо друго.
-Ти си добър кон, нали? И утре ще те вчеше дълго и внимателно за благодарност. - Момичето определено не обичаше меки и хрисими хора, но той беше толкова добричък, че направо й пълнеше сърцето.
-Прибираш ли се? - въпросът й беше насочен към единствения друг човек в помещението.
-Разбира се!
-Скоро ще се съмне...
Момичето потупа още веднъж коня преди да продължи към спалните помещения и да си намести приоритети за цялата тази сиуация.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 23

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeЧет Авг 22, 2013 1:20 pm

Хамалската работа малко или много се успожняваше, когато към нея се прибави пустинен терен, минаване през портали и някой, който с цялата си щедрост ти услужва с две трети от товара. Кавалерстово може да бъде погледнато от много различни страни. Да не забравим, че винаги нещото се извръща, удря те през лицето и излиза, че на всичко отгоре е "За твое добро!?".
Пристигането в конюшните в очите на момичето можеше да се равнява във въпросния момент с достигането на Валхала, Елисейските полета, Авалон или направо извисяване на душата и избавление от всички мъки. Явно горкото дете беше крайно слънчасало щом допускаше подобен развой на нещата та дори и в мечтите си.
Багаже се изпя едва ли не на талази от ръцете й и единственото, което можеше да направи бе да започне да сортира покупките. Все някак трябваше да се разпредели товара за горкото животинче, което щеше да изтегли късата клечка и да се натовари с мисия, която то отпредено не е приело, за разлика от други индивиди в помещението.
Заета с торбите не можеше да гледа учителя си дали няма да й връчи някое пони, за да мине някой нов странен урок или съмнително изпитание.
-Аз ли ще си избера кон?
-Не.
-Конят ли ще ме избере? - Престорено реалния въпрос бе така изкусно преигран, че момичето не можа да не претисне ръка към устата си и да запърха в мигли.
-Не.
-Обещавам да не си избирам личния кон на Дон-а. Въпреки, че звучи много интересно, като идея. Може ли?
-Не.
-Ще кажеш ли нещо различно от "Не.". - Имитирането на интонацията му почти се получи, ако не прихваше преди и след това няколко пъти.
На неговото лице също се изписа онази нищо незначеща усмивка.
-Не.
-Добре де, хайде да ми вземем кон! Ама да е кон. не пони или кранта. Макар, че между двете взимам понито.
Чернокоската започна да шари с очи през конюшнята с ндеждата да види нещо, кото малко или много да й хване окото. Имаше набито око и щеше да разбере, ако горкото създание щеше д аиздъхне на втората крачка, а тя смяташе да не губи и минута време.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeПет Авг 23, 2013 12:36 pm

Денят напредваше по-бързо, когато се занимаваш с приготовления, от които дори не можеш да си починеш за повече от половин час. Е, Рен щеше да има време за почивка, но все още не. Сега имаше друга задача и тя бе да й изберат превозно средство. Вярно е, че момичето имаше бегъл поглед за добри и качествени жребци, но той бе само бегъл. Ако имаше някой тук, който бе спец, то това бе Миньон. Цял живот израснал тук, прекарал годините си на това място, той знаеше всяка тънкост, всяка нишка, всеки ъгъл, който пустините криеха. Нищо не можеше да го учуди, а той познаваше всичко до най-малката му подробност.
Та, след множеството "Не"-та се оказа, че именно той ще избере подходящото животно. Такова, което да е пъргаво и бързо, но в същото време издръжливо и умно. Да знае на къде да ходи, да е непокорно и дивно, но в същото време хитро и бързо реагиращо при нужда. Да издържа на мор, но и на студ. Със здрави копита, здрави зъби, зорък поглед и интелигентна, буйна осанка. А той знаеше точно такъв кон и на драго сърце щеше да й го отстъпи.
Тръгна напред в обора, а Райден го следваше неотлъчно, като оглеждаше всеки представител на чифтокопитните и се чудеше кой ли ще е нейния. По едно време се спря пред една омайна бяла красавица, чиста като сняг, без нито едно петънце по тялото си. Копринената й бяла грива стигаше почти до земята, а пъстрите й очи живо шареха, обхождайки посетителите.
-Ооо, може ли да взема нея? Толкова е красива!
-Не!
-Защо пък сега? Да не би това да е конят на Дона?
-Не! Това е Сноу и е на Ния. Съмнявам се да ти я даде.
Девойката се намръщи при това разкритие и подминавайки прелестното добиче продължи напред.
-Връщам си думите назад, не я искам.
-Сигурен бях. - подсмихна се мъжът иронично.
-Какво трябва да значи това?
-Нищо!
Вървяха още малко, когато Франсоа се спря пред една от дървените врати и я отвори. Хвана това, което стоеше вътре за юздите и го извади напред. Тук конюшните бяха малко по-затъмнени, затова им се наложи да излязат отпред на пясъчника, за да може Рен да огледа добре жребеца. А веднъж видяла го, забрави за Сноу и нейната красота. Този беше перфектен. Сивата му козина лъщеше дори сред бял ден, а бялата грива и опашка уникално контрастираха на общия фон. Беше висок, жилест, с дълбок, тъмен поглед.

Конюшните       5am8

-Прелестен е! - възкликна малката убийца.
-Казва се Фантом. Много го пази, защото е мой. Доста е буен и не те познава, така че сега ще пробваме да го яхнеш.
-Налага ли се?
-Задължително е. Але!
Рен се приближи до жребеца фронтално, а още нестигнала го, той изпухтя в лицето й, като я обля с дъхът си. Тя пренебрегна тази закачка и понечи да го докосне, но животното подскочи странично, като не й позволи такава свобода. Почна да рине с копито в пясъка и да тръска глава, пърхайки от недоволство. Гонитбата им продължи дълго, докато красавицата най-накрая успя да улови юздите му и още преди да е почнал да буйства прекалено много скочи върху гърба му. Но веднъж дала му команда за тръгване, той се повдигна на задните си крака и момичето се стовари зад него по дупе. Фантом тръсна отново глава и я перна по лицето с опашката си.
-Хахахахаха..... - смехът на учителя се разнесе искрено развеселен от гледката. Това му бе наградата за цялото обикаляне из горния град. Заслужаваше си!
-Хайде, хайде, стига се излежавай. Накарай го да те слуша ако не искаш да ходиш пеша.
Ясно е, че тази задача нямаше да е една от най-лесните, но нашата героиня не се отказваше бързо. Само трябваше да измисли план, защото със сила несъмнено нямаше да се получи.

/Рен опитай се пък каквото стане./

_________________
Конюшните       Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 23

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeВто Сеп 03, 2013 4:02 pm

Цялата работа с натъртения задник изобщо не се нравеше на момичето, което започваше почти обявена война с красивото животно. До болка й беше ясно, че гневните погледи, които си хвърляха и крайно разярената й потрепваща устна не помага с нещо на положеноето, в което се намиреше. Вече размисляше дали да не всеме някое пони - поне н размер то й пасваше иделано. Годините практика за безпроблемно качване на седло не променяха неуспоримите факти с метърчето й ръста й. Неуспорими, друг път. тя бе говота да спори и с Дявола, ако й се отдадеше възможност.
Обаче Фантом беше същия инатлив задник като нея и собственика си. Явно твърдението, че животните приличаха на стопаните си беше теорема, която дори запалена скандалджийка като нея нямаше да оспорва. Човек трябва да знае кога един спор е загубен и дали си струва да се започне изобщо. Рен знаеше, но често не й пукаше от това.
Докато мислите й се въртяха в посоката за приликата нещо назад в главата й запулсира и метафорично направо фойерверки засветкаха на мястото на мозъка й. Ама, разбира се! какво беше казала Блъд: Той е горд, себелюбив и обича да му оравят комплементи? Ами, ако си приличаха повече отколкото момичето можеше да си представи. За сега бяха лика прилика дори повече от необходимо. Защо веднъж късмета да не играеше в нейното поле?
-Ще ме захапе ли, ако го приближа?
-Опитай.
-Ако умра от коня ти ще намеря начин да се върна и ще си го получите и двамата.
Дали се изсмя? Не, нямаше значение.
Чернокоската пристъпваше внимателно като държеше ръцете си в безобиден и приятелски жест, а разтворените й пръсти допълваха до крайнат степен приятелското излъчване. Оставаше да има нещо бяло на себе си, за да го развее. Всичко беше толкова сладичко, че оставаше да си сплете косата с панделки. Всичко освен тялото й, което напомняше готовността на хищно животно да се изстреля в подходящия момент. Идеята беше проста: Безобидна, но не беззащитна. Залагаше си главата, всъщност задника, че както стопанина си то й жребеща не толерираше слабостта и дори можеше безцеремонно да я накаже. Нямаше да се даде на един кон, колкото й невероятен да беше.
Асасинката остави в очите й да проличи всичко, което изпитваше към животно: от лошото до благоговението, и посегна. Малката й бяла длан внимателно се задвижи по муцуната на животното й и пръстите нежно разплетоха няколко кичура от гривата му.
-Хайде да се разберем. Ти няма да ме натъртваш до безчувственост, а аз ще се погрижа да те изведа от тук. Помисли си. Скорост, препускане в нощта, тръпка. Или хубави дървени греди и мутрите на група коняри. Аз не бих му мислила много.
Ултиматом и...подкуп.
Райден намери малка ябълка в провизиите й и постави дланта си с плода отгоре непосредствено под муцината.
-Хайде, Фантом. Ти си страхотен кон и не си струва да стоиш тук. Кога отново ще те изведат.
Държейки ябълката момичето се прехвърли на седлото и едва за миг отмести ръка от началната позиция.
Хайде, де. Не можеш да устоиш. Вземи я и се съгласи да не се държиш толквоа инатливо. С късмет може и аз да реша да не го правя. Само към теб, а?
Сега оставаше да се надява да не полети назад. В такъв случай ръката й бе толкова здраво вплетена в юздите. След, което отпусна захвата си. как той щеше да й се довери, ако тя само му се манеше и го подкупваше без да повярва в него. Връзката между ездача и жребеца бе по-специлана дори между убиеца и оръжето. Беше доверие. Преди всичко останало.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeСря Сеп 04, 2013 7:39 am

Рен е права, връзката между ездача и конят е прекалено тясна и тънка и трябва да се доизпипа с времето и преживените заедно приключения. Конят не е лоялно куче, което винаги ще те следва и ще намери пътя до дома ако е изгубено, само защото те обича. Не е котка, която се умилква около краката ти за поредната порция храна и галене по гушата. Не е птица, която можеш да затвориш в клетка и да се наслаждаваш на красивото й оперение. Жребците са свободолюбиви, горди и аристократични животни. Не ги бъркайте с онези по пазарите, които се използват само за разнос на стока. Пустинните жребци са нещо много повече. Най-горно стъпало в йерархията и поради това самовлюбени. Те избират теб, не ти тях. Ако им вдъхнеш доверие ще те последват до края на света. Ако не, ще те оставят сред купа от трупове, ще извърнат глава и просто ще си тръгнат без да те признаят за истински собственик.
Фантом бе приел своя господар в лика на Миньон, но когато го дават назаем, дали става толкова лесно? Дали ще се съгласи? Трикът с ябълката определено свърши работа. Красавецът гризна малка част от нея и в този момент девойката я пусна, оставяйки да я погълне цялата, иначе застрашаваше ръката си от нахапване. Вътрешно почувства гордост от добре свършената работа, но за всеки случай гледаше да внимава. Не бе изключено все пак той само да й се подиграва и при първия удобен миг да й го върне тъпкано. Но учудващо подобен развой не последва. Сивия пустинен принц тръсна няколко пъти глава, разпилявайки гривата си като снежен фонтан, а после я наклони. Доказателство, че я приема върху гърба си. Седло нямаше, бе прекалено изящен, за да го обременяват с подобни ненужни аксесоари. Юздите бяха достатъчни, за да го озъптят, повече не му и трябваше. Личеше си, че е интелигентно животно, буйно, но интелигентно.
-Мисля, че ще се разбирате чудесно. - усмихна се Франсоа, любувайки се на гледката. -Подтикни го!
Момичето преглътна на сухо, но вече с по-голяма увереност, стисна кожените връзки още по-силно и тихо даде команда, без дори да го удря в хълбоците. Жребецът зари няколко пъти пясъка с копитото си и бавно тръгна напред. Свикваше с присъствието й и никой не можеше да го вини, че не се впуска бясно в галоп. Малко по малко увеличаваше скоростта, докато накрая не мина в лек тръст, а Райден се поклащаше върху му, досущ като пустинна принцеса. Когато спряха и тя слезе от него, понечи да го погали, но Фантом дръпна муцуната си настрани. Все още не бе готов чак за такива близости, но и това начало бе достатъчно удовлетворително, че да са спокойни. Със сигурност асасина можеше да ги остави заедно без да се безпокои, че Рен ще го убие от предизвикан гняв, а той ще я зареже по средата на пътя.
-Отиди да си починеш, чака те дълъг път. Искам те обратно тук в осем вечерта, ще те чакам и ще ти дам последни наставления. И още нещо....не казвай на никого къде отиваш. Наемните мисии са индивидуални и другите не ги засяга каква е твоята. Ако се издадеш значи си глупачка.
-Разбрано! Ако някой ме пита ще измисля нещо.
-Умно момиче.
До свечеряване оставаше по-малко от час, а до осем три такива. Напълно достатъчно да се изкъпе, да си почине, да се приготви и да посрещне съдбата си в следващите няколко дена. Докато вървеше към базата, девойката премисляше всичко научено наново. Въртеше получената информация в главата си и я запаметяваше. Истината е, че нямаше търпение. Сърцето й щеше да се пръсне от възбуда, от адреналин и от чувство за приключение извън собствената й земя. Беше толкова възбуждащо....

/Дили, пиши където искаш, ако искаш в стаята ти, ако искаш някъде другаде. И ако стане така, че няма в какво да се включа, после се върни на пясъчника/

_________________
Конюшните       Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeПон Сеп 16, 2013 1:25 pm

Как така? Еми, ей така! Пясъците ги погълнаха, гъделичкайки телата им и само след по-малко от минута тупнаха на градската улица. Всъщност, тупналата бе само Арадел, непривикнала към подобен начин на транспорт. Ерик бързо отреагира на смяната на обстановката и се приземи на крака, а брат й, той го бе правил стотици пъти. За него бе нищо, все едно се завиваш с одеяло в студените нощи. Изискваше минимално старание и още по-минимална прецизност. А малката русокоска, тя си стоеше все така с празен поглед на паважа и се чудеше що за магия е тази, която може да създаде два града един под друг, а времето да не се изменя. Как небето и времето са същите, как пустинята се свързва в едно и подобни. Всичко бе зрителна измама, нищо повече, нито по-малко, която обаче придобиваше в човешките очи божествена зависимост и изкривяване на природните закони. Истината е, че Сахрит бе като отражение, а пясъците рано или късно се сливаха, защото и двата града бяха построени под наклон, така че в далечината допирателната се изравняваше, а подземния проход, е....няма да крия, във всичко това имаше известна доза магия, но не всичко се основаваше на нея.
Та след известно маене по тъмно, Матюс подаде ръка на изгората си и я вдигна на крака. Русата й коса блестеше под звездните снопове светлина, а сивите й очи направо светеха. Същото можеше да се каже и за спътниците й. Нощното небе винаги откриваше най-красивите части на човешкото тяло, а какво по-красиво от очите? Различните цветове избуяват един от друг или се сливат в най-различни окраски и погледнати от далеч можеш да си представиш, че принадлежат на всичко, но не и на човек, стига фантазията ти да е отворена за непознатото и тайнственото.
Така след малко повече от час вървене, тримата стигнаха обратно до базата, където този път ги чакаха обширните конюшни пълни с всевъзможни породи и окраски жребци и достолепни кобили, кои от кои по-хубави и здрави от предходните. Беше като същински рай за Картие. Толкова прелестни животни на едно място никога не беше виждала. Още с влизането й в дървената постройка онемя. Минаваше през всеки като ги галеше. Някои й отвръщаха, други дръпваха муцуна и изпухтяваха. Един даже се опита да я захапе. Но това изобщо не помрачи настроението й. Напротив, то все повече се засилваше, в търсене на един определен.
Ето го и него - в единия край на дясната страна, залостен зад стабилна дървена подпора, за да не избяга, се намираше Шугър, който игриво тръскаше бялата си грива и ровеше с копито в рохката пръст. Сякаш познал бившата си стопанка, той нямаше търпение да напусне това малко ограничение и съвсем скоро Арманд изпълни молбата му. Вратичката се открехна, а снежният жребец буквално изхвърча навън. Почувствал свободата, направи няколко кръга, след това се спря и търпеливо зачака.
-Май наистина не си го извеждал скоро.
-Хехе.....май да....ще се поправя.
Арадел изгледа изкъсо и злобно брат си, а той, за да се отърве от конското....буквално и преносно... постави длан на гърба й и леко я изтика напред.
-Хайде припкай! Какво се правиш на сдържана, знам, че изгаряш от ентусиазъм.
Повече и не й трябваше. Усмивката изгря на лицето й като месечина посред вечер и младата жена хукна, напускайки хангара, хвърляйки се върху врата на животното си. Почна да го милва и целува, а то на свой ред й отвръщаше подскачайки внимателно, за да не я нарани, побутвайки я с муцуна и ближейки ръката й. Да се чудиш как след толкова месеца все още усещаше и разпознаваше миризмата й.

/Гери, свободно РП, душко./

_________________
Конюшните       Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
aradel

aradel

Брой мнения : 344
Join date : 03.01.2013
Age : 27
Местожителство : Пловдив

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeСря Сеп 18, 2013 3:20 pm

Нощта. Тази необятна звездна пелерина , която те кара да се гмурнеш в нея и просто да изчезнеш. Да се превърнеш в звезда може би и да намигаш на незнайни пътници отвисоко. Да си нечий пътеводител, да си другар на съкровенни тайни, храм на хорските мечти и стремежи. Да обещаваш на малките момиченца принца на бял кон и всяваш надежда в пустите сърца. Звезда. Воайор на промените, безмълвен свидетел на жестокости и писъците на нечие покрусено сърце да се удрят като хиляди камшици около теб. Но ти си звезда и не можеш да направиш нищо. Залъгваш хората с бляскавата си красота, но всъщност ако се доближат до теб ще установят, че си просто разпилян прах и малко небесни отпадъци.

Така се чувствах и аз в момента, като звезда. С вързани ръце, неспособна да променя нищо. Осъдена да се поддам на идващата промяна и да заслепявам хората дръзнали да се доближат до мен с космическия си прах. Прахът на нищетата и угризенията...каква по-голяма отрова за душата. Но не от онези бързите, а бавна като захвата на питон, който хладнокръвно убива жертвата си. Един ден всичко това щеше да ме погуби и нямах нищо против.
Но за тези, които не знаят, съществува противоотрова. Кратка, но все пак противоотрова.И тя е сегашния миг. Успееш ли да му се насладиш , то вярвай, че болката ти е временно изцелена. А моят миг се криеше на гърба на този прекрасен кон. Олицетворение на свободата, спътник на ветровете и бял...като недостижимия мир.
Погалих го по меката грива, прошепнах нещо в ухото му и се качих. Сякаш слял се с мислите и чувствата ми, Шугър потегли прикриван от тежкото наметало на нощта. Да яздиш кон е нещо неописуемо. Самият начин по който се сливаш с тази душа и моментът в, който разбереш колко си прилича с твоята.

Онова топло чувство да знаеш, че има още един вперен поглед в хоризонта освен твоя и посоката за двама ви е една и съща. Вятърът пееше приспивната си песен в ушите ми, а забързаният ритъм на мелодията ме караше да чувам до себе си бяга на още хиляди коне. Въздушните течения играеха около нас и рисуваха различни картини, пресъздаваха чрез светлосенки историята разиграла се на тези територии.Достолепието на вековете се изливаше върху заспалите дюни с периферията си виждах войни готови да се бият за земята си. Предците играеха своя вечерен танц на лунна светлина, босите им нозе оставяха невидими стъпки в пясъка. Единствено сега можеше да се види красотата на пустинята, когато жаркото слънце не те заслепява и когато жегата не мори умът ти.Нищо, че нямаше дървета и цветя, сега всяка една песъчинка блестеше, като нешлифован диамант, а ако докоснеш пясъка ще усетиш копринената му нежност.

Всичко изглежда по-красиво вечерта, луната изкарва онази прикрита същност на нещата, която стои статична през деня. Полъха на вечерницата е онова камъче, което кара повърхността на заспалото езеро да затънцува в мистични форми, непознати за усмихнатия ден. Движехме се в неопределена посока, а часовете и минутите оставаха зад гърба ни, единствено безвремието препускаше редом с нас. И ето, че започнаха да се открояват покриви и паважи. Спящият град изплува пред погледа ми и пясъчната му красота спираше дъха ми. Но не исках да будя никой, не исках някакъв си чужд конник да смущава спокойствието, което бе така трудно достижимо на това иначе усойно място. Щях да се настаня в покрайнините му, като неканен гост, да приседна тихо и да попия стерео тишината. Тя щеше да засити сетивата ми, а в замяна аз щях да и разкажа своята история. Да бележа мястото с невидимата си стъпка, като танцуващите предци и да си отида, като прохладния вятър.

Избрах си едно тихо местенце на върха на няколко дюни, нито много близо, нито много далеч от пясъчния град. Слязох от коня и го оставих да почине за известно време. Ако си мислете, че бях на път да започна ария от сложния словоизлеания , грешите . Вместо това впуснах магията си и я оставих да се разлее по пясъка, а въображението ми да нарисува желания от мен инструмент. Най-добрият начин да разкажеш за неволите си е като ги подредиш под формата на мелодия. И ето, че силуета на пияно изплува в нощта. Черно, като тази нощ и звучно, като песента на птица. Приседнах пред него като в изповедалня, да свириш на пиано е като да караш колело - никога не се забравя. От години пръстите ми не бяха сещали гладките му клавиши, но веднъж докоснали се до тази магия бе невъзможно да спра говора им. И ето че мелодията огласи околията , вдигна се като уморена птица и сякаш отразена от небесния купол се разля сред сградите, като потоп от хиляди неизказани думи.

Не знам дали имаше такт, не знам дали беше тъжно или весело. Не знам дали изреждах имена или нотите обрисуваха едно единствено . Придаваха му носталгична краска, караха да звучи тъжно, викаха го, зовяха го, молеха го да се завърне от брода си. Мелодия с име на жена, с мирис на махагон и цигарен дим, меланхолична въздишка на едно пиано...на една душа. Душа която дири избягалата си половина, загубила своето северно сияние, забравила цветя на синьото, припомняща си го в тази мелодия. Намираща го във възвишенията и спадовете, виждаща го между рефрените. Последна песен за истинското сбогом, защото то е най-силно, когато не е накичено с думи. Прощална, сиротна песен, изискваща покаяние и зов за прошка. Мелодия оставяща помежду ни единствено хубавите моменти да красят вечността ни с мириса на лавандула , бродираща върху звездния небосвод името на синята роза. Не го забравяйте, ще го чувате както в кошмарите си, така и в най-хубавите си сънища. Ще идва при вас, като гарван и ще ви целува, като пеперуда. Ще ви изнервя, ще ви разплаква, но ще изважда от вас и най-искрения смях.

Името на розата, събрало в себе си мъдростта на книгите, тежестта на времето и нежността на женската сълза. Обичам я, мразя я искам да я възпея и да я погреба, да я превърна в соната, да я обгърна и да я увековеча в тази единствена нощ дадена ни от боговете. Можех да свиря безкрайно, но нюанса, който исках да предам с тази изповед в до мажор щеше да се загуби. Затова просто станах от пияното и го оставих да се изпари във вселената, като остави след себе си единствено екото от една изминала епоха. Постоях загледана в мигащите светлини, не мислех за нищо, след което се качих отново на коня ми и потеглих в обратна посока.
Към моите бъднини, към моята случка...някъде там където щях да съм по-близко до името на розата.


/Поредният пост посветен на Паулина Гегова - Дориан/


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitimeСря Сеп 18, 2013 5:28 pm

Казват, че изповедта е най-святото, което един човек може да даде на света или на околните. Кой го е казал нямам представа. Всъщност, може и никои. Ако е така, то нека аз бъда първата. Изповедта може да е най-различна. Скромна, стъкана в нечии безименен параклис, грандиозна и пищна, упована на всеослушание. Дръзка и интимна, лице в лице. Но в същината си винаги е искрена, винаги е истинска и никога престорена. Дали ще има адресант, дали ще я отправиш към небето, или към дълбините на душата си, няма огромно значение. Важно е посланието. Все нечии уши ще я чуят, реални или не. Тя е този афродизяк, съпътстващ ходът на съдбата ни. Кара ни да се чувстваше част от природата, да се докоснем до най-малките й части, най-микроскопичните й бъднини, най-широкият кръгозор, най-сенчестите куполи и най-светлите висини. Малцина са тези, които дръзват да се престрашат, а още по-малко, тези които си го признават, но изповедта винаги ни освобождава, била тя пред свещеник или изпята на вятъра.
Арадел смяташе, че нейната остана нечута, разлята в нощта, потънала в тъмнината, размита от звездните искри, но дали беше така наистина? Дали това не бе поредната илюзия, в която сетивата й бяха потънали? Нямаше как да разбере, дори да искаше. Подкара коня в неспирен бяг, водена от вятъра, който й сочеше пътеката към най-ближните. Разпръсваше косите й, а с тях разпръсваше и страховете, както и угризенията за кръвнината, която щеше да си отнеме без да има защо и за какво. Не дължеше никому предателство, но щеше да го извърши и единственият начин да не полудее, бе да спре да мисли за това поне за миг и да се отдаде на този страстен миг, любовна игра с пясъка и неговите тайни. Самата тя се чувстваше като необуздана кобила, в тръст със свободата и проклятието си.
А там, в края на могилата и началото на дюните, закриващи базата като безопасно укрепление, я чакаха любимите й, тези, които винаги щяха да са до нея, да я подкрепят, окуражават и вдъхват доверие и надежда. Дадоха й колкото време й е нужно. Самотата не означава задължително да си самотен. Понякога имаме нужда да останем сами, за да направим равносметка на живота си и да приемем бъдещето си. Тя най-после бе приела своето, макар и да не го одобряваше.
Подаването на юздата в дланта на брат й бе болезнено. Чувстваше, че се разделя не само с животното, но и със самият него и това я погубваше отвътре. Този едва неволен допир до роднинската плът бе като откраднат миг от вечността, а колко ли още такива ще може да си издейства? Едва ли много. Не и според нейните очаквания.
-Време е, Ари...
Гласът на Ерик се заби като напоена с отрова стрела право в сърцето й и го съсухри, разкъса на две, на три, на хиляди. С мъка се откъсна от този свят, от тази нощ. Нямаше сили дори да прегърне брат си, не искаше да му подсказва патоса, в който се намираше. Застана покорно и статично до мъжа на живота си и зачака онова тръпчиво усещане в стомаха, което напомняше, че организмът ти се разпръсва на милиони атоми, за да се съедини наново на едно друго, далечно място. Сбогуването бе кратко, по-скоро формално, с обещание за скорошно повторно посещение. Обещание, което дадоха с неохота, несигурни, е ще могат да го изпълнят. Но все пак го дадоха, просто така, заради етикета на доброто семейно отношение. Пожелаха си късмет и на добър път и изчезнаха, просто така, сякаш никога не са били. В мракът Арманд не забеляза спускащата се сълза по бузата на сестра си, а след нея остана единствено ароматът на невен и приятните емоции, които споделиха в последните часове. Той винаги щеше да помни и да пази користно този спомен в ума си, дори и да не бе последния. С усмивка на лице прибра снежно бялото животно в обора, залости вратата, лишавайки го от свобода за известно време и все така спокойно и лениво се заизкачва по стълбите на постройката, където щеше да легне, да се завие и да връща спомените от днескашния ден отново и отново. Определено бе един от най-хубавите в живота му - цветен, пъстър и свеж, такъв какъвто само малката Ари може да му поднесе.....

_________________
Конюшните       Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Конюшните       Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Конюшните    Конюшните       Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Конюшните
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Мидланд :: Захрид :: Град Сахрид :: Базата-
Идете на: