ИндексТърсенеРегистрирайте сеВход

Share
 

 Къщата на Тарен Мареил старши

Go down 
Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5  Next
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeВто Апр 30, 2013 8:11 am

Домът на старият пиро маг се намира в началото на града. Къщата му е сравнително малка, не разполага с кой знае какъв уют или богат интериор, но всичко, което съдържа е напълно достатъчно за Мареил, напуснал родното си място в търсене на злато и слава. Той е сприхав човек, доста недоволен от живота си и винаги стремящ се за нещо повече, но късмета така и не иска да му се усмихне.

Къщата на Тарен Мареил старши Oldmanpracticebyflierz_1

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.


Последната промяна е направена от poli_dreamz на Пет Май 16, 2014 12:51 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeСря Май 01, 2013 10:49 am

Вървях бавно по черния път. Слънцето зад мен галеше земята с последните си лъчи, а аз дояждах плодовата пита.
Застигна ме опияняващ аромат на жасмин, а някъде в дърветата край тесния път започнаха песента си славеите... или просто чак сега, когато замлъкваха другите птици, се забелязваха виртуозните им изпълнения. Изкачвах малко нагорнище, което полагаше старание да ме довърши след целодневното пътуване, затова спрях да си поема дъх и погледнах назад.
Долу се разстилаше Скайфол. Чак сега обърнах внимание на малките къщи в периферията и великолепните постройки в центъра. Сред зеленината се виждаха мраморните пътеки, прорязващи като блестящи нишки на паяжина града и водещи към една внушителна сграда.
***
Преди час бях стъпил на плажа и се почувствах прекрасно, защото достигнах целта на пътуването си... а може би усещането да се завърнеш в място, което наричаш "дом" е още по- хубаво... нямаше как да знам.
Усмихвах се. Дишах дълбоко, затворих очи. Ако носех по- голям багаж, щях да го захвърля на пясъка с драматичен жест, че се отървавам от всичко, което ми е тежало до сега. Морето беше красиво и сигурно с приятна температура предвид многото хора из него, но изпитвах някакво страхопочитание пред великата водната стихия и понеже не бях добър плувец, щях да съм предпазлив. Всички пътници плъзнаха на някъде и в тази част на ивицата нямаше останали хора. Без да му мисля се събух и топлината на пясъка се разля бавно от стъпалата по тялото ми. Бризът развяваше наметалото, което така и не свалих - бях се намръзнал в Корнор и сега исках да си наваксам. Нарамил малката си торба и леките платнени обувки, поех право към мястото, на което започваше пътя към същинската част на града. Другият край на плажа вместо да опустява по залез слънце, започваше да се оживява с още хора. Там имаше бар, от който лъхаше на забавление, а по- нататък иззад дърветата мярнах лунапарка. - чудесно място да се разтовариш и забравиш за проблемите. Аз обаче не исках да се разсейвам, когато имах проблем - щеше да е като замитане на боклука под килима. По тази причина зарязах разглеждането на местните забележителности и се заех да търся местообитанието на своя роднина. С нежелание трябваше да се обуя щом стъпих на красив мраморен път, но не исках съвсем да приличам на разпасан чужденец. Не бях сигурен накъде точно вървя, ала тайничко изследвах въздуха за аромат на храна, /за ресторант нямах време, а работещ магазин трудно щях да открия/.
Фокусирах в една пресечка табела с нарисуван хляб и скокнах натам. Но колкото повече се приближавах, толкова повече осъзнавах, че надеждите са напразни... изругах цветущо на ум. Надникнах в тъмните прозорци и видях, че пълна жена с навити по побойническиму ръкави забърсва тезгяха.
"На чужденците им е простено" - помислих си и потропах лекичко по стъклото. Тя явно ме беше забелязала още когато се спрях пред витрината и се приближи. Беше на около 40 години и ме огледа от глава до пети с учудено изражение.
- Извинявам се, току- що пристигам с дирижабъл от Летящия град, чудех се дали нямате останала стока или пък да ми кажете къде мога да намеря някаква таверна... мотел... - подех внимателно.
- Ооо, чак от там! Имам, младежо, останала само пита със смокини, всичко друго разпродавам бързо. Ама да ти кажа, че и да не са топли, моите неща са най- вкусните в Скайфол! Да знаеш и да дойдеш утре! Да видиш какви неща приготвяме само... пък за мотел иди в "Черешово дърво". Намира се през един булевард от тук точно до...
Не очаквах такава отзивчивост, но след като чух "пита със смокини", спрях да слушам какво говори жената нататък, докато буквално ме издърпа в магазина си и ми подаде желаната храна. Нямах търпение да си хапна, но първо, щом като беше така информирана.... й показах малко листче с написан адрес.
- Можете ли да ме упътите?
Получих нужните насоки и поех нататък, докато си хапвах от питата. Всички търговци съпровождат стоката си непременно с хвалби, но тази тук си ги заслужаваше до една.
***

И така, след половин час стигнах до това затънтено място в самото начало на града.
Бях сит, но коремът ми се сви от вълнение... иззад едно дърво видях висок каменен зид. Това беше мястото. Надникнах през решетките на портата - градина без цветя, но с доста плодни дръвчета, а зад тях - малка къща. Сърцето ми трептеше като огнен език. Поех си дъх, извадих писмото от майка ми и бутнах портата. Тя изскърца зловещо и от къщата се чу гърления лай на голямо куче.
Продължих напред по тясната пътека, постлана със сгъстяващите се сенки.
Изкачих две стъпала, сигурен, че стопанинът ще се покаже всеки миг, но се наложи и да почукам. Чак тогава масивната врата се отвори и се подаде висок човек с дълги сиви коси и гъста брада. Прорязващият му поглед се спря върху лицето ми. Зад него огромно, рошаво овчарско куче чакаше разрешение да ме изяде.

- Търся господин Мареил. - Не познах гласа си- беше толкова сух и рязък. Този срещу мен не реагира - взираше се в мен и чак след няколко секунди сякаш се опомни.
- За какво го търсиш, момко? Той отдавна не живее тук. - Отсече мъжът след кратка пауза без да сваля очи от лицето ми. Дрезгавият му тембър сякаш жигоса тези думи върху кожата ми. Изтръпнах... "Нима ударих на камък?"... прахът от разбитите ми планове се посипа и угаси предишната ми решителност.
- Къде мога да го намеря?
Мъжът отвори вратата широко и направи жест да влезна.
- Търся господин Мареил по лична работа.
- Мареил замина за Найтмер. Като те гледам така, си пътувал доста, а? Аз няма да оставя посетителите си да си тръгнат гладни и уморени. Влез.
Почти смачках писмото от яд и го пъхнах в джоба си. Повлачих се несъзнателно вътре. Нямаше коридор, а направо се озовах в нещо като всекидневна. Посочи ми широко кресло, на което да седна.
- Гладен ли си?
Поклатих отрицателно глава.
- Поне едно уиски ще пийнеш. - Тежките стъпки на мъжа излязоха от стаята. Чак тогава вдигнах поглед. Къщата беше семпло обзаведена. Без излишен лукс откъм мебели, но стените бяха истинско изложение на непознати във Феникс ловни трофеи и оръжия. Върху празната камина видях клетка. Веднага се огледах за птицата. Кучето лежеше на метър от мен и следеше всяко мое движение. След кратко издирване видях кацнал върху висока закачалка представител на вид говорещи кафеникави кукумявки, обитаващи горите на Илион. И той ме гледаше подозрително- явно не бяха свикнали на много посетители.
След малко пълна чаша се озова на старата дървена маса пред мен.
Домакинът се разположи насреща ми и вдигна своето питие за наздравица. Имах нужда да пия... както бързо се разгаряше пламъкът ми, така и бързо посървах... но за кратко. Пилето кацна на широкото рамо на мъжа и започна да пристъпва от крак на крак, клатушкайки глава.
- Твои ли са животните? - попитах аз.
- Да, купих Берас наскоро. - той погали кукумявката.- Кажи, момче, от къде идваш?
В този момент пилето явно се почувства поласкано, че говорим за него и размаха криле, провиквайки се с цяло гърло:
- Тарен! Тааарен!
Целият изтръпнах. Не би трябвало птицата да е научила име на човек, който отсъства отдавна, нали? Стиснах чашата и присвитите ми очи срещнаха навъсения поглед на този срещу мен изпод гъстите му вежди.
- Ще прощаваш за нетърпението ми, но искам да знам какъв точно се явяваш ти. - Гледах по- нагло, отколкото е позволено на хлапе на моята възраст в чужда къща... но аз бях този, на когото му трябваше информация.
- Хо- хо. Даже и си нетактичен. - Човекът смени тона и тупна питието си на масата. Птицата се скри в клетката. - Така ли са те възпитали вашите?
- Такова нещо като "вашите" няма. А този, когото търся, е до голяма степен виновен за всичко, което ми липсва като възпитание и грижи. - Троснах се на свой ред.
- Значи му се явяваш роднина.
- И за негово нещастие дори съм кръстен на него, а той явно се е отрекъл от името и рода си. - Набирах в злобата си още по- голяма инерция.
Мъжът се изправи рязко и заобиколи масата. Аз направих същото. Бяхме лице в лице. Пъстрите ми очи се отразяваха в зелено- кафявите му ириси.
- Какво търсиш тук, Тарен. - Процеди през зъби дядо ми.
- Докато ти се криеше толкова години, нехаещ за нас, синът ти изчезна. Майка ми заради твоето безразличие бе принудена да обезчести името на татко, раждайки деца на оня пропаднал тип Каскар Илирас! Нищо ли не трепна в теб?! Аз обаче със или без своя помощ ще се боря, за да помогна на семейството си. - Поех си дъх и продължих- Не знам какво си въобразявах.. ти дори не заставаш зад името си. Защо се опита да ме излъжеш? - Не говорех, а съсках... почти ръмжах, докато в мен се събираше толкова енергия, че щях да избухна.
Кучето се зъбеше, но пиро магът без да ме изпуска от поглед му посочи с пръст ъгъла и то се подчини.
Мъжът не отвърна нищо. Сякаш всяка дума се удряше в метална стена и отекваше единствено в моята душа.
- Аз нямам какво повече да ти кажа. Трябва да ти предам това и те заклевам да го прочетеш. - Измъкнах с трепереща ръка смачканото от болка, като сърцето ми, писмо и му го подадох.
И двамата сведохме поглед към хартията. Той я пое, но аз не я пуснах веднага... така за кратко тя се превърна първото нещо, което ни свърза.
- Оставам в страноприемницата. - Промълвих тихо. Нарамих торбата си и стиснал юмруци тръгнах към вратата. Знаех, че няма да ме спре да си тръгна. Тези сурови очи и свити устни говореха за характер, който няма да отстъпи лесно, дори и да е сгрешил.

Затворих с трясък вратата. После тичах като малко дете, което трябва да се скрие или да излее яда си някъде. По пътя псувах и ритах бясно камъните или стволовете на дърветата. Копнеех за физическа болка или изтощение, които да пречистят тялото ми, защото иначе исках да се разплача... В "Черешово дърво" смазаните ми нещастни останки си наеха евтина стая и се стекоха по завивките.


Spoiler:
 
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeСря Май 01, 2013 11:38 am

Грубите от много работа, мъжки ръце стискаха листа хартия, като го измачкваха по краищата. Неспирните трептения на пръстите, които се опитваше да уравновеси, в крайна сметка дадоха своя плод, краен резултат от годишно отшелничество, минимално чувство за преследваща вина, разочарование от самия себе си и обстоятелствата, които го накараха да напусне родния си дом и огорчение отправено право към съдбата.
Животът е низ от успехи и провали, но някои провали просто не могат да се преглътнат. Когато жената на Мареил старши си отиде, с нея си отиде и много голяма част от сърцето му, което преди години, можеше да се гордее с набор от гордост, сила, достойнство, дори чест. Но от всичко изброено, накрая остана само гордостта. И не тази, която следва стъпките ти и оставя диря в световната история, а онази, която граничи с арогантност, вътрешно затваряне и неприязън към всичко и всички, защото те са имали възможност да осъществят мечтите си, за разлика от теб. За стария Тарен съдбата се бе превърнала в една кучка на случайността, без капка състрадание към него.
Но помислете! Нима съдбата ви е длъжница? Нима е обвързана само и единствено с вас и трябва да се съобразява с чувствата и ранимостта ви? Нима съществува само и единствено заради вашето благоприличие и желания? Тя не е длъжна никому. Не е сервитьорка, която те обслужва. Не е меню, от което можеш да си поръчаш каквото си искаш и същата тази сервитьорка да ти го поднесе на порцеланов поднос. Не! Тя дава предпоставки, неначертани пътища и ти сам трябва да избереш един от тях. Ако изборът ти се окаже грешен, нямаш право да съдиш никого освен себе си. А и да не се залъгваме. Има хора, страдали и продължаващи да страдат много повече от семейство Мареил. Такива останали без никаква надежда, изгубили всичко, но най-вече себе си. Защо тогава един старец има правото да се оплаква от развоя на събитията в живота си, щом други, в много по-непристойно положение от неговото не го правят.
Та едно младо момче, все още невръстно съдържаше много повече жар и пламък в себе си, отколкото опитен маг, чийто огън не би трябвало да е почти изгаснал. Трябва да се засрами от себе си. Едно нищо и никакво хлапе, необуздано, все още неосъзнато, го направи за смях пред самия него, без дори да го осъзнава или да се старае.
Грубият дядо Тарен смачка писмото на топка и го захвърли в камината, където продължи да го гледа, докато от него не остана нищо повече от малка купчинка черна пепел. Грабна чашата с уиски и я изпи на един дъх. Чертите му бяха строги, без грам емоция, а ръцете стиснати в юмруци, чудещи се къде по-точно да се стоварят. За миг си помисли да наложи кучето, само и само да си го изкара на някого, но не посмя. Стовари се на голямото кресло, осветяван на половина от пукащия огън, загледан право напред, без да вижда нищо.
-Елерия.....права си. Толкова прилича на баща си.....
Една ругатня излезе от гърлото на старецът, който все още умело можеше да върти меч и да подклажда пожар за няколко мигновения. Ругатня, която отекна в къщата като за лека нощ и накара птицата да изграчи стреснато. Очите му се затвориха и мъжът заспа без желание, без сън, да изчака следващият ден, в който щеше да направи най-необмислената постъпка в живота си. Щеше да признае корените си и да помоли внукът си за прошка.....по своя си начин.....

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeСъб Май 04, 2013 8:11 am

Отворих бавно скърцащата врата. Отново кучешкият гърлен лай извести пристигането на външен субект.
Всичко изглеждаше толкова различно през деня!
Пламъкът на слънцето може да накара и най- обикновеното място да изглежда приказно или безжизнено като в пустиня. Така и огънят в кръвта на хората създава онова излъчване, което всеки усеща: изпепеляваща енергия от щастие, кротката топлина на спокойствието, разрушителните пламъци на яростта или синият, студен пламък на тъгата. Това може да бъде усетено, но също така - и контролирано. Важно е да овладееш емоциите си, полезно, но и трудно е да подчиниш душевния си огън.
Сега ги нямаше лилавите сенки в градината - всичко беше позлатено, тревата- добре окосена- блестеше, по двора нямаше нищо оставено, забравено, дори подпряно, както често се случва с градинските инструменти.
Забелязах, че в задната част има още някаква пристройка, а от южната страна беше навесът за дърва, които също бяха изрядно подредени.
Качвах се по стълбите, когато от някъде, явно иззад къщата, старият се появи.
Едно "Ето ме." ми се стори подходящо и достатъчно. Не изглеждаше трогнат от това, че съм свършил с поръчението бързо. Дявол да го вземе, защо толкова следях за реакциите му?! Той даже и не обели дума- направо се приближи и надникна в торбата. Извади уискито и цигарите, за да ги разгледа. Ако целта му беше да провери вкуса ми при избор на такива неща, удари на камък - аз нямах опит и изграден вкус. Старият влезе в дома си, а след това пусна и мен - държеше вратата ... до някъде и кучето.
Прозорците зад мен бяха безупречно чисти, никъде нямаше прах. На три от стените на всекидневната имаше по две врати, освен там, от където се влизаше в къщата. Там се намираха въпросните прозорци, чиито тежки завеси бяха дръпнати. Мека светлина галеше с медни цветове дървените мебели.
- Къде са парите? - най- сетне проговори дядката и побърза да запали цигара, седнал в креслото си. Сложих кесията на масата. - Там е кухнята. /той посочи вратата вдясно от мен/ Донеси ми кафе, сготви вечеря, а с останалото от снощи направи на кучето ядене, но храната му я давам само аз. Ще спиш там, когато си го разчистиш /посочи с палец вратата до тази на кухнята/. Утре ще ти разясня графика, а за днес е това. Разбра ли, момче? Някакви въпроси?
- Къде мога да се изкъпя?
Отново движейки само палец, старецът ме упъти към първата врата вляво от мен.
- Само не пълни ваната. Не си се преуморил толкоз.
Ухилих се и под зоркия поглед на кучето се отправих към кухнята... там пет чифта очи, също толкова страшни, ме гледаха в движение: през открехнатия прозорец се бяха вмъкнали от някъде пчели... едри, илионски медоносни буболечки... жилещи... жегна ме мисълта дали дядката няма още домашни любимци, но стоически стиснах зъби и хванал /по незнайна причина/ дръжката на кинжала се отправих към шкафовете да ровичкам за съдове.
... готвенето беше напрегнато, движенията ми - нескопосани и припряни заради пчелите, но те благоволиха сами да си напуснат, когато сварих кафето. Проучих кое къде се намира в кухнята и докато чаках да се стопли водата ми за банята, отидох да оправя и стаята си. Дядката и кучето вече не бяха във всекидневната. Там само симпатичната кукумявка прекъсна пощенето си за да ме огледа с големите си, любопитни очи. На фона на изрядната подредба на всичко в къщата очаквах и в стаята си да нямам кой знае какво за разчистване.... каква заблуда! Помещението беше нещо като склад - сандъци, рафтове с безброй буркани, щайги, макари въжета, пълни чували с кой знае какво... и там някъде, в дъното под прозорец с решетки- легло, на което имаше хавлия, няколко стари ризи и панталон. Наистина, много мебели придават уют, ама това тук предразполагаше към клаустрофобия. Отказах да пренареждам каквото и да е.
***
Залезът отново докосваше Скайфол. Аз седях на стълбите чист и доволен. Домът на стареца изглеждаше като тих, но и суров, поради дисциплината и своята отдалеченост от други къщи, пристан - твърде добре!
Сложих масата, когато той ми каза. Никаква реакция нямаше за вечерята, а това малко ме подразни. Нямаше да му изсъхне езика, ако дадеше една похвала или забележка. Уиски и цигари употребих само с поглед... явно не ми се полагаше. Мълчанието не ми беше неприятно.. даже никак - така сякаш вземахме превантивни мерки да не стане снощната история - когато два пламъка се приближат прекалено, по- лесно ставаха пожарите.
- Предложиха ми контрабандни цигари и алкохол. - Реших все пак да вметна аз.
- Кой това?- Очите му изведнъж ме прорязаха и той спря да гали кукумявката, кацнала на коляното му.
- Откъде да знам... някакво момче.
- И защо не взе? - беше искрено учуден на несъобразителността ми.
- Знам ли те... може да си законобоязлив гражданин... - захилих се под мустак и той изсумтя.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeСъб Май 04, 2013 9:02 am

Истината е, че вечерята не бе приготвена от някой шеф, канен в най-скъпите ресторанти, за да готви за елита на обществото, но всъщност не беше зле. Липсваха малко подправки на старши отдавна бе загубил усещането си за лукс и това му стигаше. Все пак не смяташе за необходимо да споделя мнението с внукът си. Беше излишен разход на думи. Затова мълчаливо се хранеше, като от време на време хвърляше по един бегъл поглед към младока, все още не можещ да свикне, че пред него стои синът на сина му.
И като стана въпрос за разходи:
-Предложиха ми контрабандни цигари и алкохол.
-Кой това?
-Откъде да знам... някакво момче.
-И защо не взе?
-Знам ли те... може да си законобоязлив гражданин...
Веждите на Тарел се сбърчиха по онзи негов начин, като запазена марка, след което се ухили в изкривена усмивка.
-Ха! Законобоязлив. Кметът не ме плаши, момче. Всъщност едва ли плаши когото и да е. Хората тук са толкова запленени от него, че отделят повече време да му целуват задника и да точат лиги по него, отколкото да са наплашени.
-Изглежда, че си разбира от работата.
-Така като гледаш?
Закоравелият маг посочи през широко отворения прозорец, от който се виждаше целия град. Хоризонта бе просторен и в близката далечина светеха постройките и сградите, а нивата на града се сливаха в едно.
-Съгради това място от нищото със собствени ресурси. Умник е този Скайфол. Умник.
-Познаваш ли го?
-Познавам го. Преди години му помогнах за строежа на библиотеката. От време на време все още ми дава поръчки за някоя дърворезба или каменен зид.
Мареил се замисли за момент, дърпайки от цигарата си, чийто дим се удряше в муцуната на кучето и то от време на време преминаваше с лапа през носа си, за да го изгони.
-Може би ще успея да те уредя на работа при него. Или поне да ти намери друга такава, подходяща за хърба като теб.
-Хърба!? - сви очи младежът, видимо недоволен от това определение.
Вярно, че не разполагаше с набор от огромни мускули, грозно изпъкнали бицепси и прасци като на берсерк, но имаше умения. Имаше и щеше да му докаже. Но за сега да се запознае с кмета му се стори привлекателна идея. Не му се нравеше назначаването чрез връзки, ако можем да ги наречем такива, но пък би било интересно да види източника на всичко това.
-Разкажи ми за майка ти. - изведнъж поде старият Мареил ни в клин, ни в ръкав.
-Моля?
-Разкажи ми за майка ти. Как реши да се омъжи за онзи глупак, чийто род се славеше години наред с глупост и невежество.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeСъб Май 04, 2013 11:46 am

Раздразнение замести първоначалното ми учудване. До сега майка ми беше единственото ми семейство, а всичко, което правеше семейството ми нещастно, исках да бъде унищожено, затова бях ужасно объркан - мъжът срещу себе си чувствах като онези неща, за които не знаем дали са добри или лоши... дали да ги мразим, или да им благодарим. Хем косвено той се беше отказал от нас, хем беше баща на баща ми....
Кръвта ми кипна:
- Мислех, че писмата, които ти е пращала са били толкова изчерпателни, че за това не си сметнал за нужно да отговориш на нито едно. - Бях стиснал юмруци и забил очите си в крака на масата, сякаш само с вътрешното си напрежение щях да го запаля, но не посмях да погледна дядо си по този начин. Можех да съм му обиден или дори да го презирам, но тези причини бяха заради отсъствието му от живота ми, а сега пък присъствие му ми даваше причини, ако не да започна да го уважавам, то поне да се старая да се контролирам. - Когато баща ми изчезна, майка ми не искаше да приеме, че е мъртъв, - побързах да продължа - властите също не го обявиха за мъртъв и съответно нямаше как като сирак да получа безплатно образование, някаква помощ и прочие. Тогава бях на четири години, знаеш. Бях в някакъв гаден, болнав период и мама се пробваше да работи къде ли не, най- вече да шие у дома. Ако можех да й помагам, щеше да е друго яче...- Толкова тежки думи горчаха на устата ми, че исках да му разкажа как не получила подкрепа от единствения ни роднина, тя беше покрусена и озлобена към всички до ден днешен... защото помнех добре подпухналите й очи от работа денем и от плач- нощем, но майка ми не би искала да се покаже слаба, затова преглътнах и подех пак - След година- две се появи Каскар, първо ни натисна да продаваме къщата, но тя се водеше на татко, а тъй като не беше признат за мъртъв, нямахме правомощия над нея. Внезапно бързо- бързо го обявиха за мъртъв, но майка пак категорично отказа. Тогава оня се насочи към мен: водеше лекар, който тя първо пъдеше, а после пусна; изписа ми скъпи неща, които отказвахме на тоя плужек да плаща, но накрая отстъпи. Ама пак потъвахме в борчове. - Спрях да говоря. В настаналата тишина дядо ми не взе думата. Облегнах се назад, скръстил ръце и продължих- Една нощ просто майка ми съобщи, че е време да ходя на училище и ще отидем при "чичо Каскар", докато татко се върне. Беше отвратително. Едни глупави и презрени хора да те гледат отвисоко... арогантни и надменни. Всички грехове бяха лепнати на техния род. Живееха с далавери, изнудваха за имоти, ама чак и това не им вървеше, та мързеливо пилееха в последните 2-3 години останалото имане. Докато бях единствения син на.. булката... се държаха сравнително сполучливо. Радвам се, че не взех името на оня плужек и все пак учех, въртях меч, думата на майка ми имаше тежест. После с раждането на брат ми, тя окончателно стана тяхна собственост и нямаше къде да мърда. А аз бях конкуренция. Не ми даваха да го виждам, всъщност за мен той няма име, не е мой брат. Поеха го от бебе възпитатели... като че ли може да избяга от слузестата кръв на баща си... но майка ми сигурно ще го обича. Сега я оприличавам на ранено животно, което настървено ме пазеше... пазеше детето си, въпреки че й бях в тежест.
Гласът ми се сниши и сякаш угасна. Отново не вдигнах очи към дядо си. Срамувах се, че бях толкова слаб, ужасно се срамувах. Ядосвах се, набирайки решителност да уча и да се осъвършенствам, а заедно с това и ми беше толкова тъжно, че цялата ми вътрешна сила изчезваше.
- Дали има възможност татко да е жив? Не знаеш ли нищо? - Сега вече потърсих свъсения поглед на стария иззад облаците дим. Исках да изглеждам спокоен, но чувствах, че той е последното нещо, за което да се заловя преди да рухна.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeПон Май 06, 2013 8:10 am

Дъртия слушаше мълчаливо обясненията на внукът си и човек би си помислил, че той реално съпреживява. Очите му не издаваха нищо, малките бръчици образували се около тях от време на време се свиваха и разширяваха, а димът продължаваше да блъска въздухът, като го изтикваше насилствено напред, лишавайки го от каквато и да е свежест или чистота. Залезът отразяваше телата им, като подчертаване на сериозният разговор, който водеха, макар че по-скоро бе моноспектакъл, в който от време на време се обаждаше някой статист, колкото да подаде на главния герой следващата реплика.
-Дали има възможност татко да е жив? Не знаеш ли нищо?
Всъщност въпросът му не дойде изневиделица. Тарен знаеше, че рано или късно, по-вероятно рано, ще го попита точно това и той знаеше какво точно ще му отговори - истината.
-Не! Нищо не съм чувал.
Може би това не е отговорът за който младежът мечтаеше. Въпреки, че се опитваше да приеме статистиките, все пак таеше някаква надежда в себе си за щастлив край на цялата история, но дядката хич не му помагаше да поддържа тази вяра жива. Остро, сухо, изрече някакви си думи, които дори не си личеше да се отнасят до собствения му син. Може би така страдаше той - тихо, безпристрастно, скрито. Не може да няма нищо там вътре. Никаква мъка, никакво страдание. Момъкът си повтаряше това всекидневно, иначе нямаше смисъл да стои тук. Но изречението му наистина го омаломощи. По-добре да го беше излъгал! Не, и това не предпочиташе.
-Но знам друго. Не е трябвало да се омъжва за Илирас. Така е предала честта си.
-Моля?.... - изсъска момчето, забивайки поглед право в лицето на дядо си.
Зелените му очи проблеснаха от гняв, от обидата и упрекът отправени към майка му.
-Какво знаеш ти? Нямаш представа как живя през всички тези години....
Младият маг се опитваше да се контролира, но усещаше напиращите признаци за избухливост, които съвсем скоро щяха да го сломят. Твърдия поглед на старши подплати това усещане и след миг, момчето не издържа.
-Ако не беше ти, изобщо нямаше да се стигне до тук, мръсен егоист. - изкрещя се Тарен в лицето му, а зелените ириси вече горяха опустошително.
Нямаше право! Нямаше никакво право да бълва змии и гущери за изгубена чест, като самият той я пренебрегна преди много време. Въпреки избликът на ярост, ликът на старши си остана все така непреклонен и каменен. Нито един мускул не потрепна, нито една скула или тик. Мъжът загаси фасът в пепелника и го погледна с най-спокойните очи на света.
-Май много ме мразиш, а?
-Аз... - сепна се брюнетът, усетил, че може би е прекрачил границата.
Но той го виждаше в стоката му, в стиснатите клепачи и свитите в юмрук длани. Да, мразеше го! Чудесно!
Мареил старши се надигна от столът си, бутвайки го малко назад, заобиколи масата и тръгна право към вратата.
-Да те видим тогава.
Момчето го проследи ошашавено, несигурно какво точно има предвид, но стана и го последва. Озовали се на градината пред къщата, старият се изправи като исполин пред него.
-Хайде. Покажи ми омразата си. Изрази я. Не е като да нямаш повод.
Той май беше напълно сериозен. Току що предизвика Тарен да го нападне, без оръжия, без магия. Само чиста физическа сила.
-Ти шегуваш ли се?
-Хайде, момче! Докажи, че си син на баща си!

/Теди, реши какво ще правиш. Ако го нападаш, остави резултата на мен./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeПон Май 06, 2013 10:51 am

Кръвта ми тичаше... не!- буквално се блъскаше из тялото ми като лава, стичаща се по каменен склон, оставяйки след себе си дим, изпарения, пепел, но и животворна топлина. Тя събуди всяка фибра в мен... Погледът на дъртия, неговата внушителна осанка, твърдата му крачка... това хладнокръвие... той не предизвика подобен развой на разговора, а просто улови с ласото си като опитен дресьор препускащия случай.
Но аз се познавах добре... в момента изпусках съзнанието си от контрол. Озовали се на поляната, топлият въздух ми се стори леден щом се докосна до горящото ми лице. Адреналинът ми бе като спирт- мигновено разпали ума ми, но коварно обви вътрешностите ми, разля се по мускулите ми... и най- лошото - замъгляваше реакциите ми. През живота си имах достатъчно поводи да побеснявам, но винаги се налагаше да си мълча, бях трениран да се укротявам сам.... не и този път. Този път дъртия ми позволяваше да действам! Каква приятна възбуда!
Трябваше поне малко да поема юздите, да упоя желанието си да се хвърля на момента срещу него, трябваше да освободя излишната енергия:
- Знаеш ли... аз сам виждам, че майка ми потъпка честта ни. Имаше и друг изход... ВИНАГИ има! Явно просто не ни стискаше да се борим сами. И аз можех да напусна Илирас много по- рано, а не като бъзливец да стоя до сега. Не беше нужно и като наплашено пале да идвам тук, ама дойдох. Плюх на гордостта си и затова трябва да навеждам глава пред теб. Обаче... даже и да си прав, ще те накарам да се извиниш. Сам виждам слабостите си, но не понасям някой друг да ми ги показва!

Поех въздух, издишах бавно и заех бойна стойка. Полянката беше равна, достатъчно широка - тревен отрязък между дърветата може би шест на шест метра. Бях скован, не знаех що за човек е този срещу мен.
Гледах го в лицето, но не го виждах- възприемах го като едно цяло, използвах периферното си зрение, умишлено не се взирах в очите му - исках да изчистя съзнанието си, да не се ядосвам от провокиращата ме повече от всяка ругатня липса на емоции. Беше наистина внушителен. Усещах някаква непозната сила, едва побираща се в очертанията на тялото му. Някак си на фона на плужеците Илирас можех да се гордея, че съм негов внук. Да покажа, че съм син на баща си? Добре, няма да те накарам да се срамуваш- името ти е достойно за уважение, старче! И бих ял бой за честта си с радост.
Имах учители, но не и боен опит. По- важното бе, че в този момент ми липсваше всякакъв инстинкт за самосъхранение - не ме беше страх от болката, желаех я! Както да я причинявам, така и да я изпитвам... а това не е лошо начало. Адреналинът беше укротен и разпределен там, където трябва. Чувствах, че изглеждам дребен, неуравновесен, но пък бях млад и достатъчно злобен. Кръвта се оттегли от слепоочията ми и усетих пространството около мен. Слънцето щеше да се стрие до минути. Не исках да ме чака. Висок първи удар беше прекалено рисковано начало. Погледът ми чакаше да засече непознатите му умения. Тръгнах с бърз ритник към коляното, докато стиснатите ми юмруци се молеха да се открие пространство.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeПон Май 06, 2013 11:45 am

О, да. Умението да потушиш напиращият в гърдите ти огън. Почти непосилно. Огнените магове винаги са били твърде непреклонни, твърде нетърпеливи. Жарки като пожар, изпепеляващи като лава, с остър ум като пламък. Оранжево-червеният цвят никога не е изглеждал по-примамлив, по-привлекателен, от този, който се криеше в малкия Тарен. Зелените му очи, о те проблясваха на кремавия отенък на небето, като светкавици, които току се промъкваха в тях, а после се изпаряваха. Болката и обидата се блъскаха в съзнанието му. Мисълта, че мъжът пред него никога не се е интересувал от съдбата му, никога дори не е споменавал името му пред други хора, дори пред най-близките си, ако изобщо има такива. Анархичните възприятия на старши към род и кръв, дразнеха младия магьосник. Подклаждаха кладата на гневът и бе въпрос на време да запали първата клечка, която ще зацвърчи между треските и ще образува този оранжев цвят на силата.
Днес бе денят, в който старецът нямаше да успее да затвори устата на хлапето. Вместо това щеше да отвори вратата към душата му, щеше да го накара да му се догади от срамът, който носеше в историята си. Щеше за пореден път да се превърне в Тарен Мареил, а не в копелето на Калеб, оставен без протекция от група плужеци, стъпквани от дъждовните капки, които години наред успяваха да изгасят дарбата им. Ако един огнен маг не може да надвие водата, то по-добре собственоръчно да отреже главата си и да я зарови в земята или да я даде на някой некромансър, за да провежда умопобърканите си експерименти върху нея.
Полъхът на вятъра разхвърли кафявите коси на младежа, а с него профуча и тялото му, което предизвика тръпчив звук от сцеплението. Адреналинът му се покачваше с всяка измината крачка, очите му зорко шареха по противника, мозъкът му работеше бързо като бръснач. Една бегла усмивка се появи по лицето на старши. Хъх...твърде предвидимо.
Старият стисна крак, така че мускулите му да се изпънат, втвърдят и допринесат за по-голяма стабилност и упора. Малко преди подметката на внукът му да се забие в капачката на коляното му, той повдигна крайникът си и парира удара с предната част на прасеца си. Момчето се сепна от това му действие и го погледна право в лицето, забелязвайки ехидната усмивка, която го озаряваше. В следващият момент усети силна болка в слънчевия сплит. Тежкият юмрук на старши се стовари точно в тази област и го изтласка няколко метра назад. Тарен се олюля, залитна и му трябваше известно време, за да възвърне равновесието си. Още преди да успее да се съвземе от изненадата и съкратеният му на половина въздух, възрастният маг се спусна бързо към него, и въпреки възрастта си, се движеше доста ловко и пъргаво. Мускулите му бяха като наново смазани части на машина, която възвръща способността си да работи на пълни обороти. Удари го силно в лявата челюст, която час по-късно щеше да посинее, и главата на младока почти не изскочи от вратната му става. Последва мощен удар ниско в корема, а зеленоокия се приви на две. От устата му се разнесоха пръски слюнка, а очите му се изцъклиха.
-Хайде, момче. Само това ли можеш?
Не спираше да го предизвиква, въпреки, че ситуацията изглеждаше безнадеждна. Разбира се, той не искаше да се отказва все още, дори това да означава, че ще се подложи на множество травми, рани и подутини. Още докато Тарен бе приведен надолу, адашът му замахна за пореден път, насочвайки тежката си ръка право към фонтанелата. Ако успееше да го улучи го обричаше на безсъзнание. Но съм сигурна, че нашият герой няма да се даде току така.

/Теди, позволявам ти да опишеш успешна защита, след което може да доразвиеш малко боя по собствено желание, а после пак продължавам аз./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeПон Май 06, 2013 1:47 pm

Ах, това не беше добре. Толкова исках да го ударя... и понеже не можех, още по- силно ставаше това желание. Всяко негово действие, надменното му поведение /и то с основание, предвид невероятната форма, която показваше/ ме вбесяваше. Не изречените думи, а това, че те са изречени от дядо ми... Неговите удари бяха не по тялото ми, а по личността ми. Защото тялото е само съсед на духа и инструмент на разума. Нямаше право да говори така! А аз нямах право да спра. Това щеше да означава, че съм бил отбой и не отстоявам думите си. Роднини или не, не исках да се отказвам, докато тялото ми още изпълняваше командите ми.
- Хайде, момче. Само това ли можеш?
Сега мога да осъзная какво се беше случило, но тогава всичко ставаше за части от секундата, действах подсъзнателно, само по интуиция без да мисля. И за мое съжаление трябва да призная, че тогава, когато не използвах мозъка си, нещата ми се получаваха добре... Но нека се върнем към онзи момент.

Не усещах болка заради адреналина. Челюстта ми беше изтръпнала, едва си поех въздух, юмрукът му в корема ми накара вътрешностите ми да се разбъркат, а мускулите ми да се опитват да ги предпазят, свивайки се против волята ми. Изпитвах, обаче, някаква плашеща наслада, че огньовете в мен бушуват свободно. Енергиите препускаха през съзнанието ми като избягали от плен коне.
Бях приведен, когато усетих приближаващата ръка. Истински чук, който можеше да ме просне на земята. Направих блок с двете си ръце... не можех да го спра само с една ... Но, богове, аз не исках да се пазя, исках да го ударя!!! Ако в началото бях мъничко по- бърз от него, то сега, след нанесените ми удари, бях много по- бавен от него. Не можех да се движа, не можех да се отдалеча. Извиках в някаква взривна, пламенна ярост. Отклонил за секунда юмрука му, прибрах дясната си ръка и както бях свит, просто се изстрелях напред. Ударих главата си с всичка сила в сякаш железните му коремни мускули. Отчаяно исках да използвам този миг, в който съм до стария гад и ръката му не ме налагаше. Бутах се като заорало добиче. Нямах масата да го спъна. Слепешком изстрелях нагоре към челюстта му ъперкът, за да спечеля, ако не удар в актива си, то поне дистанция.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeПон Май 06, 2013 3:08 pm

Въпреки, че не разполагаше с богат арсенал от физическа сила, в сравнение с тази на дядо си, Тарен изтласкваше широкоплещестият мъж назад, като не му даваше време нито да си почине, нито да се застопори в крачката си. Трябва да му се признае, че не се отказваше лесно и бе готов ако не на всичко, то почти на всичко, за да пребъде и да се измъкне от ситуацията не само жив и здрав, но и като победител, дал урок на роднината си, с надеждата да се поучи от него. Но не съм сигурна кой на кого даваше урок в момента или може би най-вярно е да кажем, че и двамата си изнасяха една лекция, под формата на тепих.
Така или иначе, главата на младежа се оказа доста твърда, за да успее да бутне Мареил назад, а ъперкъта, който последва, се стовари под брадата му, като отрезвителна доза цианид. Старият маг не очакваше точно това от сополанкото. Смяташе, че ще се опита да го повали чрез подсечка, затова бе насочил всичките си умения и мисли да запази равновесие. Но малката гадина успя да го изненада и ефекта бе на лице. Главата му отскочи леко нагоре, като се чу тъп пукот, когато кокалчетата на брюнета се сблъскаха в челюстта на посивелия боец. Безразсъдството, съчетано с мисълта се оказа по-добрия метод и в този момент, младежът доминираше, макар и с малко. Стиснал здраво юмруците си, стоеше пред дядо си, в приведена стойка, готов за поредната атака и изчакваше. Старецът хвана удареното място и завъртя вратът си. Той изпука, а когато го върна на място отвори и затвори няколко пъти зъбите си, за да се отърве от неприятното изтръпване. Изплю една тънка струйка кръв и се ухили за пореден път.
-Май не си чак такъв провал.
В следващият момент се случи нещо, което крие една определена метафора в себе си, която би останала неразличима за повечето от вас, които не са запознати с историята на тази фамилия. Но съм сигурна, че Тарен ще разбере, какво съм искала да вложа в следващите си думи и евентуално ще докарам насмешка в очите му. А ето и описано най-точно.
Двамата мъже си хвърлиха по един заканителен поглед, всеки подготвящ се сам за себе си. Миг на затишие, след което и двамата се втурнаха един към друг. Но вместо някой от тях да повали отсрещния, стана нещо напълно различно. Опънали свитите си длани, те ги удариха една в друга с такава сила, непоколебимост и плам, че никоя не изкласи. Едната широка, груба, с първите появили се старчески петна. Старостта, единствената болест, от която не можеш да се излекуваш. А другата - стегната, жилава, гъвкава и млада. Младостта, най-голямото богатство, с което разполагаме.
Между очите им прехвърчаха искри, жегващи се като мълнии. Никой не отстъпваше. Триенето на кожата почваше да си личи и кокалчетата на младежът вече бяха олющени. Петите му се забиваха в почвата под тях и с неистови сили се стараеше да не се спъне, да не се подхлъзне. Бе застанал срещу скала, която не можеше да помръдне, но в името на Елисандра, той НЕ СЕ ПРЕДАВАШЕ! Точно тук, точно в този момент, той доказа това, което старецът искаше - че е син на баща си.
Посивелият мъж отпусна захвата си ненадейно, прибирайки крайника към себе си, което повлече тинейджъра право напред, подвластен на инерцията и той тупна по лице. Облак прах се вдигна и обсипа главата му, което го накара да се закашля. Изправи се на колене и умствено изруга, като дори удари по тревата, за това, че се е провалил. Но само той така си мислеше.
Една ръка се протегна към него и когато повдигна поглед, видя, че Тарен старши е изпънал дланта си към него в един вид знак на признателност и подкрепа. Красавецът се колебаеше дали да я приеме или да я изблъска от себе си, но каквото и да избереше, знаеше, че трябва да реши скоро, защото той нямаше да го чака вечно.

/Теди, получаваш първите си точки и опит в играта. Сила-3, Ловкост-4, Воля-5. Опит-5/

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeВто Май 07, 2013 11:30 am

Свежият въздух в ноздрите ми, скърцащи песъчинки в устата ми, дузина ругатни в ума ми...
Ако можеше да се претвори чрез огън онова, което представлявах в мига, когато двамата неотстъпващи, застанали един срещу друг се сблъскахме, щеше да се получи само жар - жалка, тлееща форма на огъня, опитваща се да устои на по- силната стихия, да се разгори по чудо, задимена от болка; крехки, избухващи пламъчета, задушавани от слабото ми тяло. Мъчех се в отчаяна ярост да разпаля този огън, повтарях си на ум какво ли не, опитвах се да разпределя натиска, да мобилизирам всеки мускул, стисках очи, скърцах със зъби, болката ме настървяваше....
А накрая... легнах в праха по най- унизителния начин. И цялата тази енергия бе изсмукана при съприкосновението ми със земята. Като безполезна светкавица - мощна, ярка, но чиято сила изчезва безславно в почвата.
Той ме надви. Беше много по- добър. Знаех го след първия удар, но трябваше да се увери, че няма да хленча, няма да спра, докато той не се откаже... или докато не ме принуди. В гърдите ми и без друго едва се свърташе енергията- непоносим, зноен въздух от всички мисли, които ми тежаха, всичко, което исках да му кажа и трябваше да излезе на повърхността. А какъв по- добър начин от боя? Надприказването е полезно нещо, но за мен юмруците бяха последна инстанция и капак на аргументите. Каквото и да си говорим, в нашия свят на войни и магьосници, респект печелиш с уменията и духа си. "В битката- казват пълководците- е синтезиран целият живот: имаш стремеж да постигнеш нещо, някакви сили, знания, противник, късмет /този капризен шут с огромна власт над нас/, разполагаш с ограничено време, за да надвиеш и трябва да го използваш, за да се докажеш. След тази линия, победен или победител, просто трябва да спреш."

Това беше втората ми мисъл, когато паднах на земята. Всичко беше свършило и дядо ми ясно ми го показа- ръката, протегната към мен беше водата, която угаси пожара в тялото ми. Изведнъж цялото опиянение от боя, настървеността след ударите, яростта от думите... всичко изчезна. Старият можеше да ме предизвика отново и аз щях да се изправя, за да продължа, но той постави точка. Получил бе онова, което иска, не го засягаше честолюбието и мазохизмът ми....
Погледнах протегнатата ръка, погледнах изражението му, за да реша дали да я отблъсна. Търсех и най- малка насмешка, най- малкият жест, който да ме провокира да скоча и да докажа, че не съм победен... Не открих в жълто- зелените му очи нищо подобно.... той беше... доволен!??.... От мен!? Момент! Та аз бях в праха! Къде по дяволите свършва провалът и започва победата? Според този мъж? Кога поражението става успех? До преди миг стиснатата в юмрук длан, отблъскваща ме, нанасяща ми удари, сега се разтвори като за ръкостискане!

И аз я поех.

Изправих се с леко олюляване и бързо отидох до стълбите и седнах. Изглеждах като раздърпано, свирепо псе. Плюх в краката си и прокарах прашен ръкав по мръсното си лице. Щях да се самобичувам трийсетина минути преди да ми мине. Въпреки протегнатата ръка, своите очи аз бях победен. Можех да видя кога някой ме превъзхожда и да го приема с достойнство, но все пак си оставах импулсивен пиро маг. Исках да се успокоя, съзерцавайки небето, тънещо сега в розово- лилаво. Честолюбието е само герб пред името ми, гордостта ми е знаме над крепост от инат, ала зад този зид съм твърде самокритичен... Исках да остана навън, не бях такъв непукист, че да се прибера в къщата все едно нищо не е станало. Не знаех как ще го приеме старшият. Както преди малко- надявах се на утешителна дума, а се стигна до бой... Това беше един полезен, заслужен урок. И бях щастлив! Чувствах този груб човек по- близък ... като свой учител. Дъртият ме постави на място чрез собствената ми неопитност и аз щях да си извлека хубава поука, щях да срина всичко, докато не се осъвършенствам. Имах завиден арсенал от причини да съм настървен- една от тях бе, че такъв сорт дядо не иска ученикът му да отстъпва, а друга - че аз самият не обичам да отстъпвам, колкото и да са се опитвали да ме пречупят.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeВто Май 07, 2013 11:55 am

Ето, че слънцето почти бе приключило своя път, тук, където е последната му спирка, преди да изчезне напълно зад бистрите, стъклени води на морето. Розовите вълни, все повече потъмняваха, приближавайки се към лилавите, които съвсем скоро щяха да се сменят с черни, а първите звезди щяха да изгреят, блещукащи като далечни кристали, които някой от боговете е хвърлил толкова далеч, че никой не може да ги стигне. Някаква красота и носталгия се криеше в панорамата, която те караше да се чувстваш добре, на място, че дори и щастлив. Не всеки има късмета да съзерцава залеза, заплеснат от битовите си грижи или проблеми.
Тарен проследи с поглед внукът си, но го остави да прави каквото реши за добре. Битката бе приключила и победител или не, и двамата си взеха поука от нея. А именно, че има какво да научат един от друг. Да и двамата.
Младокът седна на прага и почна да бърше лицето си, досущ като дете, което се е въргаляло цял ден в прахта, а сега майка му се кара, че е изцапал новите си дрехи. Беше толкова сладък и хубав, един такъв начумерен, с искрящи очи и почти доловимо задоволство. Но това са мои мисли, разбира се, не на стария Мареил. А като стана дума и за него, той се извърна в крачката си и тръгна към къщата с бавни, тежки стъпки, които отекваха на почвата. Но вместо да влезе и да скрие присъствието си, той седна редом до хлапака, извади кутията с цигари, която му бе купил и запали една. Подаде кутията към него, като дори не го попита дали иска или не. Ако искаше щеше да си вземе. И въпреки, че не бе страстен пушач, Тарен младши се чувстваше по особен начин, който просто трябваше да бъде запечатан и увековечен с няколко дръпки качествен тютюн, бил той и малко силен за неговите дробове.
Старият запали показалецът си за миг и го доближи до цигарата си, след това и до тази на брюнета. Първата дръпка, дойде за юношата доста корава и той се закашля, веднага след като глътна дима. Това накара среброкосия да се разсмее силно и шумно, но не подигравателно, а по-скоро настойнически.
-И на това ли ще трябва да те уча? - продължаваше да се хили, а Тарен само го отъждестви с един присвит, сърдит поглед.
-Кажи ми, момче. Какво знаеш за нашия свят?
-В какъв смисъл?
-Какво знаеш за останалите раси и нации? Питам те защото в този град има от всички. Като почнеш от пустинници, минеш през илионци, та чак и прокълнати, макар че те са в излишък, слава богу. Слънцето не им понася.
Старият се развесели от тази мисъл. Не понасяше прокълнатите, без значение дали са шифтъри, нукси или мъртвородни. Предпочиташе да си стоят в собствената си окаяна дупка, а ако някой от тях дойде тук, винаги си фантазираше, че слънчевите лъчи го изгарят като вампирите. О, той и тях мразеше. Беше прекалено закоравял Елисандрец, че дори да си помисли да се сприятели с някой от тях.
-Като цяло градът е мирен, но трябва да си подготвен за всичко. Никога не се знае какво може да се случи или кой може да се изпречи на пътя ти. Та, до колко е богата общата ти култура?

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeВто Май 07, 2013 3:29 pm

Гледах кроткото пламъче на цигарата си. Дръпнах от нея втори път, този път по- предпазливо за да не се закашлям отново и с другата ръка разтърках пулсиращата си челюст. Този удар ме приземи, напомняйки ми, че съм още хлапак и имам много да уча. А това не беше лошо! Цял живот съм копнеел за знания и нови умения. Тръгнах да търся учител и го получих в лицето на доста неочакван човек, но все пак... донякъде можехме да се спогодим. Замислих се.

- Притежавам добър набор от фактология и знания, но нямам преки наблюдения. Учителят ми беше млад тера маг. Педантичен до нетърпимост, затова ми хареса. Логично ме запали по биология и акупунктура, донякъде- ботаника. - Спомените за моят треньор и учител ме ободриха.- Извличах голяма полза от него. Но беше на мое разположение само три години и то в най- неприятната ми възраст. - Чистосърдечно подех аз. - Останалото търсех из разни книги. Някои си противоречаха - особено историческите и етнографските- зависи от каква раса е автора им... не ми харесва как всеки съзнателно дърпа суперлативите към своя род. Само прокълнатите с лукавия си бог и асасините нямат какво да дърпат към себе си... според мен те нямат доблест. Радвам се, че не познавам лично техни представители... - Погледнах към стареца. Не ме интересуваше дали изглеждам твърде наивен в крайната си оценка. Искрено презирах хора, които заобикалят морала с оправдания "вярвания " и "начин на мислене". Но нима нямаше и от нашата раса такива? Затова побързах да уточня:
- Не ме интересуват човешките дела, харесвам точните науки в насока, която не зависи от политика, икономика, с две думи - не може да се опорочи от хората. Но се убедих, че такава няма - Ставаше ми блудкаво, щом се впусна в мрачните си философски и народопсихологически разсъждения - беше си живо носене на вода с продънена кофа- с добра цел, но уморително и безполезно. А за подсъзнателен идеалист като мен, който се пали лесно- дори и изнервящо. А такава красива вечер не биваше да се опетни с тъмните ми емоции. Въздухът беше топъл, но свеж. Носеше соленият дъх на морето, а звездите бяха с един такъв нов за мен, мокър блясък, сякаш тъкмо са излезли от неговото изумрудено дъно.
- Стремя се към нещо над тези дребнави, човешки терзания. Колкото и да ми е противно, трябва да опозная противника си, защото искам да стана до такава степен силен и "сам за себе си", че да не ме бърка след това кой какъв е. - Дръпнах бавно, като жадна, прощална целувка /предполагам, че са такива целувките/, за последно от хубавия тютюн и след като стъпках малкия фас, се облегнах назад със скръстени ръце.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeВто Май 07, 2013 3:58 pm

Звездите вече махаха на героите ни за "здрасти", като игриво проблясваха от време на време, напомняйки, че дори те някой ден ще умрат и ще паднат, оставяйки след себе си синя диря. Мареил старши слушаше обясненията на племенника си и честно казано остана доста доволен. Особено му хареса частта с прокълнатите. Доблест? Те нямаха много повече неща от доблест. Като да речем здрав разсъдък, самоконтрол, чест. Изтъкани единствено от жестокост, кръв и тъмно изкуство. Убийците, въпреки също последователи на Себастиан Дантес, пак бяха по-поносими и старият дори не обмисляше възможността, че в тези две страни може да има изключения. За него всички бяха едни и същи - окаяни, оглозгани кучета, които трябва да си знаят мястото, а именно - в канавката. Явно възгледите на внукът му не се различаваха особено от неговите, което бе добре. Не искаше някой ден, да не дава господ, да му доведе в къщата някоя повлекана, представител на този род. Само при мисълта го засърбя под капачките.
След още няколко минути, възрастният мъж се изправи и издиша последната струя дим. Хвърли угарката на земята, вкара два пръста в устата си и силно изсвири. От къщата долетя кукумявката, която като по заръка, кацна на земята, улови фасът с човката си и политна нагоре. Излезе извън градината и го хвърли в близкия кош, поставен на улицата. После се върна и направи същото с този на Тарен. Момчето бе изумено. Колко ли време му бе отнело да я научи на този трик? Не попита.
-Аз се прибирам. Вече не издържам до толкова късно, като едно време. Когато ти писне да стоиш тук, знаеш къде е вратата. Заключи я на влизане. И гледай да се наспиш добре. От утре почва истинското ти обучение.
Сивокосият се скри от погледа на красавица и потъна в дебрите на къщата, сякаш интериорът й го погълна. Само птицата остана кацнала до краката на Тарен и забиваше върхът на клюна си в обувката му.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeВто Май 07, 2013 5:30 pm

Постоях няколко минути неподвижно- страх ме беше да помръдна, защото не исках да уплаша кукумявката и да ме лиши от компанията си, макар че... щом не се плашеше от дядо ми и беше свикнала с него, аз сигурно й се струвах вакло агънце.
- Берас! - Повиках го след малко тихо и протегнах бавно пръста си към пилето. Гледаше ме с привичния за вида си нацупено- любопитен поглед. Не изпускаше пръста ми от обхвата на клюна си и въртеше глава, докато се опитвах да го погаля. Снишаваше се, снишаваше се, почти легна върху обувката ми, но не искаше да го докосна - явно не му беше приятно да си интимничим още първата вечер. Изправих се бавно и тръгнах навътре. Изчаках птицата да се мушне и заключих входната врата. Опипвайки тъмнината, се отправих към стаята си. Блъснах се в масата... хвана ме яд, но докато попържах на ум, се блъснах пак... този път в някакъв шкаф... молех се само кучето да не е тук... или като Берас щеше се пукне от смях /чувах някакви звуци откъм клетката/, или щеше да ме изяде, за да прекрати нескопосаните ми изпълнения.

Съблякох се и най- сетне се проснах в леглото. Бях приятно отпуснат от тютюна. Дам... лилав сумрак, насаме със себе си... хубаво нещо като цяло, но бях страшно уморен. Молех се щом адреналинът от боя изчезне съвсем, да не се открият твърде болезнени поражения по тялото ми. Вечерята беше на топка в корема ми, но се радвам, че след юмрука на дъртия си остана вътре. Какво ударно начало на живота ми тук... Тъкмо по вкуса ми. Взирах се в мрака, напрягах слуха си за нощните звуци. Исках да погълна всяка частица от пространството.
Затворих очи. Имаше някаква енергия, някакво опиянение във въздуха на Скайфол. Тук хората се бяха странно омешали. Обзалагам се, че голяма част от тях са се установили в този град, защото им е писнало от закостенялостта на техните национално-обособени граници, които зачекнахме преди малко. А това не беше правилно- всички раси, както и семействата, носеха определени черти - не можеш да избягаш от кръвта във вените си. Всеки трябваше да си знае мястото, да го отстоява, но не и да се пречка на останалите. Народи, които съществуват затворено- не искат да им се месят, а и те не се месят в делата на другите. Това беше най- миролюбивото поведение в пъстрата културна мозайка на света, защото между два народа съществува приятелство, само когато има интерес, а всичко останало е просто неутралитет и взаимно уважение.
Аз не защитавах расата си сляпо, защото нямаше как да се поставя под един знаменател с някой от Илирас, например. Пък и как ще говориш за родова чест пред същества, отдавна захвърлили тази дума като вехт парцал, неприложим и опърпан от предаване по наследство. Може и сред другите раси да има изключения, обаче искреният ми, краен непукизъм по тази тема беше непоклатим- изпитвах неприязън към всички хора еднакво, но разбира се, бях оптимист и вярвах, че има голям шанс негативните ми чувства да се засилят още повече, щом опозная някого...

Тишината и свежият въздух ме унесоха и неусетно се предадох на съня.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeСря Май 08, 2013 9:00 pm

Различните нощи носят различно усещане. Някои са изтъкани от стереотипи за ужаси и кошмари, най-често предизвиквани от собствените ни вътрешни страхове, комплекси, близък допир до паранормалното или отчаяния. Този тип нощи са непоносими, довеждат те до още по-голяма умора и смазват чувството за отпочиналост и свежест. Други са подвластни на приятните преживявания от последните няколко часа. Тези, които довеждат в главата ти игриви сънища, слънчогледи и благоуханието на цветята или пък допирът на някой близък. Подобен тип нощи умеят да оставят отпечатък на следващата сутрин и ти се събуждаш с усмивка. Има пък и трети, напълно неподвластни на горе изброените, в които сънят не преобладава, дори не се появява. Черни дупки, дълги или пък пристигащи съвсем бързо и неочаквано. Тези нощи са спокойни. Те не допринасят за никакви емоции, но отваряш клепачи, осъзнал, че си се запасил с достатъчно нови сили за пилеене.
Точно такава бе нощта на Тарен. Заспа неусетно и се събуди също толкова неусетно, разтваряйки очи за новият свят, който го очакваше извън тези стени. Чувстваше се отпочинал, презаредил и с известна доза болка, в областите, на които старият бе обърнал специално внимание предната вечер. Но така или иначе те не бяха кой знае колко и когато се погледнеше в огледалото щеше да види, че е надарен с няколко синини, открояващи се като семеен герб върху тялото му и няколко подути участъка. Напълно поносими и бързо зарастващи. А и да си признаем истината - усещаше удовлетворение, няма нищо по-хубаво от няколко наранявания, плод на собственият ти труд и отстояване на права и възгледи.
Но не само натъртванията по трупът му бяха важни в този момент, защото освен всичко, младокът чувстваше и влага, както и топъл дъх върху дланта си. Когато извърна глава, видя, че кучето на Тарен го ближе по ръката, старателно, сякаш облизваше остатъци от гъбен сос от подхвърлена му паница.
-Ей.
Животното надигна глава и повдигна ушите си, като че ли му казваше "Добро утро", от което му стана някак благо на душата. Реално животните имаха тази скрита способност да жегват съзнанието ти и да те предразполагат, без дори да се усетиш.
-Как си, момче? Определено изглеждаш по-добре от мен. - усмихна се младока и потупа помяра по рошавата главица.
След тези размени на добри обноски, брюнета най-накрая се надигна от леглото си и разтвори широко прозореца. Можеше да долови песента на сутришните птици от вън, от което му стана още по-хубаво. След като се вкара в прилежен вид, отбеляза на ум синините, за които споменах и се облече, инстинктивно отвори вратата и навлезе в същината на трапезарията. Лъхна го миризма на пържени яйца с лук, които Мареил поставяше в чинии и нареждаше на масата, както и на силно кафе, чиято пара достигаше чак до ноздрите му. Хубавецът пое този първи дъх като жизненоважен и след като се наслади, реши да поздрави дядо си с едно сухо "Добър ден".
-Добър да е. Закуската е готова. Яж на бързо, че после почваме с тренировките. Имаме много работа днес.
Двамата се настаниха и почнаха да се хранят без да говорят, всеки замислен в собствения си живот, като старият не забрави да запали и поредния фас, който биеше в йерархията дори и закуската.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeЧет Май 09, 2013 8:54 am

Има хора, които не обръщат внимание на малките детайли. Приличат на презадоволени мрънкала, които обаче чувстват, че нещо им липсва, а не знаят какво точно и не могат да си го набавят. Загубили са нюх за малките, щастливи моменти и не могат да ги познаят, дори да са под носа им.
Има и други хора- с духа на дрипави хлапета- непринудени, първични, чувствителни, които умеят да си откраднат от всяко малко нещо приятни емоции, както сополанкото краде прости джанки и им се радва като на някакво неземно благо.
Днес аз бях предразположен към добро настроение.
Светлината на новия ден - чиста и неопетнена от дълго пребиваване над земята, затопляше предпазливо въздуха с ласката на свенлив влюбен. Дам... такива философски мисли ми идваха на сит стомах. Каквото и да си говорим, чак когато човек задоволи основните си физиологични нужди може да обърне взор към духовната си половина. Не съм толкова възвишен, че да виждам красота в лишенията. Когато си гладен не можеш да отвориш очи и да разсъждаваш спокойно, а щом си пренаситен, очите ти са заслепени и колкото и да се взираш, ти си далеч от света и останалите хора. Доказано е от книгите, които четях- малко философи се пръкват от бедняците и малко философи от богаташите ги бива за такива.

Оставих настрана тия засукани мисли и след като и дядо ми привърши с яденето, станах да разчистя масата. Мразех, както знаете, да оставам длъжен някому. Ненавиждах готованците и беше достатъчно един човек да отговаря на описанието "неблагодарник", че да искам да го смеля от бой без да имам повод. Отстрани за незапознатите сигурно изглеждах като пъргав и послушен внук, но дъртия знаеше, че не е така- задълженията ми като обитаващ тази къща нямаха нищо общо с вътрешните ми чувства към старшия - не ми харесваха провокациите му вчера, не ми харесваше поведението му, когато дойдох да го търся, но не бях дребнав- помнех, но не натяквах- стихията на огъня лесно се пали, но и не таи ярост в себе си дълго. Водата и земята се нагряват по- бавно, но и изстиват много по- бавно, нали?
Имах огромно желание да правя нещо. Гъделичкащо вълнение ме караше да се чудя какво ще следва. От страх и, може би, завист Каскар беше свел бойното ми обучение до някакви жалки основи, а аз исках да попивам, да крада знания, да развивам умения.
Когато приключих с дребната работа, се облегнах най- спокойно със скръстени ръце до прозореца и хвърлих погледа си към мержелеещия се град, чакайки старецът да си допуши цигарата.
Не седях както първия ден "на тръни" и заслугата за това беше в голяма степен на кучето, което ме събуди дружелюбно. Ласките на такъв рошав гигант изглеждаха малко тромави, но затова пък още по- сладки и старателни. Явно приело ме за част от обитателите, то ме накара да се чувствам по- спокоен и "в свои води" /и незастрашен от изяждане/, а не като подозрителна, контрастираща кръпка в пространството на къщата.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeЧет Май 09, 2013 6:48 pm

Старият наблюдаваше младия изкъсо, докато се изявяваше като домакинка. Добре, че не му се наложи сам да го подканва. Все пак, смяташе, че е бил твърде ясен, като каза, че ще изпълнява задължения в къщата и те включваха дори чистенето. Идеята да се наеме помощница никога не бе хрумвала на възрастния маг, дори когато от време на време е потъвал в прахоляк. Беше твърде стиснат, или по-скоро твърде стриктен, че да позволи чужд човек да влиза в дома му, още повече когато му се налага да отсъства по цял ден. Току виж му откраднала нещо. Не, че имаше кой знае какви ценности, а оръжията си бе заключил в един килер, от който само той имаше ключ, но все пак, дъртия нямаше вяра на никого, така че не възнамеряваше да рискува.
И така. Чиниите бяха измити и подсушени, чашите почти полирани и подредени. Нямаше какво повече да се размотават, затова Тарен старши се изправи от мястото си и подвикна внука си да го последва на градината.
Още ненаправил и няколко крачки вън, брюнета бе облъхнат от свежия въздух и мириса на заобикалящата ги трева, която старателно бе окосявана, за да не избуи. Още едно задължение, което щеше да се превърне негово в следващите няколко седмици. Спомена за вчерашната битка се върна доста вероломно в съзнанието му и докара тръпчив привкус под небцето му. Вкусът на загубата, физическата болка, която като за доказателство се обади ниско в корема му, където посивелия мъж бе стоварил силния си юмрук.
Но редом до тези чувства застанаха и гордостта, която изпита истински за първи път и нетърпението за нова ударна доза от подобни преживявания. Пръстите го сърбяха да използва нещо ново или да си припомни нещо старо и позанимарено. Но всичко се свеждаше до това, какво щеше да каже главата на семейството.
А в този момент той оглеждаше младежът, който се славеше с интелекта и красотата, присъщи на техният род. Кръвта във вените му бе толкова наситено Мариел-ска, че нямаше как да избяга от гените си. Оглеждаше го и се чудеше с какво да го подхване, докато най-накрая взе решение и го сподели с младока.
-Не си мисли, че вчера бе последния път, в който ще те пердаша. - с лека насмешка заяви той, което накара очите на магът да пламнат. Всъщност точно това и искаше да предизвика старшия, защото точно на това щяха да наблегнат днес.
-Но в момента искам да работим върху огънят ти. Не знам на какво са те учили вещите ти преподаватели и колко са ти разказали за огнената магия, но няма значение.
Тарен хвърли поредната цигара на земята и я стъпка с подметката си.
-Има три вида огън, момче. Червен, който е най-слабият, често срещан и лесен за достигане; син, който има изпепеляваща сила и бял, от който ти си на светлинни години. За сега искам да успееш да създадеш червен. Гледай да не се изложиш.
Старият се отмести на два метра странично, така че да не попадне под обсега на евентуален сакатлък и зачака опита на потомъка си.

/Теди, не знам дали си наясно с методите за предизвикване на магия. Предполагам, че ще се справиш с описа. Всичко, целият процес да е под формата на опит. С други думи, аз ще реша дали си се справила накрая да го създадеш или не. Успех!/

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeПет Май 10, 2013 6:06 am

"...Гледай да не се изложиш"
Изведнъж ме попари слана. Тези думи се блъскаха като ехо във всяко кътче на съществото ми. Старшият се отдръпна и ме гледаше внимателно.
Провал... да се изложа пред него... да падна в праха... пак.
Въпреки принудителната ми изолация от знания за магията, аз знаех на какъв род принадлежа. Бях на седем, когато се опитах да запаля наметалото на Каскар. Повярвайте ми, желанието ми беше неистово, стараех се, мъчех се, но не успях и с това приключиха опитите ми.
Сега изпитах за пръв път толкова остро страха от провал. Кръвта се отдръпваше от крайниците ми, бях вцепенен. Също толкова силно беше желанието ми да успея, но то беше като на някакво инатливо дете- дразни се, тръшка се, желае нещо, но нищо повече. В мен беше пълен хаос.
Чувствах се като пиле, което искат да го научат да лети по бързата процедура- с шут през гнездото.
Никакво разяснение, никаква насока...
А трябваше да успея... богове... велики Кха'ал , какво да правя!?
Мозъкът ми беше обгърнат в напрежение... неведение...

В един момент се осъзнах. Тези мисли бяха като ледена вода, в която се бях гмурнал и бавно измръзвах. Ако продължавах да се ровя там, щях да се вцепеня съвсем. Трябваше да се измъкна.
Обърнах се настрани, за да не стоя с лице към дъртия. Поех си бавно и дълбоко въздух.
Щом магът не ми беше дал някакви насоки, значи просто нямах нужда от тях. Всичко нужно беше в мен... нали?...
Чувствал съм огън в кръвта си. Визуализирах го, с неговите състояния описвах и си обяснявах емоциите. От мен се искаше да го материализирам...
Познавах настроенията си /бях тяхна жертва вече доста години/, добре се беше запечатало в съзнанието ми всяко чувство от енергиите ми. Най- близо до огъня беше яростта ми миналата вечер.. но сега имаше нещо, което помрачаваше тази чиста енергия - страхът. Желанието ми да се докажа, зоркият поглед на старшия, злобата, настървението- тези чувства наистина разпалваха някаква решителност, но после се блъскаха хаотично и образуваха в мен топка от нерви- беше мощна, но неизползваема енергия. Чувствах дисбаланс- емоциите не можеха да ми бъдат полезни... Нищо от външния свят не можеше да ми помогне. Не можеш да използваш нищо около теб, докато не разбереш и подчиниш себе си.
Затворих очи. Исках да се изолирам от напрежението, оставих само сетивата си за пълзящата по кожата ми топлината от слънцето. Тя беше като опора, на която да се облегна.
Дишах бавно. Равномерно. Не исках да бързам. Имах достатъчно време. Важно беше да разбера какво е усещането от материализирането на огън. Изминал веднъж пътя, щях да изпълнявам след това тези стъпки все по- бързо и по- бързо. Трябваше само да стигна до края.
Започнах да опипвам старателно всяка енергия и всяко настроение, което можех да предизвикам. Не знаех кое ще ми бъде полезно... не знаех на какво да наблегна, кое да захвърля и кое да поощрявам.
Стоях сам, вглъбен в себе си. Постепенно изострях сетивата си, чувствах кръвта си във всеки капиляр. Малко бях напрегнат и се опитах да отпусна рамене, за да улесня движението на енергията си. Тя пълзеше бавно, сякаш ме чакаше. Концентрирах се върху нея. Исках да я синтезирам, да я уловя, както със система от огледала се събира слънчевата светлина в една точка, за да запалиш огън. Стремях се да покоря всяка част от съществото си, за да изпълнява командите ми. Рано или късно щях да успея- днес, утре, след години - нямаше да се откажа. Да мисля за евентуален провал беше равносилно на самоубийство.
Учестих дишането си и се концентрирах в лявата си ръка- бях я изнесъл несъзнателно настрани, сякаш тялото ми само я отблъскваше. Чувах единствено шума на собствената си кръв, препускаща с маршова стъпка.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeНед Май 12, 2013 10:02 am

Маршовата музика, била тя чувана реално или пръкнала се в собствената ти глава, винаги подканва слушащият я да набере инерция, да се откъсне от ежедневието и да роди една схема, догма, която следва ритъма на тупкащите барабани. Когато войниците отиват на война ги изпращат точно с такива маршове. И те винаги са радостни и смели. Защото трябва да покажат на жертващите се, че не отиват на заколение, а за да извоюват един нов свят за тях и близките си. Музика, тъпан, който те кара да живееш, а продължиш, да почнеш отначало.
В случая с Тарен, кръвта му кипна достигна до висини, непознати за него до сега. Чувстваше притока на енергия, която плуваше жарко, парещо по кръвоносните съдове, по вените и преминаваше целият този път, достигайки до дланите му. Момчето усети затопляне на лявата си длан. Температура, която все повече и повече нарастваше, а кожата му почваше да гори. Но нямаше да се нарани, не и себе си. След няколко дълги минути, дълги за него, в шепата му се образува пламък, който почна бегло и се разрасна до големината на футболна топка. Гореше силно, местеше се с милиметър, но красавецът успяваше да го поддържа и задържи там където му бе мястото. Старият се ухили доволен, но имаше още работа. Само това не бе достатъчно. Трябваше да види, че адреналинът му може да възпроизведе не само един, а два, дори повече, но това с течение на времето.
-Направи още един.
-Какво? - почти извика Мареил, подвластен на стихията си.
-Още един! В другата ръка. Направи още един, а после ги хвърли по нещо. По едно от дърветата. Трябва да видим колко голяма е опустошителната им сила!
Заповедта бе издадена, досущ като от някой пълководец, водещ рота. Сега оставаше на младия войник, записал се във фронта съвсем скоро да я изпълни.

/Теди, успешно правиш още един огън, а после хвърляш и двата по дървото да видим какво ще успееш да му причиниш. /

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeНед Май 12, 2013 10:49 am

С мен ставаше нещо неизпитвано до сега. В дланта ми се вихреше пламък, а в сърцето ми беше истински пожар. Такъв прилив на адреналин, задоволство и решителност беше наистина уникален коктейл. Топлия въздух около пламъка правеше лек вятър, температурата му усилваше енергията ми, а енергията ми го разпалваше още повече. Чувствах тялото си като проводник, като част от съвършена енергийна верига. Но това бе твърде мъничка крачка. Не свалих гарда нито за миг, не отпуснах съзнанието си, защото на плещите си изпитах отговорността, която имах, държейки в ръце нещо опасно, което не мога да контролирам добре. Не прекъсвах концентрацията, за да мога да задържа кълбото- не го бях опознал още, не бях свикнал, но усещането беше... красиво.
Искаш още един? Искаш да разруша нещо? Добре!
На лицето ми се изписа крива усмивка. Пламнал от младежка възбуда след тази заповед, умът ми ликуваше.
Отново затворих очи. Държах изкъсо случващото се в лявата ми шепа, докато изнесох настрани и другата си ръка. Мозъкът ми потърси нервите и връзките си с дясната длан. Търсех затоплящите се точки и сърцето още повече ускори своя ритъм. Стиснах зъби, когато усетих образуващия се там огън. Удържах го успешно, разрастваше се под мой контрол, но с неимоверно напрежение. Не исках да бързам. Тялото ми изпитваше невероятно удоволствие. Енергийни вълни гъделичкаха гърдите и ръцете ми. Изпълнен с топлина сякаш се издигах от земята. Бях в друг свят. Вкарах в синхрон и двете огнени кълба и чак тогава отворих очи, за да потърся мишена. Точно пред мен стоеше едно плодно дръвче... изведнъж изпитах колебание... по него имаше плодчета, а трябваше да го ударя. Стана ми криво, но само за миг - ядосах се на тази нерешителност, дълбоко в себе си съжалявах, дори май му се извиних на ум. Колко детинско и глупаво от моя страна! "После ще мисля за това" - отсякох на ум. Обвих тези мисли в огън, упоих ги с решителност и се съсредоточих, за да изпълня нареждането както трябва. Напрегнах мускулите си- те бяха просто проводник на истинския извършител на действието - вътрешната енергия. С нея трябваше да запратя огъня напред. Не беше като да мяташ камъчета по минувачите. Мозъкът ми работеше трескаво, стегнато. Пулсът ми в онзи момент би могъл да строшил всеки уред за измерването му.
Бавно насочих дланите си към дръвчето и изръмжах. Чувствах насъбралата се в гърдите ми сила и просто я освободих към ръцете си възможно най- мощно и рязко.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeНед Май 12, 2013 11:49 am

Дали е късмет? Късмета на начинаещите. Онази изненада, която те остава в почуда и маене "Аз ли направих това?". Не, скъпи ми. Не беше късмет. Късметът не е достатъчен, за да създадеш огън. Всичко е контрол. Контрол, мисъл и известна доза вътрешно усещане. Късметът няма нищо общо с това, което Тарен успя да създаде. Не само един, но два пламъка, силни, достатъчно големи като за първи опит и най-хубавото от всичко - не угасваха. Бушуваха от двете му страни като създаваха лека центрофуга между себе си и вятъра, който се блъскаше в тялото му и повдигаше косите.
След като се почувства готов и сигурен в себе си, младежът сви ръце назад и изхвърли топките по посока на дръвчето. Те се забиха в него и го запалиха из основи. Пред погледите на мъжете, храстът изгаряше като вейка. Всеки клон, всяко листо, плод се изпепеляваше, като сух от вътре дънер. Частите му падаха на земята и угасваха в пепел, като отсечени крайници на един труп. Гледката бе зашеметяваща. Мареил усети за първи път истинските щети, които може да нанесе с магията си и честно казано, въпреки първите си колебания, му хареса. Почувства се силен, поне малко, почувства се жив, способен на нещо, признат.
Когато и стволът на растението се стовари на почвата, дядо му протегна ръка и изгаси огънят с енергията си, извличайки го, за да не се разрасне пожар. Нямаше намерение толкова скоро да се прощава с къщата си. От всичко това, остана само една купчина обгорели дървесини, неслужещи за нищо.
Колкото до старият. По лицето му сега нямаше онази доволна усмивка. Стана все така сдържан и сух, както и преди.
-Добре!
И само това. Не каза нищо повече по въпроса, не смяташе, че е нужно. Чудно, но бе доста сдържан за пиро маг. Сигурно му е коствало доста усилия, да успее да съдържа емоциите си неразкрити.
-Сега се оправи. Трябва да тръгваме.
-Къде ще ходим? - попита най-накрая тинейджърът, след като си отдъхна и успя да възвърне нормалният ритъм на сърцето си.
-При кмета.
Мареил старши отиде до изпепеленото дръвче и почна да събира частите му, за да ги махне от двора, докато внукът му си почине и измие лицето си.

/Теди получаваш Огън първо ниво - червен. Сила - 7, Ловкост-4, Воля-6. Опит-7. Следващият ти пост може да е направо в кметството./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeЧет Юни 06, 2013 11:06 am

Както бях предположил, колкото и да се бях отнесъл на идване, закътания плаж не беше далеч от централната част, обримчена със заведения като с цветни пръски.
Небето сваляше прасковените си окраски и слагаше по- тежкия си грим за нощно парти- тъмнорозово, тежки сини тонове, лила, червено, виолетово-черно... лъчезарното слънце отстъпваше на загадъчната, флиртуваща с морето луна. Същото се случи и с хората по плажа и улиците, на които неизбежно се натъквах. Хладна коприна замести лекия памук по телата на жените. Промениха се кройките, поведението, настроенията, намеренията...

Защо изобщо това занимаваше ума ми? Ами защото исках да го забаламосам, докато се прибера. В противен случай щях да въртя една и съща грамофонна плоча със заглавие "Тревоги и нерви". Парчетата в нея бяха:

1. Чувствам, че ме наблюдават странно като гарван сред гълъби
2. За бога, трябва да отида утре да си купя дрехи от..... ТЪРГОВСКИЯ АД /център
3. Като ме видят на работа, ще ми сложат бадж "Библиотекарят- побойник "
4. Неизвестното вкъщи тепърва предстои
5. Черната книга, която кротко ме чакаше. /сякаш не аз щях да чета нея, а тя мен... /
6. Обзор на доброто дело с елементи на бой преди малко...

Знаете- всяко съзнание има свойството да попива като гъба разни неща, които колкото и да изстискваш, пак държат влага и са неприятни на допир. Та колкото и за другите дадени притеснения да са глупави, той, умът, си знае неговото- няма маловажна скръб или тревога, щом е искрена.

Вървях, приведен напред. Разходката свърши, сега отново беше просто придвижване от точка А до точка Б.
Музиката от баровете и смехът бяха в твърде дразнещ контраст с равномерния шепот на природата.
Едни биха казали, че дърветата край заведенията танцуваха с вятъра, а аз мисля, че просто се опитваха да се отскубнат от почвата и да се преместят, за да като оставят хората на спокойствие да приключат поредния празник без конкретен повод. Завидях им единствено за питиетата, чиито чаши проблясваха на изкуственото осветление. Липсваше ми практика по алкохол... с цигарите май започнах да напредвам... чувствах се така, все едно в Скайфол трябваше да изуча всички аспекти на живота и чак тогава да реша кое е хубаво и кое- не, но както всеки учебен предмет, към някои просто не храниш особени симпатии... затова си отдъхнах, когато напуснах оживения плаж и поех по белите, тихи алеи, нацапани със сенки от дърветата. Прецених, че ако тръгна по една по- тясна улица, щях да избегна излишния зиг-заг към центъра и от там- към къщата на дъртия.
Хвърлих мрежата и куката в един контейнер. В този град не бях видял нито един човек да почиства улиците или кошовете, но те навсякъде бяха изрядни и блестяха. Сякаш невидими отряди метяха пътищата, а контейнерите бяха бездънни.

Прилепи и нощни птици поемаха смяната във въздушното пространство, когато наближих каменния зид на местообиталището си. Прозорецът беше отворен, а дворът- празен. Моята особа го изпълни за кратко и когато стигнах до вратата не влезнах направо, а все пак почуках. Не чух отговор и направо се вмъкнах в къщата.
Посрещна ме единствено кучето, което спря да маха опашка и започна да ме души подозрително... миришех на риба, водорасли, пясък... какво ли не. Но щом стигна до торбата с книгата, изсумтя по негов си кучешки начин и се отдалечи.
От кухнята във всекидневната влетя кукумявката, направи широк завой на педя от тавана и се върна обратно, викайки със замечтания глас на совите "Дойде... дойде". Ококорих се- поредното учудване относно способностите на Берас.
Поизтупах се, прокарах длани по лицето си, попридърпах наметалото си, направих две крачки навътре и тъкмо тогава се подаде и самия стопанин. Почувствах се така, все едно са ме хванали да ровя крадешком в чуждо шкафче в комбинация с командата "Мирно". Гледаше ме повече от изпитателно, но все така без емоционални гримаси... все едно бях нещо, донесено от котката. Това ме накара да смръщя леко вежди и все пак изтупках едно "Добър вечер", а после директно минах на един от въпросите, които ме тревожеха и единствения, който го засягаше:
- Стана малък проблем с огъня ми.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitimeЧет Юни 06, 2013 11:28 am

Против очакванията на някои, къщата не го чакаше с широко отворени ръце, приемащи ролята на вратата и крилата на прозорците. Но това си е напълно естествено в ситуацията, защото тази къща не бе благосклонна към никого. Дори към собствения си стопанин. Тя така и не се превърна в дом, а в един пристан, временна спирка за пребиваване, която не пращеше с уют. По-скоро със студенина и някаква липса, която не можеш да разбереш от къде идва, но знаеш, че е там и не можеш да я запълниш, независимо колко обогатяваш интериора, какви нови мебели купуваш или колко книги нареждаш на стелажите. Дори огънят в камината не те топлеше. Не и вътрешно, само позволяваше на мускулите и телесните гънки да усетят прилива на енергия, но до там. Всичко останало се вършеше машинално, без особено желание, само по задължение на битовизма. Едва ли е най-добрата представа за семейно огнище, но е единствената с която Мареил-ови разполагаха. Добре, че нито стария, нито младия бяха алчни и се задоволяваха с това, което им предоставя съдбата. Ако старши изпитваше някаква привързаност към тези дървесини и камъни, то тя идваше само от факта, че я е съградил със собствените си две ръце, вместо да я купува на готово. Имота бе взет на заем от общината, към която плащаше всеки месец приемлива рента, но всичко друго бе продукт на собствените му усилия. Стопанисваше я колкото е достатъчно и туй то.
Сега, той излезе от кухнята с посипани с брашно ръце, което доста учуди младока. Не вярваше, че дядо му е способен да меси каквото и да е, камо ли хляб, както предполагаше, че ще се окаже, но дъртия умееше да го изненадва по всевъзможни начини. Така или иначе, пренебрегна обикновените въпроси и свади и привключи към най-важното за него, поне за момента.
-Стана малък проблем с огъня ми.
Мъжът прие думите му доста на сериозно. Обхождаше го с поглед, но единственото, което различаваше бяха няколко драскотини и синини, които бяха пресни и нови, и не той бе причината за тях. Отиде до масата и грабна един бял парцал, като избърса ръце в него, а после го захвърли на същото място, като парче ненужен плат. Запали една цигара и чак след третата дръпка реши да заговори, все по неговият си сух, безразличен начин.
-И какъв е този проблем?
Седна на дървения стол, без да сваля очи от внука си и зачака, така притеснителното му уж обяснение.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




Къщата на Тарен Мареил старши Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Къщата на Тарен Мареил старши
Върнете се в началото 
Страница 1 от 5Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Скайфол :: Скайфол-
Идете на: