ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Белите улици

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeПет Яну 04, 2013 1:17 pm

First topic message reminder :

Наричат ги така, защото за разлика от другите територии, тук те са изцяло от бял, ненапукан мрамор. Многобройни са, водят до различните дестинации на града и всяка сутрин биват грижливо почиствани.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

АвторСъобщение
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeНед Сеп 29, 2013 11:27 am

Как можеш да имаш безгрижен живот, да не мислиш за утре, да не си спомняш за вчера, когато всяко едно ДНЕС те смазва- удря те в момента, когато отклониш поглед настрани, кара те отново да се вгледаш в него- всяка една забежка е само миг, след който реалността идва.
Не ме разбирайте погрешно- не говорим за крайности, които да те лишат от радостта в малките неща- познавате ме- аз лавирам между всички крайности, аз съм изграден от тях и същевременно- независим от тях.
Не може художник да посегне към боите, без да е решил какво иска да нарисува, не можем да посегнем към мастилото, без да знаем поне за какво ще пишем.
Ако вие можете- дерзайте! Но времето тиктака... животът ни е глинен съд, който извайваме всеки ден... а глината засъхва бързо, ако не се работи по нея. И накрая би било хубаво, ако този съд бъде полезен и лицеприятен за нас, а и за околните. И отново казвам- има ден и нощ, има безгрижни моменти, има и всекидневни битки, които да ти осигурят тези моменти- всичко се допълва и допринася за другото. За да се живее пълноценно, не трябва да се игнорира нито едната от двете половини... както монета с едно лице няма стойност, така и живот без безгрижни моменти е нищо, така и съществуване без амбиция и труд не струва нищо. Защо ни е болката, казвате... а сладка ли е без нея победата? Излишни са терзанията... да, има такива, които са излишни- тези, от които не зависи нищо, не те водят до нищо и чрез тях нищо не се постига. Но не ни ли правят именно болезнените трели на душата човечни, принципни, състрадателни, мислещи, разбиращи?
Живея така, сякаш нищо около мен не съществува, но сетивата ми са изострени за всичко- имам мнение по всеки въпрос, имам гледна точка за всяка ситуация, а ако нямам, убежденията и принципите ми ще изработят такава.
Можеш ли да стоиш безучастен? Можеш ли да се радваш на деня, когато си закърмен с проблеми?
Как да имаш безгрижно детство, когато родителите ти всеки ден говорят за безпаричие, за проблеми, когато се сблъскваш със злото на всеки ъгъл. Несигурност, неясна, но съществуваща заплаха, трудности....
Точно така- децата подсъзнателно усещат това- съпреживяват го. Не разбират големите, сложни думи и факти, които възрастните обсъждат, дори си дават вид, че не ги чуват, но ги попиват. Попиват емоцията, обливани са с всяко наше чувство. Натоварваме ги, а те дори не знаят защо и от къде животът им поднася горчиви повеи. От къде идва това чувство? Нима децата са сторили нещо? Нима имат една постъпка, за която да търпят последствия? Защо в крайна сметка всичко рефлектира върху тях... Запомнете тези мисли, защото те са ключът за онова, което накара кръвта ми да кипи, след като замръзна; да погледна настрани от своя собствен път дори да се отклоня по собствена воля...

Появи се това детенце... не искам да говоря за злобата, която изпитах към съдбата... не искам да ви споделя асоциациите ми за собственото ми детство.. Не искам, защото в този един момент ги преглътнах, преживят, израснах. Захвърлих ги и ги игнорирах напълно доброволно- сега аз бях онзи, който искаше да даде подкрепа- да се раздаде, а не да търси отговори на екзистенциални въпроси, да се опита да помогне, а не да оплаква себе си. Не можех да оставя нещата така.
Сърцето ми изгаряше, а трябваше да съм силен. Душата ми се разкъсваше, но аз трябваше да бъда опора, сам загубил почва под краката си.
Горчеше ми, но гласът ми трябваше да е уверен...
Умирах, но трябваше да отрека смъртта и да възвеличая живота.
А смъртта беше дошла- мигновена, брутална, неумолима.
Лишила беше това детенце от двамата му родители... него, стотици като него и още хиляди, различни от него. Тя е черна птица, която лети спокойно, а ние си мислим, че с примитивните си чучела можем да я изплашим, че когато не мислим за нея, тя ще ни подмине. Няма да ни отмине. Но едно дете не бива да мисли така, не бива да пораства по този начин. Не това трябва да е първият житейски урок... това изпитание, което беше приготвила съдбата за момиченцето, беше извратено... А дали то не беше изпитание и за мен? До колко приемането на смъртта ме е направило коравосърдечен и до колко съм безразличен към кошмарите на другите?
Не съм нито едното нито другото, щом аз имам думата и нещо зависи от мен.

Пепелявосивото личице беше обляно в сълзи, очите бяха подпухнали, страдащи, кървави... сърчицето също беше кървящо, потрепващо в агония и конвулсии... а малките устни едва изричаха думите- искаха да изкрещят, да викат, но дробчетата не поемаха достатъчно въздух с накъсаните си хълцания.
Това личице се обърна към мен. То твърдеше, че търси отговор и обяснение, но всъщност искаше да забрави всичко, да зачертне болката. Крещеше за помощ.
Очите на момиченцето гледаха към мен през пелена от сълзи, думите му ме пронизваха, но аз не биваше да трепвам.
"Погребението"... "моите мама и тате"...
Всяка сричка кънтеше в ума ми. Какво да й кажа? Да не плаче? Не, това е най- голямата грешка, трябва да плаче. Сълзите изтощават болката, удавят я. Не можех да й кажа, че всичко ще се оправи, но можех да й обещая, че ще се погрижа за нея.
Усмихнах се с огромно усилие:
- Те са на небето, при Елисандра. От там ще ти помагат винаги и аз ще ти помогна сега.
Чернокосата главица клюмна и плачът се засили още повече. Беше непосилен... знаех какво си мисли тя... но трябваше да я убедя, че това, което е в ума й не е правилно, да направя всичко да изглежда по- добре. Та тя беше толкова мъничка, крехка, копнееше подсъзнателно да повярва в нещо хубаво- както с тънките си пръстчета се вкопчваше в собствената си рокличка, защото нямаше нищо друго живо и познато около нея, така душата й търсеше нещо, за което да се залови... но от къде да го намеря такова, след като е останала сам- самичка... захвърлена, изгубена, разбита... ще успея ли? Как да се уповава на богинята, когато в детските очи тя беше презряна крадла на човешки животи. Какво за едно детенце е бъдещето, волята?
Вдигнах бавно ръка и я положих на малкото тресящо се от хълцания рамо. Тогава момиченцето се разрида още повече и, ако до преди малко преглъщаше хлипанията си, сега даде воля на болката. Гласът й беше немощен, пресипнал, но плачът й беше като прибой на скръбни вълни. Усетила ръката на рамото си, малката хвана с треперещите си пръстчета ръкава ми и зарови лице в него. Приседнах по- близо и започнах да я милвам по косата. Телцето й беше толкова студено, а лицето й гореше като от треска. Тя плачеше, притиснала лицето си в мен и гласът й идваше притъпен за слуха, но сякаш разтърсваше цялото ми тяло. Езикът ми сякаш беше подпухнал, гласните струни- вкаменени и не можех да изрека нищо повече. Но трябваше. Това детенце ме караше да съм готов да направя всичко. Колко добре я разбирах... само че аз никога не съм оплаквал смъртта на баща си- не я приемах, не я бях видял, можех да се преструвам, че не съществува. Имах вратичка от която да влиза чистия въздух на надеждата, опора, на която да се облегна...
- Няма да ходиш на погребението, аз ще стоя с теб. Ще отидем при някои твои роднини, искаш ли? Те сигурно се тревожат за теб.
Момиченцето взе да хлипа, опитвайки се да каже нещо. Опитах се да я отделя ласкаво от себе си, но тя се притискаше в мен и не спираше да плаче. Продължих да милвам косите й, залюлявайки я леко в прегръдката си, както правеше моята майка.
- Ще ми кажеш ли как се казваш?- попитах, опитвайки да я откъсна от кръговрата на еднотипните мисли за случилото се, да я върна в деиствителността.
- Айлийн- прошепна след малко тя без да вдига глава.
- Не разбрах как?- попитах отново, за да я накарам да се изправи.
Тя вдигна личицето си, все още държайки ръкава ми в ръчичките си, опита се да се поуспокои, преглътна, вдиша дълбоко и изхлипа името си отново.
- Аз съм Тарен.- казах с кротка усмивка.
После използвах момента и погалих челото й със свободната си ръка, отмествайки косата й. Накрая положих дланта си на другото й рамо, за да я задържа момиченцето изправено- да може да ме вижда и аз да виждам нея. Приведох се леко, гледайки право в очите й. А те ту се затваряха от ридание, ту отместваше поглед и искаше отново да зарови глава в ръкава ми, да се скрие от света, да се почувства приютена и защитена. Заговорих бавно и уверено:
- Спокойно... ще видиш, че ... че ще отидем заедно до твоите близки и те ще се погрижат за теб. Кажи ми... имаш ли други роднини. Баба? Леля?
- Не искам!- извика провлачено момиченцето, впивайки мокрите си очи в мен. Но аз продължих:
- Те не знаят къде си! Не бива да скиташ сама.-не трябваше да настоявам, за да не я отблъсна и да се затвори в себе си, затова смених бързо темата.- Гладна ли си? Студено ли ти е?
И на двете тя поклати отрицателно глава, но виждах че под сивата й рокличка телцето й трепери, неспособно да се сгрее от изтощението и преживения ужас.
- Искаш ли да ти дам моя елек? Виж, ще ти отива! Хайде... вземи- опитах се да звуча колкото се може по- ведро и пуснах раменцата й за миг. Свалих дрехата й загърнах слабото й гръбче в нея. Момиченцето стоеше като болна птичка- неподвижно, свело глава и гледаше в някаква произволна, случайна част на елека, който скри доста от тялото й. Поне мислите й бяха отклонени за миг и тя спря да плаче като преди.
Погалих я отново и отново, избърсах с длан сълзите от бузките й и продължих да говоря за каквото ми дойде на ума колкото се може по- експресивно:
- Днес е хладно- виж какъв вятър беше излязал- ще настинем, ако стоим навън! Хайде, Айлийн, ела с мен... ще те заведа при едни мои приятели. Ще си починеш и ще видиш едно специално място. Била ли си в голямата библиотека?
Момиченцето продължаваше да гледа с празни очи елека и само поклати механично глава в знак на отрицание.
- Оо, сега ще я видиш! Аз работя там. Като приказка е! Не можем да стоим тук, нали? Ще дойдеш ли? Хайде...
Надигнах се леко с надеждата тя да ме последва. Протегнах ръката си, за да се хване за нея и да даде по този начин съгласието си.
Все още не беше във възраст, когато отрицанието на всичко с маниер на инат, предизвикателство и самоизмъчване й е присъщо- "Нека настина! Нека съм сама!" и прочие. Беше послушно, възпитано и добро дете. Тя положи малката си ръчичка в моята. Веничките й се синееха от напрежението, а капилярчетата изпъкваха като лилави мрежички на загубилата своя цвят и сякаш плътност кожа след преживяния шок. Изправи се бавно, олюлявайки се, стъпи на слабите си крачета, които се подаваха под сивата рокличка. Аз исках да я прегърна през рамото, но така щеше подсъзнателно да се чувства водена нанякъде, а държейки ме за ръка, щяхме да вървим заедно, по неин избор- тя да бъде тази, която ме е хванала и да бъде готова да ме пусне, когато желае.
Запътихме се към библиотеката- не можех да я притискам и да я разпитвам тук. Колкото исках да я оставя на спокойствие, толкова и се налагаше да разберем коя е и от къде е. Но първо трябваше да се откъсне за мъничко от болката, която спомените за семейството и самата нея предизвикваха.
Това дете... щях да направя всичко, което е по силите ми. Не ме интересуваше изобщо кой какво ще каже. Тя идваше с мен в библиотеката, щях да изляза от работа, когато трябва и ако имаше нужда, щях да стоя до нея цял ден, докато не разберем къде са роднините й. Но знаех също така, че колегите ми са не по- малко добри и състрадателни. А може би бяха чули нещо за случая и знаеха коя е тя.
Вървяхме бавно, малката- загърната в моя елек, който стигаше почти до коленцата й, а аз- трескаво търсещ думите, които да я възпрепятстват да мисли за нещастието си- трябваше й психическа почивка. Няма значение дали й беше интересно и дали изобщо реагира на думите ми- важното беше да мисли върху тях. Същевременно се опитвах да не докосна някоя болезнена асоциация с родители те й, което ставаше изключително и само по интуиция.
- Днес знаеш ли какво стана? Едно животинче дойде при нас в библиотеката. Може да е искало книжка, или да се скрие от студа- знам ли... обаче едно момиче, с което ще се запознаеш, много се стресна. Можеш ли да познаеш какво беше животинчето? (никакъв отговор) Ще ти подскажа- едно такова летящо... но не е птица (Айлийн вдигна очи към мен). Има и едни голееееми уши. Като мишка... не се ли сещаш?- влагах цялата си експресивност да я въвлека в разговора.
- Плилеп? - ококори се малката, сладко изричайки "Р" като "Л". За пръв път в глачсето й имаше някакъв живец... това ми даде стимул още да продължа. Хлипанията намаляха и поне за мъничко сълзите й спряха.
- Да! Ти си умна и се досети. Едно прилепче. И ние го пуснахме да си лети навън. А колежката ми се уплаши от него, представяш ли си? Ти страхуваш ли се от прилепчета?- не откъсвах очи от нея като само маркирах пътя, по който се движим.
- Не!- тросна се малката и смръщи вежди.
- Браво! Ти си значи много по-смела от нея!- възкликнах и усетих как крачките на момиченцето стават мъничко по- уверени и по- бързи.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeПон Яну 27, 2014 7:39 pm

- Мамо, не искам да отиваме...- за пореден път проплака момченцето.
- Моля те, зайче... не говори така. Знаеш, че така трябва.- когато настояванията и заповедите не свършиха работа, младата жена с изпито, но красиво лице, се върна към ласкавите молби.
- Ти върви без мен! Аз ще се оправя сам! – детето задърпа малката торба, в която бяха събрани неговите вещи. Стоеше на прага и пречеше на майка си да затвори вратата, защото подсъзнателно знаеше, че щом веднъж ключът превърти в ключалката, повече никога нямаше да я отвори отново- такова беше условието.- Трябва някой да остане тук, да посрещне татко, когато се върне.
Тези думи се забиха като кинжал в гърдите на Елерия. Въдухът й сякаш изчезна и пред очите й причерня. Силна болка стегна гърлото й, но връщане назад нямаше... на ръката й блестеше нов годежен пръстен- тя никога не го носеше, но днес трябваше да го сложи. Вече й беше много широк, защото с всеки ден сякаш тялото й се стапяше като восъчна свещ.
......
Накрая се качиха във файтона. Момченцето потъна в сянката на завеските и гледаше с празен поглед назад. Изражението, очите му, смръщените вежди чертаеха сиви линии по лицето му и свитите устни повече не показваха скръб, а единствено студенина. Отчуждение. То не вяваше, че ще се стигне до този миг, че всичко това ще се случи и в наивното си мозъче си мислеше, че каквото и да става, то е само лош шепот от сънищата му. Каквото и да правеха големите, то се чувстваше защитено щом запуши уши и се свие под одеалото на квератчето си. Сега това последно убежище и изкуствено спокойствие, което хората търсят единствено предметите, щом се озоват сами на света, му бе отнето. Нямаше вече за какво да се залови и стискаше стара опърпана маймунка. Никога не си бе играло с нея, но бегло си спомняше, че тя от баща му. Сякаш само това му остана от детството, което го напусна от момента, в който вратата на дома му бе заключена за последно.
Елерия се опитваше да не плаче. Дни и нощи наред мислеше и се колебаеше, опитваше се да говори дори с духовете, които я спохождаха в сънищата й, за да вземе правилното решение. Но и тя се бе оказала сама. Можеше да го понесе- за нея щеше да е по- леко, ако останеше до края на живота си зазидана в къщата, където не смееше да размести дори столовете, за да не изчезнат спомените, за които отчаяно се вкопчваше с надеждата да не угасне надеждаа й... да, тя предпочиташе да умре там, чакайки, докато старческата й памет забрави коя е, но не и какво чака... Но Тарен... за него правеше всичко. И сега, гледайки строгото, студено изражение на малкото дете, за пръв път се разколеба дали направи правилния избор... за миг й се поиска да извика на кочияша да се върне назад, пък майната му на всичко- щяха да живеят бедно, но щастливи, и да работи неуморно, и да изгледа сина си ТАМ, и един ден побеляла да послещне снаха си, и да люлее в малката кошара внучетата, и.... и.....
Но връщане назад нямаше... нямаше кой да й позволи да се откаже- беше сключила договор, с който, колкото и да го отричаше пред себе си, продаде нещо много повече от утробата си.
Като сенки се стрелкаха фигурите по пътя, като ледени, светли петна лъчите на летния ден заслепяваха пътниците във файтона... сякаш в този миг всичко свърши. Света, живота, личността на всеки от тях.
А когато слязоха, Елерия, изправена гордо, изпълнена с привидна решителност, тръгна наред. Тарен отказа да я хване за ръка- отблъсна я и не я погледна в очите, но докато крачеше след нея, вдигна поглед, за да се увери, че тя все пак е там. Водеше го против волята му, но той не смееше да не я следва- ужасът от това да остане сам насред непознатия свят беше най- страховитият кошмар в обърканото му съзнание. Не знаеше вече какво се случва с него и просто се движеше след стройната фигура. Много страх и тъга натежаха в сърцето му и главицата му клюмна като прекършена. Виждаше единствено малките камъчета по пътя, които изчезваха назад, щом нарави крачка, появяваха се нови и пак си отиваха под обувчиците му. Усещаше плата на маймунката до лицето си, мокра от сълзи. Криеше се зад нея, когато чу някакъв глас да ги приветства. Сниши се, когато минаха през голяма врата и бялото слънце изчезна. Не смееше да се огледа. Появи се хлад, лъскав мрамор... килим, други гласове, оше врати, високи стълби... но той виждаше само обувчиците си, които извървяха целия този път и, макар тайно да търсеха след време старата къща, никога не прекрачиха прага й...

**********************

Камъчетата по пътя изчезваха назад...
Като сенки се стрелкаха фигурите по пътя...
Като ледени, светли петна лъчите ме заслепяваха...
Видението, наречено де жа вю се вдигна от очите ми като мъгла.
Навитата на кълбо змия около сърцето ми често стягаше захвата си точно като в онези дни и зъбите й пускаха нежно отрова в плътта ми и всяка доза спомени бяха толкова живи...
Изведъж апетитът ми изчезна, смирих се като малко дете и главата ми клюмна на гърдите. Вървях след леля Лили, която често беше поздравявана от разни минувачи, но вниманието й не беше съвсем заето с тях, така че след малко ме повика по име:
- Какво има, сладък, нещо те мори ли?
- Да го наречем сценчна треска.. мисля за довечера.- излъгах аз, както всеки път, когато говорех за моментните си слабости.- Всички свършихме толкова работа...
Женицата се усмихна и погледът й се задържа върху мен- изпитателно, но не отвърна нищо.
Седнахме в едно от малките заведения с изящно име по централната улица, които не можеха да се нарекат ресторант, но и не бяха от простите закусвални с кисели лелички зад плота и сухи сервитьорки, щъкащи с досада сред клиентите. Беше приятна обстановка- няколко малки маси, няколко маси за по- големи компании, сепарета с диванчета и удобни тапицирани столове за останалите. Беше топло, без нежелана миризма на готвено, която да попие в дрехите, но и достатъчно апетитна, че да провокира апетита. Като цяло непретенциозен интериор, но с доста добри попадения от комбинации на дърво, каменна камина и морски детайли, коитовсе пак да напомнят на гостите, че са в Морската перла- Скайфол. Беше пълно в този час с обядващи ратобяги.
- Хайде, ще хапнем, пък за довечера не го мисли. Ние направихме каквото трябва, пък да става каквото ще, нали така?- възрастната ми колежка се насочи към една отдалечена маса, и която, щом й одадох стола, ме заля с ласкава енергия.
Тя беше така любезна и да ми прошепне някои пикантни клюки за заведението, собственика му, за онези от персонала, които бяха познати на нейни познати, но явната ми незаинтересованост от тази материя ни насочи към други теми. Заговорихме за това кой какви цитати е приготвил за довечера и се оказа, че никой не е споделил с никого, запазвайки моментът на изненадата. Но пък тя ми разказа, че ще е пълно с нейни познати, страстни почитатели на класическата литература, така че щяло да се получи събиране на високо литературно ниво. Аз също се замислих... ако трябваше да цитирам, нещо, в което да вложа цялата си душа... Побързах да напусна унеса си, защото продължавайки така, щях да бъда пълен провал като събеседник. А, както неведнъж съм казвал, храненето винаги прави деня една нота по- мажорен и един нюанс по- цветен, така че реших да се спася от припадък в следствие на глад и на умопомрачение в следствие на непотребен негативизъм.
При избора на яденето, леля Лили ме информира кое от менюто е стихията на готвача на смяна в момента и така две чинии омлет, рулца от кайма и пълнени домати с... нещо се озоваха пред нас.
- Свикна ли вече със Скайфол, слънце?
- Не мога да кажа, че го познавам в детайли, но ми харесва. Вече не знам дали тук съм чужденец или в Маджестик ще съм като на гости.- пошегувах се аз.
- А дядо ти как е? Не съм го виждала може би година.
- Благодаря, добре е. Вие от къде се познавате?- запитах логично, защото си спомних, че за втори път тя споменава дядо ми.
- О, него доста хора го познават – все пак и двамата сме на работа към общината, та сме се засичали. Скайфол често го наема, знаеш.- чаровна усмивка завърши отговора й.
- В ума си представих как тази закачлива лелчка пръска обичайните си шеги и закачки, а дядо ми я гледа като сънен, свъсен мечок и подминава със сумтене. Или пък не... Но все пак по- вероятно е да я подминава. Надали е избрал да живее толкова далеч от града, ако си е падал по приятелски сбирки.

В крайна сметка след още няколко минути се отпуснах, запалих цигара и бях готов да се бия със слонове и ДОРИ да се изявя пред гостите довечера... може би.
След още половин час и едно десертче, на което леля Лили не успя да устои въпреки огромната вътрешна борба с дебнещите я калории, тя се отдаде на прегрешението с извинението /повече за пред себе си/ , че много енергия изхаби дотук и още повече ще изхаби довечера и накрая тръгнахме.
В Артфол вече бяха шефовете ни и, разбира се , Майкъл, който искрено се надявах да е приготвил обещания запис.
Но махме работа за вършене, затова реших първо да изпълня нарежданията, а в някой промеждутък да говоря с него.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeПон Мар 10, 2014 10:13 pm

Субектът на нашия разказ стоеше сред три обекта, които го интересуваха толкова, колкото и ранните детски години на кравата, от чието мляко беше направено сиренето в омлета му тази сутрин- спираше вниманието си върху тях, колкото да не скучае.
А той определено скучаеше. Затваряше очи и някак се опитваше да пришпори минутите, които трябваше да прекара в задух, жега, влага и бездействие, спаружващо мислите ти- намираше се в сауната на Спортния център, където Хуч го запрати, за да разсее мускулното натоварване след интензивната тренировка.
Ненавиждах влагата- тя притиска дробовете, впримчва кислорода в мъгливата си пелена и те кара да се чувстваш тежък като напоена гъба.
Топлината е добре, но цялата тази вода ме изнервяше. И друга неприятна мисъл ме човъркаше- а именно, че вън вятърът стържи по черепа като нож и кара в мускулите ти да пълзят лепкави, студени като червеи тръпки. Поредният щурм на зимата срещу сравнително меката есен в Скайфол.
Отказах се да броя дъските по ламперията в сауната, да си играя с облачетата пара или да слушам клюките на тримата чичковци в помещението, които явно бяха сигурни, че бездейственото киснене и пот преди обилния обяд са сигурен метод за доближаване на теглото им малко по- близо до двуцифрена стойност.
Тези тримата бяха, явно, с претенции за политическа компетентност и роля в кметството, което е до някъде смешно, предвид монопола на Валънтайн над постовете в институцията. Но тук си играеха на дипломати и нищеха отношението на Скайфол с новия кмет на Маждестик след преврата. Изтънчените сплетни не бяха на особено изтънчен език и от епитетите, с които го наричаха, се досетих, че са меко казано негативно настроени към него. Или му завиждаха, че е взел власт, за която може би и те имаха амбиции, или ги беше страх пожарът от съседната плевня да не прескочи и в тукашната слама. Говореха спокойно пред мен- страничния човек, защото законобоязливите им устенца не изричаха нищичко против Валънтайн.
За себе си знаех една простичка истина- промяна на върха не носи реконструкция в основата на обществото. Вярно, във Феникс недоволството на народа беше узряло, но крупните бизнесмени и тлъстите риби щяха да се пригодят към всичко- нещо повече- на драго сърце се пишеха активисти за събарянето на кмета и първи развяваха след краха му подкрепата към новото правителство.
Но хората сигурно бяха оптимисти, че нещо ще се промени, че пиявиците ще се кротнат и ще възцари справедливост и мир на земята. Жалко, че реформизмът е толкова заразен за будните умове. Но нека! Дано стане така! Дано има единогласие сред овластените, с което да не се продължи порочния кръг на бездействащи управляващи и активна опозиция.
Това щеше да си проличи в изкуството, в настроението, с което хората крачат по улицата- ако има подем в творчеството, ако раменете са изправени и атмосферата е безгрижна, значи, че нацията е добре. Останалото е просто игра сред върхушката на морал и възгледи в политиката.

В сауната нямаше часовник- не би имало полза от него, когато парата запоти стъклото му, затова разчитах на биологичния си такъв… според който вече предозирах възможностите на търпението си.
Напуснах тенджерата под налягане и температурният контраст ме зашлеви като мокър парцал. Налагаше се да положа старание, за да поддържам топлината в тялото си и за кураж се спрях пред протеиновия бар- единственото място, на което напоследък харчех парите си за питие- в случая- чай. Все пак спестявах всяко възможно петаче от заплатата си… все пак за бъдещото ми завръщане в Маджестик имах нужда от капитал.
- Защо не вземеш вместо диуретик нещо по- хранително?- подметна Хелън- симпатично девойче, работещо втора смяна в четните дни от седмицата.
- Не че имам против нещата, стояли в епруветка, но така съм си добре, благодаря.
- Оф, нищо не разбираш ти….
- Карай де, стави ме да си живея в заблуда…
И така, живеейки в заблуда, си допих чая и излязох на поход срещу вятъра.
Който… беше изчезнал, защото явно му беше писнало да ме чака – все пак наближаваше 6 часа. Беше се стъмнило и светлините по главната улица хвърляха мокри, бляскави петна върху изпразващите се сгради с офиси. Сенки преминаваха пред лампите вътре в заведенията- оборотът там тепърва предстоеше да се навърти.
Спрях се пред часовниковата кула до градския съд и се огледах. Минувачите бяха сгушени в палтата си, омотали вратове с шалове, като че ли в яките им навяваше сняг, а всъщност в Скайфол онова, което считаха за зима, при нас беше просто…малко по- мрачна есен. Въпрос на навик.
От километри си личеше, че чакам нещо- нетипично много ме привличаше циферблатът на кулата и мърдането на стрелките поглъщаше вниманието ми изцяло.
Накрая дядо ми се появи- точно навреме при последния- шести звук от камбанките.
- Носиш ли ги?- направо попита той… разговорът по същество си беше наша запазена марка.
- Да, но вече утре трябва да ги носиш на Скайфол.- отвърнах, подавайки му няколко фактури.
- Няма нищо, дай ми ги, имам да отида на още едно място, а ти се прибирай… или ако искаш, ела с мен.
Развъртях се малко и премислих идеята- напоследък ме пращаше напред- назад помежду другото, преди или след работа да се оправям и с неговите дела. Не го виня- и аз да имаше кого да накарам да кисне два часа при пъпчивите чиновници за един подпис и да се разправя с приятно разсеяни чорбаджии, нямаше да се колебая.
- Къде по- точно ще ходиш?
Сивата му брада се размърда, едрите ръце пъхнаха фактурите във вътрешния джоб на голямото палто от шаяк и дрезгавият глас отвърна:
- При Дейвид Ор.
Присвих очи, защото имената лесно ми се изплъзваха в разговорите и не можех да се сетя за кого говори дядо ми.
- С него имаме поръчка за туристическия кораб- той го строи, аз го кърпя да не потъне още от първия път… Синът му е адвокат, говорил съм ти за него.
- Със син адвокат, надали му пука много дали корабът ще потъне. – подметнах аз, още опитвайки се да си спомня кога изобщо дядо ми ми беше разкривал личните си дела до такива детайли.- А ти от кога строиш кораби?
- Аз съм само по вътрешната конструкция… Идваш ли в крайна сметка?
- Ами… добре.

Закрачихме мълчаливо, но на втория метър Старши си спомни, че му бях задал въпрос.
- Аз, моето момче, когато съм се занимавал с лодки, ти не си бил плануван! Баща ти още ходеше прав под масата, както се казва.
Вперих учудено очи в лицето му, а той прихна да се смее.
- … ама само ги продавах! Сега върша същото като при една къща- подпори, каси на врати, дърворезбите, вграждаме мебелировката…
- И фактурите са за да събирате пари за материала?
- Бързо схващаш. – иронично подметна стария.
- И му ги носиш, за да се разправя той?
- Абсолютно. Докато дойде моя ред, ще се запролети…

Къщата беше обикновена- такава, която опровергава стереотипните възгледи, че адвокатите и инженерите се чудят какво да си правят парите.
Отвори ни младо, дълго, рижо момче с остър поглед, тънки мустачки и въз широчък му пуловер.
- Господин Мареил, здравейте, татко ви чака.
- Мерси, Дилън. Това е внук ми, впрочем. – Старши ме представи едва когато се отдръпна от вратата и иззад широкият му гръб можех да се подам и аз.
Всички формалности, с които като стари, но винаги поддържани лъскави, ордени се хвалехме с дядо ми като комбина бяха впуснати в действие- походка, тон, премерени движения и прецизно ръкостискане. Никога нямаш втори шанс за първо впечатление, а и двамата считахме, че една изящна визитна картичка в лицето на първите разменени думи никога не е излишна.
Не си позволявах да огледам интериора повече от с периферното си зрение- видях тренировъчни шпаги в единия ъгъл на кабинета, през който минахме, за да стигнем до втори кабинет- библиотека, където пълничък, дребен човек пушеше, разглеждаше някакви чертежи и държеше близо до себе си привършваща бутилка бренди.
Формалните срещи ме натоварваха, но това беше минимална цена, която бях готов да платя, за да се внедря в обществото. Признавам си- мързеше ме, гадно ми беше да се разправям с хора, но всичко това беше ценен опит- работата в библиотеката вървеше повече от добре, мнението ми се искаше все по- често, възлагаха ми се все по- разнообразни задачи. Противна беше мисълта, че имах интерес от нови запознанства, които можех да използвам след време… но пък дядо ми сякаш искаше да ме научи на точно това- да съвместя характера си на опак единак с трезвата преценка да прозирам всеки шанс в бъдеще.
Тук атмосферата беше поне нормална- непретенциозна и неформална. И все пак гледах изпод вежди бащата и синът- по- добре да имаш негативно мнение за някого и той да те изненада с противоположното, отколкото точно обратното.
- Дейвид-ето ти фактурите, ето това са нещата, които аз искам за начало. Хора ще си набирам сам.
- Моите момчета са добри. – носов, тънък глас излезе от пълничкото човече.
- Може, но не съм ги видял още…
Така се започнаха разговори по делови въпроси, качество на дървесина, влажността на зимата, цената на грунда, милиметрите на гвоздеите и прочие неща, от които се почувствах доста изолиран. Стоях на едно канапе и се взирах в ресните на килима. Тогава адвокатът дойде в знак на съчувствие.
- Желаете ли нещо за пиене? Аз лично ще си налея.
- Не смея да откажа, благодаря.
- Чудесно, заповядайте оттатък.
Дядо ми ме изпрати с кос поглед докато се връщахме в предния кабинет.
- Става ли на „ти”, впрочем? Благодаря. – усмихна се на кимването ми Дилън и седнахме в доста удобни и, явно, запазени кресла поради отсъствието на много посетители.
На бюрото имаше две купчинки подшити листове- явно две отделни дела. Отзад на полицата стояха няколко големи картонени класьора с надписи „ВИСЯЩИ” или „РЕШЕНИ”. Останалото пространство беше отрупано с юридическа литература. Започнах да си играя на дедукция с оскъдните вещи, илюстриращи поне малко личността на притежателя им. Явно се интересуваше от фехтовка и… друго, загатващо интересите му, освен професията, нямаше. Сувенирите от различни територии не влизаха в това число, защото явно бяха подаръци, а не лично избирани.
- Ти също ли работиш с г-н Мареил? – поинтересува се събеседникът ми, прекъсвайки едновременно дискретното ми разглеждане на стаята, оценяването на качествата на уискито в подадената ми тежка чаша и претеглянето на идеята дали тук се пуши.
- Не, аз работя в Централната библиотека…
Заговорихме се, разпитах го за работата му, дали тепърва пробива като адвокат, или има вече утвърдени близки, с какви дела се занимава, а той обясни някои особености на местното право с онова в другите територии.
В ума ми нещо реагира… предпочитах аргументите на силата в делата ми с Илирас, но пък… силата на аргументите също можеха да свършат работа. Но до тогава имаше време. Сладките видения за реванш изчезнаха с появата на дядо ми- бяха приключили с техните дискусии и трябваше да си тръгваме.
Баща и син ни изпратиха до входната /в случая изходна/ врата.
- И, предполагам, Джили още работи в библиотеката, нали? Предайте й поздрави от мен… бяхме… съученици.
„Имал е любовна афера с нея.- заключих аз.- Вероятно неловка и несполучлива. Иначе нямаше да се свени да минава от време на време, нямаше да предава поздрави по непознат келеш и нямаше да диша тежко и влажно като вол….”. Да, знам, че вътрешният ми глас е безпардонен…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeСря Мар 12, 2014 7:59 pm

Беше времето в годината, когато някъде след шест вечерта, почваше да се стъмнява. Слънцето си отиваше с носталгия и тъга, че престоя му е съкратен, а на негово място навлизаше нощта, доволна от удължаването на властта й поне в следващите няколко месеца. Към края на октомври се усещаше прииждащата зима, която тук, където имаше море не бе от най-приятните и меките. Може да не трупаше много сняг, но морските води носеха сух и леден вятър, шибаш лицата и кожата като невидим камшик. Сезонът бе към своя край, а с него си отидоха и туристите, които евентуално щяха да се върнат до година, за да повторят изживяното лято. Всичко нашепваше за простуда, пелени от бели парцали, коледни елхи, празници, запалени камини и чаши бърбън в ръка. 
Към края на октомври обаче, постоянните жители не спираха обичайния поток на живота си и двама такива в момента вървяха бавно, но целенасочено по една от централните улици, осветена от многобройни стълбови лампи, около които се редяха мухи, в опит да се стоплят, непризнаващи късната есен за нещо, което може да ги сплаши и изгони от родния им град. Тъкмо бяха свършили в работата в адвокатската къща, която явно играеше роля и за кантора в почивните дни, и сега искаха единствено да се приберат на топло. За огнени магове, престоя на студа не бе особено желателно и двамата копнееха за топлата вечеря, която щяха да си направят. В последните седмици отношенията им бяха повече от добри. Разбира се, не стигнаха до любвеобилни излятия, но си личеше, че държат на мнението един на друг, а щом държаха на мнението, значи държаха и на самите особи. Работата вървеше, живота вървеше, изобщо всичко вървеше що годе сносно. Всъщност никой не смееше да се оплаче. Откакто Тарен младши се превърна в мъж, държанието му се промени. Стана по-отговорен, по-сигурен в решенията и действията си, по-амбициозен и по-всеотдаен. В същото време по-лесно се отпускаше в чужда компания, и макар че с Джили така и не успяха да се сприятелят, поне веднъж седмично ходеше в бара на Майкъл, няколко пъти излезе с работодателите си, а Хуч и Лиза, които вече бяха женени, най-често дружаха с него, като дори го поканиха на сватбата. Между другото, беше много хубава, на самия плаж. Венча ги шефа на Лиза, накичен с тропическа риза и папска шапка. Смешна, но пък паметна картинка. 
И така, двамата мъже, дядо и внук, вървяха устремени към домът си, когато усетиха чуждо присъствие. Нечия сянка се очертаваше под уличната светлина, но когато се обърнеха да видят, фигурата, на която принадлежеше изчезваше. Някой ги следеше, само че кой? Мареил старши направи безмълвен знак на внукът си и двамата продължиха напред уж нищо не са забелязали. Бяха развили някакво умение да се разбират с поглед и това не предизвика какъвто и да е проблем. Даже заговориха отново и не спряха дори когато усетиха, че силуета пак тръгва след тях. Нарочно не се обръщаха, за да му дадат шанс да се приближи. Когато това стана и силуета буквално се хвърли към тях, явно в желание да ги повали или сплаши, Старши се извърна рязко, сгащвайки го за гушата и почна почти да не го души. Бяха застанали точно под една лампа, но в първия момент лицето на нападателя не се виждаше от непрестанното мятане. Чак когато шапката му падна на земята, Тарен позна в негово лице, ликът на стария си другар Кайл, който размяташе ръце на всички посоки и викаше като обезумял шут.
-Чакай! Пусни го!
-Как?
-Познавам го!
Възрастния мъж се намуси и пусна шмекера, който изтупа якето си, обърна се към младежа и разтвори устните си в огромна усмивка, показваща всичките му зъби.
-Таренннн....
-Кайл....куче такова, какво правиш тук?
-И ти познаваш този?
-Да, това е Кайл, мой приятел.
-Да, аз съм Кайл, негов приятел.
-Кога се върна?
-Вчера. 
-Мислех, че си напуснал града за винаги.
-Абе как? Няма да пропусна рождения ти ден. Приготвил съм ти специален подарък. - червенокосия го ръчна в ребрата и смига с единственото си здраво око. 
-А, да, рождения ми ден. Почти бях забравил за него.
-Да беее, не вярвам. Кой забравя пълнолетието си.
-То винаги е било само една формалност. - обади се Старши и търговецът на дребно се изпъна като кол.
-И все пак си е голяма работа.
-Добре, ще го отпразнуваме. Къде си отседнал?
-За сега никъде. Всъщност....дали ще е много нахално ако те помоля да пренощувам у вас?
Зеленоокия погледна към дядо си, който продължаваше да стои със сбърчени вежди.
-Ако не ми пречите да спя!
-Няма!
Ето как от двама, компанията прерасна на трима. Улицата стана още по-оживена, а гласовете на младите се разнасяха из цялата околия, заливаща я със смях и разкази за пустинята. Срещата беше неочаквана, но повече от хубава.
-Пазиш ли ми табакерата?
-На сигурно място е приятелю, на сигурно място е......

/Теди, може да пишеш направо във вас. Спри поста където си прецениш/

_________________
Белите улици - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeПон Май 12, 2014 3:21 pm

Докато се разиграваше цялата тази сценка бях леко стъписана. Съдбата толкова много ли да ме мрази? Толкова ли да съм като трън в задника за нея? Вярно, опълчих и се. Исках да живея, когато наистина нямаше как. Взех чуждо тяло, извоювах си втори шанс, но този втори шанс бавно започна да се изплъзва от така или иначе слабите ми ръце. Гледах как и последните ми сили биват изпивани от небето, а тези хора … които и да са само говореха ли говореха. Но аз не ги чувах, не чувах нищо, само познатите ми писъци. Точно така, техните думи ми звучаха като стонове, викове.
Бях превърната в кукла, която игра ролята на просто пионка, а ако сложи всичко на шахматната дъска вече нямаше да съм топа. Вече заемах ролята на кралица. Фигурата, която може да свали всеки, но и всеки може да я свали от трона. Точно така се случи и с мен. От прост живец даден ми се изгради душата ми, за да може един ден, алчността, злобата, завистта и глупавата преценка на един демон да ме довършат.
Гледах момичето, което нарекоха Селия или Силия, не разбрах много добре, но беше нещо такова.. Гледах я и се усмихвах. Някак си да я гледаш как се тревожи за близките си беше сладко, приятно, стоплящо. Тялото само вървеше след тази девойка, която пък беше вкопчила плътно пръстите си в китката на така наречената Фиона, а аз стоях като страничен наблюдател.
А вътрешно сребърни сълзи капеха от душата ми. Отдавна вече не изпитвах чувствата си със сърцето. То беше само формалност. Демона създаден изцяло от енергията на Себастиян и ада. Изкуствената Мортем. Никой не вярваше, че един ден ще успея да изградя собствени принципи, собствено мислене. Всеки се чудеше защо не падам в краката на Бога веднага щом ме погледне, а отговора беше толкова ясен. Аз бях истинска, аз бях себе си.

Питах се .. там вътре .. в тъмнината, в която беше обгърната душата ми „Как може да съм толкова глупава?”. Нямаше как да живея мирно. Не бях създадена за семейство, не бях създадена за мирен живот. Мразех това, но беше време да го приема. Моето съществува е вечно тормозене, вечно трепане, опити за самосъхранение. Не бях научена на това, но за жалост сама го открих когато за пореден път бях сама в двореца и никой не искаше да говори с мен. Научих се да приемам нещата такива, каквито са. Не исках това, но не можех да се откъсна от него.

Докато Селия ме дърпаше се спрях и я погледнах. Момичето още плачеше и се наложи да направя нещо, което принципно не бих. Приближих се до него и я прегърнах внимателно. Избърсах очите и. Опитах се да я успокоя с благи думи, но тя явно се беше поболяла от мъка по сестра си. Това беше още една причина да отида в Ада цяла, без да нараня Фиона и да помоля за друго тяло. Ако ще дух да стоя не исках да взимам чуждия живот, а мисълта за това беше просто нелепа. Не мога да повярвам, че си помислих за това.
-Спокойно. Нали съм тук вече. – казвах с тих тон. Галех слуха и с мили думи, докато самите ми ръце се бяха увили около нея. Горката девойка .. много и дойде. – Ще се върна с теб.
Не исках да страда още. Щях да намеря начин от тук да викна Грегъри, ако ще да е последното нещо, което ще сторя. И тогава ми хрумна друг начин, малко несигурен, но пък си струва да пробвам. Все пак губи онзи, който не е опитал.
-Къде беше Фиона? – проплака сестричката и отвърна на прегръдката.
-Не съм правила никакви щуротии. Уверявам те. Просто .. имах нужда да съм малко сама и бях в странноприемницата „Черешово дърво”
Реално погледнато наистина надали е правила някакви щуротии преди да се събудя в това тяло. Факта, че ми отне близо половин ден да завзема тялото и .. като нищо да не е стигнала до въпросния барман.
-Добре. Вярвам ти.
Селия ме пусна и ме задърпа към незнайна посока. Не всъщност я знаех. Отивахме към странноприемницата.

Щом стигнахме момичето ме остави отпред и ми нареди да си събера нещата и да се върна. Мирно и кротко направих каквото пожела. Смеех ли? Не. Страх ме беше да не я нараня. Ама че демон бях а? Да ме е страх да нараня един смъртен.
Събрах всичките неща в чантата. Останаха само картините. Тях внимателно ги събрах оставяйки най-отгоре тази на Грегъри. Събрах и моливите и ги прибрах. Излязох и погледнах Селия, която вече триеше сълзите от лицето си и изглеждаше далеч по-добре. Тя ме погледна и се усмихна. Бързо отидох при нея и продължихме напред.
-Нали си добре? – попитах леко притеснено за нея. Не знаех какво мога да направя. Не бях изпадала в такива ситуации. Децата на ада се раждаха вече пораснали и никой не обича другия като близък.
-Да, вече след като те намерих. – заяви тя и ми се усмихна. Обаче се случи така, че видя портрета на възлюбения и го хвана. Погледна го и видях как проследява чертите на лицето му с очи. Макар и рисунка сякаш можеше да изскочи от страницата. – Много е добра. Красавец е. За жалост не е истински.
As if. Само ако знаеше.
-Всъщност това е един демон, за който четох в книгите. – започнах бавно и тактично. – наричат го Всевиждащия. Представи си да виждаш всичко по света. Няма как да се скриеш ако ти е гадже.
Момичето срещу мен се засмя. Поне успях да я развеселя.
-Ако не вярвахме в Елисандра може би щях да се пробвам да го извикам.
-А защо да ни спира това? Лел – и се усетих, че щях да кажа Леля Ели. – Самата богиня надали ще има нещо на против ако викнем още някой. Все пак вярата ще е една.
Виждате ли какво се опитвах да направя? Ако още не сте се усетили … използвах това момиче, за да викне Грег. Един ритуал и е готово. Даже мога да и предложа самия Себастиян, той ще откликне по-лесно на молбата ти. Така щеше да спаси сестра си от напастта, която бях аз. Щеше да спечели нещо в замяна, и щеше да е щастлива след това, защото Фиона силно ме съмнява да се пробва да избяга пак.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeПет Юни 20, 2014 5:35 pm

Представете си, че имате дете. Още по-лошо дори - дъщеря! 
Представете си всяка тревога, която изпитвате, когато подозрително момче /а във вашите очи всеки младеж е такъв/ я изпраща до вратата, особено ако ви е казала, че излиза с приятелки. 
Представете си как ще я пускате да нощува другаде, когато вие самите сте лъгали родителите си чисто по детски му с кого сте, къде сте, какво правите… 
Сега нека нещата загрубеят.
Вие сте мирно семейство, поклонници на светлата елисандрийска вяра. Дъщеря ви е кротко и мило дете. Никога не е правила нещо, за което да си е струвало да ви лъже, нищо, което иска да прикрива, нищо забранено не я е блазнело.
Представете си тогава, че един ден тя просто изчезва. Няма я три дни. Никой нищо не знае или не иска да каже за това къде може да бъде. Накрая се появява и… това сякаш не е тя!
Две красиви девойки спрели пред вратата на бяла, двуетажна, чиста къщичка, която в утринната мъгла блестеше сред сивите тухли на съседните здания.
Защо Мортем следваше тази простосмъртна? Усложняваше задачата си да се измъкне колкото се може по-бързо, връщаше се назад по пътя си, раздвояваше вниманието си, ангажираше още от така скъпото й време… Мислеше, че сближавайки се с тези хора ще спечели доверието им и ще й помогнат? Вече опита да свали картите пред онзи зеленоок младеж, но й се струваше, че някъде изпусна конците… нещо не стана така, както се надяваше, нещо в очите му - остро като шипове на защитна стена й пречеше да се доближи до него. Демонската принцеса знаеше, че той никога няма да свали напълно оръжието си, макар и съгласен да помогне.
Сега й се предоставяше втора възможност. Друга пътека изникна под нозете й, водеща в коренно различна посока- сега се сблъска с хора, които й имаха безрезервна вяра, чиято близост нямаше нужда да печели, нямаше подозрение, нямаше уплашени погледи. Можеше да се възползва бавно, постепенно, внимавайки да не пропука кората на доверието, но времето й бе така ценно….
Съзнаваше, че ситуацията, в която бе изпаднало тялото й по отношение на тези хора не бе в нейна полза, разбираше измежду трескавите изчисления, че не знае нищичко за тях! Това ли бе домът на приемното й тяло? Коя бе стаята й?
Да остане, излагайки се на риска да бъде разкрита, или да изчезне, поставяйки на гърба си мишена за междудържавно издирване?
Наистина смея да твърдя, че второто, макар и създавайки бъдещи неудобства, не й пречеше, но… тревогата, болката, гневът, любовта… всичко това изгаряше душата й и по никакъв начин не желаеше да нарани семейството на тялото, за което изпитваше голяма доза отговорност.
И все пак не се сдържа…. И тя искаше да се прибере у дома си… и тя искаше да бъде посрещната така- със сълзи, на които щеше да отвърне, с прегръдки и укори, напоени с чиста любов.
Не се сдържа, защото чуждото сърце биеше като лудо при порива да се завърне у дома.
Намекът, който й се струваше така невинен, предпазлив и претеглен, всъщност падна като канара насред езеро, вдигайки вълни до висините.
Думи за Тъмния Бог, подмятане за…. Ритуал???
Хелън спря като закована и единствено зениците й шареха по лицето на Хелските, сякаш търсейки отчаяно намек, че всичко това й се е причуло.
-Сестричке… - нервна усмивка пробяга по устните на облечената в бяло девойка. До скоро сключените й в ядна гримаса вежди сега изписаха страх. Но само за миг. -Моля те… и двете сме уморени, нали?.... нека влезем вътре.
Хелън хвана ледената ръка на Мортем и изтръпна. Стискаше я и не искаше да я пусне дори когато изхлузиха набързо обувките си и влязоха в чистата, светла къщичка. 
Беше същинска картинка от каталог по домашен уют. Но както под всеки покрив и тук горките обитатели не бяха защитени от бурите на живота.
-Седни за мъничко, мила. Ще отида да събудя мама.
Гласът на по-голямата сестра беше променен. Не бе властнически, не бе ядосан, а сякаш искаше да угоди, да примами, да притъпи вниманието на Мортем. И успя.
Принцесата вдишваше като упоена аромат на меки килими, на плетени от грижовна ръка перденца, покривчици, изпрани с  домашен сапун и покриващи почистените до блясък мебели.
През вратата се виждаше кухнята с цветни плочки и стълбите в коридора, оградени с десетки саксии грижливо разсадени стайни цветя… Хелските бе твърде заета да краде с очи всяко кътче покой на нормалния живот, наслаждаваше се, колкото и да бе прегърнала идеята, че съдбата никога не би й отредила нормален живот, сякаш той просто не й бе по мярка.
Колко време бе сама в стаята, Мортем не знаеше. Не чуваше часовника в коридора, не виждаше изгряващото слънце. 
След малко по стълбите слезе жена на средна възраст с разпусната по раменете дълга кестенява коса, обута бе в удобни, пухкави домашни чехли, но стъпките й бяха немощни. Търсеше опора в стените, а тъмните кръгове под очите напомняха за дълги, безкрайно дълги нощи, прекарани в безсънни тревоги. Следваше я Хелън, която още бе с бялото кожухче.
-Фиона… - майката се спусна към Мортем, но се спря и не я прегърна. Погледът й бе строг, изпитателен, уплашен.
Демонката не можеше да се ориентира добре в обстановката, сдържаше нетърпението си и полагаше усилие да играе тази странна роля с неизвестен никому сценарий.
По- голямата сестра измърмори нещо като „Доскоро” и напусна къщата, оставяйки двете жени сами в хола.
-Дете… къде беше… Какво е станало с теб? – изпитото лице на жената беше като бойно поле на гримаси от гняв, мъка и страх, в която вземаше превес ту едната, ту другата.
Въпреки измъченото лице да бе признак на дълго притеснение, Мортем ясно можеше да различи следите на туберкулозата, която разяждаше от вътре този организъм, засилила се още повече от страхът по чедото. Тази жена бе болна, а тя само засили допълнително отровата. Дали ако не я бяха намерили краят й нямаше да дойде преждевременно? Никой не можеше да се спаси от това проклето заболяване. Никой лечител на света не можеше да го пребори. Разбирайки това, момичето изпита известна доза разкаяние. Ако сега се махнеше, ако кажеше истината, тази обитателка щеше да си замине от този свят с ясната представа, че е изгубила детето си. Че трябва да го погребе мислено, вместо да е обратното. Няма по-страшно за една майка от това да погребе плодът си. Няма по-голямо наказание, дори смъртта е бленувана пред подобно изпитание. 
-Аз... - понечи да отговори принцесата, но всички думи й се струваха неправилни и не на място.
Че какво можеше да каже, за да улесни ситуацията? По-лека нямаше да стане. 
-Просто ми отговори. Побърках се от страх. Само вас си имам. Сега, когато баща ти го няма....Какво ли не си помислих. - сменяше темите една от друга женицата, подвластна на разбъркаността на мозъка си, която болестта подклаждаше все повече с всеки изминал ден. 
Съвсем скоро вече слабите крайници щяха да приличат на скелети, а очите да изпъкват като уголемени, през черепа й. Все така не доближаваше дъщеря си, но чакаше отговор, който да задоволи изстрадалото й любопитство и да успокои отвратителните идеи, преминали през ума й за последните няколко денонощия. 
Някой беше казал, че истината е единствената добродетел, единственият правилен път, на който трябва да се осланяме и следваме, но едва ли този човек бе изправен пред лицето на смъртта. Едва ли в неговите утопични представи имаше съмнение, едва ли живееше дилема, едва ли този път се разчленяваше толкова много, че от един ставаха десетки. Кой път ще избере, кой е правилният ту за нея, ту за всички? Няма такъв, всеки води към различна дестинация, а всяка дестинация оставя след себе си кървави следи. Поне един винаги страда, това е неписаният закон и той никога няма да се промени.

_________________
Белите улици - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeПет Юни 20, 2014 7:11 pm

Гледайки тази жена не знаех какво да правя. Защо последвах онова момиче? Не знам, но тялото само го направи, сякаш душата на онова момиче е още вътре. Това ме устройваше. Дали исках да съм просто душа без тяло, не, но ако цената е да взема чужд живот тогава по-добре да съм дух отколкото жива. То си е цяло чудо, че в момента изобщо мога да бродя на земята.
Жената изглеждаше наистина разтревожена, но какво можех аз да и кажа? Та аз майка досега не съм имала. Всъщност нищо не можеше да се доближи до тази жена в моя живот. Всички, които познавам ще живеят вечно и вечно ще се мъчат. Един особено дълго ще живее, докато свят светува. И през всичките ми години на чисто съществуване не се намери достоен човек, създание, което да може да ми бъде майка. Всички искаха едно … трона. Всички искаха власт и на никой не му пукаше дали мога да се примиря с това. Една натрапница да дойде, да лъже, че съм била прекрасно дете. Да лъже за собствените си чувства и накрая .. да преспи с Бога, за да може да се домъкне до престола. Виждах във всички жени това, коварни змии, пепелянки искащи само да наранят другите. Едно нещо не можех да разбера .. Грегъри също знаеше какви са, но никога не защити Господаря. Никога не посмя да му каже в лицето какви са и какво искат. Сякаш се предаваше всеки път щом се появи нова. В това се различавах от другите. На мен не ми пукаше дали ще бъда наказана, дали отново ще получа шамар, удар с колана или поредните кървави линии по гърба. Никога не съм се интересувала от властта, а само от това Себастиян да е добре. Не знаех защо, но това ми беше в главата, че трябва винаги да бдя над него и да не давам на грешната жена да го омагьоса. Дали съм ревнувала? Признавам си .. всеки път, но никога толкова силно, че ревността да стане моя грях.
Сега гледайки тази жена видях не гняв, на какъвто бях свикнала. Не беше ядосана. Не посегна да ме удари, както бях привикнала. Видях само, че се тревожеше, видях само любовта, болката и тъгава в очите и. Сега нека бъда честна с вас. Исках това. Исках да имам такава майка, която да ме гледа по-същия начин когато не се прибирах в двореца, а се криех при Грег. Исках някой да ме пита къде съм била, какво съм правила. Да ме хока, но когато всичко отмине само да ме прегърне. Сигурно бях егоист мислейки си, че мога да имам това дори за миг.
-Аз… - започнах бавно, но се спрях и се приближих до нея. Беше ми жал. Тя се тревожила, а аз превзех тялото на дъщеря и. Колко ли ужасен дух съм аз? Приближих се още малко и сложих ръка на рамото и, за да установя, че е гореща на допир. Веднага се притесних и я накарах да седне на диванчето. Седнах на фотьойлчето до нея и хванах ръката и.
-Ледена си! – констатира тя, но аз само се усмихнах и кимнах.
-Надявам се не е проблем. – побързах да кажа.
-Не … даже е някак приятно. – това ме облекчи за момент и се замислих. Ами ако и дам част от енергията си? Дали ще се подобри. Демонската енергия беше силна, с малко по-голям шанс можех да и дам достатъчно, за да не падне телом. А и с малко късмет … регенерацията в човешката тяло да се забърза. Струваше си да опитам.
-Съжалявам за всичко. – споделих с жената докато през ръката си процеждах бавно и уморено част от енергията си. Ако трябваше щях всичко да и дам. Не си заслужаваше да умират хора заради мен. Забавно мислене имах не мислите ли? Принцесата на ада, която трябва да е твърда и жестока. Да не падам и сланям глава пред никой и особено да не му пука за човешкия живот сега исках една женица да живее, но просто .. не знаех каква е Елисандра. Можеше да е ужасна и нямаше да и дам тази душа.
-Не се тревожи, само кажи .. къде беше? – отново попита горката женица явно уморена от всичко това, че кой няма да е.
-В една гора. - Не исках да я лъжа, а и защо? Но веднага щом споменах гората тя пак пребледня. – Но спокойно. Там нищо не стана. После отидох за известно време в странноприемницата Черешово дърво. Приятно място е. И там нарисувах няколко неща. После дойдох тук.
А казват, че истината понякога не може да облекчи човек. Ха да ви видя всички, които предпочитат да лъжат. Даже си имах и скицник с картини.
-И не си била с онова момче?
Поклатин глава, а тя изглеждаше облекчена. Слава на богу. Даже видя и леко почна да се подобрява. Явно моето отслабване и помага тя да стане силна.
-Да направя ли чай? – тя само се усмихна и ме погали по главата, от което ми стана доста странно. Последваха и думи, които ме удариха право в сърцето „Моето мило дете. Пораснала си за тези три дни”. Това не го очаквах, но този жест, който … само Себастиян е правил беше странен. И пак ми стана мъчно за тях, но какво губя ако остана тук? Сигурно затваряне в подземния затвор докато не се установи, че съм тази, за която се представям. После хокане, викане. Без капка любов. Демоните .. не показват чувствата си.
Изправих се бавно и отидох до кухнята огледах се, а жената само извика къде са нещата нужни за приготвянето на един чай. Сложих вода в джезвето и две супени лъжици билки – лайка по-точно. Оставих водата за заври и след минута, две изключих. Оставих още две минути билката да постой в металния съд. После го прецедих и сипах в една чаша за жената. Не я познавах, но някак си вътрешно имах чувството, че я обичам. Сигурно бяха чувствата на тялото.
Отидох отново до нея и оставих чая, а после пак се върнах в кухнята и нарязах няколко ябълки. Тя трябваше да се лекува, трябваше да яде и да приема витамини. Затова и занесох чинията и я помолих да ги изяде.
-Добре, но при условие, че ми покажеш картините, които си нарисувала. – усмихна ми се толкова мило и откровено. Нямаше как да откажа затова ги извадих и прибрах бързо тези на Себастиян. Тези хора сигурно са вярващи в Елисандра да не ги стряскам.
Тя започна да ги разглежда, а аз стоях до нея и тайно, чрез допряното си до нейното тяло и прехвърлях енергията си. На някой коментари се разсмивах искренно, а на други ми ставаше още по мъчно.
-Тези тримата са наистина интересни. Сигурно ще са забавна компания – каза за тризнаците, което ме сети, че не са само забавни и интересни, но и неистово досадни. – А тази млада дама, е доста красива.
Думите бяха за самата Таня, но само си замълчах за това.
-Тази картина на .. как я наричаш.
– Това е лунапарка в Илион. Виж има и една странноприемница в Корнор, също и бар в Захрид.
Жената само ги гледаше и се усмихваше. Сякаш се наслаждаваше на тези моменти, а като се сетя, че ги нарисувах в изблик на нервен срив.
-Искаш да видиш тези места и на живо нали? Не само от книгите?
-Бих искала, но сега ти си важната. – казах хващайки и ръката. Мислех го, признавам. Виждала съм ги, но пак бих. И все пак не и позволих да види тези на Роузкил, Найтмер и Подземното царство. Особено на подземното царство.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeНед Юни 22, 2014 7:12 am

Какво е да си човекът, който никой не иска да спаси? Какво е да си детето, което никой не иска да осинови? Какво е да си реката, в която не плуват риби, планината, в която не растат дървета? Какво е да си една такава душа, въплъщаваща всичко в себе си, която не може да намери своя кей, своя подслон, която не намира своята цел дори в очите на приятелите? Захваща се за нещо минимално, мимолетно, което няма как да продължи дълго, само и само да има за какво да се задържи. Която потъпква създадените принципи, захвърля ги в прахта, пренебрегва ги, само за да усети една искра топлина, открадната, взета на заем. 
Очите на жената разглеждаха рисунките внимателно една по една, наблягайки на всяка щриха, а от тях течеха сълзи, пълнеха очните канали, преливаха ги и продължаваха по бледите, съсухрени бузи. 
-Защо плачеш? Не искам да те натъжавам!
Жената избърса една от сълзите и хвана поредната рисунка, стискайки я до толкова, че можеше да я разкъса. Ноктите й пробиваха хартията безмилостно. 
-Просто... - заговори глухо, с огромна болка в сърцето. -Моята дъщеря...не може да рисува...
Думите дойдоха толкова ненадейно, изпълнени с огорчение и страдание, че Мортем замръзна в мястото си. За миг тялото й изтръпна, вледени се от уплах и притеснение. Мрачни мисли пробиха мозъкът й, натрапчиво усещане разкъса клетките й. 
-Аз... - не знаеше какво да каже, какво да измисли, как да се защити.
Майката изигра толкова успешно своята роля, нямаше сила на земята, която да разколебае осъзнатата истина. Погледна в мътните й очи и разбра, че тя знае. Знае, а тази мисъл не й позволяваше дори да трепне. 
Вратата се открехна бурно, предвещаваща прииждаща буря и през нея премина върналата се сестра, водеща след себе си човек, от тези, които вкарваха несъразмерен страх у прокълнатите. Свещеникът влезе в трапезарията, възрастен, преминал своите шейсет, с побеляла коса и бръчки по лицето, но със сигурни, решителни очи, готови да се преборят с всяко зло в името на чистата вяра.
-Какво....е това?...
-Всичко е наред, Фиона... - поде предпазливо сестра й. -Всичко ще се оправи. Отчето Терион ще ти помогне. 
Принцесата се изправи замръзнала от смътно предчувствие и заотстъпва назад. Намираше се в миши капан, но светецът тръгна към нея с твърдост и сигурност.
-Спокойно, дете...Не се плаши. 
Преди да успее да реагира, мъжът, отец от Летящият град, напуснал го преди години, протегна ръката си към нея и отпусна магическите си нишки. Стигнаха трупът й и го обхванаха застопорявайки го в една точка. 
-Не! - изкрещя безсмъртната в истеричен нагон.
В следващият момент, енергията му я тръшна на канапето, а енергийните нишки придържаха стабилно крайниците й, така че да не мърда и да не буйства. Приближавайки се към това чуждо тяло, той приличаше повече като вестител на смъртта, отколкото на живота. 
-Казвате, че нещо се е вселило в нея?
-Да, отче! - продължи Селия. -Това не е сестра ми, сигурна съм. Майко?
Момичето се обърна към болната, чийто сълзи се ронеха като поток. Не можеше да наблюдава тази гледка. Мъката разбиваше душата й. Бе измамила собствената си дъщеря, само и само да помогне в този гнусен план, който сега обаче й се струваше като единственото спасение. Двете забелязаха колосалните разлики в роднината си, а любовта им ги подтикна да прибегнат до методи, които едва ли някога са вярвали, че ще използват. 
Свещеникът постави длан върху гърдите й и процеди енергията си през организма. Мортем изпита загряване във всяка област, натрапчива и непристойна за нейната кръв. Ужасяваше се от погледа му, чувстваше се като жертвено агне, като вещица завързана за кладата, обвинена в хиляди грехове.
-Да...това не е дъщеря ви, не на пълно. В нея има нещо чуждо, паразит.
-Можете ли да го махнете от нея?
-Ще се опитам! 
Мъжът натисна още повече и болка проряза тялото на демонът. Усещаше как тези чисти пипала обхващаха душата й и искаха да я изкоренят, да я изтеглят и изгонят от тази материя. Почна да се мята и тресе, но отецът извика да я държат и двете жени я заобиколиха, всяка притискайки страните й.
-Не! Не, моля ви! - крещеше принцесата, но никой не се трогваше.
-От силата ми дадена от Елисандра, Богиньо, моля те за твоята съпричастност. Помогни ми да спасим това невинно създание, пречисти го от злото и го отърви от адското. 
Екзорсизмът бе болезнен, агонията нетърпима, силната душа се бореше и бе невъзможно да се отдели от плътта, но магията му все повече я терзаеше, а тя все повече викаше, давейки се от собствените си слюнки. Притокът на въздух бе недостатъчен, мозъкът й пулсираше, клетките се тресяха неистово в конвулсии. Нито една физическа болка не можеше да се сравни с тази. тя бе много по-голяма, много по-мъчителна, нараняваща не материалното, а духовното.
-Нееее.....
-Фиона, моля те! - крещеше майка си в отчаяни опити да си върне детето. 
Тъжеше от това, което й причиняваха, но го предпочиташе пред това да е обладана от духове или един бог знае какво. Сляпо вярваше, че в организма на дъщеря й се е загнездило нещо гнило и не бе далеч от истината. Но дори не можеше да предположи колко бегли бяха убежденията й, колко по-мощно създание реално представляваше този южен плод, колко навътре бяха навлезли. Мортем имаше чувството, че губи всичко, а излезе ли от това тяло, то връщане за нея нямаше. Щеше да се рее във вечността, неспособна да допир, на живот, на съществуване. Трябваше да се бори за собственото си оцеляване, колкото и да не й се искаше...

/Тери, свободно РП. Реши как ще процедираш./

_________________
Белите улици - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeНед Юни 22, 2014 12:25 pm

Ако болката можеше да се изобрази с десетобалната система тази тук щеше да удари 100. За пръв път да предпочитам кръговете на ада, шамарите, камшици и стотици псета да ме хапят пред това, което този … това създание, поклонника на лелчето се опитваше да ме изкара от тялото. Е нямаше да стане. Нямаше да се дам толкова лесно пък ако ще и срещу самата Елисандра да ме изправят. Този път, както и когато бях във вечността, щях да се боря за правото си да съм тук.
Процеса наистина болеше. Убиваше ме отвътре, така и така слабата ми душа се молеше само да спрат, но съзнанието казваше друго, а магията ми съвсем. Сякаш бяха три съвсем разлини неща, а може би беше така. Този човек, който ми прилагаше екзорсизъм наистина вярваше, че ще успее, но му трябваше нещо наистина силно. Наистина главоломно, за да ме изкара от тялото, защото когато аз искам да остана, а той да ме махне този с по-силна воля щеше да успее, и познайте .. този щях да съм аз.
Усещах как крадеше достойнството ми, как ужасната му енергия пълзи вътре в мен. Беше ужасно, беше отвратително. Този човек крадеше всичко мое, не на тялото, а моето. Чувствах се точно като жаба на масата за дисекция. Исках да спре, но никой нямаше да направи нищо.
Виках и крещях, но открих, че нямаше смисъл. Колкото и да пищях никой нямаше да ми помогне, че и защо. Защо да помагаш на един мъртвец? Нали така и така вече си е отишъл? Само където тук имаше нещо друго. Ритуала, търпях го. Вярно болеше, ужасно много болеше и не тялото, а самата ми душа. Но онова създание, поклонника на Елисандра направи нещо, което ме изкара извън релси. Хванал рисунките с магията си видях само как листата падат скъсани на земята.
Писъците ми спряха, тялото само се тресеше, а моето съзнание гледаше листата и парчетата. Тук част от някой познат, там къща на познато място. Просто гледах как всичко, което някога съм считала за ценно бива измъкнато под ръцете ми. Беше ли нелепо това, че придавах на един листа толкова голям смисъл? Не мисля. Все пак те бяха моя спасителен пояс, моите спътници докато не видя отново истинските образи.
Късаше една по една. Хайде повечето само стоях и гледах, но дойде и момент, в който той мина към по-значителните за мен. И тогава само стиснах очи. Оставих напълно магията ми да се рее наоколо. Вече нямах сили за нищо. Защо да живееш в свят, който не те иска.? Който всеячески ти показва, че нямаш място тук?
За пореден път исках да се предам, но нещо ме спираше. Нечии сълзи просто не ми даваха мира. Да .. онази нощ, когато ме убиха помня само тези сълзи и точно те ме върнаха, точно те сега ми даваха сили да се държа до последно.

След известно време тялото просто се предаде и изпадна в несвяст, след това не помня тоя лудия какво е правил, но бас ловя, че не е хубаво. Само знам, че когато се събудих бях на същото канапе и гледах тавана. Тялото се беше възстановило. Алелуя, че имам по-задвижена регенерация. Поогледах се и установих, че съм завързана. Предпазни мерки, нямам думи. В другата стая чух как тия ненормални хора си говорят.
-Как така не можете да го изкарате? – чух гласът на майката.
-Не мога да обясня … досега злите твари винаги са изчезвали.
-Трябва да има начин.
Просто се засмях и затворих очи. Спуснах магията си към въжетата и те бавно се развързаха. Изправих се и изпуках костите на врата и гърба си. Отидох при тях и малко бясня на екзорсиста влезнах в стаята. Сестрата, която го беше извикала пребледня, а майката се хвана за масата. Погледнах двете, но не таях нищо към тях. Отчето път извади един кръст и го сложи пред себе си.
-Моля ви, не бъдете глупаци. Кръстовете не ми влияят. – казах и хванах амулета като го свалих. После с пръст и видно количество енергията ги накарах да седнат по столовете. Поогледах ги и се усмихнах.
-Как така си тук, нечестиви демоне? – започна отчето, което ме разсмя.
-Първо в молитвата си сгреши нещо много важно. Вярно .. гадно е, но не и непосилно да се изтърпи. Да видим как каза … - започнах да размишлявам, но той сякаш беше готов за нова доза екзорсизъм. – не бих била толкова глупава да пробвам. Не знаеш срещу какво се изправяш или по-точно, срещу кого.
Намигнах му и се усмихнах. След секунди се сетих за точните му думи и ги цитирах.
-„От силата ми дадена от Елисандра, Богиньо, моля те за твоята съпричастност. Помогни ми да спасим това невинно създание, пречисти го от злото и го отърви от адското. „ Така беше нали?
Той кимна и ме накара само да се усмихна.
-Когато викаш богове се опитай да те слушат. Защо точно на теб Ели да помага? Другия път се опитай да разбереш какво точно се е вселило в тялото. Другата част … наричаш ме зло? Нечестиво? Скъпи имам по-малко грехове и от теб. Можеш да пречиствяш създания, които са слаби и изпълнени с гняв, а аз черпя моите сили от всичко добро в ада.
Той гледаше на парцали, което леко ме отчая. Сега да подхвана и майката и сестрата.
-А вие … толкова ли сте прости, че да викаше отчето. Поне на едната казах кой да викне, но не. Дайте църквата да се разправя с проблемите. Искам не повече от вас да се махна, повярвайте ми. Да не говорим, че ми скъсахте рисунките. Знаете ли колко спомени са това. И като се сетя, че вярвах на хората. Но да Мортем трябва винаги да е наивна, нали така живееше в двореца на Императора.
За момент избухнах, но се усетих и се върнах към тях.
-Исках да сте добре, да не тъжите. Дори щях да помоля да те излекуват. Още не е късно де. Не тая никакви лоши чувства към вас дори и след екзорсизма. – погледнах за момент отчето и леко го изгледах на кръв. – Също не съм някой паразит .. и аз имам семейство и любими хора.
-Лъжеш демоне. – чух от сестрата.
-Да може и да се причислявам към демоните, но те поне са триста пъти по-добри от вас хората. Те поне не искат да те убият в агонизиращи мъки. Дори когато мен ме убиха беше бързо и без много емоции. Демоните преди всичко вярват в собствените си убеждения и не слушат никой. А сега ако ме извините … отивам в Ада прекрасен далеч от вас.
Просто хванах чантата на това момиче и се само изпратих. Вече почнах да мразя хората.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeЧет Юни 26, 2014 11:50 am

Да...човек никога не може да предвиди как ще се развият обстоятелствата, дори този човек да е самата подземна принцеса. Има толкова много незнайни, в които няма как да е сигурна, които ще я изненадат, учудят, разочароват дори. Нищо не е в наш контрол. Ръцете ни не оформят вселената като пластелин, по собствено желание. Умът ни не заповядва на останалите да се водят по нашите правила или вярвания. 
Развитието на ситуацията можеше да огорчи Мортем, но не трябваше да я хваща неподготвена. Не трябваше да мрази хората, а просто да повярва, че те не са целенасочени, не са праволинейни, а винаги изменчиви и непостоянни. Те имат какво да губят, времето им не им принадлежи и затова се борят до последно за собствения си дъх, за собствените си права. Опре ли ножът до кокала, те са способни на драстични мерки само и само да пребъдат или да защитят това, което им е скъпо, защото животът за тях е прекалено кратък. 
Докато гледаше как фигурата на дъщеря й се отдалечава и отнема със себе си всичко, дъхът й, преживяните страдания през годините, кърмата, бденията й, притесненията, безграничната обич, сълзите потекоха безпомощни по изпитото женско лице, напоявайки дългата рокля, с маслен цвят, защото ярките бяха признак на нестихваща, буйна младост, а тя бе пред прага на смъртта. Солената вода се стичаше върху този жив труп, а с нея се изливаше и цялата горчилка. Мъката, която изпитва майката, не може да се сравни с никоя друга. Единствено тя те обича още преди да те познава, единствено тя никога няма да те прежали. 
А сега, това същество отнемаше и една от последните й радости, единствено за децата си живееше, единствено за тях страдаше. Идеята, че малкото й отроче е най-вероятно мъртво преди нея, я зашемети, разтресе я така, все едно светът в душата й се разпукваше на парчета. Омраза, граничеща до полуда се роди в болното й сърце. Не я успокояваше мисълта, че ще се срещнат някъде горе. Бе твърде рано, бе твърде млада, тя трябваше да живее и след нейната кончина, да я погребе, да носи цветя на гробът й, да плаче и да се моли за душата й. Но този крехък живот бе отнет насилствено от нещо много по-силно.
Изгубила умът си, жената се отскубна от дъщеря си и с яростен вик, изпълнен със страдание и сподавени въздишки, грабна ножът за отваряне на пликове, който винаги стоеше на масата в трапезарията. С бързи крачки тръгна към демонът и понечи да я прореже в мигът, в който Хелските се обърна, за да се защити. Късото острие проби рамото й и потъна в него. Майката го извади и я наръга отново над дясната гърда. Раните бяха леки, но смъртната искаше да я убие. Ако Фиона бе мъртва, то тогава щеше да отнеме и живота на чудовището, което бе отнело нейния. Обезумяла, като разярено, ранено животно, замахваше отново и отново, с опит да пробие жизненоважни органи. Нямаше измъкване от ситуацията. Момичето трябваше да избере пред собственото си оцеляване и това на непознатата. Всички изречени от нея думи не значеха нищо, не струваха и минималното разбиране от страна на тези хора, когато най-ценното им бе иззето. Отмъщението кипеше от това слабо тяло, загубило разума и трезвата си преценка. Принцесата трябваше да се защити, за да продължи напред. Трябваше...

/Реши как реагираш и какво правиш, за да се измъкнеш./

_________________
Белите улици - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitimeЧет Юни 26, 2014 1:18 pm

Някога чудили ли сте се защо не можете да намразите нещо, което ви наранява, което ви кара да се чувствате зле? И дори след безброй път удряне и поднасяне на лоши  вести вие пак да не можете да го намразите, дори и този, който го прави да в напълно непознат.
Бях сигурна, че не е заради факта,  че съм взела тялото на дъщеря и, че не са просто чувства останали от предишната личност в този съд. Та аз дори собствения си убиец не можех да намразя, а имам основание. Затова първите няколко опита за убийство от ръката на тази жена ги изтърпях. Бихте казали, че не боли, е помислете с и пак, но след опита за екзорсизъм може би … просто съм привикнала за момент.
Доста ясно беше усещането на първото забиване на ножа. Ясно беше и второто, което ме накара да се отдръпна, но тази лудата само ходеше след мен и май искаше сериозно да се нарани, или мен да нарани, а може би и двете. Лудостта лесно се виждаше в очите и, но разликата между мен и нея беше ясна. Аз не избухвах до такава степен, че да нападам хората.
Опитах се на няколко пъти да и взема ножа, но тя просто не го даваше и ме караше да си нараня новите ръце. Също и не искаше да слуша когато другата и дъщеря се опитваше да я придума. Отчето пък стоеше отстрани и гледаше без да помръдне. Странни хора. Уж е болна, а не искат да и помогнат.
След поредния опит на тази отчаяна женица малко се ядосах и този път с окървавени ръце хванах острието на ножа. Напрегнах малко мускулите на ръката и го изтръгнах от ръцете и. Метнах го към прага на къщата, но така и така бях слаба в момента … та не стигна много далеч. Само дето майката реши да включи груба сила.
Ръцете и се увиха около врата ми и усетих как се задушавам. Къде в името на Дантес намираше тази сила? Ако бях като нея … досега Ада да е под мое ръководство. За мое щастие другата сестра се включи и се опита да хване майка си. И след няколко секунди, точно навреме ако  мога да кажа, успя. Отдъхнах си и започнах да кашлям, а липсата на известно количество кръв ме замая и трябваше да седна някъде.
-Госпожо .. – започнах бавно докато още кашлях .. – … вие сте направо страшна.
Разбира се казах го в кръга на шегата и явно сестрата се усети и се засмя.
-Майко .. предлагам ти отче Терион да вземе Фиона и да и помогне в църквата.
Жената вече изнемощяла само кимна, а аз пребледнях. Дръпнах се леко назад и замалко не паднах на земята, но „слава на Бога” отчето ме хвана.
-Пуснете ме. – казах твърдо, но той не го направи … - няма да дойда с вас. Не искам. Трябва да се върна при Грегъри.
Отчето само се усмихна и ми каза, че всичко ще е наред. Поведе ме към къщата като им обясни, че не е добре да виждат момиче, цялото в кръв и ще е добре първо да се погрижим за раните. Аз само стоях и слушах. Смеех ли да направя нещо. Пък и той някак си беше мил сега.
Докато превързваше рамото ми, а преди това ме остави другите рани сама да ги бинтовам ме погледна и започна да ми задава въпроси.
-Каза, че се казваш Мортем. Не съм чувал за демон с това име.
Изказването ме накара да се усмихна.
-А защо мислите, че съм обикновен демон?
-Не си ли? – леко се учуди мъжа, но беше все така спокоен.
-И да, и не. Ако бях щяхте да ме измъкнете от това тяло нали?
Той само се засмя и продължи.
-А Грегъри?
-Грегъри Грей, предполагам сте го чували?
Мъжът кимна.
-И какъв е той, щом толкова много искаш да го видиш.
Ето тук малко ме заболя сърцето и наведох главата си надолу. Гледах стъпалата на това тяло и ми идеше да потъна в дън земя.
-Той е мой закрилник, бодигард ако искате го наречете. Мой брат и любим. Цялото ми семейство и един от двамата важни за мен същества.
Настъпи кратка тишина докато отчето премисли информацията.
-А какво е да си демон? Сигурно е хубаво да не се налага да гледаш постоянно часовника.
-Грешите. Ние се наричаме безсмъртни. Истината е, че вие хората искате да сте безсмъртни без да знаете какви големи късметлии сте. Бих дала хиляди години за един миг като човек. Безсмъртните чувстват по-силно, усещат по-пламенно, но и страдат повече. Всеки се ражда с точно определена роля и трябва да я играе до последно. Когато един човек умре поне душата му отива на по-хубаво място. Когато един безсмъртен умре, това не е смърт. Просто празнота, една липса и нищо повече. Не го помнят, не знаят дори душата му дали е цяла. Това е просто едно забвение.
-Говориш така сякаш си била на това място.
-Преди месец ме убиха и не трябваше да съм тук сега. Как успях не знам, но е факт, че сега съм тук и искам да се върна у дома.
Отчето малко се зачуди, но приключи бързо с превързването и ми подаде една мантия. Беше подобна на онези, който хората обличали през едно време. С големи качулки и широки ръкави. Навлякох я и се усмихнах.
-Сега разбирате ли защо искам да се върна толкова много?
Той само кимна и отиде да поговори със сестрата и майката, което ми даде възможност да си тръгна тихо и кротко, че какво да правя тук. Докато той говореше излязох през входната врата и спуснах магията си към краката. Втори път да се опитат да ме убият няма да го издържа затова се затичах колкото сили имах. Време беше да се отбия до онова момче и неговия приятел и да си ходи вече към дома.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Белите улици - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Белите улици   Белите улици - Page 2 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Белите улици
Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Скайфол :: Скайфол-
Идете на: