ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Къщата на Тарен Мареил старши

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeВто Апр 30, 2013 8:11 am

First topic message reminder :

Домът на старият пиро маг се намира в началото на града. Къщата му е сравнително малка, не разполага с кой знае какъв уют или богат интериор, но всичко, което съдържа е напълно достатъчно за Мареил, напуснал родното си място в търсене на злато и слава. Той е сприхав човек, доста недоволен от живота си и винаги стремящ се за нещо повече, но късмета така и не иска да му се усмихне.

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Oldmanpracticebyflierz_1

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.


Последната промяна е направена от poli_dreamz на Пет Май 16, 2014 12:51 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

АвторСъобщение
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeЧет Юни 06, 2013 12:54 pm

Малко ме поставяха на тръни онези неща, които не познавах добре (да, кулинарните умения на дядо също ме изкараха от релси... оставаше само да вземем да си разменяме рецепти и плетки като майка и щерка.... но пък много обичах такива тестени храни). Сега старшия избърса следите от кулинарното си поприще и се върна към характерната си поза в мое присъствие- с цигара и свъсени вежди.
Друго нещо също не познавах както трябва- уменията ми с огъня. Исках да не се правя на всезнайко, а да уча и надграждам чрез нахално питане на ментора си по всякакви поводи.

Обаче се почувствах все едно имам де жа вю: като бях на 7, дори не се мъчех да се впиша в имението на Каскар- пердашех си самосиндикално без да ми пука от никого. Затова когато едни племенници на Илирас, малко по- големи от мен, бяха на гости, цял ден ме тормозеха.
Когато отидох да търся защита от мама, тя ме изслуша, гледайки ме с онзи неин поглед, който те докосваше като ръка- можеше да погали нежно, а можеше и да те стисне за гърлото във всеки момент... накрая просто каза: "Ако това мислиш, че е проблем и не можеш да се справиш, никакъв мъж няма да стане от тебе!" и... ме накара да се чувствам двойно по-зле. Чак след време осъзнах, че това бе най- добрия начин, по който можеше да ми помогне и доказваше нейната трезва майчина грижа.

Та... получих де жа вю само относно момента, в който се чувствах ужасно глупаво и даже да не бях чул смях от стареца, подът взе да ме поглъща, а таванът да ме притиска. Какво да му кажа? Че спасявах .... тюлен? Затова реших да прескоча подробностите, защото не го засягаха, затова преглътнах на сухо и както си стоях прав, подех:
- Без да искам материализирах огън. Трябва да го контролирам, но твърде лесно се пали и... опърлих един... идиот. Реших, че трябва да знаеш.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeЧет Юни 06, 2013 1:21 pm

-Без да искам материализирах огън. Трябва да го контролирам, но твърде лесно се пали и... опърлих един... идиот. Реших, че трябва да знаеш.
Очаквате ли, Тарен да избухне? Да се ядоса, да се развика на внукът си? Да почне да го получава, да му проповядва морал и да бръщолеви наставнически с клатещ се показалец пред лицето му: "Дядо, така не се прави. Не е хубаво". Очаквате ли да стане, да му зашие един шамар зад врата и да го обиди с епитети като "Глупак, невежа, нехранимайко, сополив пубер"? Това биха били част от реакциите на нормалните родители, тези които живеят мирно и кротко и за тях важно е на масата да има храна, конят да е здрав, а кравата да дава мляко. Но не такива са ценностите на аристократичните магьоснически родове. Не и на повечето. Старият дъртофелник само повдигна вежда, сякаш не разбираше какво му се казва и за да подчертае неразбирането вдиша шумно от тютюна.
-И?
-Какво и?
-Не разбирам какъв е проблема.
-Как така? - почти не му се озъби младока.
Не вярваше, че грубият мъж пред него ще остане нехаен за този толкова голям за него въпрос.
-Така! Един идиот повече или по-малко, все тая. Няма какво да те тревожи. Ти си огнен маг за да създаваш огън. Не е ли така?
-Така е....но....контр...
-Контролът ще дойде с времето. Какво ме занимаваш с маловажни проблеми? Имам си свои собствени.
-Какво прави твоите проблеми по-важни от на-останалите?
Възрастният Мареил се изправи и с все същия незаинтересован вид загаси фасът в стъкления пепелник.
-Това, че са мои.
Този отговор направо затвори устата на тинейджъра. Не знаеше какво повече да каже по въпроса. Явно дядката изобщо не виждаше нищо нередно в деянието му. От една страна това бе хубаво, защото нямаше да го мъмри, от друга пък искаше да може да използва стихията си само когато пожелае, нито по-преди, нито след.
-Стига си се тюхкал. Казах ти, всичко с времето си. Не може да искаш от едно пеленаче да се задържи на крака нали?
-Не.
-Същото е и с теб. А сега, ако ще вечеряш вечеряй. Ако не, прави каквото си искаш там.
И така, сивокосия се обърна, пренебрегвайки особата на роднината си и се върна в кухнята, където трябваше да довърши тестото и да го остави да вкисне цяла нощ. Едно от малкото неща, които умееше добре. Другото бе, колкото да не умре от глад.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПет Юни 07, 2013 7:33 am

Ядене.... ооо, да... трябваше да ям... имах желание да изям всичко минало или не някаква термична обработка, но стомахът ми беше свит задето го лиших от обяд и знаех, че бързо щях да се заситя. Все едно ми казваше "Ще ти го върна тъпкано, задето ме остави празен и колкото по- голям ти е апетита, толкова по- бързо ще те накарам да ти стане тежко." И прав беше... трябваше да помисля какво да ям утре на полагаемата ми обедна почивка.

Суровата /или поне не претенциозната/ битова обстановка тук ми позволяваше да грабна каквото намеря и да се тупна направо на масата. Това никак не ми пречеше, но аз първо си измих ръцете в банята, за да не се пречкам в кухнята, а после накиснах дрехите си. И всичко това само защото миризмата на риба ми напомняше физиономията на перчещия се пубер... не ми трябваше такъв слузест трофей. За разлика от него, аз не предпочитах лесни жертви. Тази моя първа реална победа не ми донесе самоуважение или радост; противникът ми не можеше да ме накара да се гордея със себе си, въпреки че си заслужи боя.
Мушнах се в кухнята, където старшия довършваше тестото. Без много търсене видях онова, което влизаше в графа "вечеря". Грабнах направо тенджерата с... нещото, което направи идиличната картинка на дядо-кулинар на пух и прах и се разположих във всекидневната. Но максимата, че гладът е най- добрата подправка, се доказа от лакомото опустошаване на кашата /да, нещо като каша беше/.
След първите хапки, попаднали по предназначение, започнах да възвръщам уменията си да разсъждавам.

Така, значи? Отново дядо ми ми даваше картбланш да действам без да се тревожа и да правя онова, което сметна за добре по начин, който сметна за добре. Прие това, че съм се забъркал в сбиване толкова спокойно... наистина за него бях индивид, чието възпитание не влиза в компетенциите му. Явно нямаше да ми помага, ако оплескам нещо, но и нямаше да ме спира. Хубаво, това ме устройваше! Имаше късмет, че не бях безразсъден нахалник, който ще овършее Скайфол щом усети, че не носи каишката на родителския надзор.
А най- хубавото беше, че начинът, по който прие всичко, ме поощри да отстоявам правотата си ако не с всички, то поне с доста средства. Сега нямаше и следа от колебание в мен- старшия направи така, че да не се чувствам виновно, дори и да бях попрекалил, щом съм постъпил правилно /да, етикецията и възпитанието поставят такава цензура на личното мнение, че често върху правилните постъпки е залепен черния надпис " така не е хубаво"/

И при все това... дядо ми не изневери на традицията мнението ми за него да бъде на принципа "една крачка напред, една назад".
Както се бях зарадвал, така и после крайният му егоизъм ме издразни до немай къде- това да счита себе си за мерило на всичко беше глупаво. Може да имаше и основание, с което се е сдобил през годините, ама да омаловажава моите пробл... момент!... всъщност работата не беше там, че като цяло дядо ми не се интересува от останалите... проблемът беше в това, че не се интересува от МОИТЕ терзания... явно и аз подсъзнателно поставях себе си доста високо в йерархията на вселенските събития... но не бях като него. Не, такава крайност не можеше да избие на повърхността, дори и да имаше предпоставки в характера ми. Аз се опитвам да се контролирам- дори и да взема да меря със своя аршин всичко наоколо, пак нямаше да се държа като него.

Не усетих кога бях станал, прибрал останалото ядене, не обърнах внимание дори къде е старшия, чиито уши сигурно тлееха защото беше център на разсъжденията ми в момента, оказах се облегнат на прозореца и подпрях поглед в очертанията на града само колкото да не виси напразно във въздуха. Светлинки никнеха по сивите кубчета от сгради. Като тъмен камък, богат на слюда, Скайфол се разстилаше в сумрака. Имаше нещо вечно живо, непрестанно в движение из този град и то не се криеше. Това нещо беше населението. Шумът по улиците е индикатор на социалните настроения, на състоянието на икономиката, по него се познаваше дали е делник или празник, дори колко е часът. И слепец нямаше да сбърка тези показатели щом се заслуша в пулса на тълпата. Тя танцуваше и се смееше, сигурно тъгуваше, но правеше всичко това свободно. Твърде свободно.... защото явно законът изпускаше някои от многобройните нишки, с които държеше хората... по периферията и под повърхността като тектонски плочи клокочеха и мърдаха онези от "сивия сектор"...

Изведнъж ме стресна дълбок глас зад мен:
- Когато лягаш, заключи.
Обърнах се като ужилен, та чак дядо ми се учуди.
- А... да, добре... - не бях сигурен дали чух всичко, което каза, но после бръмбарите в мозъка ми свършиха нещо полезно, за което почти бях забравил- утре съм в осем на работа, може ли да ми дадеш някакъв будилник?
- Ще пусна кучето да те събуди, когато аз преценя.
Въпросното куче се мушна след това със стопанина си в стаята му и вратата се тръшна зад тях.
Ама че човек...
С доста хора се запознах днес... кмета, работодателите ми, леля Лили... Може би единственото, по което си приличаше дядо ми с тях, беше сериозността по отношение на задълженията. Каквото и да си говорим, дъртият беше голяма, сурова скала, при която никой доброволно не би отишъл да се радва на пейзажа- можеше спокойно да ти строши вратлето. Усмихнах се. На какво?- и аз не знам, но се усмихнах. За преминалите мимоходом лица, с които се сблъсках днес, нищо не мога да кажа- наборът ми сигурно ми се заканваше пред сбирщина себеподобни, а онова момиче навярно сега четеше "Брачна нощ" и въздишаше съчувстващо. Аз също имах какво да чета... и при тази мисъл въздухът наоколо ми се стори по- гъст. Други емоции бяха изместили преживяното след досега ми с "Територията на прокълнатите" и пак взе да не ми се вярва, че един хартиен носител може да е толкова страшен. Прехвърлих отново на ум предупрежденията на Степфан и Габриел. Накрая реших да не я захващам сега- бях уморен и исках да си почина.
Как ли щеше да се "радва" дядо ми на подобна книга като знам как и той обича прокълнатите. Направо не ми се мисли...

Отправих се към стаята си, чудейки се къде да прибера книгата и мимоходом се опитах да издебна Берас докато се пощи и да го погаля... пак не се получи. Извъртя се и изсъска нещо като "Хей". Постоях, огледах се като крадец да не би да ме чуе някой и заговорих шепнешком на пилето:
- Можеш ли да приказваш?
Отговор не последва. Кукумявката ме гледаше нацупено.
- Ще ти донеса бисквити утре - заговорнически се наведох, за да спазя ритуала при подкупите. Кукумявката направи същото- източи врата си срещу мен и ме гледаше право в очите. Не гъгкавше.
- Добре, лека нощ!- поех към стаята си и тъкмо когато затварях вратата, чух следното:
- Искам от оная пита с плодове!
Направо се ококорих... ето защо лесно се учел на команди..... та той наистина разбира какво му се казва! Засмях се и погледах невъзмутимата нацупена физиономия на пилето.
- Май трябва да внимавам какво говоря в твое присъствие, а?
- Май трябва да внимаваш какво говориш като цяло.
Бях наистина ошашавен. Едва не взех да подскачам от въодушевление. Само се надявах това животно да прави изключение от правилото "какъвто стопанинът, такъв и любимецът", че двама подобни индивида щяха да ми дойдат в повече.....

Затворих вратата и положих неимоверни усилия докато спра щуращите се на всевъзможни краища мисли. След това сънят дойде за секунди и се посипа по тялото ми като свеж пролетен дъжд.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПет Юни 07, 2013 10:28 am

Сутринта дойде по-бързо от очакваното. Една от онези нощи, които минават без грам сънища. Спал си часове, а ти се струват като броени минути, бързо изтекли в потока на времето. Тарен спеше сладко, сладко, но идилията му бе прекъсната от подвижния будилник, каквато роля щеше да приеме тази сутрин кучето пазач. Като всяко интелигентно животно и то можеше само да отваря вратите. С един скок, бутна дръжката надолу, после избута дървената плоскост с муцуна и се шмугна през достатъчно широкия отвор, право в стаята на младши. Наближаваше шест сутринта, показно за което бе току що разпукалото слънце и лекият хлад, който още се разстилаше из околията като невидима пелерина. Няколко часа по-късно и тя щеше да изтънее, заместена от топлите за сезона лъчи.
Но да се върнем към будилника. С тихи стъпки, той се приближи до леглото и седна на пода, втренчвайки погледа си в спящия момък. Едва доловима усмивка се чертаеше по лицето му, а едната ръка безпомощно висеше от ръба на кревата. Лежащ по корем, той все още не бе готов да посрещне новия ден, но в случая никой не го питаше. Няколко кучешки лая разцепиха тишината. Уви, нашият герой не отвори очи. Явно шумът и лизането по ръката нямаше да помогнат, затова животинката предприе малко по-нестандартен и груб начин. Изправи се и се дотътри до дланта на Мариел, която почти докосваше земята. Отвори челюст и заръфа два от пръстите му и то доста силничко. Не ги разрани, само няколко дупки щяха да бледнеят за известно време, но напълно достатъчно, че младия мъж да отвори рязко клепачи и да се разшава нервно.
-А какво? Какво?
Първоначално си помисли, че някой го напада, но когато видя, че е сам с кучето, разбра какво се е случило. Разтри ухапаното място и погледна домашния любимец изкъсо.
-Чудесно събуждане, няма що. Доставя ти удоволствие да ме тормозиш ли?
Помярът само завъртя глава наляво, после надясно, а като капак излая един път за потвърждение на думите му.
-Да, благодаря. Страхотен приятел си.
Нямаше как, явно трябваше да се излюпи от гнездото си и да посрещне новата доза задължения. С голямо нежелание, отмести чаршафите и стъпи на крака. Облече се в някакви съвсем обикновени дрехи, които дори можеха да минат за работни и се отправи към банята, за всекидневните си нужди, като ходене до тоалетна, миене на лице, сресване и тем подобни баналности.
Когато най-накрая се озова в същината на къщата, дядо му го подмина, свеж като краставичка.
-Добро утро. Колко е часът?
-Шест.
-Шест?
-Нали си на работа от осем?
-Да, но....мислех, че мога да спя поне до седем.
-Иска ти се. - подсмихна се дъртия и излезе на двора, а Тарен неволно го последва. -Виждаш ли онези дърва там?
Сивокосия посочи една купчина от близо два кубика дървесни трупчета, наредени в пирамидна форма, едно върху друго.
-Нацепи ги преди да тръгнеш. Това ще е тренировката ти за днес.
-Това? По-скоро ми изглежда на хамалщина.
-Приеми го така - ту вършиш нещо, за да ядеш, ту заякваш. А сега почвай!
Заповедта не подлежеше на обжалване. Самият той, бе грабнал един чук и кутия с пирони и като зави зад завоя на къщата, отиде до задната част на оградата, която се нуждаеше на места от поправка и подплата. Този човек определено почваше от рано с работата. Толкова възрастен, а толкова жилав. Заслужаваше почитания, ако не друго, поне за трудолюбието си. Колкото до младия Тарен, той все още гледаше трупчетата и забитата в едно от тях брадва. В близост се намираше и пънът, на който да бъдат поставени, за определената цел. Берас подскачаше от клон на клон, сякаш бе поставен за часови, който да следи изпълняването на заръката и от време на време изграчваше по едно: "Пита с плодове, пита с плодове".
Момъкът запретна ръкави и се зае за работа. Не трябваше да се бави, ако не искаше да закъснее за библиотеката.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПет Юни 07, 2013 3:35 pm

Как започват хората деня? Някои с усмивка си мислят за последното нещо, което е владяло ума им преди да потънат в сън, на други сутрешните часове тънат в мъгла преди да изпият чаша кафе и да си вземат душ, трети - с искрено нежелание и досада подхващат пак да въртят еднообразното колело на своите задължения.
Аз започнах деня... преди самият ден да е започнал.
Хлад, безветрие, безвремие, аз и след сутрешните ритуали още бях сънен. Природата не беше набрала инерция, за да задвижи всичко както си му е реда, но дядо ми я бе изпреварил вече с две обиколки.
Въпросните два кубика дърва си бяха внушителна пирамида. Струпани там като масивен планински гоблин, чакаха да ги разфасовам на четвъртинки... минимум.
Не бях въртял брадва от зимата, така че онези специфични групички мускули около врата, кръста, гръбнака, бицепсите и над лъчевата кост бяха в покой от време оно. Само специфичните движения с мотиката и това, с което се захващах, ги активираха. Единствено мускулна треска ми липсваше... затова когато старшия се отдалечи, започнах да загрявам. Бях още вдървен от съня и се надявах поне малко от малко да ми дойде настроение за работа... не че работата има нещо общо като цяло с желанията, но два кубика си бяха много нещо. И един кубик си е много нещо.
Разкърших добре врата, раменете, лактите, кръста- по два вида упражнения за всяка група. На кръвта ми й трябваше малко та да припне по тялото ми и дори взех да си тананикам една песничка за великия дракон, литнал над Сто слънца, който събудил пролетта и превърнал снеговете в облаци от пара.
Не беше подходяща за сезона... но и цепенето на дърва не беше.
Брадвата се оказа тежка.. масивно ковано острие, гладка дръжка- вероятно от топола. За щастие беше изключително остра и дъбовите трупчета започнаха да показват кремавите си сърцевини без много да се дърпат.
Имаше и чепати борове... ухание на смола се разнесе в хладния въздух. Само пара от устата ми липсваше и прехвърчащи снежинки, за да е пълна композицията.
Берас явно обичаше тежкия труд.... да го наблюдава имам предвид, и кацна на въжето за простиране, а след това и по- близо до мен- на съседното дърво. За по- големите пънчета имаше приготвени клинове, но не бях стигнал още до тях. Взе да ми става топло и щом смъкнах вехтата риза, я закачих до кукумявката да си правят компания.
- Пита с плодове!- за пореден път самодоволно ми напомни надзорникът ми.
- Абе... - обърнах се към него докато нагласях поредния пън,- ти защо се правиш на две и половина пред хората?
Пънът стана на осминки, а отговор така и не последва, но аз не се отказвах. Друго си е да разнообразиш работата с нещо. Най- най- крайна фаза на отегчението щеше да е да започна да броя колко пъна съм нацепил и колко остават...
- Защо се правиш на прост папагал, като можеш да водиш разговор?
Втори пън замина при другите готови. Погледнах към Берас, който стоеше много съсредоточен, все едно обмисляше какво да отвърне.
Мускулите ми се бяха сгряли добре и наистина усещах благотворното влияние на физическата работа... но не бих го признал пред дъртия, че току- виж вземе и така да ме посреща като се върна.
- Така ме устройва- чух внезапно птицата зад мен.

Наоколо се оформи пръстен от светли стърготини и по- едри парчета за подпалки. От тази страна на двора слънцето напече най- напред и галеше гърба ми все едно ми дава едно рамо за кураж. Птицата обаче не искаше слънчеви бани и се премести по- навътре в короната на дървото.
- Дядо ми не те ли е взел за да си приказва с някого?- поех си глътка въздух, бях започнал да се задъхвам, защото много настървено нападнах работата и бързах колкото мога, но умората беше далече, далече от отпочиналото ми тяло. Зачаках търпеливо отговор докато нови пънчета изчезваха от общата пирамида.
- Нали го виждаш колко е приказлив... - вметна със странната си интонация Берас и след това отново натякна - Пита с плодове!
Нагласянето, цепенето, мятането и-пак-обратно продължаваше с пълна сила. Предпочитах, щом захвана нещо, да го свърша колкото се може по- бързо, защото не обичах да влача дадена задача. Но това тук нямаше как да се свърши наведнъж.
Старият беше приключил с неговата си работа и се прибра в къщата като само ми метна едно око, колкото да види дали още ръцете ми са на мястото си. Това беше по- добре от досадните възрастни, които обожават да се правят на знаещи и важни пред сополанковците като мен и то дори за елементарни неща, които и сополанковците можеха.

Брадвата започваше да ми тежи осезаемо...
- Би ли ми казал колко е часът? - обърнах се към пилето пак, докато то дърпаше ръкава на ризата ми, а аз си почивах.
- Не съм часовник.
- Ти и петел не си, ама ставаш рано сутрин.
- Пита с плодове! - Берас приложи за пореден път опита си да ми се изгади с натякването си и продължи да играе невъзмутимо с ръкава. Това само ме разсмя и започнах да се чудя как да се закача с него на свой ред.
Тогава от къщата се подаде стария и ми извика:
- Достатъчно.
Аз погледнах значително намалялата пирамида и се надявах мускулите ми да не ми отмъстят, че я форсирах така. За момента бях доволен. Забих инструмента си с раз в големия пън, издишвайки шумно събралия се в гърдите ми въздух, грабнах ризата и последвах птицата, която подушила аромата на кафе, предусещаше и храна. Представях си се отстрани като някой епичен герой, повалил многобройните си противници и пристъпващ в новозавладения замък... не ме съдете- всеки има своите моменти вдетиняване, а единствения начин да се забавляваш така, дори и да си заобиколен с магия и говорещи животни, е да отпуснеш въображението си и да се биеш с вятърни мелници поне малко.
Шумният часовник показваше малко след седем. След като се измих наново все едно тепърва започва утрото за мен, прострях и хубавите си дрехи на въжето, опънато на двора.
С огромно облекчение видях, че петната от скъпите тъкани са изчезнали.
Блажена усмивка се разля по лицето ми, а аз се разлях по креслото във всекидневната, където дядо ми вече привършваше тъй наречената "войнишка закуска" - масло, сирене, пресен хляб и за разкош - сладко от произволен плод, в случая вишни. Всеки от нас мълчаливо прехвърляше мислите и задачите си като на картотека, набелязани старателно в съзнанието му.
Чувствах се така все едно е сряд обед - бодър, любопитен за предстоящото, дори смея да кажа и весел.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeСъб Юни 08, 2013 5:16 pm

Двамата мъже се хранеха, всеки замислен за своите си работи и като че ли изобщо не си обръщаха внимание. Не приличаха дори на съквартиранти. Те поне си подхвърляха по някоя друга дума, но тези двамата сякаш съществуваха в отделни собствени светове, които се бяха наредили един до друг и ги разделяше невидима граница. Като стъкло, поставено по средата на масата, което им пречеше да завържат какъвто и да е контакт.
Истината е, че така им отърваше. Не копнееха да се впуснат в сладки приказки за деня, за времето или за семейното благо, затова продължаваха да се игнорират, все едно това е най-естественото нещо на света. Вътрешно всеки искаше да заговори отсрещния, да усети поне някаква минимална, формална фамилна нишка, но инатът и голямото лично самочувствие пречеше на тези инстинктивни пориви. Семейство Мареил винаги са били сдържани, дипломатични и като цяло неемоционални. Точно за това и родът бе оцелял толкова години. Но в реалност, те бяха раними души и Тарен младши бе чист представител на думите ми. Единствено гордостта не му даваше да покаже тези наченки, защото искаше някой ден да стане като баща си, че дори и може би малко, съвсем малко като дядо си. Възхищаваше се на мъжете Мареил, колкото и бегли да бяха познанията му за тях и не искаше да ги разочарова, както и себе си.
Затова, никой не се учуди, когато младокът се изправи от масата, веднъж щом приключи със закуската си и без да отронва и дума почна да се приготвя за работа. Държеше да отговаря на службата си, затова замени неофициалните дрехи с една везана ленена риза, червен елек върху нея и лежерен черен панталон, от намачкан плат, който нямаше да го кара да изглежда префърцунен, но щеше да му предаде осанка на учен младеж.
Докато вършеше тези малки щрихи на подготовка, старши дори не го погледна. Продължаваше да дъвчи тихо, като от време на време хвърляше по някой друг къс на кучето, което бързо го излапваше и надигаше муцуна за допълнително. Когато брюнета бе напълно готов, той вече бе запалил третата за деня си цигара и се бе излегнал на облегалката на стола, за да отмори стомаха си.
-Е, аз тръгвам. - чу гласът му, но не отвърна.
Дори не направи жест за довиждане. Просто незаинтересовано пое поредната дръпка. Тинейджърът свъси вежди при тази лаконичност, но реши, че не иска да почва поредния скандал, който да помрачи настроението му, затова се извърна и тръгна към вратата. Чак когато я отвори и краката му се озоваха на прага й, думите на дъртия го спряха.
-Бих искал днес да не закъсняваш много. Очертава се да има пороен дъжд и ще е добре да си в къщи по това време. Понякога стават бури в морето. Не се навъртай там.
-Това ли е всичко?
-Да.
-Добре, ще се прибера рано.
Тарен затвори вратата след себе си и спря за момент. Съвсем лека усмивка се оформи по красивото му, като нарисувано от гениален художник лице. Значи така се показва привързаността на мъжете Мареил.
-Хъх.... - измънка сам на себе си пиромагът и потегли право към града.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПон Юли 01, 2013 4:27 pm

Аз бях ухилен до уши, но за да не реши дядо ми, че се радвам на него, придобих по- сериозно изражение щом влязох. Отворих грубо вратата и веднага осъзнах колко лоша идея беше това.
Нали знаете как за да са по-внушителни преди да ви накажат, възпитателите изброяват провиненията ви, за да налеят чувство за вина? Ето сега започвам да изброявам своите:
влезнах като пълен некултурник, хуна, вагабонт изобщо- без грам сдържаност, второ- от мен течеше вода, обувките ми бяха мръсни и ако майка ми беше тук, щеше да ме обърне към вратата и да ми бие даде начална скорост с един шут; и не на последно място от някъде стана течение, вратата ми се изплъзна и се прасна така, че стените завибрираха. Само стиснах очи и се вкочаних. Щом ги отворих, насреща ми беше моят съдник- потърпевшия стопанин- негова милост дядо ми. Той се подаде от своята стая, препасал парцал с масло за гресиране на оръжия (познатата миризма беше пропита в цялата всекидневна) и ме изгледа, повдигайки едната си вежда без да губи и грам от кръвопийското си изражение.
Изправих гръб и поздравих:
- Добър ден.
- Вечер е- през зъби процеди дъртия.- Какво си се юрнал да ми трошиш къщата?
Мъжът направи две крачки към мен, бършейки ръце в парцала.
- Бързах, защото вали.
- И като бързаше случайно спря ли да вали?- резкият му тон почиваше на солидни доводи.
Не исках да вадя арсенала с надпис "нагло поведение", понеже беше прав, затова стиснах здраво езика зад зъбите си и не откъсвах очи от лицето на дядо ми. Той се приближи съвсем и взе да ме оглежда като хрътка. Кучето само любопитно наблюдаваше без да взема страна, но кукумявката, виждайки празните ми ръце, кацна на шкафа до нас и ме гледаше на кръв.
- Отивай да се оправиш и направи салата, докато наглеждаш вечерята- старши не помръдна от мястото си докато не тръгнах към стаята си и тогава подвикна също толкова строго- И да си изчистиш мърлящината тука.

Свалих мокрите дрехи. Исках да се изсуша час по- скоро. Не ми се нравеше допира на студена вода.
Приключих с търкането и преобличането. Беше доста мрачно, но не сметнах за необходимо да паля осветлението. Започваш да чувстваш дадено място за свое едва когато можеш да се движиш в пълна тъмнина из него. Забавно е!
Във всекидневната пак нямаше никой и от инат не исках да питам нито къде има парцал за пода, нито каква трябва да е салатата.
След малко ровичкане из кухнята сам си отговорих.
Когато приключих своето хигиенизиране и това на пода, се отправих в изходна позиция до "гърнето с вечерята".
На печката вреше въпросното ядене, което се изкушавах да коригирам като добавя поне чубрица, но реших да не се меся в естествения ход на събитията. Прозорецът беше отворен, защото иначе в малката стаичка ставаше задушно. Сякаш се хипнотизирах от бълбукането на котлона, тракането на дъжда по обектите навън, равномерния звук от ножа по дъската за рязане. Тогава осъзнах, че може би съм уморен, но тази идея не ми отърваше, затова я изпъдих като мръсно коте.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПон Юли 01, 2013 4:52 pm

Кълцане, кълцане и пак кълцане. Ама, че метаморфоза. До преди няколко часа с четка за рисуване в ръка, а сега с нож, или да го наречем сатър, който от всичкото отгоре бе със затъпено острие. Късмет му се вика. А Тарен знаеше ли как се точат ножове? Веднъж беше наблюдавал готвача на Каскар. Какво беше? Взимаш тъпия и още един и почваш да го....най-просто казано, четкаш в острието на другия, за да може и първото да се изглади. Речено сторено! Колко трудно може да е?
Младежът отвори един от шкафовете и грабна първия нож, който му мернаха очите. Вдигна го нависоко, все едно го предаваше в култ и го огледа. И да го гледа и не, той няма да се промени.
Та, доближи затъпения нож до новият, залепи върха му в началото на дръжката, пое си дъх и се чу едно звучно *храссс*. Стомана в стомана изсвистя, но крайния резултат бе леко казано....нека направо ви опиша. Силата, която използва Тарен бе толкова голяма, че дланта му не успя да задържи тъпия предмет и той буквално изхвърча от ръката му, забивайки се над мивката. Дървената дръжка стърчеше победоносно,а  самото острие се клатеше нагоре-надолу. Беше затъпен, но пък от друга страна гъвкав. Така би си помислил някой, който умее да извлича смехът и положителната страна от всичко. Не, че нашият герой бе толкова емоционално осакатен, но имайки предвид чия къща бе намушил. Е, да речем, че се изпъна като струна. Цялото му тяло потръпна, сякаш през него е пуснат волтов нагревател. Бе повдигнал рамене, почти скрил главата си в тях, а косата бе настръхнала. Усещаше как всеки момент дядо му ще връхлети като хала и видял произшествието, ще се озове на улицата.
И така и стана. Мареил старши, чул тъпия звук, влезе в кухнята си. Още щом младежа го усети се извъртя, закривайки с тяло забития в дървото нож, и си лепна една такава широка, но изкуствена усмивка, че от километри си личеше, че нещо гнило се случва.
-Какво става тук?
-А? Нищо! Какво да става?
-Чух някакъв шум.
-Шум?
-Да, като от удар.
-А....имаше гръмотевица.
Старецът изгледа сурово и неодобрително внукът си. Това извинение хич не му се струваше правдоподобно, и не защото бе невъзможно. Даже напротив, беше си много логично, но изразът му....
-Ааа.... - махна с ръка нехайно и излезе. Може би ставаше параноичен.
Тарен си въздъхна облекчено и забърса челото си, по което бяха избили миниатюрни капки пот от притеснение. Това беше на косъм. Като по чудо му се размина. Извърна се, отиде до оръжието и го извади, като малко му се опъна, но в крайна сметка успя. Вдигна го пред лицето си, което бе доста намръщено, все едно неодушевения предмет му е виновен и изруга.
-Тъп нож.
Взе отново острия и този път, доста по внимателно, с умерени, не толкова резки движения, почна да го точи. След минута и тази дейност бе готова и се зае да довърши салатата. Маруля, домати, краставици, пресен кромид и репички. Чисто, просто, елементарно и вкусно. След овкусяването, той не пропусна да сложи повечко подправки, които да компенсират липсата на такива в манджата, я занесе на масата, сложи я по средата и се върна, за да сипе от основното ядене. А то, моля ви се, се оказа един прост бульон, с нарязани в него на едро картофи и парчета мръвка от съмнителен произход. Е, какво да се прави, не винаги можеш да ядеш прясно изпечени, топли кифли с колбас. Всеки ден не е Великден, са казали с хората и то с право.
Когато всички се озоваха на масата, а под всички се визират и животните, кукумявката кацнала на една от облегалките на столовете, разтвори клюн и пискливо заграчи.
-Пита с плодове! Пита с плодове!
Животинката си искаше своето и наставнически напомняше за него. Ама, че идилия, а?

/Теди, спокойно може да опишеш всичко до края на вечерта, чак докато си лягаш и ще четеш ли, ще спиш ли, сама си решаваш:). NB: Soundtrack-a на Карибски пирати води до такива постове :Д/

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeВто Юли 02, 2013 7:58 am

Смущението да ям пред хора, което споделих с вас днес, не важеше за дядо ми по една проста причина: той изобщо не отразяваше присъствието ми.
Не се налагаше да се опитвам да потъна в земята и да се правя, че ме няма, защото стария гледаше през мен все едно съм невидим. Така бяхме все едно в собствени аквариуми с тъмни стъкла, отвъд които нищо не съществува. Единственото, което свързваше двата ни свята беше... кукумявката. И двамата поглеждахме Берас, когато той напълно съзнателно и умишлено подвикваше към мен.
- Какво иска това пернато? - неочаквано ме попита старши, но гласът му, нарушил самовглъбението ми ме връхлетя толкова изненадващо, че дори не разбрах въпроса и изтупках само невинно "Моля?". Липсваха ми само пърхащи миглички при подобна интонация и сам щях да си ударя един шамар зад врата.
Дъртия знаеше, че имам пръст в тези задкулисни събития и реши, че се правя на две и половина, затова повтори по- натъртено:
- Какво му е влезнала в главата тая пита?
- А-ами аз...
- Да де, знам, че си ти!
Подразних се. "Това си е наша работа" ми идваше да му кажа, но не беше така- птицата си е негова, затова си форсирах възпитанието и му отговорих:
- Обещах да му купя такава пита, но беше затворено като се прибирах. Съжалявам... утре пак ще видя.
Дядо ми беше запалил цигара и почистваше зъбите си, прокарвайки с цъкащ звук език по тях, но не ме изпускаше от поглед. Сигурен съм, че нещо му се въртеше в съзнанието- усещах напрежение. Беше ми забранил изрично още в началото да храня кучето, може би и кукумявката беше под запор за моите любезности... а въпреки че беше своенравна, аз си я харесвах. Една такава пухкава, че даже като ти мрънка на главата, става още по- сладка. Душичка с характер... имах слабост към такива.
Въпросното животно се умълча, защото не искаше да му завържат човката, ако прекали с шума и се прибра в клетката си. Аз станах да разтребя само и само да не изкушавам стария за още разговори, които да подлагат на изпитание сдържаността ми.

Последваха типично битови вечерни ритуали, които са толкова тривиални и обичайни, че даже не ти правят впечатление.
Докато ги вършиш, те просто се случват машинално и си мислиш за стотици други неща, но не и за баналните изпълнения в момента, в моя случай- миене на чинии.
Това е нормално- такъв вид битовизми в ежедневните си проявления са така естествени, че дори не си струва да ги споменавам- те се подразбират. Като заключването на вратата на излизане. Толкова е логично и обичайно, че, потънал в мисли, дори не обръщаш внимание дали изобщо си го свършил и често се налага да се върнеш до вкъщи, за да провериш. Подобни "ритуали" са просто преход към същинската част на заниманията ти... като са светнеш лампата, щом влезеш в килера. Нужно ли е да се споменава? Надали. Освен ако не се случи нищо необичайно... като при точенето на ножа преди час... това няма как да не се спомене! Направо ми излезнаха и малкото ангели, благоволили да се мотат в ума ми.
Сега ми беше смешно, но тогава....... хич.
Добре... може да съм некадърен в точенето, но в забиването на ножове явно имам потенциал! Може да точех нескопосано, но поне точех силно! Ха- ха! И това е добро начало! Прокарах пръст по резката, останала до мивката, и се опитах да я замаскирам с... търкане, натискане на краищата с нокът, молби и заплахи, изказани на ум, обаче... не успях. Карай! Щом не са ме видели, значи не съм аз!

Изкушавах се да запаля цигара, щом се върнах във всекидневната, но за мен пушенето още беше отделна дейност, а не съпровод на основните ми занимания. Не изпитвах нужда, нито беше станало рутина, та да окадявам наоколо с повод и без повод. Нито, да речеш, се притеснявах от дядо ми, само че винаги бях малко вдървен пред хора "дали го правя както трябва".. струва ви се глупава работа, нали? Но всеки пушач - начинаещ или опитен, ще ме разбере за какво говоря.
Първите пъти са сконфузно нещо... явно това важеше за всичко.
- Аз отивам оттатък- след минута съобщих на старши, а той даде разрешението си, че съм свободен дори да си троша главата както сметна за добре, с едно... "Мхм" или по- скоро "Мм"
***
Тупнах се на леглото, но не по корем, разбира се, защото освен всичко дюшекът беше доста твърд- стоеше като на буци, а да лежиш така е неудобно до невъзможност... мъжете знаят за какво става дума.
Извадих старателно прибраната торба, в която дремеше "Територията на прокълнатите". Нямах търпение да разбера какво има вътре- сякаш това не беше четиво, а го възприемах като черна пропаст, която все още по думите на Габриел, самия той не е преодолял. Поредното предизвикателство- видях днес, че водата не е непобедима и подхождах с голяма доза самоувереност към прокълнатото изкуство. Романтизмът ми нашепваше, че щом я разгърна, неминуемо ще проблесне светкавица отвън, за да допринесе за повече драматизъм... разбира се, това не се случи- на природата й беше през оная работа какво правя. Само щипещото усещане по пръстите ми си беше все така осезаемо, когато докосвах твърдата корица. Поех си въздух, тъй като спомените от последния ми досег с нея не бяха твърде приятни и продължих да чета след пролога, до където ме прекъсна Габриел.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeВто Юли 02, 2013 8:41 am

Веднъж отгърнал страницата, всичко сякаш изчезна. Светът изгуби своя блясък и се пренесе в един друг, много по-различен, много по-опасен и по-мрачен, където сивотата преобладава, отчаянието е на почит, а смъртта ритуал на покаяние.

ГЛАВА ПЪРВА
"НАЧАЛОТО НА ЕДНА ЕРА"
     
"Във тъмни, хладни, празни стаи,
където се кръстосват сенки бледи,
където древни книги сън сънуват
за отминалите времена, когато са били дървета,
и въглищата раждали са диаманти,
и никой не познавал светлина и милост-
е мястото, където онзи дух царува,
наречен Сенчестия крал."                                      

Вятърните мелници люлееха перките си, скърцащи остро и сухо. Сигурно не бяха смазвани от години. Металните прътове свързващи ги една с друга бяха ръждясали, а от сивият бляскав цвят не бе останало нищо друго, освен медния отенък на ръжда и мръсотия. Няколко порутени къщурки бледнееха из околията, стърчащи неестествено на фона на заобикалящата ги пустош, все едно бяха пробили почвата ръце на скелети, в които ако не внимаваш можеш да се спънеш. Самият път бе като самотна миниатюрна пустиня, с твърди песъчинки. Нищо не поникваше по него, нито един стрък или заблудено цвете. Почвата придобиваше различни нюанси на жълто и бежово, зависи от слънчевата светлина, която колкото и да се стараеше, не успяваше да пробие над атмосферните влияния и достигаше до земята притъпена, изпаряваща се. От гората се процеждаше по някой друг писък, като грачене на гарга, вой на койот или някое друго същество несъразмерно озовало се на прага на смъртта и живота.
Всичко тук крещеше за едно ново начало. Сухите хълмове, гъстата мъгла, която кара дори деня да изглежда затъмнен и мрачен, хладният въздух, щипещ кожата, безбройните шумове на задгробието. Гробовете!? Те бяха десетки и с всеки изминал час броят им се увеличаваше. Нямаше определени очертания, труповете биваха заравяни в един участък, оформен ей така по средата на нищото. Просто едни грозни дупки, които дори нямаха плочи.
Нейде в далечината се чу вик. Млад, току що създаден вампир гореше под слънчевите лъчи. Тялото му се съсухряше и се превръщаше в пепел. Каква безмилостна гибел само. Грозна и в същото време магнетична, наелектризираща, караща кръвта ти да кипи от удоволствие. Гледка достойна за сцената. В онези дни, вампирите бяха едва шепа и бързо умираха. Никое начало не е перфектно все пак, но и до там ще стигнем, след някоя друга глава.
Той подмина трупа, като купчината прах, каквато си бе. Погледа му не показа грам съжаление. Стъпките му отекваха басови и ритмични, а очите обхождаха оставеното му царство, на което така и не бе обърнал внимание....до сега...Бялата коса се вееше от въздушните течения и оставяше след себе си диря на мухъл и аромат на чума, разлагаща се плът и величие в едно. Матовата кожа като че ли никога не можеше да хване тен, а шиповете, закрепени по лактите можеха да изпотрошат цяла скала само с един единствен удар.
По едно време, от първите храсталаци на гората изскочи момиче. Невръстно хлапе с одърпани дрехи, скъсани на места, измърсено лице, но ясни, светли и дълбоки очи. Тичаше гонено от нещо, нещо, което нямаше контури, само една тъмна сянка, и сякаш не виждаше нищо пред себе си. Тичаше стремглаво, запъхтяно, докато накрая не се блъсна в здравите му крака и тупна на земята. Детето повдигна глава и сините му ириси потънаха в неговите червени, които предвещаваха смърт. Смъртта е болест, от която няма спасение, а той бе нейния вестител, нейният първоизточник и краен кей, на чиито пристан да завържеш лодката си. А лодкаря продължава да пее своята последна песен до след малко, когато ще я повтори за някой друг.
Мъжът се наведе над момичето и хвана няколко от черните му букли. Странно, но то не се плашеше. Гледаше го толкова кротко и милно, все едно пред него се е изправила някоя фея от градските легенди. Сянката настъпваше неумолимо и все повече се приближаваше до труповете на присъстващите. Погледът му я долови и той протегна ръка. Само след миг, тя се спря, изтъни и изчезна от полезрението им.
-Кажи ми, дете....за какво мечтаеш?
-Мечтая? - прискляпа няколко мъти момиченцето. -Какво е мечтая?
-Това означава какво най-много искаш на света.
Хлапето се замисли, напрягаше мозъчето си до пръсване, докато наблюдаваше ту босите си нозе, ту огромният мъж пред себе си.
-Искам да имам дом. - отвърна накрая то, сигурно в решението си.
-Дом а? - усмихна се белокосия и я хвана за ръката, като я вдигна и положи на рамото си.
Огледа местността, като да я обхождаше цялата.
-Права си, това не прилича на дом. Искаш ли да го създадем заедно?
Синеоката кимна развеселено и се вкопчи във вратните му мускули. Мъжът тръгна напред, а с всяка следваща крачка изпращаше магията си наляво и надясно. Тъкмо стигнала до повърхността, тя образуваше различни пътеки, оформяше къщи, цял един град. Детето виждаше как пред очите му се съгражда пристанището, сгради, магазини. В далечината се издигна огромна постройка, която много по-късно щеше да стане нейн дом.
-Как се казваш, момиче?
-Таня! - изчурулика малката, а душата й се пълнеше с благодат. -А ти кой си?
-Аз съм....Дяволът.
-Дяволът? Какво е това?
-Аз съм един от създателите на този свят. Бог!
-Много грозен свят си създал.
-Всичко това ще се промени.
Колкото по-напред отиваха, толкова повече неща пръкваха от земята, извисяващи се нагоре, пропукващи през мъгла и смок. Едно ново начало!
-Аз и Дяволът ходим ръка за ръка. Аз и Дяволът скачаме, хванати ръка за ръка.... - тананикаше детето и клатеше главичката си в такт с думите си.
Всичко отне не повече от два часа. За едно мигновение, цяла една територия бе оформена, изградена по собствените му виждания, чакаща покрусените души да се заселят в нея. Неговите поданици най-накрая щяха да се превърнат в равноправни на останалите.
-Хубаво е.
-Харесва ли ти?
-Да!
-Остана една последна щриха.
Богът погледна нагоре и протегна за пореден път дланта си. От пръстите му се процедиха черни нишки, които достигнаха небето. Няколко облака се сгъстиха, сляха се един в друг, а когато ветрецът ги отми, разкриха огромната черепна глава, която щеше да посреща и отпраща посетителите.
-Искаш ли да дойдеш с мен, Таня?
-Къде?
-В моя дом. Голям е. Има много неща, с които да си играеш.
-Искам! - възкликна чернокосата, а малките точици около носът й игриво се бърчеха от ентусиазъм.
Мъжът се усмихна и се разпръсна на хиляди частици, заедно с малката на ръце. От тях не остана нищо, освен света, който създадоха заедно. Света на Себастиан Дантес, който щеше да стане известен по цялата земя като Територията на Прокълнатите. От този ден нататък мирисът на кръв и слуз, на канали и мърша, стана още по-наситен, още по-очевиден, но и по-примамлив. Новата ера започна.....

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeВто Юли 02, 2013 2:28 pm

Трудно ми е да опиша какво се случваше докато чета, защото... аз всъщност не четях. Буквално! Аз не виждах никакви букви срещу себе си. Листът изчезна, книгата също, очите ми се замъглиха, но текстът се раждаше в съзнанието ми под формата на чиста информация, която като влага попива в мозъчните ми власинки. Но не само това! Всичко стана неусетно и дори нямах възможност да се учудя- коварно, както упойката започва да действа и изведнъж изпадаш в безсъзнание, така и аз преди да се усетя тъмната пелена от очите ми се вдигна. Текстът продължаваше да влиза в мен с всяко вдишване, а след това и всичко, което се описваше, се озова пред мен. Потънах в измерението на съня или по- скоро в нещо много подобно на него- нямаш периферно зрение, не можеш да извършваш движения, които не позволява сценария на извратения ти мозък, а същевременно усещаш всичко и се подчиняваш безропотно на невидимата корда, управляваща сетивата и тялото ти. Така докато четях за мелниците, те изникваха пред мен и пак се изпаряваха, щом идваше друг фрагмент. Усещах скърцането на пясъка под нозете ми, подушвах въздухът, пропит с нещо... нещо непознато и необяснимо... НЕживо, НЕприятно. Не можех да предположа какви са тези места, но информацията, предвидена да попадне в мозъка ми, отговаряше на неродените ми въпроси. Звуците се врязваха в ушите ми, не можех да извърна глава на никъде, освен към онова, за което четях. Буца заседна в гърлото ми и не мръдна до края от там. Смъртта на вампира беше жестока, но не можех да му съчувствам - нищо в мен не трепна освен лека погнуса и дори ми хареса оттенъка на пепелта, в която се превръщаше. Писъците караха кожата ми да настръхне от... приятна тръпка. Това ме уплаши. Нима изпитвах удоволствието, което би изпитал и автора? Бих искал да е така, но не беше... това си беше лично моя наслада. Сега пред мен се изправи мъгливия образа на Белокосия Черносърдечен Бог. Виждах само това, което перото на съветника му ми описваше. Усещах всичко, което искаше от мен да усетя, но не ми се бъркаше в настроенията.
Тогава се появи момиченцето. Ето тук не исках да се оставя да бъда свидетел на съдбата й- уплаших се, опитвах се да помръдна, да отида към нея или аз да избягам- невъзможно. Аз не бях там, слава на Елисандра, но се страхувах за това дете! Ужасно се боях! Сякаш ако се случеше нещо лошо с нея, аз щях да изпитам болката й. А какво друго можеше да се случи освен нещо лошо? Стиснах зъби и пулсът ми биеше като луд в напрегнато очакване.
И..... Дантес все да създава дом на бедното дете. Ъъ!? Пред мен никнеха сгради и аз крачех заедно с тях там, където Грегъри Грей казваше. Виждах това, което смяташе за добре- очите на Тъмния бяха поразителни... червено, в което се крият всички сенки на мрака и всяка светлина на разрушението. Той стана защитник на това крехко създание.
Трогателно?? Не.
Това беше просто каприз на един отегчен... бог.
Правеше го, защото сам се чувстваше заинтригуван, виждаше в това някаква занимавка, някаква приумица за да не му е скучно. Царството му щеше да си тъне в забвение, ако не му хрумна да си поиграе малко. Виня ли го? Не. Опитвам се да го разбера. Не може да четеш книга, написана от най- приближения му служител и да не изпиташ доза от уважението, с което е писан разказа. Това е временно впечатление.. всичко е временно и картините се топяха една след друга във въздуха- ставаха на жълтеникава мъгла и в запушеното огледало идваха нови образи. Ако авторът е наистина обективен, нямаше книгата да е вид пропаганда или похвално слово. Е, сигурно в очите на покълнатите поклонници тази жестокост на Дявола да е върха на сладоледа, но моите впечатления нямаше да са с формата на плюсчета.
Ето... сега добавя финалния щрих. Сам създал света от нищото... плашеща прилика с кмета Скайфол, не мислите ли? Може би затова боговете толкова го харесваха.
Територията бе изградена под формата на детска игра... Бих използвал израза "вдъхна й живот", но в този случай тук това щеше да е неуместна ирония- Дантес просто подреди смъртта и създанията на мрака си имаха къщички... мамка му и идилия. Смъртта и крехкия живот, кацнал на рамото му, съществуваха заедно напред в книгата. Това ме изненада. Честно! Страшно оригинален е в своите капризи този Дантес. Той и малката Таня се стопиха в пространството, аз останах само миг сред пейзажа- финален далечен кадър на цялата местност, свиреп шепот, поседна глътка кървави изпарения и съзнанието ми бе освободено от хватката на разказвача. Почувствах се така, сякаш се събуждам- виденията потънаха в тъмнина и от тъмнината се появиха очертанията на стаята-склад. Все едно отворих очи, но... нямаше как да съм бил със затворени очи до сега, понеже не бих могъл да чета.... нали?
Новата ера.... може би много й се радваха прокълнатите... моето негативно отношение към тях или щеше да се стопи в мъглата след като ги опозная, или щяха тези зловонни, блатни изпарения от книгата да станат газ, който гори двойно по- силно във вечен огън от искрите на презрението ми.
Главата малко ме болеше, слепоочията ми пулсираха и очите ми пареха. Нищо фатално. Преброих колко странички е следващата глава и прецених, че искам да прочета и нея.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeВто Юли 02, 2013 2:50 pm

Речено сторено. Не се изискваше нищо повече от прелистването на една единствена страница. Страница, която криеше в себе си много повече, отколкото някой може да предполага. Сигурно е глупаво да натоварва мозъка си толкова на веднъж, но Тарен бе смел, млад мъж и все още смяташе, че една книга няма да успее да го уплаши и сломи. И все пак душата му, отритвайки разсъдъка, нашепваше за препятствие и се разкъсваше между огромното, доста често опасно любопитство и желанието за една истинска мистична история, която ще го накара да потръпне. Но да представим и самата история на показ.

ГЛАВА ВТОРА
"НЕРВНОТО РАЗСТРОЙСТВО НА ЕДИН СОМНАМБУЛ"

В дълбините на града, създаден едва преди четири години, всеки ден се отваряха стотици искрящи очи. Всяка вечер се захлупваха, за да изчакат новата сутрин и да поемат по пътя си. Нощ е! Градът спи! Улиците са пусти, облаците гъсти, мъглата подскача из металните шахти и вдига похлупаците, от които излиза пара. Пара на талази, пара като небесни светкавици - изгарящи, упояващи, отравящи. Градът спи! Не...не целият, не съвсем.
Един чифт очи всяка вечер се отварят против волята си. Надигат се и гледат към луната. Белите ириси са като стъклени топчета, с черна точка по средата просто за развлечение. Очите се изправят от леглото, а постелята безжизнено пада на пода след тях, като кръпка от отдавна разкъсана плът. Краката машинално тръгват към главната порта, боси, напукани на места, с изпъкнали вени, синеещи се в пълен контраст на бялата почти като на мъртвец кожа. Ръката отваря вратата и тръгва напред, без да я затвори след себе си. Право напред към нощта. Звездите подигравателно мъждукат и си шепнат тайни, сочещи към безмълвно движещата се като привидение фигура. Подиграват му се - на неговата безпомощност, на неговата нищета и на това, което ще извърши. О, той го върши всяка нощ. Всяка нощ става, всяка нощ гледа луната и всяка нощ прекрачва прага на този дом. На сутринта, още преди слънчевите лъчи да са пробили гъстия смок, се завръща, а дланите и дрехите му са изплискани с кръв. Поглежда се в огледалото, измива алената амброзия и си ляга. Неспособен е да спре. Не може, дори да иска. А той иска. Иска го много, повече от всичко, но няма силите да се контролира. Защото е слаб. Толкова душевно слаб. Без воля, която да се бори с инстинкта на чудовище. Без смелост да признае сам пред себе си нещастната си участ на клетник. Само в съня е той щастлив, затова спи. Спи по цели дни и нощи. Спи и сънува. И само в съня...убива.
Къдравата кестенява коса се вее на хладния вятър, а босите ходила стъпват по камънаци, счупени стъкла се забиват в петите, съчки раздират пръстите. Той не усеща. Нищо не усеща. Върви и гледа луната.
Градът е все още така пуст. Толкова нов, че от нито един прозорец не се прокрадва дори една запалена свещ. Вампирите все още не осъзнават какво притежават, а нощните създания предпочитат да обитават гората, вместо застроения участък.
Той върви по безлюдната алея и все повече достига до желаната цел. Няма значение коя е, всяка би свършила работа. Сива, черна или бяла, всички бяха еднакви. Цветовете не ги деляха по нищо. Стигна до една - също така затъмнена. Обитателите й отдавна спяха. Застана пред вратата и докосна бравата. Бели снопове енергия се прокраднаха под пръстите му и отключиха. Чу се изщракване, а после всичко бе толкова лесно. Прекалено лесно.
Малкото легълце го чакаше с широко отворени обятия, а нищо неподозиращото момченце, блажено караше своя втори сън. Кокалестата ръка се протегна и улови яката на пижамата му. Ако го стиснеше за гърлото, то щеше да почне да вика и да събуди родителите. Затова го пое в прегръдката си и като призрак напусна къщата, все едно никога не е стъпвал в нея.
Понесе го към кея. Право към реката. До тогава детето се е събудило и осъзнало, че не се намира в майчиния дом почва да пищи. Непрестанно пищи, пищи та се къса, пищи та чак мъртвите да събуди. А ако те чуят и другите ще чуят.
-Хвърли го във водата. Накрай го да млъкне. - прошепна му неясен глас, идващ от собственият му мозък.
Той сграбчва хлапето за едната ръка и го води към насипа, където ще го удави като мокро коте. Обвива боричкащото се дете в мечешка прегръдка и скача заедно с него в реката. Малкият вече се съпротивлява с всичка сила, спалната му шапка пада и се понася по водата. Коленичи и изважда мократа шапка. Погледът му е замаян, има вид на боксьор, който ще издържи още един рунд и ще се просне на тепиха. Той отблъсква увисналото на врата му момченце. То го одрасква, оставя му съвсем лека драскотина на врата, и го хвърля в реката. Детето вдига поглед, лицето му трепти под водата и над него преминава рибка. Май е костур. За миг, мъжът се пита какво ли вижда момчето, взряно през сребристия щит на водната повърхност в лицето на онзи, който го натиска надолу, който го дави, но после пропъжда тези мисли, сякаш никога не са се пръквали в съзнанието му. Ръката на хлапето щръква нагоре, тъмнокафява ръка, по която се стича вода. Пръстите се свиват в юмрук. Отварят се, после пак се свиват. Момчето вече не се мята така напористо, движенията на ритащите му крака се забавят, очите, които се взират в очите на мъжа, придобиват любопитно изражение, но кафявата ръка продължава да стърчи нагоре, юмрукът продължава да се свива и отпуска, свива и отпуска. Изпод водата не излиза нито звук. Изпънатият лакът започва да се прегъва и ръката увисва, пръстите отново понечват да се свият, но застиват. За миг ръката потрепва и после....
На следващият ден, някъде по обед, той се събужда в кревата си, а дрехите му са мокри, като че да се е къпал, едва преди няколко часа. Надига се, сменя облеклото, а на нощното шкафче намира малка спална шапка. Взима я, разглежда я. Не знае от къде се е появила, нито кой дявол я е оставил тук, но я захвърля, като спира да мисли за това. Излиза и нахлува в центъра на града, за да посети любимата си бакалия. Ще си купи от топлите пирожки, ще приседне на някоя пейка и ще обядва. Докато се разминава с минувачите, глашатай обявява анонс за удавено дете. Дванадесетото убито за един месец. Торбата с покупките пада на сухия паваж и тогава той разбира.
-Не, не отново. - казва сам на себе си.
Никой не го чува.
-Какво ти пука? Просто един черньо. Не е като да ти е роднина. - обажда се гласът в главата му и той я стиска, за да го прогони.
Но не успява.
Същата вечер напуска домът си за последно. Облечен с вчерашните дрехи, които сега са изсъхнали, той стига отново до кея. Съвсем на ръба му, оглежда тъмната река, чийто край не се вижда. Още преди сънят да го е надвил, си спомня за всички останали. За онова, което разпори с работна отвертка, за онова, чиято глава разби в ледената пързалка. За онова, което удуши и за онова, което накара да скочи от стръмна скала в собствения му сън. То така и не се събуди. И последно - за онова, което удави.
Мъжът огледа заобикалящият го град още веднъж. Запечата всички места, които го правеха щастлив и онези, които не понасяше. Затвори очи, разпери ръце, като че е разпнат и повдигна пети. Отпусна тялото си, а то потъна в пенливата река като камък. Колкото по-навътре потъваше, толкова повече сомнамбула в него го превземаше. Но е твърде късно. Твърде, твърде късно. Рязко отвори очи, широко обхващащи водорасли и тиня.
-Копеле! Защо ми го причини? - ругае сомнамбула в него.
Но никой не му отвръща. Никой не му отговаря. И той потъва, губи въздух, дробовете се пълнят с вода и съвсем скоро се пръскат от налягането. Пада на мокрото дъно по гръб, с широко отворени очи. Пада и заспива завинаги, прегърнал своето нервно разстройство.....

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeСря Юли 03, 2013 8:20 am

Стартът на един жесток кошмар бе даден.
С готовност и спокойно съзнание потънах във втора глава.
Сомнамбул... сънят- това най- уязвимо състояние на човека, което е предпочитано от всички жестоки и подмолни създания да вършат злодеянията си. Все още разсъждавах трезво, но веднага тръпка премина по тялото ми- инстинктът ми проплака на момента, че именно вечерно време се захващам чета това, но не спрях, не затворих книгата... не избягах докато все още имах възможност, защото вярвах, че една книга няма да ме победи, макар вече да знаех колко силни са методите й на внушение...

Жълтият пушек от миналата глава сега беше мръсносин, черен, сив... пелерина на нощта от гнусен плат- като саван, с който се обвиват трупове.
Нездравия покой, засилващ внушението, че нещо не е наред бе разкъсан рязко- като завеса, от която излиза свирепото лице на истината- писателят ме накара да видя очите на един ... нечовек.
Този сомнамбул беше това, в което аз най- много се страхувах да се превърна- слаб, безпомощен, извън контрол... Той вече не е господар на себе си... а дори по- лошо- именно това беше истинското му лице! Да, Гегъри Грей повдигна пелената на неведението и от там се появи потвърждение на опасенията ми- виждах откъслечни кадри как потъва в нощта, окъпан в светлината на свирепата луна и облечен в тъмнината на своето умопомрачение. Видях кръвта, която измива, усетих аромата й по мокрия фаянс на мивката, почувствах засъхналата кръвна плазма и как става слузеста при отмиване. Изпитах ужасът, с който се сблъскваше сомнамбула и отвращението от онова, което нямаше сила да спре. Не го съжалявах- боях се от него, презирах го, заклеймявах го, издадох му смъртна присъда, защото убийството на невинен човек е нещото, от което най- много се боях, най- силно мразех, най- ревностно отхвърлях... И тогава авторът се изгаври с мен!

Вече виждах картините през очите на сомнамбула- ръцете, които за пореден път отваряха вратата бяха мои- краката, които не усещаха режещите кожата стъкла, а само чуваха глухото цепете на кожата бяха моите! И аз не можех да ги контролирам! Просто те ме носеха напред... Опитах се да си повтарям, че това е само книга, но беше толкова истинско, че не можех да си повярвам- чувствах вятъра, чувствах глада за невинни жертви, кого щях да убия тази вечер. Господи... АЗ щях да убия!!! Мускулите ми се напрягаха, за да го спра да отвори вратата... но тя се отвори... на кое семейство ръцете ми щяха да сложат черна лента? Чия смърт в неживия свят на прокълнатите щеше да бъде пореден щрих в олтара на извратените деяния?... Не... никой не заслужаваше насилствена смърт в съня си! Това беше най- подлото от подлите неща! Мислех си това и напук, за гаврата, кожата ми настръхваше от извратено вълнение.
Господи......
И тогава... детско креватче!
Нали смъртта си е смърт? Защо е двойно по- трагична, ако е сполетяла някое дете? Не знам... тялото, което сега имах не мислеше за това, за него беше двойно по- сладка. Нима... нима убиваше само .. деца?!? Ето сега се опитах да изляза от книгата, да затворя страниците, исках да спря, да ме освободи, да избягам.... напразно.
Тази книга имаше уловка- щом прочетеш заглавието и първия абзац на дадена глава, вече не можеш да излезеш от историята, докато не стигнеш края. Завързан си и през тялото ти ще премине всичко, което трябва да изпиташ, ще научиш всичко, което е предвидено на влезе като проказа, като вирус в мозъка ти... ще стоиш и няма да можеш да затвориш очи, защото клепачите ти са изтръгнати.. изрязани, а врата ти е строшен и не можеш да извърнеш глава, да помръднеш дори с пръст...
Тогава започнах да си повтарям, че всичко е само една книга, борех се, опитвах се да подсиля стените на разума си, които щяха да рухнат всеки миг...... взех в прегръдката си момченцето... В името на Елисандра... защо?!  Такава подлост.... Понесох го ласкаво към смъртта му. Клето дете! Исках да извикам, да попреча по някакъв начин... какъв ужас е да се събудиш само за да посрещнеш в пълно съзнание смъртта си... и тогава Грегъри Грей отново се изгаври с неподготвения ми, лабилен мозък- вече не бях убиецът, а самата жертва.
Отворих очи и видях лицето на сомнамбула! Крещях, виждах слабото място на този страхлив и подъл изверг, но телцето на детето не откликваше на командите ми, за да се спаси. Не се защити в паниката си, въпреки че имаше как да се избави....
Кошмарът още повече набра инерция, макар че не вярвах, че това е възможно- щях да бъда УДАВЕН!
ВОДА.... ужас.... агония... агония на една смърт, която те поглъща, само че бавно- мъчително бавно със садистична наслада, за да се мъчиш повече време, за да вярва окаяният ти мозък, че има как да се спасиш, за да са безкрайно гадни последните ти мигове, ти ги осъзнаваш и помниш......
Не... това беше ад!
Водата... САМО НЕ ВОДАТА!......
Драскам, боря се... и умирам.....
Виждам убиецът, виждам края си в пълно съзнание.... виждам рибки... по дяволите! Усещам края си... Викам, а от устата ми излизат мехурчета... чувствам водата, влизаща в дробовете ми... тя нахлува! Идва! Не спира! Господи...
Студена е, тежка, лепкава... усещам я и искам да помръдна, но мърда само детето- все по- слабо, все по- жалко... аз съм това дете- изживявам своя кошмар в детайли...... аз съм сомнамбулът, който безропотно върви под командата на болния си мозък и жертвата, която просто крачи към гроба си... едновременно да убия по извратен начин и да бъда убит толкова жестоко...
Не, не умирай, момченце, не умирай!
Невъзможно- това е повелята на бога, който загнездва в ума ни слабите звена на лудостта. Всичко затихва, всичко спира... край на жертвата, но не и на мъките ми....
Плача, крещя без глас и не мога да си поема въздух! До края на разказа нося тежестта на водата в дробовете си и нито мога да вдишам, нито мога и да умра напълно, прекъсвайки виденията- давя се през цялото време... Разбрах защо хората призовават смъртта щом мъчението идва в повече и само искаш да спре по някакъв начин. Умрях, но пак виждам..... виждам и изпитвам двойно по- силно киселината на съвестта, на отчаянието, на извратеното ежедневие, към което се връща окаяният, гнусен, презрян убиец...
Виждам какво се е случило с предишните деца- усещам как ги убивам, а след миг усещам и какво чувстват докато умират.....
Господи, струва ми се, че дори разбирам мислите им- как плачат за родителите си... не... това не мога да го понеса!
Идва краят- самоубийството- физическото отнемане на един отдавна отнет душевно живот. Трябвало е да се случи по- рано... но сомнамбулът е бил слаб... твърде слаб, за да умре... твърде слаб, за да убива другаде освен в съня си друг освен беззащитни, спящи деца..... Тогава кошмарът става още по- ужасен - давя се за втори път!  Огненият маг два пъти умира по най- ужасния начин... Веднъж малко ли беше!?
Дявол да те вземе Грегъри... но, пардон, той вече те е взел- ти си негов служител, летописец на изчадията, които господарят ти е избрал за свои поданици.
Усещам как умът ми се разкъсва от писъци... последват го и дробовете ми.
Този път умирам не просто от задушаване, а като украса към удавянето е налягането, което пръска вътрешностите ми... но аз съм в съзнание достатъчно дълго, за да го усетя... за да го запомня в детайли...... усещам как смъртта ме полага на дъното и как светлината- извратената светлина на този извратен свят ме гали през вълните.....
После- тъмнина.
Помислих, че наистина съм умрял...
Тогава се събуждам в стаята си.
За пръв път поемам дъх, освободен от хватката на виденията, изпълвам най- сетне дробовете си в въздух, а не с вода. Изпускам някакъв жалък вик, проплаквам, треса се... и... дишам. Аз дишам.. жив съм!
Жестоката смърт поне има край- умираш и забравяш, а аз помня, о, да! Аз ще помня и ще знам какво е да си умрял! Колко пъти още ще го изпитам, докато чета!? Свих се на кълбо, прегърнал коленете си без да изпускам книгата- имах чувството, че тя държи живота и смъртта ми и ако я оставя, ще загубя живота, който ми върна след като ми го отне.
Клатушкам се и плача.....
Ами сега?!
Сега е нощ... като в разказа.
Хората спят... като в разказа.
Някой може би броди и убива... като в разказа.
Аз може би ще бъда убиец или жертва както бях вече в разказа.....
Губя ума си! Това състояние е нелепо! Осъзнавам, че това не е истинско! Постоянно се случват такива неща, но ние живеем спокойно, защото не знаем за тях, защото не сме се докоснали до тях. Сега аз ги докоснах и как бих могъл да живея по същия начин? Ами ако баща ми е бил убит така? Ако аз убивам без да знам или бъда убит тази вечер?
Очите ми обезумели се въртяха от край до край в стаята. Бурята се смесваше със стенанията и хлипането ми... Не съм плакал от ранния си пубертет и всичко насъбрано изведнъж изригна. Не знам дори за какво плачех. От страх? От съжаление? От отвращение? Това е нелепо! Хвърлих книгата в другия край на леглото. Не откъсвах очи от нея, сякаш от там ще се материализира кошмара ми отново. Това е нелепо! Аз съм силен, а това е просто една книга! Повтарях си го, но не го вярвах... та аз наистина усетих как се давя! Умирах от ВОДА, разбирате ли?!
Следващият етап на сътресението ми настъпи- започнах да си говоря на глас:
- Ето, вече знам какво е, това не ме уби и ще ме направи силен... ето, спокойно, сега знам какви са прокълнатите- слаби, извратени... те са белязани. Въздухът, който дишат е белязан. Вече съм по- мъдър, вече знам повече... ето... до сега бях слаб, невинен, а сека ще бъда кален....- говорех си сам и все едно чувах, как някой друг ми говори с треперещ глас... също като сомнамбула! Стреснах се и млъкнах, защото си мислех, че приличам на него.
Ами ако някой влезе от някъде?! Той отключва ключалки с магия! Не, не можех да стоя тук сам без място за бягство! Грабнах кинжала си, но си представих как вместо да се защитавам, тръгвах да убивам с него. Хвърлих го някъде зад леглото- и аз не знам защо.  Взех книгата, защото се страхувах да я оставя без надзор. Стисках кориците й здраво- да стоят затворени, за да не се появят всички ужаси, които крие. Станах и се завлякох като зомби към всекидневната. Открехнах вратата. Там вече няма никого, тъмно е и от опасностите ме дели единствено входната порта! О, не! Не посмях да изляза от стаята си. Хлопнах отново вратата и седнах на пода, затискайки я с гърба си. Така бях обграден от двете страни с багажериите в склада и държах под око прозореца.
Няма как да ме убият!
А дали аз няма да убия някого? Все пак кошмарът ми имаше две лица! Реших да не спя! Щях да стоя буден! Свих се с книгата в скута ми, облегнат на вратата и дори не мигах. Умът ми беше вцепенен, а тялото ми- вкочанено.
Трескавият ми, блуждаещ мозък изпращаше непрекъснати несвързани импулси.... вода... удавяне... убийство на дете... навън имаше толкова много вода! Ами ако се наводни къщата? От какво да се пазя първо!? Аз бях детето и убиецът едновременно...
Лампата гореше колкото силици има, но все ми се струваше, че сенките растат и мърдат. Тялото ми беше смазано от умора и ужас. Колко часа съм стоял така не знам, но неусетно изпаднах в нещо като безсъзнание- просто тялото ми изключи, свито на пода зад вратата, прегърнало всички свои кошмари, побрани между две красиви корици.

.......................Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 L86t........................
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПет Юли 05, 2013 1:19 pm

Нощта, е онзи черен гарван, който идва да отнесе душата и съзнанието ти на място, където умореният ти мозък не може да различни реалността от съня. Бълнуване избива като треска през устата и порите ти, а тялото като ненужна опаковка захвърлено на пода. Ти не спиш, то спи.
Ти си някъде където илюзорното е нещо толкова нормално, а кошмарите безкрайни. Душата ти пътува в един друг свят, свят, чийто край настъпва с пукването на зората. Но дотогава, всичко е позволено, всичко е живо - таласъми, караконджоли и митични същества. Тогава водата, която притиска дробовете ти е съвсем реална и те кара да се давиш в собствената си слюнка.
А книгата , която четеше Тарен, се различаваше доста от тези, които хората четат за приспиване, тя бе темата на кошмара му днес. Никой не знаеше колко време е останал да лежи на студения под, дори той самия не поменеше как се е преместил на леглото...явно тялото му е започнало да усеща студа и от чувство за самосъхранение се е понесло към постелята в тромав соманбулски танц.
След като сънят за водата свърши, започна друг в който нямаше никаква логика, просто сменящи се картини и пейзажи, незначителни, като лекарство което смазваше ранената му психика след преживяния шок. Дали щеше да продължи да чете? Дали това да съпреживява чужди фатални съдби нямаше да му дойде в повече, само той можеше да ни каже.
Но това да четеш Тъмната книга бе все едно да водиш двойнствен живот, през деня си един, а падне ли мрак се превръщаш в някой друг, който не искаш и не познаваш, някой който едва ли ще доживее сутринта.
И като говорим за утринните лъчи, те не закъсняха. Милиони златни мечове прободоха тялото на сумрака и прогониха малката му армия от кошмари и таласъми. Тялото на Тарен бе преживяло нощта, но дали ума му го бе направил?
На вратата се тропна веднъж, после втори път, а после и трети, но никой не отговори от вътрешната страна на стаята. Шумът от блъскащо се дърво, не можа да разбуди нашият герой, попаднал в нещо като припадък и колкото и по-настъпателни да ставаха ударите, те нямаха никакъв ефект нито за неговия слух, нито за неговото съзнание.
-Тарен! Тарен! - принесе се през прага, гласът на Мареил старши, който още малко щеше да строши вратата. Минаваше осем часът, а внукът му все още не се бе събудил. Първоначалната му реакция бе да се ядоса, мислейки, че глупака се е успал и все още мързелува, но след като не отговори нито на блъсъците, нито на виковете му, малко или много почна да се притеснява. Колкото и дълбоко да спи, все щеше да чуе, поне да го напсува, но нито звук не излизаше. Старшия се напъна, оголи рамото си и с трясък разби вратата, нахлувайки в стаята като хала. На леглото, завари внукът си, който бе застанал в доста странна, изкривена и нетипична поза. Едната му ръка висеше от матрака, врата му почти бе счупен, а очите мижаха неспокойно. Сигурно ако повдигнеше клепачите, очната ябълка щеше да се белее и блуждае нейде в пространството.
Възрастният мъж отиде до кревата, хвана момчето за раменете и почна да го друса неистово, опитвайки се да го изведе от неясното състояние, в което бе попаднал, незнайно как.
-Тарен, Тарен, събуди се, събуди се, по дяволите.
В същото време, дъждът отдавна си бе отишъл, оставяйки след себе си само благоуханието на чистота, свежест и малки капчици по тревата и листата на дърветата.

/Теди, пиши как се събуждаш и там каквото решиш./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeСъб Юли 06, 2013 10:56 am

Какво да ви кажа... Щом отвориш очи, ти прекрачваш границата, деляща миналото и настоящето. Поемаш първата глътка въздух от своя ден и това е едно малко раждане- първата стъпка от танца на неизвестното. Когато се наплачеш като магаре ти олеква, а също така и след като се събудиш от сън, независимо колко лош и неспокоен е бил той, като че ли поставяш бариера между всичко, случило се вчера и онова, което предстои да се случи. При мен не беше чак толкова осезаема и целебна силата на спането, защото през ума ми преминаваха пак всички спомени от прочетеното, но за щастие беше като през мътно стъкло. Благодарен съм на онези центрове в тялото ни, които отговарят за самосъхранението- те не се влияят от нашите неразумни, дръзки решения и ни пазят от самите нас. Винаги са там, за да не прекрачим границата на саморазрушението с глупостите, на които се подлагаме. Колкото и да потискаме страха си и да игнорираме болката, ще има една частица, която да сложи край преди да достигнем лимита си. Забравата, чувството за болка, изпадането в безсъзнание- какви ценни помощници- те казват "Достатъчно!", когато ние прехапваме устни до кръв от инат, за да не спрем.

Но цялото светоусещане в мен се пробуди много трудно. Способността ми да мисля се върна чак когато излязох от стаята, носеща дъх на кошмара от снощи.
Докато дядо ми се е опитвал да ме събуди, трупът ми представляваше просто празен, безчувствен съсед. Първо усетих бегло, че някой ме вика...
Съзнанието ми беше напуснало тялото ми и витаеше в някакво друго измерение, гласът отекваше в празните коридори на ума ми, ехото бавно опипваше стените на студения ми череп в търсене на някаква искра, призоваваше духът ми да се върне, стресна застиналите в сенките сетива и там припламна един импулс. Той се плъзна по застиналите мрежи на организма ми и като ток разтресе всяко кътче- огнените пещи на сърцето ми заработиха, меховете се свиха, прибирайки в топлите си обятия кръвта, а след това я изтласкаха пречистена и пламенна в дробовете ми. Те потръпнаха и поеха по- дълбоко въздух. Мускулите ми се събудиха, сетивата отново поеха юздите на колабиралите ми нервни окончания. Усещах, че някой ме мята насам- натам в железния си захват. На този някой също му трябваше време, за да разбере, че съм дошъл в съзнание... условно казано.
Стори ми се, че извиках и се вкопчих в нещо, но бях твърде безчувствен, за да се стресна или уплаша. Нужни ми бяха няколко секунди да осъзная кой съм и къде съм.. Тогава в черепа ми се върнаха ударно всички мисли от снощи, които съзнанието ми се беше постарало да държи настрана от ума ми, докато си отпочина, за да съм в състояние да ги понеса отново. Кошмарът ме връхлетя пак и... стана страшно. Върнах се към последното състояние, което беше запаметил мозъкът ми- сърцето ми се сви, дробовете ми хриптяха, очите ми зашариха невиждащо наоколо, пресъхналите ми устни трепереха. Но преди да обезумея от страх, че някой ме напада, видях, че съм се вкопчил в дядо си и той изглежда така, сякаш умира от желание да включи и юмруците си в събуждането ми (ако вече не го беше и направил). Това ми подейства като запален оцет под носа на припаднал- върнах се към реалността, където Книгата беше само четиво, а прокълнатите - просто раса, с която нямах никакъв досег.
- Аааа, буден съм! - направих опит да отблъсна ръцете на стария, но той ме стисна за раменете още по силно, повдигна ме за последно, заби ме в леглото и чак след това се изправи.
- К-какво ти става, бе, момче?- старши изглеждаше колкото ядосан, толкова и обезпокоен.
- Н-нищо... аз просто бях уморен... и не.. не съм те чул- опитах се да се изправя, но вратът ме болеше адски, все още подутите ми очи мъгливо търсеха отговор как съм се озовал в леглото си и къде е останала книгата.
- Дявол да те вземе! Защо си се заключил? Знаеш ли колко е часът?! Трябваше да откъртя вратата! Идиот такъв!
Стария буквално крещеше с мечешкия си тембър и меките вибрации се удряха дразнещо в стените. Не понасям някой да говори по- високо от мен особено рано сутрин, но сега просто си нямате идея колко щастлив бях, че дядо беше до мен, че някой ме събуди и виждах дневна светлина. Обидните думи, тлеещата ми буза (явно шамар за да се свестя) и грубият тон ми доказваха, че съм жив и всичко, преживяно снощи, е било само лош спомен... Исках да изглеждам и някак... нормално, затова и аз се развиках. Не бях ядосан- напротив! Тези битови епизоди ме връщаха към света, който напуснах, тласнат от собствената ми ментална слабост в мъглите на ужаса.
- Аз нали поисках будилник миналия ден?! Ти: "Не, аз ще те събуждам, когато преценя". Кой е виновен, че съм се успал!?- още се опитвах да фокусирам къде е смотаната книга. Не биваше дядо ми да разбере за нея. Не биваше никой да разбира какво ми причини. Натиснах схванатите точки на врата си, за да ме отпусне и с олюляване се изправих. Гърдите ме боляха и трудно поемах въздух... мамка му и кошмар.
- Забранявам ти да заключваш шибаната врата!- дядо ми блъсна стената със страничната част на юмрука си и прах се посипа от дървения таван.
- Защо да не я заключвам? Тя е за това!- преплитайки краката се мъчех да надяна първия изпречил се панталон от шкафа. Исках да говорим, да спорим, макар и за безсмислици... исках някой да ми говори, да чувам глас по- различен от писъците на умиращо дете... Трябваше да мисля за нещо друго.
- Защото виж какво стана заради тебе, бе, келеш! Не съм си умрял да ти гледам голия задник, да знаеш!- той посочи вратата. Виковете на дядо ми бяха като тътен, вещаещ апокалипсис, но ако беше бесен, направо щеше да ме опердаши, а той дори не ми посегна- не ме  изпускаше от поглед, защото явно се беше притеснил, макар и да ми съдираше кожицата изпод свъсените си вежди.
- Какво да ти кажа!? Съжалявам! Няма да се повтори! Ще я оправя!- старателно се обличах, за да се занимавам с нещо, което да ме погълне в черупката на рутината и ежедневието, за да се ангажира ума ми и да държи кошмарите ми по- далеч.
- Ще я оправиш ти! Ти тебе си не можеш да оправиш... Обирай си дърмите, че минава осем!- старият фучеше наоколо и махаше с ръце, но очите му все се спираха на лицето ми. Чувствах се като пълен тъпанар... но бях жив! Накрая като не го свърташе в стаята, излезе навън.
Тогава видях книгата зад зейналата врата. Явно съм я оставил там... Взех я възможно най- бързо и я прибрах под дюшека. Тръпка мина по цялото ми тяло, но аз я игнорирах- всичко снощи беше само сън.
Нахлузвах обувките си без да обърна внимание какво е времето. Дъртият беше се покрил някъде, кучето махаше опашка във всекидневната, кукумявката ме гледаше странно- явно беше чула шума снощи.
Бързах. Исках да бързам, да не остана и миг без някаква физическа дейност, защото кошмарите ми щяха да сковат мускулите ми пак- никога повече нямаше да си позволя да се превърна в такъв парцал като снощи. Никога! Това беше по- жалко състояние и от онова на осъден, поведен към ешафода. Аз сам се изтезавах със страховете си. Ето сега влезнах в банята- водата се плискаше по мивката и треперех, когато трябваше да я събера в шепите си и да облея лицето си с нея... чувството на вода по кожата ми снощи беше фатално за героите, чиито съдби съпреживявах.
"Ако има опасност да се удавя, ще се науча да плувам!" стиснах зъби и се измих. Трябваше като малко дете да си втълпявам разни неща, за да си вдъхвам увереност- можеш да победиш някакъв нелеп страх само ако играеш по нелепите му правила с нелепи аргументи... веднъж рухнал, разумът се гради с методите на лудостта- започнах да се убеждавам, че всичко снощи е било тренировка, урок. След това хукнах към града- уж бързах да работа, но всъщност исках да излея емоциите си в лудешки бяг. Короните на дърветата снощи се мятаха като мокри китки за водосвет, а сега блестяха неподвижни, нежни, крехки, измити и благоуханни. Слънцето топлеше хладния кристал на въздуха, почвата беше мека, осеяна с локвички и кал, но и тя блестеше. Тичах колкото сила имам- исках да избягам от всичко, преживяно снощи, да изхвърля от тялото си нечистите емоции и прокажените си страхове.
Ето сега ще ви представя накратко какви нелепи неща върнаха психиката ми в нормалното й състояние
"Аз съм достатъчно силен! Спасих тюлен! Вчера победих водата и успях да я изпаря! Ще се науча да плувам! Бил съм се с хора и един жалък, анемичен пъзльо няма да ме изненада! Ще му изгоря кльощавата зурла! Ще изтръгна ръцете му, ще спася жертвите му! Ще го удавя собственоръчно!"
В съзнанието ми снощи нещо се пречупи, нещо умря и това беше моята наивност. Не онази, която те кара да вярваш на хората и да си оптимист - нея отдавна я бях отстранил от пътя си като досадна пречка, не- става дума за наивността, която те прави честен, кара те да спазваш правилата и да вярваш, че хората ще са коректни с теб.
"В живота няма такива правила! Когато се биеш за живота си, трябва да играеш подло! Когато се изправиш срещу подлец, трябва да бъдеш подъл. Ще те дебнат в съня ти, ще крият ножове в ръкава си, ще стрелят от засада с отровни стрели, затова не бива да има никаква прошка и милост! Никаква мекушавост, никаква вяра в справедливостта! Няма такова нещо! Има една истина- или убиваш, или ще те убият..."- продължавах с разсъжденията наум, макар да не исках да приема това за мое верую до сега, защото.... да си призная... бях голям страхливец. Като малък бях твърде тих, възпитан, кротък, направо си бях шубе и не исках да живея в груб и жесток свят... не можех. Предпочитах да стоя до полата на майка си, но не и да се изправя пред бруталната реалност... е, в крайна сметка чашата преля, омразата ми ми нашепваше, че съм готов да прегърна гадните методи на отмъщението за да си извоювам място в света, затова си домъкнах най- накрая трътката тук. Това беше първия етап, а сега книгата премахваше и останалите ми детински идеали. Щеше да ме кали, да ме направи поне малко зъл... трябваше... нямаше друг начин да успея в начинанието си, ако ме беше жал да паля дръвчета и правех път на мравките, щях да свърша удавен или измамен рано или късно. А ако това беше избора ми, предпочитах да съм или саможив грубиян, или дори... убиец... да, това беше по- добрата алтернатива. Хлъзгавият път летеше под нозете ми като пътеката на живота ми, но аз нямаше да се подхлъзна на нея- нямаше да падна пак в капана на собствената си слабост, нямаше пак да стоя на колене на земята. Набрах още повече скорост, тръгнах по мраморните пътеки към библиотеката и заобикалях със силни скокове случайните пешеходци. Те се обръщаха намусени към мен, защото нозете ми напукваха с бесния си бяг картината от нежни звуци в слънчевата, романтична утрин, но аз трябваше да тичам... имах нужда от това.
"Няма да се дам на една книга. Тя е моят противник, с който да тренирам психиката си."
Съзнанието е най- силното оръжие и същевременно най- слабото звено на човека. Щях да убивам и да умирам, докато не се втвърди мекушавото ми, чувствително мозъче... друг начин нямаше.
Пък ако ще всеки ден дядо ми да ме свестява с шамари, докато не победя проклетите си слабости.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeСъб Юли 27, 2013 9:35 am

Има ли нещо по- приятно от изпадането в пълно безвремие след един изпълнен с емоции ден? Не е ли нещо прекрасно да затвориш клепачи, за да отморят очите ти, пренаситили се на всякакви картини. Тишина след шума, мрак след пъстротата, покой след динамиката... зеленина след скитане между напечените белокаменни сгради.
Когато се отбих в пекарната, бях осезаемо отнесен, че даже и приказливата собственичка се отказа да ме заговори. Още едно хубаво нещо- човек да може да съобрази кога не ти се разговаря за да си мълчи.
Не се сдържах и взех да си чупя залъци от питата, по пътя за местообиталището си.
Джобът ми тежеше от злато, от което нямах нищо против да се отърва, но като че ли изпитвах някакво удоволствие да си правя планове, да мисля за напред- като че ли си играех на голямо момче и реших да си кътам каквото мога.
Пхах, като че ли пък имам за какво да харча... Но всъщност имах... все отлагах, но трябваше да мина през Търговския център и да си купя т.нар оръжие на културния свят- облекло. Да, стилът е визитка, дрехите са оръжие, от които се нуждае човек, за да може да оперира пълноценно с ума си- няма да гледат по един и същи начин на мен, ако си се шляя в библиотека с къси гащи, нали? Това не е заради самите дрехи от материална гледна точка, а защото облеклото е израз на едно по- многопластово отношение на човека към самия него и онова, с което се занимава. Ох... как да не ти се прииска да хванеш гората и да се скриеш от хората? Една огромна част от аспектите в живота ни ще отпаднат - социалните роли, контакти, изисквания... И все пак аз колкото и да се отегчавах от подобни позьорски и показни напъни, аз самият се чувствах добре, полагайки грижи за вида си- уважавам се достатъчно и искам да се покажа в най- добрата си светлина... дори когато си показвам рогата, гледам да е по най- внушителния и мащабен възможен начин...
Та... едно такова леко ми беше на душата, трепетно. В какво състояние излязох от вкъщи, а в какво се прибирах... определено това само по себе си беше чудесен развой на деня.
Пейзажът се смени, къщите станаха по- ниски, по отдалечени една от друга, оградите- по- високи, пътищата- по- тесни.
Харесваше ми.
Тук хората изразяваха себе си не чрез кичозни порти, веранди и внушителни къщи. Да, имаше ги и такива, но не това беше важното! Защото и най- богатата къща стоеше куха и безжизнена като порцеланова кукла, ако стопаните й не се отнасяха с любов и старание към градините си- перфектни форми, но бездушна сърцевина. Тук това си личеше- и най- бедната къщичка изглеждаше като приказка, ако цветните й лехи бяха обгрижвани от добри по душа обитатели- растенията не търпят лоши хора. Личеше си кога дърветата и зеленчуците са поддържани от наемен градинар и кога от самия собственик, влагащ лично своята обич.
Пред природата всички сме равни- тя няма очи за златото, животните не продават приятелството си, растенията не цъфтят за пари- за тях е важна душата ти... хах, приличам ли ви на тера маг? Ами... това по влияние на учителя ми. Той ми отвори очите за онази хармония, която рядко можеше да се роди в лудите пламъци на сърцето ми. Двете не бяха в разбирателство- пречеха си, противоречаха си, но и извличаха полза едно от друго- любовта ми към покоя и всичко живо в околния свят хвърляше в неведение онази част от мен, която имаше силата да го руши. И все пак и двете са ми в полза. Винаги енергията, която можех да извлека от природата идваше навреме, за да вкара в ред хаотичното кълбо емоции преди да избухне навън или да ме изпепели отвътре, винаги силата ми ме защитаваше там, където разума и добротата ми ме тласкаха към мекушавост. Та... погаждах се със себе си от време на време.
Свежият въздух все пак имаше дъх на стара трева, на изтощени листа и прашна, напичана цяло лято земя. Природата беше уморено от своя лудешки танц и копнееше за почивка, за летаргия. Ние, хората, гледаме умиращите листа, гниещи под оловните облаци в студената кал и ни става тъжно, носталгично. Мъглите ни душат, отдалечилото се слънце ни гледа също унило. За мен есента си беше онзи сезон, когато нито слънчевата енергия ти е достатъчна, нито още се палят огньове в камините- промеждутък между сбогуването с естествената и очакването на "изкуствената", образно казано, топлина.
Но пък затова природата е избрала да покрива всичко в топли цветове и в дните, в които няма дъждове и облаци, слънцето сякаш грее и от земята и от небето- заслепява те, опиянява те... Всичко е красиво, ако душата ти е спокойна и, ако на сърцето ти не тежи някоя болка, то може да трепти от щастие на всичко, до което се докоснеш.

А аз се докосвах до тясната пътека към къщата на старшия. Наоколо къщите бяха още по- нарядко, човешка глъчка се чуваше рядко, а само кучешките лаеве ми напомняха, че зад гъстата зеленина къщите са обитавани.

Та.. върви си едни момък с бавна крачка и изведнъж започва да върви с танцова крачка- колкото скептични, толкова и трепетни ми бяха очакванията за тази вечер. И в двата случая не знам как щях да изтрая до 9... Една такава тръпка взе да ми "бубалази" по тялото, че колкото не обичах буби, толкова по- старателно щях да се опитвам да се отърва от нея. Напълних си бузите с поредното парче пита. Муцуната и пръстите ми лепнеха от захар, затова отворих вратата с лакът... по- скоро се опитах и още по- точно- не успях. Дръжката беше неудобна и някак не можех да я натисна. Втори вариант- отстъпих назад и вдигнах крака си като за ритник и балансирайки с торбичка храна в обятията, поставих сравнително непохватно сравнително мръсната си обувка на дръжката.
Късно ми дойде просветлението, че надали е добра идея това, но вече беше късно и вратата се отвори. Зарадвах се аз, че дядо ми го няма вътре и... чух покашлянето му иззад мен.
- Сакат физически ли си, или си осакатен умствено?
В някои области има един израз- "вдървих се" /сигурно при тера маговете/, а има и друг - "окостих се" /сигурно се е пръкнал някъде от немъртвите/. И двете означават "застиваш на място в следствие на крайна изненада". Обаче след тези думи се ядосах. Мразех да ми говорят с такъв тон по този начин.
- Не знам... Кое от двете се предава по наследство?- обърнах се към дъртия привидно най- небрежно и пресилено лъчезарно като същинско слънчице.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeСъб Юли 27, 2013 2:04 pm

Ауч....следобедни заяждания....безценно! Как да не се чувстваш най-големия късметлия на света, че имаш семейство, което да те влудява, а ти да влудяваш него? Не бих го заменила за нищо на света. Язвителните забележки, опитите да надградиш другия, да му запушиш устата. Подхвърлените погледи под вежди, ругаенето на ум, а накрая - онази усмивка, която се разлива по лицето ти от сладката тръпка на водената мини битка. Аххх.....
Но моля, да не се отплесваме.
-Сакат физически ли си, или си осакатен умствено?
-Не знам... Кое от двете се предава по наследство?
Добра атака, не мислите ли? И доста добро затапване. Толкова добро, че дори самият Старши се подсмихна, едва забележимо заради гъстия му мустак.
-Не знам, питай майка си. Със сигурност не си го наследил от наша страна.
Добре, това беше грубичко, макар и да не бе изказано със злоба. Така или иначе издразни младия Тарен и той тъкмо щеше да кипне ако не беше последвалият смях от страна на дядо му, който бе искрен, незлоблив и някак си по детински свеж. Неусетно го зарази и двамата се хилеха един срещу друг. Определено обичаха тези малки нападки, давайки им стимул следващият път да измислят нещо по-добро.
В това време от кухнята прелитна кукумявката, надушила изкусният аромат на карамелизирана захар, желирани плодове и ухайно тесто и без да се съобразява, кацна на рамото на брюнета.
-Пита с плодове! Пита с плодове!
Младежът се усмихна и подаде към клюна й останалото наличие на десерта.
-За тази пита ли толкова мрънкаше?
-Да, най-накрая й взех.
Птицата погледна изделието, направи една такава физиономия, да и животните правят физиономии, и недоволно изкрещя:
-Не е цяла! Не е цяла!
-Съжалявам...по пътя огладнях...Хайде, не бъди придирчива.
Пернатото се замисли за момент, но в крайна сметка реши, че е по-добре от нищо, затова почна да рони с човката си, а малки трошички падаха по пода, които кучето досущ като парцал омиташе, оставяйки ни следа.
-Ако си гладен яж тук. Не съм готвил, но има домати и сирене в хладилника. Не си придирчив, нали? - ухили се насреща стопанина на къщата и Тарен нямаше избор освен да се задоволи с оскъдната вечеря.
Всъщност нямаше нищо против. Сезонът все още позволяваше съществуването на градински зеленчуци и нямаше да е лошо да се възползва, преди да се налага да купуват вносни.
Така, след пет минути, момчето се хранеше, само, защото за другите още бе рано, а роднината му щъкаше наляво-надясно, правейки един бог знае какво.
-Тренира ли ти се след това?
Въпросът му дойде изневиделица и тинейджъра определено не бе подготвен за него, а идеята за отказ само накара залъка да му приседне.
-Ами....всъщност....не. Смисъл за утре нямам нищо против, но за тази вечер имам планове.
-Планове? - повдигна едната си вежда Старши. Че кога успя да си създаде връзки, че да има планове? -Какви?
-Ще излизам.
-Ще излизаш? С кого?
-С един.... приятел. Надявам се няма проблем. Нямам вечерен час или нещо такова, нали?
-Твоя работа кога ще се прибереш. Стига да не ме събудиш и да не се налага да ти спасявам задника заради някоя необмислена хлапашка постъпка.
-Изглежда честно.
-И аз така мисля.
Е, след като Тарен се навечеря, реши, че има нужда от малка почивка. След като се погрижи за посудата, се изкъпа и отдели в стаята си. Изтегна се на мекия креват и отпусна съзнанието си. Тази вечер щеше да е хубава. Трябваше да е, иначе всичко щеше да е напразно - престъпването на моралните му ценности, лъжата, надеждите и очакванията. Трябваше да си я направи хубава. Инстинктивно погледът му се премести към мястото, където бе скрил книгата. Една лека тръпка премина по организма му, едно съвсем неусетно желание, но момчето разтърси глава и изби тази мисъл от ума си.
-Не сега. Не днес! Днес няма да се тормозя с нищо повече.
И така, изпадна в блажена дрямка, която продължи чак до осем вечерта. Отваряйки очи, осъзна, че не му остава много време, затова се разтършува из малкото си наличен багаж и извади едни дънки, бяла тениска с надпис на гърба и черни кецове. Небрежното облекло е най-подходящо за плаж, затова реши, че няма да се издокарва по онзи начин, който крещи - аз съм изискан.
След като се облече, взе кутията с цигари и не всичките си пари, за да не се изкушава, се сбогува с животните, защото дядо му се беше запилял някъде и точно в осем и половина напусна къщата, отправяйки се към уговореното място, готов, леко несигурно, за нови предизвикателства....

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeЧет Авг 01, 2013 3:15 pm

Чувството на първото пиянство- безценно. Толкова нови комбинации от усещания, непознати и странни, че чак ми беше забавно да си се представям отстрани.
Зарязвайки дивотиите, за които реших твърдо да не се упреквам и в никакъв случай да не съжалявам, аз се убедих, че вечерта беше запомняща се и белязана от добри събития, което автоматично я прави страхотна.
Ритах весело камъни, когато ми се отдадеш възможност да ги нацеля по тъмната пътека. И преценях, че замайването не ми пречи особено дори да си потанцувам. Мислех си за вкуса на текилата, на ментата и натрапчиво се сещах и за женските устни, дори някъде там, наред с картините на морето и лунапарка, се пръкваше неканен и вида на вперените в мен очи на момичето. И тъкмо когато се замислях за бясните емоции около надпиването, преследването и като цяло дивата нощ, пак една тръпка се връщаше към слабините ми. Да... паметна нощ, наистина. Много нови неща опитах и научих... като това, че не е никак добре да разбъркваш трите алкохола, които си погълнал, на свръхскоростно влакче.

Добрах се до вкъщи, добрах се до стълбите без много шум и... установих, че вратата е заключена.
Това, мисля, че беше напълно излишно да ми го сервира съдбата. Но тя, изглежда, беше преценила, че щом съм в добро разположение на духа, ще приема весело всяка ситуация. Ами... не позна. Тази шегичка беше доста безвкусна. Чувствах се страшно уморен физически, главата ми тежеше, коремът ми, изпразнен и изстърган от съдържанието си, сега се зареждаше с нови киселини, от които ми призляваше.
Тупнах се на стълбите и се чудех дали е по- опасно за здравето да спя навън, или да се разтропам на гадния старец, който е забравил внука си и е заключил по инерция...
Чаках да ми мине яда, но той се засилваше. Станах с олюляване и взех да обикалям по пътеката пред стълбите. Чудех се дали прозорците (с изключение на моята стая, защото те бяха с решетки) бяха здраво затворени и дали брадвата сама по себе си може да работи безшумно върху дограмата им.
Канех се в яда си да направя нещо тъпо, когато решението само долетя- Берас се приземи безшумно на стълбите и ме загледа умно. Когато се приближих, видях, че в клюна му виси ключа за вратата. И нощта отново придоби красив вид. Явно дядо ми не е искал да оставя отключено, но е знаел и че не бих намерил сам ключа, ако го скрие някъде.
След като се вмъкнах вътре, изпълнен с любов и позитивизъм към всичко, щъкащо по тоя свят, Берас май спомена тихичко нещо за възнаграждение или лакомство, но аз не го отразих и, понеже не искаше да събуди стопанина, не го повтори повече, а аз предпазливо се вмъкнах в стаята си. Разхвърлях дрехите и се проснах на кревата. Разсъжденията ми бяха притъпени, мозъкът ми се плацикаше като пихтия в черепа ми, а щом положих глава на възглавницата и се отпуснах в хоризонтално положение, изпитах целия ужас и тежест на пиянството. Всичко около мен се въртеше, знаех, че когато спя по гръб хъркам зловещо, но ако мръднех глава в опит да легна настрани, настоящото ми състояние от "лошо" ставаше направо "страшно" и започваше да ми се гади. Завих се нескопосано и безсилен да търся решение на този дискомфорт, аз просто се опитвах да заспя. Мускулите ми бяха отпуснати и пулсираха като желенце, а кръвта ми пращаше болезнени удари в слепоочията... добре, че от това виене на свят се почувствах като люлян в люлка и откъртих на втората минута. Събудих се само веднъж и от собственото си хъркане, но осъзнал безсилието си пред това неприятно проявление на пиянството, аз просто продължих с поредното за тази вечер непривично за мен занимание.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeВто Авг 06, 2013 5:02 pm

Сутринта дойде като всяка друга - неканена, но очаквана. Може и да не искаш да дойде, но тя ще го направи защото няма друг избор. Слънцето просто изгрява, гали те с лъчите си и отваря очите ти. И въпреки, че още ти се спи, ти си благодарен на сутринта, защото ако някой ден не отвориш очи, то тогава не е на добре.
Но и тази сутрин пристигна - благоухайна, прохладна и приятна. Вместо обаче Тарен да се събуди, той продължаваше да дреме дълбоко, като от време на време похъркваше, заради запушените му ноздри. Остатъчен ефект от пиянството, с който всички сме се сблъсквали.
-Виж го, спи като бебе. - изписка кукумявката, наблюдаваща младежа от рамото на господаря си.
-Като бебе? По-скоро като труп. Смърди на алкохол.
-Той е млад! Млад! Ти колко пъти си се прибирал пиян вкъщи?
-Абе ти защо не си гледаш птичите работи? Ако продължаваш да ме дразниш ще те напълня с ориз за вечеря.
Берас се стресна от заканата на собственика си и отлетя от рамото му, направи няколко кръга и отново кацна на него.
-Загрижен си!
-Глупости!
-Притесняваш се дали не е попаднал в беля.
-Говориш, но не знаеш какво приказваш. Животинският ти мозък стига само за това.
-Защо просто не му кажеш истината? - не се отказваше пернатото, което допълнително ядосваше Мареил старши и той въсеше буйните си вежди сърдито.
-Абе я ми се разкарай от главата.
Мъжът замахна с ръка и птицата отлетя, този път без да се връща. После отиде до леглото и изгледа внукът си. В тази безметежна стойка, хъркащ като исполин, разчорлен, с наквасени дрехи, чийто аромат можеше да му отпуши носа по-добре и от спирт. Изглеждаше на развалина, но в същото време и много познато. Като от неговите собствени младини.
Възрастният маг срита крака на младока, но той не даде никакъв признак на пробуда. Същото последва още няколко пъти, докато накрая стреснат, красавецът отвори очи и рязко се извърна с викът: "Скоростно влакче" и тупна на пода по лице. Явно спомените от изминалата нощ още го държаха, но старши не разбра нищо.
-Какво скоростно влакче бе, пиянде?
Чак след няколко секунди, брюнета надигна хубавата си главица и осъзнал къде се намира се взря в дядо си, който продължаваше да го гледа изкъсо и в неразбиране.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeНед Авг 11, 2013 1:19 pm

Има моменти, когато утрото идва твърде неочакваното- още докато сънят закрие с дланите си лицето на нощта, и миг по- късно ги отдръпва. "Ку-ку"- и слънцето ти се смее насреща. А ти си киселееш недоспал и неотпочинал. Такъв си бях- имах усещането, че съм спал само минута, но какво да се прави- денят ме чакаше. Беше пристигнал неканен, неочакван, малко нахално преди да съм готов, натоварен с всичките задължения и ангажименти, от които си искал да се скриеш за малко, да избягаш, да ги забравиш. Но ето го- на прага ти потропва напористо с крак като нахалната ти леля, дошла без предизвестие с куфари под мишница, нетърпяща и миг да се офлянкваш с посрещането й.
Ох... усетих болка в носа, болка в главата, болка в хълбока... ребрата... изобщо трудно намирах място, а което да НЕ усещам болка.
Долових познатия аромат на прах, дъски и старо сукно за чували. Бях си в стаята. Тази мисъл накара нещата малко да се подредят- почувствах как неразположенията и напиращото ми негодувание поизчезнаха.
Но... за бога... какво правя на пода и какво ме събуди?! Подпрях лакът, докато главата ми се клатеше като тежка неваляшка, извъртях се и видях, че отговорът беше надвиснал над мен- любящото лице на дядо ми с неумолимия касапски поглед на съдия- изпълнител.
Не закъсня и познатия му дрезгав глас:
- Какво скоростно влакче бе, пиянде?
Въпросът свари неподготвена блудкавата каша, играеща ролята на моя мозък. Слепоочията ми сякаш бяха стегнати с менгеме, всеки звук пулсираше болезнено в черепа ми.
"Мамка му... явно съм бълнувал"- помислих си с досада. Коварно бръщолвене на сън... колко ли неща съм казал!? Тази мисъл жигоса съзнанието ми, накара ме да ококоря очи и акълът ми заработи по- сносно. Исках да изглеждам трезвен, не исках да покажа неразположението си и да загатна за снощните лудории.
- Ъм... влакче? Какво влакче?- попитах предпазливо и невинно, но нямах сили да симулирам учудване, защото носа (а от там и цялото лице) ме болеше от падането. Гласът ми беше неузнаваем- прегракнал все едно съм глътнал шепа стружки.
- Аз тебе питам! Какви влакчета те гонят!?- сумракът на стаята и сянката, която хвърляха сключените вежди над очите на дъртия не пречеха жълто-зелените му очи да ме пронизват с блясъка си.
Усмихнах се:
- Не знам за какво става дума.
Дядо ми изпухтя ядно. Надигнах се леко. Не ми беше комфортно да гледам тежките обувки на старши, а той да виси заплашително като исполин над мен. С усилие седнах на леглото. Чаршафът висеше намачкан, а аз се оказах само по долни гащи.... и чорапи. Ах... така ме болеше главата... опипах носа си. Заболя ме още повече. Умирах от жажда и чувствах отвратителен вкус в устата си. Събрах лицето си в шепи, за да успокоя пулсиращия си мозък, който сякаш го мачкаха стадо бронирани слонове.
- Я се стегни малко! Приличаш на марсол. Върви да се пооправиш!
Вдигнах парещите ми клепачи. Старецът още стоеше на мястото си. Идваха ми на ум няколко думи: деспотичен, взискателен, агресивен, ехиден. Това беше изписано на брадясалото му грубо лице. Но аз по навик гледах само в очите на хората. Неговите, ако може човек да се абстрахира от тътена на гласа му, щеше да види, че са изключително спокойни и някак незлобливи... Може би в тях се четеше дори разбиране и съчувствие. Хах... май беше запознат с ритуала в събуждането и Мареил сто на сто не членуваха в клуб на въздържателите. Тази мисъл ме накара да бъда по-снизходителен към парцаливата гнус, която представлявах и до известна степен да се понасям в настоящото си състояние.
За негово и свое учудване не възроптах от забележката и пак се усмихнах.
- Да... прав си. Отивам да се измия.
- Имаш 15 минути.- отсече дъртия и се обърна. Излезе, оставяйки вратата открехната.
Загледах се след него. Чувствах се спокоен- помня как вчера след кошмара на Книгата, той ме изтръгна с грубите си лапи от съня и ме метна безцеремонно в новия ден. Сега отново беше тук, за да ме побутне, да ме нахъса и провокира без да се мотае непрекъснато наоколо, той идваше в нужния момент. Загледах се в изкъртената брава на вратата, позакърпена с няколко пирона. Старши ме измъкна от безпътицата, в която се оказах първия ден в мотела и миналата кошмарна вечер. На него дължа положението си- това е равносметката за изминалата близо седмица. Бащата на моя баща... чрез него усещах принадлежността към рода Мареил. Като че ли този човек беше единственото сигурно нещо, за което да се заловя. Това беше факт, независимо колко си повтарях, че е егоистичен отшелник и безродник. Но не можеш да се доверяваш на човешките чувства- те се променят, потискат, пренебрегват, игнорират в името на интереса. Оказва се, че интересът е този, който в своето криволичене между събития, желания и личности чертае единствената линия, която можеш да следваш смело и със затворени очи. Какъв беше неговият интерес? Ние си оставахме чужди без ненужни сантименталности.
Утрото е онази част на денонощието, предназначена човек да се посвети или в правене на планове за предстоящия ден, или в правене на равносметки от изминалия такъв.
Изпухтях страдалчески. Сега, когато бях сам в стаята, нямаше нужда да се напъвам да изглеждам бодър и адекватен (не че така или иначе ми се получаваше). Главата адски ме цепеше, но поне не ми се гадеше. Дори усещах нещо като глад. Плъзнах очи наоколо. Дрехите ми бяха разпилени, цигарите се търкаляха на пода... хаосът загатваше, че ако погледна в огледалото, картинката няма да е по- лицеприятна. Надигнах се, докато блудкавото чувство на световъртежа обхващаше и вътрешностите ми. Краката ми тежаха, а и главата ми не изоставаше. Събрах с неимоверно усилие дрехите, нацапани с пясък и машинно масло от пълзенето из лунапарка, взех си бръснарските ваданлъци, хавлиена кърпа, "инструментите" за зъбопочистване и се заклатушках към банята.
Мъглива светлина се процеждаше през тежките завеси в хола.
- Добре си се наквасил!- изкудкудяка от някъде Берас.
Потърсих го с поглед и видях, че е заел любимата си позиция над камината. "Денят започва нормално"- помислих си аз.
- Другия път ще ти донеса пита с пияни вишни, та да погледаме твоя сеир.- казах и понечих да надигна каната с вода, лежаща примамливо на масата.
В този момент от кухнята се чу мечешкият бас на старши:
- Не пий вода! Ще те повтори.
- Ъ? - попитах недоумяващо както за предупреждението, така и за факта, че ме е видял. Но нищо чудно- вратата на кухнята се оказа отворена.
- Ох, за пръв път ли се натряскваш така!?- за щастие дъртия не зачака отговора, който така или иначе нямах намерение да му дам, и затършува в един шкаф, от който се чу подрънкване на стъклария. - Клин клин избива. Какво пи снощи?
Спомних си "лекарството" на Майкъл Майърс, но въпреки малкият ми опит, нещо ми подсказваше, че в моя случай нямаше то да ми помогне.
- Ами... - опитах се да звуча небрежно- не беше само едно нещо...
Дядо ми ме изгледа, тръшна вратичките на шкафа и пак се залови с прекъснатата работа. С това разбрах, че трябва да се оправям сам.
Да пиеш вода явно не е препоръчително при махмурлук, но пък да се поливаш с нея е прекрасно нещо.
Озовал се в банята- това убежище от всичко и всички, в което си абсолютно насаме със себе си- аз застанах под хладната струя на душа. Образът в огледалото направо си просеше съчувствие и безплатно лечение от някой хуманен лекар... ако се покажех така на улицата, сигурно и монетки щяха да ми подмятат. Колко унизително! Трябваше да разкарам тези белези на немощ на секундата! Затворих очи и се заслушах в ехото на капките. Отначало тропортенето на водата по главата ми беше почти болезнено, но само след минута възелът на неразположението ми след напиването беше разхлабен.
Насапунисах се и ароматната пяна отнесе и последното неприятно усещане от снощи.
В банята се забелязват и други интересни явления- човек се впуска в едни твърде философски и не- злободневни разсъждения. Аз също не направих изключение.
Снощи беше чудесна нощ... Нощ, в която се осмелих да използвам за пръв път свободата си. Разтоварих се, вкусих много от нещата, които до този момент коварно бяха глождили любопитството ми. Не се укорявах много, задето се натрясках така. Исках го, направих го. Точка.
Пуснах по- топла вода, докато отмивах пяната от косата и тялото си, за да нажежа кожата си почти до болезнена чувствителност- любимо усещане. Все едно малки пламъчета пощипваха мускулите ми.
Снощи се забавлявах заедно с другите, независимо от тях и дори ВЪПРЕКИ тях. Правех онова, което исках- дивях, пиех и това беше едно необходимо изпускане на парата. Няма да се чувстваш абсолютен господар на себе си, ако не прекалиш с нещо поне веднъж, както няма да владееш добре юздите на коня, ако поне веднъж не го оставиш да препуска бясно.
Чувствах, че летя. Вкусих, видях, докоснах много нови неща, бях като пробуден от дълбокия сън на "отшелничеството", наруших границите, които ми бяха наложени против волята ми. Всичко за мен тепърва предстоеше! Това е най- прекрасната мисъл, която пази под крилото си и надежда, и тръпка от неизвестното, и оптимизъм, и очакване.
Апетитът идва с яденето, казват. Но пък с яденето идва и засищането. Аз бях много доволен от гуляя, но нямах намерение да го повтарям скоро. Защо ли? Ами защото той ме зареди (въпреки, че изцеди доста силички от мен) с хъс да се заема още по- сериозно с работа, а не с купонясване. Нали за това са направени почивките? Да се заредиш с енергия и желание за действие, а не да се пристрастиш към пиршествата.
Спрях душа и, без да се подсушавам или да се загръщам с хавлията, застанах пред мивката. Изтърках изпотеното огледало над нея. Вече не изглеждах толкова смачкан. Намазах все още редките косми по лицето с пяна. Свеж (и любим на жените според проучванията) аромат затанцува с парата около мен. Все още бръсненето ми се струваше много забавно занимание- обичах такива "ритуали" на мъжеството... явно (това, разбира се, никога не го признавах дори пред себе си) неувереното ми същество имаше нужда нещо да го кара да се чувства съзряло. Тръпката, която пълзеше по тялото ми при спомена за ... пиенето на шотове с момичето също даваше тласък на по- личните ми мъжки реакции (помня името й, Анет бе запечатана в мен, но нямаше смисъл да я назовавам по име, след като надали щях да я срещна пак- тя бе просто мираж, разтворен във въздуха). Та... за онези реакции... да, мога да говоря спокойно- те са нещо повече от нормално, за тях спрях да се двоумя и колебая дали са "наказуеми", "неморални" или "вредни" още преди да навърша 12. Цяла нощ сърцето ми скачаше като ужилено в гръдния ми кош, секвайки дъха ми, и само миг по- късно започвах да усещам пулсиране на изтласканата ми кръв в.... долу. Но бях твърде пиян за да се отдам на нагона си, потънал сам в тъмнината на стаята си.
Поосвежен и бодър, започнах да разисквам някои моменти, които ми се губеха. Например как и в колко часа се добрах до къщата на старшия? Колко пари ми останаха? Колко, мамка му, беше часа (бях забравил да погледна часовника)? Дали да отида в спортната зала...
Да, трябваше да отида. А как да го кажа на дядо ми? Незнайно защо, чувствах се неловко да му кажа, че искам да тренирам бой другаде. Да, разбира се, това щеше да е облекчение за него, защото не беше първа младост, а и непрестанно натякваше, че съм хърба, но пък... притеснявах се да не накърня тежестта му като мой ментор и учител.
Впрочем, може би изобщо не му дремеше, но за всеки случай започнах да въртя дипломатически подходи в ума си:
"Нали настояваш да заякна, реших отида да тренирам" или "Прав си, че не съм достатъчно силен физически, затова ще отида в спортната зала, където има нужните условия"... и прочие. Може би просто чувствах, че имам да изкупувам нещо пред дядо си- снощи не можахме да тренираме.
Изплакнах лицето си го намазах с одеколон- от ония, най- спиртните, защото другите ми правеха пъпки... С учудване забелязах, че дядо ми използва същия- на рафтчето отстрани на огледалото стояха принадлежностите на старшия. Там нямаше място за моите, затова ги държах в стаята си. Както се казва, ако си държите четките за зъби в една чашка, работата става твърде лична. Преливах от нетърпение да се захвана отново с тренировките си. След снощния релакс имах чувството, че трябва да наваксвам, че изоставам с плана, че се отклонявам от посоката си... Момент! Какъв план?! Каква посока!? Не знам, но и нямаше да разбера, ако прекарвах нощите в пиене и сутрините в изтрезняване, нали така? Сега тялото и съзнанието ми бяха преизпълнени с очаквания, решителност, хъс. Вече бях чистичък, благоуханен и благоразположен. Но все така гладен и копнеещ за кофеин.
Напуснах банята, следван от кълба пара и зашляпах към стаята си да се облека. Пътьом отворих широко прозорците в хола. Свеж въздух погали лицето ми. Денят беше прекрасен, явно затова дядо ми беше решил да пие кафе и да пуши навън. Но познавах добре това лъжливо слънце- ако излезеш под лъчите му, умираш от жега, а ако застанеш на сянка, те сковава студ. Есента пристига, помислих си аз. Рожденият ми ден също...Часът беше девет, а кучето се беше настанило ВЪРХУ леглото ми. Изплезило език, то невъзмутимо ме гледаше весело.
- Я се махай, наглец! - закачливо го нахоках аз, а то сви уши, свлече си рунтавите къдри на земята, но, окуражено от усмивката ми, не напусна стаята. Бях принуден да се обличам в неговата компания. Неловко, но пък... поне си стоеше кротко. От бара бях олекнал само с 60 злато. Браво! Доста по- малко от опасенията ми! Това още повече подобри настроението ми- явно проявявах благоразумие и самоконтрол в такива моменти... до известна степен.
Кучето напусна стаята чак когато усети, че се отправям към кухнята. Тайно таеше надежда, че ще намаже нещо покрай моето хранене. Последва ме, приседна до мен, загледа ме влюбено и беше възнаградено.
- Само няма да казваш на дъртия- прошепнах му аз, докато му давах едно сварено и обелено яйце, стоящо на масата. Животното доволно се облиза. Приех го за знак, че ще пази тайна. Измъкнах хляба, отрязах голяяямо парче, опустоших направо с лъжицата наченато бурканче сладко, гарнирах със сирене (нищо, че беше старичко), придружих го с още едно филиище хляб и довърших с парче салам...
Пълно щастие ли? Според мен това означава липсата на проблеми. За сега проблеми не се задаваха в безоблачното небе на Скайфол. Чувствах се прекрасно.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeНед Авг 11, 2013 3:29 pm

След бързата закуска заради големия апетит и убийствено стържещият стомах, който може да разбуди и мъртвите, Тарен все пак се отправи към верандата с чаша топло кафе, от което все още излизаха пари, макар и в малки количества и цигара в ръка. Застанал пред портата огледа местността, като че преценяваше дали не се е променила през изминала нощ, а може би и дали той не й е причинил нещо в пиянството си, но след като установи, че няма никакви налични признаци на вандализъм се успокои, въздъхна и вдиша от аромата на кафените смлени зърна, които отпушиха ноздрите му и възвърнаха напълно мозъкът му към нормалното си състояние.
На метър в страни, дядо му се бе изтегнал на един дървен стол от онези градинските, които се полюшват, но за разлика от другите, този си личеше, че е ръчна изработка, ръчна сиреч от собствените му две ръце, люлееше се леко, скърцайки едва забележимо под дъсчените подпори и пушеше със съсредоточен напред поглед. Разбира се, по него не можеше да се разчете нищо. Нито дали е сърдит, нито дали е спокоен. Криеше го умело под гъстите вежди и чрез тях, сякаш криеше и емоциите и мислите си. Доста често явление за него, но като се замисля май е и семейна черта. Мареил-ови определено умееха да кътат чувствата си и въпреки, че понякога изгаряха да ги освободят над повърхността, те вдишваха въздух, премисляха ситуацията и ги оставяха на заден план.
-Мога ли да се присъединя?
-Ммммхххмм.... - измънка под носа си сивокосия и тъй като не разполагаха с друг стол, внукът му седна на дървеният парапет.
Всъщност изобщо не му пречеше. Вярно нямаше пухена възглавница под задника му, но и той не бе изнежен женчо, който бе свикнал само и единствено на лукс и комфорт. Затова постави чашата на дъските, запали цигара (замисли се дали да го направи пред роднината си, но в крайна сметка реши, че няма на къде по-зле да стане), той пък не му каза нищо по въпроса и си дръпна за първи път от няколко часа.
И както винаги си помълчаха малко, ей така, по роднински му. Единият мълчеше, другият мълчеше защото се чудеше какво да каже или по-точно как да го каже, поглеждаше с крайчеца на окото си към първия, после се извърташе и пак продължаваше да мълчи. През това време първия забелязваше тези процеси, докато не го гледаха хвърляше по някой друг незабелязан поглед и пак го местеше в пространството. И това продължи поне десет минути. Представяте ли си?! Играта на котка и мишка или по-точно на две мишки хич не им вървеше. Най-накрая младия представител на семейството събра нужната доза кураж, преди и тя да се е изпарила в пространството и заговори.
-Ам... виж...така и така искам да заякна....а е достатъчно нахално да те моля дори и за тренировките над магията ми.... - да Тарен използвай извинението, че се чувстваш неудобно - та си мислих, запознах се с един човек снощи, който се съгласи да обърне внимание на тялото ми.
Старши заби погледа си в него проницателно и изучаващо.
-Кой човек?
Като че ли не искаше да доверява потомъка си на когото и да е. Дали бе притеснение, Тарен не можа да разбере.
-Паркър Хуч. Той е...
-Боксьор! Знам кой е. И как по-точно се запознахте?
-Ами случайно, но е много свестен.
-Аха.... и той ще те обучава?
-Да, ще ми помогне.
-Хубаво.
Изрече го твърдо, леко грубо и сопнато, но пък поне не показваше голяма заинтересованост. Дали не се обиди? Дали не се почувства излишен, старец, който не го бива за нищо? Нее...той не е такъв. С това се успокояваше брюнета, докато го наблюдаваше.
-Но не си мисли, че си се отървал от енергийните уроци. Веднага щом си изпием кафето почваме.
Юношата се усмихна някак си меланхолично. Да, това беше Тарен Мареил старши, това бе неговият дядо. Момчето само не усещаше как малко по малко почва да се привързва към него, едва ли и скоро щеше да го осъзнае, но това бе неоспорим факт - чувство, което леко и плавно, меко и незабележимо с известно отричане, се прокрадваше в него и се загнездваше в сърцето му.
След още петнадесет минути двамата се бяха изправили един срещу друг, а по-младият очакваше поредното предизвикателство.
-Можеш да изкарваш огън от себе си.
-Разбира се!
-Това не беше въпрос. Сега ще се научиш да го изваждаш с определена форма, за по-голяма наситеност и щета. Започваме с кълба. Изваждаш част от енергията си, оформяш я в желаната форма и я запращаш по нещо или си я подмятай като топка, твоя воля. Гледай формата да не се разпръсне хаотично когато е извън тялото ти. Започвай!
Указанията бяха написани, щрихите начертани, време беше за шоу.

/Теди, знаеш схемата. Опит, резултата оставяш на мен./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПон Авг 12, 2013 8:30 am

Пак някаква усмивка накриви спокойното ми до сега лице. Разчупи го, както тънка пукнатина разделя леден блок. Не, всъщност не е правилно сравнението- за мен студеното отношение и ледената гримаса бяха нещо невъзможно- винаги отсрещния се отдръпваше от мен, бягаше сам, предпочитах да го уплаша с огън, вместо да го игнорирам с безличната студенина. Дори когато бях спокоен, бях на светлинни години разстояние от сравнението "тиха повърхност на езеро". Затова усмивката ми сега и винаги беше по- скоро като цепнатина в тлеещо дърво- в миг се пропуква, навлиза въздух, температурата се покачва, започва да се разгаря, излизат искри и... да, точно така- започва шоу.
Бяхме слезли пред къщата, застанах на същото място, в същата позиция, със същата перспектива на погледа. Несъзнателно го направих, но си дадох сметка каква беше причината- заставайки в позната позиция на познато място, ти се чувстваш спокоен и по-уверен. Не стоиш нащрек, не изучаваш с периферното си зрение тепърва терена, не опипваш земята под себе си- можеш да се съсредоточиш, защото изненадите откъм обкръжаващата те среда са почти изключени. Мястото на изгореното от мен дърво приличаше на черна сянка. Такива сенки имаше много, но не причинени от моя огън, а просто хвърлени от телата, които слънцето огряваше в този час.
Дядо ми зае обичайната си наблюдателна позиция. Добре. Чувствах се спокоен. В мен цареше равновесие- съвършено и ценно като структурата на въглерода, срещу чиято решетка, подредена по този перфектен начин нищо не може да се изправи- нито желязо, нито стъкло, и за нея дават луди пари, защото е мнооого рядко проявление на баланса. И при мен подобен баланс беше рядко срещан- може би тепърва от години насам бях наясно със себе си, нищо не ме терзаеше- събитията се подреждаха от само себе си. Хармония. Баланс.
Разкърших рамене, но не губех време- рискувах да изглеждам смешен, ако се контя половин час и накрая нищо не се получи. Глупости!... Никакво такова "ако не се получи"! Трябваше да се получи. Вярно, че енергията ми сега почти не се усещаше- не беснееше от някакви емоции, но не ми и трябваха- такива първосигнални изблици имаха слаб резултат- моят огън до сега, уви, не беше нищо особено. Провокиран от едни хаотични, макар и силни емоции, той беше аматьорски. Трябваше да го създам от нищото- без провокация, без спонтанни изблици, без ярост. Да овладея себе си, да открия баланса, взрив от тишината- да го родя от нулата, дори когато съм напрегнат или уплашен- в битка няма кой да ме чака да се нахъсам, нали така? Или трябва да кажа на противника: "Удари ми един шамар, че да ми дойде музата!"? Абсурд!
Сега бях спокоен. Да видим дали така ще се получат нещата.

Света пред мен се разделяше на две- дясната половина, огряна от новото слънце, почти бяла, заслепяваща очите; и лявата - тъмна от хвърлените сенки. И моята сянка беше там- права, неподвижна. Пориви на вятъра, въртящ се измеджу дърветата, размесваше топлината и студа в двете половини на света- ин и ян се въртяха. Но на мен кръгови движения не ми трябваха- трябваше ми права посока- източник--> цел --> сила --> резултат.
Заех стабилна позиция- раменете ми бяха изправени, краката здраво забити в земята на широчината на раменете. Добре, така контролирах физиката си, а енергията? Сега ще видим.

Не затворих очи, но и погледът ми беше празен, невиждащ. Единствено усещах какво става наоколо. Вятърът биеше в лицето ми, отстранявайки косата, която ме дразнеше. Добре.
Започвам. Топлината на слънцето нагря мускулите ми, свежестта на утринния въздух проясняваше мисълта ми.
Силна тръпка мина по тялото ми- от прасците до раменете. Настръхнах. Втора по- слаба тръпка ме погъделичка- този път торса и ръцете. Трета умишлено предизвикана тръпка пое по пътя на посестримите си. Исках за наситя капилярите си с кръв, да нагнетя енергия в мускулите, да освободя порите на кожата си. Погледнах ръката си- вените бяха плашещо изпъкнали, виждах червено-лилави мрежи. Кожата ми трептеше, пулсираше.
Всичко това се случваше за секунди. Трябваше да нагнетя силата си още. Краката ми ставаха ледени, а ръцете ми се нажежаваха. Положих дясната си ръка над лявата без да ги докосвам. Сега вече затворих очи. Няколко секунди мрак и затишие.

Чувствах затопляне и завихряне на въздуха между пръстите ми, енергията струеше от порите ми. Като два магнита с еднакъв заряд дланите ми се отблъскваха, сякаш силата между тях беше веществена, осезаема, материализирана. Струеше от мен и искаше да избяга на воля, но аз я притисках в шепите си.
"Дишай. Бавно. Не забравяй да дишаш. Забързвай постепенно."
Ето, първите езичета огън облизаха пръстите ми- все едно в дланите си играех с копринен шал- гъделичкаше ме и предизвикваше още по- силно кръвта и енергията ми. Онази точка Чи караше тялото ми да се стяга, да ускорява тези процеси, да съсредоточава силата само в дланите ми. Потоците енергийна и кръвна плазма бушуваха, стимулирах ги, провокирах ги, но същевременно балансът ги държеше там- избутани и събрани между дланите ми. Като да надуваш балон все повече и повече, колкото може да поеме- въздухът се сгъстява, разширява се между шепите ти, съпротивлява се, избутва те, започва да се уплътнява, докато повърхността му трепти от невъобразимото налягане.
Миналия ден успях да нагнетя енергията си и да удържа огъня вътре в мен. Сега задачата ми беше след като го "събера", да го изкарам внимателно на повърхността без да се разпръсне, да го държа "изкъсо", да го контролирам, докато изцедя и последния пламък от тялото си, за да го събера между дланите си. Трябваше да притискам и вкарам огъня в желаната форма. Не биваше да изпусна силата си и пламъците да се разгорят хаотично във въздуха.

Действах внимателно, премислях, контролирах дишането си, а от там вкарвах процеса в желания ритъм, за да не ми се изплъзне. Исках да направя малка топка, синтезирайки в минимален обем максимално количество енергия- кълбо чиста, нажежена плазма. Исках плътност (ако изобщо пламъкът може да има плътност, но така го разбирах за себе си)
А после? После? Ооо, после жертвата ми щеше да е земята пред мен. Исках да я взривя или подпаля- в нея имаше достатъчно сухи корени, хумус и кислород в пукнатините. Може да беше още студена и влажна, но исках да надвия този елемент. От дистанцията на времето разбирам колко наивни и по детскиму глупави са тези мисли, но аз изпитвах невъобразимо удоволствие от заниманието си в момента- сърцето ми помпаше кръв, балансът.беше труден, тялото ми трептеше от напрежение, но и от удоволствие- пълзящите енергийни потоци караха съзнанието и мускулите ми да чувстват някаква еуфория, някаква наслада. Като че ли процесите изсмукваха кислорода от мозъка ми и той се замайваше от кислородния глад и се опияняваше от адреналина. Беше... върховно! Като перпетуум мобиле- колкото повече нагнетявах енергия и колкото повече се ускоряваше пулсът ми, толкова повече сили и желание изпитвах... клепачите ми пареха, сетивата ми бяха изключени. Дробовете ми поемаха студен въздух (така ми се струваше, защото аз бях нагрят неимоверно) и той веднага отиваше по предназначение- поемаше по артериите, опасващи ръцете ми към пещите между ръцете ми. Дишах тежко, дълбоко, контролирах всеки кубичен сантиметър кръв, мускулна маса и въздух. Едва се удържах да не избухна. Вече ми тежеше цялата тази събрана сила, исках да я запокитя- красива, мощна- в земята пред мен. Сухожилията ми бяха опънати като корабни въжета, държах руля, но това ми костваше много усилия.

Знаех, че всичко това продължаваше едва от минута- две, но в тях се синтезираше един божествен процес- на съграждане, на създаване от нищото. Вещество, родено от силата на мисълта, материя от енергията, контрол от хаоса... Благословен се чувствах, защото носех нужния заряд за да създам елемента на разрухата, имах неудържимо желание да го овладея и притежавах нужната почит, за да го възприемам като елемент на живота. Това ми даваше право да го манипулирам.
Аз бях една странната бърканица от мускулна маса, енергия, огън и кислород. Сякаш всичко в мен се разпадна на молекули от прости елементи. Нямаше кости и органи- само калий, водород, кислород, въглерод, магнезий, натрий... нямаше мозък и сетива- само воля и енергия. Превръщах кръвта в плазма, чиято сила след миг да изцедя и събера в дланите си.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПон Авг 12, 2013 9:30 am

Откакто свят светува, хората се опитват да го разберат, да го изучат и да го подчинят. Семейните ценности, политиката, властта, силата.... За някои тези неща са скучни, досадни и ненужни. Пренебрегват посредствеността на материята и гледат над битовизма. За други, те са от изключителна важност, за да уредят живота си.
Нашият герой бе уникалната смесица от двете. Беше одухотворен, но в същото време и съдържаше познания, които в момента се опитваше да използва в своя полза. Има нещо странно при Тарен Мареил младши. Концентрацията в кръвта му бе на много високо ниво. ДНК-то му отговаряше безупречно на гена, който носеше и съдържаше в себе си мощ доста по-голяма от на много други фамилии. От друга страна обаче, и тук идва неестествеността на цялата ситуация, имаше нещо, вътре в него, което го спираше да "разцъфне". Потискаше истинския му потенциал и той излизаше само на половина. Някакъв страх, някакво притеснение, някакво усещане, загнездено в организма и мозъкът му още от дете. Миналото....то си играеше с него и вместо да го бутне една крачка напред, го държеше за ревера и го дърпаше назад. Не ме разбирайте погрешно. Младежът се справяше с почти всяка поставена задача, но някак посредствено, някак без собствен почерк. Последователно градеше атомите на магията си, магнитите се спластяваха и привличаха. Всичко бе доста изкусно - като по учебник. Не му липсваше и ентусиазъм. Но точно там е проблема - бе като по учебник. Вътрешно все още имаше една част, която не бе отпушена и той дори не го осъзнаваше. А когато не забелязваш нещо, няма как да го промениш. Но както казах, тинейджърът не знаеше все още за това наличие или по-скоро само бегло го изпитваше, тогава когато се чувстваше уязвим, тъжен, непълноценен и пренебрегнат. Появяваше се най-вече тогава, когато си мислеше за баща си.
Е, в момента не мислеше за това и затова и не обръщаше внимание на незапълнената си душа. В момента се бе отдал на емоцията, на мига и на удоволствието, което изпитваше когато отприщваше огънят си. А той наистина се отприщи. Кондензацията на елементи се съчета в едно с природните ресурси като въздух и слънце. Смесицата създаде огнени пламъци. Втората част бе да ги събере в желаната форма. Насищайки енергията, тя сравнително бързо придоби сферично кълбо, не прекалено голямо, но стабилно. То излизаше право от дланта му и гореше жарко и силно. До тук добре, обаче това бе едва началото.
-Сега се опитай да го уголемиш. Когато усетиш, че няма да се разгради и разпръсне, направи каквото си искаш с него.
Старши наблюдаваше внукът си много внимателно. Ако не искаше той да го тренира физически, така да бъде, но нямаше да бъде мърляв по отношения на магията, която никой друг не може да му покаже по-добре. Въпреки, че в началото го прие в къщата си с неохота, въпреки, че той самият отдавна бе загубил връзка със славата на собствената си фамилия, той бе твърдо решен да превърне хърбата в един пълноценен член на семейството. Кой знае, току виж той успял да възвърне бившия им стаж. Силно се съмняваше, но дори това да не стане, нека поне баща му се гордее, където и да е.

/Теди от тук нататък всичко е успешно. Успешно уголемяване, стабилност и т.н и после ако искаш я блъскай в земята или каквото решиш./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПон Авг 12, 2013 12:37 pm

Чух гласа на дядо ми. Той идваше някъде отдалеч- проникваше през гъстата пелерина на изолацията ми, не нарушавайки съсредоточаването ми, той докосна нажежения въздух около мен и ме накара да отворя очи. Замижах от светлината, но... онова, което видях не ми хареса. Мамка му...
Огънят в ръцете ми приличаше на кротък пламък в декоративна камина- покорен, уравновесен, контролиран, но... но не беше онова, което исках. Нямаше... нещо. Липсваше му... сила? Да, може би сила, а може би онази първичност и агресия на огъня. Онази грандиозна енергия на взрива, вещаеща изпепеляване. Мамка му... Защо?! Защо не се получи това, което исках?! Почувствах се като художник, чиято ръка в края на картината го е подвела, поддала е, излизайки от контура на финалния щрих. Певец, чийто глас потрепва накрая, танцьор, политнал при последния пирует...
Никой не би обърнал внимание на това- контролът и огънят бяха добри, но... аз забелязвах незабележимия недостатък, набиваше ми се пред очите и ме тровеше. Гледах пламъка между дланите си. Само това ли можех?! Никой не би ме укорил, защото на този етап се бях справил добре... но не това исках. Не ТОВА! Не ТОЛКОВА! ОЩЕ! Исках ПОВЕЧЕ! АЗ не бях доволен. Укорявах се сам, впивах смутен и настървен поглед в пламъка като куче, чиято плячка се изплъзва- убягват му следите, не му достигат силите... Защо? В гладката повърхност, по която се движех докато изпълнявах стъпка по стъпка "ритуала" на енергията за създаване на огън, нещо ме караше да се спъвам. Мамка му!
Не е достатъчно! Не ми стига! Знаех какво се иска от мен, но силата на огъня не беше на ниво.
Дали от напрежението, от стъписването ми или душевния ми смут, сърцето ми сякаш прескочи. Задържах дъха си. В заглъхналите ми уши се чу шепот, в стаените кухини на органите ми отекна една дума- РАЗОЧАРОВАНИЕ.
Тръпка полази и разтресе скованите за миг мускули. И тогава... тогава нещо се отприщи. Не решителност, не хъс, не яд, не ярост... а истински бяс! "Никакво разочарование!" изкрещях вътрешно. Стиснах челюсти, лицето ми сякаш се изопна, сключените ми вежди притискаха кожата на челото ми, очите ми се впиваха с непознато настървение в огъня, който ми се струваше мъждукащ и нещастен... И тогава от някъде дойде вълна- гореща, трептяща, бърза. Като че плиснах чашка алкохол в огненото топче. Чу се лумване на пламъка, топлия въздух ме удари в лицето. За малко топката в ръцете ми да избухне, но аз леко раздалечих длани, завъртях ги плавно и огнените езици се завихриха, навити като спирала, стегнати от инерцията, която ускоряваше движението им. Знаех, че не можех да контролирам тази внезапна ярост в мен повече, нито да удържа огъня, който се събираше и сгъстяваше. Не различавах цветовете в памтящото кълбо, само топлина и енергия. Беше ми причерняло. Ръцете ми бяха изтръпнали, тялото- напрегнато. Присвих лактите и изтласках сферата контролирана, усвоена енергия, обвита като с втори пласт от блясъка на непокорния, непредвидим, първичен пламък.

Разнесе се звук на напукан камък и ромон като на дъжд от посипващите се, откъртени песъчинки. Топла вълна ме удари в лицето. Бях облян в пот. Треперех. Замириса на изгоряла трева и прах... не вдигнах очи. Ярост... това ли беше най- полезната емоция, на която бях способен? Ярост към мен самия? Таях много от нея- и към слабостите си, и към стотици други неща, които предпочитах да игнорирам и да не признавам. Това ли беше най- доброто, което имах в себе си? Самокритика и ярост?... тази мисъл предизвика в мен повече болка, отколкото разхвърчалите се камъни и буци нажежена пръст, забиващи се в краката, тялото и чак в лицето ми при удара на огненото кълбо в земята. Това, че се справих, беше достатъчно за да се радвам, но само първия път... сега ми беше малко криво. "Сигурно съм уморен, пък и доста енергия използвах" помислих си аз. Това винаги е най- удобното обяснение- физическото неразположение е къде- къде за предпочитане пред душевните тревоги. "Да, сигурно просто съм се напрегнал повече. Всичко е наред"...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitimeПон Авг 12, 2013 3:41 pm

Тъжно ли ви става? Разочарованието обхваща ли ви от това, че любимият ви герой е претърпял провал? Но той се справи ще кажете. Да, така е, справи се. Но това е само една бутафорна илюзия нали? И аз и вие го знаем. Справи се само привидно. Но какво се случва наистина в душата на това младо момче? Това същество, тъкмо излязло от детството. Нима той още в ранна възраст не е загубил пътя си? Нима не му е бил отнет толкова жестоко от съдбата или от някой друг? Нима тази липса не го е затворила, ограничила физически и душевно? Не е ли той този, който чак сега открива истинския свят, истинския живот? Не е ли той този, който крие чувствата си, който винаги си има едно на ум, който не смее да се отпусне, не смее да покаже истинската си същност? Та тя е толкова красива, толкова мъдра за крехката си възраст, толкова целенасочена и изпълнена с мечти. Но и толкова уплашена. Толкова панически уплашена от това, че може да я наранят, че може да бъде разочарована, предадена, опетнена. Толкова сподавена в собственият си вътрешен вик за помощ, за свобода. Да си повтаряш, че всичко е наред, всичко ще се оправи е най-честото явление при хората, но и най-заблуденото. Нищо няма да се оправи, ако ти не го оправиш, ако не приемеш подкрепа от другите, нечия ръка, която да ти уповава доверие и надежда. Но такава за Тарен Мареил младши не съществуваше. Имаше я едно време, в лика на баща си, но тя бързо изчезна, както бързо изгаря свещ. Имаше я в образа на майка си, но тя скоро пое друга посока, с други приоритети, поне в неговите представи. Сега се появяваше отново в лицето на дядо му, но можеше ли реално да му вярва? Съмняваше се, как адски се съмняваше. А съмняваш ли се в някой или нещо, то моментално се превръща в кауза пердута, в затворена в душевния килер последна опция, чиято врата само открехваш, но така и не отваряш напълно. А ако собственото ти семейство те предава, какво остава за останалия свят? Нищо! Абсолютно нищо! Това момче бе обречено да броди, да намери своя път, да го създаде собственоръчно, но бе толкова трудно. Трагедията му бе огромна, по-огромна отколкото предполагаше и само щеше да се разширява с времето.
Но все пак казвате, че се справи. Да, така е. Пораженията, които нанесе на почвата и тревата под краката си не бяха от най-леките. Малка дупка зееше над повърхността, а наоколо се вдигаха неприятни пари на опърлено сено. Само че старецът не искаше да свършва до тук. Искаше да затвърди постигнатото, така че никога да не се налага повече да се чуди, да обмисля, а да го прави от раз, напълно естествено и за секунди.
-Давай отново, направи колкото можеш повече кълба. Съсредоточи се върху бройката и стабилността им. Превърни се в жонгльор на огъня. Направи пет, десет, дузина, колкото можеш. Давай!
Нахъсваше го! Наистина го нахъсваше, най-целенасочено. Никога не е очаквал нещо подобно, но заклевам се даваше резултат. Мисълта за умората изчезна и желанието за още изби изпод кожата му. Сега наистина щеше да овладее стихията си или да пропадне опитвайки се.

/Теди, целим се към колкото се може повече топки. Пишеш поста, успешно ги създаваш, но броят им ще определи зара. Нагласяш го на Късмет и на 1. Каквато цифра се падне, толкова кълба успяваш да създадеш. Успех!/

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 2 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Къщата на Тарен Мареил старши
Върнете се в началото 
Страница 2 от 5Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Скайфол :: Скайфол-
Идете на: