Необятната къща

First topic message reminder :

Намира се някъде по средата на гората. Малка, напълно обзаведена, но пуста откъм обитатели. Или поне така си мислеха случайните минувачи. Но истината бе съвсем различна. Всъщност къщата е собственост на Пазителя на Изгубения град, Покровителя на гората Шеридан , за който също никой не знаеше, Дани Смоук - велик некромансър, свикнал с инкогнито живота. Не обича хората, още по-малко прищявките им. Единственото, което има значение за него е звука на парите, който може да го накара да направи почти всичко. Въпреки всичко, хората си мислят, че е необитаема, защото собственика й рядко се задържа там.

Дани


Пелтека ( Демона на Дани )

Стоях провесена над него и бях готова да извърша немислимото, бях готова да забия това острие в плътта му, за да платя за живота си.Защото все пак това бе джунглата, нали?Трябва да се подчиняваме на законите и, ако искаме да оцелеем , а тя на свой ред ни поднася куп предизвикателства и унижения само и само да ни провери колко можем да платим за нещастното си битие.Никога не съм си мислела, че ще стигна до тук, всеки е способен да вдигне оръжие, да се прицели, но е много важно дали действително ще пожелаеш да го използваш, а аз бях готова.
И сега бе перфектния момент най-вече понеже беше в гръб, не за да не ме види или усети, а защото нямаше да гледам в очите му докато го правя.Но за мой или негов късмет, той изръси нещо, което привлече вниманието ми, дотолкова, че да изпадна в дива истерия и вълнение.А това, което каза бе съвсем просто, едно име и нищо повече.Името на Дориан, която сега бе безследно изчезнала и нямах възможността да я търся.А той явно я познаваше и то по думите му доста добре, щом му бе нужна.Значи имаше възможност и да знае нещичко за нея, да е чул или видял....все пак живееше в тази територия, трябваше да знае нещо, нали така?
За миг нещо в главата ми се сгромоляса с пълна сила, очите ми се изцъклиха и вместо да пусна ножа и приклекна до него , като загрижено да попитам какво става, аз в тревогата си се нахвърлих върху Дани и го бутнах на земята, като го обкрачих и допях острието в гърлото му:
-Ти!Ти познаваш Дориан!Кажи ми къде е!Какво се е случило?Трябва да знаеш!ТРЯБВА!Накъде е тръгнала, кой е бил с нея?КАЖИ МИ!

Дани се озова приклещен на земята с опряно острие в гърлото. Някои биха си помислили, че се озова в безизходица, но не това го тревожеше в момента. Любопитството и интереса на червенокосата към приятелката му бе много по-важен фактор, който нямаше как да подмине. Адреналинът му се покачи стремглаво и кръв нахлу в мозъка му. До толкова, че изписваше омразата по лицето му. Коя беше тази? Не я познаваше, не я беше виждал покрай Смит, а тя определено не му бе споменавала за нея. Всичко това миришеше на нещо развалено и той смяташе да разбере на какво.
Мълчанието му породи у магьосницата нетърпение и съвсем леко натисна с ножа към кожата му.
-Говори! - заповяда му тя, но за пореден път бе сбъркала адреса.
Изведнъж китката й се скова като камък и се оказа, че не може да я движи. Уплах се прокрадна в душата й, мислеше, че е телекинеза, но беше нещо много, много по-различно. Нещо, което само един некромансър умееше и щеше да остане загадка за същността й. В следващият момент, мъжът я хвърли от себе си като чувал с картофи. Момичето падна по гръб и този път тя се оказа приклещена, с опряно оръжие на ключицата.
-Не, драга! Ти говори! Казвай от къде я познаваш и какво искаш от нея. Соня беше нали? Сонче почвай да пееш като синигер ако не искаш да прережа гласните ти струни.
По израза на Дани си личеше, че е напълно сериозен и нямаше нито за миг да се подвоуми дали да не отнеме живота й. Единствената причина, поради която все още не го правеше бе, че първо искаше информация. И ако тя не е добра, богу, щеше да я разфасова.
-От къде познаваш Дориан Смит и каква работа имаш с нея? - повтори въпроса си настъпателно, с леден, непреклонен тон, на който не можеш да откажеш, дори да искаш.
Още по-лошото бе, че девойката бе напълно неспособна да мърда тялото си. Не знаеше каква магия й е приложил, но не можеше да я разбие колкото и да се опитваше.

Единственото, което ме спираше да не прережа гърлото му бе , това че можеше да ми каже нещо за Дориан, но уви, дързостта замъгли преценката ми срещу кого всъщност заставам и докато се усетя вече лежах на земята и същите тези въпроси бяха насочени срещу мен като хиляди стрели.По реакцията му можех да съдя , че и той е нещо като мен, в същата безизходица.Но странното, че До никога не ми е казвала за него и връзката им.Явно той за нея е бил нещо като Ерик за мен, но щом е толкова важен, защо не ми е казала??!!
Нямах представа каква магия използваше за да не мога да се помръдна, но тялото ми бе сковано все едно върху ми имаше тон бизони:
-От къде познаваш Дориан Смит и каква работа имаш с нея? - повтори въпроса си той.
Отговори ми на въпроса с въпрос, колко изчерпателно, но позицията в която се намирах изобщо не бе изгодна, че да се правя на интересна и въпреки всичко бях бясна.Бях бясна, че този малоумен тотален аутсайдер, който се мисли за много интересен с аскетичния си начин на живот не може да общува като хората и мирно и кротко да се разберем.Но поведението му се подразбираше ако бе израснал в тази гора и отгледан от съществата, които срещнах по пътя си за насам:
-Мамка ти!-извиках.-Пусни ме и бих била склонна да ти кажа.
Но той засили още повече захвата си и вече почти усещах как острието пробива кожата ми:
-Дориан е най-добрата ми приятелка, моето семейство!ВСИЧКО!И преди параноичния ти мозък да е задал още куп въпроси ще ти отговора с това, че се запознахме в Найтмер и още от първия ден на запознанството ни тя и всичките и обици, лунатично държание и сутрешното и лошо настроение, станаха част от живота ми.Част, която сега липсва и съм готова на всичко да си върна, а ти си този който може да ми каже къде по дяволите изчезна тя и какво изобщо се случва.

Дани не можеше да повярва на думите и. Дори и да искаше, нещо вътре в него го караше да се дърпа назад и да я избутва от себе си, при всеки един неин опит, в който тя се надяваше да му обясни, коя е всъщност.

- Лъжеш! - изкрещя некромансъра, като повдигна тялото и нагоре с едно рязко движение и след това я стовари върху сухата почва така, че тя удари леко главата си в земята. - Няма как да я познаваш! Още от когато се появи тук, знам че има нещо гнило в теб! Надушвам го! Виждам го дори в очите ти. Долна...
- Как ще лъжа бе, идиот?! - прекъсна го червенокосата в яростта си - От къде си мислиш, че знам за татуировките и? За нейното минало, а?!?
Дани замълча за момент, все още притискайки здраво момичето към пода.
Нещо привлече вниманието му в страни или по-скоро някой. А именно - раненият гном, който в момента се бе навдигнал от земята. Едва стоящ на краката си, той държеше в ръцете си малка дървена тояга, която бе насочил право в лицето на момичето.
- Шефе, да я ударя ли?
Дани мълчеше.
- Шефе?!
Отново не последва отговор. Опиянен от загубата на кръв и ненавистта към нахлулата непозната в живота си, гнома замахна с пръчката, като я надвеси първо над главата си, а след това с рязко движение, се опита да я стовари право върху красивото и лице. Точно преди Соня да пусне първата си капка кръв в този бой, Дани протегна ръката си в страни и спря атаката на джуджето. Въпреки, че дребосъка с все сила се опитваше да надделее в този момент, неговият господар не му позволи да го направи.
- Спри!
- Но шефе, тя...
- Спри ти казах!
Доста разочарован от думите на шефа си, гнома пусна пръчката и се строполи безсилен на земята. Главата му клюмна надолу, а тялото му се сгърчи от болка.
Дани прекрачи в страни и седна на земята до червенокосата. Сви колене към тялото си, опря ръце върху тях и загледа в пространството пред себе си, без да обелва и дума в продължение на няколко минути. Докато мълчанието му надделя над момента, мислите му бушуваха една след друга. В главата му се превъртаха спомен след спомен, но така и не откриваше лицето на това момиче, което стоеше до него. Нито описанието, нито косите и му говореха нещо в този момент. Въпреки, че чувстваше некромансърката адски близка за себе си, явно тя бе пропуснала да му сподели факта, че си има най-добра приятелка. Дори в болката си, мъжа прехвърли няколко болезнени мисли, в които сам се наричаше "просто протеже" или "държанка, която ми върши черната работа", визирайки всекидневното безвъзмездно обучение, което и предлагаше всеки път, щом му дотърчеше на крака.

Агресията напусна тялото на мъжа и сега той стоеше настрани от мен, обладан от неговите си мисли.Дали умисляше получената информация или не вярваше на думите ми не можех да кажа...А малкия гном , замаян от раните и желанието си да защити шефа си започна заплашително да размахва дървен кол срещу мен и точно когато си помислих, че ръката му неумолимо ще се стовари върху мен, Дани за моя почуда го спря.Стоях с леко притворена уста до него и го наблюдавах, в този момент нямах представа какво трябва да направя или да кажа.
Всичко бе пълна каша, плановете ми рухнаха, провалих се.Явно това бяха последните ми мигове живот, дори не в моето тяло щеше да се наложи да си кажа сбогом с този свят.Макар и не в моя край, сред моите близки и обичани със сбъркан ум, сбъркан край, не онзи банален завършек, който всички ние режисираме в главите си.На легло, заобиколен от семейство, внуци дори и всички тръпнат в очакване на последните ти думи, които ще останат като завет и ще послужат за нечии пример,Не, нямаше предсмъртен одър , на лице бе единствено провала ми , който ме караше да се чудя дали направих добре като не изневерих на себе си и това е поредното ми начинание, на което няма да успея да сложа ясен край и ще увисне във вселената.
Приседнах до Дани и също свих коленете си към тялото ми, като подпрях брадичка на тях:
-Знаеш ли...ако я видиш отново и напомни за едно момиче Арадел, тя ще се сети.От време на време споменавай името и, че да не го забрави...и съжалявам.Предизвиках само неприятности, но всичко вече е без значение, така или иначе ще минат дни, месеци и години и ти ще забравиш за тази сбъркана вечер, ще забравиш и мен.Така и трябва да направиш....Благодаря за гостоприемството.-изправих се и се отдалечих на известно разстояние, като кротко зачаках нещо или някой:
-Тя ще се върне, Дани...не губи надежда.Просто...просто хвърляй по едно око на пътеката и един ден ще я видиш да се задава по нея и това ще е най-щастливия ден в живота ти.

-Тя ще се върне, Дани...не губи надежда. Просто...просто хвърляй по едно око на пътеката и един ден ще я видиш да се задава по нея и това ще е най-щастливия ден в живота ти.
Момичето се отдалечи от къщата, като се загуби в тъмнината на обливащата я гора, а некромансърът продължаваше да я гледа, докато се отдалечава. Докато накрая напълно не се скри от погледа му. Думите й оставиха силен отпечатък в главата му, но дали щеше да ги запомни или забрави, както тя твърдеше, само времето щеше да покаже. Мъжът зари шепа в пясъка, събра малко и повдигна ръка. Песъчинките се сипеха между пръстите му като собственоръчен пясъчен часовник и отброяваха секундите. Тези, които минаха и тези, които предстояха, изпълнени отново със самота.
-Ще се върне.... - прошепна сам на себе си Пазителя.
Соня вървеше по пътеката без да знае на къде отива, нито дали ще може да излезе от гората. Беше толкова тъмно, че не можеше да различни нищо. Сякаш луната и всички звезди се бяха скрили, само и само да й го правят трудно. Не беше честно. Ами сега? Какво щеше да стане? Какво щеше да каже? Как ще се измъкне от всичко това? Нямаше начин. Никакъв, независимо какви планове и сценарии се редяха в главата й, всички водеха до едно - нямаше никакъв начин да умилостиви Богинята. Чувстваше го с всеки свой кокал, всеки свой орган. И за да й покаже, че е права, в небето проблесна светкавица, раздираща тъмнината, а гръмотевицата, която последва определено не беше от нормалните, които прииждат след такова природно явление. Бе толкова шумна и разкъртваща, че земята се разтресе.
В следващият миг, още една светкавица се появи и се заби право в трупа на червенокосата. След себе си не остави нито следа. Единствено аромата на пърлена кожа. Не, не я уби, нито изпепели. Отведе я от тук. Отведе я от тази страна, за да посрещне участта си, която не се знаеше дали трябва да благославя или да проклина.

Нощта почти наближаваше. Слънцето изпращаше последните си лъчи към земята, пробивайки през гъстите листа на дърветата. Сянката падаща на земята ставаше все по-голяма и по-голяма. Единствено, шумът на вятъра приветстваше новодошлите в гората.
Близо до Необятната къща отново имаше запалени огньове. Дани се бе подготвил за поредната безсънна нощ, в която трябваше да опази миналото си. Докато той обхождаше малката си защитена територия, пазеща сивата пътека, която водеше до най-тайните места на гората, неговият гном обикаляше около преградата на къщата и събираше съчки, които после старателно складираше за вечерта.
Това продължи може би около час, докато нещо или по-скоро някой не прекъсна малката им идилия. Той се появи само на няколко метра от некромансъра. А щом погледите им се срещнаха, това бе достатъчно.Двамата мъже се познаваха много добре. До толкова, че не им бе нужно да казват повече, отколкото е нужно. Новодошлият се приближи до некромансъра и протегна ръка напред. По дланите му личаха леки рани от предишни битки, а кожата с която бяха увити, леко се бе прокъсала с времето.
Двамата мъже стиснаха ръцете си в поздрав и поеха към единият от накладените огньове. Спряха се само на няколко метра от него, когато некромансъра проговори :

- Кога тръгваме?
- От теб зависи. Ако ли не, ще го направя сам.
- Не мога да те оставя. Знаеш го...
Последва кратко мълчание, след което новодошлият проговори отново :
- Благодаря ти...
Двамата мъже се обърнаха с гръб към огъня и поеха към малкият изход, който водеше към пътеките на гората.
- Шефе.... - дочу се иззад гърбовете им.
Дани се обърна, а пред очите му стоеше тъжната физиономия на малкият гном. Дребосъка стоеше близо до огъня, нарамил колкото може пръчки в ръцете си. По лицето му бе изписана тъга, а в очите се виждаха няколко сребристи капки, които току щяха да се стекат по бузите му.
- Ще се върна... - едва отрониха устните на пазителя, след което той отново обърна гръб на родният си дом. Новодошлият също се бе обърнал за миг, преди да поемат по пътя си. Дребосъка запомни единствено татуираното му лице, което бе виждал неведнъж.
На дребосъка не му оставаше нищо друго, освен да чака. За това хвърли съчките близо до огъня, присви крачета и тупна право на земята, продължавайки да гледа напред към господаря си, с големите си тъжни очи.

Дани много бързо бе разкарал дребосъците в дома си. Едно щракване им бе нужно за да се разшетат и да изчистят всичко за отрицателно време. 
Преди дори двете девойки и некроманърът да се бяха добрали до малката схлупена къщурка, гномите бяха изчистили всичкият прах, който се бе наслоил върху неизползваните мебели, бяха сложили върху котлона една тенджера с пресен липов чай, а във фурната къкреха на бавна топлина сладки курабийки. Аромата им се разнасяше приятно из стаята, като караше ноздрите на дребосъците да настръхват. 

Входната врата изскърца тихо. Щом се отвори Дани застана на прага и, оглеждайки ситуацията. В мигом гномите замръзнаха на местата си. 
- Всичко наред ли е?
- Да, шефе! - изписука един от тях, с леко фъфлещ глас.
Дани сбърчи вежди, поглеждайки към мъника. Нещо не му бе наред на този и това трябваше да се провери.
Некромансърът пусна вратата зад себе си и направи няколко крачки напред, приближавайки се към малкото човече. То стоеше неподвижно на едно място неразбирайки, какво се случва. Но щом господарят му дойде пред него всичко си дойде на мястото. 
Дани се наведе напред, заставайки лице в лице с малкия звяр. Въпреки че главата му бе два пъти по-голяма от неговата, дребосъкът не се страхуваше. Поне за сега...
- Всичко наред ли е? - заговори с благ тон некромансърът.
Дребосъкът поклати глава вертикално в положителен отговор. 
- Сигурен ли си?
Отново положителен отговор. Дани се намуси, но много бързо му хрумна какво да го накара.
- Отвори уста! - почти заповеднически рече некромансърът.
Очите на дребосъка се ококориха, а зениците му се свиха до неузнаваемост. Веждите на Дани леко се вдигнаха нагоре, а устните му се разшириха в лека злояда усмивка.
- Казах да си отвориш устата...
Джуджето поклати глава в страни. Първо на ляво, после на дясно, като доста бързо сменяше посоките.
Дани вдигна рязко глава и хвана бузите на дребосъка. Стисна ги здраво и щом отвори устата му, отвътре се подаде една сдъвкана курабийка.
Некромансърът се засмя. Учудващо за дребосъците - с приятен тон.
- Крадеш курабийки, а?!?
- С-съжалявам, шефе! - изпелтечи гномът.
- О, няма нищо! - отвърна му "шефа", докато се изправяше. - Тази вечер ще спиш навън. 
- Добре.
- Извън оградата...
Чувайки думите на Господаря, всички мъници "ахнаха" от изненада. Някои от тях започнаха да коментират чутото помежду си, а другите подхвърляха закачливи коментари към другаря си от сорта на "Ще те изядат вампирите"; "Вземи си клечки за зъби, та да се пазиш"; или любимото ми : "Гледай да се скриеш по-добре от миналия път, че едвам те оправихме после" ...
А щом иззад тях вратата се открехна отново, всички утихнаха. На входа застанаха двете момичета, които чакаха през последните минути пред вратата.
- Може ли да влезем, вече?
- Да, да, разбира се. Настанете се удобно!
Гномите бързо се расшетаха. Едни носеха чашите и чиниите за чая, други пък слагаха от курабийките в малки порцеланови чинийки. Всеки си имаше своята работа и никой не се отплесваше със странични занимания. 
Много скоро Дани и двете момичета се озоваха около отрупаната с вкусотии маса. Пред тях стояха прясно изпечени около десетина вида курабийки, както и по една дълбока купа с липов чай, чийто аромат все още галеше ноздрите ти щом си поемеш въздух.
- Е, момичета...- поде с любопитство мъжът -... какво ви води в тази тъмна и тъй неприветлива гора?

Бооо, свободно РП :) Можеш да правиш абсолютно всичко, което ти дойде на акъла. Бъди креативна ;)

- Господин Пахт ни прати на упражнение. Иска да свикнем с по-опасни места. Не можем винаги да се бием само в Погребалното бюро. Там си развиваме лъжливо чувство за сигурност, залиняваме, сваляме летвата. Трябва да свикнем да реагираме на стресови ситуации - Меропа реши да ползва формалното обръщение за всеки случай. Да, Дани явно бе човек от "нашите", както беше думата... И все пак. Изтичането на важна информация винаги криеше своите рискове, дори когато я споделяш на най-близкия човек. Вярно, че точно онези, които за нищо на света не трябваше да разбират, вече бяха съвсем наясно... но Морт бе в Шеридан, а тук, независимо къде си и с кого си, винаги може нещо да се обърка. Да не споменаваме, че тук се намираха и владенията на Калеб, а той поне, за щастие, бе в неведение за отношенията й с Лушиъс... Така поне си мислеше момичето, което дори и не подозираше за групировката, която Змийският език бе внедрил в Роузкилл.
Домакинът се разсмя и отвърна чисосърдечно:
- Доколкото познавам добрия стар Лу, със сигурност не ви трябва да сте в Шеридан, за да се справяте със стресови ситуации.
Меропа прихна и буквално щеше да се удави в чая, от който тъкмо отпиваше.
- Доста точно казано! - подсмихна се тя, когато най-сетне овладя ситуацията.
Отстрани русокоската продължаваше все повече и повече да придобива чертите на озлобен гаргойл. Очите й се въртяха хищно, лукаво, но и леко глуповато, като на обидено шимпанзе с накърнена гордост, което си е втълило, че със своя гениален мозък ще успее спретне перфектното триумфиращо отмъщение.
- О-о-о, така лиии.... - мазно се включи тя в разговора - Значи вече стана господин Пахт, аа?
За миг се възцари неловка тишина. Безизразни, погледите на Дани и Меропа се срещнаха случайно, но и двамата побързаха да ги отместят. Мо не бе съвсем сигурна дали домакинът им бе загрял за какво става въпрос, но така или иначе самото включване на колежката й беше ужасно не на място.
Когато видя, че не предизвиква ответна реакция, онази продължи:
- Или може би подмазвачката вече реши да се умилква на друг фронт, а? Дочува се това-онова за интимността ти с Геш.... - И уверена, че няма накъде да я злепостави повече, тя се наду и изпъчи гърди като заплашваща патица. Горката. Бе толкова сигурна, че е успяла да принизи Меропа до нивото на прешленест червей, но не виждаше колко много се бе изложила самата тя.
Знаете как е в такива ситуации. Дори да сгафи някой друг, на самите свидетели им става толкова неудобно, че не знаят какво да кажат или да направят, че да не изглежда конфузно. Мълчанието също не беше вариант. Но тогава, за щастие...
ДРЪН!
Чу се някакво издрънчаване, все едно нещо метално бе паднало на пода. Меропа и Дани се огледаха за да видят източника на звука и тогава...
Домакинът разпозна една от златните си, инкрустирани с диаманти от Корнор, чаши, на пода до русокоската. Чаша, която не бе изкарвал на масата, и която определено трябваше да се намира зад една витрина във всекидневната му.
Но момичетата не бяха стъпвали там.
И все пак, чашата 99 процента бе изпаднала от джоба на русата, който бе издайнически увиснал надолу.

Кражба? В собственият дом на Дани? Нищо чудно. Малката кукла явно бе изплакнала очичките си по красивите трофеи, които притежаваше некромансъра. Но как бе достигнала до стаята, без никой да я забележи? Това бе наистина похвално. 
Проблема не бе в самата кражба, а може би в доверието. Това, да посегнеш на най-милото на един човек, който живее на затънтено място граничи със самоубийството. Да дръзнеш да обереш някой, който е светлинни години над твоето ниво, някой, който само с едно стисване за гърлото и ще прекрати живота ти... 
Но некромансърът нямаше такова намерение в момента. С любопитство Дани огледа младата девойка, която не си даваше вид на много виновна. 

- Имаш ли да ни кажеш нещо?
Момичето стоеше безмълвно. 
Това би ли ви подразнило? Мен лично - да. 
- Хайде, вдигни я. 
Момичето отново стоеше на прага без да помръдне. Дани стисна единият си юмрук, опитвайки се да контролира гнева, който се навдигаше в него. 
Русокосата девойка забеляза промяната в тона му и реши да направи това, което той и нареди. Тя се наведе леко, като присви коленете си и взе в ръка кристалната чаша. Обгърна ствола и с пръсти и стисвайки я между тях я вдигна във въздуха.
- Добро момиче. А сега я остави на шкафа и се върни при нас.
- Съжалявам... - чу се едно глухо извинение от устните и. 
Дани определено чу, какво каза момичето но се направи на "чукнат" в случая.
- Моля?
Русокоската вдигна очи и виновно погледна към чернокосия мъж. 
- Съжалявам...- този път тя изрече думите си по-силно от преди -...наистина не исках да...
Дани я прекъсна внезапно: 
- ...да я откраднеш? Моля ти се...не се опитвай да ме убедиш, че сама е влезнала в джоба ти...
Девойката се стресна за миг и изпъна едната си ръка пред себе си, сякаш искаше да се предпази от думите му.
- НЕ! Знам, че беше грешка господине...
- Добре, хайде идвай при нас!
Момичето остави чашата на мястото и, след което се присъедини отново на масата. Тя седна от едната страна на Меропа, опитвайки се да стои по-настрана от некромансъра. 
Този път Дани се обърна към Мо, която стоеше от дясната му страна.
- Надявам се да не си скрила нещо в джобовете си - пошегува се той, като леко и смига в един момент.

Меропа си представи колко би било нелепо, ако наистина бе скрила нещо в джобовете си. Радваше се, че всъщност Дани й имаше такова доверие, макар и познанството и да им бе толкова отскоро. Е, най-вероятно бе, защото знаеше, че е близка с Лушиъс. И тъй като (девойката потисна изгарящия импулс да цапардоса крадлата в лицето) явно русата бе решила, че най-блестящият начин да изпъкне е на гърба на клюки за отношения, които не й влизаха никак в работата, сега вече мъжът знаеше, че тази 'близост' не е чисто колегиална. А това вече означаваше много. Пахт не би допуснал до себе си кого да е. Но пък всъщност може би това бе за добро. Сега тя самата можеше да се отпусне повече, защото когато домакинът ти си свали гарда, самият ти почваш да усещаш как гостоприемността нараства десетократно. То просто витае във въздуха наоколо. Предпочиташе да не стои на тръни от неудобство цяла вечер. В този ред на мисли, ехидно си помисли Меропа, колежката й я очакваше много интересна нощ.
- Какво се случва из гората напоследък? - обърна се към стопанина единствената останала жива наследница на клана Морт. Всъщност никак нямаше да бъде излишно да понаучи това-онова... Откакто Виктор й бе помогнал да избяга от онази кула, делата на Калеб и изобщо, целият живот в Шеридан все едно бе попаднал в черна дупка. Но това бе илюзорно усещане и Мо го осъзнаваше - може би просто защото по природа си бе разсъдлива, или защото по неосъзната телепатия приемаше вълните на тревогата от новата беда в Роузкилл.
Междувременно русокосата все още продължаваше да бъде безименна и не се бе представила - явно подсъзнанието й бе сметнало, че толкова няма с какво да се похвали, че дори едни евтини интриги са по-стойностна информация за останалите от собствената й самоличност. И ако в началото не бе успяла да си пасне с компанията, в която се намираше, а после бе потънала вдън земя - сега все едно бе престанала да съществува. Умишлено си бе поставила за задача да се превърне в част от фона, така че да другите да си спомнят за нея колкото се може по-малко. Каквото и да кажеше оттук нататък, нямаше как да прозвучи освен по един начин - неловко.