ИндексТърсенеРегистрирайте сеВход

Share
 

 Пясъчника

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeСъб Яну 05, 2013 12:06 pm

First topic message reminder :

Така всички наричаха двора, който се намираше пред базата. Самата сграда изскачаше от самите земни недра, като краищата и бяха покрити от естествената флора. Пясък, кактуси и...пак кактуси. Това бяха единствените растения които вирееха тук. А по средата среден по размер, кръгъл басейн, където членовете на гилдията често се разхлаждаха в горещите дни.

_________________
Пясъчника     - Page 2 Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down

АвторСъобщение
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 24

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeСъб Юни 22, 2013 3:18 pm

Чернокоската стоеше на вратата, а тягосното тегаво настоение, което се носеше във въздуха продължаваше да й напомня, че определено се чувстваше подранила на фона на многото липсващи персони, които щяха да минат с номера, че използват й последната дадена им минута по предназначение. Доста пропилени минути без съмнение.
Сакът на потриваше в гърба й и леко закачаше оръжието й закачено на кръста под намерката, а походката й напомняше, че е тук само поради факта, че това е по-добрата алтернатива. Честно казано започваше да се чуди дали наистина посъзнателно не е ентусиаст? Как пък не! Можеше да посети с огромно удоволствие дамона, след като я намерят, а не "ако" я намерят, но това изобщо не беше основната й подбуда. Нови познанаства? Пак не. Адреналин и тръпка? Ъм, не съвсем - Рен си ги намираше добре й сама. Причината? Един бог знае и с малко късмет скоро и Рен.
Момичето се прокрадна до съотборничката си, остави товара си да тупне до нея и безразлично се настани до нея. Маската лишена от емоции и мимики доста приличаше на онази, с която вършеше някакви задължения или играеше карти, но сега беше от онзи тип, който казва, в случая: Броя минутите, в които ви чакам! А те текат...!
Четирите фигури стояха притихнали, всеки в своето си занимание от взиране в празното, през пушене та до почистване на оръжие и никой не благоволеше да наруши тишината. В такива моменти направо да заобичаш подобна компания. Този пък без сарказъм. Тишината, всичко сякаш застинало под лъчите и онова чувство сякаш всеки миг нишката ще се скъса от пренапъване.
Върнете се в началото Go down
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeПон Юни 24, 2013 7:38 pm

Тишината настъпила на Пясъчника, бе внезапно прекъсната от рязкото отваряне на вратите, водещи към вътрешността на сградата. Двете големи крила се отвориха рязко навън, а през тях излетяха двамата зеленокоси приятели - Джейк Сю и Лу. Първият, с по-странно и детинско лице, се претъркули напред и се просна право на пода, а другият, който имаше някак си по-мъжествена физиономия (ако може така да се нарече), се просна право отгоре му. След по-малко от секунди, върху им се стовариха и два сака, които ги цапардосаха по главите.

- Аууч! - измънка едното от момчетата.
Втория, който стоеше проснат по лице, извърна глава в страни, опитвайки се да погледне към приятеля си, ала щом не успя да го забележи дори с крайчеца на окото си, просто изруга недоволно.
- Брат, внимавай малко бе! Бива ли, да си толкова схванат в краката?!
Лу се опита да се навдигне, като махна сака от главата си и го претърколи в страни. Облегна се на раменете на дружката си и се отмести от него, като се изправи на рака.
- Сори бе, човек. Без да искам си преплетох краката...
- Пфф...
Джейк скочи от пясъка и се изправи също до зеленокосия, като изтупа дрехите си.  Огледа се около себе си и щом мерна чернокосата маршал-майсторка се запъти право към нея, без да обръща внимание на Лу.
На свой ред, асасина се наведе и взе двата сака, тръгвайки подире на другаря си.
- Ей, ей...чакай ме, бе!
Иззад тях се появи и Дъст, в цялата си прелест. Бе нарамил отново онези пустинни одежди върху себе си, които използваше в нощните си походи. Целият се бе опасъл като арабски шейх, като единствено очите му се подаваха под малкото парче плат, което стоеше на лицето му. Дори само сините му очи да се виждаха на слънчевата светлина, по тях човек можеше ясно да различи, недоволството му от присъствието на двамата зеленокоси.
С бавна крачка асасина се приближи към останалите, които се бяха насъбрали до малкият басейн. Щом ги настигна, Дъст се обърна към двете момичета от групата си, с думите :
- Готови ли сте?
- От самото начало. - отвърна маршалката, като заби меча в земята си, помагайки си по този начин да се изправи.
- Добре. Да тръгваме. Първата ни стъпка е магазинчето на Лука. Искам да огледаме, преди да продължим Нагоре.
Рен също се изправи, като продължаваше да стои безмълвна. Малката групичка се насочи право към изхода от Базата, като пред тях гордо стоеше Дъст, който явно щеше да се изявява като водачът. На изхода, ги чакаха пет жребеца, които им бяха предоставени от Чосър, за да поемат по пътя си. Скоро щяха да дойдат и още пет животни, които щяха да са за останалите от другата група. 
През останалите десетина минути, Ния и Арманд продължиха да стоят в мълчание. За последно изгледаха групичката от асасини поемащи по своята мисия, а после потънаха в тишината. Никой не обелваше дума, погълнат от собствените си мисли. Никой не знаеше за какво размишляват, а и надали в момента някой друг го интересуваше.
Когато и последната минута изтече, а последната прашинка в пясъчният часовник на времето падна на дъното му, се появиха и останалите. Първо се появи онзи странник със звучното еднобуквие, което заместваше името му. След себе си водеше пет красиви жребеца, завързани един след друг. На гърбовете им имаше нахвърлени седла, а юздите бяха пристегнати здраво за да не се преплитат в краката на животните. На ръба на всяко седло, висеше по малка торба пълна с храна. Ния и Арманд все още не знаеха за това, но скоро щяха да намерят лакомствата в своята "кошница". Омар приближи пред тях и застана само на няколко метра, като спря животните и ги остави да пият вода право от басейна.
- Къде са другите? 
Още преди да е получил отговора си, иззад него се появиха Блъд и Франсоа. Двамата учители изглеждаха нормално  облечени. Че, кой можеше да очаква нещо друго от тях? Цивилното облекло бе най-подходящо в такива ситуации, най-вече ако не искаш да се набиваш на очи. Те се приближиха до останалите, а Франсоа огледа внимателно ситуацията. Хвърли няколко бегли погледа на багажа, който носеха Ния и Арманд, а после огледа и конете, които бяха грижливо подготвени за дългият път.
- Манифик, бел ами... 
Последва приятелско потупване по рамото на Омар, което той не отрази с особена почит. Защо ли? Не му беше за първи път да получава възхвали за добре свършената си работа и вече приемаше всичко за нещо нормално. Като ежедневие...
Блъд застана между конете, като си избра специално един за себе си. Спря се на чисто черен мъжки жребец, който донякъде и напомняше на самата нея. Кожата му лъскаше на ярката слънчева светлина, а големите му тъмни очи, гледаха към отражението му във водата.
Щом учителката докосна кожата на животното, то потръпна за миг. Секунда по-късно, тя вече бе върху гърба му, стиснала здраво юздите. Добичето направи няколко крачки покорно назад и извърна гръб така, че се обърна към изхода от Базата. Трябваше му само едно леко пришпорване и той щеше да се впусне в тръс из пустинята. Блъд обаче не го направи. Първо искаше да каже плана си на останалите, преди да тръгнат. 

- Преди всичко, искам да внимавате. Не знаем какво е станало и какво ни чака Отвъд. Вие сте хората, на които мога да имам най-голямо доверие и за това не искам да ви изгубя. Бъдете бдителни и за най-малкото. Всеки може да е враг!
Последва кратко мълчание, което бе прекъснато от Франсоа, който явно искаше да добави нещо и от себе си:
- Първо ще огледаме магазина за някакви следи, които да ни упътят. От там нататък, ще следваме интуицията.
- На конете! - извика гръмко Блъд, при което всички яхнаха яздитните си животни.
Скоро и малката групичка от елитни асасини пое по пътя, оставяйки само прахоляка след себе си. Никой не ги чакаше и никой не ги изпрати в последният им път. 

Душици мамини, златни...съжалявам за закъснението с поста.
Рен, ти знаеш на къде поемате, като искам да опишеш пристигането ви и впечатленията си от мисията..да речем :D
Поли/Ния/Дориан...:Р Ти опиши впечатленията си от момента до тръгването ви + пристигането ви в Сахрид. После поемам аз. 
Рен пише на Улиците.
Ния пише в Магазина на Демона.

_________________
Пясъчника     - Page 2 Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeСъб Юли 06, 2013 8:52 am

Гледах към отдалечаващата се група безмълвно. Тъмнината все повече закриваше телата им, вятъра разпиляваше леко косите ми, а очите ми бяха забити само в гърба на един от тях. Не го изпуснаха от поглед, докато и последната вълна на сумрака не го погълна. В главата ми се втурваха една след друга мисли, коя от коя по-объркана. Чувствах се толкова жива и толкова изгубена в същото време. Когато достигнеш до това положение, неимоверно си готов да извършиш една огромна грешка, която може да ти коства всичко. А аз бях готова да жертвам себе си, но не и останалите.
-Чухте ги! - промълвих студено и твърдо накрая. -На конете.
Излишно е да казвам, че на Рен и Дъст изобщо не им беше приятно точно аз да отговарям за тях, чувствата бяха взаимни, но нямаха избор. Всички се качихме на жребците и потеглихме обратно към базата. Колкото и да размишлявах, нямаше по-безопасен маршрут освен през града. Ако имаше още от тези прокълнати, то те щяха да щурмуват по покрайнините, без да се издават на показ. Затова точно от там щяхме да минем.
Яздехме в мълчание, никой освен зеленокосите не смееше да проговори. Яздех в края на редицата, наблюдавайки останалите. Не исках някой от тях да завие и да се върне, нямаше да го позволя. Слава богу, никой не изяви подобно желание, което ми спести много усилия и труд. По едно време, Чи се изравни с мен. Не се обръщах, но усещах, че ме гледа. Гледаше ме така може би повече от минута. Сигурно се опиваше да подбере думите си, които в крайна сметка излязоха на повърхността несигурни.
-Какво точно му направи?
-Не ми се говори за това.
-Защо?
-Просто не ми се говори.
-Но...
-Чи....моля те.
Дадох ясен знак, че с този разговор е приключено. Блондинът свъси вежди, изпухтя и отиде напред при останалите залепяйки се за Райден. А тя все така се мръщеше недоволна от целия развой на ситуацията, толкова огорчена, че е останала в неведение и още повече, че позволи да бъде повалена. Глупаво, егоистично хлапе. Много ме дразнеше и в същото време изпитвах някаква частична добронамереност към нея. Но дразненето преобладаваше.
Нощта се сипеше върху ни с лъчите на звездите си, притъпяваше и изостряше едновременно сетивата. Тя бе нашата постеля, която да ни пази. Трябваше да сме й благодарни, а дали бяхме е индивидуално решение. Улиците бяха пусти, притихнали и статични. Прашинките се вееха около краката на конете, а шумът едва пробиваше ушните ни тъпанчета. Всеки от нас се озърташе за нещо нетипично, но такова нямаше. Аз застопорих по-старателно погледа си към кръчмата, когато минахме през нея. Идеята, че и Марк може да се превърне в нещастна жертва на случките се загнезди в черепа ми. Заведението бе загасено и затворено. Вътрешно облекчение се разля по органите ми, затова продължих напред спокойно.
Докато галопирахме мислех за предателството, това гнусно събитие, което поне веднъж в живота те удря с всичка сила и те заслепява. Разочарование, желание за мъст, губене на доверие в човешките същества. Как само го мразех. Не бях моралистка, греховността ми достигаше до умопомрачителни висини - биех се без причина, псувах, държах се като уличница, убивах....прекалено много, прекалено често, но...предателство....никога! Това бе най-мерзавската постъпка, на която са способни хората. Заклеймявах го и го заплювах. Дори аз си имах достойнство, по дяволите!
Конете спряха своя ход, забивайки копита в ронения пясък. Скочихме от тях, а от конюшните се зададоха двамата грижещи се за животните на базата и поеха контрола в свои ръце. Освободиха ни от товара както се казва, за да ни е по-лесно. Поне това заслужавахме. Когато се озовахме пред главния вход на постройката, дръпнах Арманд при мен и почнах да говоря сравнително тихо.
-Виж, само на теб мога да разчитам. Заведи ги в доджото и се погрижи за тях.
-Чакай, чакай, ами ти? Блъд каза....
-Спокойно бе. - усмихнах се. - Ще мина през Ерик да му разясня положението и идвам. Ще можете да се справите десет минути без мен, нали?
Мъжът ме погледна малко навъпреки, но после се успокои.
-Добре, ще ги заведа. Дай да ти взема багажа.
Подадох му сака и се насочих към портата с тях.
-И да не се бавиш много.
-Няма!
Те завиха по коридора за ученическите зали, а аз задържах крачките си за известно време.
-Къде е Ния? - чух последно, докато се отдалечаваха.
-Ще дойде след малко, не се притеснявай.
След като бях сигурна, че вече са вътре, завих и грешно на думите си излязох на вън. Отидох отново до конюшните и извади Сноу. Погалих я няколко пъти и й прошепнах като на сестра:
-Хайде, миличка. Походът ни не е приключил.
Качих се на нея, преминах с пръст по оръжията си, за да се убедя, че все още са си на мястото и погледнах към сградата. Казах на учителката си, че ще се погрижа за тях, но нямаше да мога да изпълня това обещание. Нямаше да ги оставя сами, не и сега, не и след това, което се случи. Ако за другите това бе мисия за себедоказване, то за мен беше нещо много по-голямо. Ставаше въпрос не само за демонът, но и за самата мен. Трябваше да се върна въпреки заръките. Трябваше да ги намеря, да се включа и да се опитам да разбера истината. Чувствах, че трябва с целите си вътрешности. Един глас ми говореше, че не трябва да се отмятам, че трябва да продължа, независимо какво ще ми коства. Тази магия от преди час, не се появи просто така, без причина, и аз трябваше да я открия. Очите ми се задържаха на имението още секунда, хванах здраво юздите, плеснах ги в гърба на животното и се провикнах:
-Йаааа.....
Получила командата, тя се обърна и хукна като луда по обратния път. Нощта бе наша закрилница, а сега щеше да се превърне и в моя спътница. Само тя можеше да ме отведе до отговорите. Защо го направих? Защото все още се страхувах, а когато се сблъскам със страх, не го пренебрегвам, не го заобикалям, изпречвам се пред него, блъскайки челото си в стените му, за да го разруша и залича. Трябваше да разбера....просто трябваше да разбера защо душата ми кървеше с цвета на катран....
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeНед Юли 21, 2013 9:00 am

Веднъж озовала се пред входа, слънцето заслепи погледа ми. Вече бе почнало своят доминант и смело се опитваше да превърне всичко в непоносимата, неописуема жега, най-големия знак на този район. Опитвах се да не мисля много за случилото се преди малко, но не ми се получаваше особено. Някак си е трудно да останеш безразличен към останалото лицемерие, но и учудващо лесно да останеш нехаен, защото просто няма какво да те учуди на този свят. Почти нищо не може да те разочарова, защото разочарованията, просто се надпреварват, кое да дойде първо.
Усетих тялото на Дъст до себе си и без да го поглеждам попитах.
-Къде трябва да се пада прозореца на Доджото?
Той се огледа наоколо, преценявайки пространството и тръгна към един от завоите.
-Насам.
Последвах го с известна неохота и след малко се озовахме в страничната част на базата.
-Тук някъде трябва да е.
Очите ми почнаха да кръжат наоколо в търсене на ключодържатела, но той така и не се открояваше.
-Няма го! - възкликна съквартиранта ми, на прага да посърне.
-Тук ще са. Само трябва да ги намерим.
И без да давам повече обяснения, паднах на колена и почнах да ровичкам из пясъка, хвърляйки го зад гърба си. Прахолякът се вдигаше и забулваше трупът ми, но това не ми пречеше да продължавам с търсенето си.
-Няма ли да ми помогнеш?
-Така ли смяташ да ги открием?
-Имаш ли по-добра идея?
-За сега не.
-Значи това е начинът.
Разбрал, че нямаме друг шанс, той също клекна, заравяйки ръце в топлите песъчинки. Местехме се от място на място, в опит да усетим нещо друго освен пясък. Опитвахме се да почувстваме отличителната енергия на металът. Ако трябва цял ден ще стоя тук, но ще ги намеря. Бях изморена, бях изцедена, но ако исках да си почина първо трябваше да се сдобия с ключ. Бях достатъчно своенравна, че да не се отказвам, дори в нещо толкова елементарно като търсене на игла в куп сено. А купът бе толкова голям...
Върнете се в началото Go down
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeПон Юли 22, 2013 1:25 pm

...а двамата ни герои, не спираха да се ровят в него. Бяха нахъсани най-вече заради това, че се нуждаеха от огромна почивка. Особено Ния, която бе пропуснала нужната и дрямка през последните дни.
Те продължаваха да се ровят в пясъка под жаркото слънце, докато само на няколко метра от тях два чифта очи ги наблюдаваха. На прозореца на Доджото, бяха застанали Франсоа и Ерик, които бяха използвали малко доза магия, прикривайки телата си. Двамата мъже следяха внимателно движенията на учениците, като преценяха всяка тяхна следваща стъпка.

- Дали ще ги намерят?
- Разбира се, мон ами. Но, не смяташ ли, че ще бъде твърде лесно?
- Какво имаш в предвид?
Франсоа е усмихна леко загадъчно. Погледа му сочеше право към пясъчника долу, където Ния и съквартирантчето и все още ровеха, търсейки наградата си.
- Виждаш ли ключовете?
- Да. Ето там са...
Ръката на Ерик посочи на няколко метра в страни, където бяха паднали двата ключа. Дъст се намираше най-близо до тях, но бе на такова разстояние, че все още не можеше да ги забележи, леко зарити под пясъка.
- Какво мислиш да правиш?
- Шшшт... - изсъска учителя и повдигна едната си ръка леко нагоре.
Все още прикривайки тялото си под собствената си сянка, Франсоа пусна няколко черни нишки от ръката си, които мигновено се изпариха във въздуха. Енергията му бързо достигна до ключоовете и ги обви в невидима материя. Така, използвайки умението "Теликинеза", Франки започна леко да ги движи под пясъка.

Точно това движение, привлече вниманието и на младият ученик. Веднъж дочул шумоленето от движещите се песъчинки, русокосият Чи веднага насочи погледа си в посоката, от която идваше звука. Очите му все още не забелязваха нищо, но слуха му внимателно следеше приближаващият се обект, който все още не виждаше пред себе си.
Чи все още стоеше на четири крака, вперил погледа си на няколко метра пред себе си, когато пясъка между собствените му ръце се размърда. Точно там, където се раздвижиха песъчинките се появиха и двата ключа, които търсеха. Дъст тъкмо наведе глава и "ах"-на от изненада, щом видя блещукащите метали пред себе си.

- А, ето ги! - извика радостно мъжа, като почти отскочи от пясъка и заби ръцете си в пясъка, досущ като някоя лисица тръгнала на лов.
Ния извърна глава към него, но забеляза единствено тъжната му физиономия. В ръцете си, Дъст държеше единствено пясъка, който в момента се стичаше между пръстите му.
- Къде са?!?
- Бяха тук...
Внезапно, двата ключа се появиха отново пред Дъст, само на няколко метра от него. Щом той ги видя, отново се ухили и се хвърли напред, разпервайки широко ръце.
- Ето гиии! - провикна се отново русокоското, като през това време прелиташе разстоянието от мястото, на което стоеше до преди малко и това, на което видя ключовете за последно.
Ръцете му потънаха отново в пясъка, но щом ги изкара, ключовете отново липсваха. Русокоското изруга ядно.
- Видях ги, бе! Тук бяха!
Ето, че след секунда отново се появиха, отново на няколко метра в страни. Този път, над пясъка стърчеше само единият ключ, който леко се поклащаше във въздуха, сякаш се подиграваше на ловкостта на младежа. Обаче, Дъст не падаше от небето. Малко или много, сивото му вещество бързо бе загряло, че някой му прави номер, за това и той реши да започне да играе тази игра.
- Къде изчезнаха?
- Не знам... - отвърна Дъст, като понечи да се изправи, като постави двете си ръце в пясъка.
Умело правейки се на идиот, Дъст внимателно се приближи от едната страна на ключовете и все още в полу-приведено положение, се хвърли право към тях. След по-малко от секунда, студеният метал проблесна в дланите му, а той го стискаше здраво, за да не се измъкне.

- Мамка му и прасе! - изруга в този момент учителя, който стоеше на ръба на прозореца. - Изигра ме!
- Остави на мен! - отвърна Ерик, като изправи едната си ръка пред себе си и насочи магията си към русокоското.

В този момент, долу на пясъка, ръцете на Дъст станаха неконтролируеми. Под въздействието на магията на мъжете, Дъст размахваше ръцете си ту наляво, ту надясно, като единственото, което той се стараеше, бе да не изгуби отново ключовете.
- Какво правиш, бе!? - провикна се синекосата.
- Не знам! Не го правя аз!
- Чи, стига си се лигавил! Хайде да се прибираме!
- Но...не...мо-га...
Същевременно с това, двамата мъже, които стояха на по-горното ниво на сградата, се опитваха да поемат контрола над ситуацията. Франки не си даваше малката играчка и искаше да продължи с леката си закачка, но пък и на Ерик му се бе сторил доста забавно да се включи. Двамата се надпреварваха, кой ще поеме надмощието над ключовете, като почти бяха забравили за ученика си, който ръкомахаше като побъркан пред лицето си.
- Дай ми на мен, бе!
- Но!
- Стига де! Голямо си дете!
Учителя спря за момент и извърна глава в страни. Искаше му се да види белкосата мутра на предводителя и да го скастри с поглед. Но уви, не трябваше да развалят прикритието си.
- Ха, мой е! - извика радостно Ерик, като извърна рязко ръката си в страни, все още поддържайки контрола над магията си.
Явно усетил, че е подразнил учителя по някакъв начин, въпреки че не виждаше лицето му, той бе сигурен в победата си.

А там, долу в Пясъчника, Дъст направи една парабола във въздуха, издърпан под въздействието на магията. Прелитайки на около два метра в страни, тялото му се повя във въздуха като хартиена торбичка, подхвърляна от вятъра. Секунда по-късно, русокоското вече лежеше по лице на земята, а непознатата магия контролираща ключовете, го суркаше по пясъка, като тялото му оставяше дълбока бразда след себе си.

- Аааа! Нияяя! Нияяя! - започна да крещи безпомощно асасина.
Въпреки, че му бе достатъчно само да разтвори пръстите си и да бъде свободен, преди да е обелил носа си в някой камък, Чи не искаше за пореден път да изгуби връзката ключове и така да се наложи да спи отново нейде навън. С цената на всичко, той се надяваше всичко да приключи така, както онази пустинна буря бе изчезнала за секунди пред очите му...

_________________
Пясъчника     - Page 2 Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeПон Юли 22, 2013 3:31 pm

Да търсиш нещо толкова малко като два ключа в целият този пясък, хич не е приятна история, особено ако над главата ти кръжи като лешояд, жаркото слънце, което за пореден ден избуява на повърхността и хвърля в разтапяща се каша целият ти мозък. По очите ми вече блуждаеше и те леко сълзяха от течащата пот от челото ми. Цялата ми останала кожа бе подгизнала, заради спарването от изкуствения материал, от който бе изтъкано мантото ми, а като вземе предвид факта, че бе черно, е това допълнително привличаше лъчите, които ме моряха като риба на сухо. Освен това все още бях адски изморена. Мислите си, че да си в несвяст няколко часа е почивка, но грешите. Това не е сън, това е блуждаене в небитието и след него се чувстваш още по-изцеден. Може да не ми личеше, но истината бе, че едвам се държах на краката си, и единственото, което исках е да се затворя между прохладните каменни стени на стаята си и да проспя целият ден, без капка съвест, че съм го пропуснала. Що се отнасяше до мен, може да върви по дяволите с всичките си приключения. Точно сега нямах нужда от тях.
Така че, когато видях как Чи се размята насам-натам с връзката ключове, първоначално помислих, че е изпаднал в поредното си глупашко настроение и ми идеше да го замеря с възможно най-големият камък, който намеря, за да пукна черепа му и да се отърва от досадното му държание. Но колкото повече го наблюдавах, толкова повече се убеждавах в правотата на думите му. Някой наистина си правеше номера с нас и почти бях сигурна кой. Чудесно! Поредната пречка с която трябваше да се разправям. Нямам миг покой, безспорно.
С доста неохота и спазми в мускулите, се изправих на крака и проследих нишката на магията контрапункт. Той дърпаше към себе си, тя дърпаше в обратна посока, като невидимо въже на невидим харпун за улов. Излишно е да казвам, че това никак не ми се понрави и нямаше да оставя нещата така. С други думи, щях да хвана тази пречка за врата и да я притисна между ръцете си буквално.
Така застанах пред русия идиот на приблизително десет метра разстояние, а той продължаваше да се сурка по пясъка, попадащ в устата и всяка друга дупка от лицето му. Вдигнах длани пред лицето си и се съсредоточих. Ако мнението ми бе вярно, а то най-вероятно бе такова, обикновена енергия нямаше да свърши работа, за да се справя. Затова, колкото и да не исках, разтършувах вътре в себе си за онази другата, с неоновият отенък, от която ме бе толкова страх, но която винаги се справяше с лекота с проблемите, макар и оставяща пагубни за мен после последствия. В момента страничните ефекти изобщо не ме притесняваха, стига след това да си хвърля един студен душ.
Дълбаейки все по-навътре я привиквах да избие от кожата ми и не след дълго видях първите сини искри, търкалящи се по възглавничките ми. Обикаляха около чертите на дланите и си играеха със слънчевата светлина. Почна да ми става тежко на стомаха и налягането в мозъка ми се увеличи няколкостепенно, от което напрежението ми забушува, но се опитах да се задържа в кондиция.
-Чи - провикнах се, така че да ме чуе ясно, въпреки битката, която водеше с песъчинките. -Когато ти кажа да пуснеш - пускаш. Ясно?!
-Ааааа....даааа....
Изпънах едната си ръка напред, право към него, а другата увисна надолу, един вид маскировка за следващите ми действия. От същата изтече една дебела "жица" чисто и неопетнено електричество, което проби през пясъка и почна да се придвижва под него като кобра. Движеше се право към стената на базата и веднъж стигнала до нея, направи завой нагоре и се плъзна по продължението й. Преминаваше през всяка тухла хаотично, на зиг заг, насочваща се към прозореца, който ми показа по-рано. На него нямаше никого, но само привидно, усещах го и да, щяха да си платят. Енергията от изпънатият крайник, вече се бе впуснала към съквартиранта ми и само сантиметри я деляха от нея. Колкото до електричеството, то премина прага на неостъкления прозорец и се заби право в пространството. Чуха се два мъжки вика, като да ги е хванал ток, а после глухо тупване по пода. Усмихнах се и извиках с всичка сила.
-Пускай!
Блондинът ме послуша, разплете пръстите си от ключовете, а те увиснаха във въздуха стабилни, под мой контрол. С една достатъчно силна команда, те рязко изхвърчаха към мен и попаднаха в шепата ми. Стиснах ги здраво и повдигнах поглед нагоре. От залата не се чуваше нито звук, а магията, която до преди малко си играеше с нас, бе изчезнала, изпарена от другата, моята. Подсмихнах се самодоволно, пъхнах показалец в ключодържатела и го завъртях около него.
-Май победата е наша!
А милият Дъст лежеше все още по лице в пясъка и се хилеше като хлапак, доволен от развоя на нещата.
Върнете се в началото Go down
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 24

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeСря Сеп 04, 2013 6:05 pm

Разсейващата се мъжделива светлина подсказваше малкото останало време, което имаше, а едва мяркащите се дълги и разтеглени сенки танцуваха по земята подобно на нешата, които се мякаха и изчезваха в мислите й. Пясъчника бе от онези места, на които често можеш да бъдеш сам със себе си и все пак да усещаш, че това е една от онези убийствени заблуди като изглеждащата плитка чиста вода. Миг доверие и последни глътки въздух. Някак идеята да се нагоди към пустинята минути преди да потъне в нея и се струва най-нормалното и обичайно нещо, което един здравомислещ човек можеше да стори. О, асасинката не се залъгваше, че спада към категорията на хората със здрав разум. По-скоро беше от онези, които добре си държат козовете в ръкава преди удобния момент, в който лудостта им да пребори практичността, логиката, всичко. надяваше се да не реши да превзема света, за да могат всички бели зайчета да играят свободно и необезпокоявани от никого. Опазил Бог, да изперка в такава насока. По-скоро съвестта, която се преоткриваше всеки ден все някога щеше безпомощно да прерита с крачета за последен път. Дали щеше да я довърши лудостта или професионализма?
Явно едва залязлото слънце зад хоризонта и нашепващата по кожата й пустош предразполагаха към подобни вътрешни терзания. Рядкост за човек, който смяташе, че отдавна е преборил демоните в себе си и сега повече царуваше над тях отколкото да им се подчинява.
Чернокосата асасинка знаеше повече от добре какво иска и как да го постигне. Започваше се. Нямаше връщане назад и опит за отказване. Кой би го сторил, когато е заложил и жертвал всичко? Рен бе много неща, но не й глупачка. Поне не й това.
Стъпките й по пясъка се превърнаха в пътечка, която девойката упорито натъпкваше и претриваше. Отмереното движение даваше тон на потока от мисли, който си бе съставила и се бе превърнал в мантра. Цели, идеи, желания, неша, които никога да не допусне и да не преживее отново. Да, започваше се. Дълъг път, който се надяваше да успее да извърви. Знаеше, че ще го направи.
Тя и мислте й потъваха в тъмнината и отново се откриваха за миг в светлините хвърляни от базата. Мрак, светлина...
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeЧет Сеп 05, 2013 11:58 am

Вечерта напредваше, а с нея се засилваше и очакването от предстоящия дълъг път. Всеки има такива в живота си, поели ги напълно целенасочено или пък съвсем случайно, защото така им се налага. Дали ще са, за да свършат някаква работа или просто бягат от миналото, те все са пътища, чийто пристан е началото, а градските гробища края. Дали пътя ще продължи цял живот в скитничество или едва няколко дни, той винаги е осеян с всевъзможни трудности. Никога не е лесно, никога не е само прав. Пътеката е изкривена до толкова, че чак ти се струва като гротескова гримаса, която не можеш да гледаш право в очите защото ще ти се пригади. А всеки завой крещи тихо дали е правилния. Дали няма да се излъжеш ако тръгнеш по него. Дали няма да сгрешиш. Ами какво ще стане ако изчакаш само още малко и улучиш правилния? Но ние често не чакаме, водени от нетърпението правим грешни избори, а после живеем с тези грешки, опитвайки се да ги преодолеем. Но почти никога не успяваме, нали? Те ни преследват до сетния ни час. Даже на смъртния одър ни се присмиват и плезят подигравателно.
Пясъчникът не беше път, нито магистрала. Той бе затворен кръг, от който няма измъкване, или поне такива изгледи дава. Но точно от порочния кръг почва всяко едно приключение, хубаво или лошо. Слънцето залязваше в своята постеля и се готвеше за нощен сън. Последните лъчи багреха небето в розови отенъци, а пясъка изглеждаше златист и блестящ на красивия залез. Да, един залез винаги е красив, независимо от къде го наблюдаваш. Дали от върна на някоя скала, от брега на морето или от собствената ти тераса, той винаги успокоява и вдъхва надежда. А Рен имаше нужда от надежда. Надежда, че ще се справи, че ще опитоми коня, че ще се върне жива и здрава. Дори, че ще липсва на някого. О, от това имаше най-голяма нужда, да се чувства значима и важна, даже и само за един човек. Дори само един бе достатъчен. Сама не осъзнаваше колко много повече всъщност са.
От страничната фасада на базата, се появи Франсоа, водещ след себе си жребецът, който покорно бе навел глава и тропаше по кадифените песъчинки с копита. Осанката му бе величествена. Смесица между жар и пустинна мистика. Точно като тази на временната му спътница. Толкова си приличаха, че няма как учителя да избере друг ескорт за младата си последователка.
-Подранила си!
-Нямаше какво толкова да правя. Като гледам и ти. Не ми казвай че великия Франсоа Миньон няма с какво да си запълни времето?
-Хахаха, имам, но това е по-важно.
Брей....дори и той имал приоритети! Похвално! Рядко му се случва да излезе от образа на непукист женкар и да покаже сериозната си страна.
Мъжът застана до нея и пусна юздата на животното. Знаеше, че няма да побегне, вече бе приел ориста си.
-Готова ли си?
-По-готова от това няма на къде.
-Радвам се да го чуя. Разбра, спираш първо в Илион, купуваш си облекло в техен стил и продължаваш. Намираш онова копеле, елиминираш го и по най-бързия начин се прибираш. И не забравяй, тамошните управници задължително трябва да разберат, че си от Памуковата планина, иначе всичко ще е било напразно.
-Разбрах, разбрах!
-Се биен!
Последните приготовления бяха завършени. Последните съвети и заръки изказани, а слънцето вече не се виждаше от хоризонта и тъмнината пое отговорността да води пътниците. Да ги закриля, да им показва посоката. Нужно бе само да следиш траекторията на звездите и няма да се изгубиш. Те са най-добрия ветропоказател, най-сигурния компас. Единствено те не се променят. Остават си все същите, а ако някоя падне и се изгуби в атмосферата, то нова такава ще я замести. На тях можеш да разчиташ, защото те не търсят нищо в замяна и никога няма да те излъжат за собствено благо. Не търсят изгода и ти знаеш, че си попаднал в добри ръце, които няма да те бутнат в страни от главната цел.
Но тъкмо когато хубавицата мислеше да остави всичко на страни и да се качи на жребеца от близката далечина се появи още една фигура, която и двамата веднага различиха. Всъщност бе доста трудно да я сбъркаш, дори и в мрака. Дългата руса коса се вееше на лекия вечерен ветрец, който бе като запазена марка по тези земи, а светло сините очи искряха на фона на всичко останало. Дъст се приближаваше все повече към входа на огромната сграда и нямаше как да не забележи учителя и добрата си позната. Добра позната? Не, тя беше нещо много повече от това. Какво точно и той все още не знаеше, но я чувстваше достатъчно близка, че да не остане безразличен.
Когато тримата се изравниха, Миньон веднага реши, че трябва да се оттегли поне за малко.
-Ще ти дам пет минути!
Райден кимна и се запъти към мъжът, към когото изпитваше неопределени емоции, но доста силни, че да й се поиска да се сбогува с него. Не, това не беше сбогуване. Просто временна раздяла. Знаеше, че ще се върне. Трябваше!
Чи изгледа първо нея, после натоварения кон и сърцето му се сви.
-Заминаваш ли някъде?
Въпросът бе отправен точно и съвсем логично. Изражението му не бе доволно от този факт. Но колко щеше да му признае и колко скрие убийцата зависеше единствено от нея. Неволно се обърна към менторът си и забеляза погледа му, който й подсказваше да бъде внимателна и пестелива. Но ако Ейнджъл нямаше да я разпитва с подробности, защото знаеше, че така трябва, то Дъст бе доста по-любопитен, а и заинтересован от нейната персона и трябваше да подбере думите си по най-умния начин.

_________________
Пясъчника     - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 24

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeЧет Сеп 05, 2013 3:49 pm

Стегнатата му челюст и потръпването на мускулите по врата му красноречиво свидетелстваха, че младата девойка нямаше начин да овърта, шмекерува или играе театър, колкото и добра да беше точно в това. Различните сценарии се превъртаха в главата й, като зъбчати колела и развиваха всевъзможните грешки и недопостими фрази. Лицето й представляваше обичайната смесица между учтивост и празнина и топлата й усмивка, едва докосваща очите й, стоеше някак неестествено и не на мястото си.
-Заминаваш ли някъде? - В гласа му се прокрадваха нишки, които звучаха сякаш я обвинява за нещо или сякаш порицава себе си за друго. Толкова странно, толкова интересно.
-Да, заминавам.
Още едно изпуснато потрепване на лицето му. Още една мимика, която не трябваше да бъде там. С този тон и този поглед.
-Къде?
Нямаше начин да не попиташ, нали?
-Ще свърша малко работа за Франсоа. Няма начин да му се откаже. Той прави предложения, на които не можеш да откажеш. Никак!
Чернокосата красавица наблюдаваше озадачена как по лицето му се сменят хилядите въпроси, които можеше да й зададе и борбата му над цялата ситуация. В мига, когато мислите му се избистриха и любопитството се изписа в погледа му малката борба от нейна страна беше изгубена.
О, моля те! Моля те, недей. Замълчи и всичко ще бъде наред. -мисълта й прозвуча толкова жална и безпомощна в собствените й уши, че студена тръпка разтресе тялото й.
-Какво трябва да свършиш? Искаш ли да дойда с теб?
Принца на бял кон? Май тая роля тя си я играеше твърде добре и сама. Само че точно тази борба Райден не смяташе да загуби. Нямаше как, нямаше избор. До някъде това я оправдаваше, въпреки, че собственото й вътрешно любопитство я накара да завърши спора. Така...
Нишката от въпросите му бе задушена в целувката, която Рен започна. Трябваше да спре да го прави! Аха, точно така.
Устните й нежно се откъснаха от неговите преди самта тя да се прекъсрви и да задълбочи започнатово. Усилието, което й отне да се отдели от него бе точно толкова плашещо, колкото всичко останало. Самата идея, че това я притесняваше, а задачата си приемаше с лека ръка бе толкова ненормално, че мислите за лудост отново започнаха да я съмняват.
-Ще се върна възможно най-бързо. Ще го направя! Добре?
Малката крачка, която направи назад бе наобходима, като въздуха, за оцеляването й. Трябваше да види дали е успяла да изблъска мислите от красивата му главица. Трябваше и да се държи на дистанция от него, ако не сикаше да започне тази мисиля по крайно запомнящ се начин. И да правят представления на учителя й. О, моля, нека не продължеше да я подпитва. Трябвше просто да се обърне и да се върне при чернокосия мъж. Нямаше начин обаче да не види преди това дали нещата потъваха безнадеждно в тинята... плаващи пясъци май бе по-добре аналогия.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeПет Сеп 06, 2013 8:55 am

Целувката, която Чи получи....няма да крия, изпълни душата му с благодат. Сгря сърцето и разтуптя устните. Странно сравнение, но напълно точно. Треперещите бледо розови ивици трепкаха през нейните и му се искаше това усещане да се запази възможно по-дълго. Колко ли трудно е да се разкъсваш между две жени, всяка от която те пленява по различен начин? Знаеше, че не може да продължава дълго така. Знаеше, че трябва да се реши, но беше трудно. И все пак, девойката пред него му показваше част от себе си, крита дълго под плаща на маската. Едва пред него бе решила да се открие и това го радваше. Радваше се, че й бе помогнал да направи тази крачка напред, затова отдръпването назад не го смути, не го разколеба. Това бе просто засилка преди скок. С Рен всичко бе по-лесно. Тя не се преструваше, тя не си играеше с него, нито със себе си. Знаеше, че е уплашена, но въпреки всичко....ах, въпреки всичко....
Мъжът се пресегна и я улови за кръста. Придръпвайки я към себе си, я прегърна силно, а дланта му се вкопчи в косите й, жарко и пламенно, без желанието да ги пусне. За първи път някой я прегръщаше по този начин. С топлина, със страст, с копнеж. Ноздрите му вдишаха аромата й, за да го запечатат и да си спомнят за нея, докато я няма.
-Ще те чакам! - прошепна блондина и нещо в Райден тръпна.
Дали наистина щеше да я чака? Възможен ли бе на подобна жертва? Втория човек, който щеше да очаква завръщането й. Това правеше тръгването още по-трудно, нали? Да...но да знаеш, че има при кого да се върнеш...не си ли заслужава усилията?
-Върни се по-бързо, нали?
-Да.....
Чак тогава той я пусна с неохота, за да може да продължи напред. За да тръгне по избрания път, а той да я доведе обратно тук, обратно при него. Какво му ставаше? Защо бе толкова нерешителен? Трябваше да избере, а изборът ставаше все по-сложен и сложен. Но Арадел бе права. Не можеше да даде на Ния това, от което има нужда. Самата тя не знаеше какво е то. Но Рен...Рен бе сигурна в себе си и той я уважаваше за това. Само на седемнадесет, а толкова наясно със себе си. Искаше му се и той да е такъв. Може би тя щеше да го научи. Да го направлява, да му покаже, че трябва да е по-решителен. С нея....
Момичето се отдръпна и ликът й се сля с тъмнината. Контурите се размазваха пред погледа му и това бе най-умното решение. Една сълза напираше да се отрони по продължението на бузата й, но я спря на време. Не искаше да бъде слаба, не можеше.
Не му каза "Сбогом", не искаше. Не излъга като му каза, че ще се върне. А тогава...може би най-накрая той щеше да е наясно със себе си. Красавицата се качи на коня, който разтърси бурно грива и погледна за пореден път мъжете. Франсоа й кимна, пожелавайки й по този начин късмет, положи длан на задницата на животното и я плесна. В следващият миг, жребецът изпуфтя, вдигна се на задните си крака и запрепуска бясно по пясъка. Само след миг се изгуби във вечната пустиня, а те го съпроводиха с поглед, докато пред тях не остана нищо друго освен нощта.
-Ще ти липсва!
-Може би....
-Как е Ния?
-Не знам....
-Отказал си се.
-Не знам за какво говориш.
Миньон се усмихна сам на себе си. Точно това и искаше да чуе. Това бе картбланш, от който така или иначе нямаше нужда, но все пак бе доволен.
-Направи правилния избор, момче.
-А ти?
-Аз...аз нямам нужда от избори. Те сами идват при мен.
-Тя няма да ти се даде толкова лесно.
-Хахаха, знам. И точно това го прави толкова интересно.
Чи не отговори. Сърцето му се късаше, но бе реалист, не може вечно да се заблуждава с илюзии. Съквартирантката му бе една илюзия - недостъпна и недостижима. Но Рен...тя бе истински човек. Такъв, на когото можеш да разчиташ не само за помощ, но и да бъде до теб....реално.
-На къде си се запътил?
-Към Марк.
-Аз също. Получих някаква специална покана, намислил е нещо.
-И аз я получих.
-Да отидем заедно!
-Добре....
Така, двамата мъже поеха бавно към града, без да обсъждат повече тази тема. Нямаше смисъл, всеки сам за себе си преценяваше ситуацията и гледаше собствените си интереси. От тук нататък щеше да става все по-интересно и по-интересно....

/Дили, първата ти спирка ще е на улиците в Илион, намери си магазин там за облекла. Пътуването ти е отнело цяла нощ, така че пристигаш в ранните часове на следващата сутрин. Успех, момиче./

_________________
Пясъчника     - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Райден

Райден

Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 24

Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitimeЧет Яну 30, 2014 8:52 pm

Примамливата тъмнина, която нощта тепърва бе започнала да приема, се стелеше и напомняше едва доловимо на топло пухкаво одеало покриващо света. Всичко щеше да е красива и уютна приказна картинка, ако под покривалото не просветкаха стотици прозорци сякаш, за да прикият тайните останали зад загасените си събратя. В този град нямаше магически бляскави истории или вълшебни персонажи поръсени със сребърен прашец. Сънищата отстъпваха прегърбени под натъска на кошмарите, които тайно се смугваха и изтичаха между пръстите. Нежност, която лесно потъпкваше и превиваше под непор прикрит зад финес и завоелиран през прозрачния шал на нощните облаци.
Да, Градът на убийците имаше какво да предложи на смелите, на глупавите, на авантюристите, на мечтателите, на лудите...
В коя графа се вписваше малката асасинка, която стоеше безмълвно загледана в безлунното небе. Дали не бе мечтател, чиято приказка пасна иделано на излятата с олово форма на кошмарите? Гъвкаво се разтягаше и извиваше, приемайки причудливи и уасяващи форми, които така умело тровеха мислите на хората зад светещите стъклени прегради. Тези, които оставаха под опеката на тъмнината бяха нагодили нейните чудовища към своите и те пируваха някъде в тях. Или може би мрака се хранеше с всяка загаснала звезда в човешките души, вместо да подажда раздора в тях? Какво става, когато свещта загасне? Кой знае?! Остава дим, който да напомня. Ароматът на фитила се смесва с този на разтопения восък и някъде там на върха на езика напомня плахо, че все пак е била там. Ако си достатъчно бърз, достатъчно смел ще я намериш и тя отново ще заблещука разпръсквайки светлина. Дали?
Такива мисли се сгушваха в чернокоската под беззвездното небе. Не, те бяха там. Тя го знаеше. Блестяха като малките нежни камъчетата, които лежаха по бледата кожа на врата й. Черните й коси се спускаха и заплитаха от вятъра, забулвайки глушо лъщящите бижута. Рокля в същия среднощен цвят се разливаше на меки дипли под ханша й, докато като втора кожа се изкачваше по ребрата на деойката и се събираше с водопадите от коси. Застанала там като фина порцеланова кукла загърната сред абсолютната тъмнина изглеждаше толкова малка и чуплива. Вятърът раздвиждаше статичния силует на момичето съзерцаващо нещо в тъмнината. В тази около нея, в нея. Беше време да се отпусне, може би още венъж – за последно. Можеше да го усети, да го предчувства – щеше да бъде запомняща се нощ. Интуицията обаче не казва какво ще се случи. Беше подранила и чакаше един художник. Дали той можеше да рисува мрак? А забава? Или интуиция?
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




Пясъчника     - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пясъчника    Пясъчника     - Page 2 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Пясъчника
Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Мидланд :: Захрид :: Град Сахрид :: Базата-
Идете на: