Гората се разделя на етапи. Колкото по-навътре се навлиза, толкова по-странни неща почват да се случват. А дали не е само мит? Или само халюцинации от непознатите растения, които виреят? От вас зависи дали ще разберете.

И се строполих..... Гледах как останалите две същества се надвесват над Клавдий. Примигах един път, примигах втори път. На третия бях в безсъзнание. Пълен мрак. Сън....Паралелен свят. В мозъка ми се преплетоха една след друга разни гледки, без смисъл и логика в тях. Сякаш бях пропаднала през центъра на земното кълбо и се бях озовала в нов измислен свят, сътворен от болен мозък.
Той усили тонколоната до дупка и почна да танцува на музиката на фона на лунната светлина, която озаряваше перфектното му тяло и караше мускулите му да блестят.......Розовият кон се приближи и се втренчи с големите си сини очи в малкия мравояд.Кой беше изял дъгата?...... Зайо Байо Геш размахваше ръце като диригентски палки, след което започна да скача като заек, а лилавата теменужка стърчеше между зъбите му........."No comprendo" отговорих аз и й пръснах мозъка.Мразех я, сега наблюдавах със задоволство как сините смърфове ближат кръвта й. Падаше й се!...........И тогава той освободи козата. Очите му се насълзиха докато я гледаше как се опитва да опъне една пеперуда. Най-сетне козата му бе станала мъж..........Това бе момента, в който се подхлъзнах на бананова обелка и паднах по дупе, а купата със спагети се изсипа на главата ми. Трябваше им сол!.........Себастиан Дантес танцуваше мръсни танци върху дървената маса, а 12те дявола се заливаха с уиски докато стриптизьорката Елисандра сваляше прашките си...........Циганката ми предсказа, че ще ми се случи нещо неочаквано. И наистина - няма и минута по-късно бях блъсната от флуоресцентен еднорог, а леприкон ми открадна кецовете..........Корема му бе толкова космат, че все едно нямаше кожа - само косми. Обичаше да лепи бонбони и дъвки по него. Наричаха го косматия Джо..........След вчерашния боксов мач осъзнах, че мога да живея със счупен врат, но не и без ново тату, което ми носи допълнителен демидж. Помислих си - ако кърви можем да го убием.........Накрая всички изиграха по едно хоро, сбиха се, повърнаха три пъти и заспаха под звуците на берсеркска музика.
Отворих рязко очи и се надигнах светкавично. Дишането ми бе учестено, тежко и бързо. Закашлях се. Изхрачих някаква зеленикава течност. Отровата! Главата още ме цепеше. Не знам с какво ме бяха упоили, но се чувствах като прегазена от..... от флуоресцентен еднорог????
-Що за сън беше това? - промълвих държейки се още за челото. Изправих се бавно и се застопорих на краката си. Огледах се, но останалите ги нямаше. Нямаше ги и телата на повалените, даже не знаех дали са живи или съм ги убила от сблъсъка им с дърветата. Продължих да се оглеждам и тогава си дадох сметка, че не гледам където трябва. Свалих погледа си към земята и бинго. Следата от тялото на Клавдий когато са го мъкнели по почвата беше повече от видим. Все пак те бяха малки, нямаше как да го вдигнат във въздуха, а и както разбрах не можеха да използват магия. Тръгнах по дирята и търпеливо чаках тя да ме отведе до онзи лигльо, който даже не предполагах, че ще трябва да спасявам.

Според легенда, гората Шеридан невинаги е била тъмна. Някога - много отдавна, кралете на Гората управлявали богата и плодородна земя на това място. Тронът им се намирал във великия град Грейвс, който се намирал непосредствено между Роузкилл и гората Шеридан. Смели и честни магове защитавали мирното процъфтяващо кралство, а човек и камък не можел да хвърли, без да удари красиво момиче, или някой як дървар. Разбира се, никой от доволните жители на Грейвс не бил и помислял да хвърля камъни, защото всички били много близки и се уважавали. Ако все пак се случело някой да направи някоя пакост - маговете много учтиво го молели да не прави повече така.

Това бил Векът на Слънцето в красивите гори.С годините обаче маговете и владетелите на Града станали алчни, мързеливи и нечестни, започнали да се карат помежду си. Родът на маговете отмрял.Грейвс западнал. Гражданите на Грейвс продължавали да се карат помежду си, да се мамят взаимно и да обръщат гръб на всичко, което се случвало извън градските стени. Връзките с другите градове и села от обширната пустош на Шеридан все повече намалявали и накрая съвсем прекъснали, защото било прекалено опасно да се пътува по пътищата.Не след дълго, гората погълнала градчето.Градът изчезнал, а само хората преминаващи покрай гората чували далечните писъци на жителите на Грейвс.
Нямало кой да усмирява гората и тя се превърнала в дом за наистина ужасни неща. По тъмните пътеки ръмжали зверове с човешко съзнание и хора, свирепи като зверове.Само Дориан бе дръзнала да се докосне до тази пустош...

Бавно настъпваща в гората, тя следеше стъпките оставени от мъниците и влаченото от тях тяло, ала не бе забелязала колко тъмно започваше да става около нея.Колкото по-дълбоко влизаше в гората, толкова по-малко виждаше от пътя пред себе си.Чуваше се детински смях, който с всяка минута ставаше по-силен.

Вървях все по-напред като в тъмен влажен тунел без изход. Усетих, че бивам заобиколена от пуста, далечна тъмнина, но не можех да спра точно сега. Водеше ме само вярата ми в собствената ми воля. Чу се кикот не далеч от мен, който все повече и повече се приближаваше, или аз към него, не бях сигурна. Едва ли имах изход. За първи път навлизах в гората. Легендите, които бях чела за нея се въртяха в главата ми.
-Това са само слухове. - повтарях си. Вярвах, че нещо, в което не вярваш не може да те нарани.
Не след дълго пред лицето ми се изпречи голям клон зад който спокойно можех да чуя смеха. Повдигнах го и минах през него, а пред очите ми се озари гледка.......

Обширната поляна която се откри пред очите на Дориан, бе старателно осветена от няколко големи огньове, запалени във четирите и посоки, а централно имаше един който се извисяваше с половин метър над другите.До главният огън стояха две от джуджетата и си препичаха по едно тлъсто парче месо на огъня.От другият им край, другите двама мъници се бяха вторачили във висока човешка фигура, която стоеше пред тялото на коленичил мъж.Този мъж, беше Клавдий.

- Кажи ми къде са ? - провикна се сянката, след което заби острият си ботуш в лицето на Блек.Бяха черни, което ясно си личеше по следата която остана по лицето му, от остърганият плат.

- Не знам за какво говориш! - отвърна му белокосият, като изви главата си в страни, за да постави нараненото място на рамото си и да притъпи поне малко болката.Ръцете му бяха завързани, краката също.

Мъжа се наведе към Блек, като повдигна лицето му с едната си ръка за да може да го гледа право в очите.
- Ти ли не знаеш, гад....Чакай малко! - прекъсна се той, като пусна главата на Блек и се обърна.Пое си дълбоко въздух след което издиша шумно.Обърна се в обратната посока и пак направи същото. - Май си имаме компания...
Мъниците които гледаха разпита се стреснаха и подскочиха в бойна готовност.Другите, просто си седяха и си допичаха месцето като явно дори не обръщаха внимание на случващото се.Мъжа се ядоса и с една засилка изпрати черният си ботуш в задника на едно от седящите пред скарата джуджета.Ударът беше толкова силен, че дребосъка се повдигна на двадесетина сантиметра от земята и падна по дупе, а пържолата му излетя в огъня.Изплашеният дребосък подскочи на крачета и се обърна към мъжа :

- Д-д-да шефе?
- Вие четиримата, търсете! - изкомандва им той, след което се обърна към Блек с думите - Май твоята приятелка е решила да ни навести, а Блеки?

Дребосъците се окопитиха набързо, като всеки то тях грабваше каквото може.Кой пръчка, кой камък, след секунди вече бяха готови и се скриха из храстите.След не дълго време, единият дребосък забеляза спотаилата се Дориан зад едно от дърветата.Малките му очи се бяха вторачили в нея, зениците му се бяха разширили от страх и не смееше да проговори.Или по-скоро се опитваше, но от устните му излизаше само пелтечене :

- Ш-ш-ш... - опитваше се да изквичи нещо, но от страх не можеше да обели и дума.Стоеше там, а безсърдечният поглед на Дориан се чудеше къде да го прободе.В сърцето или в мозъка да не се мъчи много...

Всичко това изглеждаше на някакъв сектантски култ. Въпрос, после ритник, но никакъв отговор. Не знаех каква е тази сянка, но знаех, че няма да й позволя да рита хубавото лице на Клавдий. Аз мислех да имам тази чест.
-Ш...ш...ш... - чух зад себе си и се обърнах рязко. Едно от малките джуджета, онова което фъфлеше ме гледаше уплашено с една тънка и къса пръчка в ръка. Погледнах го глупаво.
-Почна да ми писва от теб. - свих ръцете си в юмруци и изпуках кокалчетата си. Тръгнах към него бавно. Той хукна да бяга, но беше прекалено късно. Държах го за яката на врата му, а той все още припкаше на място.
-Глупави тролове. - измънках, повдигнах го във въздуха и го запратих надалеч. Дано този път да му се пукнеше тиквата. Прескочих дървото и се озовах до огъня централно към сянката. Освободих бързо магията си. Светкавично извадих ножа си и разрязах дланта си. Кръвта ми течеше прясна. Събрах цялата си магия в нея, подплатих я и с аура и гняв, който се помпаше от сърцето ми като вълни. Замахнах с нея към съществото с надеждата да изгори евентуалното му лице.

- Дориан, Не-е-ее! - чу се гласът на Блек, но твърде късно.Цвърчащата кръв летеше към непознатият, а той вече беше подготвен.

Събра ръцете си точно пред слънчевият сплит, като накара кръвта от цялото му тяло да се събере в този център.Кожата му изсъхна и изсветля.Придоби цвят на пепел - сива, почти прозрачна.В този миг, кръвта на Дориан заля цялото му тяло и дрехите му, от които се издигна лек пушек.Около него се разнесе аромат на изгоряла кожа, но бяха изгорели само дрехите му.Кръвта която бе попаднала по лицето, по дланите и устните му, се пропи в тях както вода се пропива в горещ камък.Непознатият отпусна ръцете си, като пусна концентрираната енергия и кръвта му отново започна да циркулира през вените.

Той повдигна глава и впери поглед към момичето.Дори не и се усмихна, не я поздрави...просто я гледаше със спокойното си лице.Може би твърде спокойно...
- Добър опит, признавам - изрече той, след което се приближи до запаленият огън.Грабна от него една горяща цепеница, като започна да си я подхвърля от ръка в ръка.Светлината от горящото дърво озари лицето му и тогава Дориан видя как изглежда непознатият мъж.

- Добър опит, признавам.
Той взе една цепеница от огъня и тогава успях да видя лицето му. Беше с бледа, сивкава кожа, черна коса и сиви, почти сребристи очи. Имаше невероятна мистична красота. Мрачен, но в същото време пленителен. И все пак това не оправдаваше постъпката му.
Изпънах тялото си, като зарязах бойната позиция. За сега не личеше да има намерение да ме напада, но и за всеки случай бях нащрек за горещото дърво в ръката му.
Гледах го спокойно, безизразно. Изведнъж си поех дълбоко въздух, след което го издишах шумно, хванах се за челото и го разтърках отегчено.
-Защо все на мен се случват такива неща? - попитах себе си отчаяно, но и другите ме чуваха. След което го погледнах отново все едно току що се запознавам с него.
-Ок виж. - почнах спокойно - Хич не ми се занимава с биене. Ако трябва да бъда честна, чаках този тук - посочих раздразнено Клавдий с пръст - цял ден. Умрях от скука и бездействие и супер много ме мързи да се занимавам с глупости.
Бърборих бързо, оплаквайки се от деня си на непознатия все едно ми беше първа дружка.
-Та защо не ме светнеш какво точно става тук и какво искаш от него. Пари ли ти дължи или ?

Непознатият се усмихна.Дори бегло, се забеляза по лицето му как устните му се изпънаха леко.Той се приближи до Дориан, като застана пред лицето и.Огънят огряваше цялото му тяло и ясно си личаха дрехите, лицето, емоциите...
Кожен панталон, матово черни ботуши, черен пуловер с висока яка и върху всичко това изчистено кожено манто стигащо малко под коленете му.Очите им се срещнаха.Тези на мъжа не потрепваха, нито на Дориан.Изглеждаше безстрашна и смела.

- Дани, недей... - извика Блек, но думите му бяха прекъснати.Може би той знаеше на какво е способен мъжът и искаше да спре това което последва, но твърде късно.
Ръката на мъжът с черни одежди изсвистя и с горящата цепеница удари момичето през лицето.Тя се строполи на земята а косата и от единият край бе леко обгорена от огъня.Колкото и да бе ядосана в момента, тя запази позицията си на земята, докато измисли по-добър ход с който да атакува непознатия.

- Пачаврата искала да я светна.Ха-Ха-Ха! Е, светнах я!Нали, Блек? - Дани пристъпи към пленника си, като преди това свали мантото с което беше облечен и го пусна да падне свободно на земята.Хвана брадичката на Клавдий и отново повдигна главата му към себе си :
- Е, ще ми кажеш ли къде са...или да продължавам?
Блек беше готов.Докато Дани се беше расеял, в устната му кухина имаше достатъчно кръв която можеше да използва.Той използва това което направи Дориан преди малко, но без да си дава толкова зор да съсредоточава енергията си.Беше му нужно само да замъгли погледа на противника.Изплю се рязко в очите на Дани, след което още докато бе на колене, се избута напред като заби главата си в корема му.Това го дезориентира за дълго.Парещата болка в очите му пречеше да мисли, караше сърцето му да бие толкова силно, че ударите на малкият орган отекваха в главата му.В пристъп на паника, той се развика заповядвайки на малките си подчинени да се появят.
Ръцете на Блек все още бяха завързани зад гърба и малко трудно се изправи, но когато успя се развика към лежащата Дориан :

- Бягай! Трябва да се махнем от тук - той тичаше към нея, като на няколко пъти се препъваше в предмети на земята, но накрая стигна до момичето.Тя се изправи и се опита да го подпре на себе си.
Пред тях се появиха малките поданици на Дани, държащи своите примитивни оръжия в ръце.

-Накарай ги да се бият за нас, така ще го забавим! - отсече задъхано Клавдий.

Преди да се усетя главата ми се обърна на страна и паднах, бритонът ми закри почти цялото ми лице. Бузата ми пулсираше, мисля че кървеше. Кожата ме болеше, а очите ми бяха разтворени повече от нормалното. Бях с полуотворена уста и гледах към пода.
До сега никой не ме беше удрял толкова силно. Идеше ми да се изправя и да го разчленя на части. Но не можех, нали? Разликата в силата беше видима. Чак когато Клавдий дойде до мен се изправих и го подпрях.
-Накарай ги да се бият за нас.
Тези думи ме сепнаха.
-Какво? Да ги накарам? Но аз....аз...не мога да правя такива неща.
И наистина не можех. Бях съживявала трупове преди, макар че не знаех как точно го правех, но да контролирам живи твари. Това си беше на напълно различно ниво. А и кой беше специалиста тук? Последно помня, че беше той.
Не знаех какво точно да правя, но трябваше да опитам. Успокояваше ме факта, че тези бяха малки и по-податливи на манипулации. Концентрирах се и събрах магията в очите си. Реших, че ще я изкарам точно от там и ще я вкарам в техните, за да достигнат малките им мозъчета. Енергията заизлиза и се отправи към тях. Джуджетата почнаха да прихващат тази негативна енергия, предавана по невидим и неуловим път. Поразявах "жертвите" си чрез мисълта си. Това психо-енергийно въздействие се засилваше все повече и повече с
всяка изминала секунда. Вливах личната си енергия в тях като се стараех тя да обсеби телата и съзнанията им. Най-вече съзнанията. Загнездвах я под мозъчните гънки, така че да попие в тях. Не след дълго мислено чрез невидимия стълб между нас им заповядах да се обърнат срещу шефа си. Не знаех дали ще се получи, но през цялото време не прекъсвах връзката.
Главата почна да ме боли от напрежението. Даже не знаех дали това е начина, но усещах, че метода ще е същия като на труп, само че по-трудно. Сигурно от там дойдоха болките в черепа ми.
-Убийте го.... - "шепнех" ментално на тролчетата като се опитвах чрез магията си да движа малките им тела.

Докато Дани миеше парещите си очи, Дориан бе накарала малките дребосъци да му се нахвърлят.Все още неизползвала тази магия, неразучила техниката и, тя все пак беше успяла да им даде живот който да ги накара да действат.На външен вид не се различаваха по нищо от преди, освен че очите им светеха.Да, сякаш в тях бяха отседнали семейство светулки, които все още не бяха заспали.Пелтека и "шефа" на дребосъците грабнаха по един камък и се засилиха към истинският си господар.
Другите двама стояха на предпазливо разстояние и хвърляха каквото намерят в същата посока, в която тичаха другите гноми.Единият от дребосъците се хвърли на гърба на Дани, като възседна раменете му и обгърна врата му с крака.След това, започна да го бие с пръчката по главата.

- Ааа-а! Какво правиш глупако? - изкрещя Дани и хвана краката на дребосъка.Опита се да ги раздели, но не успя.Малките човечета имаха предимството да имат здрави крака, но силата в ръцете им бе малка.Дребосъка удряше ли удряше, докато най-накрая не се озова в лапите на господаря си с висяща глава надолу.
- Ах ти, гнидо малка!!! - езикът му трептеше като на змия преди атака.Той захвърли малкото човече на земята и се обърна - Някой друг?!
Пелтека стоеше пред него, тропайки с малката си пръчица, а след това се затича напред.Около тях хвърчаха камъни хвърляни от другите дребосъци, но те бяха толкова малки че дори не се усещаха ударите от тях.
- Ела бе таралеж!!! - Дани беше бесен.Докосна с гърди ръката си, като погали с ръка от дясната към лявата си гърда след което стисна юмрук.Той събра част от тъмната енергия в тялото си на това място, концентрираше я в една малка сфера в тялото си която се въртеше с бясна скорост.Удари с юмрук в гърдите си и малката сфера се пръсна в тялото му и изливащата енергия се сля с кръвта.Той усещаше как мускулите му пулсират, как силата му нараства и нямаше време да чака.Засили се към дребосъците и с по един удар ги повали на земята.Дори не изстенаха, положиха телата си на земята като паднали статуи.Енергията на Дориан се разсея и настъпи тишина.Не се чуваха стъпки, викове...никакъв шум.Блек и Дориан вече бяха далеч от гората...

Вървях към гората близо час, когато най-накрая стигнах до нея. Добре, бях тук, но къде да намеря онзи мухльо? Навлязох все по-навътре, докато стигнах кажи речи средата й. Така и не я бях обикаляла цялата, а и до сега не ми се беше налагало.
Вървях без особена посока, защото не знаех от кой ъгъл можеше да изскочи некромансъра. Облегнах се на едно дърво, поех си въздух и извиках.
-Дани, копеле такова, къде си? Хайде показвай се, цял ден ли ще те чакам?
Ругаех, но всъщност ми беше забавно. В интерес на истината нямах търпение да видя уменията му. Нали все се хвали колко е силен. Интересно щеше да бъде да погледна през силите му от друга гледна точка - тази на ученик. Да, определено щеше да е забавно, нищо, че бях сигурна, че ще се изпокараме още преди да сме почнали.

Дориан продължаваше да върви из гората, докато аромата на сутрешна роса се разнасяше около нея.Слънцето проникваше през клоните на високите дървета и си играеше с нея, като правеше чудновати сенки пред краката ѝ.Времето бе същинска приказка.Дори птиците нямаха нищо против непознатата гостенка, която обикаляше малките пътечки.
Минаха се пет, десет, петнадесет минути, в който тя непрестанно търсеше къде ли се е скрил Дрейк, но от него така и нямаше следа.Преминавайки през една тясна пътека, тя се отклони от пътя.Храсталаците покрай нея и се струваха познати.Не се мина дълго време, когато в далечината съзря малка полянка, обградена с камъни.Тя приближи внимателно до началото ѝ, а после огледа внимателно.По средата имаше голяма палатка до която тлееха останки от огън.Влезе смело в палатката без да се зачуди, сигурна че вътре се излежава успалият се Дани, забравил за срещата им.Уви, той липсваше.На земята имаше само три одеала върху които бяха нахвърляни различни видове постеля, намачкани като след дълго спане.От мъже нямаше никаква следа, освен една черна блуза, ухаеща на мъж.Разкъсаният ѝ ръкав неволно подсказа че е притежание на Дани, а белега е от раната която той получи предният ден.Дориан повдигна блузата и я огледа.Дa!Беше същата, с която надутият некромансър бе вчера.Хвърли я обратно на пода и излезе от палатката като се заоглежда около поляната.В околността нямаше никакви следи от живот, освен пеещите птици.Явно и оставаше само да чака...

Неволна усмивка се прокрадна когато се сетих за раната му. Заслужаваше си го.
Мразя да чакам.... Дали не ме изигра? Мамицата му. Хич не ми се искаше да съм тук. Седнах на земята оглеждайки красивата природа. Беше спокойно. Синигеровата песен опияняваше слуха. От един храст изскочи сив заек хрупащ някаква съчка.
-Ей, малък приятелю... - усмихнах се на животинката като го подканвах да се приближи. То се зачуди и дойде до краката ми. Подадох пръстите си и то ги подуши. Но само след секунди настръхна, обърна се и избяга в шубрака. Посърнах. Даже животните бягаха от мен. Много мило, няма що. Цялата благоухайна природа беше срещу мен, все едно мястото ми не беше тук. Е, добре де, бях отровна или каквото е там, но не заслужавах ли поне малко обич? Явно не! Интересно как ли мръсник като Дани успява да е в синхрон с цялата атмосфера.
Погледнах дланите си и се сетих за снощната проява на чуждата магия.
-Да видим дали ще мога да те изкарам на повърхността.
Концентрирах се, избистрих съзнанието си. Потънах в себе си в опит да я открия. След няколко минути я усетих вградила се някъде дълбоко в душата ми. Извиках я и видях как ръцете ми почват да засияват в онова особено синьо. Свивах и отпусках пръстите си, а енергията продължаваше да пулсира, като с всяко стискане се увеличаваше, а с нея и напрежението в тялото ми. Чувствах, че ако я напрегна прекалено ще избие под формата на кръв за пореден път, затова спрях. Трупът ми се отпусна. Поне усетих горе долу що за чувство е. Клавдий се оказа прав - ако не се научех да я контролирам щеше да ми създава много проблеми. А за контрола трябваше да разчитам само и единствено на себе си, но не бях от най-сдържаните хора. Времето щеше да покаже, а за сега просто се отпуснах и зачаках.
А споменах ли, че мразя да чакам....

Докато Дориан се бе впуснала в търсене на новата си тайнствена сила, в далечината по същата пътечка от която дойде, се зададе онзи фъфлещ гном, който тя бе цапардосала последно в покрайнините на тази поляна.Подскачайки по пътечката с една пръчка в ръцете си, той халосваше всяко по-голямо растение което му се изпречеше пред пътя или просто мирно и кротко си растеше в някой от краищата на пътеката.А повярвайте, за този дребосък почти всяка тревичка беше огромна!Със всеки един негов удар собственоръчно направеното му оръжие губеше част от кората си и отдолу се откриваше мокрият ствол на дървото, който след няколко минути вече бе боядисал в зелено малките му ръце.

- И-и-и не ще се спра пред нищо а-аз, да заколя всяко е-едно от вас!Малки и-изчадия такива!Н-н-на!Н-н-а-а-а!На ти-и и на теб, го-олямо зелено не-ещо! - рецитираше си без рима и смисъл малкият прахосник, когато с подскоци се озова на поляната, точно срещу стоящата до палатката Дориан.

- И аз ш-ш-ште... аааааааа!- внезапно видял синекосата некромансърка, той се стъписа за миг и след това побягна към задаващите се отзад други дребосъци които предвождаха Дани.Дребосъка дотърча с нечовешки писъци до него, грабвайки го за крака в страха си.Започна да го дърпа трескаво, като се опитваше да му обясни разказа си:

- Д-д-дани, о-оная л-лудата, лудата...лудата.... - но Дани вече знаеше за предполагаемата им среща, за това просто го срита настрани и заекващият мъник излетя в храстите.Другите два гнома се изкефиха на силният ритник и се разсмяха вкупом.Дориан ясно можеше да ги забележи, тъй като вече бяха стигнали почти до нея.Дани бе нарамил един голям елен на раменете си, който явно преди малко бе убил.Краката му висяха в страни, а от него се стичаше кръв по голото тяло на Дани.Е, почти голо.Единствено му липсваше връхната дреха, която слънцето се опитваше да замести със утринните си лъчи.Гномите си бяха същите - малки, противни и пискливи.За разлика от своят събрат, те когато видяха Дориан не се изплашиха, а заподскачаха покрай нея с малките си пръчки приветствайки я с някакъв си техен танц.
Дани стовари елена на земята след което поздрави момичето.

- Виждам че си подранила даже.Една бърза закуска?Предполагам не бързаме за никъде...