ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Улиците

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Улиците       - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Улиците    Улиците       - Page 3 Icon_minitimeВто Яну 18, 2011 10:34 pm

First topic message reminder :

Пусти и тихи, освен когато не стане сбиване. А в този град това не е рядкост. Улиците са пълни с пияници и просяци. От канализациите се носи миризма на сяра, а сградите за стари и нестабилни. Обикновените хора трябва да са много внимателни и предпазливи
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

АвторСъобщение
tokyodr1ft3r



Брой мнения : 131
Join date : 29.12.2013
Age : 25
Местожителство : София

Улиците       - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците       - Page 3 Icon_minitimeЧет Яну 02, 2014 11:49 am

Някак като повей на пролетен вятър, тялото на мъжа пореше застоя, в който се намираха улиците на Найтмер в ранния час. Стъпките му оставяха почти незабележими следи в пръстта, а очите му се бяха втренчили в хоризонта, тепърва разкриващ се за първи път през този ден.
Нямаше живот, нямаше шум, нямаше какъвто и да е знак за някаква активност или поне някакво загатване за нейното съществуване. Сградите бяха порутени, прозорците разрушени, повечето даже бяха откъртени от своите рамки.
Пустош. От онези, в които се загубваш още в същия момент, в който попаднеш там. Една детска приказка и един безкраен кръговрат, от който се получават пленителни истории и спиращи дъха сюжети. Също като онези фантастични книги, където действието се развива в алтернативна вселена и главните герои са поставени пред труден избор – да спасят себе си, да спасят галактиката или да дадат живота си за любим човек, напълно съзнавайки, че каквото и да направят, все ще има нещо, което няма да е много в ред с темата на тяхната история.
Само че това не беше приказка. Не беше дори и част от извратена история, излязла от пръстите на алкохолизиран писател с прикрита зависимост към болкоуспоявщи хапчета. Нямаше пишеща машина, която да нарежда буква след буква, дума след дума, изречение след изречение, поставяйки рамките на една картина, която макар и тъмна и безнадеждна, все пак не съществува извън границите на пожълтелия лист. Нямаше човек, който да стои зад тежкия обект и да дърпа конците на своите кукли, пращайки ги до откъснати от цивилизацията краища на света, след което отново да ги връща в центъра на действието; да ги прекарва през десет кръга на Ада, да изобразява тяхното пътуване до Просвещението, да открива пътя им към любовта, безмилостно да разбива сърцата им, умело да ги закърпва, неколкостотин страници по-късно. Нямаше глас, който да служи като разказвач – една невидима фигура, която винаги вижда всичко, ала въпреки това е неспособна да повлияе на крайния резултат по какъвто и да е начин.
Безпомощност. Несигурност. Страх.
Три думи, които описваха състоянието на Робърт по-добре, отколкото една дузина книги някога можеха да го направят. Колко по-просто звучаха нещата, когато биваха използвани думите, отговарящи кратко и ясно на техните определения! Ала при все, че това беше начина, по който се чувстваше мъжа, ситуациите, които го бяха докарали тук, далеч не бяха толкова прости.
Ще бъде твърде неразумно, ако точно в този момент определим един момент, който беше докарал Робърт Кар до състоянието, в което се намираше сега. Всички негови действия, всички негови мисли, всяко негово движение, се диктуваше от момента и всичко, което беше преминало покрай него в миналото. Но ако всички ключови моменти в живота му се определяха с една стойност, която се променяше с незначими стойности тук и там, все пак имаше едно нещо, което накара променливата стойност да надскочи обичайните си растежи и спадове.
Онази нощ. Бягството, скрито под маската на нетърпимост.
Една бухалка. Едно дразнещо лице. Не, всъщност това лице излъчваше много повече от раздразнение. В един или друг смисъл, това лице оприличаваше всичко, което не беше правилно в света на все още младия мъж. Всички онези думи, всяка не толкова умело прикрита обида, всеки опит за внушаване на вина, всяко умело поставено ударение, всяка натъртена частица… Всичко звучеше така, сякаш това тяло, това жалко извинение за душа, нямаше никаква вина, никаква частица отговорност. Сякаш едва ли не то не беше играло никаква роля в постоянно ескалиращите виждания за устройството на обществото на момчето.
В един смисъл, Робърт Кар винаги щеше да си остане момче.
Неговите чувства, неговите мисли, неговите действия, винаги щяха да бъдат диктувани от липсата на утвърждение от родителите му. Можеше да се поспори, разбира се, че те му бяха давали всичко, от което се нуждаеше едно момче – храна на масата, добри съвети, любов в огромни дози; те дори му бяха давали пример, чрез своите действия, относно приказното лице на любовта между двама души и в какво точно може да прерасне тя. Чрез поредица от мили жестове, учтиви думи, чрез дългогодишна клетва, състояща се в това да стоиш до човека си в леки и тежки времена, те бяха проправили път за младото момче, който евентуално трябваше да го изведе през входната врата директно към въшния свят, където то, евентуално, да намери своето щастие.
Тяхната мисия беше почти приключила.
Ала, както споменахме по-горе, това не беше приказка, която може да се чете с топъл чай и „Сватбата на Фигаро“, пращяща от устоелия на приумиците на времето грамофон.
Всички тези прояви на загриженост, на привързност, на една, едва ли не, извисена до небесата любов, извикваха тежък тътен в съзнанието на момчето. Докато веднъж те бяха били най-прекрасното нещо на този свят, с годините те бяха прераснали в злобни картини на онова, което той не е имал и което най-вероятно никога нямаше да има. И при липсата на каквото и да е разбиране от страна на двете родителски фигури, момчето най-накрая беше решило да вземе съдбата си в свои ръце.
Баща му беше премазан на сивия килим, постлан в центъра на стаята му. От бухалка, единият край на която беше пременен в цвета на прясна кръв, полепнала и капеща по земята. Другият й край се задушаваше в здравия хват, приложен от странно нетреперещата ръка на момчето. А майка му…
Това беше цялата причина за изгнанието, което Робърт сам си беше наложил.
Няколко години по-късно, мъжът все още не можеше да намери отговорите. Беше преминал през една дузина барове, пред очите му се бяха сменили десетки лица, беше разучил твърде много характери, опитвал се беше да разбере най-различни виждания, беше повтарял събитията онази вечер в главата си безкрайно много пъти, но Просвещението, във формата на отговор и обяснение, никога не успяваше да се настани в съзнанието му. Една едничка мисъл, едно простичко лице, един топъл глас, винаги се набутваше в средата на някоя мисъл, изкарвайки го от насочените му към разумен край мисли.

Тя.
Тя.Тя.Тя.
Тятятятятятя.

Той беше достигнал до някакво заключение, че това, което изпитва, това, което беше направил с нея, не беше много морално. Същевременно все още подкрепяше онова, което беше сторил с баща си. Понеже той беше лошия герой, той беше злодея, който се беше опитал да поквари принцесата и да я замъкне в своята висока, тъмна кула, където тя щеше да служи като покорен роб до края на дните си. Той беше направил онова, което трябваше да се направи.
Беше повалил злодея.
Но беше избързал с щастливия край.
Един бастион на човешкото доверие, една светлина за тъмнината в човешките души, една неразрушима стена, една надежда, неповлина от никакви тревоги. Това трябваше да изразява добрия герой. И като всичко това, той винаги взимаше най-доброто решение. Той винаги знаеше какво трябва да се направи, винаги изчакваше правилния момент и винаги спасяваше човечеството. Един такъв герой никога не би и помислил да направи онова, което Робърт беше сторил.
И това беше проблемът – времето.
Но можеше ли да направи нещо друго? Тя беше видяла злодея, който беше тровил съзнанието й толкова години. Тя беше станала зависима от него, противно на свободната й воля. Той я беше подчинил на себе си. Беше си играл със съзнанието й толкова много години, беше разрушил желанието й за живот. И в последния си час, той беше станал неадекватен свидетел на своето разрушение – тя плака за него. Съжаляваше… не, бавно умираше, че той вече не е между живите.
Робърт не успя да разбере това. Той беше готов да получи наградата си веднага. И когато му бе отказана, той си я беше взел. Точно както те биха направили.
Той се беше превърнал в герой от страната на злото. И малко по малко съзнанието му започваше да оформя тази мисъл.
И какво по-добро място за реализация от тези пусти, бездушни и прокълнати улици, за тотално и невъзвратимо умствено саморазрушение?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Улиците       - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците       - Page 3 Icon_minitimeПет Яну 03, 2014 6:09 pm

-Виждаш ли какви изчадия създава брат ми? Нищожества! Не заслужават да живеят!
-Съгласен съм, ваше Благородие. Гнусни създания!
-Иска ми се всички да умрат.
-Всички ли?
-Не ме контрирай, Саша! Знам какво намекваш.
Мъжът въздъхна тежко и лилавите кичури се повяха от лекия бриз, сякаш да потвърдят твърдението му, съчетано с неприятна нотка на нескрита, но потушена, колкото е възможно, завист.
-Така или иначе, няма какво да се направи по въпроса. Силата ви не ги достига.
-За жалост....
Тя повдигна ръка и отскубна едно от виолетовите си пера, толкова наситени с цвят, че надминаваха всяко едно съществуващо цвете и протегна пръст. Заби бавно, но дълбоко върха на перото в нежната кожа и от нея се отрони една единствена капка. После я надвиси над парапета, а капката полетя надолу, обемна, гъста и ярко червена, като пукваща алена роза през май....


Не е вярно, знаете ли? Твърдението, че няма невидим писател, диктуващ земния живот. Много е грешно даже! Повечето хора оставят всичко на случайността, на обстоятелствата или просто пустия късмет. Живеят машинално, познават две сигурни неща - това, че са се родили и това, че ще умрат. Всичко друго за тях е една субстанция от непредвидими моменти, които се надпреварват кой по-напред да заеме своето челно място, а като се насити, гордо отстъпва на следващия, който ще го замени, но с едно на ум, че никога няма да го засенчи. Но това също не е вярно. В нашия живот, както и във всеки останал има пръст съдбата и именно този пръст измисля историята, по която ще се движим. Натиска клавишите, а от мастилото им сътворява приключения, често лишени от бляскав път и край. Но този неосезаем автор си стои горе или пък долу, кротко тракащ по машината на времето и неуморно създава нова и нова случка. Изцежда от себе си творчество, а от нас сили. Само където творчеството му никога не губи своя смисъл, своя личен почерк. Никога не е клиширано, да може би понякога сходно, но никога изхабено, защото една ситуация никога не е еквивалентна на друга такава. Причината - поднесена е на различен персонаж, в различна глава, а героите се питат каква е тази сила свише, която така безмилостно и безропотно управлява битието им. Тези, които я наричат карма са близко до истината, осъзнавайки, че не могат да я сграбчат в дланите си, не спират да се борят, нито надяват, но знаят, че не те са властелините и не те определят правилата на играта. Защото правилата са написани още преди да се появят на бял свят и ще останат запечатани в небитието много след смъртта им.
Мъжът надминал своята първа младост, по нищо не отстъпваше по хубост или физически данни на съратниците си. Носещ белезите, типични за тази територия, той изпъкваше с хубаво тяло, проницателни, като на почти всеки прокълнат очи, защото прокълнатите можеха да бъдат всичко - грешници в представите на останалите, прокажени, занемарени, забравени от бог същества, мерзавци, с нисък морал и още по-ниска стойностна система, крадци, убийци, контрабандисти и предатели, но никога идиоти. Не, никога! Тясно скупченият им кръгозор бе прекалено широко отворен за останалата част от земята, максима, която сама по себе си се изключва. Като двата полюса на магнит, отблъскват се един друг. Те не приемаха правилата на чуждите държави, заклеймяваха ги, за тях те бяха глупави, но в същото време, потъпквайки ги най-нагло - ги превъзхождаха. А това ги изваждаше на върха на хранителната верига и ги правеше най-опасните бозайници познати на природата. Когато хората се страхуват от теб, заслужено или не, ти разполагаш с капацитета и възможността да прозреш през тях. Чрез техните страхове, виждаш всичко друго, криещо се в тези малки, гърбави тела. И тогава можеш да ги контролираш, да играеш хазарт с душите им, покупко-продажба с манталитета и възприятията. Това е истинската мощ. Съчетана с черната, така наречена още, мръсна магия, какво съвършенство достигат само!
Наред с всичко останало нашият герой, подчертавам злодея в личната му приказка, имаше вредни навици. Пороците под форма на прекомерно прекаляване с тютюнопушенето и алкохолни напитки, го издигаше една идея по-високо до идеала за пропаднал човек, бохем ако щеш, който обаче напълно приемаше тези си грешки и им предаваше някакъв нескрит чар. Забраненото е най-сладко, а един Себастинов последовател никога не се колебаеше що се отнася до забранени оксиморони.
Робърт Кар! Име носещо след себе си доста питанки. Отшелник, престъпник, ненаказан нито от закона, нито от боговете, все още мислеше за миналото, това минало, което нямаше изблици да го остави намира, което се бе залепило за задните му части като пиявица, напъхал цигара между устните си, излегнал се небрежно на една на места вече прогнила пейка, с олющена боя и току поглеждаше нагоре към чистото, но сиво небе. Казвам чисто, защото липсваха облаци, но въпреки това мътността му се открояваше както винаги в този град или изобщо в тази зона, а слънцето се опитваше безуспешно да пробие и да стопли поне малко иначе студената му кожа. Средата на септември минаваше и по цялата земя климатичните условия почваха да влияят. Тук, те винаги бяха едни и същи. Макар и рядко виждали сняг, такъв какъвто трябва да е, териториите винаги бяха мъгливи, влажни, хладни ( обществото бе привикнало и не им правеше впечатление), въздухът наситен с аромата на каторга, миризма зловонна, идваща от прогнилата откъм животински вид река. Беше валяло, това си личеше ясно по все още мокрите улици, тук там някоя неотекла локва и насъбралата се кал по подметките му. И въпреки че, когато станеше панталонът му също сигурно щеше да е надарен с мокро петно, това не му пречеше да продължава да съзерцава нейде далеч и високо, там където си недостижим и уж свободен, или поне така казват. Не мисля, че ако не се чувстваш свободен на мястото, на което си, това усещане ще се промени ако смениш траекторията, но това е друг въпрос.
Бяха изминали близо десет години от момента, който преобърна живота му на обратно, но все още не можеше да събере този живот. Не можеше да го подреди по свои желания, не можеше да се съвземе от злодеянието си или пък от удоволствието, което изпита в онази нощ, защото няма да се лъжем - хареса му. Хареса му толкова много, че ако можеше да се върне обратно едва ли щеше да промени и една частица от действията си. Та даже и сега, след десет години, той все още не знаеше какво иска да прави със себе си или как да го направи. Мечти и планове бяха далеч от ума му, не знаеше дали иска да се развива в дадена сфера, отрасъл или каквато и да е държавна насока. Не ламтеше за богатства, нито власт, изкарваше скромно, но достатъчно с малък бизнес на черния пазар. Като говоря за бизнес имам предвид изпълняването на дребни поръчки за по-висшепоставени или заети лица. Отиди там, сплаши този, елиминирай онзи, събери този дълг, изплати онзи. Подобни неща не подронваха достойнството му, нито така или иначе несъществуващия авторитет. Понякога търгуваше с вампири, имаше минимални връзки с ъндърграунд света, но винаги като изпълнител, никога като командващ парада. Нямаше нито нужните ресурси, нито нужно изграденото име за подобни своеволия. А и да си кажем прямо, не се целеше много на високо. Предпочиташе този начин на живот - маловажна мишка, но със сигурно бъдеще. Такива като него никой не ги закачаше защото бяха дребни риби. Имаше ли прочистване на конкуренцията или завземане на квартали, винаги се гледаше кой е шефа. Хората от неговото ниво просто бяха присламчвани към новите "предприемачи".
Та....във въпросната сутрин, красавецът необезпокояван от нищо, освен от собствения си мозък, пушеше лежерно и безтегловно, докато се наслаждаваше на тишината. Тишина, като не изключим един от "колегите му", младок, току що навлязъл в тази среда, който за негова досада бяха му лепнали, за да го вкара в бранша. От него се очакваше да му обясни правилата, да му разясни ситуации и изисквания, а хич не му се занимаваше. Тук е момента да уточня, че Кар работеше за Микаел Валарис, за неговия картел, който всички знаеха, че притежава и съответно всички си мълчаха. Под облика на един кръчмар, се спотайваше много повече, но мъжът се стараеше да не разкрива повече от нужното. Скритата власт е винаги много по-влиятелна от откритата, защото не знаеш в кой момент може да те застигне. Дърпайки конците отдолу, никога не можеш да ги проследиш и отрежеш. Кукловода умело разпределяше марионетките си, а те от своя страна получаваха протекция и някоя друга жълтица, отговаряща на изискванията и постиженията им.
-Тааа.... - започна новакът. -Само това ли ще ми споделиш?
-Нали ти казах вече? Не си пъхай носа в чуждите работи ако не го искат от теб. Бъди добре информиран за всичко, но не си отваряй устата. Повече слушай, по-малко говори. Изпълнявай без да спориш. Какво друго има да си приказваме?
Младежът още зелен, ни лук ял, ни лук мирисал, с рижа коса, нетипична за този район, зелени очи и купища татуировки, направени най-вероятно, за да вдъхва респект, се озадачи, несвикнал на подобна дръпнатост, или по-скоро чувстващ се така прекалено незначителен. Намествайки кепето върху главата си, той прочисти гърлото си, един от онези намеци и продължи.
-Ами....да ми разкажеш нещо за живота си, да речем.
-Животът ми не е за ушите на всички, най-малко за твоите.
-Ахам...
Начинаещият, чието име така и не си направи труда да запомни, не знаеше дали трябва да се обижда от тази студена фасада или пък, не дай си боже да се ядоса, се завъртя около орбитата си и когато видя, че няма да постигне нищо, се умълча отново. Събеседника му бе меко казано затворен и некомуникативен, което ги изнервяше, но не му позволяваше да противоречи, защото бе в бизнеса по-дълго от него и съответно се водеше по-висш. И въпреки недоволството му, не смееше да стане и да си отиде.
И тогава от нищото, една капка падна върху бузата на дългокосия. Нямаше признаци да вали, но това бе първата мисъл, която нахлу в ума му. Докато не я избърса с пръст, а когато го погледна видя, че тя бе червена.... Младият прокълнат се загледа в тази кръв с опулени от недоумение и изненада очи. Отправи поглед нагоре, но втора не последва.
-Какво в името на Дантес....?
Стоеше толкова неестествена, толкова ярка и чиста. Зениците на шейпшифтъра се бяха забили в нея, все едно държи миниатюрен диамант. Странно чувство премина през организма му, сякаш осъзнаваше от къде може да е, но в същото време не можеше да приеме истината. На улицата пред тях една каруца, чийто ездач бе изпуснал юздите на добичето си, блъсна нищо неподозиращ пешеходец и сега конят тръскаше копитата си от пихтията, в която се бе превърнала преди здравата му глава. Под тях се открояваше обилна локва тъмна кръв, а няколко стъписани минувачи наблюдаваха безизразно случилото се. Това произшествие допълнително изуми и дори стресна компаньона на нашия герой, който почти не подскочи от мястото си.
-Видя ли това?! Видя ли това?! Изскочи сякаш от Ада!!!
Погледът на мъжа се сменяше ту върху инцидента, ту върху оцапания си показалец. Дали едното имаше връзка с другото? Беше прекалено странно, подобни случайности не се случваха току така. Причините често оставаха неоткрити, а и не искаха да бъдат разгадани, но хубавецът не можеше да се отърси от идеята, че между двете събития лежеше стабилен мост, плануван ако не отдавна, то достатъчно, че да разбунтува душата ти.
-Видях!
Прокълнатият се изправи от пейката, изтри ръката си, да панталонът му бе мокър, както казах, че ще е. Стараеше се да не отдава голямо внимание на случилото се. С каменно изражение, но замислени очи заяви, така все едно нищо не е било:
-Микаел ме чака! Тръгвам!
-А?! А аз? Какво да правя?
-За сега си отивай вкъщи. Ще те повикат когато имат нужда от теб.
Без да казва каквото и да е било повече, чернокосия се отправи към центъра на града, подминаващ деформирания труп. Хвърли един последен поглед към смачканото тяло и продължи напред. Особено започващ ден. Какъв ли щеше да е завършека му? Не спираше да си задава този въпрос, на който единствено времето щеше да отговори....

/Ванка, пиши в Тъмна светлина./

_________________
Улиците       - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Улиците       - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Улиците    Улиците       - Page 3 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Улиците
Върнете се в началото 
Страница 3 от 3Иди на страница : Previous  1, 2, 3

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Териториите на прокълнатите :: Найтмер-
Идете на: