ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Плажът

Go down 
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeЧет Яну 03, 2013 2:50 pm

Място за отдих и разтуха. Няколко километра плажна ивица, предназначена единствено за препичане на слънце. Без шум, без тревисти бурени и нахални плажни гларуси. Идеалното място за поддържане на летният загар в приятна компания.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeСъб Яну 26, 2013 12:26 pm

Само след няма и минута двамата се материализираха на да кажем доста приятно, слънчево и топло място. След първото замайване от телепортацията, Аш се огледа. Но това, което видя не само го изненада, то направо го изуми.
-Това....това....е.....
Бишъп знаеше, че ще реагира така.
-Мореееееееееееееее....... - извика развълнувано зеленокосият, до толкова, че няколко печащи се туристи се обърнаха да видят, кой крещи така.
Но това изобщо не го интересуваше. Момчето почна да тича по пясъчната ивица и да скача на всички посоки. Не знам дали помните, но преди време, самият Аш сподели, че никога не е виждал морето. А толкова искаше. Въпреки, че учителя му не знаеше за това му желание, явно беше улучил точното място. Сърцето на младият маг щеше да се пръсне от щастие. Плажът беше толкова чист, почти като златен прашец. Всичко беше красиво, подредено, изрядно и най-важното, изглеждаше адски забавно.
-Къде сме за бога? - съумя да попита най-накрая, когато пак се спря пред преподавателя си.
-Намираме се в Скайфол.
-Скайфол? За първи път го чувам.
-Предположих. Това е единствената гранична държава, която е напълно с туристическа цел. Тук човек може да се наслади на мечтаната почивка. И също така, както виждаш, е единственото място с изглед на море. Знаех си, че ще ти хареса.
-Да ми хареса? Страхотно е! Не мога да повярвам, че съм тук. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви....
Аш се пресегна да прегърне Хейз, но осъзна, че това не е една от най-мъжките постъпки, затова се спря на време и пак се ухили.
-Хахаха, за нищо момчето ми. Е, какво чакаш? Разхвърляй се.

/Тед, свободно РП/
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeСъб Яну 26, 2013 1:16 pm

Не изчаках втора покана от страна на учителя. В момента ми идеше не само да го запрегръщам, ами и да му скоча на врата и да нацелувам цялото му лице. Е, само от радост, а не от някакви плътски желания.
Въпреки мислите си, се заех направо със забавленията. Огледах се около нас и видях едно място, на което можехме да се настаним. Леко в страни от тълпата която се бе събрала да се препича на слънце, се белееше един чадър, забит право в топлия пясък.
- Ей там е суепр!
Направо се затичах под него, преди някой друг да го е взел и тръгнах да свалям сандалите си. После смъкнах панталона и хвърлих тениската на земя. На плаж по бельо? Дреме ми! А и надали тук някъде имаше магазин, в който да си купя бански.
Останах приятно очарован, когато видях три закачени хавлии на самият чадър. Ама тук наистина си глезеха посетителите! Взех две от тях и ги положих на земята. Върху тази която мислех да е моята, сложих дрехите си и се затичах право към водата, без да обръщам внимание на плажуващите. Но за мое нещастие, още преди да се хвърля във водата, усетих колко е студена. Едва направил първите крачки крещящ от радост, се затичах в обратна посока с пискливо подвикване.
-Ааааа...студдд!
Върнах се на топлия пясък и изчаках да усетя приятната температура под краката си. Тогава, приближих отново до водата. Изчаках на удобно разстояние първата вълна, която щеше да се блъсне в брега да залее краката ми. Когато това стана, отново изтръпнах от студа. Изтърпях и следващите няколко вълни, докато не свикна с температурата. После започнах да навлизам навътре бавно, като се оставях вълните да ме блъскат по краката.
Докато водата стигна до коленете ми - добре. Беше приемливо! Но после... О, после! Когато в мен се удари първата вълна, докосваща слабините ми, извиках силно:
- Майчице....!
Усещането бе ужасно. Върнах се бързо няколко крачки назад за да се предпазя. После пристъпих отново няколко крачки напред, но усещайки студа на водата, почти се отказах. Но, нямаше връщане назад. Това бе море. Това бе онзи момент, който чаках толкова време! Или сега щях да скоча или...цял живот трябваше да се плацикам по мръсните басейни. Затворих очи и притаих дъх. Реших да изброя вълните, които ме удрят, докато не стигна до тази, която ме удря в слабините. Докоснеше ли ме там, щях да се хвърля напред.
Добре, Аши...давай! Първата вълна, почти докосна коленете ми...добре. Втората се прехвърли малко над тях...пак добре. Но третата, предвещаваше скорошното ми загиване. Едва заляла половината от бедрата ми, тя ме паникьоса до толкова, че стиснах здраво очи и се хвърлих право напред по лице. Пляснах първо с тяло, а после и с ръце около себе си. Студената вълна ме обля веднага. Искаше ми се да изкрещя под водата, но знаех че не мога. Не мърдах нито милиметър, докато тялото ми не свикне с температурата. Усещах че сърцето ми ще спре, до момента, в който ми стана...топло. И... О, да! Елисандра, благодаря за това усещане!
Свих краката си и ги насочих към земята. Натиснах силно с тях и изхвърлих тялото си нагоре. Изплувах рязко и бързо. Слънцето блесна в лицето ми, а аз отметнах косата си назад с ръце. Разтърках мокрите си очи и се загледах по плажа, търсейки чадъра, където ми бяха дрехите. А там, кротко се бе излегнал г-н Бишъп. Без своята пелерина, лъснал с...мускулестото си тяло.
- Уау...
Ама той бил хубавец, бе! Здравеняк! Брех, какво се криело под тази черупка от чаршафи!
Тръгнах да излизам навън, когато видях около себе си едни малки създания. Бяха бебета медузи, които обикаляха около тялото ми. Напълно прозрачни, приличащи на току що изплюта слюнка. Да, бяха малко гнусни, но все пак бяха животни. Знаех че в долният си край парят, но когато са големи. А тези мъничета, бяха колкото шепата ми. Тогава ми хрумна една идея...
Обгърнах с ръце едно бебе-медуза и го съпроводих почти до самия бряг. Ходех така, докато не трябваше да започна да се привеждам надолу. Тогава, събрах ръцете си във формата на паничка, където събрах вода и държах малката медуза. Затичах се право към брега, в посока чадъра, до който лежеше учителя ми. Застанах на около метър от чадъра и огледах тялото му. Къде ли да го лепна? А...тук става.
Надвесих ръцете си над корема на г-н Бишъп и рязко извиках :
- Медузиииииии, летящи медузиииии....
След което, разтворих ръцете си и оставих пихтиестото същество да се пльосне отгоре му. А учителя ми, той горкия подскочи рязко, с една доста странна физиономия, гледащ право в мен. Не исках за втори път да ме подгони като мишка с която ще се нахрани, за това се обърнах и рязко се затичах към водата, като през цялото време не спирах да се смея. Когато стигнах до брега, се хвърлих право във водата, без да му мисля. Вече бях свикал малко повече с температурата и това не ми пречеше. Веднъж потънал към дъното, загребах с ръце, без да спирам. Надявах се да се отдалеча достатъчно, че да не ме докопа даскала.

_________________
Плажът                        Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
aradel

aradel

Брой мнения : 344
Join date : 03.01.2013
Age : 27
Местожителство : Пловдив

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeНед Фев 10, 2013 5:36 pm

-Сега имам една изненада за теб.-каза Лезандър.
Вече си бяхме тръгнали от зоопарка и вървяхме по една павирана пътека, а пред нас се виждаха единствено дюни покрити със златен пясък и тук таме тревичка.Но аз вече чувах прибоя му, усещах как ме зове, а соления въздух гъделичкаше кожата ми.Най-сетне щях да го зърна, а не картините и книгите да ми говорят за него.Сега очите ми щяха да се гмурнат в тази синя шир и да открият свят основан за мен единствено върху хорските приказки.Не бях виждала никога морето, това бе толкова жалко, но ето че имах уникалната възможност да поправя тази грешка.Погледнах към Лезандър и му се хвърлих на врата, той ме бе слушал.Беше слушал внимателно всички онези разкази за морето и представите ми за него, сгушени под завивките.Обсипвах го с целувки, бях толкова благодарна и щастлива.Спрях и събух обувките си като му ги връчих:
-Хайде, тичай.-каза той, като на малко дете с искрена усмивка.
Не почаках втора покана и се втурнах, тичах толкова бързо, че чувах как вятъра свести в ушите ми, вече не стъпвах по павета а краката ми потъваха топлия копринено мек пясък.Изкачих дюната и ето то беше там, вълните ми махаха за поздрав, а вятъра се овиваше около кръста ми все едно подканващ ме да се предам на тази природна сила.
Затаих дъх и запечатах този момент в съзнанието си и щях да се връщам към него нощем , когато гледах звездите от клоните.Втурнах се към брега а по краката ми полепваха малки песъчинки, все едно искаха да обвият цялото ми тяло, след което да ме направят част от тях.Слънцето грееше жарко, като караше пясъка да пари под краката ми, но това бе най-сладката болка изпитвана някога.Стигнах точно до там където вълните оставяха своя отпечатък, който щеше да избледнее след секунди.Така ли ставаше с всички следи оставени от нас?Не, те сега бяха част от морето, плуваха заедно с делфините, смееха се медузите.Всяка една следа намираше своето място в едно друго измерение, прераждаше се, трансформираше се в нещо друго.
Зад себе си дочух гласа на Лора, която казваше на Лезандър, че с Ерик ще седнат на някакъв бар на плажа.Пристъпих напред и усетих как хладката вода залива краката ми, беше ме гъдел и се засмях като дете:
-Виж!-посочих на белокосия по детски и започнах да цопкам вътре.
Капките хвърчаха във всички посоки, пръскаха даже него, но той нямаше нищо против.Клекнах и зарових ръце във водата, ако ги оставиш достатъчно дълго време можеш да усетиш бучащата сила, трептенето на една такава прекрасна стихия.В моменти като този се чувстваш толкова малък, също като песъчинките на плажа.Търсиш за кого да се захванеш, някой който да те отведе към необятното.
Вървяхме по продължението на ивицата, а аз просто се усмихвах, усмихвах се на него, на слънцето, на пясъка, на морето.Тогава нещо прикова вниманието ми, нещо в плиткото се движеше.Беше някакво животно, което не бях виждала до сега.Излязох от водата и хванах Лезандър за ръката:
-Погледни това!-и посочих към малката твар.-Толкова е странно, малко ме е гнус от него да ти кажа.Хапе ли?
-Ари, това е малко раче, няма да ти направи нищо.-погали ме той.
Прескочих го и продалжих да си играя с водата като бях хванала мъжа до себе за ръка.И този момент беше красив и него щях да запечатам:
-Дали наистина русалките съществуват?-попитах.
-Аз лично виждам една до себе си!-отвърна той и ме целуна.
-Това значи, че си обречен на смърт, моряко.Не си ли чувал за сирените?
-Чувал съм..но няма да има по-сладка смърт от тази в твоите обятия.-последва още една целувка, много по-дълга и чувствена от предишната.
По брега морето бе изхвърлило малки мидички.Наведох се за да мога да ги огледам по-добре.Бяха толкова красиви, всяка една индивидуална по свой си начин.Бели, лилави, черни, сини, всякакви.Натъкнах се на една с формата на сърце, беше виолетова, идеално.Взех я и скрих ръцете си зад гърба:
-И аз имам изненада за теб!-казах.-Избери си ръка.
-Така ли?Ами нека да е дясната.
Разтворих я, а вътре бе малкото съкровище.Положих я в дланите му:
-Искам да я пазиш, винаги, каквото и да става!
-Ще!-отвърна ми той и ме прегърна силно.
Продължих да се ровя из мидите и намерих още една с формата на сърце, тя беше черна.Нея щях да я подаря на Ерик, взех я и я пъхнах в джоба си:
-Какво ще кажеш да отидем при останалите.Слънцето започва да става силно, пък и все пак сме дошли заедно.-предложи Лезо.
–Хайде!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
aradel

aradel

Брой мнения : 344
Join date : 03.01.2013
Age : 27
Местожителство : Пловдив

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeНед Фев 10, 2013 9:56 pm

Момчетата нахлуха и започнаха да ни размятат като кукли, но не тези си впечатления искам да споделя.Искам да поговоря за една целувка, не за онази евентуалната, а за тази тук и сега между Ерик и Лора.Трябваше да се усмихна когато тя се случи, да си кажа "Супер, моя най-добър приятел сполучи, той е щастлив, забавлява се.", но стана точно така както очаквах.
Това иначе така просто събитие се загнезди в душата ми, накара я да се свие и да запечата момента, като всички останали и щеше да се връща към него в нощите когато лежах до Лезандър.Не биваше да развалям този хубав де, но това е мелодията в главата ми, превърнала се в раздрана плоча, не достигаща до повърхността, на повърхността бе онази усмивка, която всички познаваха.Която толкова много мразех и проклинах.
Що за ирония на съдбата, що за побъркан живот живеех, какво реално се случваше с мен?Кой можеше да ми отговори ако не аз самата.Борех се за мъжа в обятията ми толкова дълго, изплаках хиляди сълзи, потроших толкова нерви , а сега червея на съмнението пращаше всичко по дяволите.Но аз безсъмнено го обичах, обичах го, но не питайте защо, само ще ме объркате още повече.Молех се единствено това да е нещо моментно, период през който трябваше да премина.И ако бе наистина така, щях да направя всичко възможно да ускоря процеса му.Лезандър не го заслужаваше, не заслужаваше тези терзания в душата ми и тези погледи, които хвърлях на Ерик.
Той сега се смееше, радваше се на своя приятел, както и аз трябваше да направя.Не исках повече да се самобичувам като гледам безпристрастно тази картинка, затова се извъртях и застанах с лице към моя граф.Обвих тялото му с моето и го придърпах за косата към устните си.Впих ги умолително в неговите, сякаш там търсех отговорите на всичките си въпроси, сякаш те бяха пристан на душевните ми грехове към него.Здравите му ръце ме притиснаха към себе си, като ме накара да се почувствам отново толкова малка.И в този миг всичко в мен замря, бурята си отиде и в мен останаха да пърхат единствено онези виолетови пеперуди.Не исках да го пускам, ако това бе моето избавление, то исках да останем така завинаги.Не исках да срещам погледа на Ерик, не исках да поглеждам реалността в очите....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeПон Фев 11, 2013 9:09 am

Чувствата се разливат в различни фойерверки и понякога се питаме кое ли от всичките е истинското и кое плод на нашето въображение и желание. На този въпрос трудно се отговаря,а понякога даже не успяваме докато сме живи. И чак когато края ни наближи, когато спокойно лежим в леглото си и осмисляме целият си живот проглеждаме в истината. А до тогава може да се лутаме безкрайно от едната в другата крайност.
Сега, Арадел се блъскаше от леко зараждащата се ревност към блуждаещото удоволствие и не знаеше кое от двете надделява. Може би някой ден щеше да разбере. А до тогава трябваше да си мълчи и може би да се преструва.
Ерик откъсна устните си от Лора и се усмихна вежливо, като я пусна. Май му дойде малко в повече затова предложи да се върнат на бара и да си допият питиетата. Никой нямаше нищо против. Все пак играта все още не беше приключила.
Стигайки до масата си, момичетата сложиха връхните си дрехи и останаха по бикини. Бяха толкова сладки. Коктейлите се разтапяха по езикът им, а тежките напитки на Лора и Матюс им придаваха онзи трапчив вкус.
-Ари до кога ще останете? - попита я приятелката й.
-До вечерта. После ще трябва да си ходим.
-Значи няма да преспите тук?
-Съжалявам, мила, няма да можем.
-Жалко.
Това не разваляше плановете й за чернокосия. До края на вечерта имаше много време и тя щеше да измисли десетки възможности,в които да го има. Всичко бе въпрос на време и търпение.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeПон Апр 29, 2013 6:06 pm

- Е, какво решаваш? - подкани ме мъжът, когато видя, че се извръщам към цепелина. Усмихваше се под гъстата си брада, а тембърът му беше като на мечок.
Каквото и решение да вземех, щях да имам причини да съжалявам после, затова действах първосигнално:
- Приятен апетит, господине! - пожелах с усмивка и понечих да тръгна.
- Хей, момче! А за сто и петдесет?
Сигурно не беше заложил повече от сто, но- честно - нямах време и желание да се пазаря. Не можех да си позволя такова скъпо и мимолетно удоволствие - при всички положения хлябът нямаше да ми стигне за целия ден и в Скайфол трябваше да ям пак.
- Ще изтърпя още малко! Всичко добро! - махнах в движение, с няколко широки скока бях до цепелина и за малко вътре да се блъсна в момичето, което ни повика.
Извиних й се и започнах да ровя из елека под наметалото ми, за да й покажа билета, но преди да успея, тя отвърна с широка усмивка:
- Всичко е наред, заемете мястото си.
Премигнах няколко пъти и не се възпротивих никак. Седнах малко вдървено и се замислих колко ли здрави нерви са нужни, за да е така любезна със завеяни хора като мен... че даже и ме е запомнила! Внезапно усетих, че ме гледа.. нали знаете... това чувство не може да се сбърка. При мен беше доста добре развито, но се направих на разсеян - беше симпатична, ама... аз предпочитах я зяпам крадешком. Толкова отявлена "среща на погледите" ме смущаваше.

Тумбестата дама, която изцеди каквото успя от моята компания по пътя до Корнор, сега се беше настанила до някакъв флегматичен господин на нейната възраст. Зарадвах се. Винаги намирах твърде приятен събеседник в свое лице и уединението щеше да ми позволи да разглеждам наоколо.
Насладих се на приятната тръпка от издигането ни във въздуха и отправих последен поглед към оставащия зад нас Корнор. В тези земи имаше някакво стаено предизвикателство- да докажа себе си, да бъда приет /или поне не изритан на момента обратно/ от толкова различни от мен хора. Но те ми харесваха - техния дух, физическите и бойните им умения, твърдия характер.. Обзалагам се, че са идеална компания за добро напиване... само да не беше тази жажда за зрелища... и скъпият хляб...
***
Очакваше ме Скайфол... и Тарен старши... не знаех дали още е в къщата, до която майка ми е изпращала писмата, останали без отговор толкова години. Сега исках да си получа всички отговори лично... с лихвите. Бях вбесен от безразличието на този човек, знаейки колко страдахме с майка ми без подкрепа от никъде. Не можех да преценя дали да гледам на него като роднина или, ако ми даде основателен повод, да му разбия физиономията без да ми е съвестно заради възпитанието ми да съм предан на рода си. Не се надявах, че с чар ще събудя роднинската му любов /дори и бебешкият ми вариант не бе успял/, нито тази любов от непознат щеше да има стойност... Бях станал твърде черноглед, не таях безпочвени надежди, че дядо ми ще ми помогне, или че изобщо ще се справя с пътя, по който поех.
Имах единствено търпение да изчакам развоя на събитията, оставаше само да се сдобия с твърдост, за посрещна погрома или осъществяването на плановете си. Точка! Зарязах умишлено тези мисли за сега.

Отпуснах се удобно назад и гледах облаците, сред които плувахме. Бяха неприлично много и подозрително сиви... донесоха студ и може би вещаеха дъжд. Загърнах се почти презглава в наметката си без да давам и пет пари как изглеждам отстрани. Коремът ми беше празен, затова го притиснах силно с три пръста малко под слънчевия сплит, а с другата ръка - вдясно от далака. След няколко секунди цялата област изтръпна и не усещах така дразнещо глада. Остана само отпадналостта, затова затворих очи- наслаждавах се на плавните движения на цепелина.
Уви, слухът ми беше кръвнишки нападнат от няколко дискусии, от които, ако бях дал ухо, щях да се осведомя за най- пикантните събития в Скайфол: вдясно от мен на поход срещу тишината се изправиха дивизиите на две дами чрез истински дебат на тема "Сватбата на Валинор е пълен фарс"; а някъде в засада дебнеше, за да форсира безпощадно ума ми, някакъв дрезгав, снишен глас, който споделяше изпепеляващо разкритие за нечии плътски завоевания, изтръгвайки възмутени възклицания от слушателите си... и тям подобни... Никога не съм се интересувал какво правят другите. Клюките са признак на дребнавост, злобата- на ограниченост, а сплетните - на слабост. Толкова безсмислен начин да трупаш и чуждите проблеми на главата си, докато ги обсъждаш! И толкова ефикасен способ да си изпатиш някой ден...
Имах и лична причина да киселея като лимон в тази атмосфера- от малък ненавиждах как злословят жените от прислугата /и не само жените, и не само от прислугата/ в имението на Илирас- обичаха да се упражняват, и то открито!- предимно на наш гръб- на мен и майка ми... Побеснявах! Веднъж си изпуснах нервите и счупих в тялото на готвача лопатата за печене... не ядох бой, защото такива подигравки оронваха престижа и на Каскар, който е направил сам избора си за съпруга. Пък и да бях ял бой, все пак си струваше- повече не смееха да сплетничат..може и да го правеха, но за тяхно щастие, умело се прикриваха.

Бях отпаднал, затова игнорирах всичко, изпразних съзнанието си и се унесох в дрямка.

Размърдах се, когато вратът ми изтръпна. Беше изтръпнал като по поръчка - тъкмо когато наближавахме една от най- красивите гледки в живота ми... май това съм го казвал и друг път днес... но наистина дъхът ми замря. За пръв път видях морето! Беше великолепно. Разбирах маринистите, когато посвещаваха живота и творчеството си само на него. Сега беше като огледало. Разкъсалите се вече облаци си играеха в небето, а лъчите на залеза подскачаха върху водата, която ги подхвърляше пак нагоре към въздуха. На брега видях нещо изключително интересно, което дори посмях да помечтая да посетя - лунапарк!
После почти се засмях на глас - явно неизживяното ми детство избива на повърхността в най- неподходящи моменти. Но наистина това място омагьосваше.
Красива, благословена с неутралитет в политиката територия... затова единствените войни бяха между самите й жители - хората никога не стояха мирно.
Вдишах дълбоко непознатия аромат на водорасли. Не беше зле, но ми изостри апетита...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeВто Апр 30, 2013 9:59 am

В самото начало на плажът, там където ивицата все още не се разширява за използване на хората, съвсем в началото му, между кея и пясъка, кацна и нашият така очакван цепелин. Останалите пътници почнаха да се изнизват един по един, без да се бутат или пречат. Всеки един от тях бе чакал достатъчно много време, за да стигне до желаната дестинация, но всеки един от тях можеше да почака още няколко минути само и само да не създават проблеми и препирни.
Но когато Тарен стъпи на твърда почва, или по-точно на пясъка, пред очите му се разкри нещо невероятно, невиждано до сега, което изпълни сърцето му с благоговение, надежда и приятни тръпки ниско под таза, точно на опашката - Морето. Това величествено море, създадено единствено от боговете, едно едничко в цял свят, то блестеше с кристално чиста вода, която отразяваше залязващото слънце, което тук бе толкова голямо, пълно и силно оранжево, че имаш чувството, че може да погълне цялата падина. Лъчите му се открояваха на повърхността на водата и й придобиваха кремав нюанс съчетан със златни нишки.
Тази земя, лишена от магията на другите територии бе като последно пристанище за покрусена душа, която очаква един нов, по-добър и светъл живот. Нищо чудно, че дядо Тарен е избрал точно нея, за да започне на чисто. Тя даваше предпоставки за всичко, което някой може да си пожелае. Младежът бе изпълнен с възхита и преклонение пред гения, който е измислил структурата на държавата-град, неотстъпваща по нищо на величието на Феникс или Илион. Като стана въпрос, възрастната му придружителка липсваше и магът си даде сметка, че тя явно е слезнала точно в Памуковата планина. Това до някъде го ободри. Не му се искаше особено много да я среща по улиците на града и да му напомня за хубаво прекараното време заедно в един дирижабъл. Не, че имаше нещо против жената, но не гореше от нетърпение да води поредните помпозни разговори в старание да поддържа добрия етикет и тон, когато може да бъде себе си. А тук щеше да бъде точно това. Най-накрая свободен да изгради всичко по своя представа, чрез собствен труд и воля.
И разбира се, въпреки залязващото слънце,плажът все още кипеше от живот. Наоколо се разкарваха хора, плуваха, плацикаха се, смеховете на непознатите достигаха до слуха на останалите и оставяха своята диря след себе си. Веселие и безгрижност доминираха сърцата на всички, които не са от тук, а и дори на кореняците. Плажни заведения обсипваха ивицата. От някъде се чуваше дрънчене на чаши, от другаде подаване на топки, фризбита и всевъзможни артикули за развлечение. Толкова блескави очи където и да погледнеш. Сякаш всеки бе забравил проблемите и терзанията си поне за малко, поне за няколко часа.
Сега пред младия Мареил стоеше една не толкова голяма дилема. Дали да остане тук, за да си почине или направо да тръгва в търсене на дядовата си къща. Каквото и да избере, нямаше да сбърка.

/Теди реши какво ти се прави. Ако искаш пиши някъде из морето, ако искаш давай направо в града как търсиш къщата на дядката./

_________________
Плажът                        Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeПет Май 24, 2013 9:10 pm

Блестящата, чиста вода... леките вълнички... но каква мощ се криеше в яростта на морската шир... белезите от приливите по скалите напомняха, че тази стихия не е за подценяване.
-----------------------------
Но, всъщност, как стигнах до тук.


Отбих се в склада и взех "Териториите на прокълнатите". После пожелах любезно на шефовете си лек ден. Хич не ми беше съвестно, нито се поколебах, когато не отстъпих пред Степфан- той ме "срещна" с книгата, можеха да ми забранят да я чета и ... може би... щях да се подчиня, а не Габриел да ми дава свобода да избирам. Не бях сигурен дали няма да си докарам някакви проблеми, но бях сигурен, че знам кога да спра. Имаше толкова положителна енергия, която можех да извлека от тренировките си, от красивите места в Скайфол, от спокойствието в къщата на дъртия, че ако действах малко по малко, щях да асимилирам и контролирам внушенията от тази книга. Имаше и нещо друго... предвкусвах непознатите ми до момента усещания. Те отключваха нови аспекти от моето съзнание, докосваха ме до този друг свят- брутален, черен, зъл, безпощаден, че ако не ме сринеше, можеше да ме кали; да израстна, да се втвърди малко характера ми, а не да допусна грешка от мекушавост в някой критичен момент - едно нищо и никакво плодно дръвче днес ме разколеба, стана ми жал за него и от това си извлякох поука- момчетата на моята възраст убиваха зайци, птици... хора, а аз не можех да заколя и кокошка. Не можех да нараня нещо, което не ме заплашва.
- До утре, лельо Лили!
- О, тръгваш ли, душко? Върви, върви да си починеш. Добре ли мина днес?
- Да, много добре... пускам си чара да привличам още читателки - направих с подчертана ирония от онези жестове на празноглавите надувковци, които стягат мускули за да им изпъкнат бицепсите и перките.
- Ааа... между въртиопашки и читателки има разлика- засмя се леля Лили и тогава забеляза книгата, която държах.- Какво си си взел, миличък?
Усмивката ми се откърти и падна в праха. Просто й показах корицата и нейната усмивка направи същото.
- Защо това?! Степфан и Габриел не ти ли... - започна стреснато бюроджийката.
- Да, казаха ми, ама не искам да ви тревожа излишно. Ще внимавам, честна дума - прекъснах я с най- памучения си глас, защото още с първия ден мразя да скачам на мушка и да се набивам на очи, а това недоверие беше т.нар загриженост, с която не бях свикнал и... просто ме караше да се чувствам неловко.
Възрастната женица стоеше насреща ми и ме гледаше притеснено.
- Може ли някаква... торбичка и трябва ли да я запиша?
- Ето сега... - тя се разрови и ми подаде една хартиена кесийка, но като гледах сериозното й изражение се почувствах като пълен задник... не исках никак да им създавам проблеми. - Тръгвай, аз ще отбележа, че си я взел.
- Благодаря ти.... до утре- опитах се да бъда лъчезарен, ама хич не ми се получи.
Прибрах в торбата изворът на днешните ми и бъдещи ядове и поех бързо по улиците. С тази бърза крачка исках да се избавя, да избягам от лепкавото усещане, че може би съм допуснал грешка.
Но не бях.. не, не бях.
Слънцето галеше всичко, до което можеше да се докопа от този ъгъл на клонящата си към залез траектория и белите улици блестяха на места във златно, а на места- потъваха в лилавите сенки на сградите.
Така, сега накъде? Имаше ли нужда да питам? Момче, назначено на работа, с тежка кесия в джоба и нарушен душевен баланс - право към бутичето с цигари "Ценител". Мина ми през ума за онзи индивид от вчера- Каил, но исках да се поглезя с нещо законно и скъпо.
Улиците отново бяха оживени. Че те кога ли не са - минаваха забързани карети или такива, чиито пасажери бавно и лежерно се отправяха на разходка. Детски гласове, бодри след така омразните ми следобедни дрямки, огласяха паркчетата и глъчката беше приятна. След мрачният привкус на черното четиво всеки белег на живота е като амброзия. Може би щеше да ме научи и да се радвам повече на хората и шума злободневието... едва ли, но не беше невъзможно. Метнах поглед и към групичките момичета, от които пълните след пазаруване чанти закриваха най- апетитните части. Замислих се за женското съсловие в този свят. Красивите дами определено са като спирт за душата ми- разпалват на момент един пламък, но той е просто някак... повърхностен и бързо изгасва... никога не съм изпитвал онзи тлеещ, топъл огън, не намирах, а и не съм търсел онази жена, която може да сгрее истински душата ми. И все пак беше интересно и някак вълнуващо да изпиташ дори мимолетна тръпка от погледа на някое момиче...

След 15 минути и раздялата с болезнено количество пари, се отправих към плажа. Купих си и красива запалка, защото колкото и да ми се искаше да направя номера на дъртия да си запаля сам цигарата, бях уверен, че ще стане сакатлък и покрай нея можеше да ми отиде и лицето.
Тръгнах по белия мрамор към мястото, на което кацнах с дирижабъла. Пътеката като искряща река се стичаше плавно натам.
Исках да погледам морето, да подишам от соления въздух и да заровя стъпалата си в пясъка.
Първо направих една широка разходка по ивицата, навил крачоли, разкопчал ризата, освободил се от обувките и наметалото си, с цигара в уста и глезени в пенливите вълнички на водата. Беше... истинско удоволствие. Дойде ми натрапчивата идея да забия гвоздея на своето разхайтено лентяйство и да завърша малкия си празник с коктейл в някой от баровете по плажа.
Подминах едно заведение и се насочих към следващото. Нямах логичен аргумент да постъпвам така и това ми беше идеята- да се нося по течението както птиците сега се рееха, носени от бриза, доверили се на съдбата и благоразположението на вятъра. Толкова беше прекрасно всичко. Тази безтегловност, уединение и безвремие изсмукваха всичко от ума ти и оставяха само сетивата ти да работят на пълни обороти, да черпят от извора на красивите усещания.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeСъб Май 25, 2013 10:24 am

Казват, че човекът е единственото същество, способно да се смее... И че това ни отличава от останалите форми на живот. От нисшите форми на живот всъщност, ако трябва да се по-точни. Смехът ни възвисява, прави ни, кара ни да разберем и да простим. Смехът е съ-чувствие, съ-страдание, съ-обич.
Тарен не бе стигнал до тази най-възвишена форма на екстаза, но определено първите наченки се бяха породили върху лицето му, като изрисувани с темперни бои. Точно онези завъртулки в двата края на устните, които образуваха лежерна, миловидна и мека усмивка, белязана от последните лъчи и усещането за свежест и аромат на коктейли и кафе във въздуха. Всичко бе наситено с живот, с толкова много живот, че чак свят може да ти се завие. Цяла една плеада от вкусове, аромати, усещания. Забиващите се песъчинки в босите нозе на плажуващите, смеховете огласящи околията, тичащите малчугани само по шорти, а някои дори напълно голи, за да могат невръстните им тела да се изпекат добре. Семействата, които похапваха кротко под някой чадър или бурните викове на разпалени младежи, които се боричкаха във вълните. Всичко даваше предпоставки за един напълно лишен от проблеми свят. А какво лошо има в това? Нищо. Всеки би искал поне малко да се отърси от ежедневието и да забрави терзанията, които го очакват в родния си дом. Няма нищо по-хубаво от това да станеш свидетел на толкова много искрящи очи събрани на едно място. Изпълват те с надежда, за миг забравяш предразсъдъците и като, че ли можеш да видиш добротата у другите, която често остава скрита под маските на играта. А музиката, която звучеше от близките заведения, слагаше върха на всичко, като черешката на тортата, придаваше завършен вид на цялата цветна атмосфера.
От всичко изброено, имаше набор, една шепа от същества, които красяха плажът с искреността и невинността си - децата. Тези ярки искрици, толкова неопетнени, толкова чисти и весели. Едно от тях, момченце на не повече от шест годинки, се заби в Тарен, без да иска, следван от инерцията на бягът си.
-Опа.... - изкиска се хлапето и вдигна големите си небесно сини очи към Мареил.
-Здравей, батко. Не те нараних, нали?
Самият му въпрос бе толкова абсурден и нелеп, че накара тинейджърът да се ухили широко. Нима е възможно, подобно дете да нарани някой като него? Но то бе съвсем сериозно и ако познаваше какво е притеснението, то сега би било загрижено за здравето на брюнета.
-Хаха, не. Наистина си много силен, но ми няма нищо.
-Силен съм, нали? - сви юмручето си момчето за доказателство.
Съвсем скоро, бе заобиколено и от приятелчетата си, които наброяваха още две момченца и две малки красавици със светли букли и розовеещи кожи, всички около тази възраст. От далеч си личеше, че са от Феникс, а едното момче имаше дълги уши, явен знак, че е елф.
-Ники, какво има? - попита елфчето.
-Ами блъснах се в този батко. За малко да го съборя на земята, но той е по-силен дори и от мен.
Момиченцата от друга страна бяха захласнати по чистото, красиво лице на "баткото". Дори малки, не можеха да останат безпристрастни към хубостта му и тези тревисти ириси, които бяха толкова пленителни.
-Баткото е много красив. - каза една от тях със свити пръсти пред гърдите си.
Тарен усети как почва да се изчервява.
-Ще се ожениш ли за мен? - поде отново същата, от което магът зяпна.
-Ха-хаааа, Алексия харесва баткото, Алексия харесва баткотоооо.... - почнаха да се въртят около тях малчуганите, а момиченцето дори не се засрами.

/Теди, свободно РП/

_________________
Плажът                        Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeВто Май 28, 2013 8:58 am

Децата са наистина интересни същества - болезнено откровени, искрени, чувствителни и най- вече добри. "Чисти и непокварени душички" биха възкликнали момичетата през сълзи от умиление, а аз бих казал - добри предпоставки за изграждане на достойни личности.
НО! Там се намесват вече възрастните хора- те могат да пречат или поощрят качествата на детето. Прост пример- децата нямат страх от нищо- с любопитство изучават всичко, но едни прекалено параноични родители, могат да му внушат страх от всевъзможни работи и да пришият на наследника си своите собствени слабости /при мен това с насекомите не знам как се получи/.
Всяко дете заслужава семейство, но не всяко семейство заслужава да възпитава дете, защото... няма по- умели създатели на идиоти от неподходящите родители.

Има и нещо друго- децата винаги вземат насериозно всичко, което чуват или казват, и не се признават за малки.... освен ако не им отърва... затова гледах малката хубавица, заради която се изчервих целия и чиито очи невъзмутимо отстояваха своето, въпреки първосигналните изблици за приятелчетата си. Опитах се да си спомня какво е да си на шест и много внимателно взех да подбирам думите си, за да не я засегна по някакъв начин... направо си бях паникьосан,понеже нямах много опит с децата.
Пуснах торбата и дрехите си настрани в пясъка и застанах на коляно пред нея:
- Алексия се казваш, така ли? - тя кимна, пърхайки с миглички. - Аз съм Тарен- поех топлата й, мека и малка ръчичка, усещайки бързата циркулация на кръвта.- Ти си изключително мила и бих станал твой съпруг на момента, ако не бях толкова мнооого по- стар от теб.
Децата неуморно продължаваха скандиранията си, а нейното лице помръкна разочаровано, затова побързах да продължа:
- Тук, обаче, май виждам добри кандидати... този Ники, например? - това беше ясно чуто от всички и се оказа точно попадение, което смени светкавично темата: кандидат- женихът се вцепени- направо си беше ядосан от това предателство и липсата на мъжка солидарност от моя страна, спря да се върти с останалите около нас, нацупи се и взе да скандира, че хич няма такива мераци, Алексия не оставаше по- назад- бранеше достойнството си и като истинска дама скръсти ръце, извърна се демонстративно със сумтене, за да покаже безразличието си към него, докато приятелчетата им смениха песента със звънките си смехове и текстът се преработи на: "Алексия и Никиии, Алексия и Никии"... Бяха толкова енергични, толкова лъчезарни, че можеха да заместят слънцето, когато залезе. Явно наистина нямаха умора, но пък знаех, че бързо им омръзваше да се занимават с едно и също, затова положих длан, в която се побра цялото рамо на силния малчуган, а с другата ръка попригладих разпилените от вятъра къдрици на момиченцето и казах:
- Хей, май не съм прав, прощавайте. По- добре да мислим за игри, а не за сватби, нали?
Изчервените от предишните ми думи бузки на въпросния Ники се свиха към очите му от усмивка, смръщените вежди се извиха нагоре и дивакът бързо прегърна идеята ми:
- Да! Отиваме да ловим медузи в морето! Хайде с нас, батко! - очите му се впиха в мен. Зачудих се как да поднеса отказа си на тази толкова дружелюбна покана. Това, че тези импулсивни деца ме харесаха, ме трогваше много повече от мнението на който и да е улегнал възрастен. Издразнен, че не може да чуе отговора ми, Ники скастри все още подскачащите си другарчета, които не разбраха гениалното му предложение- Млъквайте вече!- а после дръпна Алексия за ръката, защото беше сърдита и повтаряше, че тя пък искала да е моя булка. - Ще ловим медузи! - напомни й натъртено малкия и всички ме зяпнаха в очакване да се присъединя. Странна картинка си бяхме, погледнати отстрани- цял панаир са повечко деца на едно място, пък и аз се набивах на очи до тях като квачка сред пиленца.
- Трябва да ме научите как се хващат тия медузи, ама друг път, че сега ме чакат - напрегнах лицевите си мускули за да докарам убедително изражение.
Разнесе се неодобрителен и разочарован шум от малките ловци. Тъкмо взеха да протестират, когато се чу едно силно "Децааааа, тръгваме си!", последвано от друг рязък глас "Николо, идвай бързо!". Явно познали гласовете на майките или каквито им се падаха там, малчуганите се обърнаха с недоволни вопли към един голям чадър на има- няма петнадесет метра от нас, където се мяркаха шест възрастни фигури. Едната се беше изправила авторитетно с ръце на кръста и показваше, че прибирането вкъщи не подлежи на обжалване. Такова искрено и сърцераздирателно мрънкане не бях чувал, когато и опита за отсрочка с прословутите "само пет минутки" не свърши работа.
Не се чувствах спасен или благодарен, че ги повикаха, защото това бяха възпитани и послушни деца, които разбират от дума и нямаше да настояват да ги придружа при медузите. Чак им съчувствах, че ще трябва да напуснат това прекрасно място- колкото и да стоиш на плажа в Скайфол, няма как да ти омръзне. Нужна е огромна воля или неотложни задължения, за да те откъснат от морето и безбройните варианти за активна /или не/ почивка, които предлага. Просто е толкова магнетично, че няма как да ме разберете без да сте го изпитали лично.

Но все пак групичката малчугани се затътри бавно като се сбогуваха с мен, махайки унило. Погледах след тях и душата ми се стопли, пърхаща в щастливи конвулсии... няма шанс това да беше майчински инстинкт по ред биологични причини, но пак не можех да сваля разлятата по лицето ми размекната усмивка. Взех нещата си и след като се поотдалечиха, тръгнах в същата като тях посока, защото натам беше и целта на разходката ми. Вървях бавно, а и те едва крачеха, за да отложат колкото могат прибирането си- ритаха пясъка, навеждаха се да прибират мидички, спираха се и се бутаха закачливо. Колко ценно нещо е приятелството... също колкото и семейството - вдигнах поглед към групата възрастни, които търпеливо и със снизходителни изражения чакаха своите диванета. До жените имаше и двама мъже- лесно разпознах, че един от тях е баща на елфчето. И както влезнал в един коловоз неминуемо продължаваш да вървиш в него, така и аз, насочил вниманието си към плажуващите, сред които имаше и такива от Феникс, естествено като верижна реакция засегнах онова кътче в съзнанието ми, което последните дни не исках да активирам - мислите за моята майка.

Може би ще допуснете, че се сещах за полубрат ми, защото и той беше на възраст около тази на Николо и компания, но ще се наложи да повторя- за мен той не съществуваше. Нямал съм досег с него и той беше просто някакъв факт.

Мислех за мама. Сега вече можех да й пиша. Бях решил да го направя щом се установя и по щастливо стечение на обстоятелствата това се случи. Исках да й споделя всички свои вълнения, но знаех, че ще премълча повечето за да не я тревожа... доста имах да пиша и късам чернови, докато реша какво да спестя и с какво да се "похваля"... като непременно щях да й опиша плажа, в чийто топъл пясък сега заравях нозе, крачейки встрани от малка група симпатични деца.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Bossa_na_mafiata

Bossa_na_mafiata

Брой мнения : 242
Join date : 17.12.2012

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeСъб Юни 01, 2013 3:36 pm

Морето загребваше част от брега и я прибираше някъде надълбоко в солените си шепи.Но колкото и чуден факт да е, истината е, че вълните не разбиват брега, не грабят от него, а му дават.Просто безполезна информация, като една от милионите песъчинки в този топъл пясък, но все пак съставна част от цялото.Кой е казал, че разходките по плажа са банални и че са за женчовци?Те са един от малкото моменти, в които човек може да остане насаме със себе си и да се отдаде на приказките на прибоя, а те бяха най-разнообразни.За чудни острови пълни със съкровища, за красиви русалки подмамващи местните моряци с приказните си песни или за онова писмо в бутилка, което никога не намерило получателя си, а останало притежание на залеза.
Мислите на Тарен подхвърляха в ума му , досущ като вълни, едно друго писмо.Писмо, лично като молитва и искрено, като първата роса, писмо, запечатано със вечния отпечатък на любовта.И между чиито редове, се ниже една връзка, която и каменните векове не биха могли да пречупят.
Някой ще каже, че в момент като този, един другар би свършил перфектна работа.Едно тихо рамо, вървящо редом с теб, вперили заедно поглед към нестихващия хоризонт, но не.Има моменти, които не бива да се споделят и с най-верните ти хора.Моменти в които погледа ти е зареян някъде в безкрая и дири отговорите на своето съществуване някъде в лъчите на залеза.Това е добър миг за себепознание, да останеш насаме със себе си и да си кажеш всички онези неща, които не смееш да изречеш на огледалото.
Виковете на децата все повече заглъхваха, докато накрая не остана единствено песента на чайките и морето.Нямаше никой, явно Тарен, унесен в мислите си не бе усетил как е достигнал някаква част на плажа, която бе напълно безлюдна, а местността дива.Какво малко парченце от рая си бе това, а?
Няма нищо по-красиво от девствената природа, неокърнена от човешка ръка, неносеща белезите на съвремието, а потънала в едно свое време и място.Тук дори се навъртаха видове птици, които човек не можеше да види на масовите плажове, а пясъкът стоеше на едри непокътнати дюни.
Но не красотата заобикаляща го навсякъде му направи впечатление, а нещо което лежеше почти неподвижно на брега.Погледнато отдалеч можеше да се каже, че това е труп на човек, затова момъкът силно притеснен се затича към фигурата.Все повече и повече ускоряваше и съвсем скоро можеше да различи очертанията на нещото.
Оказа се беззащитен тюлен, който се бе увил болезнено в рибарска мрежа, която на места дори бе разранила кожата му.Горкото животинче издаваше агонизиращи звуци, но за жалост никой нямаше наоколо за да го чуе.
Добре че нашия герой бе в правилното време на правилното място, за да предотврати една незаслужена, гибелна смърт.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeНед Юни 02, 2013 8:34 am

Вървях... вървях... просто местех краката си механично, към някаква неясна, крайна спирка. Сенките пълзяха зад мен, около мен... дори във вълните, окъпани в залеза, имаше сенки. Знаех, че и синините по тялото ми изпъкваха по- ярко на такава светлина. Хлад започна да се прокрадва във влажния пясък и сега не беше приятно освежаващ, а караше ходилата да изстиват. Не знам дали се опитвах да не мисля за нищо или умишлено оставях разсъжденията ми да се премятат като призрачни танцьори в съзнанието ми. Една от тях ми нашепваше, че съм хлапе, което се опитва да излъже себе си, повтаряйки си: "Ще се справя, добре съм, добре ми е сам". Втората мисъл веднага още по- убедително натякваше: "Ти отчаяно търсиш някой, когото да допуснеш до себе си, ще се вкопчиш в него от страх да не си отиде, за да не останеш отново сам".

Захилих се.
Познавах тези коварни гласчета в ума ми- бяха онези недоволни, слаби черти от характера ми, които ми напомняха нахално, че има дисбаланс в душата ми, че нещо ми липсва, че с фразата "Всичко е наред, ще се оправя" никак не ми се получава блъфирането... Кога минаха малкото ми години на този свят? Кога извървях този път? Успях ли изобщо да му се порадвам? Кога за последно плаках...

Изведнъж се сепнах да не би да някой да ме е видял такъв омърлушен като сварена маруля!? Огледах се, готов да си лепна най- нахакания и самодоволен поглед, ако забележа, че някой ме наблюдава. И изстинах... пясъкът бе сух, вятърът беше топъл, слънцето ме напичаше всеотдайно с последните си издихания, обаче по мен полазиха тръпки- намирах се на някакво безлюдно място кой знае къде на майната си..... колко време съм вървял да го вземат мътните?! Колко е часа!? Трябваше да се прибирам при старшия! Обърнах се назад - имаше някакъв завой на пясъчната ивица и явно зад него се намираше оживената част на плажа със заведенията, които така и не удостоих с присъствието си. Надявах се да не съм много далече от алеята към града, че иначе... щяхте да видите как се тича по пясък... буквално.

Реших да изругая, но преди това метнах един поглед пред себе си, за да знам колко нецензурни думи да подбера... и щом го сторих всички звуци застинаха на устните ми - пред мен се разстилаше залив с огледален пясък, по който никой не беше вървял откакто последният силен вятър бе замел всичко... разни птици си играеха във въздуха и прелитаха покрай мен закачливо, чудейки се що за пиле съм аз... бих им отговорил, че съм едно много загубено пиле, обаче се чувствах в момента като един толкова окаян пират, че чак съдбата е решила най- сетне и на него да поднесе ковчеже със съкровища, защото той сам не може да си намери нищо. И наистина този залив беше безценно съкровище... толкова благодарен бях, че стигнах до тук ... забравих, че бързам, забравих, че носех една черна книга с мен, танцуващите призраци в ума ми се кротнаха, защото бяха в абсолютна еуфория от видяното и спряха да ми нахалничат с мрачните си шепоти. Виждах в краката си като на длан всички цветове, които може да разпознае зрението, преливащи се по такъв изящен начин, че няма кой да го пресъздаде дори с магия - пясъкът беше в бледата гама от бяло през сиво, бежово до кафеникаво; водите на морето показваха всяка приумица на синьото и играта му със светлината; водораслите, непочистени в тази част на плажа, засилваха тъмното и зеленото; слънцето раздаваше щедро розово, лила, оранжево и златно по облаците; небето тънеше в светла коприна, на която короните на дърветата поставяха рамка от танцуваща на вятъра дантела... какво наслаждение! Забравих самотата- сега й се наслаждавах, зяпнах с уста и започнах да се смея. Поемах дълбоко въздух през широката си усмивка и още повече се опиянявах. Недостижим от която и са е психична магия е ефектът от тази гледка- съзнанието изведнъж бива променено, емоциите се пренаписват и настроението се извръща на 180 градуса... Стоях и попивах с очи... не смеех да помръдна, като че ли това беше илюзия, която ме е страх да не се изпари. Плажът не се използваше от хората, защото под вълните имаше доста камъни, водорасли и не беше удобен за плацикане. Поредната ирония- никой не идваше, защото не се почистваше, и понеже никой не идваше да го замърсява, нямаше нужда от почистване...

Погледът ми се спря на нещо в края на това райско местенце- някакъв обект, който приличаше на легнал човек, но беше така близо до вълните все едно е изхвърлен от тях... и ето ви налице поредната емоционална трансформация на 180 градуса. Хукнах незабавно натам и през тези секунди на усилен, дивашки бяг, в който багажът ми се мяташе в ръцете ми като че да се откъсне, през ума ми минаха всички лоши сценарии, които стават база на трилърите. Започнах дори да си преговарям стъпките за първа помощ...
И когато вече можех да определя какво точно е това тяло, се заковах като гръмнат- беше тюлен! Метнах торбата с книгата и наметалото си някъде настрани.
Омотан в рибарска мрежа, той беше толкова тъжна картина, че единственото, което ми мина през ума беше "Дано не съм закъснял!" Но Елисандра сякаш нарочно ме бе пратила в момент, когато още можех да му помогна. Горкото животно имаше наранявания и беше изтощено до смърт от борбата с гнусната мрежа. Не бях взел камата си, защото все пак отивах сутринта на среща при кмета... мамка му!
- Мамка му! - извиках и на глас и започнах да мисля трескаво варианти... - Спокойно, спокойно, тюленчо, сега ще те измъкна - погалих животното и то отвори бавно очи, но не ме виждаше. След малко ме фокусира и направи някакво движение, което беше жалък опит да ме захапе или да избяга. Бях чел за тюлените и че те, както и делфините, са пазители на морето. Носеха се легенди, че те са душите на загинали моряци и затова винаги се опитват да спасят удавниците. Продължавах да го галя и да му говоря, като повече успокоявах по този начин себе си... страх ме беше да не му причиня болка, затова бавно опипвах впитата в тялото му мрежа. До плавниците тя беше малко по- хлабава. Омаломощено, животинчето просто лежеше. Знаех, че умираше от страх, но просто се предаде в ръцете ми, защото инстинктът му за съхранение беше изключен от болката, отчаянието и изтощението. Тогава започнах опити да скъсам мрежата на това място, но тя поряза пръстите ми. Физическа болка не усетих - тази в душата ми при вида на животното беше по- силна от всяка друга.
Наведох се и се пробвах да прегриза със зъби каквото можех да захапя. Тънките, оплетени въжета скърцаха между зъбите ми и ужасно гадно беше усещането, но колкото и да търках резците си, успях да прегриза нищожните три въженца и то не на ключови места. Изплюх песъчинките и тогава се сетих за запалката. Беше рисковано, но нямаше време. Идеята да се върна до някое заведение оставаше като най- най- най краен вариант.
- Спокойно, ще внимавам, ей сега ще те освободим... изчакай секунда... - с хладнокръвие започнах да прегарям нишките на мрежата. Те бяха влажни и затова работата вървеше бавно. Изпотявах се и изстивах, но работех съсредоточено, защото дори и да имах нож, пак мрежата беше на места впита в тялото на тюлена и беше много сложна операция. Плувките на мрежата още се подмятаха на вълните навътре в морето. Обърнах нещастната жертва и тя издаде един тъжен стон. Идваше ми да псувам де що има жив рибар... но какво да се прави... рисковете са такива, няма как да пазят животните под водата. Тюлени и делфини се навъртаха около капаните с пресен улов и сигурно тези рибари не бяха видели нещастното животно.
Запалката се нажежи и пареше жестоко, но продължавах да прегарям нишките, докато в един момент тя отказа. Но това беше достатъчно, защото издърпах малко от другия край на мрежата- успях да я разхлабя и започнах да я размотавам. Тогава се обърнах към водата и видях рибарска лодка, която идваше към мен.
Изправих се и започнах да махам. Но тя така или иначе се беше насочила именно насам, затова зарязах рибарите и продължих да размотавам мрежата. Като стигнах до наранените места отново погалих тюлена и изреждах някакви успокоителни думи. Чисти капки кръв обагриха дебеличкото същество щом изваждах впитите нишки.

Камъните под водата накараха двамата в лодката да я спрат малко по- далечко от самия бряг и единият скочи предпазливо. Морето беше до кръста му и той заплацика към нас. Метнах им едно очо- онзи, който остана в лодката беше сух чичка, ръцете му - жилави като корабни въжета, кожата му покрита с тен като корабна смола, а лицето- цялото изпръхнало от вятъра. Другият, който се приближаваше, беше новак - изгорял и олющен като печена чушка, с изражение на злобен, обезводнен пияница, скапан от натоварения нов режим. Беше на около 16, но доста набит за възрастта си.
- Оплел се е тюлен, трябва да го измъкнем - казах с надежда да носи нещо по- удобно като нож, обаче като че ли не ме чу, а щом наближи, вдигна една от плувките от водата и извика към дъртия с някакъв калпав, непознат диалект:
- Наш`та е, е тоя гад я е отмъкнал!- и без да чака отговор, продължи към пясъка. Какво гнусно нахалство! Не са виновни рибарите, че се е омотало животното, но този тон беше... нетърпим. Ама това не беше всичко:
- Ако е тюлен, ше дойда да го дръпнем- чу се дрезгавия глас на другия от лодката. Аз се блещех насреща им и усетих как ще ми падне пердето- тюлените са с много ценна кожа и мазнини, но са защитен вид и се ловят, ако се увеличи прекомерно популацията им със специално разрешение от органите. Съмнявам се сега да бяха разрешени и, естествено, щом нещо мине в графа "забранено", то става двойно по- примамливо и двойно по- скъпо.
- Абе, к`во прайш, бе, идиот!? - Извика олющения тип щом видя, че съм скъсал мрежата. Толкова ми стигаше. Скочих веднага и застанах между него и животното, като добре го огледах от глава до пети - една глава по- нисък от мен и с тъп поглед, гол до кръста с такива едни панталони, че ми се струваше, че са хванали кора от солената вода и вятъра /надявах се да е от тях/. Носеше някаква закривена кука, която забиваха в по- тежките риби като ги вадят от водата. Улових сивите му очички и добре се взирах в тях, за да усети неистовото ми желание да го заровя в пясъка. Едва контролирах дишането си...
- Омотал се е тюлен и ще го извадя, пък ако имаш проблем, ще ти платя мрежата - изсъсках и се молех да ми каже нещо, което да ме провокира. Той ме изгледа също от глава до пети. Сигурно му се виждах странен. Плю в пясъка през кривите си зъбета и все още мутиращия му глас изчурулика следното:
- Аааа, мрежата ши я платиш, ма и тюлена ше вземем- размаха куката и се обърна към дъртия в лодката- шеф, тоя къса мрежата!
Дъртия смучеше мълчаливо една цигара и гледаше изпълненията на работника си безучастно. Момъка чакаше ответ от чичката и аз се възползвах от момента все пак да реша ситуацията безболезнено, затова викнах към лодката:
- Мрежата ще платя, ама за тюлена, ако нямате разрешително, вие пред кмета ще плащате! - едва озаптявах гнева си и гласът ми беше гърлен като тътен на гръмотевица, подсказваща за стаената буря. Трудно държах юмруците си мирни. Исках да подпаля мазните гащи на тоя нагляр пред мен, но може би дъртия рибар беше по- разумен.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeВто Юни 04, 2013 12:23 pm

До сега възрастният рибар наблюдаваше случващото се мълчаливо. Единствено леката усмивка и дръпванията от тютюневото изделие, подсказваха за някакъв вид съпричастност към ситуацията. И все пак, предпочиташе да гледа колкото се може повече. Беше му интересно по какъв ли начин щяха да разрешат спора младите. От страни му приличаха като два овена, наточващи рогата си в близката коза, подготвящи се за сблъсък. Смяташе да остави всичко в ръцете на работника си, но когато непознатия младок изрече последните си думи, нямаше как да остане безпристрастен.
-Мрежата ще платя, ама за тюлена, ако нямате разрешително, вие пред кмета ще плащате!
Чичката с мургавото лице само се подсмихна, събра голяма, жълта от цигарите слюнка и я изплю на брега, там където водата вече ставаше толкова плитка, че можеше ясно да се видят песъчинките под нея. Слюнката заплува под формата на мехурчета по повърхността на морето и се понесе навътре.
-Кмета казваш! Не мисля, че младият Скайфол ще успее да ме хване, че да ме накара да плащам, момче. А като стана въпрос за плащане, време е ти да се изръсиш. Мрежите не са евтини. Колкото до тюлена....хубава мас ще стане от него.
Мъжът щракна с пръсти, което бе достатъчна заповед на протежето му. Той само това и чакаше. Набития хлапак, с грозна мутра, която по нищо не може да привлече който и да е от противоположния пол, се озова зад гърба на Тарен и сграбчи ръцете му, точно под мишниците, като ги изпъна назад. Не, не го удари, нито събори. Вместо това почна да рови из джобовете му, търсещ кесията, която смяташе, че ще е доста пълна, имайки предвид външния вид, който излъчваше. От онези спретнатите, загладени, като на богаташчетата, на които всичко им е дадено на готово и поради това смеещи да раздават заповеди на обикновените работяги и да ги заплашват със закон и морал. Но за моряците моралът рядко имаше значение. Да не говорим, че повечето бяха доста хитри, поради което успяваха да избягат радарите на общината и да излязат чисти от почти всяка ситуация.
-Айде, въшко. Давай парите. - ръмжеше червендалестият тинейджър, като все още преджобваше младия Мареил, чийто гняв все повече и повече се засилваше.
Най-накрая достигна до това, което търсеше. Кесията му бе в един от вътрешните джобове. Веднъж сграбчил я, той избута Тарен напред, като втория падна на колене, облягайки се на длани.
-Шефе, взех ги. Това ше покрие щетите.
Възрастния само кимна, а младокът тръгна да гази по брега, право към работодателя си, оставяйки огнения маг зад гърба си. Лошото в случая бе, че глупака просто не знаеше с кой се е захванал. Съмнявам се Мареил да остави да го излъжат и ограбят просто така. Но нека видим какво ще направи.

/Свободно РП./

_________________
Плажът                        Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeСря Юни 05, 2013 8:28 am

Боговете са създали завиден хаос на земно ниво, но отгоре тривиалните ни тревоги са нищожни бримки в техните планове - като вълните на морето- погледнати отвисоко са почти незабележими, а ако си сред тях, ти се струват огромни и те мятат насам- натам без да можеш да си поемеш дъх, подхвърлят те и неминуемо трябва да гребеш с особена настървеност, за да не се окажеш удавен. Или може просто да се отпуснеш на повърхността и да се оставиш на милостта на теченията.

Сега на плажа в Скайфол се оказах забъркан в един стилен мишмаш от такива проблеми, но нямаше да се примиря с развоя до тук. Явно всеки следобед щеше да завършва с бой... не беше като да си търсех сам белята- напротив! Дори бих предпочел да стоя като типично аристократче кротко на плажа и да наблюдавам флегматично птици, облачета и прочие, потънал в собствените си мисли, но ... явно мислите ми, изречени на глас, просто водеха до подобни последици...
Корави местни, опръхнали на заплахите, изучили дебнещите рифове на закона и познаващи начини как да ги заобикалят... но аз не бях по- долу от тоя земноводен с наченки на обелено влечуго!
Не търся конфликти, но и не бягам от тях- това са две различни неща.

Чичката явно изпитваше някаква сантиментална топлинка да гледа спречкването на две хлапета... може би си спомняше своята младост, а може би искаше работникът му да си заслужи хляба като му направи кефа и натрие носа на някакво си изнежено мекотело.
Сигурно си е забавна гледка, ама аз не бях такова мекотело.
Без излишни емоции дъртия рибар даде знак и момъкът ми мина в гръб. Изненада ме- явно беше упражнявал подобни преджобвания. Подло... вероломно... но няма възпитан начин на сила да изземеш нечии пари, нали. Известно е какви чувства тая към подлеците. Оставих го да ме пребърка, защото добре знаех, че държи куката и не исках да го изкуша да ми я забие в задника. И тогава нахалникът реши, че е приключил с мен- подцени ме и даже и да се вбесих, това някой да те подценява, винаги е в твоя полза. И колкото клокочеше ядът ми, той направи така, че да побеснея- нарече ме въшка! Избута ме в пясъка! Наистина беше решил, че ще си избърша сополите и просто ще си тръгна. Чух доволно кискане от лодката, но всичко ми беше толкова замъглено от пулсиращата като луда кръв, че ми причерня. Подушвах дори кръвта в капилярите си, сякаш търсеше път навън.
Тук вече не ставаше дума да защитя едно животно, макар и да беше достатъчно основание- сега нещата станаха лични.
Обърнал ми обеления си гръб, той нагази във водата и се приготви да метне кесията ми към рибаря.
Тогава просто скочих към момчето с един предизвикателен вик "Хей, келеш!", защото бях достатъчно самоуверен да не го нападна изненадващо. Секундата, в която се спря, ми стигаше да стисна здраво ръката, държаща парите ми.
Между пръстите на другата ми ръка се оказа приклещена лапата, в която стискаше рибарския инструмент и аз я извих така, че цялото му тяло се огъна от болезнения натиск. Биофизика, какво да се прави- ефектът на лоста: по- дългите ми ръце правят непоносим захват.
Така наруших равновесието му и подсякох хлапака с всичка сила. Той падна на мокрия пясък по лице, но набитото му тяло започна да се съпротивлява неудържимо, почти легнах върху него за да не изпусна китките му. Водата се пропи в дрехите ми, смеси се с бриза и охлаждайки кипящата ми кръв, накара кожата ми да настръхне. Вълните вкарваха пясък и вода в носа на момчето все едно го давех в локвичка. Това го направи по- отстъпчив и пусна куката и трофея си, но така копелето успя да използва ръцете си за опора и се извъртя. Претърколи ме настрани, само че преди да ми скочи, аз се изправих. Няколко секунди, пропити със злоба. Сега ме виждаше в нова светлина и това не му хареса- явно предпочиташе безпомощните жертвички.
Той бършеше муцуната си и ме гледаше грозно. Имаше да плюе насреща ми много пясък и обиди, но аз го изпреварих:
- Какво? Шубето ли те хвана? - казах го само за да го провокирам и да не му дам време да се окопити - знаех, че ще се юрне да се доказва на мига. Пясъкът загръщаше стъпалата му и не беше много бърз, а аз го чаках изпънат като струна. Тръгна с юмрук към лицето ми. Сигурно така се е почувствал дядката снощи, когато предвиди очевадната ми атака. Просто блокирах удара, но не мога да отрека, че беше страшно силен и определено ръката ме заболя. Аз бях на ход - моят удар не беше толкова силен, но беше по- бърз- юмрук в черния дроб винаги има ефект, дори и да не троши кости. Омразният ми противник се сви конвулсивно, аз минах встрани и маркирах левия му бъбрек с друг удар. Посегнах към лицето му, но той го избегна и........... скочи директно върху мен. Беше като онези дребни кучета за боеве, които гледат да те вкопчат на всяка цена, защото там са в стихията си. Падахме върху пясъка и вдигналият се прах започна да дразни очите ми. Слюнка и ръмжене излизаха от разкривената уста на наглеца. Тогава играта съвсем загрубя- и двамата бяхме опиянени от боя, опита се да вкара в употреба юмруците си, но аз му пречех с лакти- беше твърде наврян в мен, че да може да ме удари. И двамата пръхтяхме, всеки се мъчеше да докопа врата на другия. Започна едно дивашко бутане, боричкане, ръмжахме като че ли се заканвахме един на друг без думи. Направете сметка: всеки бой се решава в рамките на един-два удара, но нямах добра възможност да му зашия някой както трябва. За щастие и той нямаше. В мен някаква бясна настървеност набираше все повече инерция и почувствах как просто изпуснах съзнанието си от контрол, спрях да се защитавам, а само бясно се гърчех, въртях, съсках и му беше трудно да ме задържи отдолу.
Изпод размахващите му се ръце докопах гърлото му и с всичка сила се изтласках, докато го стисках за гръкляна. Не исках да го душа, а да го накарам да се предаде. Масите ни бяха сходни и все пак успях да мина върху него. Нов облак прах премрежи очите ни, но на мен не ми трябваше да гледам. Всяко парче месо от него беше добра плячка и просто продължих да се бутам, за да го затисна добре. Гадът се помъчи също да вкопчи пръсти някъде по главата ми, но аз се поизправих и късите му ръце само дращеха лицето ми като шамари. Крачолите ми се бяха запретнали, босите ми крака заораваха пясъка и камъчета и мидички като ренде стържеха по тях. Жертвата ми започна да се дави и заби яките си пръсти в мекото месо на ръцете ми- отчаяна и грешна маневра, защото се откри лицето му и без да чакам втора възможност, праснах челото си в носа му. Чух как изхрупа и скоро кървави струйки се смесиха с потта и пясъка по муцуната му. Само че дивакът не спираше! Впиваше късите си, яки пръсти в месото ми през ризата и ги извиваше отвратително. Аз изпуснах болката под формата на силен вик, който още повече ме настърви и с едната ръка хванах потната му коса, започнах да блъскам главата му в пясъка, обаче той стискаше ли стискаше все едно искаше да си отчупи кълка от печено пиле. Продължавах да викам право в лицето му, стягах ръце, целият треперех от адреналин и ярост.... тогава стана нещо непредвидено.... докато стисках косата му, ръката ми се възпламени без да се усетя. Блъскащата се по цялото ми тяло кръв явно беше полвякла със себе си и твърде много адреналин, който освободи енергийния ми център, материализираш огъня. Щом усети пламъци по скалпа си, той завика повече от уплаха, отколкото от болка. Замириса на горяща коса и някакъв пушек се понесе по вятъра. Скочих не по- малко стреснат и щом го пуснах, огнените езичета по десницата ми се разтвориха във въздуха и изчезнаха. В завладялата го паника момчето започна да търка косата си и да вика. Тогава просто хванах лицето му и зарових подпалената страна в пясъка. Пишман- обирджията продължи да диша на пресекулки като подгонен заек и очите му се въртяха като обезумели. Аз се отдръпнах вцепенен и той се измъкна изпод мен, застана на две крачки встрани и извика:
- Ти си луд, бе! Ше ме убиеш, идиот!
Нищо му нямаше, но аз се притеснявах, че изпуснах от контрол силата си. Ама не беше сега момента да съм хуманен, присвих очи, за да не вижда, че съм не по- малко смутен от него и се изправих бавно. Трябваше да се възползвам и да затвърдя победата си. Той нервничеше, не знаеше какво да стори и гледаше ту мен, ту шефа си.
- Нищо ти няма, показах ти, че трябва да си опичаш акъла. Захвана се с грешния човек- опитах се да звуча твърдо и се врътнах към мястото, където вълничките и пясъка танцуваха заедно, за да си прибера кесията. Вдигнах и куката, лежаща до нея. Погледнах лодката- там дъртия стоеше на носа й, наведен напред и напрежение лъхаше по- силно и от миризмата на риба, но изглежда нямаше да се намеси. Обърнах се към пубертета, който ту пипаше подутия си нос, ту прокарваше ръце по асиметричната си прическа. Колкото и да трепереха пръстите ми, успях да извадя няколко жълтици от по 20.
- Стотина стигат за мрежата, нали? - отново погледнах към рибаря. Момчето също гледаше натам и чичката пак само със знак даде нареждане на работника да се прибира в лодката. Дребния грабна парите и колкото и да се опитваше да ме гледа лошо, повече го избиваше на страх. Забрави дори да си поиска куката.
Гледах как даде парите на дъртия, избута лодката навътре и двамата загребаха обратно нанякъде.
Отидох да доосвободя тюлена, който хладния вятър и разхлабената мрежа бяха накарали да се посъживи. Едва го бутнах в морето и се проснах на пясъка. Той весело зацапа, издавайки характерното си ръмжене към камъните и ако имаше късмет, можеше да си поживее още бая годинки.

- Хубава работа... - въздъхнах и се огледах: ризата беше станала на леш, панталоните ми, коленете ми, косата ми... драскотините по лицето ми бяха се надули малко, ощипаното от оня гущер месо до утре щеше да е цикламено- лилаво. Облякох наметалото си, клатушкайки се вдигнах торбата, прибрах багажериите и запалих една цигара - за щастие открих запалката си и тя работеше. Събрах мрежата и куката за да ги метна в първия контейнер и се понесох натам, от където дойдох.
***
Зад мен останаха да дремят по камъните дузина птици, пясъкът вече не беше така гладък и девствен, а вятърът изпращаше слънцето. Вълните се усилиха и ревът им се смесваше с шума от кръвта в главата ми. Влачех се като илионска народна песен и се чувствах така все едно света се беше стопил, очертанията му се губеха и способността ми да мисля се беше завряла незнайно къде. Колко е часа? Какво ще каже дъртия? Умората прекратяваше въпросите още в зародиш.
"Така или иначе си направих тренировката" - забелязах с искрена усмивка. Просто се чувствах добре... изключително добре.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeВто Авг 27, 2013 10:22 am

Съботните дни ми напомнят на захарен памук- едни такива сладко- ароматни, лепкаво- лежерни и топящи се тъй неусетно, че преди да се огледаш, вече са свършили... И като доказателство за думите ми- часът беше вече два! Но не бързах за никъде, навсякъде около мен се носеше това вкусно усещане на топена захар, увила ме в ласкав пашкул като розово облаче...
Може би исках да поспя, може би бях гладен... но определено първо ми се пушеше. Речено- сторено. Берас малко негодуваше от дима, но се усети, че става твърде нахален в своето перчене и покорно се сгуши пак в своята половинка. А моята половинка? Вече не мислех за това- чуждото щастие вместо завист, която да подсили контраста и чувството за самота, запълни или поне притъпи моментната ми меланхолия. Такъв съм си аз... не се кахъря без нужда и извличам всичко полезно от всяка ситуация. В противен случай да се бях свършил още преди години. Вперих очи в топлите цветове на есенния ден. Короните на дърветата бяха като пламъци от свещи, небето беше по- синьо и от морето, а въздухът по- кристален и свеж от планински извор. Топлина и прохлада в едно- присъщо за дните около равноденствията в годината. Не можех да се наситя на природата, като същевременно никога до сега така брутално не съм игнорирал хората- те не виждаха и не разбираха онова, което беше пред очите им. Забили поглед в земята, не виждаха по- далеч от носа си... А аз бях окрилен и замаян от простора, приканващ към полет. Какво повече можех да искам? Направих всичко, което ми беше по силите днес и бях доволен от резултатите. Та аз бях жив, мамка му! И се чувствах страшно добре и, макар болката и умората да тежаха на плещите ми, аз бях в едно опиянение на притръпналото от безсъние съзнание, което изведнъж става спокойно и отпуснато... също като след порция захарен памук... Женската птица беше нервна, света извън клетката я плашеше, затова забързах към вкъщи, та да се настанят и да изградят своето щастие заедно... тогава Берас проговори:
- Тарен, какво ще кажем на дядо ти?
- Че какво има да му казваме?- недоумявах защо изобщо трябва да се терзае човек за такива дребни неща. Прекрасните дни не бива да се помрачават от нищичко.
- Ами... да му кажем, че тя сама е дошла?
- И какво ще промени това? Парите са мои, останалото не му пречи по никакъв начин. Гледай си там изгората и не се мъчи. Тя може ли да говори като теб?
- Женските се учат трудно и са по- мълчаливи.
- Виж, това вече истински ще се понрави на дядо ми...- захилих се закачливо, а Берас изсумтя.

Повървях още малко по посока на дома си, но... но нещо стоеше стаено, дебнещо, зовящо... дали в деня, или в мен, което искаше простор. Искаше да обгърна този свят с очи, да му се насладя, да го запечатам, защото съзнавах колко е крехка красотата му. Но не се боях! Не! Просто го съзнавах. Това не беше вкопчване в живота и пиене на екс. Бях спокоен, примирен... променен. Доста нескромно е да кажа, че гледах по- зряло и мъдро на нещата, но имах усещането, което изпитва някой късоглед, слагайки си очилата- призмите на снощните събития колкото размътиха душата ми, още повече разтуряха ума ми, за да се покажат изпод ненужните, струпани мисли истински важните прозрения... Да, наистина звучи нескромно, като се замисля... Ако приема твърдението, че скромността е за ония, които нямат други качества, то би било добре да се запася с повечко скромност... ей така, за всеки случай.
Нека приемем просто, че задникът ми не искаше да стои на едно място, а някакви бъжгели в сърчицето ми ме тласкаха да обикалям непознатите части на Скайфол. Исках да си поиграя на пътешественик или просто на хаймана, която се препича на слънце.
- Берас, можете ли да се приберете заедно до вкъщи?- попитах, когато бях на разклонението към плажа и къщата на дядо ми.
Птицата се озадачи, но каза, че ще се справят.
Така се разделихме, а аз реших да поема по някоя странична пътека на плажа.

Имаше доста хора, които се спускаха натам да поплуват или да се насладят на последните подходящи за плаж дни. Не исках да се мотая по самия пясък сред навалицата. Исках простор, въздух- само аз и природата. Като съкровена изповед на сетивата... само че не знаех дали света ми доверяваше своите тайни, или аз му разкривах душата си, търсейки от него благото чувство на покоя и мълчаливото разбиране.
Вървях съвсем в края на плажната ивица- онзи, отдалечения от водата. Насочих се към безлюдния плаж, където бях спасил тюлена... хубаво е, когато имаш спомени, свързани с дадено място- това белязва града като твой. Тогава пак бях замислен за нещо... мисля, че за майка си, защото тя ми липсваше и далеч от нея, колкото и да не я допусках до себе си, все пак се чувствах залутан в един непознат свят. В момента, обаче, вече нямах нужда от пристан или някаква пътеводна светлина, не търсех от някъде подкрепа- бях се откъснал от всичко и всички и се реех в пространството, това пропадане в неизвестното ми носеше наслада.
Стигнах до малкия залив. Нямаше нищо, освен крякащите морски птици и камъните. Замислих се дали да поплувам, но раните ми щяха да роптаят от солената вода... а и влагата не е препоръчителна за изгорената кожа.
Сега исках въздух.
Погледнах скалите, извисяващи се в края на ивицата пред мен. Обещаваха доста красива гледка над морето, хладен бриз, създаващ илюзията, че се движиш над вълните, а може би от там се виждаше и Скайфол! Сетих се за масления пейзаж в библиотеката,  рисуван от кмета и решението беше взето. Бързичко, въпреки, че нямах спешна работа, прекосих плажа, разгонвайки нахално чайките от пътя си. Плашеха ме малко, защото бяха някак... настървени... ох, това беше просто внушение от книгата! Та ако исках, можех да ги изпържа на мига!
Когато се приближих до скалите, видях мъничка пътека, водеща нататък. На места тя се губеше в камъка и трябваше да се импровизира със стъпалата, които скалите образуваха. Поех нагоре. Умора и превъзбуда се бореха за надмощие. Умората ме караше да се задъхвам като изтерзано добиче, но любопитството движеше нозете ми въпреки всичко. Копнеех да отида на върха миг по- скоро. Представях си какви ли красоти ме чакат горе! Рисувах в наивното си съзнание, което имаше твърде беден набор от подобни картини, нещо, подобно на гледката от дирижабъла на идване.

Нищо подобно!

Онова, което видях ме закова на място.
Изкачвах последните метри наклонена пътечка, виеща се през храсти, треви и дръвчета, из които шумоляха подплашени всякакви животинки. Ръбът на скалата бавно взе да се снишава, откривайки първо небето, после линията, в която хоризонта слепваше морето и висините, след това все повече златните вълни, скалист остров, каменисти брегове, златен пясък...... и тогава встрани от мен се ширна в целия си разкош Скайфол. Най- красивото и най- младо творение на един цялостен замисъл за по- съвършен начин на съществуване. Плажът се виеше като златна река, гален от бяла пухкава пяна, вятърът вееше наметалото и торбите, които мъкнех със себе си, но те вече не ми тежаха- духът ми сякаш се отдели от тялото и летеше след погледа ми ту към гората, обагрена в зелено, огнено и жълто, ту към металните листа на виенското колело, цъфнато като стоманена хризантема над лунапарка, ту към белите сгради на града... и всичко това- мое! Само мое, защото само аз му се наслаждавах в този миг. Пред мен се беше ширнала най- красивата гледка, което надминаваше всички мои очаквания. Исках да й отдам сетивата, ума и тялото си напълно, защото онова, което тя ми предлагаше, беше безценно. Исках да попивам от въздуха, главозамайващата височина, песента на вълните и танца на птиците, поглъщах ненаситно, защото знаех, че тази прелест е неизчерпаема... и само моя... за щастие или за жалост аз бях сам като крал, разхождащ се в хазната с несметни богатства.

Когато погалих с поглед всяко кътче, което можеха да видят очите ми, седнах на нагрятия камък, в който своенравни стръкчета трева все пак бяха успели да покарат. Скалата беше като широка площадка и аз се намирах в най- високата й част. След това пътеката се виеше настрани, заобикаляше други каменни блокове и се губеше нататък. Лишеи багреха скалите в синьо, зелено и сиво. Миризма на водорасли отваряше дробовете ми, а силните порива на вятъра току крадяха дъха ми. Слънцето напичаше гальовно и сякаш не исках да се откъсна от това вълшебно място. Положих торбите като възглавница под главата си, отпуснах се на тях и затворих очи. Тук се чувствах недосегаем, скрит от всичко, но виждащ всички... Не исках да заспя, но песента на природата ме унесе бавно в своята ласка. До последно си мислех, че съм надвил съня, но той вече беше разстлан над ума ми. Заспах и сънувах... бях уплашен и изтерзан от опасенията да не би да се върнат кошмарите ми от снощи, но за щастие нищо такова не се случи. В съня ми къде волно, къде- неволно, се появи някаква жена. Видението беше много кратко  и бедно откъм детайли, но наситено на чувства, явно родени от разсъжденията ми по- рано. Помня, че цареше мрак, когато от нищото видях женска фигура от синьо- черен пламък- студен, но изгарящ, приближаваше се към мен и поглъщаше светлината. Присъствието й беше злокобно, ала аз я зовях, исках я. Огънят ми изчезваше сред нейните пламъци, но присъствието й ми даваше неизчерпаема сила... енергиите ни се въртяха като ин и ян в необяснимия кръговрат на вселената.

Накрая отворих очи бавно. Не бях кой знае колко отпочинал физически, но умът ми ликуваше- нямаше кошмари, нямаше ужаси и смърт... просто някакъв си объркан сън, който сигурно не означава нищо. Усмихнах се и отново замижах пред силните слънчеви очи...


Последната промяна е направена от Тарен на Вто Авг 27, 2013 1:01 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeВто Авг 27, 2013 11:34 am

Има много места на света, всяко от което могат да те дарят с незабравими емоции, асоциации и вътрешни усещания на мир, покой, възбуда или ентусиазъм. Подбудата към откривателските инстинкти е колкото осезаема и желана, толкова и подчертана с невидимата линия на кармичната висота.
Една планина, например, те пленява със скалистите си окончания. Сивите или златисти късове камък привличат със своята наситеност, по чиято повърхност често се отразяват слънчевите лъчи и създават лъскави нишки от минералите, загнездени в нея. Недрата й са пълни с пещери и проходи, кои от кои по-непробиваеми, овални зали, където единственият ти спътник е собственото ти ехо, слепи прилепи и може би архаични рисунки от несъществуващи вече племена. Планините красят въображението ти със своята природа. Извисяващите се като стрели дървета, хвърлят сянка и прохлада над тялото ти, а плодовете им са сладки като мед и сочни като бременна гърда. Соковете им са като кърмата на майката, която в ранно детство ти се е струвала толкова вкусна и засищаща. Горските й обитатели могат да те изумят с пъстротата и разнообразието си, и дори за момент да ти се прииска да си на тяхно място. Да си онази кафява катерица, която може да се катери по стволовете или онзи орел, който се изживява като крал на небето, обхващащ цялата атмосфера с погледа си.
Един водопад те приканва с ромоленето си. Чистата, бистра, сребърна вода, около която ежедневно се образуват дъги, се разбива в камъните под нея и тялото ти неусетно, но сигурно закопнява да застане под нея, за да се пречисти. Студенината и леката болка от сблъсъка отстъпват пред чувството за отмора, свобода и природен воден масаж, груб, но целителен.
А един плаж, какво може да ти предложи той? Шумотевица от плажуващи? Глъч от детски писъци и смехове? Не! Той може да ти предложи целия простор на земята. Меките песъчинки забиващи се в босите ходила са като кадифена постеля, по която стъпваш като нестинарка. Бризът лъхващ от морето, прочиства съзнанието, оросява умът, разлиства страниците на косата ти, брулейки я свободно, отмествайки я от очите, за да могат да погълнат всичко, до което се докоснат. Вярно е, слънчевата ивица не изобилства откъм растителност. Няма цветя, на които да се любуваш. Животните се свеждат до простата общност от раци, тракащи с щипки като маракаси, рапани, през които можеш да чуеш гласът на морето, миди, в чиято сърцевина да намериш неземно красива или напълно обикновена перла, безброй риби, които веднъж стъпил в царството им ще избягат подплашени от огромният ти ръст и тюлени, чиято хубост е спорна, но пък звукът, който издават ти става някак приятен за слушане и крайно успокояващ.
А самото море? То по-силно от всеки те привиква, с бурните си вълни, като разярен, уловен в мрежа звяр, който се опитва да се измъкне от клопката си. С пръските, които целуват кожата ти, с шепотът на пиратски истории и приказки за съкровища. С открития хоризонт, по който можеш да плаваш с дни, обричащ те на смъртно отчаяние или на незабравима приключенска история. В вдлъбващият залив, слагащ началото на ново пътешествие и също така отблъскващ те с миризмата на корали, водорасли и изхвърлен хайвер. С безбройните лодки, очакващи своя нов капитан и купищата търговци, предлагащи накити от дънни черупки, изчистена риба, компаси и карти и още какво ли не. Всичко това може да ти предложи морето, без свян или срам от уклончивите си богатства. Дали ще сравниш плисъка на вълните с песента на сирена, или напевните молитви на монаси, няма значение. Фантазиите ще дойдат така или иначе. Не знаеш какви ще са, но ги чакаш, дори ги викаш, надяваш се да те посетят поне за малко. А те винаги се отзовават. Това е работата им, за която не получават друго възнаграждение освен усмивки или страхове.
И тук идва втория етап, а именно тези картини на въображението, раждащи се в мозъка ти. Вземи четката, потопи я в акварелна боя, после я разреди със солената вода, събрана в този огромен съд, без дъно и краища и рисувай. Рисувай каквото ти дойде. Използвай познанията си, измисли нови същества, нови места, нови моменти. Черно, бяло, червено, зелено, жълто, няма значение. Цветовете сами ще се намерят един друг и ще се смесят като две тела, любейки се под звездите. Както речта може да бъде описана с думи, така и копнежите могат да бъдат предречени, преди изобщо да са се изживели. А в съня, те придобиват най-ясни овали. Може да не ги различиш, да не ги съединиш в пълна завършена фигура, но осезанието и чувството, което предизвикват в теб са по-ясни и от белия ден, под чиято протекция вървиш. Меката тръпка на сетивата се заостря, пронизва те, гъделичка или гали и ти се чудиш, кога ще се случи това, и дали изобщо ще се случи. Чудиш се искаш ли го, или не. Можеш ли да го понесеш и готов ли си за него.
Цветовете в главата на Тарен се избраха. Черно и синьо, смесица, която рядко се съчетава. Дали резултата е добър е трудно да се каже, зависи от предпочитанията и вкуса. Но точно този, остави в младежа силно влияние, сякаш му подсказваше, че скоро, в близкото, неясно бъдеще го очаква нещо голямо и грандиозно без да е сигурен какво. Някакво шесто чувство, което ще преобърне света му наопаки.
Всичко тук му нашепваше за отминала история и нови писания, които можеше да запише в собствената си книга на Живота. Гравитацията се смесваше, разширяваше и сливаше пред очите му. Чувството за беда и необладано щастие се блъскаха едно друго, изключвайки се взаимно. Можеше ли да значи....че ще се влюби? Възможно ли бе? И нима щеше да е страшно? Мрачно, зловещо? Защо кожата му изтръпваше само от мисълта?
Да, природата го обливаше с всичката си сила, само така, както тя знае, само според нейните закони, които не приемаха ничии други. Усамотението му дойде отрезвително. Бе сам, но не и самотен. Попиваше всичко около себе си и се хранеше с предоставените му земни атоми. Тук на тази скала се чувстваше като нейн господар и бог, най-вече защото бе необитавана, а първата стъпка бе негова и най-вероятно единствена. В подножието й, на пясъка се мяркаха някои друг персонаж, изпълнени в безгрижието си. Двойки се печаха под слънчевите лъчи, деца се учеха да плуват, един художник отдалечен от общото цяло, рисуваше пейзажа, като се стремеше да му предаде възможно най-сюрреалистичен вид. Пълна идилия и все пак чужда на момчето. В момента нямаше нужда от нея. Не я искаше, не я търсеше, достатъчно му бе спокойствието и независимостта. Хората не винаги бяха най-добрите събеседници за диалог. Понякога неизказания с природата бе за предпочитане, особено когато с нея можеш да си кажеш много повече, отколкото с представител от своя вид. Тази самота бе повече от сладка, вкусна и освобождаваща, от когато и да е.....

_________________
Плажът                        Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeЧет Авг 29, 2013 11:09 am

Има ли нужда да казвам, че се чувствах великолепно? Това не беше еротичен сън, но почувствах по- осезаемо женска близост, отколкото в която и да е моя предишна фантазия. Усещах прилив на адреналин и копнеж, едновременно привличане, предизвикателство и опасност. Беше... странно. Това битка или любов беше? Накрая останах да лежа в едно трепетно и възбудено състояние, но дори не се опитах да осмисля съня си- та нали сънищата (но не всички) са просто разни несвързани неща, които скоро забравяме така или иначе... Само сън.

Стоях там, в своето убежище, и дишах бавно, за да потисна внезапно овладелия ме нагон. А при мен това става трудно, защото е по- лесно да разгоря пожар с емоции от нищото, отколкото да потуша тлеещите въглени на желанията ми.

Заслушах се в гласовете на морските птици и прибоя, усещах играта на слънцето и вятъра по кожата ми...
Загледах се в синевата над мен. Нима това небе е същото, както и преди? Защо веднъж ни се струва, че ни смазва, а друг път, че ни дава простор за полет?
И въздухът ли е същия като снощния? Тогава беше тежък, отровен като оловни пари, пропит с въображаема мъгла, а шепотът на вятъра беше стон на умиращ и ледена вълна от стотици души на покойници. Сега същият този шепот беше като въздишка на гальовна любовница, като дъх, изпълнен с копнеж и живот. Защо веднъж ни се струва, че земята изпива силите ни, а друг път, че черпим енергия от нея? Нали и небето, и въздухът, и земята са си все същите? И ако чувствата, които ни навяват, зависят от единствено нашите лични емоции, то не можем ли да запечатаме в съзнанието си само хубавите усещания? Да се връщаме към тях, щом затворим очи, да изпитваме топлината на слънцето, дори ако наоколо тегне мрак, да погълнем всеки хубав момент, когато сме щастливи с любимите ни хора, и всяка перфектна секунда, когато сме изпълнени с покой, насаме със себе си. Да преживяваме чрез спомените си това блаженство отново и отново...
Явно не може. Съзнанието ни няма избирателна памет- както забравяме след време болката, и тъгата избледнява, така и щастието се разтваря във въздуха и изчезва като цигарен дим до последната частичка. Отива си като хубава жена, от която ще забравим първо гласа, след това и лицето й, а накрая и ароматът на нейния парфюм ще се стопи без да остане и следа. Ще избледнее чувството и няма да можем да си го върнем, колкото и детайли да сме запаметили от случката. Дори да гледаме някоя снимка, радостта, която ни се струва, че е запечатала, и си мислим, че изпитваме пак, не е нищо повече от топлинката на една сантименталната носталгия.
Не можем да симулираме чувства, нито да съхраним дадено усещане за дълго. Дори и да се сетим за киселия вкус на лимона, то сетивата ни ще реагират все по- слабо с всеки следващ път, рецепторите ще се залъгват все по- трудно, ако не сме хапвали наскоро от въпросния цитрус.
Но фактът, че не мога да взема и съхраня това късче щастие, което изпитвах в момента, не помрачи насладата ми. Това, че има раздяла, ни кара да се стремим още по- силно към нова среща, нали? И всеки път срещата ми с моя храм на покоя ще бъде различна, защото и светът, и аз се променяме. Както няма две напълно еднакви снежинки, така и дните, независимо колко си приличат, не са еднакви. Скайфол през зимата, пролетта, лятото... рано сутрин, по залез слънце или през нощта, при ясно небе или загърнат в дъждовна пелена... всеки път по нов начин природата ще ми отдава красотата си, а аз на нея- своите сетива. Няма да съхраня съботния следобед завинаги, но вече знаех как да се сдобивам с това невинно, простичко блаженство пак и пак.

Слънцето се беше изместило много на запад и светеше право в лицето ми. Падащите му все по- косо на земята лъчи не затопляха достатъчно камъка и той взе да изстива. Вятърът поднасяше морските аромати във вид на хладна влага, попиваща в кожата. Надигнах се лениво, прозях се, протегнах се. Вълнението се усилваше и белите гребени на вълните скачаха един през друг в пясъка, препъваха се там, където имаше подводни скали и накъсваха редиците си, устремени към брега. Птиците все по- трудно се бореха с бриза, за да спазват желаната посока на полета си. Крилата им се белееха в небето, както платната на лодките в морето.
Исках да наблюдавам как денят ще се смени с нощта, как кратката им прегръдка ще обагри небето с огнените цветове на страстта. А може би приличаше повече на битка за надмощие, чиято схватка изпъстря висините с пламъци и кръв?... Не, природата не създава новия ред чрез войни, а чрез любов. Дори под леда на мъртвата зимата се крие зачатието на новия живот, дори смъртта всъщност представлява шанс за препитание и продължаване на живота. Само ние, хората, някак сме изгубили тази нишка на вселенската логика и закони... все нещо в даден момент ни се изплъзва.

Изправих се и поривът на вятъра накара дрехите ми да прилепнат по тялото ми, чувствах, че ако се наклоня напред, ще се задържа във въздуха като птица. А заглеждайки се в танца на вълните, имах усещането, че се движа! Че самата скала плува и аз се нося навътре в морето към песента на приказните същества от дълбините... Изумително!
Сърцето ми трептеше като на малко дете, въображението ми правеше мястото стократно по- магично, отколкото бих го виждал с очите ми на възрастен.
Игрите на фантазията ми бяха нереални, но пък схващането на врата ми си беше напълно реално... разкърших се и поех надолу по пътеката. Идваше ми както да прикрия пътеката с разкри клони, скали и храсти, така че само аз да си я знам и никой да не ме безпокои, когато отивам, така и да споделя с онези слепи плажуващи, бутащи се нагъсто из пясъка, че най- прекрасното място тук им убягва. Чувствах се така, все едно нося в себе си карта на съкровище, че знам една тайна, за която всички наоколо ламтят. Вървях по плажа- този път бос, нагазил в самите вълни, за да разхладя краката си. Солта и пясъка изсъхваха по косъмчетата ми, а мидички и откъснати водорасли гъделичкаха стъпалата ми. Така близо до водата, а така опияняващо и приятно чувство за един огнен маг... Опасявам се, че ако още веднъж- два пъти дойда до плажа, и ще взема да плувам по цял ден... изглежда е вярно всичко, което казват за морето- че веднъж видял го, си обречен да се влюбиш в него. То е като приказна сирена, чиято песен те прави свой пленник навеки.

Искаше ми се да обиколя навсякъде, да продължа нататък през скалите, но реших да си оставя нещо неизследвано за следващия път, когато искам да пропилея сам свободния си ден.
Напуснах новото си местенце, нарамих чантите, прокарах ръка по подстриганата си коса и се запътих към дома, за да видя как вървят нещата с другото ново нещо, запратило отиващия си ден в купчинката "особено приятни дни". Новото нещо още си нямаше име, до колкото знам... но пък имаше пера и новичък мъж (Берас)... и нов стопанин (аз), който си нямаше идея какво, по дяволите, ще яде довечера и дали ще има време да сготви....
Къркоренето на червата винаги откъсва човек и от най- философските и лежерни настроения, но и то беше продължение на един обикновен ден- такъв, на какъвто аз много рядко съм имал привилегията да се порадвам преди да дойда в Скайфол...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeЧет Дек 05, 2013 10:56 am

Не можем да твърдим, че сме видяли някое животно, ако това се е случило в зоопарк зад редици решетки- залиняло, ограничено, с притъпени инстинкти и рефлекси. Не можем и да кажем, че познаваме морето, ако не сме го видяли в най- свирепото му състояние- с пясъци по- студени от метал, с водите белезникаво- сиви като буреносни облаци, с небе над него, в което бесът на ветровете раздира оловните облаци на парцали и ги запраща като влажна мъгла в оголените скали и пусти брегове...
Тогава, когато се случват крушенията, когато морските чудовища излизат на лов и сирените търсят жертви. Тогава, когато добрите духове пъплят из пещерите и надават печални стонове, които раковините запомнят и повтарят като ехо отново и отново..
Това е истинската морска стихия- не с кротката и слънчева усмивка, с която приласкава туристите цяло лято, а с ледената гримаса на зимата- дори кроткия сън на вълните тогава е плашещ- мъртвите течения, пустите плажове, изхвърлените водорасли, вечно мокрите и студени пясъци... нищо дружелюбно няма тогава. Но за да обикнеш морето, трябва да обикнеш и това негово лице.

Слизайки към брега почти не срещнах хора- всичи /ако изобщо имаше такива/ предпочитаха да се разхождат по крайбрежните алеи, а не на плажа. И то през дея, а сега слънцето беше залязло.
Нямаше и лъч светлина. Само гъстата пелена облаци беше обагрена с плавно преливащи се цветове- лилаво, цикламено, оранжево... всичко друго беше мътносиньо.

В този момент аз виждах в морето едно огледало. Огледало, което показваше пустошта в душата ми.
"Ела, братко- шепнеше то.- Нека ти разкрия истинското си лице. Малцина от чужденците са го виждали."
- Малцина са виждали и моето...- отвърнах му аз, оставяйки първи стъпки в пясъка.
"Те не знаят, че крия още много. Радват се на усмивката ми, а не искат да опознаят тъгата ми"
...
Така морето с всеки свой нюанс и звук ми казваше нещо, на което аз отвръщах с мрачното прозрение, че моята изповед шепне същите думи.

Влажният пясък сега не обгръщаше стъпалата ми, а като каменна кора скърцаше под подметките ми. Тук- там виждах следи- самотни, равномерни, целенасочени. Явно хората, ако случайно неотложна работа ги водеше до брега, те бързаха да стигнат от една точка до друга по задължение. Никой ли не се скиташе като мен безцелно?

Чайките пъплеха по края, събираха изхвърлени на брега миди и други морски твари, при всеки полет се бореха с ветровете и гледаха час по- скоро да се приземят някъде.
Студът щипеше само кожата ми- имах достатъчно енергия да поддържам температурата си висока и да не зъзна, въпреки бриза, който като мокра мрежа шибаше всяко тяло, омотаваше го и го придърпваше към водата- сега над сушата налягането беше по- ниско и посоката на вятъра беше от нея към морето.
Това условие ми се струваше идеално за излизане на лодките в открито море, но такива не се мяркаха никъде. Явно имаше нещо отвъд очевидното, което чужденец като мен не можеше да прозре.

Тъкмо бях тръгнал по посока на оживената част- там, където бяха плажните заведения, когато сред всички стъпки, които като коловоз маркираха посоката, видях чифт отпечатъци, водещи наобратно. Едни- единствени стъпки- малко по- мънички от моите, чиято походка беше неравномерна- ту се спираха и сочеха към морето, като че ли притежателят им се е наслаждавал на гледката, ту криволичеха като да се е разхождал безцелно за мидички или бог знае какво.
Стори ми се странно и интересно. Нима човек, тръгнал да скита за удоволствие по плажа би се насочил на другаде, а не към заведенията? Ако в тях можеше да открие приятна компания и сгряващо питие, то какво би му донесла другата посока, което да е по- примамливо от това?

Щях да разбера.
Поех по тези стъпки. Забил очи в пясъка, аз виждах как те ту чезнат, където прилива вече близваше с белите си пенести езичета пясъка, ту се открояваха като издялкани в мокрия плаж.
Крачех встрани от тях и, ако някой след мен се загледаше в следите, би решил, че двама са вървяли един до друг покрай морето.
Двама единаци.

Послединте зари на слънцето изчезваха. Вече трудно различавах стъпките- мракът ревниво прибираше в пазвата си очертанията на всички дребни предмети, като само бегли контури прозираха под воала му. Не знам колко вървях- вречето също се стапяше под монотонния ритъм на вълните, но отдавна бях подминал лунапарка. Ивицата беше тясна, все по- често имаше камъни, сред които се губеха моите ориентири.
Но изведнъж видях нещо странно и се наложи да се наведа, за да се уверя, че не ми се е сторило. Стъпките сега станаха от боси крака. Точно тук, пред една голяма каменна плоча притежателят им се беше събул. Върху камъкът нямаше как да различа накъде е поел, но в тази тънка пътечка от скали между бодливите, почти непроходими храсти от едната страна и морето от другата, нямаше голям избор. Както и аз, затова също се събух и продължих нататък.
Стъпалата ми след минута станаха безчуствени от студа, но вътрешната ми топлина не позволяваше неприятното усещане да прерастне в настинка или нещо по- сериозно.
Скалата беше хлъзгава и, ако не си снабден със специални обувки, единствено бос можеш да прекосиш каменистия участък.
Невидимият ми водач си знаеше работата.
С още по- голяма увереност крачех напред, като изгарях от нетърпение да свърши скалата и да открия отново стъпките в пясъка.
Сънливи чайки се гушеха по скалите и без особен интерес маркираха присъствието ми.
Вятърът постепенно утихваше- налягането се изравни, защото водната повърхност също изстиваше до температурата на сушата.

Накрая отново стигнах до едно петно мокър пясък и веднага се наведох да потърся следите.
В началото не ги видях и ме хвана яд, че съм ги изпуснал някъде, че са кривнали от пътеката и нямаше вече шанс да ги намеря. Но след малко видях изровен пясък- мястото, където водачът ми се е спрял и обул отново. Неземна радост ме озари- като малко дете, което може да продължи играта си и отново да впусне въображението си в трескав галоп.
Радвах се, че пясъкът е влажен, защото това не позволяваше на поривите н авятъра да заравнят следите и аз почти се втурнах след тях.
Светлината съвсем изчезна и аз запалих един клон от бодливите храсти- вярно- бяха влажни, но когато стиснах в дланта си стеблото и я нагрях достатъчно, тя лумна достатъчно силно, без влагата да й позволи да изгори бързо.

Така съзнанието и умът ми имаха занимавка вече доста време- неспокойният дух си намери задача, с която да убие часовете. И не само това!

След извество време различих насреща си друга светлинка и тъмни силуети на някакви сгради. А навътре в морето- насреща на тачи заст от брега се чернееше голяма скала- остров, а на пясъка започваше сковата от дебели греди висока пътека, която при прилив оставаше над водата.
Хвърлих факлата в морето и закрачих по дървената пътека. В края си тя се разклоняваше като единият край водеше до малък кей, на който бяха вързани няколко лодки, а другия- към схлупени рибарски колиби, около които бяха разпънати десетки мрежи.
Една от бараките светеше. Носеха се гласове и миризма на готвена риба.
Над входа висеше вехта табела с име "Фата Моргана"- митичната героиня, обитаваща морското дъно и чието име, ако не ме лъже паметта, носеха някои особени видове миражи.
Пристъпих прага и огледах помещението. Както предположих, беше някаква моряшка кръчма, която ако съдя по любопитството и секналите разговори, които причини появяването ми, рядко се радваше на външни посетители.
Масите бяха окъртени, по стените висяха препарирани риби, харпуни, стари въдици и куки; тезгяха на съдържателя беше малък и около него имаше не бутилки, а цели бурета, от които явно наливаше дозите алкохол.
В дъното имаше и врата, водеща към кухнята.

- Добър вечер.- подметнах и седнах на най- отдалечената маса. реших да поздрава, защото в такава задушевна обстановка един странник нищо няма да спечели, ако подсили изолацията си от останалите. Както е казал мъдрецът: "Когато си в Рим, прави като римляните"... Това е начин за оцеляване.

Заварените посетители, състоящи се от четирима брадати мъжаги, играещи карти на една маса, само кимнаха и отново се върнаха към заниманието и разговорите си, но на по- тих глас.
След малко се появи и съдържателя- едър, мургав мъж попрехвърлил шейсетте, с прошарени мустаци и гола глава. Носеше табла с огромни паници и цяла чиния хляб.
"Какъв контраст спрямо клишираните, комерсиални ресторанти!", помислих си аз.
Мустакатият, препасан с чиста, но загубила белотата си престилка, ме забеляза, но не дойде до мен. Хич не се трогнах от този факт, а най- спокойно си запалих цигара и се разплух върху стола- бях поуморен от целия този ден и нямах нищо против да стоя на топло и да попивам миризма на риба и пиво.
От кухнята, обаче, излезе и една женица- с едър ханш и дълга до кръста катранено черна плитка на средна възраст, която прошепна нещо сопнато на мустакатия зад тезгяха и бързо дойде до мен:
- Какво ще обичаш, младежо?
- Ще се намери ли нещо за ядене и една бира?
- Има топла яхния от риба и бира- колкото щеш!
Жената се врътна и с кръшно поклащане запъпли обратно.
Има- няма две минути и тя дойде отново- този път с преметнат през лакът парцал и поднос в ръка. Забърса вехтата, масивна маса и занарежда пред мен поръчаното, заговаряйки ме внимателно, деликатно, но на висок глас- така, че всички други млъкнаха и се заслушаха:
- Ти комай не си тукашен, какво те води насам?
- Не съм от тук, но живея тук. Исках да се порадвам на морето, когато няма тълпи от туристи, които се надвикват повече от чайките.
- Да, лятоска е пълно с народ и кмета чак забранява да се лови риба до Залива на...- поде дружелюбно ханджийката, но беше прекъсната:
- Хаха! В нощ като тази имаш късмет- има затишие, но гледай да не окъснееш- при прилива нашата дупка става пренаселена и не е място като да чужденци.- чу се нисък глас от далечната маса. Плъзнах поглед, но не можах да почзная чия беше тази забележка. Но със сигурност установих, че леките, малки стъпки, които следвах не можеха да принадлежат на нито един от присъстващите.
Последва одобрително кискане от другите мъже, а дамата до мен само изсумтя ядно и отсече, докато се отдалечаваше от мен:
- Тук никога не сме деляли гостите си на местни и чужди!

"Хубава работа..."- помислих си аз и въздъхнах.
Тук за една рибешка яхния ли трябва да се доказваш, че си човек на място, за да ти признаят правото на порция?
Но така е в затворените общности- всеки пришълец е най- малкото интересен субект, с когото да се пошегуваш. Само че аз не обичах да се шегуват с мен по този начин.
Засърбах яденето, хрупайки омекналите костици. Беше с необичаен, но много хубав вкус. Подправките и зеленчуците, за които само можех да гадая какви са, превръщаха непознатата риба в чудесна компания на силната бира. По едно време ханджията пусна стар пращящ грамофон, от който зазвучаха моряшки песни /някои от дях доста игриви и неприлични, а други- тъжни/.
Те накараха посетителите да зарежат спора, разразил се покрай играта на карти, и да запеят или просто да мълчат умислени, надигайки тежките халби с кехлибарена течност...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeЧет Дек 05, 2013 4:20 pm

В такива прошарени вечери, когато бурното море се съчетава с бурното небе, като да са се наговорили предварително, повечето тукашни, а още повече чужденците предпочитат да стоят на закрито. Сгушени в удобните си легла, завити чак до глава, се наслаждават на пукащата камина и леките трополения върху стъклата на прозорците им, причинени от нестихващия вятър. В такива нощи, когато сивотата придобива различни нюанси, пленителни, но все тъмни, умния човек ще потърси подслон. Дали в къщата си или в някое стабилно заведение, където ще се чувства защитен от предвещаващата буря. Там където ще може да се подиграва с природната стихия, разправяйки купища истории за корабокрушения, изгубени моряци и намерили смъртта си пътници в неспокойните вълни, но не и да ги изпита истински върху гърба си. И всички тези истории са, за да покажеш колко умен си всъщност, как не поемаш безсмислени рискове и съобразително стоиш на страна от опасността.
Но именно тези прошарени вечери изпъкват най-силно в съзнанието ти. Вътрешно искаш да станеш част от тяхното приключение и затова има и шепа ентусиасти, безстрашни в своя страх, които излизат на повърхността и вместо да бягат, посрещат с усмивка или поне приветливо кимане подобни нощи. Точно тези затворени общества, за които се спомена по-горе са разковничето на всичко мъжко. Вярно е, че малката кръчма, забита чак в крайната ивица на плажа, недостижима за мнозина, едва поставяше началото на това братство, но от него нататък всичко можеше само да се разширява. Тарен не попадна в същината на пиратския залив, но без да знае дори, се докосна до първоизточника му. В неспирните загадъчни песни, мирисът на евтин тютюн и множеството закоравели мъжаги, обсипани с татуировки, той намираше някаква прелюдия към истинската страна на морето, често оставаща на заден план за невиждащите. А тя бе по своему ободряваща, гръмогласна и дори първобитно първична. Тези качества може да са противни за някои, но за други са истинско съкровище на преживявания, незаменими сами по себе си. Вярно, преживяните истории могат да те опарят, но ако се страхуваш от мечки, не ходи гората.
Нашият герои бе далеч от мисълта за уплах и това общество му се струваше по-скоро любопитно с цялата си грубоватост и скрита ярост, отколкото застрашително. Дори самото им веселие бе разновидно интересно и отключващо мозъка към въображение за приключения, като онези, които сме чели по старите томове. Ако това бяха леките пирати не му се мислеше какви ще са истинските главорези на морските дълбини. Във фантазиите му се редуваха една след друга картини, коя по-колоритна от предходната и в този момент, младежът си каза, че рано или късно иска да изпита подобна тръпка, за която ще може да разказва в бъдеще без да съжалява от трудностите. Начина, по който се държаха, начина, по който изглеждаха изобщо не отговаряше на общоприетите критерии за етикет и това особено му се понрави, толкова колкото и го засегна неприличните им подхвърляния. Но сякаш те отлетяха от ушите му и отшумяха като бриз без да остават жлъчка на неприязън. Умело разбираше подхода им и намираше причината за изказа им, затова у беше и трудно да им се сърди или раздразни така, както би, ако някой случаен глупак го засегне. Вътрешно завиждаше на свободният им дух, това че нямат застопорен дом, че ходят където си искат, когато си искат. Нямаше нищо сигурно и спокойно в стилът им на живот, но на кого му е нужна сигурност, когато можеш да се чувстваш като акула? Защо ти са четири обгръщащи стени, когато имаш на разположение цялото море? Необятността му трябва да е достатъчна дори и за най-разюзденият екипаж, начело с главатаря му.
И като заговорихме за главатари, не мина време и "пророчеството" на ханджийката се осъществи. Малко по малко, кръчмето се пълнеше с нови и нови посетители, повечето познати на другите. Всички в типичния стил на възприятие на тази общност. Но когато вратата се отвори за пореден път и през нея мина висок, доста симпатичен, поне за мен, мъж с отличаваща се визия на истински мъжкар, закоравял от многото години плаване, с чуплива черна коса, жълтеникави остри очи, които сякаш винаги бяха сърдити и присвити заплашително, и по един флеш на всяко ухо, всички останали затихнаха. Като че ли в нечистото заведение не влизаше поредния моряк, а истински воден бог. Множеството шушукания зад гърба му и поздрави в лицето му, показваха, че не само е известен сред тези среди, но и се води с големи почести.
Мареил нямаше как да не обърна повече внимание на този човек, запленен от осанката му. Поглед, който ако бъде прихванат щеше да се сметне за непочтителен и наказан. Но за негово добро за сега никой не му обръщаше внимание. Може да се сметне, че това го прави незначителен, но всичко с времето си.
-Ей, Секирааа. Не сме се виждали много време. Какво те води тук на брега, при дребните червеи?
-Време ми е да заредя. Ти пък какво си се разкискал като някоя придворна дама? Да не те е страх, че ще те ограбя?
Собственикът отговори на този умел,партизански въпрос с бурен смях и протегна ръка напред, за да се здрависа с новодошлия. Чак когато я пое, Тарен успя да различи на предмишницата му татус на водна змия, а на другата сирена със забодено копие през гърдите.
-Казвай сега, Джак - какво ти трябва?
-Две торби със захар. Пет чувала тютюн и този път да е качествен, не се опитвай да ми пробуташ онзи боклук.
-Джак! Как мислиш, че ще прецаквам приятелите си? Не бих посмял...
-Я не ми ги разправяй тея на мен. Казах, искам качество.
-Добре де, добре... какво друго?
-Ром. Колкото каси можеш да уредиш.
-Мога да уредя и двадесет каси. Няма ли да са ти много?
Чернокосия се подсмихна подигравателно, едвам сдържайки се да не се разсмее гръмогласно като диво животно.
-Ти познаваш ли момчетата ми?
-Прав си. Значи поне двадесет каси.
Собственикът записваше една след друга поръчките на пожълтял лист, докато жена му слухтеше около пирата сипвайки му уиски за сметка на заведението.
-Как си Вера? Това прасе тормози ли те много?
-Ох, Джак, справяме се криво ляво. Те децата вече си заминаха, сега сме само двамата.
-Ако много те дразни само ми кажи и ще му резна гърлото.
-Ахахаха, шегаджия както винаги.
-Кой каза, че се шегувам?
Тук ръката на ханджията потрепна и една от буквите излезе извън строя, но след първото преглъщане, продължи като се стараеше да не обръща внимание на забележката от страна на един от най-добрите пиратски капитани.
-Това ли е всичко?
-За сега! Ако ми потрябва нещо ще ти кажа. Кога мога да очаквам стоката?
-В края на седмицата?
-Ще пратя някой от юнгите.
-Разбира се, разбира се, добре е дошъл.
След като с бизнесът бе приключено, мъжът най-накрая взе чашата в ръце и отпи една голяма глътка. Въртейки глава наоколо, за да види някой познат, той спря погледа си върху нашият герой, който все още не сваляше своя от него, напълно зашеметен и забравил благоприличието да не се зяпа. Бутайки периферията на шапката си с пръст, без да се обръща към бармана, той заговори:
-Кое е хлапето?
-Не е тукашно. За първи път идва. Стои доста не на място, нали?
-Да не е шпионин на Скайфол?
-Съмнявам се. Прекалено е мършав. Кмета трябва да е по-умен, че да прати за хрътка някой невръстен хлапак.
Но сякаш, не чул отговорът, той въпреки това стана от мястото си и с умерени, подбрани и доста сигурни крачки, премина върволицата от посетители, без да им обръща внимание и се спря точно пред масата на младият красавец. Когато очите им се срещнаха, Тарен усети как този непознат, чието име и прякор бе успял да чуе, го изпиваше със своите изпитателно, предпазливо лаконично. Кой знае какви идеи се въртяха в главата му сега. Мареил не беше сигурен дали искаше да ги разбере. Но още преди да го покани, той сам се настани на един от свободните столове и трясна чашата върху дървото. Всички останали замлъкнаха за пореден път, всеки впил вниманието си към двамата в очакването на поредното кръвопролитие или кютек от висша класа, без правила и норми.
-Да не си се изгубил, момче?
-Не! Не мисля! Попаднах тук случайно, но ми харесва.
Сигурността, с която говореше направи впечатление на пирата и една лека усмивка се изписа по лицето му. Усмивка, която все още не можеше да се предвиди дали е заплашителна и опасна или приветстваща.
-Повечето, които се бъркат, веднага си тръгват. Да не си си наумил да станеш пират?
И тук картите бяха изложени. Дали Тарен щеше да изтегли асо и да оцелее или двойка и да загине, тепърва предстои да разберем.

_________________
Плажът                        Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeНед Дек 22, 2013 9:15 pm

За да зададеш един толкова директен въпрос към даден човек, набиващ се на очи от километри като фар на пристанище, то явно целиш да го подложиш на проверка. Ако искаш да стигнете до бой, защо трябва да си хабиш приказките? Щом въпросите ти не са от сорта на класическо заяждане, значи подозираш или целиш нещо.

Сега осъзнах колко неприятно е чувството някой да те зяпа. Невъздържаното ми любопитство от преди малко сега беше наказано чрез десетки лица, впили свъсени, изпитателни или насмешливи погледи в мен. На някои места класическият чифт очни ябълки беше заменен от комбинацията с "око плюс черна превръзка", а това ме караше да се чувствам още повече като паднал от небето- нямах нито една татуировка, нито един белег, нито опръхнала от соления вятър кожа, нито наченки на артрит от влагата и тежкия труд. Знаех десет морски термина на кръст и притежавах вродена неприязън към вода... не, определено представлявах нещо като сняг, изсипал се посред юли.
И сред тази тишина всеки миг в тялото ми сякаш се забиваха малки иглички. Изнервяха ме, притискаха ме, тормозеха ме, подбутваха ме да отговоря. Въздухът беше като застинал, като вакуум, готов да засмуче всяка моя дума.

Гласът ми беше липсващото звено, което да отприщи стаената в очакване верижна реакция от /бог знае какви!/ събития. А нищо не предвещаваше цветя, рози и приятелски прегръдки в близките минути.

"Да не си си наумил да станеш пират?" как би ви прозвучал подобен въпрос, зададен от лице по име "Джак Секирата"? Определено ще помислите няколко пъти какво да отговорите. Ще обмислите и как точно да отговорите. Нали така?
Може би, но аз не се замислих. Извадих една поомачкана цигара, щракнах два - три пъти, докато запалката ми превърне началото на тютюна в димящо червеникаво въгленче, и отвърнах бавно:
- Не вярвам пиратите да са толкова закъсали, че да приемат в редиците си първия странник, изявил желание за това.

Облегнах се спокойно и се опитах да се усмихна- отдавна приех мисълта, че рибената яхния щеше да изстине.
Сега се опитвах да не се взирам отново в мъжа срещу мен, но винаги зениците ми сякаш по своя воля попадаха върху лицето му- имаше нещо магнетично, останало като рефлекс от детството при споменаването на думата "Пират"- като кодова дума, отключваща нещо авантюристко и неразумно у всекиго. Хищникът на моретата, разбойникът, всяващ страх у разумните и завист у свободолюбивите. Господари на морската шир, чийто компас винаги сочи към личните им желания, чиито платна се извъртат при всяка спонтанна приумица. Глутница вълци- задружни единаци; солидарни егоисти;
Легенди се носят за Кодекса на пиратите- правилата, които позволяват много, но онова, което забраняват, никой не смее да пристъпи. Защото дори сред най- големите хищници има закони. И всеки ги спазва в името на своя личен интерес- защото само така може хаосът да продължи нормалното си съществуване.
И никъде няма да срещнем Робин Худ по море, защото в морето те са далеч от хората. Солидарни към екипажа, в който всеки един е поверил живота си на останалите, но безкрайно чужди на онези от сушата....
И може би са прави... може би фактът, че им стиска да зачертнат всичко с лека ръка и не ги е страх да посегнат към забранените плодове на живота, им дава това право да се надсмиват над стадата, треперещи от пиратските истории. Стада, подлагащи руното си на управниците, които стрижат ли стрижат, докато овцете блеят и плюят злобно срещу тези, които за разлика от тях са дръзнали и са изтръгнали свободата си- без значение добра или лоша, справедлива или не, тя е напълно неприкосновена..............

Отпих от бирата и след този кратък миг тишина подхвърлих небрежно:
- Просто скитах на късмет възможно най- далече от лъскавия плаж.

Не исках да се откажа от всичко сега и да си тръгна или да мълча, докато останалите си подмятат разни неща по мой адрес. Малко значение имаше дали е Секирата, Харпуна или Мотиката, след като мъжът, колкото и респектиращ да беше, е седнал на моята маса, то се предполагаше, че ще е така добър поне да си побъбрим.... или просто аз бях едно твърде самонадеяно копеле, на което му падна пердето по- рано пред деня и сега вече не му пукаше от нищо....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeПон Дек 23, 2013 12:36 pm

-Хахаха, нима не ти понася лъскавите лампички и светлинки?
Иронията в гласът на Секирата бе толкова явна и подигравателно отправена към мирните граждани, които си живуркаха сравнително кротко и скучно, че чак няколко от заобикалящите, успели да чуят разговора, се засмяха. Те определено не разбираха държавното ежедневие и страняха от границите му като вещица от тамян. В изключително редки моменти посещаваха вътрешността на Скайфол и то само по работа. Така или иначе не оставаха очаровани от това, което градът мечта можеше да им предостави. Явно мечтите за всички са различни и индивидуални. Но да имат посетител и то отвътре, макар и чужденец си бе явление заслужаващо тяхното внимание. Не се случваше често някоя заблудена овчица да нахлуе във владенията им, а още по-рядко бе да остане, вместо да хукне с писъци в обратната посока. Ако не друго, Джак си направи сметка, че момчето е куражлия, или поне толкова, колкото му позволява битието, в което съществува и пребивава.
-Понякога човек има нужда да избяга от светлините. - отвърна Тарен напълно сигурен в твърдението си.
Самият той не бе почитател на тълпите и масовите мероприятия и само в изключителни моменти се впускаше в глъчката на шумотевицата.
-Така е. Но това е затворено общество.
-Ако толкова преча просто ми кажи.
Острия език, подчертан от преживяванията през деня, не се поколеба да отпрати контраатака. Макар че не беше в свои води, както е израза, изобщо нямаше намерение да си мълчи, независимо какво би му донесло подобно своеволие.
-Дали пречиш? Нека проверим, а?
Какво предстоеше на младежа, той нямаше представа, но съвсем скоро щеше да разбере. Не може да се каже, че беше учуден, малко или много го очакваше. Не смяташе, че тези главорези ще го оставят току така, но бе сигурен, че ще му дадат някакъв поне минимален шанс, иначе до сега сто пъти да му бяха клъцнали главата.
Когато пиратът се изправи от мястото си и се обърна към всички на всеослушание, те на свой ред наостриха уши и зачакаха поредната му налудничава, но забавна идея.
-Имаме си гост, господа. Нека го посрещнем подобаващо, какво ще кажете.
Виковете и псувните се възприемаха за положителен отговор в тези среди, така че нямаше нужда от повече изказ. Мъжът протегна ръце и в дланите у веднага легнаха две ками, изографисани с тайни знаци, значението на които знаеха само върлите и дългогодишни моряци. Едната той подаде на Мареил, а другата на един от другарите си, мъж преминал петдесетте, но здрав и с кораво излъчване, типично за "професията" му. С множество белези, няколко липсващи зъби, най-вероятно поради побоища и разбира се, плеада от на места вече исветлели татуировки. До някъде му напомняше за дядо му. Човек, който възрастта не е склонила, а напротив, придобила му е дори повече мъжественост, отколкото на младини.
-И какво трябва да правя сега?
-Е как какво? Ще си спретнем малко шоу.
Аха, така значи. Ще трябва да се кълцат.
-Дуелът ще е до първа капка кръв. Който я нанесе печели.
На красавецът не му звучеше толкова зле. Не за първи път хващаше оръжие. Разбира се опита играеше голямо значение, но пък той смяташе да разчита на пъргавината и бързината си. Но тъкмо когато се приготви и зае настъпателна поза, му поднесоха нова изненада, която разколеба сигурността му.
-Ой, ой....не толкова бързо. Щом си при нас, ще играеш по нашите правила. - обади се водачът и предизвика множество ехидни усмивки по лицата на присъстващите.
А какво мислите стана? Чисто и просто, двамата представители на силния пол, бяха поставени един до друг при което китките на свободните им ръце, онези, които не държаха камите, бяха завързани една за друга. Така разстоянието между тях не само бе съкратено до минимум, ми направо си дишаха в лицата. Да не говорим, че така идеята на Тарен за скорост отиде по дяволите, а маневрите щяха да бъдат извършени много по-трудно. Това определено го притесни, но все още нямаше намерение, а и избор да се отказва.
Прошареният мъж се ухили насреща му, дъхът на престояла бира и ром блъснаха зеленоокия в носа и ето, че пиршеството започна. Пиратът замахна с острието си и за малко да пререже челото му, ако Тарен не бе действал светкавично и не бе отскочил назад, поради което бабаита поднесе след него. Щеше да е оспорван мач, такъв на какъвто никога не е попадал. Да използва магията си бе безумие, напълно изключено. Но какво щеше да направи?

/Теди, давай душко. Опиши до някъде няколко атаки и отбрани и от двама ви, накрая пробвай пак ти и хвърли зар на късмет, нагласен на 1. Ако се падне нечетно успяваш да го прорежеш, ако е четно не./

_________________
Плажът                        Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeПон Дек 23, 2013 1:51 pm

Кожата ми изстина. Стисках със запотена длан камата и пред очите ми се размазваше лика на стария морски вълк. Всеки белег по тялото му представляваше една преживяна битка, надвит противник, може би дори автограф от самата смърт при всяка тяхна среща, ако съдя по дълбочината и разположението на резките.
Тук всичко щеше да се реши за секунди- не можех да поддържам дистанция, не можех да го дебна и заобикалям.
Бях накълцан до две, ставайки за посмешище... не можех да го позволя! Бях побеснял, но не до толкова, че да си въобразя, че агресията ми има някакъв шанс срещу този мъж. Та той целият беше като стара акула- озъбен, притихнал, настървен и съзнаващ превъзходството си. Гледаше на мен като на поредното пале, на което трябва да покаже къде му е мястото... Та дори не взеха да събират и залози! Липсата на хазартни прояви при един мач пред такава публика е пределно ясен знак, че резултатът е повече от предсказуем...
Не! Трябваше да се измъкна от ситуацията с гордо вдигната глава.
В ушите ми зазвучаха думите на дядо ми- онези за поражението, това как го понасяш и прочие...
Тъкмо след първата атака се застопорих и възвърнах баланса си, когато противниковата кама летеше към корема ми.
Инстинктивно изритах жилавата ръка някъде преди лакътя и отклоних острието, прорязващо с блясъка си като светкавица нажежения до пръсване от напрежение въздух.
- Стоп!- надвиках тълпата, която шумеше и ръмжеше след защитната ми реакция. Опонентът ми оголи зъби и сякаш се опитваше да ми пререже гърлото с поглед. Ако до преди малко искаше да се позабавлява като ми даде урок, то сега беше една идея по- близо до етап "безмерна ярост".
- Стоп!- извиках отново, след което вдигнах камата и прокарах палец по острието й, докато алена капка кръв не се стече по дръжката, рисувайки алена змийка по китката ми пред недоумяващите погледи на мъжете наоколо.
И преди да се разнесат смехове или дюдюкания, че съм се уплашил и предал, викнах отново- дори по- силно от необходимото за да бъда чут във всяко кътче на кръчмата:
- Ето- първа капка кръв! Доволни ли сте?- гласът ми беше дрезгав като че ли съм бягал километри. Погледнах Секирата, който се беше опрял на бара със скръстени безгрижно ръце. Този мъж наистина ме респектираше, вбесяваше и очароваше едновременно. Поех си дъх и продължих- След като капитанът се измъква чрез моряците и не иска да ме приветства лично, по- добре да се дуелирам сам със себе си.
Тук може би прекалих, но това беше единственият начин да направя малко по- различно впечатление от имиджа на поредния загубеняк, който ще яде бой. Аз боя щях да го ям при всички положения, но поне щеше да ми е по- сладък- някак по- заслужен и с щипка уникално, лично отношение от страна на моряците.
Секирата се озъби зловещо. Знаех че само след миг ще нахлузи примката на собствената си китка и ще ми свети маслото с чиста съвест.
Камата лежеше полепнала в дланта ми. Челото ми се ороси от пот, стичаща се по свъсените вежди. Дишах тежко и просто исках да смачкам нещо- разумът и стратегията помагаха, когато противникът ти е равностоен или малко по- добър от теб. Като цяло стратегия на силния не му трябва, а на слабия няма да му помогне, затова просто можех да пусна бесовете на свобода и да се осланям на инстинктите си... а те в момента ми нашепваха някаква сладка, позната черна песен за кръв, прокълнати земи и смърт. Целият горях като в треска. Прокарах език по цялата кървава линия от китката до палеца и засмуках жадно резката- не беше дълбока, но ускореният ми пулс обилно изтласкваше сладка, топла кръв, чийто вкус и аромат ми се стори божествен... осъзнах, че копнея да се появят още рани, независимо по чие тяло. Знаех, че ако не успея да го сторя сам, капитанът щеше да ми асистира да обагрим пода с още малко от тази амброзия... това наистина ме радваше толкова, че се ухилих нетърпеливо и зачаках отговор- независимо дали с думи или с дела, просто исках час по- скоро да продължим...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeПон Дек 23, 2013 2:47 pm

От усмивка та на усмивка. Безброй усмивки се раздадоха тази вечер и всяка от тях носеше различен заряд. Дали родена инстинктивно, дали весела, дали злорадстваща или като тази на Джак Секирата, стоящ спокойно облегнат на дървения барплот, наблюдаващ до сега шоуто, секнат в своето удоволствие от своеволието на непознатия младеж. Да...наистина бе куражлия, хлапето, трябва да му се признае. За първи път му се случваше такъв новак да го предизвика на бой, особено когато е включено хладно оръжие. Така че сега усмивката му бе подбудена от кипваща кръв, жадуваща за предизвикателство, за малък спаринг, за една поредна игра, напоследък такива липсваха в арсеналът му. Никой не смееше да го предизвика, това му липсваше. Искаше някой да събуди интересът му, но не очакваше да е точно някакъв пикльо, дошъл от незнайно къде. Какво пък толкова, опонента си е опонент.
Мъжът потропа върху дървото няколко пъти с нокти и се оттласна от бара бавно и предизвикателно. По пътя към жертвата си, извади собственият си нож, който не блестеше с голям размер, но си личеше, че не веднъж е бил използван и то явно много добре, щом още имаше глава на раменете си. Да не говорим, че белези при него почти липсваха. Може би няколко драскотини, но нищо по-сериозно. Самото му лице бе чисто откъм рани и белези, което говореше колко опитен и непоколебим е.
Стигайки до тях, той вдигна оръжието във въздуха и точно когато Тарен си помисли, че ще го посече, усети как ръката му се освобождава от хватката на бинта и може да я движи свободно.
-Така да бъде, момче.
Последваха овации и бурни подсвирквания, докато морякът от преди малко завързваше наново китките им. И за да е сигурен, че всичко е точно, Секирата дори я дръпна няколко пъти, повличайки след себе си младежа, за да се убеди, че са вързани здраво и нито един от двамата няма да се отскубне или скъса превръзката. Става ли въпрос за бой, капитанът не се жалеше и макар че честността не бе присъща на неговия вид, това не го караше да мами...за сега....
Жълтите очи се врязаха в лицето на Мареил, тънките устни се извиха в представителна гримаса, а големите флешове току помръдваха заедно с цялото му тяло. Личеше си, че е готов за битка и щеше да се наслади на всяка част от нея, въпреки че бе неравностойна. Нямаше дадено начало или старт. Мъжете като че сами усетиха кога точно да почнат и ето, че първия замах бе даден. Този път бе от страна на нашия герой, който нямаше намерение да чака за добра възможност. Такава едва ли имаше и щеше да е глупак ако я търси. Опита му обаче както се и очаква бе неуспешен. Чернокосия залегна още преди острието да доближи главата му и го избегна с лекотата на гепард бягащ от ловец. На свой ред, вместо да го прободе, той сви лакът и го удари с него в корема, което затрудни дишането на пироманът и развали вестибуларния му апарат. От устата му изхвърчаха няколко слюнки, но не и кръв. Като че морският вълк си играеше с него, за да може забавата да не свърши толкова бързо. И наистина, в следващите секунди имаше много възможности за прорез, но той продължаваше да го налага или с юмрук или с опакото на ножа, което не причиняваше разкъсвания на кожата му. Дори когато го удари в брадичката, не текна кръв. Но Тарен е известен с ината си и не се оставяше току така. Замахваше и настъпваше при всеки удобен момент, докато накрая не почна да играе по неговите правила. Извърна камата с дръжката напред и го удари в слънчевия сплит. Макар че Джак залитна, изглежда бе доволен от това развитие. Блесналите му зъби като броеница подсказваха за удоволствието, което изпитваше. Но и двамата знаеха, че не могат да се размотават така цяла вечер. Капитанът трябваше да се прибира при екипажа си, а малкия трябваше да си научи урока. Времето е пари, а парите са всичко за пиратите. Точно затова мъжът поднесе крак зад този на фениксиецът и подсече крачката му. Младежът залитна и падна стремглаво назад, като удари главата си до толкова, че му бе трудно да се изправи, а камата изхвърча няколко метра над главата му. Надвесен над него, Секирата се ухили като звяр, прикопчил плячката си натясно. Поднесе оръжието към лицето му и в този момент, юношата си помисли, че е свършен. Ако искаше да го убие сега бе от лесно по-лесно. Но вместо това, ренегатът постави върха на острието на бузата му и съвсем леко направи една резка, повърхностна, почти безболезнена, от която потекоха няколко капки кръв. След това отряза превръзката и освободи крайника си. Раздвижи китката си и прибра ножа обратно в колана си. Обърна се към обществото бурни бунтари и вдигна победоносно ръка. Овациите обхванаха четирите стени на порутеното заведение и го разтресоха из основи.
-Май е време да си вървя.
Обръщайки се към Мареил с ироничен, но някак си доволен поглед, оглеждайки го от горе до долу заговори така, че да не го чуят.
-Ти също се махай хлапе. Има хляб в теб, но не се вясвай повече тук. Прибирай се и живей спокоен живот.
След което събра нещата си, договори се със собственика за поръчката и напусна кръчмата така, както се бе и появил. Тарен остана на земята, където вече никой не му обръщаше внимание да лиже рани или да обмисля от къде се бе появило това милосърдие от такъв безкомпромисен човек. С какво го бе заслужил и защо. Персоната му сякаш се стопи из телата на останалите, а поменът за бира и яхния отдавна се бе изпарил от съзнанието му.

/Ми Теди, викам да привършваме тук. Ако искаш се прибирай и прави каквото пожелаеш. От престоя тук, получаваш Воля - 5./

_________________
Плажът                        Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitimeЧет Дек 26, 2013 7:11 pm

Изправих се бавно. А повече ми се искаше да се заровя в земята, да издера с нокти този под, да напоя мръсотията по влажните дъски с кръв... Целият двубой ми подейства отрезвяващо- накара ме да страдам, да ликувам, да изпитвам болка и наслада, на момент почти вкусвах успех, а накрая със замах ми отне всичко това. Като злорада, ловка ръка разкъса дрехите ми и ме остави гол, зъзнещ на пода... после стъпките ме подминаха без да ме ритат, но ме мачкаха, разхождайки се по остатъците от съзнанието ми. Дори не танцуваха.... дори за тях победата над мен не представляваше интерес.
"Стани!"
Нещо в мен крещеше, казваше, че имам чест, която не е покътната; достойнство, което защитих; име, което макар и неизвестно, беше отсрамено...
Но как да обясня това на мъжката си гордост? На онова напиращо чувство, което клокочи и повтаря, че това да лежа на пода е несправедливо, незаслужено... Пред очите ми лежеше пелена. Ако остана щеше да е унижение... ако си тръгна- поражение...
Винаги човек има избор и алтернатива, но невинаги те водят до кой знае колко различни последици- или ще преглътнеш отровата и ще се разкапеш бавно, обагрен отвътре с гнойни кървящи петна, или ще я изплюеш... ще я избълваш към онзи срещу теб, цапайки го със собствената си гнусна болка...
Мазохист.. егоист.... алтруист... садист... всяка от тези посоки води единствено към болка. Неясно и неопределено за кого, но със сигурност тя ще бъде налице...
Помня как станах, как насила вирнах глава- театрално и дори с пресилена гордост, оставих няколко монети, не дочаках рестото, а се обърнах и бавно... прекалено бавно напуснах кръчмата. На прага запалих цигара и метнах последен поглед навътре- не видях никого да се взира в мен или поне не ми се стори смеховете и разговорите на висок глас да са по мой адрес.
Жалкият арлекин напуска сцената... На кого му пука? Сълзите му ще трогнат ли някого? Щастието му ще зарадва ли някого? А думите му? Не са ли просто пълнеж, от когото никой не се интересува... не съм ли просто пълнеж, който да служи на хората?
Помня как вървях по пясъка, как се спъвах в мрака и зъзнех и даже за какво си мислех... а ми се искаше да не помня.
Защото в ума си чувах само проклятия на собствения си живот.
- Кому е нужно да съществувам? Не съм незаменим, дори не съм полезен! Не върша нищо ценно, стойностно или дори... качествено... не ми е писано да бъда равен със силните мъже като Секирата... дядо ми... баща ми...

Някъде под пясъка имаше камък, който коварно ме подлъга и аз се озовах върху пясъка по корем.
И тогава нещо се пречупи... но в другия смисъл на думата- като човек, чиято счупена кост се намества с болезнен пукот- стиснах ядно зъби, започнах да плюя песъчинките и скочих на крака.
- Мамка му! Аз живея живота си за себе си, а не за чужда угода! Не ми трябва да се моля за одобрение и уважение! Какви глупости говоря... не съм пораженец! Всичко за мен тепърва започва! Мога да извоювам всичко, което пожелая!
"... само че ще има още много, много болка..."
***

Може би имаше луна, може да имаше вълни... не забелязах. Гледах само сянката си, летяща по пясъчните дюни.
Проряза ме гадно чувство: как посмях да сложа името на баща си и дядо си редом до това на Секирата? Те никога не са заграбвали своето щастие за сметка на нечие чуждо! Нямаше и аз да го направя.
-... в такъв случай си обречен да те боли цял живот, глупаво момче такова!- прошепна онази тиха ярост в мен, която искаше съществото ми да се докосне най- сетне до Щастието- онова съвършено щастие, което те кара да изпитваш хармония и радост повече от ден... Не че това, което яростта ми искаше беше несправедливо или лошо... просто очевидно бе недостижимо.

Продължих да вървя тихо. Май се прибирах... или по- скоро не знаех накъде вървя. В движенията ми имаше една стаена тържественост, съпровождаща осъзнаването на наближаващ крах... погром и гибел. Нямаше къде да бягам- кръгът се въртеше и тъмна поквара на прекомерна настървеност пълзеше във вените ми... като на окован с години хищник, на когото подават пред носа сочна пържола, за която няма сила да се бори, и при всяко посягане му я отнемат преди да я е вкусил... Зъбех се, излизах от кожата си, ту се отчайвах, ту исках да срина целия свят... И нямаше кой да ми каже дали да се плаша от тези си състояния, или че са нормални.
Светът се завъртя около мен. Всичко в него се случваше въпреки мен... напук на мен... И аз, напук на него, отново не се пречупих и излязох от помията, в която затъна душата ми за кратко... или може би всеки път оставаше частица от нея там, а аз продължавах все по- осакатен и непоклатим.
Стъпих на мраморните улици. Там осветлението никакво го нямаше /също като вниманието, което отдавах на пътя/, така че съвсем закономерно се блъснах в единствения друг човек, който крачеше по тях.
- Хей! Леко, пич!- подметна висок, звънък глас, който внезапно ме спря с доза възклицания- Еййй! Ти да видиш! Да пукна дано! Тарен, братче, тва жив ли си още, бе?!
Обърнах се невярващо- като че ли бях забравил, че има и друга реалност, освен тази в която витаеха мрачните ми мисли.
Запремигах в тъмното, за да разпозная лицето на този дяволски познат ми глас... само че голяма част от лицето не се виждаше заради една черна превръзка на окото...
- Кайл? Кайл! Шмекер такъв, как си? - ухилих се широко, но  не просто от любезност...
- Отивам да пия, че като гледам имам бая да те догонвам- вървиш като киркан корнорец! - червенокосият метна ръка през рамото ми.
- Не... не, просто имах тежък ден...- подех, опитвайки се да се измъкна от хватката без да го обидя- криво ми беше, че не можех да споделя на никого какво ми е... надали им се слушаше... а и смеех ли да разкрия слабите си места?
- Ооо, значи ще пием двамааааа...
- Не, не, не... имах отвратителен ден и утрешният се очертава да му е брат- близнак... така че аз..
- ..."идвам да ударя едно с тебе"- довърши с нескрит ентусиазъм Кайл- Вих как еднакво мислим! Хайде! Само по едно!

***
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Плажът                        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Плажът    Плажът                        Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Плажът
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Скайфол :: Скайфол :: Морето-
Идете на: