Летище "Маджестик"

Това бе една от най-новите иновации в околностите - градското летище.Всъщност, това бе схлупена постройка в покрайнините на града с разкопана и нашарена "писта" пред нея.

Довлачихме се до летището на град Маджестик и ако до сега приемах всико по пътя апатично, то сега с възхитата на малко дете отворих уста.Хора...много хора, всеки следващ своята дестинация, надявайки се да му даде отговор на онова житейско търсене.И тези големи небесни зверове, толкова бяха големи че имах чувството, че ще се издигнат на няколко метра, ще се ударят в небето и пак ще се върнат на мястото си.Имах чувството, че съм била тук, избелелите следи на моята дестинация сега ме блъскаха в главата...не смятах да се отдавам на безмислен размисъл относно това какво съм правила тук, защото знаех, че така или иначе няма да стигна до нищо друго освен главоболие.
Качихме се в цепелина и казахме сбогом на гравитацията.Когато стигнеш до това състояние да имаш уникалната възможност да погледнеш през погледа на птиците, оставяш на земята чревоугодничеството и бъбренето.След като успях да се отхласна от гледката попитах:
-Къде отиваме ако не е тайна?

Презимихме се на летището.Хората не бяха толкова много, колкото бяха по обед, поради края на работния ден.Одавна не си бях почивала така, сега с Клайд се насочихме към пътя за вкъщи и двамата с усмивка на уста, а аз си свируках една от песните, която чух по-рано на концерта.Кърпата красеше врата ми и много се гордеех от факта.По пътя правихме разбор на отминалия ден, споделих му малка част от "молитвата" си и така.

На излизане от магазина, предложих на Тес и Роза да се разходим. Все още не ми се прибираше в Имението, тъй като най-вероятно, пак щяха да ми намерят някаква работа. НЕ че не ми се вършеше, ала след учебният ден, имах малка или по-скоро голяма нужда от почивка. Да издивея някъде и да направя нещо щуро, което да пробърне деня ми за няколко минути. Хванах Роза за ръка, а Тес ни последва на драго сърце. Поехме по пътя към летище "Маджестик", за което ми каза малката принцеса. От там имало интересни летателни средства, с които сме можели да стигнем до където си пожелаем.

- А, ето го и нето! - възкликнах аз, когато престигнахме - Самото летище...ъ-ъ.. къде е летището бе!?
Наистина ...това ли им бе летището? Една малка схлупена постройка с малък прозорец, от който се подаваше главата на някаква лелка. Иззад нея се подаваше дълга писта покрай която бяха подредени около дузина дирижабли и ...това беше! Нито дръвче като хората, нито кафене в което да отпочинеш. Уж такъв хубав град, а пък такава беднотия! Пу че късмет!
Отидох до гишето, взех билети за всички и се отправихме към дирижабъла към който ни насочи жената. Не се бях возил на такова нещо за това и ми бе много интересно. Качихме се всики като се престраших да го направя последен и се настанихме по местата си. Имаше малки схлупени седалки една до друга, а за нас бяха отредили цели четири. Три за нас и една за многото ни багаж. Всеки си седна на номера който пишеше на билета му и зачакахме отлитането. А докато това станеше, аз погледнах извън превозното ни средство. Облегнах се на един от отворите през които влизаше въздух и зачаках отлитането ни. А когато това стана, гледах как бавно се отделяхме от земята. Усещането беше странно, но въпреки това интересно. На няколко пъти се изплюх навън, като се опитвах да улуча някой от другите отвори, които бяха в страни, но явно опитите ми бяха безуспешни. За това реших да си се върна на мястото като се облегнах удобно на седалката. Затворих очи и не мислех за нищичко в този момент. Единствено шума от издигащият се дървен балон свистеше в ушуте ми...както и някаква внезапно започнала веселяшка песен, която се разнесе из помещението. Инересен и релаксиращ ден.

Дирижабълът се понесе отново във въздуха, но само за да си даде старт и да придобие инерция, така че да може да премине планината и да полети надолу, изпускайки малко, но умерено въздух от горивното. Полетът бе сравнително лек. Хоризонта открит и пасажерите успяха да се изравнят със залязващото слънце, което придобиваше розовият си отенък. Зашеметяваща гледка. Полета на птиците, въздушните течения, пълнещи дробовете със свежест, облаците, които можеха спокойно да се докоснат само при едно протягане на ръката. Всичко това, отразено в очите на обикновените хора, придобиваше нереален, магически спомен. Едва ли Аш някога щеше да забрави този първи полет. Все едно преживя чудесен следобед в разбиваща сърцето страна на чудесата.
Даже Роза, която за пореден път политаше, сега бе разперила ръце, като крилата на бяла лястовица и със затворени очи се наслаждаваше на най-различните усещания и емоции, които предизвикваха тези планини. Тес стоеше отзад и се усмихваше. А Аш, той продължаваше със забавните си закачки относно семейното им положение, които се чуваха из цялото летателно средство. Хората си мълчаха, но неодобрението на някои си личеше в тропането на някой друг крак или възмутеното сумтене.
Най-после кацнаха и пътниците почнаха да се изнизват един по един. Когато зеленокосият ни приятел скочи на земята без да иска се заби в гърба на една едро габаритна лелка, облечена в палто от норка до глезените, около яката беше пришита козина от същото животно. Подутите си ходила бе мушнала в лъскави червени обувки с нисък, дебел ток, а на главата й, килната настрани седеше тъмно синя шапка с две пера, излизащи от шевовете.
-О, извинете. - побърза да се извини земния маг, но когато жената се обърна той не видя прошка, а само надменно, аристократично отвращение.
-Не можете ли да внимавате къде вървите? - попита го осъдително лелката.
-Вече ви се извиних. - все още търпеливо, но все пак леко раздразнено отговори Аш.
-Не стига, че през целия полет ни надухте главата, ами сега и се държите непочтително. Вие...вие....
Тя се чудеше точно на какво да го оприличи.
-Вие невъзпитан младеж и вашият партньор.
Тя обърна поглед към Тес и тогава всичко им стана ясно.
-Не ви ли е срам да престъпвате природните принципи? Даже и дете сте си осиновили. Горкото момиче, сигурно е много нещастно.
Роза се опули учудено. За нея ли говореше?

- Леле - едва изрекох, обръщайки се направо към Роза.
В главата ми изникнаха спомени на какво бе способна малката принцеса и какво можеше да се случи на тази клета женица. За неин късмет, принцесата не беше някоя злобарка. Е, ако беше онази синьокоса девойка с която се сблъсках преди около седмица, може би щеше да стане голяма беля.
Застанах между Роза и жената, опитвайки се да предпазя пухкавата дама от навикване. Не че щеше да се трогне, напротив. Дори не вярвах че ще обърне внимание на думите на Роза, за това мислех аз да се намеся.

- А защо не си вървите по пътя и да...минете през някоя сладкарница, вместо да се занимавате с нас?
Кръстосах ръце пред тялото си ядосано, готов да "изям" в преносен смисъл, някоя чанта през лицето. Стиснах зъби евентуално да омекотя последващият удар, който щеше да ми нанесе жената.

Дебелата лелка ги гледаше толкова сърдито, все едно са засегнали собственото и самолюбие. Явно консервативните й възгледи пречеха на либерализма и въпреки, че всичко бе една шега, тя си се възмущаваше от еднополовата любов.
- А защо не си вървите по пътя и да...минете през някоя сладкарница, вместо да се занимавате с нас?
Жената вирна обидено и високомерно брадичка, като я обърна леко на страни.
-Хм! - измънка тя и подхвана мъжа си, който доста й приличаше, под ръка.
-Да си вървим, скъпи. Днешната младеж няма никакво уважение.
-Така е, мила! - съгласи се с нея господинът, но си личеше, че е от тези съпрузи, които са яко под чехъл и просто иска да угоди на жена си, за да избегне поредното мъмрене.
Така двамата съпрузи се отделиха от тримата ни приятели и ги оставиха сами. Сами защото вече залезът бе привършил и всички пътници бяха поели по пътя си освен тях.
-Ама че скочубра. - констатира Тес, след като аристократката бе достатъчно далеч, че да не го чуе.
Роза само закима енергично с глава в съгласие.
-Хайде да се прибираме.
Тримата тръгнаха към края на града, където Сто слънца щеше да ги очаква с топлите си прегръдки.

/Тедко пиши как се връщате и пиши където искаш в гилдията. Не забравяй, че после те чака и едно голямо коте в стаята ти./

Пристигнахме бързо. Маджестик не бе никак далече и това не ни затрудни. През целият път, поглеждах към учителката. Усмихваше се. Явно, това бе някакъв напредък.
Когато пристигнахме на летището, нямаше почти никой. Единствено няколко дирижабъла, от които трябваше да си хванем един. Но, жената не знаеше още това. Когато спрях до порутената къщичка с каруцата, тя ме изгледа изумено.

- Къде отиваме?
- Разходка? Нали това бе целта? Нека да е нещо по-приятно, от това да стоим в гилдията цял ден.
Усмихна ми се. Да! Тя ми се усмихна, за пореден път! Мед ми закапа на сърцето, когато видях белите и зъби да се подават иззад устните и.
Качихме се бързо, а също така и бързо излетяхме в посоката, която желаех - летящият град. Място, на което не бях ходил доста дълго време.

Нов ден, нови слънчеви емоции. Слънчеви, защото красивото начало да се докоснеш толкова близко до небето, да виждаш пухкавите облаци на метри от теб, да съпровождаш полета на птиците и да поемаш свежия неразреден въздух, те карат да се чувстваш щастлив. Дори Шадоу скочи от рамото на собственичката си и пое своя собствен полет, следвайки дирижабъла неотлъчно. От време на време се завираше в някой облак и Емили старателно наблюдаваше момента, в който ще се покаже наново. Чувстваше се неземно. Цялото това приключение, плюс хубавата компания на красив млад, образован и забавен мъж. Какво повече му трябва на човек?
Усмивките и смеховете им не спираха, без да се интересуват дали пречат на някой или не. Гин й сочеше различни фасади и куполи на сградите, които вече се отразяваха в Маджестик. Обясняваше и разказваше различни истории свързани я с някой бар, я със сладкарница или преживявания в парка. Все истории включвайки в себе си незабравими, лъчезарни емоции.
След петнадесет минути, както Хей й бе казал, цепелина кацна на летището, което бе просто една поляна с дървена постройка в края й. Помогна й да слезе и погледна нагоре към небосвода. Вдиша въздуха на града, който изпълни дробовете му и ги напълни с ентусиазъм. Гарвана достигна до спътницата си и кацна покорно на рамото й, в очакване на нещо ново.
-Е, хайде. Време е за едночасова разходка.
Младежът я хвана за ръката и потеглиха из градските улици. Емили беше идвала тук много пъти, бе отраснала в покрайнините, но сега за първи път си позволи да гледа на Маджестик по един нов начин - като начало. Начало на новият й живот, без излишни драми, или поне така й се искаше, без отшелничество, без съмнения и пристрастия, че ще остане сама на тази земя. Защото вече намери един човек, който доказа, че се интересува, а нещо й подсказваше, че няма да е последния.
Улиците бяха изпълнени с народ, а лицата срещани по тях усмихнати. Почти не се виждаше намръщена или изпъната от проблеми физиономия. Може би денят бе добър за всички, а когато доловиш купища искрящи очи, някак си настроението ти се повишава.

/Оля, пиши направо как стигате в приемната зала на Сто слънца. Вървели сте някъде час, което значи, че наближава обед./