ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Пътят

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пътят         - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Пътят    Пътят         - Page 2 Icon_minitimeВто Яну 18, 2011 7:23 pm

First topic message reminder :

Правата празна улица. Внимавайте да не умрете от страх или от нещо друго докато вървите по нея. Който няма смелост по-добре изобщо да не тръгва, нали?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

АвторСъобщение
Elizabeth Winter

Elizabeth Winter

Брой мнения : 137
Join date : 05.06.2012
Age : 23

Пътят         - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пътят    Пътят         - Page 2 Icon_minitimeПет Мар 08, 2013 9:05 pm

Пътят бе необикновено тих. Прекалено тих, за да е спокоен. Тишината се забиваше в ушите на Ел и караше ушите й да пищят от напрежението във въздуха. Като включим и небето към цялата тягостност и застой на картината, можеше да се каже, че направо си е зловещо. Като страшен филм, който тъкмо започва с истинското действие. Само чакаш вика да премине през тялото й да се впие в главата ти, да потече по вените ти. Черепът наместо луна сега светеше мъжделиво и някак нарочно сгъстяваше мрака. Зората бе далеч, макар Ел да си мислеше, че са минали векове откакто излязоха от магазина. Всъщност бяха няколко часа. А, не е много лесно за няколко часа да ти се случат толкова много неща и най-вече, когато са свързани с равновесието ти. Токчетата на Ли неравномерно удряха прашния асфалт, но тя не ги чуваше. Главата й бе бръмнала. Но въпреки ужасния световъртеж и досадното гадене Ели забеляза, че нещо не е наред. Тя спря и започна да диша тежко. Успокои се за миг. Освен ударите на сърцето си засичаше и друго движение. Надяваше се това да не са остатъчни ефекти от тревата. Поне с алкохола знаеше, че организма й ще се справи, но за цигарката Ли не бе толкова сигурна. До сега не се бе занимавала с подобни неща, но знаеше, че бе достатъчно вредно, за да й причини какво ли не.

Ели се огледа. Усети раздвижване в близост до нея, но не видя нищо. Може би бе от непрогледния за кръвясалите й очи мрак, а може би бе само илюзия.

Ли се олюля и продължи със странната си леко неравна походка надолу по пътя. Добре, че тук бе само направо. Как бе излязла от Найтмер, идея си нямаше, но важното е че сега бе поела по правилния път. Този път чу шум. Стъпки. Идваха иззад гърба й. Ел спря и се обърна. Не успя да види нищо в първия момент. Русокоската присви очи и се загледа ожесточено в тъмнината сякаш от това зависеше животът й. А може и така да беше...

Първо видя червените очи. Нямаше как такива очи да не се отличат. Бяха уникални - студено, но красиви, яростни, но антипатични и ... бе трудно да се определи още нещо в тъмнината. Ел едва различи русите кичури и познатото лице. Не каза нищо. Остави го да се приближи колкото сметне за добре. Едно тайно, малко гласче на алкохола във вените й се обади, искайки да го притисне, прегърне, да усети студенината му и да се опита да го стопли. Но Ли не бе способна да прави чак толкова добре координирани движения. Ако можеше сигурно щеше да си го позволи, но пияницата в нея си остана само с желанието този път. И въпреки всичко Ели се зачуди на тези мисли... бяха някак обезпокояващи.

Ел го погледна в очите и изчака той да каже нещо първи, защото знаеше, че нейните изречения нямаше да излязат много... смислени. Но смисъла в момента й бе последния проблем. Най-важния беше да се държи на крака и да не се олюлява толкова видимо въпреки че сигурно от километри вонеше на... какво ли не? Но пък за сметка на това не изглеждаше все още толкова зле. Падането й не бе разкъсало роклята й. Е, колената и ръцете й бяха леко ожулени, но нищо повече. Късата рокля и токчетата й се отразяваше от една страна добре... а от друга - изобщо. Е, сега поне си намери кой да я подпира до Роузкилл.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пътят         - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пътят    Пътят         - Page 2 Icon_minitimeПет Мар 08, 2013 9:31 pm

Но той не продума нищо. А имаше ли смисъл? Веднъж напуснал подземията, засечи дирите й, само и само, за да бъде сигурен, че ще се прибера цяла и непокътната у дома. А да я засече изобщо не беше трудно. Вонеше на алкохол, толкова натрапчиво загнездил се в кожата й, че удряше носните му канали като бухалка върху кутре. Колкото до гнусният фишек. Да не започваме с това. Но всичко това си бе нейна работа и той нямаше право да й се бърка. Искаше само и единствено да се застрахова.
И все пак очите им се срещнаха. Онези жълтите, които сега бяха кръвясали и онези зелените, които на нощното небе светеха като искри. Толкова магнетични, примамливи. Точно тези очи го накараха да съкрати разстоянието между тях и да престъпи по-близко и по-близко и по-близко, докато накрая не ги деляха едва няколко крачки. Елизабет не смееше да продума, а самият той не знаеше какво да каже. Да й признае, че той е причината да не бъде нахапана от змията? Или, че я дебне като някакъв побъркан преследвач? Все мисли, които нямаше да бъдат споделени, нито разкрити от нея или от когото и да е.
Дали заради опияняването или надрусването, Уинтър протегна ръката си към него и я положи на бузата му. Беше някак си топла, въпреки, че прокълнатите се славеха със студена кръв. И все пак нейната излъчваше нормална температура. Допирът й накара един мускул на скулата му да потрепне. Алек повдигна своята ръка и улови китката й, но преди да успее да направи каквото и да е, момичето се сподави. Стомахът й забушува и главата й клюмна стремглаво надолу, избълвайки повръщано. Знам, звучи гнусно и грозно, но такава е реалността. За част от секундата мъжът се озова зад нея, придържайки я за кръста, а с едната си длан, крепеше косата й, за да не я изцапа. Нуксата продължаваше да повръща смесицата между трева и спирт, а русокосия все така не я пускаше.
-Точно така...остави го да излезе. Всичко да излезе. - шепнеше й той, успокоявайки я. -Май доста си прекалила, а?
Но отговор не дойде. Когато престана да връща стомашни сокове, девойката се почувства толкова безпомощна и отпаднала, че почти не се свлече на земята. Здравите му ръце я вдигнаха и той се загледа в премрежените й очи.
-Много си глупава, знаеш ли?
-Мммм.... - успя само да измънка Ели.
-Да, явно се съгласяваш с мен.
Вампирът се обърна по посока на имението. Беше изминала сама половината път, незнайно как справила се без поредната беля, но нямаше намерение да я остава да го довърши в това състояние. По пътя се чуха приближаващи стъпки, меки като от възглавници и все пак тежки. Лапите му вдигаха прахоляк под себе си, а тъмният силует все повече се открояваше под лунната светлина. Колкото повече се приближаваше толкова повече продълговатите зеници се свиваха от предпазливост, злоба и чиста хищност. Когато стигна до двамата, впи погледа си към почти припадналата от махмурлук девойка и изсъска недоволно.
-Никога не е държала на алкохол.
-Виждам. Често ли си я прибирал в това състояние?
-Повече от колкото ми се е искало, това е сигурно.
Алек се приближи до огромната пантера и постави Елизабет на гърба й, така че да не се изхлузи и да не падне по пътя. Животното се извърна и потегли без да каже нищо повече. Не дължеше нищо на този човек. Факта, че го беше извикал, да си я вземе, защото самият не искаше да ходи до базата, не го издигаше ни най-малко в неговите очи. Беше му все така неприятен и според него щеше да е много по-добре ако спътницата му странеше от неговият вид, но тези мисли запази за себе си. А и Алек много добре ги знаеше. Именно затова не се обиди, когато не чу даже едно кратно "мерси" пък било то и престорено. Но точно факта, че Даймънд не бе лицемерен пред него му се понрави много повече, от която и да е била благодарност.
Така пантерата и нуксата се отправиха към домът си, а вампирът седна на земята и се загледа в огромния свиреп череп в небето. Спомни си първия път, в който го видя. Тогава беше едва на шест и му изкара акъла. Кога ли престана да го плаши? Вече не можеше да си спомни. Беше превърнат само от четири години, а му се струваха като четири века. А страхът от черепа? Той бе изчезнал много преди това. Липсваше му, но нямаше как да си го върне....

/Ел, пиши направо в стаята си./
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пътят         - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пътят    Пътят         - Page 2 Icon_minitimeЧет Май 02, 2013 8:35 pm

И тогава съзнанието й изгуби своята стабилност за цели два часа. Цели два часа на тъмнина, пълен блокаж, през който не се случи нищо. Момичето не изпитваше нищо, не сънуваше нищо, не мислеше нищо, не виждаше, не чуваше. Пълен сумрак както горе, така и долу тук, при нея. Докато не отвори очи. Видя, че се намира точно до пътя, който ще я отведе към главната порта на Роузкилл и с неохота и трудност се изправи.
Пътят не винаги е начертан, за да бъде следван, беше твърдо лесно да погледнеш към хоризонта и да си кажеш "Да, това е моята съдба, да това е моят път", да се примериш , да запушиш устата на онова котешко любопитство, което те кара да погледнеш настрани. Свободата не винаги се изразява в това да приемеш с отворени обятия това, което ти се предлага, да направиш избор...понякога да бъдеш свободен означава да тръгнеш по онези пътеки невидими за очите. Един рус силует се плъзгаше по призмата на мъгливата реалност, бавно, тихо като среднощен стон със слепи очи за хоризонта, но отворено сърце за утрешния ден. Та тя дори не вярваше в него, не знаеше дори дали съществува. Дори да е така, тя щеше да го покори. Щеше да го покори не със завидната скорост на изкусен диктатор, а с бавната и протяжна походка на котка.
Едно единствено нещо бе по-бързо от крачките й- сърцето. Единствения шум в тази пустош бе неговия тупот, неговия вик, извисен като яребица над младата ръж. Кадифения плащ на нощта се спусна и обви всичко в пурпурна тишина. Тишина по-тиха и от най-дълбоката бездна, даваща глас единствено на страха и лудостта.
Елизабет продължаваше да пристъпва все така бавно, все едно искаше и самия живот да я подмине, а той опредено бе по-бърз. Нещо се открои в тъмнината, диханията му пронизваха въздуха, стоеше превит на две на този път, сякаш не бе помръдвал от тук с години. Негови спътници бяха единствено прашните векове.
Момичето се спря и се вгледа в Нищото, то също я погледна с мъртвешки поглед, сух като пустиня. Дали водеха някакъв диалог? Тя каза ли му "Здравей" или внушаваше, а той да не би да я попита как е?! Явно бе важна, Нищото да я спре по средата на пътя и да я заговори:
-Сива-сивуша без тяло и душа, пълзи по реката и пие водата. Що е то?-каза Нищото а гласът му се простря навсякъде като тътен.
Уинтър продължаваше да се взира в него радушно, сякаш му отговаряше без думи. Не обичаше игрите, бяха загуба на време и миришеха на детство. Само съдбата имаше право да играе извратените си игрички и да задава гатанки.
А момичето и на нея не искаше да отговаря, мислеше го за безполезно понеже тя бе глуха за хорските вопли, а и след случилото се, бе на ръба на силите си.
-Мъглата...-проговори отново Нищото, а гласът му звучеше стар, като Вселената. -Следвай Мъглата и тя ще те заведе до твоята Случка.
Апатия, пак трябваше да следва нещо, но каузата си струваше. А дали това не бе монолог на болния и разум...и въпреки всичко в тишината човек може да чуе много истории и много отговори. Шшшт, тихо...някъде там по пътя, ако се вслушаш много добре, можеш да чуеш как едно момиче разговаря с Нищото, а някъде в думите му се крият и твоите отговори...

/Ел, ако искаш пиши тук, ако искаш направо в имението. Знаеш, че Ай те очаква./

_________________
Пътят         - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tivara Greengaze

Tivara Greengaze

Брой мнения : 29
Join date : 17.02.2014

Пътят         - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пътят    Пътят         - Page 2 Icon_minitimeЧет Авг 21, 2014 7:06 am

Яркочервената луна хвърляше слаба светлина по празния път. Останките на дърветата, които преди са цъфтели около пътя, сега изглеждаха като призраци които обитават пустинята под лунната сянка. Смеещия се череп, който винаги се появяваше щом някой стъпи на пътя бе фиксирал празните си очни ябълки върху единственото живо нещо в радиус от няколко километра.
Междувременно, долу на земята вървяха три сенчести силуета. Този в центъра принадлежеше на младо момиче на възраст около 16-17 години. Другите две фигури вървяха от двете й страни като пазачи. Левия беше по-висок и мускулест. На гърба му висеше дълъг черен меч без ножница по чието острие бяха изписани червени руни. Десния беше по-дребен не носеше оръжие със себе си. Вместо това цялото му тяло бе татуирано в руни подобни на тези върху черното острие. Момичето в центъра не притежаваше никакви отличителни качества освен яркозелените си очи. Дългата й червена коса бе скрита от качулката на бяла роба. Самото й присъствие излъчваше спокойствие, което би приспало тези с по-слаби сърца. Това момиче беше наскоро изчезналата Тивара Грийнгейз, наследница на най-старата фамилия нукси в цялата Територия.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Пътят         - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пътят    Пътят         - Page 2 Icon_minitimeНед Авг 24, 2014 9:37 am

Тъмнината обземаше цялото пространство, сякаш доминираше над него до смачкваща граница. Като че самото небе те притискаше, като че гравитацията бе толкова настъпателна, че земята те поглъщаше. Бурята бе отминала, но последствията от нея не. Макар и тихи и привидно спокойни, околията носеха аромат на скреж. Почти невидимата мъгла сякаш разнасяше призраци из въздуха и пътниците можеха да се закълнат, че различават определени черти, наподобяващи човешки крайници или части от лице. Цялата тази гледка премесена със съвсем пресните събития, караха клетниците да се чувстват като във вакум, от който няма изход. Като в постоянен водовъртеж, като в лабиринт, макар и с една единствена права улица. 
Самата улица изобщо не приличаше на такава. Павета, каучук, чакъл, каквато и да е пътна настилка просто не съществуваше. Пътя се извисяваше дълъг, краят му не можеш види, но обикновен, толкова обикновен, че хич не защитаваше титлата си на свързващ цялата територия. Рохкият, сух пясък посипваше тази необитаема линия. През влажните дни се превръщаше в мръсна кал, пръскаща края на дрехите ти, а през прекалено слънчевите, вдигаше върволици прах, влизащи в очите и ноздрите. 
Но в този късен час, студеният вятър брулеше хълмовете, пищеше в ушите и току буташе качулката на Тивара, която макар и да се стремеше да запази спокойствие, се обръщаше назад, вглеждайки се в гората, сякаш търсеше някой оцелял. Вътрешно знаеше, че такива едва ли има. Чувстваше огромната дупка, отворила се в сърцето й, която й подсказваше, че е изгубила не само дом, но и семейство. Вероятността родителите й да бяха живи бе минимална и момичето осъзнаваше този факт. Крехките й едва шестнадесет години не й пречеха да бъде реалист. Въпреки неизмеримата мъка обаче, тя продължаваше да върви напред, търсейки спасение и надежда там, където винаги е знаела, че ще свърши - в Роузкилл. Име, носещо само по себе си достатъчно уважение и възхищение. Колкото и малко да си чувал за това място, то е напълно достатъчно да вдъхне в душата ти респект, а в ума здравия разум и знанието, че независимо кой и от къде си, попаднеш ли там трябва да си знаеш мястото. Ранг, клас, фамилия, аристократ или прошляк, няма никакво значение. Никой няма да те посрещне с лаврова клонка, нито ще измие краката ти със светена вода. Там не се нагаждаш с документ или друг признак, че си благородник. Там се доказваш. Младата наследница не се заблуждаваше, че ще е привилегирована, което бе само в нейна полза. 
Вятърът за пореден път развя препаската й и Грийнгейз за пореден път трябваше да я напасва върху хубавата си главица. Зелените й очи светеха в мрака като на котка и спътниците й само се надяваха това да не привлече недоброжелатели по петите им. Без това едвам се измъкнаха. Бяха чули за все по-честите нападения от страна на вампирите. Слуховете се носеха бързо и за жалост този път не бяха преувеличени. Но не вярваха, че ще атакуват толкова силна фамилия и то когато бе събрана цялата. Двамата мъже не можеха да не се запитат дали покушението не бе обмислено предварително. Напоследък и други влиятелни фамилии биваха заличавани от нощните същества. Желанието им за равни права, да не кажем по-скоро всякакви права бе пословично, но прекаляваха. Убийствата зачестяваха, касапниците пускаха кървавите си корени дори в Найтмер, Шедиран почти всяка нощ биваше нападана, а Пазителят не можеше да се разкъса навсякъде и да елиминира всички. Страната бе в бедствено положение. Всеки, дори обикновените търговци го усещаха. До кога Гробарят щеше да се прави, че не забелязва нищо и нямаше ли да се вземат мерки, бе тема номер едно в устата на обикновения гражданин. 
Грийнгейз не обръщаха толкова силно внимание на тези проблеми или поне така си мислеше Тивара, защото бе млада и сравнително жизнена за магията си. До сега... Вече бе лично и омразата й към немъртвите се засили десетократно. Дали щеше да се осланя на идеята за отмъщение сама тя не знаеше, но знаеше, че няма да стои със скръстени ръце. 
В този ред на мисли, тя бе забавила крачка и един от охранителите я върна в действителността. 
-Хайде, милейди! Не бива да спираме. Остана още малко. 
И наистина, съвсем скоро, очертанията на сградата пропукаха мъглата и девойката можеше да забележи най-високите части на гилдията, както и назъбената метална ограда, стояща като граница между два различни свята. Колкото повече наближаваше пететажната постройка, толкова повече гърдите й се сковаваха от страхопочитание. Сякаш буца бе заседнала в средата им и ги разкъсваше болезнено при всяко вдишване и преглъщане. 
Вече стигнали самият праг, нуксата осъзна, че точно така си го представяше - прав покрив, тук таме някоя статуя на гаргоил, типично в готически, едновремешен стил. Полусрутеният фонтан, красящ предния двор, ако изобщо можем да го наречем двор, изглеждаше по-скоро като широка гранитна саксия за извиращо от почвата неплодовито дърво, което чудно защо никой не е изкоренил все още. Но най-смразяващото от всичко - гробищата на некромансърите, които почваха от края на имението и стигаха до където ти видят очите, че и след това. Момичето не можеше да ги обгърне с поглед, един бог знаеше къде е краят им, но тя определено не искаше да научи. 
-Ние сме до тук, милейди! 
Червенокосата хубавица се обърна към тях леко стъписано. До някъде усещаше, че ще се случи нещо подобно, но може би просто все още не бе готова да остане сама. 
-Но...
-Нямаме достъп тук. Бъдете силна и знайте, че ще бдим над вас. 
Двамата се поклониха и се разляха в тъмнината, сливайки се с нея. Тивара напипа вътрешния си джоб, където бе скрила писмото, за да се подсигури, че все още е тук, пое си дълбоко въздух, издиша, давайки си кураж и престъпи... 

/Васко, следващият ти пост трябва да е в приемната зала. Само пиши как влизаш като действие. Всичко друго като мисли и прочее си е бонус. Аз ще се включа и ще те поставя в ситуация./

_________________
Пътят         - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Пътят         - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пътят    Пътят         - Page 2 Icon_minitimeНед Окт 12, 2014 1:07 pm

Казват, че живота е приключение изпълнено с всякакви препятствия, падежи и възходи на човешкото в нас. Но защо моя е толкова отвратителен. Забравях какво е да си с близките си, забравях бавно какво е добро и лошо. Може би се превръщах в нещо, което не познавах и не бях сигурна дали е нормално или не. Само знаех едно .. мразех това. Мразех да се чувствам така. Сама, без нищо, което да ме крепи. Спомените ми бавно избледняваха, но само добрите и оставяха пълен контрол над ума ми на лошите и по-главно на отвратителните и болезнените.
Спомнях се ударите, побоищата, кръвта, която се лееше пред очите ми долу, докато имаше някакви тържества. Спомнях си чувствата, отвращението, писъците в главата ми. Сякаш в момента ръката на Силиус минаваше през мен и виждах сърцето си. Дори не знаех защо ги помня. Лета може би затова беше създадена, за да взима болката на мъртвите и да я превръща в спокойствие.

Неспокойството ми растеше неизменно, но не от приближаваща територия, а от това как ли ще кажа на Грегъри и Себастиян, че съм аз. Вярно повечето ме познават заради енергията, която струи от мен, но .. демоните просто не се съживяват ей така, без чужда помощ. А от всичко, което не знам има и нещо, което ми е до болка известно. Никога не би помогнал да съживят точно мен. Не бях толкова важна за другите, които бяха всичко за мен. Сигурно никога не съм била нещо по-съществено.
Погледнах към небето, което ставаше малко по-мрачно. Облаците се извиха и ставаха все по-тъмни и тъмни. Коня започна да става дори по-неспокоен от мен, което ми говореше само едно - Наближаваме Територията. Минахме покрай Маджестик. Улиците зад мен се топяха, а сърцето ми препускаше по-бързо и от коня.
Със свечеряването отседнах в нещо като малка таверна. Оставих коня да си почине, аз можех и да продължа без грам почивка, но той имаше нужда от нея. Все пак ме носеше през цялото време. Не исках да мъча добичето повече отколкото досега бях. А и тъкмо си взех тъй прекрасен душ.
След доста дълъг сън за моето предишно тяло, но явно достатъчен за това се изправих, приведох се в приличен вид и веднага сложих мантията, която чак сега забелязах, че ме крие повече отколкото бих искала. Единственото, което се виждаше беше кожата на животните, от които беше направена.
Излязох от стаята и платих за престоя, след което продължих пътя си. Исках да стигна колкото се може по-бързо. Все пак това може би беше последния ми ден на свобода, ако това, което ме чакаше се приближаваше до това, което си представям.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Пътят         - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Пътят    Пътят         - Page 2 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Пътят
Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Териториите на прокълнатите :: Пътят на Смъртта-
Идете на: