ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 На две ръце разстояние

Go down 
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

На две ръце разстояние Empty
ПисанеЗаглавие: На две ръце разстояние   На две ръце разстояние Icon_minitimeПет Яну 04, 2013 1:08 pm

Това е последната спирка на луната. Когато залязва, почти се докосва до града. Именно затова, по проект на кмета, в другият край на града, гражданите построили извиващо се, извисяващо стълбище като атракция. Ако го изкачите в края на нощта почти можете да докоснете луната. Много туристи посещават обекта, за да се насладят на величието на месечината.

На две ръце разстояние Tumblrmd4vc5wr8z1reohnu
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

На две ръце разстояние Empty
ПисанеЗаглавие: Re: На две ръце разстояние   На две ръце разстояние Icon_minitimeСъб Апр 26, 2014 9:55 am

Нощта все повече и повече ме задушаваше. Магията, която се опитваше всячески да си намери път към клетките на това тяло. Студа, който сякаш се увеличаваше, защото започнах да тракам със зъби, а ръцете ми обгърнаха раменете. Но нямах проблем с това. Никога не съм имала проблем с болката и страданието. Калявана бях от самия Бог и той си вършеше чудесно работата. Тормоз, бой, затвор, изпитания. Всичко преминавах бавно или пък бързо. Не се оплаквах. Не виках, не плачех. Държах се както приляга на един демон. Мразех се затова. Че бях толкова различна от другите. Никога не приемаща факта, че съм един безсмъртен. Исках да живея нормално. Да имам семейство. Да остарея, да умра на преклонни години. Но вместо това .. аз се оказах истинската същност на Прокълната.

Точно така моя свят е прокълнат. Да живееш във вечна алчност, завист, смърт. Амбицията да е над всичко. Предателства. Демоните .. дяволите, вампирите и боговете. Ние сме най-силните създания и все пак сме повредени до краен предел. Няма никакъв смисъл нашето съществуване. Нямаме надежда, няма на какво да държим и все пак не умираме. Продължаваме напред колкото и да не искаме. И все пак има спасение .. една кама. Една ръка. Един кол през сърцето и край. Въпреки това .. се появих аз .. и когато бях свободна вече .. Напълно свободна .. се върнах. Аз съм истинското определено на Прокълнат, за мен никога няма да има спокойствие .. дори и след смъртта ми. Вечно и завинаги .. ще страдам.

В наближаването на другия ден .. и слънцето видях нещо интересно. През прозореца на хотелската стая две момичета си говореха за място, където луната почти можела да се докосне. Това малко ми напомни на тази долу, което ме накара да си събера багажа, но в последствие оставих всичко на леглото. Взех само ключа от хотелската стая. Заключих след себе си и тръгнах натам. Сега беше момента да използвам магията, която тялото беше попило до краен предел.

Спуснах я към краката си и след секунда започнах да тичам към въпросното място. Имах нужда от нещо познато, което да не ме стряска, да не поражда нови емоции. Не знам просто как ще се справя с това. Твърде много беше. Прекалено и неможех повече да го поддържам. Месец без чувства и сега изведнъж всичко … да ме връхлита. Вътрешно .. дълбоко в съзнанието ми .. душата ми беше завързана за стол, а всяка нова емоция, че и стара просто я удряха. Типично на някой шпионин, биеха я. Измъчваха я.

-Просто се предай – бяха думите, които казваха – просто се отдай на лудостта.

Знаех какво щеше да се случи след това. Щях да се превърна във втори Себастиян. В новия Силиус, а това нямаше да го позволя. Не исках да съм като тях. Изглеждат напълно наред, а всъщност са гнили с червеи отвътре, като всеки безсмъртен. Е нямаше да го позволя. Нямаше да се отдам на тази наша приятелка лудостта. Ще се държа мъжки и ще се бия в ръцете, че поне малко разум ми е останал.


Най-накрая стигнах желаната дестинация. Още Луната беше царица на всичко, затова и си отдъхнах. Седнах на земята и започнах да гледам тази .. стара приятелка. Неподвижно .. без да мръдна и мускулче стоях и гледах, а тя ми се усмихваше. Някак си ми стана леко на душата. Някак си онези емоции спряха да ме бият отвътре, гласовете на измъчените души спряха да кънтят в главата ми, а споменът за Дориан .. той просто си стоеше, но не изглежда толкова болезнен. Все пак щях да я намеря и да я заведа на безопасно място. Може би Роузкил не е такова, но къщата на Грегъри щеше да е.

Докато стоях така усетих как капки дъжд започнаха да падат по лицето ми. Това ме накара да се усмихна. Вдигнах главата си нагоре и затворих очи. Отворих бавно устни и започнах да пея със сърцето си. Не .. с душата си.

Чувствам се засрамен …
…изоставил собствените си сърце и облик.
Понесох вината.
Щях да ти покажа пътя, но закъснях.

Когато мъката ги пречупи,
ще ги заменя…
… место теб.
Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
.. оставени върху гроба, за да излекуват разбитото сърце.
Нека да вали и да приижда.
.. и слънцето да вдъхне живот отново.
Преродих се.

Пожелавах го и на теб …
… да вървиш настрани и да поддържаш пламъка.
Да те видя отново …
… сияеща с чисто и свято име.

Когато мъката ги пречупи,
ще ги заменя…
… место теб.
Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
.. оставени върху гроба, за да излекуват разбитото сърце.
Нека да вали и да приижда.
.. и слънцето да вдъхне живот отново.
Преродих се.

Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
.. оставени върху гроба, за да излекуват разбитото сърце.
Нека да вали и да приижда.
.. и слънцето да вдъхне живот отново.
Преродих се.

Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
Нека да вали и да приижда.
.. и слънцето да вдъхне живот отново.
Преродих се.

Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.
Мъртви цветя за тези, които са разкъсани.

.....

Песента е в спойлерчето
Spoiler:
 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

На две ръце разстояние Empty
ПисанеЗаглавие: Re: На две ръце разстояние   На две ръце разстояние Icon_minitimeПон Май 12, 2014 1:57 pm

„На две ръце разстояние”. Странно, не мислите ли? Хората в Скайфол да изкривят добре познатата ни метафора и да дадат така промененото име на тази кула. А може би самият кмет, по чиято заръка бе построена атракцията, е искал да се нарича така… На две ръце разстояние… Почти осезаемо близко и едновременно с това- непреодолимо далеч. Пределът, който е най- близо до висините, но е все така непристъпен. Недосегаемата сякаш и за самите богове синева - късче от тях, което заживява свой собствен живот, неподвластно на нищо. Дори и земната твърд да пропадне, небето ще бъде там и ще гледа всеки възход и падение на човечеството. Но нима го интересуват мимолетните ни тревоги? 
Точно тази точка, където сърпа на луната целува  хоризонта и ти виждаш космоса като разперена пред теб сатенена завеса, разбираш подсъзнателно смисъла на това име „На две ръце разстояние”. Прозряваш кои са тези две ръце, които те държат здраво като с клещи и те възпират да докоснеш звездите: първата са твоите слабости на смъртно същество.
Като на длан освен ярките небесни тела ти съзираш и черния катранен мрак на собствените си грешки. Тишината ти говори. Празнотата те гали. Изолацията те прегръща и обръща взора ти към самия себе си. Никой не е успял да стои на това място без да започнат през ума му да тичат стотици мисли, хиляди догадки, милиони страхове. Елате с любимия си, елате, когато сте най- щастливи. Гледката ще ви дари с най- великолепното преживяване за сетивата, но умът ви, осмислящ мистичната красота и вековнотг съвършенство на небето, ще се запита „Колко дълго ще е моето щастие?”. И ще пропълзи във вените ви съмнение.
А втората ръка ли? Втората ръка е реалността. Тя е предназначена да държи приземени дори безсмъртните- онези, които нямат човешките слабости, но все така не им е писано да докоснат чистите и святи небеса. Чувстваш, че така близо до висините, ти ги вкусваш, вдишваш светлината им, но те ласкаво с коварно обаяние на сирена те питат „Наистина ли си щастлив и безгрешен? Достоен ли си да бъдеш допуснат? Ще преминеш ли и двете бариери?” И истината е, че никой не се е доближавал дори на една ръка разстояние.
Това е коварно място, мили мои. Не може да се нарече атракция. 
Опитайте се да дойдете тук и просто да съзерцавате небето… не след дълго ще се уловите, че то съзерцава вас и няма какво да направите, за да го спрете. Гледа ви, разтваря пласт след пласт първо ума, после душата, докато разпънати, приковани на лунния сърп сами ще се вгледате в себе си.
Както казах, това е коварно, но в никакъв случай лошо място! Защото няма от какво да се стесняваш и боиш, ако си в мир със себе си. Ще въздъхнеш, наситил се на красотата и покоя, обзел в ранните часове света, и доволен от хармонията в сърцето си, ще се обърнеш и ще си отидеш.
Но ако някъде в живота ти има миг, за който се съмняваш, низко желание, грешна страст, дума, за която съжаляваш, въпрос, чийто отговор си премълчал, то непременно тук ще излязат на повърхността в паметта ти.
Дали Мортем намери утеха в това място? Небесното огледало показваше прокълнатия живот, изваял нейната същност, но луната й се усмихна. Видя едно изстрадало сърце, което заслужаваше ласка, утеха, упойка… забрава…
Достатъчно се бе терзала до сега и избяга тук, за да намери покой. Щеше да е прекалено жестоко да излезе пак пред очите й всичко, с което до сега се бореше, а святите небеса не са коравосърдечни. Мортем не бе избрала този живот- бе захвърлена в бурята му и се бореше до колкото може, както намери за добре, както бе възпитана, както сърцето й диктуваше… и бе убита. Поне сега заслужаваше отдих.
-Мило дете… почини си… Попей ми и ще ти олекне! Аз ще те прегърна и ще върна вярата ти!- без думи шептеше енергията на това особено място.
Или всичко е плод на фантазията ни? Може би нито луната има тази сила, нито стълбите ни изкачват до нея, нито звездите ни изпитват… всичко е отклик на нашата собствена съвест и чувстваме онова, което отдавна таим в себе си, а не намираме време да осмислим… Да, тук е мястото да останеш насаме и да се насладиш на най- прекрасната, омиротворена и вълшебна гледка далеч от всичко.
Песента тихо танцуваше из мястото. Беше мистична като него. Мортем го виждаше като реплика на дома си, затова и запълваше с подобен мрачен текст пространството. А небето откликваше ласкаво и тя виждаше в него каквото си поиска… в момента така й се искаше да вижда милия роден дворец в Ада… Вибрациите на гласа й караха морното й съзнание да притихне като в транс. Сякаш някаква самохипноза покри тялото й с копринен саван. Принцесата бе омиротворена, но само за минута…
По пътя се зададе шумна група младежи. Какво ли правеха в този студ посред ситната като снежен прах роса? Истинско светотатство бе да разбият на парченца хармонията с гласовете и смеха си точно преди пукването на зората! Всеки би им се издразнил, но те бяха така млади, така безгрижни и може би това бе техният начин за бягство от кой знае каква тегоба в душите им.
Мортем погледна към тях. Изкачваха се нагоре по пътеката. Първо две момчета на не повече от шестнадесет години, а след тях имаше три девойки… една от които вървеше приведена малко назад и дълги розови къдрици падаха пред лицето.
Хелските стоеше все така неподвижно и спокойно ги наблюдаваше. Мислеше, че ще подминат, но те изведнъж се спряха и за секунди групата притихна и нещо в тялото й изтръпна… някаква вълна, неподвластна на волята й, скова ума й, сякаш искаше да изпъди присъствието на душата й от клетките си.
-Фиона?- викна момчето най-отпред, забило ококорени очи право в демонката. -Какво пра…
-Фиона! Къде беше?- един през друг никнеха гласове и въпроси, отправени все към нея.
-Кой е това?- попита другото момче, явно неразибращо за каква Фиона става въпрос. Също и Мортем си нямаше понятие какво се случи току що.
Девойката с розови коси, която вървеше последна, вдигна глава без да обели и дума. Беше около двадесет и пет годишна с прекрасни черти на лицето, прогнили като наранена ябълка от тъмни кръгове под  очите, в които сега се изписа някакъв взрив от стъписване, ярост, радост и тъга. Младежите се спуснаха към Мортем, но другата розовокоса ги избута всичките. Гласът й накара мраморните стълби на кулата да закънтят. 
-Къде беше два дни?- думите, пропити с ярост трепереха, а от очите й потекоха сълзи.
-Селия, недей…- опита се да я успокои ниско, пълничко момиче, но ръката, която искаше да постави приятелски на рамото й, бе отблъсната.
-Аз… - Мортем не знаеше как да реагира. Разбираше подсъзнателно, че е въпрос на време съдбата да я сблъска с познати на тялото, в което се засели душата й, и ето че пътищата им се пресякоха. Явно от първия път се натъкна на сестра си…
-Търсихме те навсякъде!- не спираше да вика Селия, едва сдържайки сълзите си. -При онзи пропаднал сервитьор ли беше? Мама се поболя от теб! Как посмя да изчезнеш за два дни така!?
Мортем очакваше всеки момент девойката да я удари, да я сграбчи и да завлече тялото на изчезналата си сестра обратно към техния живот. Можеше да види и разбере страданието им, да предвиди отчаянието, което появата в чуждо тяло щеше да донесе… още колко съдби трябваше да покоси сърпа на Жътваря по неведомите пътища на съдбата?
-Важното е, че е добре…. -опита се отново да я успокои приятелката й, но думите й увиснаха във въздуха нечути. Останалите мълчаха и не знаеха къде да се дянат и какво да правят при подобна семейна драма.
-Идвай веднага с мен! Прибираме се вкъщи!- проплака бедното момиче- ВЕДНАГА!

/Свободно РП/

_________________
На две ръце разстояние Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




На две ръце разстояние Empty
ПисанеЗаглавие: Re: На две ръце разстояние   На две ръце разстояние Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
На две ръце разстояние
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Скайфол :: Скайфол-
Идете на: