ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Подземната тъмница

Go down 
Иди на страница : 1, 2, 3  Next
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeСъб Фев 16, 2013 5:49 pm

Намираше се под двореца. Към нея водеха дълги, но тесни, извити каменни стълби. Колкото по-надолу се слиза, толкова по-тъмно ставаше, докато накрая всичко потъне в мрак. Единствената светлина идваше от запалените факли по стените. Тъмниците бяха влажни, мръсни, миризливи помещения. Повечето килии бяха стандартни със стоманени прътове. Но имаше и няколко, чийто врати бяха от най-дебел метал, и единственият процеп бе по средата й, достатъчно дълъг и дебел, че през него да мине поднос с храна. Нямаше тъмничар, защото ключалките бяха подплатени с магията божия и никой не можеше да ги счупи, разтопи или отключи по какъвто и да е начин.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeСъб Фев 16, 2013 6:02 pm

Себастиян вървеше с факел в ръка, надолу по извитите стълби и колкото повече стъпала преминаваше, толкова по-натрапчива ставаше миризмата на мухъл, разядена плът и фекалии. Мортем вървеше мълчаливо, изпаднала в нещо като транс след него и машинално движеше тялото си. Всичко бе станало толкова бързо и неочаквано. В един момент е добре, наглежда магазина на Дрейк Туул, обучението й върви и за първи път се чувства щастлива. В следващият всичко рухва. Предава баща си, брат си, наставника си, учителя си и мъжът, който й повери ковачницата. Всички тях и за какво? За да бъде призоваващ демон?! Моля ви се, трябва да ми дадете по-логическа причина, защото в тази логика липсва. Или за да помогне на един добър човек? Но и сами знаем, че Боунс е всичко, но не и добър. Беше казала на Синк, че не трябва да наранява учениците си, но самият едноок го е правил много пъти. Това, че тя не е ставала свидетел на жестокостта му, не означава, че я е нямало. Просто питайте Виктор Тенар или Меропа Морт. Те ще ви кажат. Но вече е твърде късно нали?....
Двамата подминаваха килиите, но богът не се спираше пред нито една от тях. От джобът му се подаваше връзка ключове, които тракаха оглушително от стъпките му. Премина една, две, три, четири и още много такива, докато не стигна до края на коридора. Един плъх се прониза през краката им и се изгуби в тъмен ъгъл, подплашен от посетителите. От съседното помещение две кокалести, измършавели ръце се показваха през стоманените прътове в молебствен опит да се докопат до Дантес, но той не им обърна внимание. Взе ключовете и отдели един от тях. Килията пред него беше една от малкото с плътни врати, в които не влиза светлина. Не, нямаше да й даде възможността да наблюдава или да си говори с останалите мъченици. Щеше да е напълно изолирана в карцера, лишена от приятелска дума, лишена от външния свят.
Мъжът отключи портата и я разтвори широко. После хвана момичето и го блъсна силно вътре.
-Влизай!
Тя политна и заби лицето си в стената. Килията бе тясна и за разлика от другите не разполагаше с легло. Само един писоар и нищо друго.
-Толкова много искаше да се върнеш долу. Честито, най-накрая успя да ме убедиш. Жалко, че с това ме и изложи. Никога не съм бил толкова разочарован. Създадох нещо, обичах го, гледах го, а то ми се изплю в лицето. Храни куче да те лае. Колко прави са старите хора.
Себастиан затвори вратата, отнемайки й последната искра от светлина, обричайки я на пълна тишина, пълна тъмнина и най-вече на пълна самота. Никога не е харесвала хората! Сега ще разбере какво е да си напълно сам.

/Тери, ти си, сега може да опишеш мислите и чувствата си от изминалите събития плюс нови такива ставащи в килията/
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeСъб Фев 16, 2013 6:44 pm

През цялото време не можех да кажа и думичка, нито на Себастиян, нито на Грегъри. Но това, което ме накара да го направя искаше нещо по-голямо. Тя искаше това да се случи. И аз не знаех защо. Просто така поиска, така стана. И сега като се замисля е ирония, защото всичко се повтаряше. Или не се сещате за Адам и Ева и ябълката. Когато Ева отхапала от ябълката и нарушила правилата, превръщайки я в първороден грях. В разочарование за своя създател, и за своя любов. И точно това се случи тук, сега. Сега стоях в тъмното помещение без да издавам и звук. Без да чувствам нищо. Единствено с мислите си и моя верен спътник, моята Ева.
Така започнаха дните ми в тази килия. Но защо се усмихвах? Не, това не бях аз. Това я тя. Тя се усмихва и радва от полученото. Как можеше да е такава. Та тя беше затворена с мен тук, без светлина, без нищо. И все пак се усмихваше. Що за мазохист беше тя? Какво изобщо я караше да си мисли, че има правото да си играе с мен. И сега затворена тук без светлина можех да влезна отново в съзнанието си оставяйки тялото си напълно незащитено и самичка в килията.
Отново се появих в онази зала с много вериги, но този път беше различна. Вместо трон, на който седеше тя имаше кръгла масичка, прибори за чай и два стола. На единия стоеше тя, а другия явно беше за мен, защото ми го посочи. Седнах на него и сложих ръката си на масата, и осъзнавах, че дори тук кървеше.
-Ти ... - започнах бавно и спокойно - заради теб сме в такава ситуация.
Тя пък на свой ред започна да се подхилква и да се радва на станалото. Идеше ми да я убия на място.
-Кажи, не беше ли забавно?
-Забавно ... ЗАБАВНО ЛИ БЕШЕ ДА МЕ ЗАКЛЮЧАТ ТУК. ДА ВБЕСЯ СЕБАСТИЯН ДАНТЕС? ДА РАЗОЧАРОВАМ ГРЕГЪРИ?
Без да искам започнах да и крещя, но скоро се осъзнах и седнах на мястото си леко намръщена. Скръстих ръцете си пред гърдите и продължих да я гледам.
-Хайде .. не се нервирай. Ти направи това, което исках. Не се вини.
Гледах я, а тя просто се смееше и празнуваше. Окончателно, всичко което създаде господаря не е с всичкия си. А тази надмина всичките ми очаквания.
-И защо? Какво искаше?
Тя спря и ме погледна. Замисли се и хвана ръката ми. Няколко капки кръв паднаха на пода и след секунда образуваха локва. Там виждах грешката си. Онзи момент в който Боунс каза, че е съгласен и аз го освободих. Трябваше ли да е такава, че да ми го показва отново и отново.
-Това ... виждаше ли. Ти му даде от кръвта си и той каза, че е съгласен. - после образа спря и ми посочи китките му. В опита си да се откъсне от оковите ги беше разранил. - след това използва моята магия да го освободиш.
Тя почна да се киска и да се радва на този факт, но не я разбирах. Все още не и схващах логиката. Но явно беше доста уверена, иначе защо и е тази реакция. Когато спря да се весели и се успокои продължи.
-В момента, в който той се съгласи кръвта, която му даде, дори и няколко капки да са били се е смесила с неговата и го е заразила. Иначе нямаше да се излекува и да придобие твоята регенерация. А когато си го освободила и енергията ти е влязла в тялото му, което го прави един вид играчка. Тоест, с по-прости думи ...
Замисли се за такива, а аз спрях да гледам в локвата и седнах пак на стола. Загледах я с леко свити очи и скърцах през зъби. Много се бавеше.
- ... раната няма да заздравее докато не го намериш и тя ще ти покаже къде е. Също така се свърза с него без дори да го предполагаш, нито пък той.
Очичките ми светнаха като я чух и сега ми идеше да я прегърна.
-Но как?
Тя вдигна рамене и се засмя.
-Демоните са лукави създания. Да не мислиш, че някой, който вече е тръгнал след един от греховете, а именно алчност ще бъде трудна плячка. Душата му е толкова завладяна, че е чисто чудо, че не е ритнал камбаната до сега. Но да ти го призная. Добре си игра ролята, на загрижена, на мила и добричка. Че и да му помогнеш. Има хляб в теб. Но трябва да ядеш още доста.
Тъкмо когато си се успокоил и ставаше нещо ужасно. Тя започна да се смее и хвана стола. Удари ме с него по главата и ме погледна.
-Шегичка. Ти .. никога ... няма .. да ... живееш ... като ... нормалните ... хора. И ще умрем заедно в тази килия.
Тая и хлопа дъската. Но отново се осъзнах и просто реших да не показвам слабости или каквото и да е било друго. Щях да си излежа присъдата от доживотна тъмнина пък, каквото ще да става, а нещото, което ме притесняваше беше раната да не се инфектира.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeНед Фев 17, 2013 11:50 am

Казват, че тъмнината е едно от най-ужасните неща. Да не виждаш лъч светлина, слънцето, че дори звездите и луната. Че си като слепец, затворен на тясно. Не....Има нещо много по-ужасно от тъмнината. С нея се свиква и след време очите се приспособяват до толкова, че успяват да различат различните нюанси, заобикалящи те форми или силуети. Но тишината. Тя е най-страшна. Да не чуваш нищо, дори жужене на муха. Не е ли това прекалено? Сякаш мозъкът ти не функционира, закърнява и скоро почваш да чувстваш езикът си като ненужен орган, зашит безпричинно към челюстта.
Това тревожеше нашата Мортем. Това, самотата и раната, която все още не се затваря. Нямаше да е толкова лесно. Не и след като бе дала кръвта си. Сега тя щеше да зарасне като на обикновените хора - с времето.
Тя осмисляше нещата отново и отново и не бе сигурна дали просто е луда или всичко това се дължи на собственото й подсъзнание. Дали не беше сътворила Ева сама, поради незнайни причини? Опитваше ли се да обвини нея за това, което е? За всичките грешки и подли номера, които по принцип не й бяха присъщи. Да има кого да обвиняваш е късмет. Да, може би беше така. А може би просто се превърна в чиста шизофреничка, защото й бе писнало винаги да е сама, или поне тя си мислеше, че е такава. А в реалност не беше. Но всички знаем, че тя никога не виждаше по-далеч от нос си и винаги си втълпяваше разни апокалиптични мисли за себе си и за заобикалящият я свят. Това си бе нейната малка лудост, от която едва ли някога щеше да се отърве.
Изведнъж, най-неочаквано чу стържене като от нокът по стената. С опипване стигна до нея, клекна и долепи ухо.
-Има ли някой?
Нищо. Но стърженето продължи.
-Момиче.... - чу накрая тънък, глух глас, идващ от другата страна. Гласът на поредният заточен в тъмницата -Момиче....имаш ли хляб момиче.....умирам от глад....имаш ли хляб? Искам хляб момиче....
Гласът му бе толкова сух и изтезан и принадлежеше като че на умопобъркан. Що за въпрос? Без това преградата между двамата бе прекалено непробиваема, и даже демоничните й сили не можеха да й помогнат в случая. Но за побърканите като мъжът не важат закони и в лудостта си те говорят и вършат най-нелогичните неща.
-Имаш ли хляб....момиче....
Продължаваше с въпроса си той, а нокътя му все още дереше по стоманената повърхност и Мортем си представи, че пръста му сигурно вече е разкървен от постоянното триене на плът в метал.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeНед Фев 17, 2013 12:24 pm

Тъмнината ставаше непоносима. Обгръщаше ме като майчина милувка. Студена, гадна. Ужасна. Този път бях сгрешила и стигнах до дъното, но дори това наказание не беше достатъчно за стореното. Себастиян трябваше да остави другите демона да се хранят от мен и когато раните зараснат отново. Точно както Зевс осъдил Прометей на непрестанни мъки. И чак сега разбрах, че дори сега искаше да ме предпази, защото можеше да направи много по-лоши неща от това да ме лиши от светлината. Като се замисля никога не е бил строг с мен. Всъщност винаги е бил снизходителен. И ето отново. Поне едно е сигурно, все още не ме мразеше. Все още не, но със скоростта, с която предавам хората скоро нищо чудно да не мога дори и в смъртта си да намеря покой.
Но да, тишината беше още по-зле. Затова от време на време удрях с крака си в земята колкото да създам някакъв шум, и за да разбера, че още съм в това помещение, защото нищо чудно ако някой, някой ден се появи аз нито да го видя, нито да го чуя или пък да мога да му кажа нещо.
И дори не разбрах кога съм започнала да си тананикам една песничка.

Не мога да избягам от ..
Това чувство, което ме изгаря!
Не мога да го залича ..
Полудявам ли?

Защо не мога да се преборя
Изгубен някъде там..
Нещо, което си идва на мястото..
Нещо истинско в моят живот

Така, че промени го..
И ме накарай да забравя!
Спаси ме, този път съм погребана жива!
Гърч и болка .. е всичко, което ми остана!
Обвинявам себе си … защо нищо.
Мразя се за това, което сторих с живота си!

Време е да се събудя
Този път всичко е в главата ми
Такава съм, каквато съм си
А не това, което ти казвам, че съм

Имам неспокойно чувство..
То тече през вените ми!
Нямам обяснение…
Търпението ми се изчерпа!

Така, че промени го..
И ме накарай да забравя!
Спаси ме, този път съм погребана жива!
Гърч и болка .. е всичко, което ми остана!
Обвинявам себе си … защо нищо.
Мразя се за това, което сторих с живота си!

Спаси ме, този път съм погребана жива!
Гърч и болка .. е всичко, което ми остана!
Обвинявам себе си … защо нищо.
Мразя се за това, което сторих с живота си!

Стиснах силно раменете си и за щастие открих, че вече ръката не ме боли. Не че раната я нямаше, но бях привикнала. Но това не важеше за шамара от Корнелиус, нито пък за врата от схватката на Синк. И като за край, душата ми гореше от вътре заради погледа на господаря. А от тук исках да помогна, а нямаше как. Но дори в най-мрачните ситуации има спасение. Остана ми само да се моля. Да се моля Лушиъс да се върне и да ги спаси. Свих се в тъмния ъгъл и сключих ръцете си една в друга. Доближих ги до лицето си и затворих очи. Поех си въздух и започнах да се моля за страната на прокълнатите, за Корнелиус, за Синк, за Геш и Таня. Дори за Меропа и Виктор. За всички. И като край започнах да се моля на Елисандра, да намери Лушиъс и да им помогне срещу Боунс, защото сигурно след страната на прокълнатите той щеше да тръгне след другите страни.
Знаех, че тя и Себастиян не се търпят, но надали би жертвала толкова хора, само заради една семейна вражда, а и вярвах, че дълбоко и в двамата още има онази братска любов, която ще ги обедини срещу един враг. И ето ме вече в тъмния ъгъл молеща се на боговете да спасят хората. Молех се онзи ангел да чуе молбите ми и да се притече на помощ на страната на прокълнатите.
Тогава чух гласът и леко се стреснах. Не би трябвало да може изобщо да чувам нещо. Не ни деляха няколко сантиметра от другите затворници. Да сигурно всичко е просто плод на въображението ми, което всъщност е изключително голямо, а тук .. в тази килия започна да избледнява, точно както волята ми и желанието ми за живот. И скоро от вътрешния ми свят щеше да остане само бегъл спомен.
Реших да не обръщам внимание на гласовете и продължих да се моля за съдбата на прокълнатите.

/ песента https://www.youtube.com/watch?v=Q7lGOGp9x3w /
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Bossa_na_mafiata

Bossa_na_mafiata

Брой мнения : 242
Join date : 17.12.2012

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeПон Фев 18, 2013 1:58 pm

Молитвата е нещо съкровено, нещо до което никой друг не може да се докосне, нещо което никой не може да ти отнеме.Сега Мортем се молеше, а мислите и се блъскаха в главата като бесни псета, карайки да вижда фигури, които не бяха там, а дали?Колко чиста може да е молитвата на една грешна душа, душа чиито път бе осеян с добри намерения, но бе довел до евентуална гибел цяла една раса.В колко митове и легенди сте чували демон да се моли?Звучи като някаква извратена апосиопеза , смешна хипербола плод на някой болен мозък.
Но тези слова, нашепвани от душата и, не се изгубиха празни във въздуха, а полетяха и с песента си привлякоха вниманието на една по висша сила, сила чиято ръка отнемаше, но и даваше.Жена и майка на цял един цветен свят, кацна пред нея със смирението на бял гълъб.
Беше толкова красива, толкова чиста като летен облак, а около нея се рееше едва забележима светлина.Този нежен лъч се доближи до клетото момиче и положи длан на бузата му, усмихна се, а усмивката и погали тази ранена душа и за миг я избави от мъките и угризенията:
-Клето дете, не изпитвай страх, не бива този затвор да те сломява.
Жената докосна оковите една по една и те се изпариха във въздуха все едно никога не са били там, хвана за Мортем за ръката и и продума:
-Ела, дете на Дантес..нека се поразходим.
Девойката почувства, че може да и има доверие и я последва, беше и интересно къде щеше да я отведе.Двете тръгнаха към един лъч светлина, чу се шепот на крила и изчезнаха.
В следващия момент, още не мигнала се озоваха в територията на прокълнатите.Но не къде да е, а пред ковачницата на Дрейк, тя отвори вратата и вкара момичето вътре и Мортем остана потресена.Прах и паяжини бяха покрили всичко , имаше изпочупени оръжия, пустотата властваше над това място.А в края имаше един люлеещ се стол който тихо скърцаше.На него седеше мъж загледан някъде през прозореца с празен поглед, рошава коса и сенки под очите.Мортем погледна към жената и тя просто и кимна, малката тръгна към стола и клекна до него.Нима това бе Дрейк?Какво се бе случило с него?Хвана го за ръката, но мъжът не трепна, не усетил допира и, само една сълза се спусна волна по страната му:
-Какво се е случило?-продума розавокоската.
Но той не отвърна, все едно не я виждаше, красивата жена се приближи и положи длан на рамото и:
-Време е да вървим..и други чакат.
Този път се озоваха пред самотен гроб, един гарван бе кацнал на него и грозно грачеше тъжна песен.Но този гроб не бе случаен, на него бе изписано с красив шрифт името на Лушиас Пахт.Сълзи изплуваха в очите на Мортем и тя падна на колене:
-Кажи ми какво се е случило!Кажи ми веднага!-ридаеше момичето.
Жената гледаше кротко със същата онази блага усмивка:
-Ти, Мортем...-отвърна кратко тя.
Девойката зарови пръсти в черната почва и наддаде горчив вой изпълнен със скръб:
-Не!Не!Не е възможно...-ридаеше тя.
-Хайде, дете...не остана много.-и отново я хвана за рамото.
Ново място, нова апокалиптична картина.Сега бяха в кабинета на гилд майстора, но Корнелиус не бе на обичайното си място, а лежеше бездиханен на пода, а компания му правеше трупа на Синк.Зад бюрото се подаваше ехидната усмивка на Боунс, който доволно потъркваше ръце, доволен от гледката.
Роузкил беше тих , прекалено тих, мъртъв.Мортем имаше чувството, че ще полудее, искаше и се да легне до телата на учителите си, да затвори очи и никога да не ги отвори.Но това бе лукс.Сега дори не можеше да заплаче, а стоеше покрусена на вратата.Това ли бе бъдещето?Това ли бе извършила тя, това ли е лицето на вината и?Толкова много въпроси с нежелани отговори.
Отново плясък на криле и отново тежките вериги около нежните и ръце.Красивата жена се отдалечаваше, а с нея и светлината си отиваше:
-Спри!Къде отиваш?Ти знаеш отговора..-крещеше след нея Мортем.
Но силуета се загуби и отнесе мълчанието със себе си.Дали това наистина се случи или просто полудяваше, единствено тя можеше да ни каже...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeПон Фев 18, 2013 3:37 pm

Не знаех последствията от грешката си до този момент. Когато странната светлина се появи, а с нея и жената първоначално бях скептична. Но и се доверих. И какво ми показа тя? Само онова, която ме ужасяваше най-много. Смъртта на Лушиъс, Дрейк - съвсем сам, безпомощен. Корнелиус и Синк лежащи на земята, мъртви. Ако това е цената, която трябваше да платя заради грешките си, то тя беше твърде голяма. И още по-гадно беше когато осъзнавах, че не мога нищо да направя.
Но в съзнанието ми изникваше само образа на Боунс, на стола на гилдмайстора, с неговата лукава усмивка. Мразех го. Исках собственоръчно да му прекърша врата. Да го залича от неговото съществуване. Да му дам отново да пие от кръвта ми и тогава да я отровя, за да умре бавно и мъчително. Да го дам на вълците в някоя яма да го изядат. И да не може никога повече да се върне. Исках да затворя душата му и да я направя играчка на Себастиян. Но от този затвор не можех нищо. И все пак бях надъхана за това. И никакви си стени в подземието няма да ме спрат.
А преди дори да се усетя вече бях забила ръка в стената и бях освободила магията си, от което се получи дупка в стената. Не че можех да я видя, но се усещаше.
Докато удрях стената с все сила в главата ми изникваха образите на Синк, Корнелиус, Дрейк и Боунс. И най-вече гроба на Лушиъс. А кой знае, какво може да се случи с другите. Исках някак си да им помогна да оцелеят, но как? Щях да дам собствения си живот, безсмъртието си, цялата си сила само и само да им помогна.


/ Повече нищо не ми хрумва, съжалявам /
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeПон Фев 18, 2013 3:52 pm

Мортем блъскаше и блъскаше, правейки дупката все по-голяма и по-голяма. Но точно след това, тя се затваряше повторно. Стените както всичко тук, бяха подплатени с магията на Себастиан, за да няма бежанци. Доста хитро, бих казала. Това само допълнително отчайваше момичето. Какво ли не би дала да му го върне. Както каза да направи душата му в играчка. Но и самата знаеше, че не може. Беше в безизходица без пролука или светлина в тунела. Светлина!? Тя й бе отнета, както и правото да се меси.
Демонът се свлече на пода. Искаше да заридае, но сълзите не излизаха. Те също й бяха отнети, както всичко останало. Една пагубна грешка, подплатена с добри мисли водеха до пълна нищета и обричане на самота. Дали някога щеше да свърши? Дали щяха да й простят? Дали ще може да изкупи грехът си?
Тогава съвсем изневиделица, напълно неочаквано светлината в тунела се появи. Но не, не в малката клетка. Не, тя бе в мозъка на Мортем. Дъщерята на Дантес разчупи оковите на умственият недъг и съзря просветлението. Едно лице се открои пред очите й, без даже да го е търсила. Едно име. Един единствен живот. Синя коса, вееща се хаотично на вятъра. Бледо, мъртвешко лице. Няколко клатещи се обеци по различни места на тялото и едни черни като тъмницата, в която се намира, очи.
Дориан....
Как можеше да е толкова сляпа? Тя бе решението на всичко. Тя бе спасителя. Единствено тя можеше да приключи всичко. Да победи Боунс, този, който я създаде и този, който я уби. Единствено тя имаше правото да го направи, защото то й се полагаше по кръв, по съдба, по участ....Нямаше друг, който толкова много да мрази некромансъра. Нямаше друг, който да е бил по-наранен от него. Тя бе разколничето към всичко. Единственият проблем бе, че я нямаше. Всичко можеше да свърши толкова бързо. Само трябваше да си спомни....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeПон Фев 18, 2013 5:24 pm

Да те осени спасението на цяла територия в затвора. Какво по-хубаво нещо? О става и още по-хубаво. Този затвор е толкова охраняем, че не може никой да избяга. Мхм страхотно. И за да е още по-великолепно, нямаше и с кой да си говориш. Признавам му го на баща ми. Добре се е справил с това, или е било идея на Грегъри. Е едно е сигурно. Който и да е бил добре го е измислил. Твърде добре.
Сега гледах към нищото или към стената, може и да е пода или пък тавана. Или пък е вратата. Не сега не му беше времето да мисля над това. По-скоро трябваше да измисля начин как да кажа на някой да намери въпросната Дориан и да я доведе тук. Боунс можеше и да е амбициозен, но надали щеше да дойде в отвъдното, за да я търси. Така след като дойде тук щях да се моля на Себастиян или Грегъри да и помогнат да си върне спомените. Но как изобщо ги е загубила в началото. Това беше загадката, която трябваше сега да се разнищи.
Ако беше амнезия трябваше вече да е успяла да се съвземе. Все пак тук говорим за силно създание, а съм сигурна, че нещо се е откликвало в нея и магиите са се разпростирали. Било то да вдигне мъртвец или пък демона си. А той може лесно да и помогне. Призоваващите демони са доста лоялни и защитаваха собствениците си с цената на живота си.
Удар в главата също не би могъл да причини това. Тогава какво може да я накара да забрави. Мисля Мо, мисли. Какво пишеше в книгите на Грегъри за изтрива на спомените. Изобщо нищо не ми хрумваше, нищичко. Знаех как е устроено цялото подземно царство. Всичките ми кръгове, изпитания. Всичките зали в двореца на Себастиян. Къщата на Грегъри пък знаех и колко летви са използвани, но за забрава нищо. Е тогава нещо ново. Щях да подходя по различен начин. Какво знаех за подземното царство?
Има девет кръга, между който течат реки, чрез който грешните души идват в царството. Но имаше и такава, която пък чрез нея душите излизат през нея. Сега как бяха имената им. Ахерон, която беше реката на ... болката, точно така. Пирифлегетон беше реката на ... какво значеше тя ... а да огнената река. Стикс, която винаги си ги свързвах със Себастиян. Един вид Стикс за мен беше господаря, неговата омраза. Кокит през, която няколко пъти минавах. По-добре да не знаете защо. И последната ... помня че бяха пет ... последната беше ... нещо с Л .... ле ... ло .. не, трябваше да внимавам повече в час, когато ми разказваха за реките ...
Мислите ми започнаха да се ровят из всичките знания за този свят и след упорита работа нещо ме удари с мокър парцал. Или на мен така ми се стори. Лета, точно така. Лета трябва да е. Отделно всеки кръг ... и т.н.
А сега думите на Боунс какви бяха ... "Не исках да те убивам. Моля те прости ми, До. Чаках те цял живот да дойдеш при мен. Да изпълним това, за което бе създадена..." Имаше много начини, по които можех да свържа, но мен ме убива като ме пратиха тук, следователно ако тя не можеше да си спомни нищо, а той я е "убил" значи ... пъзелче, пъзелче. ...
И ето че най-накрая целия пъзел се нареди или почти целия .. Боунс беше накарал "своята" Дориан да пие от Лета. Е това лесно можеше да се поправи. Да и дадем да пие от Мнемозина и ще си спомни всичко. Всичко, което някога е правила. Така щеше да може да разбере, че не трябва да бяга, а да се изправи срещу тиранина. И сега идва и проблема с това как да кажа на някой.
Поех си дъх и започнах тихо да говоря.
-Грегъри ... ако ме чуваш ... намери Дориан Грей .. и и дай да пие от Мнемозина ... Няма значение как ще стане това ... може да и сипеш в питието или нещо такова. Знам .. че ми казаха да не се меся, но моля те ... ако ме чуваш ... направи го. Умолявам те.
Надявах се все пак наистина да ме чуе, или наистина за какво изобщо се мъчех като аз вече бях мъртва тук. Но поне щях да имам занимавка. Щях да се мъча да подредя пъзелчето напълно и да разбера, защо Боунс искаше толкова много Дориан.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeВто Фев 19, 2013 6:10 pm

Отговор естествено не получи. Нямаше и как. бе затворена тук, където нищо от горе не достига. Грей я чу, но не можеше да направи нищо в момента, защото се опитваше да успокои побеснелия си господар, който буйстваше в тронната зала, чупеше всичко, върху което попадне погледа му, а ако някой слуга се опиташе да го озапти, падаше мъртъв, вкочанен като шушулка.
Сега на Мо й оставаше само да се надява, че молбата й ще бъде изпълнена. Може би нямаше да стане скоро, но все пак надеждата й бе възвърната. Отдала се на тишината и този прокобен мир, тя се свлече на земята и се излегна, втренчена в една точка, неразгадаема заради мрака. Мислите й бушуваха, блъскайки се една в друга като удар върху барабан и главата я болеше. Но от умората, от мъката и раната, която заздравяваше бавно, неусетно клепачите й се затвориха, търсейки покой и утеха. Секундите течаха, превръщаха се в минути, а минутите в часове и след време тя просто заспа, прехвърляйки се в един друг свят, където всичко беше светло, красиво, земята бе заобиколена от тучни поляни със златни класове, ветрецът вееше сух и лек, топлещ кожата и всички бяха щастливи. Всички даже и тя. Утопия на мечтите. Само ако можеше.....


/Предлагам ти, тъй като заминаваш, като се върнеш да подхванеш от тук, как е минала седмица, да речем, която ти ще си опишеш, без да включваш НПС-та и т.н. Ще те отдадем на заточението, на което си и как почва новият ден след тази седмица. После ще видим какво ще те правим./
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeСъб Фев 23, 2013 3:03 pm

Понякога когато затворя очи си представям, че съм човек. Момиче, което живее в скромна къща. Което има семейство състоящо се от майка и баща, от брат и куче. И тогава съм наистина щастлива, защото имам чувството, че това, което сънувам е истинско, а не поредната измислица на ума ми. Представям си, че помагам на майка ми да сготвим и вечерта цялото семейство. Но все някога трябва да се събудиш и да прогледнеш, че такова нещо като щастие няма. Просто представа ни за него ни го създава. Зло и добро, смърт и живот, те също са измислени. Та живота и смъртта са еднакви. До толкова, че създадох свой образ, който нарекох „Живот”, но тя беше зла, безскрупулна, жестока. Точно какъвто е живота, а аз бях „Смърт”, тиха, спокойна, мирна. И все пак двете са еднакви. Така мислех до преди няколко дена, докато не ме затвориха тук. От онзи ден нататък както ми бяха отнели светлината, така ми отнемаха и волята, желанието за живот, мен самата. Скоро очите ми загубиха онзи блестящ цвят и станаха просто сини, сякаш нарисувани върху мен.
И най-лошото от всичко, е че мисленето ми се промени. Не мислех по онзи нелеп начин. Не. Вече всичко ми беше показано през очите на един мъртвец. А ще попитате как гледа един мъртвец? Много просто. Всичко беше през призмата на една, нявга изгубена душа. И сега беше само тъмнина. Мрак и нищо друго. Как можеше да се промени толкова много един човек. Сигурно е възможно, защото сега го изпитвах на собствен гръб. Цветовете ми бавно изчезваха. Избледняваха и оставяха невъзможни за виждане белези.
Сигурно вече беше минал четвъртия или петия ден, не знам. Не мога да кажа. Тук времето летеше по-друг начин. Чувствах се слаба, безпомощна. Силите ми започнаха да ме напускат. Дори магията ми не беше толкова силна както преди, по простата причина, че килията беше направена от магията на баща ми, а това влияеше и на мен. Сякаш ме изсмукваха, а това място ставаше все по-силно. А какво ставаше с мен? Какво трябваше да стане тук? Точно така, аз съм предназначена за подсилване. Можеха да си бутилират кръвта ми и да я ползват в битки като стимулант. Все пак за секунди раните на Боунс бяха излекувани, а това беше само от няколко капки. Представете си с цяло шишенце. Сигурно и затова Себастиян още ме държеше под своето крило. Просто можеше да ме ползва като пешка в някоя игра.
Можех да помогна на всеки, но не и на себе си. Поемах тяхната болка, тяхната слабост и им давах сили. Докато накрая не паднах в една черна дупка. Защото си помислих, че онзи проклет учител е добър. Защото вярвах, че във всеки има добро и щом сториш нещо добро той ще се подобри. Защото винаги съм слушала само себе си, и никога другите.
Проклето дете, смотано дете. Мръсница. Нищожество. Проклето момиче. Змия. Всичките тези думи, които понесох преди няколко дена се въртяха в главата ми отново и отново. Наистина бях такава. Никога, никой не слушах. Само себе си, защото така ми беше изгодно и ми харесваше. Просто стоях и правех каквото си поисках, но тези думи не ме нараниха. О напротив. Нещо друго ме нарани. Думите на Корнелиус, които бяха следните:
-Защо да не се позабавляваш с нас, смъртните?
Повтарях си след онзи ден в който ме затвориха. Повтарях си и не можех да повярвам, че ми ги казаха. Да мразех хората, но имаше и такива, които не просто мислех за приятели, такива, които обичах. Не знаех защо. Просто ми бяха свидни на сърцето. И сигурно се чудите, които са те. Лушиъс, Таня, Геш, Корнелиус, Синк, да Синк. Той можеше и да е гаден с мен, но просто имаше нужда от някой да вярва в него. А с моето наказание той се издигна. С моята грешка, той стана учител и намери своята цел. Още кой … лелката в столовата, Дрейк Тулл. Боже колко жалка съм. Може ли да взема да изпитвам чувства на симпатия към толкова хора и не хора. И още по-лошото беше, че исках да си намеря приятели, но Виктор и Меропа така или иначе не ми повярваха, че съм добра. А можех да им дам безсмъртие. Да бъдат вечно с любимите си. Да им пътя, който исках за себе си, но никога не получавах.
И сега ще попитате, какво правих през цялото време? На това мога да отговоря по следния начин: коремни преси, лицеви опори, упражнения и коса вързана на кок. Точно така, това през целия ден. И дори бях на гладна стачка. Не че щеше да ми стане нещо и това се знаеше доста добре, но поне като съм тук не исках изобщо да приемам каквито и да е боклуци.
А мисълта с която се събуждах и страничех от това сама да си извадя сърцето беше, че се надявах, искрено Грегъри да ме е послушал и да е дал на Дориан да пие от реката на спомените. И да си призная не се надявах да си върне спомените, само за да помогне на прокълнатите. Исках да и помогна, за да може да стане такава, каквато е. Да бъда нейния мост към съвършенството. Защото тя беше единствената, която се осмели да ме заговори, когато никой друг не искаше. И защото тя беше най-близкото до приятел, който имах. Не че тя щеше да смята така за мен. Никой не би го мислил след моето предателство.
Ето отново сънувах онзи прекрасен сън. Но този път не се събудих с надежда, а просто без нея. Изгубих я. Както нея, така и всичките ми мечти. Някогашни цели, желания. Остана ми просто тъмнината. И най-ужасното беше, че усещах как скоро щях да изгубя и любовта си към Грегъри и Себастиян. Щях да стана пешката на бога. Да вярвам в него безусловно, защото само това ще знам. Щях да следвам неговите закони, да се подчинявам и да не споря. Да не мога и сълза да пророня или крачка да направя, освен ако не ми е казано. Защото това се очакваше от мен. Да бъда вярващата в собствения си баща, дъщеря, без собствена воля и личност. Да стана огледало.
Сега вече можех да различа отделни фигури в мрака, но точно това ме ужасяваше. Силуетите ставаха злокобни, а моята магия се просмукваше в земята и дори цвета на косата си не можех да променя, а какво оставаше да накарам очите си да се затворят и да не гледат към тези сенки. Забих нокти в гърдите си, но само леко, колкото да усетя болката, за да си припомня чувството. И сега осъзнах, че почти не го чувствам.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeВто Фев 26, 2013 12:50 pm

О, неволя - да крееш,
на неволите раб,
да възпламваш и тлееш -
ту всесилен, ту слаб.

Тук обжегнат от зноя,
там помръзнал в студа,
надломяван от своя
и от чужда вражда.

Да тъгуваш по скрити,
неизгрели сълнца,
сам понесъл тъгите
на мильони сърца.

Като воин в тъмница
да не можеш - пленен,
да развърнеш десница
в гняв безумно-свещен.


Интересна интерпретация на тъмницата, не мислите ли? О, моля ви. Та кой ви пита? Тук където времето е спряло, тук където снопче светлина не провира през пукнатините на камъка. Тук където прозореца е зазидан, замазан и запечатан, тук където дори муха не жужи. Какво значи някакво си мнение тук, където всичко се връща обратно, за да те притисне с пошлата си игра на герой-страдалец. Няколко маски, криво усмихващи се под музиката на тишината. Танцуващи своя парад на безграмна патология. А параболата се свива и разширява, поглъща сама себе си, изсмуква се, сдъвква се като парче месо, а после се изплюва, съживява, заздравява и пак се смачква. Гротеска....Гротеска до мозъка на костите. Гротеска до жилите на петите. Гротеска до мозъка в гръбначния стълб. Грозно, толкова е грозно в тъмницата. Толкова е пусто, толкова тъмно, толкова...тихо. Дали все още мога да чувам? Ами ако съм забравила? Влезнах в затвора и попаднах на хора...Какви хора? Какъв живот? Няма го. Свърши се вече. Нищо не виждам, нищо не търся. Изгуби се. Смисъла...изпуснах го. Позволих му да се изплъзне измежду пръстите ми, които все повече заприличват на кокали. Болестта, гротесковата чума, покрита с красив черен воал, разяжда черепа. През дупките му навлизат червеи и дълбаят. Дълбаят ума, дълбаят здравия разсъдък, отдавна потънал в този черен под, отдавна просмукал се в тези черни стени. И какво ми трябва да гледам назад? Аз сама си знам - от самотата не ме е страх. Но болката....болката, забравих я. Тя ме изостави. Не, не може да ме изостави. Само тя ми подсказва, че още съм тук, че още дишам, че съществувам, макар и на половина.
Мислите в главата на Мортем се шляеха като изсъхнали клони, брулени от силния вятър на промените. Промени жестоки, осъдителни, неканени, но и непъдени. Тя се изправи и..не не тръгна. Нямаше къде да върви. Но застана. Да, застана пред една стена. Знаеше, че е там. Погали я с напуканата си длан. Очите й вече не блестяха, косата бе мазна, загубила обем и форма. Устните пресъхнали, под ноктите мръсотия, прах и мехури. Нозете боси в рани и одрасквания. Всичко това и една усмивка. Една далечна, нереална усмивка зареяна в каменната преграда на собственият й затвор.
Момичето, чиято коса отдавна бе изгубила ясният си цвят, стисна юмрук. Загледа се в него. Той трепереше. Не от студ, не от страх, а от знанието какво ще последва. Тя го вдигна и го стовари върху твърдата стена. После другия. Почна да блъска едно след друго. Без да спира, без да мисли, без да възприема. Всичко бе изчезнало за нея. Само тя и каменната преграда. Ръцете й се удряха в нея, но не в опит да я разбият. Не, тя искаше нещо напълно различно. И щеше да го получи. Съвсем скоро кокалчетата й се раздраха и от тях почнаха да се стичат струйки кръв. Те капеха по тъмната земя, образувайки бавно, малко по малко локва от алена, топла течност. Да, въпреки всичко беше топла. С умопобъркана ярост Мортем се нараняваше сама, за да си възвърне болката, за да я почувства отново. Кожата щипеше и пареше, а кръвта се увеличаваше. Когато спря, главата й бе клюмнала надолу в безтегловност. Тя просто се свлече на колена и се загледа в открояващият се червен цвят. Потопи пръст в него и почна да рисува. Просто....да рисува. Несвързани фрагменти, знаци без никакво значение, неясни линии и картини. Рисуваше пода със собствената си кръв, вперила подпухналите си очни ябълки в нея и да се смее. Тихо, лишена от истерия, но точно това го правеше толкова плашещо, нали? Точно това себезатваряне, себеотрицание, отдаване на същността ти на изгнанието.
В една тъмница, имаше едно момиче, което рисуваше с една кръв. Една кръв и един тих смях....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeВто Фев 26, 2013 1:42 pm

Дай на дете нещо за рисуване и място и то ще ти нарисува своето бягство. Дали и аз сега рисувах своето? Или просто до толкова загубих себе си в тази тъмнина, че да не го да разбера какво правя сега? Едно беше сигурно, представях си всички, които досега срещнах, защото след този един момент бях сигурна, че дори себе си нямаше да помня. Името си, завета изречен, за да бъда създадена, създателя си, брат си. Хората от Корнор, тези от Илион и Захрид. Прокълнатите. Всички те изчезваха, бавно избеляваха в съзнанието ми оставяйки само бегъл спомен. Че нявга са били ценни за мен.
Потопих ръката си в кръвта и започнах да мажа с нея по стената, след това и на другата и така докато цялото място просто не стана червено. Онова красиво червено. То беше най-красивия цвят. То трябваше да се вижда из тази тъмница. В чисто белия сняг, в морето. Дори и една капка от този цвят да е, той беше най-красивия. Най-прекрасния, най-великолепния. Само той да се виждаше из този свят. Само той и никой друг.
От раз паднах на земята и се свих на кълбо. Започнах да пристискам главата си. Исках да махна думите, които изникнаха в нея. И сигурно се питате кои са те. Ами ще ги споделя

Безсмислено стъпките, предприети сляпо в агония
Алчна за нещо, за въздух, за чистота
Думите просто си висят там както липсваща стръв върху кука
Аз нямам пигмент да се определя тази форма

Бележките на гниене
Поука от устата на насилие
Аз пях тях всеки ден
Докато останах в пълна тишина
Казвам, че съм добре
С отрязани краища и да се преструвам
Че имам сърце, че мога да оздравее

Ръцете, които са използвани за да бъде част от мен
Са били измъчвани от разрушителните нуждите на демона ми
От парчета на разруха ще разположи
И ще си изградя хубав храм на своето унищожение.

Точно тези думи изникнали в главата ми ме подлудяваха, защото колкото и да ви се струва странно си бяха самата истина. Жестоката истина, която сега ме остави в пълна тишина и само тишина.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeСря Фев 27, 2013 9:19 pm

Дълго време демонката буквално лежеше просната на земята. Погледът й бе насочен към тавана, но не го виждаше, не долавяше нищо, защото угризенията държаха цялото й съзнание в мъчителен плен. Ако някой можеше да зърне Мортем отстрани, сигурно щеше да си помисли, че е призрак, останал да броди на земята поради голяма тежест, която не бе успяла да отстрани приживе. Хелските мъждукаше бледа, с ръка, окъпана в кръв, с изпито лице и катранени сенки под очите. Рошавата й коса хвърчеше на всички страни, поради безутешното скубане, на което я бе подложила.... Бялата рокля, която покриваше тялото й, наподобяваше по-скоро на погребален саван... Устните й бяха напукани и посинели от продължителните жажда и студ. Всъщност подът не бе просто студен, а леден. Момичето усещаше как той изпива всичката й топлина, все едно просмукваше душата й ... в отвъдното? Хах, колко абсурдно... Та тя наистина бе в отвъдното... Дори не можеше да каже, че се е запътила към ада, защото вече се намираше в него... Колко иронично. Ако лицето й все още бе способно да прави гримаси, то тогава би изкривило устните в демонична, гротескна усмивка. Но Морем си остана само с намерението да го стори и физиономията й се запази каменна и безжизнена...
Нима е възможно един безсмъртен да усеща, че умира? Защото Мортем имаше чувството, че догарят последните й минути.... струваше й се, че е един угасващ въглен, който, след като е преминал през агонията на огъня, сега тлее и постепенно си отива от света... Да, точно така.. психическата болка бе толкова непосилна, че караше дори тялото й да гори. Вината й бе един смъртоносен пожар, който бе изпържил плътта, костите й, дори костния й мозък... И в комбинация със смразяващото дихание на тъмницата, тя действително изпадаше в един транс, едно безтегловно състояние отвъд рай, земя и подземно царство...
Постепенно това състояние напълно завладя Мортем. Всичко около нея загуби очертания, нямаше вещи, нито дори пространство, просто една чернота. И една бучаща тишина....
Тогава, както просто си съществуваше, в дъното на безкрая почна да добива очертания някакъв силует...
Изнемощялата Мортем едва намери сили да се учуди и запита какво е това... Тя не можеше да стане, да реагира, просто лежеше в тъмната празнина и наблюдаваше...
Тогава фигурата почна да се обособява. Скоро се оформиха хуманоидно тяло, глава и... някакви много странни .. пипала?, които се гърчеха змиеобразно върху черепа. Изведнъж от ръцете се изстреляха шипове. Първоначално фигурата беше изваяна от мрак, който малко се отличаваше от чернилката наоколо. Сякаш самата тъмнина бе изродила поквареното си изчадие... Но изведнъж по кожата на странника почнаха да се разцепват пукнатини, които забълваха ослепителна кървавочервена светлина. Изведнъж очите на тварта светнаха, като две от пещите на ада.. Мортем се уплаши. Какво бе това? Какво, по дяволите, бе това?? Плашеше я най-вече неопределеното лавоподобно вещество, което кървеше от ... плътта му? Би казала, че в съществото е складирано самото отвъдно, но това практически бе невъзможно. Все пак тя БЕ в отвъдното. И Богът бе самият Себастиян Дантес, който нямаше абсолютно нищо общо с това..... това... животно...
- К-кой си ти? - излезе една прашасала въздишка от устата на Хелските.
Създанието само стоеше срещу нея и я пронизваше с огнения си поглед... Изведнъж цялото му лице просветна и тя успя да види, че е набръчкано, чудовищно, гущероподобно, с остри, лъхащи на мърша, зъби. То й се озъби насреща. Тогава, след няколко мига, векове или хилядолетия, то проговори.. или по-скоро почна да се дави в буца торф:
- Аз съм твоята собствена гузна съвест... Аз съм вината ти.. аз съм угризенията ти... аз се родих от калта на разлагащите ти се мисли...
Мортем недоумяваше.
Какво се случваше в момента?
Да не би да халюцинираше???
Това и го попита.
В отговор се разнесе гърленият му, клокочещ като отходните води на тоалетна, смях:
- Не знам как го наричате вие, човеците.. Халюциниране.. сън... безсъзнание... кома??? Аз съществувам само в главата ти... Но не забравяй, че светът е само и единствено това, което се случва в главата на човек... Няма ли я главата ти, няма го и света...
Хелските изпръхтя. В този звук се долавяше от една страна язвителност, от друга - горчивината на цялата й душа..
- Ти не съществуваш. Ще се събудя и ще те няма. Нима си мислиш, че можеш да ме уплашиш? - пискливо му се присмя - Та ти си просто едно привидение...
Демоничното чудовище разкри разлагащите си зъби.
- Дали? Дали съм просто призрак? Пробвала ли си да умираш в съзнанието си...?
Мортем поклати глава.
- Не. Не е възможно. Докато не настъпи телесната смърт, човек не може да умре. Да не говорим, че аз не съм човек, а безсмъртен... Не можеш просто да си помислиш, че можеш да сложиш края на живота ми в една фантазия...
Вината щракна челюстите си толкова бясно, все едно щеше да отхапе и да сдъвче чернотата.
- Напротив, агънце... - С това обръщение по-скоро искаше да каже, че за него е едно добиче, което може да схруска на закуска - Аз съм всичко онова, което те убива. Кажи ми, нима дори тялото ти да е живо, ти си жива психически? Аз отдавна те убих... Бавно те изтезавах, всяка минута те изпивах, докато не просмуках и последната прашинка от душата ти... При това те унищожих по най-мъчителния начин. Няма по-болезнена смърт от тази, което ти причинява собствената съвест...
Мортем извъртя очи.
- Върти метафорите както си искаш. - опита се да го опровергае - Но това няма да промени факта, че след малко ще се събудя от кошмара и ще си бъда точно толкова жива и здрава. Угризенията мъчат, но не убиват. Една илюзия не може да ме убие.
Тогава пламъкът в очите на създанието почна да се нажежава все повече и повече, да хвърля диви искри.
- А искаш ли да проверим?
- Какво искаш да кажеш? - недоумяваше пък сега демонката.
Тогава изведнъж от устата му почна да изпълзява нещо... гнусно, бодливо, лепливо, слузесто и продълговато. Той го грабна с грапавата си длан и го издърпа. Тогава тя видя, че това бе един дълъг камшик, целият осеян с шипове.
- Сега ще ти покажа как безсмъртните умират! - отекна апокалиптичният му вик, който представляваше нещо средно между писък на банши и повръщане.

/Тери....просто....се опитай да не умреш :Д/
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeЧет Фев 28, 2013 7:56 am

Това нещо … съвестта ми … тя … искаше да ме убие … Моите угризения, моята вина? Но нали тя беше, за да може да те възпира от грешните действия? Нали тя беше онова, което ти подсказваше, че още съществуваш, когато всичко друго си отиде. Тогава защо? Защо моята толкова усърдно успява да ме убива. Беше права. Много права. Аз бях мъртва отвътре. Психически бях вече между границата на живота и смъртта. Нямах нищо, на което да се задържа. Нямаше никой, който да ме наклони към едната страна. Но ето, че се появи. Появи се онова, което повечето биха нарекли месия. Но аз бих нарекла палач. Моята съвест щеше да е моя палач.
Немощна да направя каквото и да било само я гледах. Но какво точно виждах? Гущер? Змия? Мен? Нея? От тази тъмнина нищо не можех да различа. И това не беше най-лошото. Част от сетивата ми вече ги нямаше. Бяха изчезнали напълно. Но пък затова други бяха изострени далеч повече сега. Такива бяха слуха ми, осезанието. Дори чувството за болка, студ и топлина. И колкото и да не исках да призная вярвах, че това е моята съвест. Вината ми беше толкова голяма, прати ме в ада, а сега ще ме убие. Тук където дори мухите няма да разберат, че съм си отишла.
Изведнъж усетих силна болка в едната си ръка. Едвам, едвам вдигнах главата си нагоре и … шиповете от камшика се бяха забили в нея и се бяха увили. Съвестта ми се приближи още малко до мен и се озъби. А аз … немощна да направя каквото и да е .. просто стоях .. стоях и чаках съдбата си. Да умра в малката тъмна килия под двореца, в който съм отраснала. Усетих пръстите му. Гнусни, слузести, ужасяващи. Да ме докосват. Да си прави форми с ноктите по бузата ми.
-Тези, който не могат да направляват съдбата си са нищожества. Ненавиждам нищожествата. Мразя ги. Ако някой се примирява с това, да бъде нищожество, отказвам да го приема за жив.
То хвана силно лицето ми и го вдигна, така че да мога да го гледам в очите. А там … там четях само жестокост, желание за едно малко убийство и самоубийство.
-Разбираш ли, агънце. Ти не си нищо повече от едно нищожество. От една буболечка без крачета, от една птица без крила. И на никой не му пука как ще свършиш, защото ти не съществуваш. Ти вече си мъртва.
То пусна лицето ми, за да ме хване за врата и все още да ме кара да го гледам в очите.
-Я ми кажи един, на който ще му пука ако изчезнеш.
-Грегъри.
Това беше първото име, за което се сетих. Но явно не го задоволи, защото отново почна да се смее.
-Грешка. Той те остави тук. Опитай пак.
-Себастиян.
Но отново смехът му се чу из това пространство.
-Той те докара до това състояние. Трети опит. И внимавай това е последният ти.
Замислих се. Аз не познавах много хора. Нито много познаваха мен. И изобщо има ли създание, на което ще му пука ако изчезна.
-На мен ще ми пука.
Изведнъж казах и го погледнах.
-Казваш, че си моята съвест, тогава се дръж като такава. Ако искаш да ми дадеш урок. Благодаря ти, но си твърде груба. Ако се опитваш да ми отвориш очите. Извинявай, но скоро може да се простя с тях. Ако пък искаш да ми покажеш, че съм нищожество, то не си права.
Бавно започнах да си връщам живеца. Да чувствам енергията в тялото си. Увереността ми се връщаше. А с нея и яростта.
-Аз съществувам в сърцата на Грегъри, на Себастиян, дори на Меропа и Корнелиус. И това ми е достатъчно, защото така ще съм сигурна, че никога няма да изчезна. Така ще съм безсмъртна докато те не решат да се споминат с живота си.
Дори очите ми си върнаха онази блескавина, а тялото – душата. Усещах как започвам да се опомням и не просто на дума, но и на действия. Онова борбено малко детенце, което изостряше нервите на баща си и се криеше в къщата на брат си бавно започна да се завръща. А съвестта ми. Вече не се четеше жестокост в очите и. Вече по-скоро беше уплаха.
Както ме държеше с камшика за едната ръка, другата и се стовари под челюстта в юмрук. Вярно, не можех да си върна цялата сила, но поне нямаше да се дам без бой. Ако не друго, поне щях да и покажа, че не съм просто едно мъртво създание, което може да манипулира в сънищата.
-Така че давай. Пробвай се да ме убиеш, но само ще изчезнеш.
Извиках му насреща с лека усмивка на лицето.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeЧет Фев 28, 2013 10:09 am

На легло болен легнах, бяла стая без звезди.
По земята портокали...
Тялото ми е без кожа. Теб те няма. Аз съм ням.
Ослепях от много думи. Оглушах от тъмнина.
Мойто тяло ми е тясно, ще се сгъна в точица.


Не, не и този път. Малката точица, в която се беше превърнала Мортем почна да се разпуква. Венчелистчетата й да се разтварят и тя малко по малко разцъфваше. Връщаше се към собственото си Аз, което толкова дълго спеше, обречено на вечното отрицание. Възвръщаше душата си, тази, която толкова много пъти, толкова много хора искаха да й покажат. Грегъри, Лушиъс, Таня....те всички се опитваха да й покажат, че не е просто едно незначително създание на мрака, а тя бе толкова сляпа тогава. Много по-сляпа от сега. Но в този момент, изправила се срещу собствената си гузна съвест, намери тази искрица за живот. Това желание да пребъде. Не можеше всичко да свърши тук и сега, по този начин.
-На мен ще ми пука.
Вината се стресна при тези думи, но вътрешно се усмихваше. Най-накрая демонът прогледна, след толкова много време. Но това не беше достатъчно. Трябваше да бъде сигурна, трябваше да я изпита.
-Така че давай. Пробвай се да ме убиеш, но само ще изчезнеш.
Гущероподобното пусна врата й. Вдигна рязко другата си ръка и камшика изпрати тялото й чак в отсрещната стена. Момичето се стовари по гръб. В следващият момент камшикът обхвана глезенът й и почна да я влачи към себе си. Трупът й се суркаше по студения под. Колкото повече се приближаваше толкова повече адската паст на това същество се разтваряше. Зае размери на голяма дупка, от която бълваха изпепеляващи лави. Кратер на гибелта, който щеше да я погълне всеки момент. А нямаше кой да й помогне. Това бе част от нея, нейната Ева, може би и Хелските трябваше да се пребори сама с нея или да погине. Думите не бяха достатъчни, нужни бяха действие. Нужна бе гордост, сигурност, желание. И то бързо. Всяка секунда я приближаваше все повече и повече към бездънната яма на прокопията.

/Тери искам да опишеш опит за спасение. Успех./
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeЧет Фев 28, 2013 11:05 am

Защо тази ситуация толкова много ми напомняше на деветия кръг. Да се бия срещу самата себе си. Това беше абсурдно. Но толкова, колкото това място приличаше на деветия кръг, толкова се и различаваше. Това нещо искаше да ме убие и беше създадено от собственото ми угризение, че направих нещо грешно. Но не беше така. Истината, е че ако не го бях направила щеше да е някой друг, а този друг сигурно щеше да изгуби живота си. Но колко и да се чудя досега никога, в никоя книга не бях чела, че можеш да създадеш само от въображението си същество, което да е нещо твое, но да се опитва да те убие. На какво само е способен човешкия ум. Необятни са неговите граници.
Нямах време да проверявам дали тялото ми е наред след сблъсъка с камшика и после стената. Но не чувствах физическа болка, поне не и такава, която да е толкова силна. И все пак съществото не беше толкова умно, за колкото се взимаше. Показа ми къде е стената, а това ми стигаше.
Както си ме влачеше, за да ме изяде успях да се изправя от кръста нагоре, което леко го забави и хванах силно един от шиповете на камшика. Започнах да се мъча да го счупя. Ако това чувстваше, то тогава ако успея да счупя шипа би трябвало да се разсее малко, но беше доста здрав … шипа … не искаше да поддаде. Затворих очи и се съсредоточих. Се едно бях на тренировките на Синк. Само той имаше толкова откачен ум, че да застрашава живота ти и да трябва да мислиш бързо.
Магията ми отдавна се беше просмукала в моята клетка, но нямаше да ме спрат няколко стени. Замислих се. Онова чувство, че земята ти се подчинява. Че можеш да направи всичко, което поискаш. Точно това усещаше исках да си го върна. Усещах как тупти, как иска да дойде при мен. Да се върне. Да го прегърна и да си го върна. И да го използвам, за да може и двамата да се отървем от тази напаст като си помогнем взаимно.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeЧет Фев 28, 2013 11:43 am

Моретм напрягаше с всичка сила магията си, която в момента не бе толкова мощна както обикновено. Тя продължаваше своя натиск върху единия шип, а тялото й все повече се доближаваше до устата на създанието. Малко преди краката й да бъдат сдъвкани, късмета й се обади и тя успя да прекърши единият шип, като така нарани и дланите си, но това нямаше значение сега.
Чудовището изрева от болка, а камшика пусна глезенът й. Върна се при него и замря за малко. Мортем видя, че камшика е свързан с трупа на гнусната й съвест. Едно от пипалата му падна откъснато на земята, а от мястото почна да тече зелена, гъста слуз. Това ли представляваше кръвта му? Момичето се изправи, но тъкмо направила го, чудовището се съвзе. Бе лишено от едното си пипало, но не от всички. Камшикът пак изсвистя във въздуха и се заби в торсът й, ниско под бюста. Изтласка я надалеч, а кожата й бе съдрана. Камшикът се разполови на осем отделни шипа. Два от тях се впуснаха към демонът. Единият уви шията й, напиращ да я разкъса, а другият обхвана косата й, като я изпъваше болезнено назад, оголвайки гръкляна. Шиповете пробиваха кожата й и първите капки алена течност потекоха по продължението й.
Все още нищо не беше приключило. Напротив, всичко тепърва започваше. Вината се смееше гръмко и грозно, докарвайки дъщерята на Себастиан до раздразнение и желание за унищожение. Но противника бе труден и опасен. Трябваше да мисли, да преценява ситуацията и то бързо. Нямаше много време, даже никакво.

/Продължаваме. Позволявам ти да опишеш успешно измъкване, а после опит за атака. Там решавам аз./
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeЧет Фев 28, 2013 12:32 pm

Действията му ме караха да се дразня. Ако имаше нещо, което ценях преди живота си, то това беше косата. А това нещо ... докосваше я. Знаете ли, никога не трябва да дразните жена. Просто не знаете какво може да направи. И точно и това мислех. Да направя нещо, което не очакваше.
Стискайки силно откъснатия шип забих ръка в него, което направи лека дупка и така още няколко пъти. Когато буквално заклещих ръката си вътре. Пуснах магията си, колко и малко да беше тя в шипа и избих тези, които ме държаха. Стъпих си на краката, най-накрая и погледнах напастта. Леко се приведох. Свих коленете си съвсем малко. Единия ми крак беше право напред, а другия извит настрани. Ръката с шипа държах свита на 150 градуса в лакътя, а другата пред тялото си, точно пред сърцето. Готова за защита и атака.
Гледах съвестта си как се готви отново да ме нападне, но този път със шиповете. Ако откъсването им беше ключа да падне тази гадина, значи това щях да се мъча да направя.
Приклекнах още малко и докоснах с леко извития крак стената. От там се отблъснах. Исках да ме атакува, да ме атакува с повече от едно пипало. Да го подмамя само да се обрече, както аз направих по-рано. И явно подейства, защото ме атакува с три от пипалата си. Две от трите бяха по-бързи от третото, но това беше добре. Даже много добре.
Гледах си как се приближават още и още, и още. Трябваше да изчакам точния момент. В който ще си мисли, че ме е хванало, но тогава щях да опитам да се отблъсна. И ако успее плана двете на предните редици щяха да се забият в земята и третото да се забие в тях. А със скоростта, с която се движат сблъсъка ще е достатъчен да ги откъсне.

/ Ох как мразя битките. Бях се отказала от стратегиите още когато приключих с РПГ игрите. Надявам се това да мине за опит за атака /
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeЧет Фев 28, 2013 3:12 pm

Случайно или не, по приумица на съдбата или не, планът, който се въртеше в главата на Мортем се оказа по-сполучлив отколкото очакваше. Надеждата й се превърна в реалност и третият шип се стовари върху останалите два като сам ги разпокъса. Съществото изрева за пореден път. Лишен от половината си арсенал, сега то остана само с четири здрави камшика. Но не мислеше да се предаде все още. Не и докато още можеше да се движи и да ранява. Малката се оказа костелив орех, затова то реши да атакува от всички страни едновременно.
Изстреля камшиците към тялото на Хелските и преди тя да успее да се измъкне или да ги прескочи, се озова в неговата хватка. Единият камшик обви китката й, другия другата, а останалите два глезените й. Чудовището вдигна останалите си здрави пипала нагоре, които контролираха камшиците и ги изпъна настрани, така че демонът се оказа разчекнат като краищата на звезда. Рееща се във въздуха, крайниците й биваха жестоко опъвани и беше въпрос на време преди трупът й да се окаже разполовен на две кървящи части, които колкото и да се опитваш нямаше как да бъдат слепени обратно. Този път шансът не бе на нейна страна. Не можеше да използва ръцете и краката си, а болката нарастваше с всяка изминала секунда. Трябваше да е креативна, да събере мозъка си и да се опита да заздрави така напусналата я магия. Изглеждаше като единствената й опция за спасение, за оцеляване. А дали щеше да успее?

/Пореден опит. Към края сме./
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeЧет Фев 28, 2013 6:04 pm

Още от деня, в който постъпих в Роузкил се чудех един въпрос. Кое е ядрото на моята магия? Какво я кара да извира? Не беше само разположението на имението. Това щеше да е абсурдно, така нямаше да мога да направя нищо в другите страни. Другата идея беше, че идва от това, че има омраза и страдание, терор и тъга из целия свят, но и това не беше, защото и в Илион, където всичко беше мирно имах сили. Тогава от къде? От къде се събуждаше тя? Как я открих първия път.
Стоях с приведена глава и мислех, а нещото все повече и повече искаше да ме разкъса на две. Уж само в съзнанието ми, а все пак болеше. Болеше повече от всичко, което някой ми е правил досега. Стисках силно юмруци и мислех, мислех, мислех и изведнъж проумях. Онзи ден, когато постъпих ... бях лишена външно от емоции, но вътрешно те крещяха. Точно те ме направляваха. Тогава никой не искаше да види чувствата ми, затова ги превърнах в магия. Която според другите беше черна, по-черна от този затвор, но истината беше, че моята магия беше като душата на птичка. Чиста. Непокварена, защото тя е моите чувства. А те сега горяха. Желание да видя светлината отново. Копнежа по луната, да я видя как ми маха приветливо нощем. Исках да видя усмивката на любимия си. Да усетя топлината на очите му.
Дори и да ми костваше всичко щях да оцелея след това нещо. Нямаше да се дам туко така. И ти да видиш. Започнах да усещам как енергията ми се връща в тялото, бавно. Славно, но ставаше. Сега възнамерявах след като събера достатъчно хем да се опитам да използвам телекинезата си над същества, хем да подсиля тялото си и да започна да дърпам пипалата към себе си. А дали щях да успея, това щеше да реши само съдбата.

/ Моя съдба, не бъди много жестока. Съгласна съм и на откъсната ръка и крак, може и да ослепея :Д /
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeСъб Мар 02, 2013 9:24 am

Нашата малка Мортем сякаш осъзнала смисъла на всичко, сякаш възвърнала желанието си за живот и то не живот обречен на вечна тъмнина, а живот различен, живот за който си заслужава да се бориш, почна да събира цялата си енергия, колкото и малко да бе в момента тя. Но момичето не се отказваше, щеше да даде всичко от себе си, ако ще и това да е последното нещо, което ще направи. Не можеше да свърши в ръцете на собствената си вина, която ще я унищожи не само отвън, но и отвътре. Не, тя трябва да пребъде и да стане ако не нещо по-добро, поне това, което бе преди. Надяваме се, че си е взела поука от предишните грешки, но това щеше да се разбере в последствие.
В момента тя набираше колкото се може повече сила и същевременно я изпращаше към центъра на гущероподобното създание. Тя попиваше в шиповете му и се разнасяше като по телефонна жица към пипалата, а после и към центъра на трупа му. Магията й се вливаше в него и първите пролуки на съмнение се появиха в него. Лицето му се сбръчка, крайниците почнаха да треперят и да се гърчат над натиска на енергията, а захвата му да отслабва. Още не я пускаше, но разчленяването намали своя ход и Хелските не беше застрашена от някое разкъсване на тялото. Самото негово бе под нейн контрол. Но какво щеше да прави с него? Как точно щеше да го унищожи, така че никога повече да не се върне на бял свят.
Колкото и да не обичаше битките и пряката атака, сега щеше да й се наложи. Щеше да й се наложи да си спомни всички тренировки, на които са я подлагали Лушиъс, Синк, Боунс и да използва опита си срещу чудовището. Трябваше да е нещо вероломно, нещо мощно, за да го изпепели и да прекрати жалкото му съществуване. Трябваше да забрави, че е едно момиче и да се почувства като истински некромансър. Нали именно затова беше изпратена в Роузкилл? За да се научи как да използва силата си и да се защитава чрез нея. Е, мисля, че това е един добър момент да ни покаже на какво е способна. Да зареже опитите, съмненията и несигурността и просто да действа. Така както всеки друг би направил.

/Позволявам ти да опишеш успешно унищожаване на съществото. Сложи му края на това изчадие./
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeСъб Мар 02, 2013 11:11 am

Създанието най-накрая изгуби контрола си над мен и ме пусна. Тупнах на земята и го погледнах. Изглеждаше жалко. Някак си беше тъжно. Много тъжно. Приближих се до него и без да се замислям го прегърнах от което получих няколко шипа в корема, но нищо. Притиснах го към себе си и се усмихнах някак си мило.
-Истинската смелост, не е в това да отнемеш живот, а да го пощадиш.
То не доумяваше какво се опитвах да му кажа, но все пак не мислех скоро да го пусна.
-Благодаря ти за всичко.
И в следващия момент ръката ми проби тялото му и остана от другата страна. Отпуснах я и шипа, който по-рано забих в ръката си се пръсна на милиони парченца. карайки го да си отиде бързо и без много болка. Можеше и да съм демон. Можеше и да очакват да съм жестока и непоклатима като баща си, но нямаше да оправдая очакванията им. Защото щях да живея по-своя начин. Сама да решавам за себе си и да не позволявам на никой да ме потиска и да решава вместо мен.
Докато съществото умираше в ръцете ми вече събраната енергия в тялото му се събра на едно място и избухна от само себе си. И както тя така и съществото изчезнаха.
Отново се върнах в тъмния си затворих и гледах към тавана. Леко разклатих глава понеже ме болеше се изправих. Всичко ме болеше, което не ми се нравеше много. Особено болките бяха силни в глезените, китката и корема. Е поне знам, че това не беше изцяло сън, ако не друго.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeНед Мар 03, 2013 9:44 am

Съществото се разпръсна на хиляди тъмни прашинки, които за секунди осветиха помещението, напомняйки на Мортем какво е светлината. После и тя заглъхна и всичко се обсипа отново в мрак. А по средата на килията младият демон лежеше по гръб и се наслаждаваше на раните си. Те щяха да заздравеят и бавно и постепенно. Тъмницата изсмукваше жизнените й сили, но все пак тя откри такива скътани дълбоко в себе си, за да се пребори и с това. И тогава осъзна, че няма да бъде толкова глупава за в бъдеще. Че рано или късно ще излезе от тук и ще поправи всичко или по-скоро ще се опита да поправи себе си. Ще събере начупените частици и ще ги залепи последователно и плътно една за друга. А за нея рано или късно нямаше значение. Всичко бе просто няколко часа чакане в повече. Нищо друго. Имаше цялото време на света, но знаеше, че даже и Себастиан няма да я обрече на вечна гибел. А до тогава щеше да бъде търпелива. Търпелива и готова.
Неусетно от умората, момичето затвори клепачи и отпусна тялото си. Сънят все повече почна да се бори със съзнанието й и ето, че след време тя се понесе на крилата му и просто заспа. Мирно, кротко като дете, което цял ден е тичало и играело. Имаше нужда от почивка, от дълга почивка. Само това щеше да й помогне в момента. Една хубава почивка.

/Тери от сблъсъка с чудовището получаваш Сила-5, Воля-6, Интелект-5. Опит-5/
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Mortem

Mortem

Брой мнения : 716
Join date : 09.11.2011
Age : 24

Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitimeНед Мар 03, 2013 1:23 pm

Когато отново след дълъг сън, който и да ме биете няма да мога да си спомня се събудих и погледнах към тавана на стаята се замислих. Писна ми само да се чудя какво да правя, но в тази тъмница е трудно да се намери подходящо занимание. Или пък не? Можех да си изпробвам силите върху ... е мишките. То нямаше много създания тук. Освен ако баща ми не е решил да пусне онези гадни, слузести създания, които пълзят насам натам. Тоест червеите. Да мразех червеи. Като малко ги хващах, но тези тук далеч не са като онези горе. Тези тук са огромни, гадни, гнусни, можеш да им видиш и зъбките ако се съсредоточиш. Имайте на предвид, че когато бях пет годишна можех един спокойно да си го увия около врата като шал. Не че го правех. И тогава ме плашеха и сега също.
И сега като се заговорихме за червей май усетих нещо гадно около себе си. Стреснах се и веднага скочих на крака. Поогледах се, но виждах само ... тъмнина. И тук таме тъмнината беше по-наситена. Сигурно от онази моя рисунка с кръвта. Ето пак видях нещо странно. Беше странно създание. Но не приличаше на червей. Приближих се до него и още повече и още повече. А ръката ми беше свита в юмрук и .... плъх. Ох олекна ми. Не е гадинка, а само плъх. С ... червени очи.
Седнах спокойно на земята и скръстих краката си по турски. Не исках да знам как изглеждам от страни, защото сигурно съм изгубила блясъка си на чисто, спретнато момиче. Май е добре, че е тъмно тук. Е все тая. Затворих очи и си поех въздух. Щях да тренирам. Точно така. Щях да тренирам слуха си.
Просто реших да слушам какво става около мен. И да си представям различни случки и образи. Както на тази плъх. Според това как се движи по пода можем да кажем, че е сравнително голям. Но как тогава се е вмъкнал вътре. А да вярно. Плъховете могат да се свиват до 1 сантиметър ако искат. Защо не можех и аз така. Но плъх нямаше да ми отива като прякор. Кой да предположи, че тъмницата може и да е забавно място.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Подземната тъмница Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Подземната тъмница   Подземната тъмница Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Подземната тъмница
Върнете се в началото 
Страница 1 от 3Иди на страница : 1, 2, 3  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Царството на смъртта :: Двореца на Себастиан Дантес-
Идете на: