Кметството

Ето го и създателя на града - Валънтайн Скайфол. Дал името си на територията, той управлява умело, интелигентно и подобаващо околността. Грижи се за градът, както и жителите му. Макар и човек, изпъква с неоспорими качества на лидер.
Сградата на кметството се намира в центъра и представлява масивна, висока три етажа постройка в бял цвят.

Влязох в сградата, беше просторна и направена изцяло от бял мрамор, по който отекваха стъпките ми.Като прекрачих прага бяха малко плахи и несигурни, но след първите три стъпала на стълбите в предверието, започнах да се движа по уверено.Очаквах някаква секретарка или изобщо някой да ме посрещне и , да запише посещението ми, след което да ме прати към въпросния кмет, чието име дори не си направих труда да запомня , но нямаше никой, което ми се стори странно.
По стените висяха портрети на хора, които изобщо не познавах, дори да бяха знаменитости , аз си нямах ни най-малка представа.По средата на стълбите имаше застлан червен килим , което ми се стори доста изискано.
Бях на втория етаж и търсех врата на която да пише "кмет" или нещо такова, но той бе пълен единствено със кабинети поне по това, което виждах и стари снимки на Скайфол, които имаха за цел да покажат колко много е израснал града за тези години.
Насочих се към третия етаж, като знаех, че там вече се намира вратата, която търсех.изкачих набързо стълбите и ето, че пред мен се показа, дървена врата, красиво гравирана със златна табелка гласяща "Скайфол - кмет". Застанах пред нея и за миг се поколебах , но после вдигнах ръката си и почуках смело.
Отвътре се чу едно глухо "влез", след което натиснах дръжката и прекрачих прага на прословутия кабинет.Отвътре на бюрото си ме наблюдаваше мъж, не повече от тридесет годишен, с черна дълга коса падаща по раменете и красиво сини очи, нямаше как да не отрека пред себе си, че бе симпатичен.Лицето му бе като изваяно, а костюма му очертаваше тялото му.Преди да ме е попитал каквото и да е, аз първа заговорих:
-Казвам се Соня и ме праща Елисандра Дантес.До колкото разбрах тя ви дължи някаква услуга и ме прати мен...да кажем...да уредя този въпрос.-усмихнах се леко нервно, като седнах на стола пред него.

Кметството наистина бе изваяно от най-скъп и изящен мрамор, а самият кмет по нищо не отстъпваше и различаваше от обграждащият го интериор. Висок, красив, достолепен, о боже, колко красив. Как да не искаш да се хвърлиш в обятията му и да се разтопиш в тях. Дори жена, която е обвързана, влюбена или майка, пак би се замислила. Просто беше неземен, ослепителен и още много други, съчетани в едно.
Непознатото момиче, нахълта доста сигурно в себе си, поне на пръв поглед и съвсем откровено заяви причината за визитата си, още преди да са я попитали. Като часовников механизъм, който тиктака, точно когато трябва, спира когато трябва и се върти когато трябва. Нещо, което не се понрави на сравнително младия Скайфол. Вече бе свикнал хората да му се кланят и прочее, но не и толкова машинално, като роботи.
-Казвам се Соня и ме праща Елисандра Дантес. До колкото разбрах тя ви дължи някаква услуга и ме прати мен...да кажем...да уредя този въпрос.
Мъжът я гледаше без да продума. Изучаваше я до последен излишък, което пък изнервяше Соня. Не за друго, но й се струваше, че той може да прозре през нея, да види колебанието й и да я отпрати. А ако го направеше, трети шанс нямаше да има.
-Изглежда не се шегувате.
-Ни най-малко.
-Разбирам. - изправи се той и чак тогава червенокосата забеляза колко висок е всъщност. Самата тя не бе ниска, но сигурно имаше половин глава над нея, а може би и малко повече.
Кметът с изисканото име Валънтайн Скайфол, основоположник на този колоритен град, отиде до един от скриновете и извади кана с току що загряно кафе. Сипа в две чаши, като остави едната на бюрото пред нея, а другата задържа за себе си. Отпи две глътки и чак тогава продължи.
-Вярно е, че нейно величество Богинята ми дължи услуга. Помогнах й преди време с един малък проблем, но как по-точно мислите вие да ми се отплатите, г-це Соня? Не ми казвайте, че ви праща за прислужница или не дай си боже секретарка. В цялата си кариера съм нямал такава, не мисля да почвам сега.
Явно красавецът не бе уредил въпроса за заплащането с Дантес и не знаеше какво точно ще му бъде предложено от непознатата, затова я остави да уточни сама.

Седнах на стола като кръстосах крака и се опитвах да придам възможно най-небрежен вид, а всъщност отвътре цялата горях, страхувах се да го гледам продължително в очите понеже си мислех, че ще прозре страха в мен.А когато се изправи, тогава осъзнах колко е висок всъщност, беше от онзи тип мъже, които първо те печелят с външност, а след това и с увереността си.Действията му бяха сигурни и в същото време плавни, като на човек , който знае какво прави, а в ръцете си държи цял един град.През ума ми препускаха различни мисли и сценарии затова как точно да обясня целта на визитата си, нямаше как да му се сервирам гола на бюрото , като вкусна закуска, затова избрах да съм дипломатична.
И въпреки всичко адски много ми се искаше да протакам възможно най-дълго този му въпрос, но уви сякаш прочел мислите ми, той го изстреля най-безцеремонно:
-Вярно е, че нейно величество Богинята ми дължи услуга. Помогнах й преди време с един малък проблем, но как по-точно мислите вие да ми се отплатите, г-це Соня? Не ми казвайте, че ви праща за прислужница или не дай си боже секретарка. В цялата си кариера съм нямал такава, не мисля да почвам сега.-говореше той, а гласа му за момент ме унесе, имаше невероятен тембър.
Облизах устни и за момент се хванах че гледам на облеклото си леко критично.Дали не бях облечена като проститутка?Все пак вече не се намирах при прокълнатите, а нормите и вкусовете на маговете бяха доста различни от техните.Не ме интересуваше, но за момент ми се прииска да избегна отговора си с въпрос:
-Посещавала съм града ви и наистина съм възхитена.Как изобщо го поддържате толкова чист?
Очите му се бяха заковали върху мен, а отговор не последва, което ми подсказа, че номерът ми няма да мине:
-Е, не ми се искаше да започвам направо от това, но да кажем , че Богията ме прати при вас да задоволя други ваши нужди, ако ме разбирате, г-н Скайфол.Може да нямате нужда от секретарки, ноо един мъж винаги има нужда от нещо друго, да кажем.-тук млъкнах понеже осъзнах, че съм казала достатъчно.
Сега просто стоях като отвръщах на погледа му и тръпнех в очакване на решаващата му реакция.

-Е, не ми се искаше да започвам направо от това, но да кажем, че Богинята ме прати при вас да задоволя други ваши нужди, ако ме разбирате, г-н Скайфол.Може да нямате нужда от секретарки, но един мъж винаги има нужда от нещо друго, да кажем.
Очите на мъжът се разшириха. Трябваше му малко време да осъзнае какво точно му казва червеноксата. Не, че не го асимилира още в началото, но му беше трудно да повярва.
-Не се шегувате, нали? - повтори отново.
-Не!
Реално жената пред него бе доста привлекателна. Имаше една първична визия, подплатена с известна доза похот и сласт, която не бе за изпускане, но той не бе от типа хора, които просто се хвърляха на всяка срещната. Ако беше, щеше да си викне проститутка или нещо подобно. Но да идват и да му заявяват, че са готови да спят с него, заради неизплатен дълг. Такова нещо не му се беше случвало до сега. Нито предполагаше, че Елисандра би оправила дълговете си по този начин. Явно не я познаваше добре.
Той остави чашата си на бюрото и се взря в различните по цвят очи. Самите негови бяха до някъде строги, до някъде осъдителни, а от друга страна добродушни.
-Знаеш ли изобщо как се казвам?
-Валънтайн Скайфол, основателя на града. - отвърна без колебание Соня.
Опитваше се да изглежда сигурна, смела и напълно решена в действията си, но красавецът виждаше и нещо повече. Той отиде до нея и положи длан на страната й. Наведе се към лицето й и понечи да я целуне. Колкото повече се приближаваше към устните й, толкова повече те трепереха. Преди да ги достигне, дългокосият се спря.
-Не мисля, че наистина искаш да го направиш. Не греша...нали?
Ето какво бе другото, което виждаше. Даже да не е магьосник, той бе интелигентен човек и трудно се заблуждаваше, Виждаше нейната нерешителност, скрита под плаща на маската. Виждаше колебанието и блясъкът в ирисите й, който подсказваше за напиращи сълзи.
-Нямам избор. Ако я излъжа, тя ще разбере.
-Права си, ще разбере! И какво трябва да направим тогава, за да не те накаже?
Колкото и да се стараеше да позволи на Соня да води играта, в момента Арадел говореше. Изпитваше възхищение и благодарност към този човек, за това, че не я насилва, за това, че би предпочел да не приеме услугата, само и само да не я кара да се чувства некомфортно, виновно. Но наистина нямаше избор. Преглътна гордостта си и вяло отговори:
-Направете това, за което съм пратена.
Валънтайн се намръщи и се отблъсна от нея.
-Не искам по този начин.
-Ако не се съгласите, тя няма да ме пощади. - почти не извика жената. - Няма да ми даде шанс за ново начало. Няма да....да ме върне....
Красавецът разбираше колко важно е това за нея. Бе като кукла, която търси спасението си, по един пошъл и непристоен начин, но не тя го е избрала. Извратените приумици на онази горе я караха да бъде такава, каквато явно не бе и не можеше да се върне при нея преди да е изпълнила задачата си. Мъката й беше голяма, съзираше го през всяка нейна пора. Какво можеше да направи тогава? Да й помогне? Това помощ ли бе? Поредната услуга, която всъщност би трябвало да представлява неговата награда. Не желаеше точно такава награда. Нуждите му си бяха достатъчно задоволени. Но не можеше и да откаже подкрепа на това създание. Ако го направеше, я обричаше собственоръчно.
Кметът въздъхна и се извърна към нея. Хвана я за ръката и я изправи от столът.
-Последвай ме.
Прекара я до края на кабинета, присегна се към една книга на рафта и я дръпна напред. Стената пред тях се открехна, скрит проход, който водеше към друга стая, обзаведена като спалня. Изглежда лидерът на града обичаше да спи тук, отколкото в собствената си къща или пък я използваше за нощите, в които му се налага да работи до късно и е прекалено изморен, за да се прибере. Около леглото, на два шкафа, бяха наредени нощни лампи, които дори сега светеха. Всъщност, то си беше нощ, което напълно обясняваше ситуацията. Той я поведе до леглото и спря. Обърна я към себе си и хвана главата й, точно под брадичката. Този път устните му достигнаха до нейните. Опитваше се да бъде максимално нежен, за да не се чувства като износена кърпа, използвана, злоупотребена и после захвърлена. Знаеше, че няма да помогне много и въпреки, че не влагаше никакви чувства и емоции в действията си, се стараеше да бъде внимателен. Целувката му беше мека, топла, а дъхът му ухаеше на мента, с остатък от кофеин. Малко по малко прокара ръце по раменете й, като стигна до свивката на тазът. С едно движение отвърза връзките на сутиена й и той падна на земята като ненужно парче плат. Същото последва с панталона, оставяйки я напълно гола. Кожата й срамежливо проблясваше на заглушената светлина от нощните лампи, а бузите й руменееха. Следващото нещо, което падна бяха неговите собствени дрехи. Арадел или Соня, не можа да отрече, че тялото му бе много хубаво, макар че приличаше на човек, който няма време за тренировки. И все пак беше хубаво, напълно достатъчно, без много мускули, но стегнато, изпънато и оформено. Той я придърпа към себе си и малкият й бюст се долепи до торсът му. Тялото й бе някак студено, може би защото не беше нейното собствено. Вал пак прокара език в нейната уста и почна любовната увертюра. Опитваше се да я гали по кръста и ханша, а тя му отвръщаше. И двамата го правеха до някъде с неохота. Мъжът я вдигна на ръце и я постави на матрака, като легна над нея. Взря се за пореден път в очите й, които не спираха да блещукат. Целуна я по челото за успокоение и в следващият момент проникна в нея. Бавно, но целеустремено, за да е сигурен, че проклетницата горе ще види това, което иска и евентуално ще остане доволна. Тласъците му бяха умерени, лишени от всякаква грубост, дълбоки и изпепеляващи въпреки всичко. Караше те да се замислиш ако е такъв умел любовник сега, какъв ли щеше да бъде ако влагаше емоции. Арадел нямаше да разбере това. Оставаше й само да стиска зъби и очи или да се опита да се отпусне максимално, да се отдаде на момента, за да го превърне поне малко в приятен и поносим. Не беше много трудно, защото чернокосият наистина се стремеше да й е комфортно. Макар и по задължение, изпитваше онези телесни трепети и съвсем скоро стенанията й избликнаха от гърлото, разпускайки се из стаята. Доставяше й някакво скрито удоволствие да се намира под този мъж, да усеща членът му в себе си, да усеща дъхът по деколтето си и все пак не смееше да го погледне в очите. Просто не смееше. Скайфол поддържаше своя набор от движения, като уравновесен майстор, който съвсем леко минава с четката по платното, за да не го развали или зацапа. За пореден път мислено му благодари.

/Гери, продължението от теб./

Какво да ви кажа?Самата аз не знам как да опиша подобен момент, просто не ми стигат набора от думи.Как се описва нещо, което вършиш, чувстваш и усещаш с всяка една клетка на тялото си, а всъщност опаковката е чужда и този човек над теб докосва единствено душата ти, а в обятията си държи нещо празно.Не можех да отрека, че движенията му бяха нежни, все едно с всяка една ласка се стремеше да изтрие срама и неудобството от мен и се справяше доста добре, проникваше в утробата решително, внимателно, но и някак си по задължение.
Може би в друг живот, ситуация и момент всичко това би ми харесало, бях стискала и деряла чаршафите от върховно удоволствие, понеже той бе изкусен любовник и това не можеше да се отрече, но сега просто не бях тук.Пред себе си не виждах тези проницаеми сиви ириси, а чужди, толкова близки, червени и топли като рубин.Дългата коса я нямаше и бе заменена от черна, мека като тревата.С всяко едно движение пред мен стоеше лицето на Ерик, може би така нещата бяха по-поносими и приятни.Позволих си да стена, да изпразня главата си от всичко струпало се и по някакъв начин да се отдам на момента.
От уважение или благодарност към партньора ми, затова че го прави, че по този начин ми помага.Въпреки всичко не бе длъжен...просто не беше.Прехапвах устни, за да спра напиращите ми сълзи, заривах глава в гърдите му за да намеря утеха, а аромата му ми носеше чувство на безопасност.
Отдадох достатъчно от себе си, дотолкова че след това да се чувствам ограбена, но в мен не бе влезнато взлом, аз доброволно дадох най-ценното си.Заложих достойнството си, нали все пак живота си бе хазарт.
По време екстаза, докато мислехме единствено с телата си, се качихме малко по нагоре и Вал ме обърна така че да се кача върху него, докато той бе в полу-седнало положение.Ръцете му бяха върху таза ми, като по този начин определяха такта , движех се се бавно а косите ми галеха гърдите му, избягвах целувките му, а ако ги приемах то те бяха бързи и формални.
Когато започна да се движи по-бързо под мен, усетих че края наближава...поне за него, аз нямах такова намерение.И ето че ме отмести нежно от него и се отдаде на удоволствието си.
Легнах до Вал и покрих тялото си с чаршаф като гледах към тавана:
-И сега какво?-попита той загледан, може би в същата точка.
-Идея си нямам..трябва да си ме прибере.
-Мхм...
-Виж, благодаря ти...не беше длъжен, но ти го направи.Въпреки всичко беше хубаво, опита се да го направиш нежно и го оценявам.
-Радвам се , че ти е харесало.
-Може някой път да се видим при други обстоятелства....ако изобщо ме познаеш.
-Може.И сега какво правим?
-Чакаме.-отвърнах.

Чакането не е най-приятното преживяване, особено ако не знаеш точно какво е нещото, което чакаш. Знаеш, че нещо трябва да се случи съвсем скоро, да дойде, но какво не е определено. Не и ако то идва отгоре, от един напълно непознат ти свят, със собствени закони, които се определят само от едно същество и биват следвани от всички. По какъв начин ще те изненада? Дали ще те изуми или ще те разочарова? Ще прати ангелите на спасението или ще те остави сам да се оправяш без да знаеш на къде да тръгнеш или на къде да поемеш?
Валънтайн и Соня чакаха нещото да дойде, да я отведе, да я изпари, да я отнесе, каквото и да е, но да я махне от тук. Той защото не се чувстваше на място в цялата система, а тя защото вътрешно се гризеше и проклинаше както себе си така и Богинята. Проклинаше я, че може да е толкова жестока, толкова цинична и аморфна, но реално нямаше никакво право за това. Нямаше защото тя бе просто една обикновена смъртна и никога нямаше да разбере начина, по който мислят или действат онези, които са обречени вечно да бродят по тази земя, независимо през какви катаклизми и промени минава. Човек не може да види през чуждите очи, колкото и да се старае или заблуждава, че всъщност успява. Подобни стремежи никога не се увенчават с успех. Само глупец би казал на друг глупец: "Знам какво изпитваш" или "Знам през какво преминаваш". Не, те не знаят, дори да са най-добрите ти приятели, роднини, съпруг или съпруга. Може да предполагат, тук таме да се докосват до твоето страдание или радост, но не могат да го изпитат по начина, по който ти го изпитваш.
Изведнъж цялата сграда се разтресе около себе си и само около себе си. Сякаш целият град бе в покой, а точно там, под подземните етажи се образува миниатюрен земетръс, поръчан от незнаен купувач. Нощните лампи се тресяха около орбитата си и една от тях падна на пода, като крушката в нея се пукна. Момичето затаи дъх, осъзнаваща какво следва, а красивият кмет не смееше да мърда. Усещаше енергията на Елисандра в атмосферата, като електрически вълни, плъзгащи се по стените.
-Това май е сбогом.
-Мисля, че си прав. - отвърна тя без да го поглежда.
-Да се пазиш.
Постепенно тялото пред него почна да изтънява, да избледнява и да се размива във фосфорно безцветно. Не след дълго, мъжът можеше свободно да види чаршафите през ръката й. А самата Арадел - нейната душа се издигна извън материята, която все повече изчезваше, докато накрая от нея не останаха само цветни прашинки. Сякаш Соня никога не е била. Изпари се по същия начин, по който и се появи - от нищото.
Душата на Картие се понесе някъде вътре във времето, преминаваща през различни измерения и периоди на вакумирания в съзнанието й свят. Вместо нагоре обаче, тя се понесе напълно към различна дестинация. Право към дома.
-Приятен живот, Арадел Картие. - чу в мислите си гласът на Дантес, който завинаги щеше да отекне в главата и душата й....

/Гери пиши в стаята си. Изчакай моя пост първо./

Радвах се, че кметството е далече от къщата на старшия, за да преминат минутите, които си позволих да се наслаждавам на успеха си, в противен случай щях да нахълтам при Скайфол нахилен до уши.

Стана ми смешно, когато гледах сухата физиономия на дядо си в градината. Нямаше и следа от задоволство, но не бях чак такова незряло хлапе, че да искам похвала. Успехът ми беше очевиден, нямаше какво повече да се каже. Май не бях толкова различен от дъртия- можех да предположа начина, по който действа. Потупване по рамото е по- полезно, за да насърчиш няколко след провал, а след като се е справил няма смисъл да му подхранваш егото.
Аз се радвах достатъчно- с цяла душа, после щях да търся слабите си места в тренировката. Сега бях като някакво врабче - смъкнах ризата си още на двора, нахлух с подскок в къщата и се засмях на стреснатите погледи на животните вътре. Захвърлих дрехите си и се измих подобаващо, нагласих косата си, упражних изражението си на възпитан и зрял момък в огледалото и се облякох с... да го наречем... официалния кат.

Но забелязах, че водата ми беше по- неприятна от всякога- стори ми се ледена, изстудяваше топлото ми тяло против волята му, истински температурен шок, нахлуващ в нервните ми окончания, свиващ порите ми, които до преди малко бях направил проводници на енергията си.
Настръхнах, полазен от нахална тръпка и побързах да изляза на слънце.
Бях изхвърлил голямо количество от енергията си, но успехът ме зареди с нова и имах огромно желание да се упражнявам още и още, пак и пак...
Когато обаче видях черните остатъци от дървото, ми дойде на ум, че трябва да направя от някакъв огнеупорен материал друга мишена на безопасно разстояние от... от всичко наоколо.
- Готов съм. - Покашлях се и скръстих троснато ръце, за да компенсирам лъчезарното си, несериозно излъчване пред старшия.

***
Вървяхме доста бързо по мраморните улици. Маркирах с поглед непознатите и вече познатите ми места. Настроението, а и от там и нагласата ми, бяха различни в сравнение с вчера. Плъзгах поглед по хората, но както винаги - не ги виждах. Улавях се, че излъчвам странна енергия, по друг начин усещах и града - като хлапе, което отива с пълен джоб на панаир - доволно и самоуверено. За пръв път успях да изявя себе си, макар и по такъв незначителен начин,... може би затова бях толкова съсредоточен, настървен в опита си... все едно цял живот съм чакал този момент.
Но не беше задоволство, нито самоуважение онова, което чувствах... просто беше като да си направил нещо полезно, след като са ти втълпявали, че за нищо не ставаш; години ти сам да си губил увереност, виждайки какви недостойни, некадърни хора са по- високо от теб в социално положение, несправедливостта да е до такава степен част от живота ти, че да се изкриви представата ти за успех и провал. На моменти бях забравял, че е нормално да няма справедливост, клатушках се между пораженчеството и упоритостта, между отчаянието и амбицията... изпадах в униние или отговарях с агресия. Това мъничко нещо, което направих днес със собствените си ръце, ми напомни, че не съм парцаливата издънка за изчезващ род- просто никой не е длъжен да те уважава или да ти помага. Никой не се интересува от теб - сам трябва да извоюваш и защитиш положението си... както и аз се научих да не давам уважението и подкрепата си даром.
Тези мисли по пътя придаваха на физиономията ми малко свъсен оттенък.

Чак когато наближихме кметството, дядо ми забави крачка, стъпваше достолепно и аз последвах примера му. Вървях стъпка- две зад него, за да подчертая превъзходството на личността му и класата му на учител... от това аз сам извличах изгода.
Внушителната сграда блесна пред нас. Едно можех да кажа- класа!
Класа в екстериора, класа в интериора. Представях си кмета- самодържец като някакъв попрехвърлил втората си младост чичко, но... нещо не се връзваше... имаше наистина нещо респектиращо, но целия финес и размах на архитектурата в целия град говореше за едно мащабно мислене, за един смел полет на мисълта, дързък и не клиширан от мъдростта на годините... и все пак трябваше да е поне над 40... със строго изражение и с коремче.

Каквато фасадата, такава и вътрешността. Трите етажа, с които разполагаше сградата събираха в себе си всичко нужно. Множество кабинети, в които работеха всекидневно подчинените на кмета. Коридорите бяха изчистени, просторни и широки, така че да успеят да се разминат поне трима човека. На всеки ъгъл имаше поставени големи мраморни саксии, от които избиваха различен вид растения без цветя. Повечето от тях стигаха до тавана придавайки свежест на въздуха в постройката. От друга страна, разполагаше и с множество прозорци, през които да влиза слънчевата светлина. Като цяло обстановката бе приветлива, светла, а хората, които минаваха покрай двамата ни герои усмихнати, дори да не се смееха. Просто си личеше, че вършат работата си с удоволствие. Чиновници, държавници, съветници, даже пощальоните всички се трудеха като едно цяло, под опеката на лидера, за да поддържат града такъв какъвто го познаваме, че дори и да го развият допълнително.
Стигайки до последния етаж, където се намираше и кабинета на Скайфол, те преминаха през една застаряваща, но изискана дама, която Тарен старши познаваше. Още при видът му, дамата не пропусна да го поздрави, като попита по каква работа са дошли.
-Бих искал да помоля за аудиенция с г-н Скайфол.
-Разбира се. Добре сте дошли. Шефът го няма в момента, слезе долу до счетоводството, но всеки момент ще се върне. Изчакайте го в кабинета му, ще му кажа, че сте тук.
Старият пиромаг благодари и продължи по пътя си.
-Това секретарката му ли е? - полюбопитства младока.
-Валънтайн няма секретарка. Не приема подобен тип управление. Отговаря на писмата си и начислява срещите си собственоръчно.
-Брей.
Тарен все повече смяташе, че чичкото с корема ще е голяма работа, още повече когато не оставяше дори малките, незначителни задачи на някой помощник, а приемаше сам тази роля, принизявайки се до нивото на обикновените хора, които обитаваха местността.
Най-накрая стигнаха и до неговият кабинет, на чиято врата бе положена бронзова табелка с името му. Тъй като имаха разрешение, старши натисна бравата и двамата се озоваха вътре. Там също бе толкова слънчево, прозорецът бе отворен широко за проветрение, на бюрото имаше складирани листове и папки, а малкият тапициран диван срещу него просто подканваше на чакащите да го използват. Но въпреки всичко, те не се настаниха, а останаха прави. Юношата оглеждаше всичко с нескрит интерес, продължавайки да се изумява.
-От колко време управлява градът?
-Малко повече от десет години.
-Значи той го е създал?
-Носи неговото име, нали?
Ето, че след още пет минути, вратата зад тях се отвори и през нея премина един висок, изключително красив мъж, току що надминал тридесетте. С дълга черна, лъскава коса, сини като небето, стъклени очи и осанка на важна клечка. Облеклото му се състоеше от черен, изискан костюм, но не пращеше с натруфеност. Точно толкова, колкото е нужно. Единствено цилиндърът на главата му, имаше прикачена декоративна червена пеперуда, като знак за новото начало и красотата, с която се славеше територията.
Първоначално Тарен си помисли, че това е поредния помощник. Толкова млад и хубав, нямаше как да е нещо подобно. Но при вида му, дядо му се изпъчи допълнително и придоби уважителна физиономия. Протегна ръка и мъжът я стисна за поздрав.
-Г-н Скайфол!
-Г-н Мареил!
Ченето на младия пироман щеше да падне от ставите си. Това....този е Валънтайн Скайфол? Къде отиде онзи чичко с очилата, оредяващата коса и тумбестия корем? Къде изчезна представата му за застаряващ политик, с увиснали по тялото му дрехи? Всичките му представи се сринаха на пух и прах. Този пред него нямаше нищо общо със създадените във въображението му картини.
-Моля, седнете. - посочи чернокосия канапето и двамата се настаниха. -Желаете ли кафе, чай, вода?
-Чай няма да е лошо.
Мъжът отиде до една оставена с гореща вода кана, на един от шкафовете, наля в три чаши и сложи по едно пакетче билки в тях, плюс по две лъжици захар. След като ги разбърка подаде по една на гостите си, а третата постави на бюрото си, зад което седна.
-Кажете сега какво ви води тук?
-Това е внукът ми - Тарен младши.
-Приятно ми е, млади момко.
Брюнетът само кимна, все още опитващ се да повярва на очите си.
-Май е малко срамежлив. - усмихна се кметът добронамерено.
Старши изгледа потомъка си със строг поглед, казващ му да се стегне и пак се извърна към лидера.
-Нов е в града, още не е свикнал.
-Надявам се да ти харесва.
-А...да. Много е хубаво.
-Тук сме за работа. За него. Ако има някакъв отрасъл или място където може да работи, бих ви бил задължен. Има големи амбиции и искам да не стои на задника си, с извинение....
-Извинението е прието. - почти се засмя синеокия. -Всъщност винаги имаме нужда от работници. Но не мога да го сложа на случайна позиция. Нека младежът сам ми каже, къде би искал да се развива и в какво е добър.
-Отговаряй, момче! - скастри го възрастният, изкарвайки го от лекият транс, в който бе изпаднал.

Дам, въпросът "Какво искам"... дълбоко под апатията си имах толкова много енергия и позитивни чувства, че се чудех къде да ги дяна, след като около себе си намирах твърде малко приятни личности и оскъдни поводи да съм щастлив /липсваше ми нещо много ценно в детството- приятелите/. Задавайки си преди години въпросът какво искам да се занимавам, винаги си се представях като човек, който да възроди и пази идеалите в обществото... Не се смейте! Може да съм свободолюбив, дори непокорен, но има закони, които трябва да се спазват. Нещо като рицар- защитник на слабите и тяхна опора... такава, каквато аз нямах късмета да намеря.
Но захвърлих тази идея и вместо да "променям света" и да уча хиените на обноски, донякъде те ме превъзпитаха, защото се чувствах изолиран и неразбран от хората- те гледаха с насмешка на подобни блянове. И все пак продължавах да живея според собствените си разбирания в конфликт с всичко, което не харесвам у другите- не приемах недостатъците им и нямаше как да свикна с тях.
Бях особено мнителен към онези, които държат в ръце голяма власт, понеже ние си оставаме хора - изтъкани от слабости и подвластни на изкушения. От тях произтичаха всички беди.
Властта е опиат, който често покварява човека, кара го да се самозабрави, да злоупотребява с него, да не се вслушва в останалите. И в този ред на мисли самоконтролът е единственото нещо, което може да смекчи недостатъците ти, а липсата му- безмилостно да опропасти качествата ти.

Сега пред себе си виждах създателя и управителя на Скайфол. Каква уникална личност трябва да си, за да съградиш и ръководиш нещо толкова мащабно без властолюбие и самозабрава да помрачат блясъка на постигнатото... каква воля и чест са нужни... и то на такава възраст?!
Има два вида изненади: приятни и неприятни.
Общото между тях е, че и двете внасят смут в душата ти.
И аз наистина за момент бях като зашеметен.
Меката светлина в стаята падаше като контур на фигурата му. Топлият въздух отвън носеше някакво благоухание на спретнатото работно място. Харесваше ми подобна организираност... и чаят беше хубав.
Тази добронамереност, земното държание на мъжа срещу мен, лишен от грам превземки, ме накараха, ако не да загърбя предубежденията си към властимащите, то поне да се възроди надеждата ми, че идеалите невинаги са утопия и имат жив пример, покълнал в суровата почва и устоял на бурените.
Стъклените му очи не те сковаваха в ледена хватка /сигурен бях, обаче че го могат/, а излъчваха спокоен, свеж блясък.
Предполагам доста хора са били впечатлени и размекнати пред величието, което непринуденото поведение на кмета още повече подчертава.
Аз определено бях далеч от второто, но в мен се събуди типичният момчешки стремеж да се покажа на ниво и след като си върнах спокойното изражение, отговорих бавно, премерено, взирайки се с открит и искрен поглед в лицето му:
- Имам желание да се развивам в областта на военното дело или администрацията. Но за момента мога да бъда полезен единствено с обикновен физически труд. Имам понятие от зидария и мога да се науча на всичко останало.

Валънтайн слушаше внимателно и търпеливо младия човек пред него. Някак си не можеше да си представи, че това е внука на Мареил. Изобщо не си приличаха. Чак го дари с една блага усмивка, чисто покровителска, както се гледат децата, когато за първи път подкарат колело. Симпатичен младеж, личеше си, че е начетен.
-Не съм съгласен.
Тарен вдигна въпросително вежди, което накара кмета да продължи.
-Не ме разбирай погрешно, не казвам, че се съмнявам със строителните ти способности, но не мисля, че си подходящ. От това, което виждам, мога да заключа, че си образован и интелигентен и би било срамота да те натоваря с хамалски труд. Умните хора са дефицит в наше време.
-Така е! - съгласи се старшият, докато отпиваше от чаят си.
-Добре, нека видим какво имаме....
Красивият лидер отвори един от рафтовете на бюрото си и извади една сравнително тънка папка. Там си записваше всеки дошъл за работа, уменията му, както и отраслите, в които се нуждаеха от помощ. Премина по листите с бърз поглед, търсещ нещо подходящо за момчето пред него. В крайна сметка се спря на три избора, които щеше да му предостави, а той сам щеше да реши кой ще приеме. Ако изобщо приемеше някой от тях. Ако не, щяха да мислят друго.
-Така. Имаме нужда от помощ в зоологическата градина. Работата не е най-лъскавата. Ще се налага да се грижиш за животните, да чистиш клетките и да ги храниш. Предишния грижещ се за тях се пенсионира преди три седмици и сега търсим заместител. Всяка сутрин без изключение отиваш в седем за един час, а вечер в осем, преди да затвори отново за един час. Ще получаваш по сто и петдесет злато. Другия вариант е поддръжка на градския парк. Там ще можеш да се изявиш физически, защото често ремонтираме пейките, чешмите и фонтаните, както и косим тревата, но е на повикване. Не се знае дали тази седмица ще си ни нужен или не. Плаща се по осемдесет злато на смяна.
Брюнета попиваше информацията както гъбата попива вода и разсъждаваше дали иска да се занимава с това или не. Така или иначе всичко бе временно. Не смяташе цял живот да работи нещо обикновено, но за сега възможността да изкарва собствените си пари, без да зависи само от дядо си, изглеждаше доста примамлива.
-Третия вариант е да те назнача помощник в библиотеката. С твоят интелект съм сигурен, че ще се справиш блестящо. Ще имаш началници, както и на другите места, но задълженията ти ще са по-леки. Работното време обаче е по-дълго. Четири дена в седмицата, от осем сутринта до четири следобед. От понеделник до четвъртък, включително. Заплащането е триста злато.
Кметът свали папката от лицето си и погледна към двамата.
-Някое от изброените да ти харесва?

Стоях и слушах внимателно, почти се бях навел напред, за да не изпусна нещо. Обгърнах с пръсти красивата порцеланова чаша и мислех трескаво.
Май даже бях поласкан, че кметът се ангажира с особата ми и вместо да ме запрати на бърза ръка на чист хамалък, се разрови за нещо по- леко и подходящо за мен, пък и в крайна сметка търсеше място, на което да бъда по- полезен на неговия град. Така или иначе интересите ни съвпадаха, даваше ми се право дори на избор, а с това събитието оглави класацията за най- добрите неща, които някой е правел за мен и не исках да се бавя с отговора. Мобилизирах мозъка си на пълни обороти сякаш да оправдая доверието на Скайфол в него.
-Някое от изброените да ти харесва?
Загледах се в ръба на чашката подсъзнателно маркирайки изящната изработка и опасващите я цветните орнаменти.
Наистина по- полезна ми беше работа, която да не ме натоварва, за да може старшия пълноценно да ме скапва от тренировки.
Заплащането не ме вълнуваше, имах и достатъчно свободно време - затова имах рядката привилегия за човек на моята възраст да си избера нещо според собствения си вкус.
Щях да се справя и с трите, и в трите, разбира се, имах преки началници, чиито нареждания да следвам, но с най- много хора щях да се сблъсквам в библиотеката. Както казах, заплащането и работното време не ме вълнуваха. Но именно в библиотеката се спотайваше една апетитна възможност да се ровя в книги, да чета и да уча. При дядо ми физическо натоварване, на работата- обучение след като приключа със задачите си. Какъв розов план! Каква хубава възможност! Можех да извлека голяма полза от тази длъжност. Огледал бях спецификите на всяка длъжност, която ми представи кмета, както скулптор се върти около парче камък, маркирайки обстойно всеки ъгъл и възможностите, които му дава материала да извайва плана си. Знаех, че като делови човек Скайфол знае, че решения не бива да се вземат емоционално, затова и си позволих да помисля добре.

Взех решение.
Все пак вдигнах поглед първо към дядо си- просто формално, за да поискам евентуално мнението му като мой настойник, но както и предположих /или по- скоро се надявах/ той стоеше облегнат назад и блееше някъде към стената вляво от нас. След това се извърнах напред към тъмната фигура зад бюрото с купчинки листи, върху които картографираше съдбата на града и хората в него в близките отрязъци от време.
- Господин Скайфол, работата като помощник в библиотеката ме удовлетворява и ми харесва като вариант. - Казах го дълбок и равен глас... стори ми се, че в положението, в което бях, прозвучах чак смешно сериозно- все едно беседвахме за кой знае какво велико нещо, затова се усмихнах простодушно и добавих: ... Май наистина ми личи, че клоня към книжните плъхове.

-Господин Скайфол, работата като помощник в библиотеката ме удовлетворява и ми харесва като вариант. Май наистина ми личи, че клоня към книжните плъхове.
По възрастните мъже се подсмихнаха леко под мустак. Ако кмета бе почти сигурен, че ще избере точно това, то пиро магът напълно. Познаваше си стоката. Семейството им винаги е държало на доброто образование и явно младото поколение, макар и в лицето само на един представител, не кривеше от традициите. Валънтайн хвана един химикал и записа името му в графата за свободна служба, след което с усмивка затвори демонстративно папката, все едно извършва някакъв важен ритуал.
-Значи е решено. Официално си назначен.
-Това ли е всичко? - попита старши като се изправи.
Внукът му и лидерът на града последваха примера му и двамата си стиснаха ръцете.
-Така мисля. Остава само да го заведа на определеното място.
-Тогава аз ще тръгвам. Имам малко работа, ще го оставя във вашите ръце.
Чернокосия кимна и си размениха нормалните поздрави за довиждане.
-Скоро ще се свържа с теб за един проект.
-Ще чакам с нетърпение.
-А аз? - обади се Тарен.
-След като видиш новото си работно място си свободен за остатъка от деня.
Чудесно, най-накрая време без задължения. Старият напусна кабинета, оставяйки двамата мъже сами. Брюнетът долови погледа на Скайфол, който дори когато протекторът му си тръгне, не се промени. Не се измени, а остана все така сдържан и искрен. Доказателство, че не се е преструвал ни най-малко.
-Е, да тръгваме освен.
-Добре, господине.
Лидерът го поведе обратно надолу, като пак се размина с няколко лъчезарни хора, които поздравяваха шефа си почтително, а той отвръщаше на всеки един от тях, като на някои даваше определени наставления или задачи за през деня. Вън ги очакваше яркото слънце, предразполагащия климат и светлия, открит хоризонт.

/Теди пиши как вървите по улиците./

Огледах всичко, до което можеха да се докоснат очите ми. Някой би казал, че града с всички негови пътеки и възможности лежи в нозете му, но всъщност аз лежах като едно- единствено невзрачно стръкче трева насред богатия, пъстър букет на Скайфол.
Имам чувството, че хората се раждат с емоции, само и само за да могат да замерват околните с тях- като онези непонятни за мен карнавали, в които се целят с домати, пъстри бои и други подобни мацаници- така и чувствата са предназначени, за да ги изливаме върху някого, както боите са създадени, за да бъдат разлети по бялото платно- сами по себе си, затворени в своите тубички, те пак имат цвят, но използвани от художника, те се превръщат в нещо... уникално. Всички хора са просто бели платна- непознати, неразличими, но когато събудят в нас цветовете на чувствата, ние ги изпъстряме с онова нещо, наречено "лично мнение" или "отношение"- за едни някой е пълен идиот, за други- радост неземна. Мда... ей затова са се пръкнали чувствата- не за да стоят затворени, а за да ги използваме, правейки живота си цветен, омацан, объркан, красив или грозен. И всеки, който се докосне до него, да се оцапа поне малко.
В мен имаше толкова недокоснати боички... толкова чувства, на които знаех единствено имената, но никога не бях използвал. Дали нямаше да засъхнат от стоене? Да станат неизползваеми? Да им мине срока на употреба? Едва ли. В мен нито едно чувство не застояваше и не се отлагаше- вечно нещо клокочеше, нещо бушуваше, нещо пълзеше, трептеше по вените ми и никога умът ми не оставаше без нова порция чувства, върху които да се тюхка... да, с такива емоции се бях специализирал да рисувам по всяка ситуация. Като вманиачен драскач, който скицира всичко, обяснява си го, разкрасява го или го рисува само и само да го смачка ритуално, изливайки си яда, но никога не подминаваше. Никога.
И като потвърждение, че не пропусках възможност да си разваля мързела и лежерното настроение, щом чух от съседното заведение една любима моя песен... ужасно тъжна и вълнуваща песен, просто се бях спрял в средата на тротоара и погледан града през нови очи- през очилата на мрачното настроение. Навсякъде чувах шум, говор, нещо забързано като трескав шепот се разливаше от групите хора по пътя и спираше до мен, защото там, където бях аз цареше безвремие, тишина, самота. Като вакуум, като сянка- никой в големия град.
"Хах" засмях се тихичко на глас. Това настроение е заради смотаната песен. Странно е как една мелодия и част от текст могат да изменят толкова посоката на енергията ти. Моята по принцип се влияеше лесно от такива неща, но сега усетих, че ще ми е страшно лесно просто да се отърся от наченките на униние. Така и направих. Реших, че изобщо това са пълни глупости, защото много добре си се чувствах, никой не ми беше нужен, пък познати имах пре достатъчно, ако изпитам нужда да си размърдам нервите и социалните контакти... Дам, те са изтощително нещо... Сигурно довечера щях да се чувствам неловко и да се прибера скапан или изнервен...
Но и това е весело нещо! И с тъмните цветове на тези емоции се рисуват незабравими картини от живота. А всяка една картина си струва.
Какво да правя сега... дали най- после да пиша на майка си? Това беше добра идея. Върху белия лист щях да щрихирам онова, което исках тя да знае... а то нямаше да бъде детайлно или достоверно изображение на живота ми тук, но все пак... длъжен бях да й пиша.
Отправих се без колебание към кметството. Защо и как реших така? Ами... сметнах, че всичко в този свят се движи по моята логика- наивно и глупаво, така е, но все пак почиваше на разумни доводи- в Маджестик пощата се намираше в сградата на кметството, така че... реших, че всички територии следваха тази закономерност. Е, не бях прав за всички територии, но за случая в Скайфол ми провървя- стигайки във фоайето до голямото стъклено табло с надписи за разположението на различните офиси и услуги, видях, че още на първия етаж е разположен пощенски клон.
Коридорите бяха все така оживени- но не от хора, а от една атмосфера, която носи дъх на трудолюбие, динамика, отговорност и удовлетворение от работата.
Пристъпих в стаичката, която се оказа неголяма зала с три гишета за обслужване на гражданите. Достатъчни ли са три гишета? Очевидно- да, защото чакащите бяха малко.
- Искам да изпратя писмо... може ли лист и прочие?- попитах след като дойде мой ред да се надупя, поглеждайки през процепа на стъклото, зад което стоеше очилата леличка.
Тя на свой ред наведе лице, за да ме изгледа учудено през стъклата на своите очила. Сигурно един на хиляда идваше в пощата и тепърва щеше да пише писмо...
- Може, господине.
Но тъкмо да посегне към нужните ... материали, аз видях, че на витрината бяха изложени различни картички с пейзажи от Скайфол.
- Всъщност, дайте ми тази картичка.- посочих една от тях, на която беше изобразен прекрасен изглед над кея, морето и част от града в далечината.
Получих всичко необходимо с бонус една усмивка и потърсих къде да седна. Нямаше чак такива екстри, затова взех една от мастилниците и се подпрях невъзмутимо на перваза на прозореца.  Не ме интересуваше как изглеждах отстрани- бях просто една по- различна бримка във върволицата и хората, чиито погледи лазеха по мен, щяха да ме забравят след час. И това ме устройваше - другите не представляваха интерес за мен, надявам се и аз за тях.
Взех картичка, защото имах намерение да бъда лаконичен. Вече бях твърде голям, за да показвам някакви синовни емоции (поне така смятах) или привързаност към жена, която има все пак и друго дете- считах, че не съм приоритет и ми беше криво да изисквам вниманието й. Да, ревнувах! Признавам го пред вас, но не и пред нея.
Ето какво измъдрих на картичката, която показваше място, на което не съм стъпвал (хах, каква ирония! Ухае даже на показност и притворство, както в повечето официални разговори с хора, на които не искаш да споделиш всичко...):

Здравей, майко.
Щастлив съм да ти пиша тривиалното "Аз съм добре" и още повече, че това отговаря на истината. Предадох твоето писмо на дядо и сега живея при него. Той ме обучава и вече владея своя огън, макар и на елементарно ниво. Но ще се осъвършенствам. Имам и работа- тя звучи скучно, но всъщност е много динамична- помощник съм в градската библиотека. Надявам се всичко при теб да е наред. Обезателно един ден ще се върна и ще взема онова, което по право е мое. До тогава, ако искаш да ми пишеш, знай, че адресът на дядо ми е непроменен.
С уважение и обич
Тарен

Достатъчно... какво повече имаше да кажа? Че мозъкът ми е с тенденции за трайно увреждане, заради книга, написана от самия помощник на Себастиан Дантес? Или че с дядо ми си хвърляме профилактичен тупаник, от който затвърждавам наученото чрез боеве с разни моряци- келеши... Хах, как не! Нито искаше, нито щеше да й е полезно да знае тези подробности.
От там - картичката в плика, марката- върху него и ... нека пътува с вятъра. Олекна ми, но някакво трепетно съмнение ме глождеше дали тя ще ми отговори, или майка ми смята, че съм достатъчно голям, за да се оправям сам и без някакви клиширани писма... И аз самият не знаех кое от двете предпочитах.
Както и да е.... време беше да купя най- сетне прословутата пита с прословутите плодове и да се прибирам. Поне като нося такова лакомство, строгите очи, впити в мен, щяха да са с един чифт по- малко.