ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Къщата на Тарен Мареил старши

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeВто Апр 30, 2013 8:11 am

First topic message reminder :

Домът на старият пиро маг се намира в началото на града. Къщата му е сравнително малка, не разполага с кой знае какъв уют или богат интериор, но всичко, което съдържа е напълно достатъчно за Мареил, напуснал родното си място в търсене на злато и слава. Той е сприхав човек, доста недоволен от живота си и винаги стремящ се за нещо повече, но късмета така и не иска да му се усмихне.

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Oldmanpracticebyflierz_1

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.


Последната промяна е направена от poli_dreamz на Пет Май 16, 2014 12:51 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

АвторСъобщение
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeВто Авг 13, 2013 7:18 am

Какво е животът? Какво представляват събитията в него? Не, не можем да държим изкъсо всичко, не всичко зависи от нас- дори и аз не съм обладан от такава мегали идея на самодържец. Напротив- аз виждам какво е животът- кула от кубчета- паянтови, без спойка, без подпори. Единствено с ум, търпение и интуиция можеш да полагаш едно върху друго кубчетата. Те са твоите цели, твоите постъпки и планове. Започващ сякаш от нищото и трябва да не бързаш да надграждаш едно върху друго, устремен към върха- трябва ти първо основа, макар и да не мръднеш дълго време от нивото, на което си, то търпението и труда ще бъдат възнаградени. Ако бързаш какво ще стане? Ако бъдеш небрежен и самонадеян ще направиш вавилонска кула, издигаща се бързо и... неминуемо рухваща. Да, трябва търпение. А какво са събитията, които не можеш да предвидиш? Онези- нежеланите, неканените, които се изплъзват и убягват от полезрението ти и те връхлитат в най- неподходящия (по извечния закон) възможен момент. Те са отрочета на Съдбата- група диви, капризни деца- идват в малкия ти свят, който си се опитал да подредиш, да почистиш, да направиш по вкуса си, и започват да разхвърлят. Вършеят наоколо, обръщат всичко с главата надолу, пипат, събарят... и накрая пак започваш наново- довършваш започнатото или започваш по нов начин изцяло от нулата.
Но и пъзелът на душата ми, чиято картина така внезапно понякога се оказва на парчета, и кулата от кубчета, която съдбата или пък сам (с грешки, малодушие или нетърпение) събарям, никога не започват от нулата. Не.
Аз имам винаги една основа- "първата копка", основния камък или както там се води, около която започвам да градя наново. Той бележи мястото, напомня ми, че съм е захванал с нещо и трябва да го довърша. Тази основа е една простичка мисъл и тя е: "Всяка болка си струва".
Замислете се- та това е единственото, което автоматично ни кара да повярваме в правилото, че ТРЯБВА да оцелеем, нали? Че има смисъл, че има полза, че си струват всички усилия, сълзи, рани, всички разочарования и малки убийства, които извършват срещу нас ежедневно познати и непознати, че колкото и да е болезнено изправянето и прераждането, колкото и невъзможно да е оздравяването и непосилна да е забравата, ние трябва да продължим. Какво ще стане, ако просто един ден проумеем, че мечтата ни е неосъществима, ако пътят, по който сме поели е задънена улица, ако целта е непостижима и онова, в което вярваме не съществува? Ние умираме. Свършва се с нас и туйто!
Проумях, че това ме чака- живот като минно поле, множество огради с бодлива тел, засади, отровен въздух, съюзници, на които не можеш да вярваш и противници, от които трябва да очакваш всичко.
Но всяка болка си струва, нали?
Младежите драматизират, дами и господа. Те тепърва опитват горчилката, която на вас отдавна е притъпила вкусовите рецептори. Парят се и се спъват из пътеки, където вие сте свикнали да бродите. И не че можете да избягвате проблемите и да се справяте с всички трудности, а просто сте привикнали с болката. Притръпвате.
Като те опердаши животът, първо свикваш, а после започваш ти да го пердашиш.
Еми..... аз бях още на етапа, в който мен ме пердашеше.
Но всяка болка си струва.
Пък и малко ли бой съм ял? Пък и като че ли не ми харесва да ям бой... Харесва ми! Това означава, че съм на прав път- никое съкровище според легендите не се разминава без болезнени капани. Когато боли непосилно много, значи все повече наближаваш целта си.
Ей с таквизи мисли се поддържах и окуражавах. Като няма кой да те ощипе да се събудиш, сам ще се ощипеш, нали? Важното е, че всяка болка си струва. А пъзелът ще го наредиш наново, ще продължиш и пак ще го захванеш, щом неминуемо един ден пак ти го разбият на парчета. Това е истината. Всичко друго е или празен оптимизъм- безполезен и глупав, или непростим песимизъм- отчаяние- душевно самоубийство, нелогично и пораженческо.

Направих ви съпричастни на тази прелюдия, за да разберете защо аз притежавам един такъв рефлекс- като да се пляснеш, ако усетиш, че нещо те лази, който рефлекс представлява стискане на зъби, щом се усетя наранен, сам сред нищото, стъпкан в калта на душевната скръб, на ръба на отчаянието, на крачка от рухването, на път към безпътицата, ако мога така да се изразя. Поемам въздух и повтарям вълшебното изречение "Всяка болка си струва".
И този рефлекс несъзнателно ми идва на помощ в момент като този- нямам капацитета да преценя обективно дали заради моята омразна, лабилна възраст, дали заради собствените ми несъвършенства, дали заради обективни причини, аз стоях смутен, забил поглед в земята. Да, не бях доволен, да, чувствах се разочарован от единствения човек, на когото волю- неволю трябваше да разчитам- моя милост.
Но кой друг ще поправи моите грешки? Кой ще ми изглади кусурите? Кой ще се бори в мое име, ако аз се предам? Справих се и ще се справя пак! Още по- добре от преди! Болката си струва! Тя е божественият знак, че съм жив и се боря. Още неотшумяла напълно яростта ми, напрежението ми кръжеше като черен гарван из съзнанието ми. Адреналинът биеше бясно в треперещото ми тяло, лицето ми беше криво от стиснатите челюсти, ноздрите ми се разширяваха, дишах тежко, дробовете ми, притиснати от самоунищожително напрежение, хриптяха, сухожилия и артерии притискаха гърлото ми. Чернееше ни пред очите. Кръвта ми искаше реванш, блъскаше се като че ли се мъчи да избие, за да оплиска земята, където забих огнената топка. Но неподвижно сега чаках присъдата на дядо ми.
Вятърът щипеше по избилата ми пот, слънцето лазеше по мен. Не помръдвах. Не ми се мисли как щях да реагирам, ако ме беше укорил, но вместо порицание, аз получих... окуражаване?!
- Давай отново, направи колкото можеш повече кълба. Съсредоточи се върху бройката и стабилността им.

Вдигнах поглед. Безизразен, стоеше със скръстени ръце на десетина метра пред мен. Да, той пак ми даде начална скорост, за да продължа! Ще речете вие, или поне тези от вас, които обичат сантиментални церемонии, че всъщност можеше и по- добре да ме подкрепи в момента, ама аз ще ви кажа (да ме прощавате) "Гледайте си работата!". Какво да прави? Да ме успокои, да ми даде подкрепа? Пф! Какво разбирате вие от подкрепа? Кухи приказки, че всичко е наред? Само аз имам право да си приказвам врели- некипели от сорта, че съм добре, когато не съм! Дъртият направи най- доброто в случая- нахъса ме за работа. Даде ми онзи втори шанс, втори опит, в който исках да надскоча себе си. Надграждам, действам без да се отказвам. Без да спирам. На мен психолог не ми трябва! Трябват ми учител и тренировки, другото го мога! Мога го!
- Превърни се в жонгльор на огъня. Направи пет, десет, дузина, колкото можеш. Давай!

Точно така! Ще го направя пак! Всеки път все по- добре. Тъкмо бях загрял- усещах че енергията ми напира в дланите. Без да промълвя нито дума, потрих ръце. Бяха болезнено нагряти и чувствителни. Поех дълбоко въздух, свивайки юмруците си и едновременно с издишването разтворих ръце. В дланите ми лумна огън, който се разгаряше все повече и повече. Това вече е друго нещо! Косата и дрехите ми взеха да се веят от топлите пориви. Огънят не ми причиняваше никаква болка, чак не вярвах, че той пари. Явно успявах да го държа достатъчно стабилно. Да, наистина това вече е друго нещо! Задръжките ми и терзанията ми си стегнаха багажа и офейкаха. Аз останах сам с вярата, която усещах, че има дядо ми към мен, гарнирана обилно с едничката ми цел- да дам всичко от себе си. Всичко!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Admin
Admin


Брой мнения : 66
Join date : 16.01.2011

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeВто Авг 13, 2013 7:18 am

The member 'Тарен' has done the following action : Зар

'Късмет' : 2
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://fatecry.bulgarianforum.net
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeВто Авг 13, 2013 2:57 pm

Неотклонността, неотказаността, желанието да продължиш напред, да пробваш отново и отново докато мускулите те заболят, докато мозъка откаже, докато не можеш да стоиш на краката си, е много похвално. Достойно за уважение, дори за поклон. Но понякога дори най-голямото старание не дава резултата, който си очаквал. Може да си най-последователния, готов на най-големи саможертви и въпреки това, някъде там да се появи един препъни камък, който те спъва и падаш по лице в прахта. Огорчение изпълва кръвоносните ти съдове, чревните канали и изобщо всеки орган познат на човешката анатомия. Огорчението, че въпреки мъките, явно все още не е достатъчно. Все още една невидима ръка те дърпа назад, яростно назад, не те пуска, докато не те саботира. Жалко е, възможно е да изгубиш надежда и вярва в себе си, но ако погледнеш от добрата страна на нещата, все ще намериш пролука, все някоя клонка ще се подаде, за която да се хванеш. Всичко зависи единствено от теб.
Точно затова, когато Тарен почна следващия си опит, тръгна с големи очаквания. Смяташе, че ще се превърне в един истински виртуоз и действително магията излизаше много по-стабилно от него. Нивото й на чистота и баланс се бе увеличило, което си бе добър напредък. Уви когато дойде време за разделяне на бройка, въпреки ентусиазмът му и стичащата се пот по тялото му, успя да ги докара само до две. Две топки, не повече. Две кълба се рееха над дланите му, по-големи от първата и все пак само две. Момчето определено се надяваше на повече, затова лицето му посърна при гледката и тъкмо да изпсува или да се откаже, от близката далечина се провикна дядо му, с тембър разярен и гръмък като на мечка стръвница, който не му позволи това своеволие.
-Добре! По-добре е! Да не си посмял да ги изгасиш! Ако го направиш ще ти нашаря кльощавия задник!
Младежът дори за момент се стресна от тази закана, изглеждаше толкова правдоподобна, че вече си представяше дъртия с жилава пръчка в ръка как го шляпа до заголения гъз, докато го е облегнал в скута му, за да не шава. Това го накара да изтръпне и не щеш ли огънят избухна още по-жарко. Тарен изпусна контрола, двете сфери полетяха надолу и веднъж докоснали почвата те експлодираха. Силно, обхващайки доста по-голям периметър от първия път, отваряйки плитък, но широк кратер в земята. Младежът отскочи назад и с невярващи очи се загледа в дупката.
-Малеле.....
В момента в съзнанието му бушуваха смесени чувства. Ту възхита от нанесените щети, ту отрицание от малкия брой кълба. Вярно, тези бяха силни, но ако бе направил пет такива? Или десет? Нямаше ли да е чудесно? Изведнъж, съвсем неочаквано за самия него, той се чу как изговаря един израз, който сякаш щеше да го подбутне по гърба, за да продължи напред въпреки неуспехите.
-Не ме е страх да живея....
Бе като интимен шепот, само и единствено за него. Никой друг не го чу. Сякаш някаква невидима сила му вдъхваше кураж, зареждаше го с адреналина нужен му да очаква бъдещето. Сякаш някой от горе или от много далечно място му го крещеше глухо.
Последвалото няколко минутно затишие бе отрезвително и за двамата. До тук мълчали, сега старши се размърда като излязъл от транс и пристъпи към дупката.
-Не е нужно да казвам, че ти ще я запълниш, нали?
Брюнета въздъхна, но все пак се отправи към страничния край на градината, където до една трупа дърва бяха наредени земеделски сечива, взе лопата и започна да рони здравата почва. Песъчинките и буците изсипваше в кратера и така го изравняваше. Мамка му, сигурно щеше да му отнеме поне час работа. Но имаше ли избор? Докато се занимаваше с това не преставаше да си мисли за одеве. Защо не можа да направи повече? Толкова слаб ли беше? Не, не е това, та виж каква дупка направи. Но тогава защо?
През това време старецът се бе върнал в къщата. След като бе измил чаши и чинии седна на масата с цигара в уста и заби стоманеният си поглед към прозореца, през който виждаше внукът си в цял ръст. Наблюдаваше го как се труди, как забива лопатата и я изважда, забива и изважда, забива и изважда. И изведнъж погледът му се смекчи. Очите придобиха блясък и някаква далечна, скрита носталгия.
-Защо не се справи? - прошепна на себе си, но въпросът му бе чут и от птицата, която кацна до него на масата. Чукна с клонът си няколко пъти по дървото и се обърна към него.
-Може би защото не е баща си! Уааа...не е баща си.
-Разбира се, че не е. Може дори да го надмине, както той надмина мен преди години.
-Тогава?
-Тогава....нещо му липсва.
-Какво?
-Увереност.
-Ама той е уверен.
-Не! - поклати глава мъжът. -Говоря за истинска увереност. С нея се раждаш, не я придобиваш. Той....изглежда е забравил своята някъде в детството си.
-Как може да си я върне?
-Не знам! Надявам се с времето да намери нещо или някой, който ще му я припомни.....

/Теди, получаваш умението Огнен елемент Iво ниво - кълба. Сила - 8, Воля - 10. Опит - 10. Като свършиш с дупката може да правиш каквото си поискаш или да ходиш където решиш./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeСря Авг 14, 2013 10:16 am

Забивах ритмично правата лопата. Беше много остра и с лекота проникваше през коренчетата на плевелите, които от редовното косене бяха някак култивирани като декоративна трева на ливада. Сухата по повърхността пръст надолу беше по- мека и влажна. Камъни скърцаха в метала като нокти по стъкло- непосилен звук за хора със слаби нерви. На мен никога такива звуци не са ми правили впечатление- игнорирах ги. В това поне бях страшно добър. Когато се "изключа" за околния свят, даже хората да проходят на ръце, нямаше да го забележа.
Стъпках все още тлеещите на места стръкчета трева с неохота- това беше моят огън в крайна сметка. Несъвършен... като цяло даже недостатъчен, незадоволителен, но си беше мой! Искрите, на които бях дал живот, бяха част от мен- съществуваха заради моята енергия. Гледах на тях като на свои деца, които може да са те разочаровали и да си им безкрайно ядосан, но вярваш в тях и ще ги вкараш в правия път. Може да си бесен, обаче ако някой каже нещо за тях, си готов да му разбиеш мутрата. Дам... куха горделивост, присъща на хора с нарушен душевен мир- яростно бранят всяко нещо, което наричат "свое".
А сега заличавах следите от тренировката си.
За миг се зачудих, че копаенето бележи както началото на един нов живот, така и погребването на свършилия такъв. Хах... да посееш зрънцето в пръстта, или да положиш в нея нещо мъртво? Забавен парадокс (с две думи главоблъсканица за губене на време), за който нямах настроение да мисля. Нещо друго ме човъркаше.
Чувствах се като часовник, чийто механизъм не е изправен. Само толкова ли можех? Две огнени кълба. "Направи пет, десет, дузина, колкото можеш" беше казал старши... а аз пръкнах две. Знаех, че това е незадоволително. Дали беше разочарован? Какво ми пука дали е разочарован!Аз не го правя за негов кеф! Правя го за себе си! А аз не исках да допусна мисълта, че това е тавана ми. И все пак часовниковият механизъм не беше верен... Някое от стотиците зъбчати колелца вътре даваше отклонение. Кое? Какво пречеше?
Забивах лопатата ядно, по- дълбоко, отколкото трябваше, а после раздробявах буците пръст безпощадно. Удрях докато станат на прах в дупката, която заравнявах, а после тъпчех с крак. Глупаво беше да си го изкарвам на земята, но още по- глупаво щеше да е да се преструвам, че всичко е наред и да си го държа вътре в мен... пък и беше невъзможно. Сега поне бях сам и нямаше нужда да се сдържам.
Кое зъбчато колело беше неизправно? Щях да преровя всеки елемент. Всеки шибан елемент! Ще го изпиля, заменя, смажа само да го пипна този гад, който ме предава. И, знаете ли, не ми беше за пръв път. Не за пръв път изпадах в такава ситуация. Срам- не срам, и преди съм се "излагал". Неволно се върнах назад в годините.
Бях на седем и имах от онези приятни часове с учителя ми, когато тренирах. Учех се да се изправям на ръце. Научих се. Но веднъж исках да покажа новото умение пред мама. Бях уверен в себе си, поради което и малко небрежен. Политнах и се строполих като пълен идиот. Приех го мнооого тежко. Тя ми каза, че всеки допуска грешки и заради тях могат да го помислят за слаб, но ще докаже, че е силен, ако не се откаже и ги поправи.
Мина- замина тази случка, но дойде друга. Спаринг с учителя ми. Бях дребен и ритниците ми бяха слаби, но за него по- важно беше равновесието и координацията ми, правилното изпълнение на ударите при атака и реакциите в защита. През повечето време тренирах сам, но това беше специален ден, защото той реши, че съм готов за лек спаринг с него. Помня онзи ден в десетата зима от моето раждане. Тренирахме върху рогозките. Бях толкова превъзбуден, че ще се бия с него, че ми каза "Готов си". Направо си мислех, че съм голяма работа. Всичко вървеше страхотно. Бях нервен в началото, но след това натрупах още повече увереност и започнах да вдигам високи ритници. Реших дори в самия край на 15-минутния спаринг да направя нещо грандиозно- уширо маваши. Завъртях се и.... се подхлъзнах на рогозката. Строполих се заедно с цялото ми самочувствие. В миг забравих всичко научено и когато се изправих, за да продължим, да се реванширам пред себе си, да докажа, че съм добър, да "замажа положението", стана още по- зле. Аха- аха да се разплача от яд и учителят спря... Стисна ми ръката, погали ме по главата и след задължителния поклон в края на тренировката излезе без да пророни и дума. Бях също толкова объркан както и преди няколко дни, когато след боя, макар и строполил се пак на земята, дядо ми ми подаде ръка, за да се изправя.
Погълнат от тези ретроспекции, не виждах нищо пред себе си и работех механично. Спрях и избърсах челото си, макар че ръката ми беше също толкова прашна и потна.
"Ще открия неизправното зъбчато колело. Справял съм се преди, никога не съм се отказвал, няма да се омърлушвам и сега. Здрав дух, здраво тяло. Ако телесните сили за пряко зависими от енергията, то ако тренирам физически, ще заякне и духа ми."
Не бях сигурен дали има резон в тези мисли, все пак никога не съм имал досег до магията. Вече въртях в ума си различни упражнения и видове медитация, докато заравнявах и последните вдлъбнатини. Чувствах се уникален щастливец, че се запознах с Паркър Хуч. Щях да заякна, нямаше да стоя на едно място. Нищо не се случва от само себе си, а аз имах хъс като за трима.
"Ще се науча. Това не е тавана, не е максимума. При мен отказване няма."
Злобно стъпках пръстта. Направо издивявах!
"Ще тренирам още повече. Имам цялото време на света! Ще надмина всички! Ще им покажа аз на тях..."
Не знам кого точно имах предвид, но пердето ми беше паднало. Това е моят начин да оцелявам- с решителност и работа смазвам всяка болка. Нямах друг избор. Оставих лопатата и буквално нахлух в къщата. Берас прекъсна пощенето си. Дядо ми стоеше във фотьойла си точно срещу прозореца. Завит в цигарен дим, той заби очи право в лицето ми, когато влязох.
"Дали ме е гледал до сега?" За миг се смутих. Извъртях бързо глава и се мушнах в банята.
" Сигурно е недоволен от внука си... но пък какво го брига?! Той няма семейство, че да приема постъпките ми лично!"
Ухилих се в стъклото на огледалото. То ми отвърна. Боже, толкова ли злобно изглеждам!? Свалих блузата и се измих с топла вода. Кожата ми пулсираше.
"Ще намеря повредата и ще я отстраня! А до тогава?... Кекав книжен плъх? Нека! Нека само някой посмее да ми го каже! Дори да го помисли! Дори да го заподозра, че го мисли! Ще го смажа! Никой не успя да ме пречупи и няма да се пречупя с глупави мисли сам! Всяка болка си струва."
Излязох от банята гол до кръста. Старши си седеше там. Кукумявката се дундеше на кучето, което си навираше мокрия нос в личното й пространство, сиреч душеше около масата и Берас се премести върху рамото на старши.
Посегнах към заветната, така бленувана сутринта, кана с вода. Вече чувствах, че ако постоя още половин час жаден и ще се обезводня. Тъкмо да я надигна и...:
- Не е като да нямам в тая къща чаши.
Усетих намека и след малко, като възпитано същество (дори бях облякъл една тениска!), обръщах чаша след чаша в гърлото си. Когато спрях да пия (просто каната се изпразни), се обърнах към дъртия:
- Има ли някакви задачи за мен, защото сега мисля да отида до спортния център.
Тишина. Той пушеше съсредоточено, като че ли дръпката се ползва с предимство пред въпроса ми. Десетте удара на часовника потънаха в дървените стени някак меко. Трябва да призная, че принудителната тишина и спокойната обстановка в стаята ми подейства добре. Все едно дядо ми ми казваше: "За къде си се разбързал? И без това се иска много, много време за да излезе нещо от теб"... не, това бяха лично мои мисли, старши просто си седеше както винаги с неразгадаемо изражение.
- Напазарувай. Като не си на работа ще готвиш ти- каза той накрая и се изправи.
Влезе в стаята си с Берас на рамо като алтернативна версия на пират с верния му папагал, излезе от там и ми подаде вече познатата кесия с пари. Вече бяхме говорили по въпроса с прехраната, така че с искрена неохота се наложи да я взема.
Метнах си едно спортно горнище, където мушнах парите и цигарите (боже, защо станах неразделен с тях!?) и потеглих....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeПон Авг 19, 2013 1:09 pm

Крачех си, като че ли прихванал малко от поведението на фармацевтите от преди малко- примрежени очи, бавен ход, лежерна усмивка. Всичко това заради обедното слънце, което се превръщаше даже в следобедно и напичаше приятно. Но ето, че дойде сенчестата пътека от обикновени павета в края (или началото, зависи от гледната точка) на града.
Сумати деца сега бяха наизлязли и ритаха топка на поляната недалеч от дома на дядо ми, защото тя беше последна къща и откъсната от останалите. Глъчката беше на ниво "врява".
На парапета стоеше Берас и гледаше захласнато към поляната.
- Не ти дават да спиш ли?- поднетнах аз и кукумявката извътря врата си на 180 градуса към мен.
- Не. И по- зле е било- зоомагазинът, от който избягах, беше близо до една гимназия. Сега си имам свои проблеми.
- Охо! Сподели.- оставих торбите и седнах на стълбите.
Берас се запощи, сякаш да обмисли дали да говори с мен, или не.
Гледах на него като човек. В началото ми идваше да го хвана в шепи и да го нагушкам, но сега виждах, че е личност. С птичите му принципи, той беше интересен представител на доста интелигентен и потаен вид животни. И явно имаше свои терзания. Ничий живот не е безметежен. Той мълчеше, а аз запалих цигара и се излегнах на стоплените от слънцето стълби. Ако искаше, щеше да сподели... а може би аз имах не по- малка нужда да поговоря с някого.
- Сега е есен.- каза той внезапно.
- Да...
- Знаеш ли как се отразява есента на нас?- попита Берас без да ме погледне.
- Търсите си... половинки?- попитах предпазливо аз.
- Да.. нещо такова. Тук няма много от моя вид.
Усетих самотата му, и, макар предизвикана от други обстоятелства, тя беше като моята преди време... а до някъде и сега.
- Но все пак има, нали?- отново седнах и се загледах в него. Дали това беше първата му такава есен? Или за пореден път гледа как тя се изплъзва покрай него, възприемайки го привидно все по- спокойно...
- Може и да има... В зоопаркът имаше като мен, но може да не летят свободно...
- Какво ще правиш?
- Ще ги викам нощем и ще чакам...
Птичият му глас сега беше тих. Изправих се и отидох до него. Почесах го с пръст по перушинестата, затормозена главица. Сега не се отдръпна. Никое същество не си е самодостатъчно - нещо в него го беше размекнало и изпитваше тази празнота, която накланя везните в съзнанието на всекиго към самовглъбение. Тогава неспособни да мислим за друго, ние даже не приличаме на себе си. Нямах как да помогна.
Влязох вътре и след като се измих, внесох продуктите и се заех да готвя, та да ми се махне работата от главата.
Дядо ми никъде не се виждаше, което предполагаше, че мога спокойно да вършея в кухнята. И... взех да вършея. Наколо стана като супермаркет по време на инвентаризация- докато търсех всичко нужно и докато да сглобя нужното, доста бъркотия се получи...
След като сложих сол и олио не на вкус, а на късмет, и се помолих запръжката да не се окаже смъртоносна, можех да се пльосна на леглото си... Но се сетих нещо. Станах, огледах се като крадец, затворих вратата и взех да тършувам из шкафовете, щайгите и чувалите. Беше ми интересно какво има. Едновременно подреждах и се ровичках в складираните тук вещи Освен стари теглилки, въжета, катинари, вериги и разни партакеши, в шкафовете нямаше нищо. Но аз исках да разгледам. Чувствах се като натрапник, заради начина, по който ме прие дъртия. Отказвах да изпитвам привързаност или някакви кухи сантименталности, но е факт, че тази къща беше повече моя, отколкото предишното ми местообитание- поне се стопанисваше от мой роднина. Никое семейство не е идеално... но пък бих предпочел и най- окаяното семейство, вместо да стоя сам, изгубен сред същества от моя вид, но не и от моя род... като Берас. Тогава е трудно, да, повярвайте ми. Както беше казал кмета Скайфол: " Няма по-хубаво място от дома, дори да е най-безочливия и мръсен". Търсех нещо, което да ми напомни за семейството ми. Уви, такива вещи нямаше- все пак логично е, ако притежава снимка или нещо друго от предишния си живот, да не го държи в това складоподобно мазе... но пък знаех, че не би ги държал на показно място, като повечето хора. Дали дядо ми помнеше кога съм роден? Че какво ли ми пука? Справям се чудесно и така! Тупнах поредното празно чекмедже.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeПон Авг 19, 2013 3:27 pm

Любопитството уби котката. Обичам този израз. Толкова го харесвам, че чак искам някой да стане прекалено любопитен, пък да видим какво ще стане. Дали ще му падне топ на главата, дали бясно куче ще му изгризе месата или ще се препъне в паважа и ще си разбие главата. Но не винаги любопитството убива. Понякога точно то ни помага да намерим нещо скрито, да открием нещо изгубено или да си припомним нещо забравено, което коренно може да промени живота ни или поне да го подтикне към нова линия на уречения вече път.
И така....забравил за момент за любовните терзания на птицечовката....простете....кукумявката....Тарен бъркаше от едно място на друго. Шкафове, ракли, скринове, в търсене на...е на нещо си, което дори сам не знаеше какво е, но с най-голямо удоволствие щеше да го открие. Фантазията му препускаше бясно като галерия от необуздани коне. От семейни снимки, през книга съдържаща родословно дърво, до фамилна реликва или кой знае, може би дори тайна. Очакваше всичко и в същото време нищо.
Нищо! Точно така! Не намираше нищо. Абсолютно нищичко, което да подсказва, че дядо му е Мареил. Как може този човек да не пази нито един портрет, дори снимка на покойната си съпруга. Не е възможно. Нима толкова много е желал да се откъсне от името, че не е запазил нищо? Дори най-малкия спомен?
И тъкмо когато бе достигнал до отчаянието и бе на косъм да се откаже, направи най-умната си постъпка за деня и то без да иска. Сядайки ядно на земята, той ритна един кашон, пълен с разни платове и там го видя. Един тънък процеп във формата на квадрат на дървената стена. Намираше се точно до долния ъгъл на леглото, скрит зад кашоните, поради което не го бе забелязал до сега. Тайна стая...или по-скоро тайна ниша, не по-голяма от половин метър на половин метър. Момчето се изправи на колена и се домъкна до него. Пръстите му преминаха през нишата и тогава намериха една по-голяма цепнатина. Какво ли се криеше там? Разумът му казваше да не гледа, че не е негова работа и щом нещо е скрито значи така трябва, но пък сърцето си искаше своето. Замисли се секунда, две, а на третата нокътя му влезе в процепа и го издърпа напред. Дървената греда лесно подаде и се отдели от общата стена. Една малка дупка зейна, тънка колкото да побере...ами това, което се намираше в нея - картонена кутия от обувки в тъмно син цвят. Красавецът я пое в ръце внимателно, за да не я скъса, не беше много нова, поне на петнадесет години и я огледа. Седна на дупе и се облегна на леглото. Най-накрая се престраши и отвори капака. А вътре имаше купища листове и други такива в отворени пликове. Писма?! Защо му е на дъртия да пази някакви пожълтели писма и то да ги крие на толкова скришно място. Някои бяха проядени по краищата, другите толкова стари, че при по-груб допир щяха да се разложат на хартиен прах. Тарен пое първото извънредно нежно в ръцете си и зачете. Колкото повече напредваше толкова повече очите му се разширяваха. Остави го на земята и взе второ. После трето, четвърто, седмо, осмо, дванадесето. Изумлението му все повече се увеличаваше. Всички гласяха различни писания, но в основата си бяха еднакви. Това бяха писма от майка му. От собствената му майка, които бе пращала през годините до Мареил старши. Същите онези, които винаги е смятала, а и синът й, че дядото никога не е получил, а ако е получил ги е захвърлил или изгорил в пещта. Но не...беше ги запазил. Стриктно реставрирани, някои бяха лепени наново, явно скъсани в момента на четене, но после парчетата бяха събрани и сглобени наново. Не можеше да повярва. Беше толкова невероятно, колкото ако някой му каже, че комета е паднала и е изпарила океана. Пукаше му! На кучия син му пукаше!
Сърцето на младежа кънтеше неистово зад ребрата му. Щеше да се пръсне от вълнение. Безброй думи се редяха пред очите му, като че виждаше как майка му стои на бюрото и ги пише под светлината на наполовина изгоряла свещ. Сети се за всички пъти, в които са очаквали отговор, а такъв не е идвал. Но въпреки всичко, той ги пазеше. Разбирате ли какво означава това за човек като него? Не можеше да се опише. Беше...невероятно, главозамайващо, непосилно за приемане. Чувстваше, че му се завива свят и всеки миг щеше да колабира. Изчиташе едно, подхващаше ново, после препрочиташе старото, за да се обеди, че не бълнува. Винаги си е мислел, че дядо му го мрази, но това бе доказателство в противното, въпреки лошия му нрав, въпреки грубото държание. Той е следял развоя на живота му още от най-ранно детство.
И за да бъде идилията или пък ужаса пълен, Тарен чу отваряне и затваряне на врата. Стъпките на стария огласиха къщата и той стреснато почна да прибира листовете в кутията. Преди обаче да успее да довърши почнатото, сивокосия го изненада на прага на стаята му. В ръцете си държеше две торби с продукти от пазара, които паднаха глухо на земята след като очите му станаха свидетел на поразителната гледка.
-Какво по....
Погледите им се срещнаха и странно, но този път и двата изразяваха страх. Страх от това откритие, което бе прекалено интимно, че да бъде споделено с някой.
-Аз.... - запелтечи тинейджъра, незнаещ как да реагира. -Защо не....си ми казвал?
Старецът влезе в стаята и дръпна останалите пликове от ръцете му. Прибра ги в кутията, затвори я и я взе в обятията си.
-Нямаш право! Нямаш право да се ровичкаш. Защо си вреш носа там, където не ти е работа?
-Как така? Това е моя работа! Става въпрос за мен! За мен, мамка му. А ние си мислехме, че изобщо не те интересува. Защо не ни писа обратно?
-Не ми се говори за това.
-Не! - извика брюнета и тогава очите на протектора му станаха строги и свити.
-Няма да говорим, казах! Гледай си твоята работа и ме остави намира!
Старши се обърна и напусна стаята, оставяйки торбите на земята след себе си. Отиде в собствената си стая и я тръшна силно. Заключи я за по-сигурно. Така и нямаше да излезе от там чак до другата сутрин....

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeПон Авг 19, 2013 10:26 pm

"Защо..... защо?"
Стоях като зашеметен там, на пода, забил очи в празните си длани, в които до сега лежаха жълти листове, пропити със смачканите години на изтеклия ми живот. Те не бяха изгубени, захвърлени или унищожени. Те бяха скрити, опазени... съхранявани. Богове... такова щастие! Такова вълнение... Лутал съм се в тъмнината, мислел съм си, че с мама сме сами, забравени. Но ТОЙ ни е наблюдавал. Всяка моя стъпка... Преди не знаех какво са гласели писмата, но сега се докоснах до тях. Те бяха изповед, шепот, който не се е стопил във въздуха нечут.
Той ги е пазил. Сърцето ми преливаше от трепетни емоции така, че исках да отида при дядо си и да му поискам прошка, да убедя майка ми, че това, което сме си мислели за него, не е вярно. Исках просто всичко да се подреди, да изчезнат недомлъвките, да се изкаже всичко премълчано, да се оттърсим от праха на тъгата и съмнението... Да, всичко това изглеждаше за миг толкова близко, толкова реално. Пред очите ми минаха всички моменти, за които съм копнял, сякаш животът ми даваше втори шанс, да подредим всичко и този път да няма грешки, болка и самота... Ето, почти вкусвах този момент! Да усетя дядовата десница върху рамото си... там, където тази на баща ми така и не вярвах да ме докосне... но, ето- все пак щях да усетя топлината от нечия длан, която не се обляга на мен, а на която аз мога да се опра... Толкова беше близко, толкова реална и осъществима беше всяка мечта в този един миг. Неизпитано до сега красиво чувство. Усещах, че намерих в онази кутия разковничето на всички проблеми, всички парчета от картата, които можем да поставим на масата и да сглобим най- накрая... Толкова исках празнините да се запълнят, студа и мракът да се стопят. Като човек, загубил паметта си, който изведнъж възвръща всички свидни спомени. Узнава кой е и намира своите близки... Узнава името си. И аз усетих топлината, видях за миг светлинката, която обещава, че след миг ще излезеш на бял свят- нов, узнал истината, прероден, под едно безоблачно небе....

И тогава всичко изчезна. Откъртиха се незнайно от къде нови скални отломъци, затрупаха пътя, който мислех, че вече съм прокопал до края. Уплаших се, когато дядо ми дойде, но бях щастлив! Ето, аз открих истината, сега ще се помирим и ще си поискаме прошка.... той- че не ми е казал, а аз, че съм го съдил твърде строго. Всичко за миг ми се стори една дреболия, която можех да преглътна само и само, за да прекарам успешно мост на отсрещния бряг и да се съберем отново като част от едно цяло. Не ни е писал? Голяма работа- пазил е писмата! Крили ги е? Чудо голямо- ето сега ще се изясним..........................
Но той изтръгна от мен писмата. Изкорени онова, за което се бях заловил. Събори основите на новия живот... изпепели дрипавото знаме на изстрадания, въжделян мир.
"Защо си вреш носа там, където не ти е работа"... сред виденията ми за покой, като удари на погребална камбана думите на дядо ми започнаха да известяват края на тази илюзия...... Но аз се вкопчих за нея! Исках всичко да се изясни тук и сега!
"Не ми се говори за това.".... думите и този глас се носеха в съзнанието ми като зловещо ехо от часовник, отброяващ края. Всичко беше само сън... време е да се събудя. Моето щастие от виденията е невъзможно.
НЕ! Извиках го с отчаяние, с ярост, гледайки как всичко пред мен рухна. Останаха само едни строги очи, които бяха острие на брадва, забита, за да повали обреченото на гибел дърво. И наистина аз усещах, че пропадам, спрях да усещам тялото си, не можех да го помръдна... Не! Не трябваше това да бъде развоя!
"...Гледай си твоята работа и ме остави намира!"
В очите ми напираха сълзи. Образът на мъжа се размаза през горчивите капки отрова, достигнала своя предел. Той взе писмата- този обречен болник със съсухрена пергаментна кожа, на който исках да вдъхна живот и около него да възродим руините на прекъснатата ни връзка. Дядо ми ми обърна гръб. Той ме отблъсна, все едно аз бях егоистът, който го е напуснал и не е показвал с нищо, че го е грижа дали е умрял, или още крета. Исках да скоча, но краката ми бяха наляти с олово- неговата дума пресече всички мои намерения и добри чувства.

Чух удар на врата... или това беше последното отброяване на заглъхващото ми сърце? Превъртане на ключ...или предсмъртни хрипове?
Какво се случи? Как стана така?
Онзи мъж постави между мен и него всичко налично да ме държи далеч- мълчанието, студенината, заповедния тон, разстоянието, залостената врата.... той избяга от мен отново...
Бил съм бебе, когато го е сторил и сега го прави пак. Значи аз съм причината, нали така? Такова презрение..... "Нямаш право да се ровичкаш" аз бях никой и на мен нищо не ми принадлежеше. Дори името, собственото ми минало, писмата на моята майка... една дума от родния ми дядо... Нищо.
Задържах дъха си, защото камъкът, застанал на гърлото ми болеше при всяко вдишване. Всяка секунда в тази тишина беше пронизване с нож, всеки тласък на сърцето ми беше като обкован със шипове. Стиснах очи, а после отправих поглед към тавана, за да изсъхнат капките болка, които напираха да потекат. Виждах не таван, а капак на ковчег... Как стана така?
Защо когато тъкмо аз искам да захвърля всички обиди- изречени и помислени, волни или неволни, този мъж прави нещо, което ме кара да го мразя още повече? Защо? Каква е причината!? Всичко си има причина! Какво го е накарало да пази писмата, да не ми пише, та дори и да не ми даде обяснение след като вече така или иначе открих истината? Защо след като са разкрити, той продължава да премълчава нещо? Кое е по- голямата тайна от тия късчета, пропити с надежда и очакване? Нима той имаше повече право да крещи, отколкото аз?

Пропълзях на колене до торбите, които той остави така, на пода. Опитах се да събера разпилените пакети с пирони, препарати, кутийки, макари, канап, но накрая просто не издържах. Отблъснах ги и се свих на кълбо. Някакъв рев на отчаяние се откъсна от гърлото ми. Стаята кънтеше след него. Един вик, който не бе погълнат от стените, не заглъхна... рожба на едно събитие, което също нямаше да заглъхне лесно. Не можех да задържам дъха си, не можех да преглътна и да замълча... как той успяваше? Какво повече може да губи? Какво още? Нали разкрих тъпия тайник в стената?
В живота ни има събития и решения, които ни водят до лош развой, но осъзнаваме, че и иначе развоят нямаше да е по- добър. Но ние се лутаме и упрекваме, нападаме други или наказваме себе си. Като махало емоциите ни се люшкат ту на единия край, ту на другия. Аз сега търсех у кого бе грешката. Кой подреди така нещата, че да стоя като наритано куче на пода?
Не биваше да отварям тайника, но пък той не биваше да укрива писмата. Не биваше да ме вижда, но след като ме видя не биваше да реагира така. Аз съм виновен..... или в него е вината? Кой сбърка? Може би целия свят е сбъркан.... Но как ще живея сега, след като напипах дирята на нещо премълчано? Не мога да оставя нещата така! Касае се за моят живот, моето минало и моето бъдеще! Но... може би го нараних дядо си... може би прекалих...

Станах, олюлявайки се. Беше ми тъмно пред очите, стисках зъби, дишах на пресекулки, за да сдържам сълзите си. Не знаех дали са от яд или мъка, но исках да потисна и двете чувства... Цял живот имах от тях в излишък...
Минах през хола и застанах пред вратата на дядо ми.
Да искам прошка? Или да настоявам за обяснение? Кой на кого трябваше да се извини?
За бога! Та това касе МОЯ живот! Не съм виновен, че има тайни! Защо реагира така? Аз трябва да знам.... и все пак... не беше удачен начина...
В очите му се четеше уплаха, сякаш някой е открил единственото слабо място в непробиваемата му крепост.
А аз дори нямах крепост... от никъде никаква защита.
Облегнах се на вратата. Знаех, че това не може да свърши с разменени извинения или като се престорим, че нищо не е било. Не, тук трябваше да има разговор и обяснения.
Седнах на пода, неспособен да мисля. В един момент исках да разбия вратата, в друг да си събера багажа и просто да изчезна от тази къща, в която нямах право да знам истината за миналото си...
Но нямах сила за нито едно. Винаги съм се крепял на надеждата. Надеждата, че баща ми ще се появи, че дядо ми все пак ме приема за свой внук, че ще успея да си стъпя на краката...
А сега ето жестоката реалност- като да ти поднесат най-скъпия дар и в същия миг да ти го отнемат обратно. Показват ти ключа, който да отвори сандъчето, където лежи твоето щастие.... и после го хвърлят в бездънното море... Не е честно... Спрете земята, искам да слезна!
Изпаднах в нещо като безсъзнание. Просто се изключих. По едно време вдигнах глава. Още бях пред прага на дядовата стая. Смятах да го чакам ли? Или да напусна къщата? След като той се криеше от мен и бягаше, защо аз да стоя тук, като че ли моя е вината? Хах! Да, трябваше ми отговор, но нямаше да страдам за чужди грешки! Но бях объркан и несигурен- мислех, че каквото и да реша ще бъде лошо.

Вече се беше свечерило.
Яденето отдавна беше сготвено и изстинало.
Берас кукумяукаше някъде из дърветата.
Исках да изкопча истината! Трябваше дядо ми да проумее, че ми е нужна... Като да се плете заговор и никой да не ме предупреди... като скелет, скрит в гардероба....
Не! Аз щях да остана и да поискам отговор! Ако ли не...
Тази мисъл ме накара да потреперя. Ами ако трябва да се махна от тук? Не исках... имах нужда от дядо си...
Няколко сълзи отново възпрепятстваха зрението ми. Изтърках ги ядно. Станах, за да се насиля да хапна нещо. Яденето ми се стори безкусно. Прасковите- също.
Бездействието ме побъркваше. Чаках да се появи дъртия, а не чувах дори звук от стаята му. Какво да правя? Да пия? Не, исках да съм с бискър ум, когато и да се появи. Но трябваше да притъпя по някакъв начин облака от това кълбо нерви вътре в мен. А тя беше почти физическа.
Най- сигурният начин наистина да се откъсна от реалността беше Книгата на прокълнатите... Не знаех какво следва там. Бях уморен, но личните ми проблеми сякаш вече бяха вцепенили сетивата и нервите ми и можех да понеса всичко. Гледах на всичко около мен, което не ме засяга като през мъгла. Силната болка прави тялото безчувствено. Сега е моментът, когато мога да понеса всичко! Хайде! Гавра с безчувствен труп! Идвайте насам, събития-лешояди и съдба-палач!
Само една глава... да потъна в забрава поне един час...

Взех книгата и седнах в хола, въоръжен с цигари и достатъчно дълга нощ. В канапето срещу това на дядо ми. Не ме интересуваше дали ще излезе и ще види книгата. Той вече нямаше абсолютно никакво морално право да ме съди. Никакво! "Гледай си твоята работа и ме остави намира!", нали? Добре, така да бъде! Не знам дали с объркания си, разтрсен из основи хлапашки акъл исках да го провокирам, да го предизвикам или просто да потъна в забвение.
"Прокълнати"... може би всеки от нас носи свое проклятие, може би това ни прави невинни жертви или отритнати и презряни нещастници. И в това няма нищо ново. Нищо шокиращо... стига да не се случва на теб.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeПон Авг 19, 2013 10:46 pm

Поредната страница бе прелистена като поредното писмо, което до преди малко четеше. Несгодите никога не идват сами. Те винаги са предшествани от нещо в миналото, винаги са следвани от нещо в настоящето, като успореден път и винаги ще се сътворят в бъдещето. Нямаше изход от тях. Нямаше бягство. те винаги те настигаха като разярени, болни от бяс кучета. Ще те погнат, ще те достигнат, ще забият зъби в глезенът ти, ще те повалят, а останалото....е останалото е история....
История! Точно такава щеше да започне сега Тарен. Една далечна, крайно непозната, крайно нежелана за опознаване, не и от лична ръка. Може би успокоението, че от листите на книгата не можеха да изскочат всички онези същества, за които пишеше, бе достатъчно, че да продължи. Но винаги когато отваряше твърдите корици на Мъртвата книга изпитваше страх. Тази вечер, страхът бе съчетан с гняв. Той искаше да страда, искаше да изпита болка. Дали заради самия себе си или заради дядо си, искаше да подложи мозъка си на това психическо разстройство. Изпитваше завист, поход, не....нужда. Имаше нужда от това. И щеше да си го набави, по възможно най-грешния начин....

ГЛАВА ТРЕТА
"ГАРВАНОВА ПРЕГРЪДКА"

Остро, проницателно око. Извит, здрав клюн. Черни, гладки пера. Разпръсната като ветрило опашка. Инстинкт на хищник. Креслив, пронизващ тъканите писък. Гарван! Първият и последен обитател на прашната земя, пръкнала се от нищото. Още преди човешки крак да стъпи в необетованата територия, той бе там. Той бе там, когато Себастиан Дантес сътворяваше тази държава по свой вкус и подобие. Той е там, скрит между клоните - наблюдава как преминаваш по тихата пътека. Той е там, кацнал на прозореца - гледа как спиш. Той е там в небето - съпровожда те докато се трудиш на полето. Той е и на кея - пляска с криле при прииждането на някоя лодка. Той ще е там и в твоята кончина - ще изкълве очите, ще издраска ръцете, ще раздере с нокти корема, за парче карантия.
Гарван! Плашлива и в същото време опасна птица. Гарван! Нечистата твар на окаянието, вечния спътник на живи и неживи, другаря на проказата. Гарван - единствения смъртен, достигнал до извисения череп.
Пътя на Смъртта е неприятно място и все пак единственото, по което можеш да поемеш, за да преминеш разстоянието от точка А до точка Б. Нямаш друг избор, няма заобиколен маршрут. Започва от границата на началото на страната и се простира чак до нейния край. Една права, двупосочна линия, около която са наредени всички обетовани или не части на местността. Твоя гид, твоя съпроводнник, твоята табела и ветропоказател, твоя компас се издига високо над главата недостъпен, недостижим, неплътен, дори нереален. Черепът зее с празните си кухини, сякаш разцепил небето. Виси доминиращ над облаците. Виси и всява страх.
Ако сега почти никой не му обръща внимание, то до шестата година от Сътворението, вливаше пълен ужас в душите и съзнанията на жителите. Никой не искаше да минава под него. Тези, на които им се налагаше, често стискаха различни медальони за протекция, пристъпваха плахо, криещи се зад скали и шубраци, а някои оставяха миризлива диря след себе си от пикоч. Само при най-малкото потръпване на небесната илюзия, причинено от полъхващ вятър или местещи се сенки, минувачи припадаха от уплах, а на някои дори им се пръсваха сърцата. Падаха бездиханни на почвата, а черепът се подиграваше на глупостта им, чрез нелеп присмех. Защото той реално не беше там. Не можеше да ги нарани, дори да ги докосне. Всичко се случваше в техните умове. Богът на мрака, го бе програмирал така, че огромното им въображение ставаше действителност, а от космополитната гледка мозъците им прещракваха, даваха на късо и експлодираха. Отне им много време, докато осъзнаят тази истина и почнат да го приемат като нещо нормално, част от интериора. Но тогава смъртните случаи бяха често явление.
А когато някой умреше на Пътя, черните гарвани го накацаха и почваха да се хранят. За тях това бе пиршество от най-висок ранг. Досущ като стрелките на часовник, се въртяха и късаха кожа, сухожилия, черва и нокти, които изплюваха като трън в ястието. Само зъбите и косата не бараха. Едните бяха прекалено твърди и трудни за изтръгване, а вторите не можеха да се смелят нормално и се събираха на топка в стомасите им, от което повръщаха слуз и малки костици. Всичко останало бе като най-скъпото меню и дори лешоядите не можеха да се мерят с този канибализъм.
Беше горещ следобед, точно когато зенита на слънцето е най-силен. Лъчите му блъскаха като чукове по тила и те задушаваха. Един от най-горещите дни в историята на държавата. Дни като тези бяха дефицит. Идваха ненадейно, не се задържаха дълго и си отиваха, отново давайки свобода на прохладата и мъглата. За сметка на това, нанасяха сериозни щети. Топлинни удари, обезводняване, задух. Само набор от телесните преживявания, които прокълнатите не търпяха. Студените им организми не бяха пригодени за високи температури и за тях подобни моменти бяха равноправни на слънцето за вампирите.
Точно в този подобен следобед, по Пътя вървеше мъж в разцвета на силите си. Тъкмо минал тридесетте, с тъмна коса, светла кожа и съвсем леко набола брада. Бе покрил по-голямата част от главата си с кафяв плат, завит под гушата, да се предпазва от жаркото слънце. От плата, изумрудените му очи още повече изпъкваха и му придаваха някаква пустинна хубост. Може да се каже, че беше привлекателен екземпляр и правеше впечатление. И сега, появата му събуди любопитството на пернатите и те забиха зажаднелите си погледи в него, като извиваха вратове, за да проследят хода му. А той бе бавен и спокоен. Коренякът изглежда не се страхуваше от Пътя и от това, което се намира горе. Друго го притесняваше и това бяха непоносимите за околията жеги. От време на време бършеше с плата чело и надигаше манерката да утоли жаждата си. Но и това не помагаше. Тялото го изгаряше, но задължително трябваше да стигне до края на територията и нямаше време за губене. Денят бе крайно неблагоприятен, но все пак, той смело бе поел пози поход.
За жалост, никой не е недостижим и природните закони важат еднакво за всички, освен за онези, които са ги създали. Още неизминал и половината от пътя си, мъжът усети, че е на предела на силите си. Дишането се затрудняваше и бе като на някой, който има увита примка около врата. Пареше го под капачките, а езикът бе подут и изтръпнал, независимо колко се наливаше с вода. Ударите на сърцето се забързаха бясно и неравномерно. Усещаше краката си стоманени гюлета, които едвам се отделяха от земята и се тръшваха тежко и тромаво, вдигайки пушилка, която стигаше чак до прасците. Няколко кресливи писъка се отрониха от гърлата на птиците, сякаш го заклеваха, че и той ще се предаде и ще се превърне в техен обяд. Мъжът долови това проклятие и се намръщи.
-Млъкнете, мръсни копеленца! Няма да ви се дам!
Отви кърпата от главата си, забърса началото на гърдите си и като плю в сухия пясък, продължи напред. Гарваните знаеха, че смелостта му няма да роди реколта, затова прелитаха от камък на камък, следвайки го, и търпеливо отмерваха нужното му време. С всяка изминала минута ставаше все по-немощен. Първоначално изпънатите рамене, малко по малко клюмваха, смаляваха се, хлътваха в ставите, докато накрая сякаш нямаше такива, а частта от лакътя до пръстите, излизаше нейде от страни на хълбоците. От грозд се превърна в стафида, която се моли да бъде смачкана. Единствено тъмнозелените ириси все още блестяха и показваха, че в този човек е останала някаква мъжественост.
Уви, природата не бе на същото мнение и много скоро, той завали крачка. Една, две, три, четири, туп....Строполи се като бутнат великан по лице, но очите все още стояха отворени и таяха някаква, макар и минимална искрица надежда. Мъжът вкопчи пръсти в почвата и залази, влачейки се по корем. Това действие му костваше много усилия, а по вътрешната страна на устата му полепваха малки песъчинки.
Гарваните само това и чакаха. Изпиваха го с очи и вече предвкусваха крехкото месо. Накацаха около него, като ту се приближаваха, ту отскачаха назад при най-малкото потръпване от негова страна.
-Мамицата ви! - извика мъжа и замахна с ръка, но единственото, което постигна бе да ги подплаши за миг.
В следващия отново го бяха обградили като жива тел, от която няма измъкване. Прокълнатият се обърна по гръб и протяжно въздъхна, усетил, че това е края.
-Съжалявам, Мина, няма да успея да видя малкия. - продума сам на себе си и се отпусна.
Моментът дойде! Птиците политнаха едновременно, образувайки гъст, черен облак и го връхлетяха. Клюновете се забиваха където сварят. Разкървиха устните, откъснаха клепачите, спукаха няколко вени. Един дъвчеше някаква жила, отскубната от колянната връзка, друг поглъщаше очна ябълка. Всичко това подплатено с безспирно удрящи се едно в друго крила, които създаваха пърхаща мелодия на смъртта.
Изведнъж, съвсем изневиделица, мъжът отвори уста и изръмжа грозно и агонизиращо. Оказа се, че все още душата не е напуснала тялото му и той се събуди от нещо като сън. Само където вече не беше същия. Целия изпохапан, с липсващи мръвки, на половина сляп. Една малка част от езика му бе откъсната, крайниците обляни в кръв, а по торса имаше безброй слузести дупки. Той изгони малките проклетници от себе си и едва едва се изправи. Много добре осъзнаваше в какво се бе превърнал. Изгуби лика, но не и ума си. Опипваше пихтията, която преди бе негово тяло и изпадна в отчаяние. Погледна с единственото си око нагоре към черепа, който безметежно ставаше свидетел на цялата тази торба с кости, разпери ръце нагоре и се провикна гърлено и умолително.
-Вземи ме! По дяволите, вземи ме! Погълни ме, проклето копеле!
Но черепът така и не разтваряше огромната си паст за него, нито изпълняваше молбата му. Гарваните се спогледаха, чукнаха човки, преглъщайки последния залък и застъпваха бавно и тихо към него. Мъжът ги усети и разбра, че техния полет го е победил. Искаше да затвори очи, но не можеше, защото нямаше клепачи. Не се боеше от болката, дори не я усещаше. Просто искаше последното, което види да не е тази грозна, небесна глава. Без да сваля ръце, птиците се хвърлиха напред. Крилата им изплющяха във въздуха и се забиха в гърба му, обвивайки го в една последна гарванова прегръдка...

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeВто Авг 20, 2013 11:34 am

Отпуснах се в креслото и пред мен се появи черният вестител на смъртта- гарванът. "Чисто суеверие! Жалки страхове... Надали ще има разлика дали ме ядат вълци или гарвани." помислих си аз. Усещах, че ръката ми вдига към устните ми цигара, но не виждах нищо друго освен някакъв злокобен път. Посока- гибелта, спътник- ужасът от окаяно, тегаво чувство. Около мен всичко се превърна в шепот на някой обречен, в сподавен вопъл на отчаянието.

О! Ето ги и първите разлагащи се трупове! Отворя ли книгата и вече ги чаках, както сутрин се чака вестникът. Имах чувството че познавам Черепа като табелата на собствения си дом. Вонята на мърша и нечистотии ме облъхна. Бях отвратен, както авторът би искал да е всеки елисадриец. Вместо дим от цигарата поемах тези прокажени, заразни пари. Но бяха опияняващи, няма спор. Умът ми се замая от онази тръпка на смут, страх, погнуса. Гърлото ми започна да пресъхва. Оглозгани кости, окапали в праха меса... съсирена кръв, която приличаше просто на тъмна сянка върху пътя. Пътят, който не ти е писано да изминеш. И гарвани. Те са там. Винаги.
Почувствах колко е жалък човекът- с него ще се свърши рано или късно, а онази черна птица ще стои там винаги- просто извадка на стотици други, събирателен образ на онова, което ще ни надживее- и нас, и жалките ни терзания. Какви глупаци са хората! Книгата шептеше: " Катранените пера ще те прегърнат. Ти си следващият и измъкване няма. Напомнят, че ти остават броени минути път, а после- часове страдание... "

А може би ти сам се затриваш, защото си повярвал на едни безмълвни птици? Като онзи череп- това е просто едно внушение! Хората са умирали, защото се страхуват от него, а после просто взели да го игнорират и са спрели да умират.
В техните умове се ражда целият ужас. Като криво огледало, в което се пречупва действителността- виждаме някакви контури, но те не са реалните, мислим си, че разбираме, но ние дори не ги възприемаме правилно! Колко смешно и същевременно жалко, защото и аз не правех изключение... не и на този етап. Знаех, че книгата ще ме погълне- не можех да избегна прегръдката й и бях подготвен. И ето доказателството- по внушение на автора усетих сърцебиенето на изплашените до смърт, ужасът им, вцепенението и отчаянието. Но бях чувал тази злокобна мелодия и преди. Беше наистина зловещо, но и познато... Като противник, с когото вече си се дуелирал.

Следваща картина- жега. Болно време, болна земя, болен въздух. Зной на умиращ, парещ дъх на издъхващ от треска, пропит с вонята на нездравото му тяло.
И тогава- мъж. Една фигура. Поредният умиращ? Има ли нещо красиво или героично в това? Има ли хубава смърт? Очакван завършек на естествен процес. Да, знаех, че той ще умре. Как може да ме развълнува това, тогава? Какво си ми подготвил, авторе?
Бъдещият покойник беше красив мъж. Сила и решителност имаше в строгите му очи. Имаше важна цел, за която е дръзнал да поеме по пътя. Мигновено гърлото ме сви... Смъртта става трагична, когато е преждевременна и неочаквана! Та той беше толкова млад, силен...и имаше за какво да живее.
Усетих, че цигарата пари пръстите ми, докато книгата лежеше в скута ми... поне така си мислех. Нямаше как да видя, защото бях засмукан от историята. Фасът догаряше, а аз бях още в средата на главата. Нямах сили да помръдна. Тялото ми взе да се вкочанява. Смут и чувство на обреченост парализираха духа ми, но беше в рамките на очакваното. И все пак... мъжът изглеждаше уверен и силен. Може пък и да успее! Не... не и в тази книга... "Надежда всяка тука оставете". Усещах непосилното напрежение, което и той изпитваше в болния зной на тази съсипваща територия. Но той имаше нещо, за което да се бори там. Гарваните бяха около него. Сливиците ми сякаш се разшириха и притиснаха гърлото и артериите ми. Главата ме болеше като пред топлинен удар. Тялото ми изпитваше тежестта на поетия път. Всяка стъпка, всеки напън, всяка глътка отровен въздух. Но духът ми беше уверен, защото мъжът, в чиято кожа ме облече разказът, беше уверен. И тогава...
Изведнъж те пронизва истината- няма да се справи! Той го осъзна. Останалото беше напразна борба да отхвърли тази мисъл, да я скрие, известно време да я игнорира. Но сам не вярваше в противното.

Какво значение има как сме умрели? На легло, от меч, при злополука... да, смъртта е гадно нещо, несправедливо, но какво ни пука как ни е връхлетяла? Начинът сам по себе си не е героичен, но последните мигове от живота ти могат да го превърнат в такъв!
И ето- мъжът вървеше. Пълзеше нетърпеливо към едно от хилядите заколения. Но по един рядко срещан начин. Книгата взе да изцежда силите ми, за да почувствам по- ясно истинската драма на събитието. Знаех, че ще изпитам болката му. Бях готов. Както той щеше да приеме кончината си, така и аз търсех сили, за да го преживя с него... възхищавах му се- безименният, който е станал безсмъртен. Както най- дълго се помнят думите на прощаване, така и най- силно отекват последните ни дела. Те са финалните щрихи. Начинът на смъртта може да изкупи греховете от живота ни или да сложи позорно петно на всички дела.
"Хайде... умри достойно!"
Бях разтърсен от трагедията и... силата му. Той прие смъртта, но не се примири....
Ето я болката. Черният мрак на гарванови пера ме обгърна. Виждах отблизо как извъртат клюнове, за да откъсат месо, топяха хищните си глави в поредната локва кръв и прясна плячка... и пак не успяха от първия път да отнемат живота му- духът му не им принадлежеше, можеха да го изядат, но не и погубят.
Изпитах нещо по- страшно от болката в разкъсаното тяло- една тъга, един горчив вопъл. Една мисъл, която наливаше още отрова в раните... Той нямаше да види сина си, нито синът му щеше да го зърне някога- него, достойният в своите последни мигове мъж.
Дъхът ми замря в ужас...
Главата ми шеше да се пръсне, сърцето ми се гърчеше, стомахът ми се свиваше... едва дишах. Чувствах стичаща се слузеста кръв от местата, на които тялото на героят беше наръфано....
Изпаднал в отчаяние, той не получи бърза смърт, каквато заслужаваше... Но не молеше за пощада. Изискваше я! Заповядваше на смъртта! Имаше някаква смразяваща сила, все едно е палач, а не жертва. Велико! И потресаващо.... Накрая болката изчезна, но агонията продължи.
Дълго... много дълго... Но в тази книга не можеш да затвориш очи или да извърнеш глава, докато разказвачът не реши...
***
Мъглата се вдигна, но мракът се сгъсти. Мъждукащата лампа вместо да пъди сенките, ги правеше още по-плътни. Нощта беше пълна със звуци, а главата ми угнетена от злокобни мисли. И тогава... се усмихнах... Всичко на фона на смъртта изглежда толкова глупаво, поправимо, нищожно. Пожелах си достойна смърт и сякаш се готвех за нея- гледах на всичко наоколо с апатията на умопобъркан. Само смъртта е достатъчно внушителна, че да ни накара да се стреснем, да направим равносметка. Тя е границата, заради която ценим живота. Ако нямаше мрак, нямаше да има светлина, ако нямаше болка и зло, нямаше да се стремим към доброто. Жътварят е мълчалив съдия, страхът от когото те кара да бъдеш по- човечен. Каква ирония... Главата ме болеше ужасно. Отпуснах се, докато кошмари кръжаха около мен... като гарвани. Оставих книгата на масата, но чувството не изчезна. Умът ми беше вцепенен, вдъхновен от един... прокълнат, към когото собственият му презрян бог нямаше капка снизхождение- създал е всичко, за да сее страдание и нехаеше за болката. Хвърлял щедро кабърчета по пътя, за да погледа сеир.... Проумявах всичко, което ще последва и просто стоях спокоен. Знаех, че болката няма да е фатална, че е само плод на някаква психична магия... Запалих цигара, въпреки, че по тялото ми минаваха конвулсии и метални клюнове разсичаха мускулите ми. "Ще го понеса."
Така се калява стоманата- от удари, през огън и лед... Книгата няма да ме победи. Усещах, че имам рани по ръцете, че дрехите ми са напоени с кръв, че от мен липсва месо и вятърът щипе кървавите дупки... пера, клюнове и нокти ровеха в раните, но не отворих очи. Стисках очи, не погледнах, за да се убедя в противното. Останах с това отвратително чувство, знаейки, че ще се умори и ще си отиде, но болката беше ужасна... продължителна... от хиляди места. "Не се боеше от болката, дори не я усещаше"... имаше и такъв момент в книгата, нали? Аз щях да се заловя за него- да се превърна в безчувствен труп. Това ми трябваше сега, защото всяка съпротива е безсмислена.... Благодаря ти, летописецо на трагедиите, започвам да усвоявам твоите номера!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeВто Авг 20, 2013 2:02 pm

-Мрак, ела и ме вземи. Тъмнина, ела ме погълни. Нощ, ела и ме покори. В нищожество ме превърни, дробовете разчлени, душата насили. Скръб ела ме прегърни, умът в бълвоч разкърви. Ела...ела и ме погълни...
-Дойдох, скъпи мой! Дойдох със съдникът живот. Дойдох с побратимата смърт. Дойдох за теб, защото желаеш ме и ти. Тук съм и очите ще заслепя. Тук съм и слуха ще замъгля. Тук съм и дъхът ще отшуми. Тук съм, в пепел се превърни....


Искате да знаете какво се случва? Лесно е за разгадаване. Тарен правеше любов. Той правеше любов с Мъртвата книга. Отдаваше й се до последната капка свян, която младият му труп съдържаше. Правеше любов с мъката, със страха, с гибелта. Вдъхваше разложения й аромат, попиваше с устни вкуса на каторга. Галеше набъбналите гърди от плесен, а нейните кокалести пръсти милваха девственото му достойнство. И всички това в съня.... Да, в съня. Там където реалността се размива като дим от цигара. Там където звездите са долу, а планините горе. Там където гравитация няма, закони не съществуват, а всяко лице е като излязло от поредната книга. Само три глави! Само три бяха достатъчни, че да почне да ги сънува. Образите на героите, чиито съдба проследи, се явяваха в главата му. Не знаеше как изглеждат, но толкова ясно можеше да си ги представи. Бяха описани толкова подмолно, без особени подробности и характеристики, но ти някак си ги виждаш - ясни като бял ден. Ето там бе Дантес, който размяташе длан като диригент и пръкваше от земята всевъзможни сгради, а малкото чернокосо дете се клатушкаше върху рамото му. Точно срещу него вървеше сомнамбула, влачейки поредния труп по прашния път. Ето го и скитника. Изяден от гарваните, парчета плът липсваха, но тъмно зелените му очи светеха като скъпоценни камъни и привличаха лъчите на слънцето върху си.
Фигурите се меняха една през друга, сливаха се, изчезваха и пак се появяваха. Съединяваха се в едно общо чудовищно създание, а после се разпръсваха на черни пера. Момчето ту ги наблюдаваше отгоре през купол, като да е сами Бог, ту се озоваваше заключен в техните умове и тела, като долен престъпник, осъден на вечно заточение. Сънят бе толкова реален, че трупа на Тарен излегнат на креслото се тресеше в някакви леки пристъпи на клаустрофобия. Задушаваше се, задушаваше се от този сън, от тези привидения. Така нагло и нагъсто се скупчиха в съзнанието му, че не му оставяха място да си поеме въздух.
За втори път се случваше подобно нещо, но този бе много по-силен, много по-осезаем от предишния. Ако го погледнеш от страни може да ти се стори, че самото му тяло изтънява, спаружва се като изсушен плод. Мускулите му отслабват и се превръщат в кокали. В един подвижен, жив скелет със схлупени ресници. Оптична измама от най-висше естество. А вътрешно агония! Магът чувстваше душата си вкопчена в слузести пипала от които няма измъкване, после окована във вериги, а после заровена до глава в пясък. Ситуациите и емоциите се меняха една след друга, коя от коя по-отвратителна и натоварваща. Ако в един момент чувстваше органите си като локва, утайка, то в следващият се втвърдяваха като планински кристал, като патина. После се превръщаха в зеленикава ръжда. Самите му ириси обозначаваха тази ръжда, която се ронеше люспа по люспа от очните ябълки. Бе повече отколкото някой смъртен може да понесе.
Берас за пореден път скубеше косите му, тракаше с клюн по черепа му, за да го събуди, напомнящ именно роднините си гарвани. А в съня той си представяше именно тях, в много по-голяма бройка, които се караха и кълвяха сами себе си, в спор кой от тях ще вземе мозъка му.
В един заветен миг, когато момчето бе толкова близо до полудата, точно до ръба на пропастта, усети сподавен вик в гърлото си, който излезе на повърхността, а с това го върна в настоящето. Писъкът му огласи къщата, като раздран вопъл на умиращ. Птицата излетя стресната от тази нетипична реакция и кацна на една подпора в горния ляв ъгъл на тавана. Брюнетът се озърташе уплашено, шаваше като неспокойно животно, сълзи течаха от кухините му без да може да ги спре. В безумието си грабна книгата й я стисна с желание да я разкъса. Да дръпне длани и да я разполови на две. Но нещо го спря. Някаква невидима сила не му даваше. Напротив, в цялото умопомрачение му нашепваше да продължи. Следващата страница го подканваше, за да продължи любовната си игра. Гласът й бе като на невинна девойка, като на умела царска любовница, като на островна куртизанка, като на майка и като на дъщеря на владетели. Толкова примамлива, толкова красива, еротична, похотлива, подмокрена и копнееща за още. За още от неговите емоции, за още от неговите очи, за още от неговите възприятия. Дали щеше да се поддаде? Дали щеше да се излъже от напевните й стонове....

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeСря Авг 21, 2013 10:09 am

Изгубен в мрака... не, не бях изгубен. Този мрак беше бъкан с ужаси, кошмари, страх, болка, агония... неизпитана, но натрапена ми по такъв начин, че беше станала... моя. Този мрак беше мой- така, както аз си го представях, виждах онова, което въображението ми рисуваше. Такова понятие като "реалност" нямаше. Всичко беше истинско, всичко беше осезаемо. Единственото правило, което подсказваше, че това е сън е... че всичко е възможно. Именно това превърна нощта в ад. Случваше се така, както в действителност не би могло да се случи. Не усетих кога съм заспал... дори не вярвах, че спя- бях в една реалност, която ме грабна в черните си нокти, на които мислех, че можех да дам отпор чрез психиката си.
Но ужасът вече беше там- като крадец беше минал и опустошил всичко- и тяло, и ум. А ако не спя? И това е истина? Ако аз гния, режат ме и се давя тук и сега? Бях прикован, изтезаван... и лошото е, че сам ги бях призовал, мислейки, че ще ги преборя. Ужасите докосваха всеки кът на ума и съзнанието ми. Болка и някаква странна тръпка пълзяха по тялото ми. С някакви извратени методи ми причиняваха странни усещания, притискаха уязвими точки в душата и по тялото, за които не подозирах. Изтръпвах и се гърчех като развратна блудница най- сетне получила своята доза влудяваща болка. Като изнасилвана жена, която се бори не с болката, а с гнусното усещане, че това й доставя наслада. Кошмарната фантазия ме обладаваше. Надсмиваше ми се, че съм се заблудил по невинната й външност- една книга!, и мислех, че ще я подчиня на волята си. А аз паднах в лапите й. Веднъж проникнал в нея, тя ме изцеждаше. Пръстите и гниещите й месища ме галеха, кървави устни смучеха плътта ми. Те се движеха по вените и нервите ми! Вцепенение, ужас, страх, възбуда, отвращение, болка, стенания... Очаквах този миг да е последен.... задушавах се, нещо ме поглъщаше. Сърцето ми едва успяваше да тупти в смазаните ми от някаква тежест ребра. Сънувах ли? Птиците кълвяха безпомощното ми тяло, пробиваха черепа ми...

Изведнъж веригите се скъсаха и аз си поех дъх. Поех дъх и изкрещях, като удавник, който в ужаса си може да погуби спасителя си. Няма по- силно и свирепо нещо от слепия ужас... Отлепих парещите си клепачи. Спях ли още? Заспивал ли съм въобще? Къде сега са ТЕ? Червените петна пред зрението ми изчезнаха и се появиха някакви очертания. Дишах алчно, вкопчен в живота си, треперех, опитвах се да разбера какво виждам и плачех в някакво крайно отчаяние. Оглуши ме тишина, а сред нея само моят пулс и дихание- нямаше ги стоновете, писъците, граченето на злокобни птици. Познах камината, видях Берас и пред мен- Книгата.
Трябваше да сложа край на това! Грабнах я, за да я унищожа- запаля, разрежа, стъпча, скъсам.... но не успях.... ТЕ не ми позволиха- кошмарите бяха пробили тялото ми, ужасът беше прокарал нишки, болката дърпаше конците, направлявайки ме по някакъв извратен сценарий.... Сега кукловодът на този ад ме караше да отворя книгата отново. "Още една историйка? Най- интересното предстои! Ти си силен и ще се справиш! Няма да ми се дадеш да те победя, нали? Обещавам ти нови изживявания. Обладай ме!"- един коварен шепот извиваше кръшен, изкусителен глас. Това не беше предложение, а команда. Тя ме искаше! Книгата проникваше в ума ми и шареше в тялото ми, вместо аз- по нейните страници.

И ето резултата- оглеждах се, неспособен да приема, че всичко е илюзия. Ослушвах се. Всяка сянка се движеше, всеки допир и полъх беше нападение, всеки звук- крачка на смъртта към мен... Захвърлих книгата и докосвах лицето си, за да се уверя, че съм жив и цял. Усетих щипене и някаква слуз по челото си. Кръв.....
- Берас!- опитах се да кажа, но гласът ми го нямаше, разумът ми щеше да се удави в ужаса. Обаче птицата явно ме разбра.
- Аз бях. - изкряка пилето. Гледаше ме, но се колебаеше дали да се приближи. Накрая кацна на креслото, в което обикновено стоеше дядо ми. Плясъкът от крила ме накара да изтръпна. Какво беше станало тук, докато бях в онази илюзия? Ослушах се отново. От никъде нито звук. Дори от стаята на дъртия- мислех, че се е събудил от данданията, но не.
Масата беше поръсена с пепел. Два фаса се търкаляха до съборения пепелник. Исках да пуша, да притъпя мислите си, но едва дишах. Беше ми студено заради облялата ме пот. Бях жаден. Мисля, че чувах някакъв шепот. Какво стана с мен!? Как да си обясниш подобна дяволска идиотщина!?
Изведнъж "ТРЯС", влажен въздух ме удари в лицето, като полъх от катакомбите в халюцинациите ми. Истина или сън е всичко?! Скочих и се облегнах до камината.
- Вятърът е, Тарен- каза тихо кукумявката, следейки ме с очи, готова всеки миг да отлети.
- Къде...- треперех, но се опитвах да се овладея.
- В кухнята.
"Всичко беше сън, само сън... като миналата вечер..."
Тръгнах натам. Исках да залостя всичко, но се боях да приближа зеещия прозорец, праснал се от течението. Пердетата се вееха като бели ръце на призрак, искащи да ме сграбчат. Светлината поне малко пропъди това чувство.
- Аз излизам през него!- Берас изграчи тихо.
- Тогава или излез или остани- все още лицето ми беше мокро от сълзи, гърлото ми пареше, сърцето ми се гърчеше, а краката не ме държаха.
Птицата полетя към мен. Едва се овладях да не размахам ръце и да закрещя, но миг след това тя кацна на рамото ми. Беше доста тежичка, а студените й крачка и остри нокти предпазливо се наместиха върху кожата ми. И двамата потиснахме страховете си- той от умопомрачението ми, а аз- от асоциациите с онези гарвани. Бръкнах в шкафа, където дядо ми държеше остатъци от алкохол. Колебаех се дали да пия, но реших да имам нещо под ръка.
Залостих всички прозорци, светнах всички лампи, оставих вратите към хола отворени, за да държа под око кухнята и моята стая. Вятър нахлуваше през комина и свистеше като хрип на човек с разрязано гърло.... да, познавах този звук... знаех и усещането на кръвта, течаща в пазвата и дробовете ти...
Не поглеждах към книгата. Трябваше да неутрализирам този кошмар... Да абсорбирам този Ад. Беше ме страх да затворя очи и да потъна в мрак, оставяйки се на произвола на моето съзнание. Само буден имах шанс да се противопоставя.

Вече надминах пределите на всички досегашни кошмари, надскочих всеки познат праг на страх и болка. Нищо не можеше да ме изненада. Не го исках, но бях готов. Като осъден, чакащ екзекуция- примирението вдъхва сила и увереност. Овладях се поне малко.
- Не ми давай да заспя- промълвих на Берас. Чувствах, че не е възможно след такъв шок да потъна в сън, колкото и да бях изцеден, но не биваше да рискувам- надали ще мога да издържа отново. Очите ми пареха, тялото ми беше изтръпнало, мозъкът ми пулсираше в опит да пробие черепа ми.

- Какво стана?- попита кукумявката след малко.
Да, наистина....какво всъщност стана? Исках да се се боря с Мъртвата книга и да притъпя душевния си смут заради... заради какво беше? Пробвах си спомня събитията от деня. Като че ли бяха минали векове.. О, да! Писмата и дъртия. Хах, какво глупаво момче съм да се треса и да хлечна за такива тъпотии! Изведнъж започнах да се смея като побъркан и това стресна птицата. Хахаха, едни писма, моля ти се! Истеричният ми смях кънтеше и заглушаваше ударите от часовника. Беше 3 сутринта. Всичко ми се виждаше детска игра. Хахаха, как изобщо подобни глупости могат да ме натъжат!? Коремът ме заболя от смях и чак седнах на пода. След като се поуспокоих, все още кискайки се, надигнах жадно половинката бутилка уиски. Алкохолът изпепели гърлото и празния ми стомах, но такива дребни неразположения изобщо не си струваха вниманието ми. Та до преди малко гледах как група гарвани се карат за пулсиращия ми кървав дроб! Завладя ме странно, ледено и тъмно безразличие. Нещо от сорта на "До сега умирах сто пъти, ако ще се мре, поне да се свършва." Не вярвах, че съм способен на такъв... свиреп, самоунищожителен непукизъм. Боях се от всичко и същевременно от нищо. Познавах болката, от които другите треперят. Облегнах се на стената с тъпа усмивка. Стих се, че Берас чака моят отговор.
- Сънувах тъп, тривиален кошмар, знаеш ли? Но реалността е по- тъпа и тривиална.- Обърнах по повод прозрението ми още един гълток. След малко тази умопобъркана еуфория поотмна и добавих с тъжна усмивка- Ти ме събуди, нали? Благодаря ти.

Усещах как животът ми се изплъзваше, умът ми ставаше неконтролируем и трябваше да се справя някак... Чух смътно, че Берас ми говори:
- ....капан.
- А? Какво?
- Вземи си капан за сънища.
Замигах на парцали. Това не беше ли суеверие... колкото и черните гарвани? И то ли беше безсилно да ми повлияе... като Книгата? Ако е така, май си струва да играем по техните правила... "Добра магия, а?" Надигнах уискито, от което няколко капки потекоха по врата ми към треперещото тяло. Стоплих се и се отпуснах. Действаше като силно болкоуспокояващо, но правеше ума ми замъглен и податлив на халюцинации... не биваше да заспивам в никакъв случай.
Наслаждавах се на тишината, алкохола, тютюна и на присъствието на Берас.
Сега, когато съм буден, съм толкова... безразличен, чак арогантно надменен към всичко. Защо тогава сънят ми беше такъв гнил и страшен? Когато усетих, че ще се напия, станах и нескопосано раздигах ония шибани торби с покупки, които още си се търкаляха по пода. Зад себе си усетих някакъв шум. Скочих като ужилен.
- Кучето дращи по вратата.- изкряка Берас не по- малко сепнат от мен.
- Къде е?
- В стаята на дядо ти.
- Да вървят по дяволите! Заключил се е като принцеса, ама не ми пука!

И наистина беше така! Изобщо нямаше да се занимавам с такива глупости. Та аз празнувах, че съм жив! Като че ли до сега бях затворен в килията на своята невинност, задимена от опиум, ограничаващ ума ми, непозволяващ да се отърся от глупавите детински емоции и да прогледна... След този шок всичко беше рухнало, изпепелено. Дишах жадно като спасен удавник. Всичко беше сринато, за да ми даде простор. Бях отрезнял, прогледнал, оцелял... Но май всъщност бях пиян и скърбях ужасно, че никога нищо в мен нямаше да е същото... Опитах се, но не можах да заплача.
Стоях сгушен в креслото, а Берас се пощеше на коляното ми. В стаята беше студено и задушно от цигарите. Алкохолът изостряше сетивата ми, а притъпяваше мислите.
"Ще се справя... Капан за сънища, а... доброто срещу злото? Двубой в душата на едно келяво, тъпо хлапе. Мамка му, уискито свършва"
Щях ли да посегна към тази книга пак?... Дори не исках да мисля сега за нея.

Взе да се развиделява. Бяла светлина плъзна по контурите на небето. Не се различаваха още цветове, но отделните предмети навън придобиваха някакви очертания.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeСря Авг 21, 2013 11:22 am

Защо страхът винаги е свързан с тъмнината, не знам. Хората си мислят, че всичко лошо може да се случи през нощта, а денят им подсигурява закрила и спокойствие. От памтивека е там - черното е лошо, бялото е добро. И едва ли някога това твърдение ще се промени, но нека ви кажа, че злото не спи и за него няма значение коя част на денонощието е. Единствената разлика е, че умът ни приема опасностите и ужасите много по-лесно, когато очите не виждат толкова ясно и черните петна са доминант. Та нима денят ти дава застраховка? Едва ли, но това са сказания и заблуди, на които сега няма да обръщаме внимание.
Дори нашият герой почувства някакво облекчение, когато първите слънчеви лъчи озариха земята, но все пак не си даде възможност да заспи. За всеки случай остана буден, а видът му леко казано бе плачебен. Очите му бяха подпухнали, под тях се открояваха сини кръгове, устните изсъхнали и допълнително нацепени от погълнатия алкохол, а самата бутилка се търкаляше нейде в краката му. Димът все още не бе изчезнал напълно и покриваше тялото му като безплътна сива завеса. А той така и не мърдаше от креслото, заблещен някъде напред в пространството без реално да вижда нищо.
Изминаха се още два часа, когато най-сетне вратата на една от стаите се отвори и през нея премина Тарен старши. Неговото лице също не бе особено свежо, но не от съненост, а явно от някакви вътрешни терзания, макар и не толкова кошмарни. Когато видя внукът си в такова състояние, той се сепна. Проследи с поглед фасовете, пресушеното шише и малката струйка засъхнала кръв по темето му. Забрави за всичко и всички и бързо отиде до него.
-Какво е станало? Тарен, чуваш ли ме? Какво е станало?
Младежът не го чуваше. Усещаше някакво бегло стискане за раменете, но само толкова. Като че пред очите му бяха спуснати завеси и не можеше да пробие през тях. Разбира се, старши отдаде случилото се на скандалът им снощи, мозъкът му допусна най-логическата причина и вътрешно се прокле. Изправи момчето и го заведе в банята. Свали дрехите му, остави го на пода и пусна душът над него. Топлата вода почна да отмива всички белези и следи на вътрешна разруха и тялото му най-после почна да възприема по-осезаемо заобикалящите го неща. Малко по малко си възвърна усета, слуха, чувството за допир и прогледност. Отне му доста време, но най-накрая се случи. Когато бе чист, дядо му го уви с един дебел халат и го върна в хола, остави го отново на креслото и отвори всички прозорци, заедно с вратата, за да се проветри. По-късно щеше и да изчисти, но сега трябваше да свърши нещо по-важно. Намести се на отсрещния фотьойл и с доста трудност започна:
-Виж...за вчера....
-Не е нужно!
-Не! Нека се изкажа. Виждаш ли....за един мъж има няколко непосилни неща. Едно от тях е да не може да се грижи за семейството си. Друго е да разруши стените, които е градял с години. Тарен, аз не съм един от най-добрите бащи. Не бях такъв с твоя, винаги суров и строг. Не съм и най-добрият дядо. Когато вчера видях да държиш писмата усетих, че губя баланс под краката си. Знам, че очакваше друга реакция, но чувствах как стените ми ще се разрушат, а това е крепост, която градих прекалено дълго. Не мога просто така да те прегърна и да ти кажа, че ме е грижа. Яд ме е на себе си понякога, но не мога. Няма да получиш топло потупване по рамото или жизнерадостна усмивка. Не съм такъв човек. Но да, грижа ме е. Винаги ме е било. Само, че съм и страхливец. Така и не събрах смелост да отговоря на майка ти. Приех да следя развитието ти отдалече, за да не виждаш в какво съм се превърнал. По-добре да си озлобен, отколкото разочарован от мен.
Мареил замълча и изчака намесата на внука си. Бе готов да понесе всичко - клевети, ругатни, закани, викове, обиди, всичко, което му бе на душата.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeСря Авг 21, 2013 1:01 pm

Очаквах алкохолът да ми донесе опиянение, покой, да притъпи разума и да излея или преглътна всички емоции. Не стана така. Вцепених се. Нищо не исках, нищо не ми трябваше. Нищо не можеше да ме развълнува.
Изведнъж безтегловността, в която се реех взе да изчезва. Сферата, в която се затворих, за да се изолирам от всичко взе да се пропуква. Кой по дяволите, дръзваше да ме закача? Нищо не беше по- важно от това, че още дишам и мога да мисля.
Разпознах дядо си, сепнах се, защото стоях в банята и водата ме обливаше. Да ме удави ли се опитва!? Болката на спомена от кошмарите ми ме прониза за миг. Не, не... всичко е наред.
После пак се озовах в хола. Не бях съвсем ориентиран какво се случваше. И дядо ми взе да говори.... Студеният въздух и светлината галеха тялото ми, а аз им се радвах като на майчина ласка след дълга раздяла. Рунтавото куче също цъфна в стаята и все да души наоколо.
Не бях безчувствен, напънах се да слушам какво ми говори дядо ми- за тези думи преди 12 часа бих дал всичко, което имам. Но може би нямаше да ги оценя правилно тогава. Нямаше да ги разбера, нямаше да реагирам адекватно. Мамка му, болеше ме главата... и всички знаем защо, нали? Усмихнах се уморено, снизходително. Колко ли е обмислял какво да каже? Колко ли усилия му костваше? Самата мисъл ме трогна. Загубил син, лишил се от семейство, хвърля вината върху себе си. Струва ми се, че проумявах болката. Отново следях полето на драмата отвисоко- безпристрастно. Виждах терзанията му през всичките години, които и сега се опитваше да контролира. Беше мила картинка. Гледах право в очите му, но виждах през тях. Дядо ми чакаше реакция. Мобилизирах цялото си внимание само към него.

- Прав си, предполагам- замълчах, но май това не беше достатъчно. Той определено не очакваше това. Напрегнах се да изкопча някакви чувства, но в мен имаше само мнение без лично отношение, но лицето ми беше съвсем отпуснато, а гласът- равен, спокоен. За бога, та аз още бях с единия крак в кошмара:
- Гадно е да си безсилен и да си разочарован от себе си. Трябва да се справяш, пък не се получава винаги да си силен. И всеки си пази нещо, което крие единствено за себе си и не дава на никого да докосва. За теб са писмата. За мен е семейството. Може да си се провалил, но не и в моите очи- ти си ми дядо.
Загледах се към кацналия на клетката си Берас. Все едно му казвах: "Трай си за снощи" и продължих:
- Затова дойдох при теб, без да те познавам. Мама беше против, знаеш ли?- докарах една усмивка. Виждах борбата, което мъжът отсреща е водил. Думите сами взеха да се раждат в ума ми.- Даже очаквах да си много по- страшен и лош.
Старецът се засмя тихо. Наистина не беше лош човек. Не заслужаваше да мъча него, а и себе си с някакви емоционални дребнавости.
- Може ли да кажа още нещо?- попитах вяло, а той кимна.- Ти поне си имал информация, че ни липсваш, а пак не можеш да ме приемеш като внук, нали? Как аз да те допусна като дядо? Не мога. Чужди са ми проявите на загриженост. Трябваха ми, но са ми толкова... непознати. И все пак ги търсех.. по- скоро като знак. Извинявай, че ти се бърках, но просто ме глождеше и не знаех дали да те мразя. Чудех се дали съм като навлек от минало. Какво ли не ми се въртеше в акъла. Уговорките ни ме устройват, но все пак... Готов съм да си тръгна по всяко време.

Лицето на старши се напрегна, а моето беше отпуснато, раменете ми тежаха и търсех опора в креслото. За пръв път в живота си бях толкова искрен и безпристрастен- не бях заслепен, фрустриран, никакви "Ами ако", никакви съмнения, никаква горделивост или задни мисли- истинските ми, обективни чувства. Сърцето ми биеше малко ускорено, но кръвта, която изпомпваше, беше толкова бедна на сила, че бе неспособна да съживи реакциите ми напълно. По мускулите ми минаваха в най- добрия случай конвулсии. През останалото време бяха като пихтия. Гадеше ми се като след твърде продължително страдание- физическо и психическо. Притворих очи и се усмихнах на този мъж, чиято болка беше от най- обикновените, но единствените, способни да разклатят такъв силен човек. Е, всички хора си имат болно място.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeЧет Авг 22, 2013 7:27 am

Ситуацията наистина бе доста объркана. Някаква смесица между изповед, напрежение и вина от страна и на двамата. И в същото време смирение. Колко само си приличаха, дори не го осъзнаваха, но имаха повече допирни точки, отколкото можеха да преброят, освен ако не направят обстоен анализ на същностите си.
-Уговорките ни ме устройват, но все пак... Готов съм да си тръгна по всяко време....
Последните му думи заглъхнаха като отлитащо на юг ято за зимата. Оставяха след себе си ехо на пляскащи едно в друго крила, но не от онези черните, а от онези белите, изморените, търсещи закрила и спокойствие. Възрастния мъж дълго време стоя безмълвен. В главата му се въртяха какви ли не мисли. От такива, че без Тарен ще му е по-лесно, че няма да се извинява на себе си всеки ден, за това, че не е присъствал в живота му, до това, че без него ще му е някак си...самотно. Кого залъгва, с него или без, той така или иначе се извиняваше за пропуските. Присъствието му само обтягаше този факт, но липсата му не го премахваше.
Чертите му се смекчиха и той се изправи от креслото. Измина разстоянието до него бавно, но сигурно и се спря от страни на тялото му. Положи длан на рамото му и не знам, като че ли въздишка се отрони от гърдите му.
-Никъде няма да ходиш.
Тонът му не бе заповеднически както по принцип. Бе кротък, сигурен в решението си.
-Ти си мой внук. И бих искал да останеш.
Това бе достатъчно, нали? Да, това изречение само по себе си стигаше и младежа много добре разбра какво се криеше в него. Сега, след срива, който претърпя виждаше някак си по-ясно.
-Добре!
Погледа на старши се спусна по създадената бъркотия и изведнъж, чак сега в полезрението му падна захвърлената на пода, до крака на масата книга. Очите му се разшириха, това четиво не му бе познато. Къщата разполагаше с малко книги и той знаеше всяка една, но тези корици му бяха непознати. Той се обърна, отиде до нея и я вдигна от земята. Мускулите на брюнета се изпънаха, свиха и разшириха. Напрежение и болезнен спомен нахлуха в главата му.
-Какво е това?
Старецът премина през заглавието и някакъв истински страх се прокрадна в организма му. За миг лицето му пак стана строго и сухо. Притеснено.
-Тарен, за бога....какво си чел?
Гласът му повиши децибелите си. Дори леко трепереше. Тинейджърът като попарен скочи на крака, готов да се бие за това, което му принадлежи.
-Просто книга! Дай ми я!
Понечи да я вземе, но дядо му не му позволи.
-Просто книга?! Просто книга?! От къде я взе?
-От библиотеката, дай ми я!
-Ти луд ли си? За това ли е всичко? Не може да четеш това нещо.
-Мога! Дай си ми я!
Тарен изглеждаше като звяр, като майка лъвица, която пази малките си. Мразеше тази книга, но идеята да му я отнемат го обезумяваше. Бе готов да се хвърли върху дядо си и да го разкъса. Какво му ставаше?
-Не! Това е зло! Зло! Трябва да се отървеш от нея.
-Няма! - изкрещя младока и това втрещи стария.
Намръщи се и пренебрегвайки исканията на родата си се запъти към вратата. Излезе на двора, а зеленоокия го следваше по петите, като продължаваше да вика и буйства. Това не беше той. До толкова ли го бе обладала.
-Върни ми я. По дяволите върни ми я.
-Не! Не виждаш ли в какво се превръщаш?
-Мога да се справя!
-Не можеш. Развалина си. И за всичко е виновно това адско изчадие.
Мареил се озърна, не искаше да рискува да я хвърля в боклука, защото хлапака лесно можеше да я извади от там. Затова се засили възможно най-много и я захвърли толкова силно, че тя полетя към низината, която следваше продължението на постройката и я запрати толкова далеч, че очите на Тарен не можаха да проследят къде пада. Хукна след нея в хищен опит да я намери, но колкото и да търсеше не я виждаше. Бе изгубена, а с нея и част от ума му. Малко по малко се разпадаше, като че ли липсваше фрагмент от самия него. Връщайки се при дядо си той почти не скочи върху му с желанието да забие главата му в някой остър камък. Но преди да го направи, сивокосия повдигна десница и му заби един мощен шамар. Момчето се свлече на земята, усещаше парещата си зачервена буза да пулсира като самото му сърце. А после замря. Старецът клекна до него и го хвана за рамото.
-Повярвай ми, за твое добро е. Ще се почувстваш по-добре. Ще видиш.
Знаеше, че е прав. Знаеше го много добре, но все пак си я искаше обратно. Сега когато бе видял какво представлява не можеше да си представи да не я държи повече в себе си. В мозъка си чуваше как тя го вика, как го моли за помощ. Искаше да се завърне при него, а бе прокудена. Какво щеше да прави сега? Какво?

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeЧет Авг 22, 2013 11:27 am

Винаги съм си мислел, че е по- лесно да се откажеш, да спреш, да избягаш и да се скриеш. Но ето, че нямах сили. Нещо вътре в мен не го допускаше като вариант. А това беше единствения начин да запазя и излекувам останките си. Съзнавах, че в това състояние вървя към сигурна гибел, колкото и да ми беше тежко да го призная, аз нямаше да се справя... Оставих си вратичката "за сега", но при всички случаи трябваше да си дам почивка.

Аз полудявах. Буквално. В пълния смисъл на думата. Липса на контрол, липса на ясни чувства, гниеща душа и умиращи сили. Въпрос на време беше и самата ми същност да бъде застигната от необратимия процес на развалата. Аз потъвах в гъсто, катранено езеро... или в гореща смола, която ме разкапваше на каша....
Губех емоциите си, разума си, душата си....
Тогава съвпадението, случая, случайността накара така да се стекат обстоятелствата, че ... дядо ми намери книгата.
Видя я... и за захвърли.
Моят глас казваше, че трябва да се подчиня, да се откажа и да я върна обратно на Степфан и Габриел, но шепотът, който се беше загнездил в мен заедно с всички ужасни кошмари, искаше да продължи да се храни, да го правя силен, да го отприщя, да му дам свобода и да ме превземе. Но имаше и нещо друго.... имаше и още нещо...
Търсех като обезумял по склона сред храстите Мъртвата книга. Тревите дращеха босите ми крака, клони се забиваха и дърпаха халата ми. Очите ми се въртяха, дишах накъсано, сърцето ми щеше да се пръсне, изпаднало в отчаян делириум Исках да чуя шепота на мъртъвците отново... Та това беше книга от библиотеката! Трябваше да я пазя! Дар за Скайфол от Бога на Мрака! Дявол да го вземе, дядо ми забърка голяма каша... Но аз бях виновен. Донесох заразата и отпих от прокажената отвара, като станах носител на нещо тъмно. Не, това не беше ваксина, с която ще се преборя, за да заякна. Това беше отрова. Но аз..... аз не знаех какво всъщност целях! Забравих! Да си причиня болка, или да надвия кошмарите? Кое от двете всъщност исках? Не знам... бях обезумял. Онова, което беше в мислите ми представляваше мъртвешкия дъх от преживяния ужас. Бях загубил усет за реалния свят, той беше претопен и посипан с праха на халюцинациите.
Не биваше да го прави! Не биваше да ми я отнема!
Шамарът беше като щракване с пръсти, което да те освободи от транса. И когато духовете на ужаса напуснаха ума ми, той остана... пуст. Онова умопомрачение ми даваше сила, то задвижваше всички мои функции, а когато то изчезна, в мен не остана нищо. Осъзнах колко всъщност бях опустошен от Книгата. Беше ми отнела всичко- чувства, сили, разум. Но ето, пусна ме от хватката си и аз се уплаших, когато разбрах какво всъщност беше станало с мен.
-Повярвай ми, за твое добро е. Ще се почувстваш по-добре. Ще видиш.
Стапях се в земята. Дишах наистина свободно. Не исках да приема, че психически се развива някаква зависимост, но отровата, към която привикваше тялото ми, ми беше отнета и това ме смазваше. Лудостта, която ми даваше мъртвешко спокойствие, безразличие и безчувственост, изчезна. Коварен, презрян, долен и жесток е авторът, който впримчва по този садистичен начин хората.
- Аз..... аз... исках да се справя с нея. Ти не разбираш! Не може една книга да ме надвие... Не искам да бъда слаб!
- Имаш ли си представа в какво се превръщаш!? Трябва да знаеш кога да спреш.
- Не искам да се проваля...- изсъсках, свит почти на кълбо. Изведнъж цялото вцепенение, което сковаваше душата ми изчезна и сега... сега треперех и ми се гадеше, виеше ми се свят.
- Като се затриеш какво ще спечелиш? Инатът не води до нищо! Чуй ме, знам какво говоря...- дядо ми звучеше строго и неумолимо. Как може да не проумява...
- Знаеш ли от кого е тази книга?! Знаеш ли, че е подарък на града? Проумяваш ли какво направи!?- опитах се да стисна юмруци, но нямах сила... без да се усетя, нещата бяха стигнали много далеч. Реално снощи не дадох никаква съпротива на жестоките кошмари- призовах ги да ме завладеят по мое желание. Не можех дори да звуча гневно.
- Тя е от нечиста сила!
Вдигнах очи към старшия и казах немощно:
- Тя е от Себастиан Дантес! - това име накара въздуха да притихне, да стане някак по- тежък и тъмен.
- Ти... си се забъркал със...- дядо ми изглеждаше не просто гневен, а отвратен. Да, така изглеждах и аз, когато узнах историята й. Счетох го за предизвикателство, за хвърлена ръкавица, но неговото презрение беше в другата крайност - пълна погнуса и отвращение. Чувствах се тотално оплел конците, а бях толкова изтощен, че просто копнеех да потъна в забрава. Това определено не бях аз...
- Просто искам да надвия книгата. Мразя я... мразя го и него... Пробвах да я унищожа снощи, но не можах... Исках да съм единственият, изчел я до край... Да се докажа, да се закаля. Разбираш ли?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeЧет Авг 22, 2013 4:48 pm

-Ти чуваш ли се? Трябва пак да те вкарам под душа, за да ти се избистри главата или да те напердаша? Кажи, какво ще помогне?
Гневът на Тарен старши нарастваше. Не беше от онзи гняв към някой човек, а към глупостта на внукът му, която го тикаше към задънена улица. Беше го яд на него, беше притеснен, а притеснението му само се подсили когато чу от къде идва книгата.
-Не виждаш ли в какво се превръщаш? Съвсем скоро нищо чудно да скочиш от някоя пропаст.
-Искам да я надвия! - изкрещя с цяло гърло младежът, близък до истерията.
-Нима? На мен повече ми приличаш на обсебен или наркоман. Така ли влияе тази книга? Ако да, по-добре, че я хвърлих.
-Но той ще се ядоса.
-Пет пари не давам за Императора на мрака. Пикая над него. Да дойде да ми се скара ако е толкова отворен. Няма да те превръща в отрепка, нито той, нито който и да е.
Мъжът все повече почваше да диша на пресекулки. Напрежението се покачваше чак в мозъка му, имаше чувството, че ще избухне в хрипове или ще получи инфаркт. За късмет той бе корав и старостта все още не можеше да го сплаши или покруси.
-Ако искаш да си силен, поработи върху себе си. Не прибягвай до подобни методи, те само ще те подложат, ще те излъжат, а после ще се проклинаш, че изобщо си я почнал.
Старши грабна ръкава на лакътя на Тарен и го вдигна от земята като перце, след което го блъсна напред. Младежът направи няколко неравномерни, залитащи крачки докато най-накрая успя да се задържи стабилно на крака.
-Хайде! Докажи, че си силен без някаква си книга. Хайде направи нещо. Възпламени се! Избухни в пламъци! Хайде, покажи силата си. ПОКАЖИ Я!
Зеленоокия сякаш натрупваше адреналинът в себе си, който достигна някаква граница на допустимост и изби на повърхността под формата на злоба, яд, гняв, срам и отчаяние. Без сам да се усети стиснатите в юмруци длани почнаха да парят, а от тях излизаха сиви вълни на обгоряно. Чувстваше как енергията му кипи да избие, за да залее не целият прогнил свят, а самото му тяло, за да го научи на покорност и достойнство.

/Теди, опитай се да се възпламениш. Пиши как успяваш до някъде, но остави на мен да преценя до къде точно ще достигне огъня. Това означава да запалиш тялото си, естествено внимавай да не се изгориш сама./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeЧет Авг 22, 2013 8:56 pm

Беше ме срам.... че излязох извън контрол. Да, този делириум отключи неподозирани кътчета в мен- твърдост, стоицизъм пред ужаса, голямо (дори ненормално) чувство за непукизъм, скептицизъм към "дребнавите тревоги". Израснах. Да, но на каква цена? Силният звяр, онази животинска част от мен, която исках да замести моята нерешителност, детска емоционалност и меланхолия, взе че унищожи и самоконтролът ми- искаше да се нахвърли срещу дядо ми. Непростимо! А той направи толкова много за мен! Сега, когато насреща му не беше неговият внук, а обсебен от сляпа амбиция и наранено честолюбие неразумен неблагодарник, той навря ръката си в тази прокажена плът, разрови отровните пластове на кошмара, за да ме изтръгне от там. Или каквото беше останало от мен. А то беше доста. Да, бях изцеден, нямах сила, мозъкът ми беше обгърнат с дим и не можех да различа насред хаоса кое беше истината. Кое беше правилно? Кои са моите мисли, моята душа и онази- тъмната, родена, обладана и обитавана от ужаса? Страхът от провал и неприемането на отстъпление бяха съюзени с психичното опиянение, в което Книгата ме държеше. Но там, насред мрака стоеше огънят. Запален с хвърлянето на книгата, дядо ми улови черния пламък, помрачил моята енергия, разгоря го и го пречисти с шамара и суровите си думи, а след това го опитомен с една- единствена фраза- " Пет пари не давам за Императора на мрака... яма да те превръща в отрепка, нито той, нито който и да е". Отворих очи.
"Дядо.." гледах го невярващо и с неизпитвана преди към никого признателност...
В сърцето ми, до сега изпомпващо само хранителни вещества и кислород, за да ме кара да съществувам, сега нещо потрепна, запрати го до отчаяния ми мозък и ме накара да живея.
Сутрешният хлад би накарало тялото на всеки, прекарал подобна нощ, да се тресе. Но не и моето. Страните ми пламнаха. Този мъж насреща разбираше амбицията ми, разбираше страхът от провала, горчивият му вкус и желанието за успех, но разбираше, че съм в опасност. Аз това не го осмислях напълно, но след като не откликнах на заплахите от срив и умопобъркване, то безпроблемно реагирах на призива да докажа силата си. Да, аз исках да се докажа... и пред него, защото не исках да го разочаровам. Чувствах се двойно по- засрамен, че се бях докарал до психически безпомощно състояние.
Но сега, там- сред утринната мъгла, която слънцето пробиваше несигурно, не можех да мисля за нищо друго, освен да се докажа, да излея цялото се събрало отчаяние, да изпепеля всички изчадия в себе си, да ги прокудя обратно в сенките и да драсна клечката на тоя коварен пъкъл. Нека мъртвите тела вкусят огъня на светлината! Злобата ми растеше, подклаждана от стотици факти, за които не си давах сметка. Умът ми беше изключен и дори сега не знам как в едно по принцип изтезавано тяло и натровен дух, успя да се намери чиста, взривна енергия. А може би тя, потисканата и окована в кошмарите, настървявана от страха, сега се беше нагнетила двойно повече сила?
Подсъзнанието ми действаше само- вече почти нямаше доверие на ума ми. Заех стабилна стойка. Ръцете ми започваха да парят, дим се смеси с мъглата. Имах на толкова същества да си го връщам...
Усещах как ще избухна. Страх, ужас, болка, яд, срам.... като дълго сдържан писък сега се превръщаше в рев. Трябваше ми пространство... усещах се на прага на изкуплението и разрухата, на себедоказването и избавлението.
Цялото ми тяло взе да трепери, кожата ми настръхваше, сърцето ми скачаше в ребрата, дишах и нагнетявах все повече сила, енергията се покачваше твърде бързо. Усещах някаква опасност, като че ли собствената ми стихия ме предупреждаваше, че прекалено бързо набирам темпото. Но не можех да спра! По дяволите... трябваше ми още пространство!
С някакво трескаво движение спуснах треперещите си пръсти към колана на халата. Развързах го и бързо освободих тялото си от него. Хвърлих ненужната дреха някъде на земята. Въздух погали порите ми и изпълни дробовете ми с трепетна наслада от свободата.
Стартът беше даден. Като вълна от подивели коне пламъците напуснаха тялото ми, тръгвайки от дланите. Скачаха по кожата ми и по дирите им тръпки на опиянение галеха ръцете ми. Енергия напираше в мускулите ми, вкопчваше се във вътрешностите ми и си проправяше път навън. Толкова много насъбрала се сила, емоция, болка и желание, че ми се струваха неудържими. А това е лошо, щом става дума за стихията огън, нали? Да, лошо е. В един момент безвредният за създателя си огън започна да пари. Понесен в бесния вихър от пламъци, аз ненаситно се наслаждавах на агресията и мисълта за реванш, оставих опиянението си да прави каквото иска- по възможност в най- големи мащаби, но трябваше да се озъптя, понеже ставаше опасно за самия мен. Напрегнах волята си и мобилизирах разума, за да наложа контрол. Направих две дълбоки, спокойни вдишвания, абсорбирайки хаоса от адреналин и ярост. Огънят продължи да пълзи по мен, пламъците разцъфваха насред сивата мъгла, гонейки влагата и есенния хлад. Въздухът беше бистър и студен като кристал, а аз претворявах кислорода му във взривна мощ. Златно- червените езичета танцуваха като листа, понесени от стихиен вятър насред застиналото утро.
"Нека всичко изгори!" Такава наслада да чувстваш живота и силата във всяка частица от теб. Трепереща, хищна, алчна за изява. Мъст? Срам? Страх? Ярост? Не, това беше в началото. Сега всичко се случваше от само себе си. Сега сърцето ми гореше като преродено и никой не можеше да ми отнеме този пламък.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeПет Авг 23, 2013 8:13 am

Съботния ден започна гръмко както никога до сега за това момче и струпа целият си свят върху му. Мощен, прекрасен, коварен, грозен, величествен, опияняващ, потресаващ. Емоциите го завладяха като вихрушка. Цял ураган живееше в душата му. Караше я да се чувства силна, подтисната, гръмка и уязвима. Това е красота, приятели. Красота е когато цялата природа се събира в стомахът ти където летят пеперуди, ръка за ръка със стършели. Където цветя израстват оплетени с плевели, където вълните покриват тинята, а слънцето изгаря луната.
Под напрежение! Това е основната тема в този пост. Напрежението от знанието. Знанието, че постигаш нещо велико, нещо чисто, нещо неопетнено и в същото време опустошително. Това първично напрежение, което усещат бебетата когато за първи път си поемат въздух. Това напрежение когато ножът е опрян до гърлото ти. Същото, което избуява при първата целувка и същото когато отнемаш живот. Напрежението на Света. А ти му даваш шанс. Шанс защото знаеш, че може да бъде такъв какъвто искаш. Предизвиква те да се промениш, да мислиш за себе си и останалите. Предизвиква те да отвориш широко затворените си очи и да съзреш истината. Това, което разделя душата ти, също може и да я съедини, да я обедини, да я разчлени като лъч на небесно тяло, да я изпепели и в същото време съюзи с цялата ти същност. Синхрон..не...не е важен. Важна е стихията, тази индивидуална, която всеки съдържа в себе си. А тя е умопобъркваща драги читатели, защото е зародиш на вселената.
Вселена. Точно една такава в момента се раждаше от същината на гънките на Тарен. Неговата лична вселена с безбройните си звезди, с газове и атоми, химически реакции и млечен път. Чувстваше как всеки пламък се издига от пепелта, за да покаже оцеляването си. Като феникс се надигна, сплете се с останалите. Броеница от пламъци непосилни за издържане. Мозъкът му пулсираше под напрежението на собствените му възприятия, адреналин като когато скачаш от стръмна скала. Още, още, още необуздана сила. Още налягане, още жертви, още, още, още....
В мракът на отчаянието една звезда блести най-силно, най-ярко. В едно бунище един стрък се откроява най-забележимо, в един рудник, планинския кристал запленява най-осезаемо.
Това е денят, неговият ден, в който безумие и стръвен копнеж се прегърнаха и заченаха нещо наистина красиво. Слепец, който проглежда, сакат, който възвръща способността си да върви, глухоням, който отново чува. Да, Тарен си даде шанс, заслужен или не. В тази земя изтъкана от преструвки, на ръба на безгранична отровена утопия, в самият й център той се освободи от всички задръжки, от всички въпросителни. Смачка тези стени и ги захвърли в канала. Забрави за подтисничеството, забрави за реликви, правила и норми. Те не съществуваха в този момент. Огънят му ги изпепели като късчета хартия. Почувства се прероден в собственият си труп.
Тялото му все повече пламваше неконтролируемо. Огньовете се покачваха стремглаво нагоре и обхващаха крайниците му. Това, което вчера не можа да постигне сега го връхлиташе сеизмично. Какъв ти първи опит? Та той стигна до тазът му, премина го като ненужна гара, на която пътници липсват и продължи нагоре по релсите на плътта му. Кръстът, корема, гърдите. Пареше го, изгаряше го, но той не чувстваше нищо освен мощта на К'хаал. За първи път в живота си, усети дъхът му, драконовите люспи, които сякаш го защитаваха. Тайфунът все повече се разрастваше, можеше да експлодира в слънчевият му сплит, но той все още се държеше. Беше се вкопчил ревниво в живота и го изпиваше на големи глътки. За пръв път се почувства господар на собствените си възможности. Причината не бе тази, която търсеше. Малко се страхуваше от нея, но ефекта...ефекта бе грандиозен. Превърна се в жив, горящ факел. Докато в един момент не издържа на напрежението, отприщи го с всичка сила и то се пръсна по шевовете. Навсякъде хвърчаха искри като падащи звезди. Старши ги поглъщаше от почвата, за да не стане пожар, а младежът продължаваше да хвърля късове червен огън, докато и последния не напусна кожата му и той се свлече на колена, задъхан, запъхтян като да е бягал с километри, изцеден, но пречистен. Сякаш бе затворен в карантина, минал интервенция и сега излизаше от това състояние, чисто гол, както майка го е родила - родна и майката земя. В този момент не го интересуваше нито срам, нито морал. Захвърляйки халата, захвърли и девствената си наивност, отрече я, заклейми я и даде свобода на истината. Терористичната истина на поколенията и историята.
На места тялото му бе обгоряно, но това нямаше значение. Леките рани и ожулвания не му правеха впечатление. Чувстваше се жив. Мамка му, толкова жив, повече от всякога. И се усмихна....

/Теди, получаваш възпламеняване Iво ниво, макар че почти достигна IIро, но за него ще работим по-нататък заради контролът. Опит -6. Сила -8, Воля-10. Сега свободно РП./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeПет Авг 23, 2013 3:05 pm

Как се чувства човек, "прескочил трапа"? Ако си мислите, че започва да црика и играе танца на радостта... простете, но сте доста далеч от истината.
В такъв момент в душата ти има една невярваща частица, която плахо се радва на живота и че е успяла да го запази- онази тиха, трепетна радост, която замъгля ума ти, без да оглася това на всеослушание. Ти я таиш в себе си, а тя озарява душата ти много по- ярко, отколкото изблиците на щастие, които се изпаряват във въздуха, ако ги пуснеш на воля.
Като когато от пръстите ти се изплъзне скъпа кристална вещ и се устреми към каменния под- изтръпваш, просто стоиш и чакаш звука от хилядите разбити парченца да се забие в ушите ти, да се превърне в прах пред очите ти. И... изведнъж тя по чудо оцелява... дали по благоволение на съдбата, или просто за да може след време да я размаже още по- жестоко- няма значение. Тя е цяла, невредима, устояла на удара. Тогава ти плахо я поемаш в ръце изумен, невярващ, не смееш да се зарадваш на глас, да дишаш дори!

Свлякох се на колене, омаломощен от вълнението, от напрежението, ужаса и физическото натоварване. Но се радвах... ах, как само се радвах! Неописуемо е. Тялото ми трепереше от болка. Тръпките по кожата ми сякаш бяха с епицентър някъде вътре в мен и органите ми се стягаха като пронизвани със стотици иглички- от онова чувство при изгаряне, от което не можеш да се отървеш лесно. Но аз бях опиянен и свободен... Спасен, прероден, изпепелил ужаса... превъзмогнал вцепенението... постигнал непостижимото. И то не благодарение на книгата, а ВЪПРЕКИ нея. Усмихвах се и дишах на пресекулки. Дори не се опитвах да игнорирам болката- струваше ми се нищожна, а и беше знак, че съм жив. Аз сам си я бях причинил и й се радвах.
"Аз успях..."
Дядо ми се приближи. Вдигнах подутите си очи към него, гледах го с някаква скръб след преживяния шок, вина, радост, немощ и признателност. Това мое състояние несъмнено беше за предпочитане наместо свирепа мания, параноя и умопобъркване. Бях отпуснат и разлял една уморена, болезнена усмивка.
"Всичко свърши."
- Добре! Много добре! - дядо ми каза високо и строго, както подобава на треньор, който слага ударението на крайния резултат, независимо колко трудно е постигнат. Старши се приближи и огледа тялото ми. Усетих, че съм чисто гол, а после усетих, че изобщо не ми пука. Ама хич! Бях превъзмогнал много неща, които все още не разбирах и нямаше да забележа, че са изчезнали. Дядо се наведе и ме хвана внимателно над лактите, като гледаше да не натисне някое изгорено място. Изправих се и забелязах няколко неща: вече не ме болеше главата, не ми се гадеше, сетивата ми бяха в пълен покой, а в себе си изпитвах единствено физическа умора- нито капка от душевна угнетеност и психическо натоварване. Всичко от снощи беше изпепелено както на клада се изгаря трупа на някой чумав. Съвсем леко побутнах ръката му, за да му покажа, че искам да вървя сам. Бях изпълнен със задоволство, жажда за живот, покой и увереност. Дядо взе халата и се прибрахме в къщата.

- Ела.... трябва да те превържем.
Знаех, че нараняванията са в рамките на допустимото, след като дядо ми не се намеси, докато си ги причинявах... вярно, че искаше да ми дойде акъла в главата, но пък трябваше главата ми да си е на мястото след това.
- Добре съм..
- Мълчи! Следващия път ще го направим както трябва.
Знаех какво има предвид- обстановката и причината за "упражнението" пречеха това да се нарече тренировка, но е хубаво да се работи и в екстремни ситуации. Течението от отворените прозорци в стаята дразнеше изгарянията ми, но те наистина не бяха много- само по някои меки тъкани като врата, свивките на колената и лактите, между ключиците- все места, върху които до сега пламъкът ми не се е разпростирал и не контролирах още пълноценно. Но всичко с времето си... сега имах толкова време пред себе си- времето на един жив, пълноценен човек. Това е най- големият дар, който осъзнах с помощта на Мъртвата книга, но спасих от лапите й по великото благоволение на Елисандра с помощта на вселенските пламъци на К'хаал, от които едно зрънце по невероятна милост беше покълнало в мен. Бях длъжен да го пазя.
Дядо ми ми направи знак да седна. Кучето плахо се приближи до мен, Берас направо си умираше от страх като ме гледаше какво пак си бях причинил. Може би повече от голотата и раните ми го плашеше единствено блажената ми усмивка на напушен мъдрец.
Старши дойде с бурканче мазило. Очевидно беше домашно. Че накъде огнена маг без мехлем против изгаряния?! Като ловец на змии без антидот.
Дъртия сложи бурканчето жълтеникав крем на масата пред мен, за да се намажа, и отиде в своята стая.
Заех се с процедурата. Допира до обгорената кожа не беше никак приятен, изтръпвах, прорязваха ме конвулсии и още повече пареше от докосването. Но пък аз си причинявах болката по начин, който аз преценя. Там му е цаката.
Раните приличаха на леки ожулвания, а мехлемът, който подозрително миришеше на обикновена мас с някакви билки, определено помагаше. Подуших го, за да преценя какво има (сигурно отстрани съм приличал на мърляво, любопитно детенце..). Очаквах да разпозная някоя рядка билка, нещо специално за специални грижи, но уви... просто невен и бъз.

Дядо ми, явно и той уморен, отдъхнал си след края на порцията глупости, която му сервирах рано- рано, дойде отново и ми подаде памучна риза.
- Марлята само ще задушава раните, така че си сложи свободни и леки дрехи.
- Благодаря ти..... дядо.- едва езикът ми успя да се извърти за последната дума. Никога не я бях използвал като обръщение, но този низ от инфарктни, но важни събития днес беше немислим без този завършек. Недомлъвките свършиха, незрелите терзания- също. Поставен беше официалният печат на превъзмогнатите ни, осмислени и приети взаимоотношения.
Старши леко потрепери. И за него беше нещо ново да го нарекат така. Нямаше да има много "поводи" да вадим на показ тези чувства, но между нас като мъже е така- веднъж изречена, някоя "изповед" дори и след години ще бъде валидна, защото всяко едно признание днес беше премислено, изстрадано и внимателно подбрано. Няма нужда непременно да назоваваш нещата с техните имена, за да усетят хората онова, което изпитваш. Всичко между мен и дядо ми вече беше изяснено.
Старши седна с въздишка на креслото, за да изпуши една цигара и прокара уморено длан по лицето си.
Аз се облякох набързо и седнах срещу него. Бях колкото и уморен, толкова и преливащ от енергия... или по- скоро желание да не пропилея нито една секунда от живота си, да му се радвам кротко, мълчаливо. Не исках да го осмислям- след всички опити за прозрение само идваше нов въпрос, след всяка повдигната завеса се откриваха десетки затворени врати. И какъв е смисълът? Човек не пита "Защо", когато е щастлив, не търси причини защо се чувства добре. Просто се наслаждава. Аз бях на прав път. Усещах го, вече стъпих на твърда почва и виждах накъде вървя.
Реших да се раздвижа малко. Бъркотията наоколо не плод на въображението ми- аз я бях направил и тя нямаше да се почисти сама. Не исках и дядо ми да го прави. Преметох стаята, хвърлих празната бутилка и празната кутия цигари. Всяка частичка от хаоса носеше спомен, както белегът напомня за някоя рана- далечна, преодоляна, излекувана. Иска ми се да кажа, че онова снощи също беше приключен случай, но не бях сигурен дали е така. Сега стоях кротко, като че ли онези събития касаеха друга личност, но всъщност все още не бях достатъчно спокоен, че да повдигна темата за това какво ще се случи с книгата и, при все че бях изцеден физически, не исках да заспивам, сякаш за да поставя между мен и кошмарите ми колкото се може по- голям ров от часове и мигове, изпълнени с живот.

Часът беше 8, сиреч време за кафе и нещо за ядене. Тръгнах към кухнята, но когато дядо ми усети, че пипам джезвето, се провикна:
- Харесвам единствено кафето, което аз приготвям.
Върнах се обратно при него. След като сложих яденето, което така и не бяхме уважили вчера, денят взе да става нормален. Такъв е животът- не спира и не чака никого, пулсът на деня те увлича, събитията те бутат напред, ако се свлечеш немощен някъде из пътя. Или изчезни, или намери начин да продължиш. Това е.
Яденето се оказа добро. В началото си мислех, че не съм гладен, но после..... две- три порции изчезнаха.
И двамата със старши изглеждахме някак смирени, както природата е кротка, притихнала и пречистена след опустощителна буря.
- Какви са задачите ми за днес и... какво ще правим с Книгата?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeПет Авг 23, 2013 3:43 pm

Сега всичко си тръгна по старому. Или по-точно по новому. Един нов прилива на енергия - душевна, един нов копнеж за живот и желание да не изпускаш нито минута, защото понякога една минута е повече отколкото можеш да предположиш и дори тя си заслужава да бъде изживяна подобаващо. Дори еднообразните битовизми се струваха на Тарен специални. Като някакъв таен ритуал преди същинската част на приношението Живот! Преди църква си миеш ръцете в светена вода. Преди погребение четеш от библията. Всяко нещо, всяко действие има своите предходни, а понякога макар и скучни, те бяха наистина важни, защото са неизменна част от общото цяло. От кръговрата, иначе просто нямаше да е запълнен. Никой не обича пропукан кръг. Света се върти, планетата е във формата на сфера и ако отхвърлиш някои от законите, то представете си тогава какви дупки ще се образуват върху й. Зеещи и непълноценни. А и да не се залъгваме, тялото си иска своето и колкото и да се правим на инати не можем без вода и храна. При кризисна ситуация, разбира се издържаме доста дълго без тях, чак сами не вярваме, че сме способни на подобни лишения, но когато можеш да си предоставиш нужното и когато организмът ти го желае, за да се подсили, защо да го отказваш?
Точно затова, закуската, която повече наподобяваше обяд мина приятно, задушевно и чак вкусно. Когато си преживял шок, храната не ти се услажда, но в случая младежът изгълта бързо няколко порции и се учуди колко добре му дойдоха. Очакваше да няма апетит, но явно той си дойде с яденето.
-Какви са задачите ми за днес и... какво ще правим с Книгата?
Мареил старши се навъси при втората част на въпроса му, но нека го кара едно по едно.
-Събота е! Нямаш задачи, а и си все още немощен, би било експлоатация да те карам да вършиш нещо. Почини си днес, ако искаш отиди в града, разходи се или се виж с онези твои...приятели....
За сега добре. Защо да не? Тарен не беше мързелив, физическия труд не го плашеше, но защо да няма и един свободен ден. И той е човек, при това млад такъв. Нито ще изгуби форма, нито ще се чувства гузен, че не е помогнал.
-Аз самият трябва да отида до общината, за да обсъдя един проект. Колкото до...книгата....остави я. Нека изгние там, където и да е. Дано дъждовете и бурите я отвеят на дъното на океана. Проклето творение на проклето изчадие. Пфу! - почти не се изплю на пода. -Себастиан Дантес....Грегъри Грей....да можеха да се продънят в дън земя и те. Светът щеше да е много по-приемлив без подобни създания.
-Съгласен съм, но ако някой я потърси?
-Нека те попитам нещо. Когато работодателите ти, ти я дадоха, радваха ли се от този факт?
-Бяха твърдо против.
-Значи излиза, че те самите са искали да я скрият, да се отърват от нея, но не са знаели как. Може да се каже, че сме им направили услуга, не мислиш ли?
-Може би.
-Повярвай ми, по-добре ще е ако това четиво никога не попадне в човешки ръце.
Ами ако някой друг я потърси? Ако самият бог, или самият автор дойдеха и си я искаха? Такива мисли се въртяха в главата на зеленоокия, но после си даде сметка, че прекалено много драматизира. Едва ли Принцът на мрака имаше време да се занимава с някакви си приказки, били те и по действителен случай. Не, сигурен бе, че никой нямаше да дойде отдолу, за да иска сметка за деянията му.
След като въпросът бе решен, старши се изправи от мястото си и се оттегли в стаята си, за да се подготви за излизане. Не му отне много време, не е като да се контеше. След няма и десет минути се върна, препаса на коланът си една кесия с пари и един малък кинжал, само за всеки случай и застана до внукът си.
-С мен ли ще излизаш или по-късно? Запътил съм се към центъра. Ако искаш до някъде ще сме заедно, ако не, оставям ти резервния ключ.
И му подаде една медна халка, на която бе закачен един единствен ключ.

/Теди реши какво ще правиш. Ако няма да излизаш с него може спокойно да пишеш как той тръгва, ако ще, направо пиши в града и после където си искаш./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeЧет Авг 29, 2013 2:55 pm

Колкото повече наближаваше дома, да той можеше да го нарече свой дом. Бе малък и не разполагаше с много, но го чувстваше с пъти по-уютен и комфортен от голямото имение на Каскар, толкова повече слънцето се криеше зад хоризонта, отиващо си от този свят, поне за няколко часа. Последните му лъчи багреха повърхността на водата с розово и виолетово, а небето бе кремаво прасковено. Гледка, която си заслужаваше да се погледа и Тарен напълно волно се спря по средата на улицата и се загледа нагоре с усмивка на уста. Изпращаше деня заедно със залеза, махаше му мислено за довиждане и му благодареше, че му предложи един толкова хубав, спокоен и пълноценен ден. Започнал първоначално сурово и жестоко, после бурно и пламенно, след това любовно, а накрая спокойно. Всичко в едно, какво повече може да иска една млада душа, чиито ядро е обширно като целия небосвод. Това е напълно достатъчно да задоволи нуждите му, поне за сега, а и предстояха още няколко часа, в който можеше да се случи всичко или нищо.
Мареил седеше така захласнат в пурпурните цветове на майката природа и сигурно нямаше да се усети да си тръгне, ако един файтон не се насочваше право към него, а кочияшът му неистово крещеше да се мръдне от улицата. Чак на финалната права, младежът излезе от трансът си и преди тежките копита на впрягът да го смажат под подковите си, отскочи странично, като за малко не се заби в един храст.
-Внимавай къде гледаш бе, идиот! - извика по негов адрес шофьорът и зеленоокия положи доста усилия, за да не му подвикне по подобен начин. Но си наложи да се сдържи, защото не искаше да си разваля насъбралото се, така или иначе доста скъпо и рядко удоволствие. Затова след като се понамуси известно време и му мина, пое отново по пътя си към покрайнините на града.
Не му отне много време да стигне до къщата. Слънцето все още не бе залязло напълно, но първите признаци на звездите се открояваха, а овалът на луната току се прокрадваше свенливо и внимателно на повърхността, все още бледа и прозрачно бяла. Това, което направи впечатление на магът бе, че липсваше онази елипсовидна ивица като сърп, а бе тумбеста и кръгла. Тази вечер щеше да има пълнолуние. Но до тогава имаше още време.
Озовал се в двора, първата му работа беше да потърси кукумявката и да види как се справя.
-Берас! Берас!
Птицата подаде перушинената си главица извън един клон и се провикна.
-Тук сме!
Младежът се обърна и видя, че животните крило до крило, клюн до клюн, като едно истинско семейство си свиват гнездо.
-А, ето ви. Нима вече почнахте?
-Да, става хубаво.
-Дядо видя ли ви?
-Да, прибра се преди малко.
-Разсърди ли се?
-Не! Каза, че стига да не му пречим, няма проблем.
Брей, какво неочаквано милосърдие, чак да ти стане милно. А като заговорихме за стария, той в този момент отвори вратата на къщата си и излезе на градината.
-Прибрал си се? Чух гласът ти.
Старшият се приближи към внукът си и извади един плик изпод мантото си.
-Какво е това?
-Писмо! От майка ти!
Мъжът му подаде плика и тинейджърът с въодушевление и възбуда, открояваща се в очите и по целите му черти го грабна, нетърпеливо и жарко.
-Ще те оставя да го прочетеш сам. После ела, вечерята е сервирана.
С това, сивокосия се обърна и навлезе обратно в постройката за последни приготовления. Момчето буквално разкъса горната част на хартията и извади листа, изписан на половина. Без да сяда където и да е, останал прав, очите му зашариха по буквите, които се превръщаха в думи, а думите в цели изречения.

Здравей, сине.
Радвам се, че ми писа при първа възможност. Още повече се радвам, че дядо ти е изпълнил молбата ни и те е приел под негова опека. Знам, че може да е много строг и невъздържан на моменти, но ще се учудиш колко много баща ти прилича на него. Същия плам, същия бурен характер, същия интелект. Прати му моите поздрави и му благодари. Доволна съм, че си почнал и работа. Все повече се учиш на самостоятелност. При нас всичко е нормално. Брат ти расте без проблем. Преди два дена имаше настинка, но нищо сериозно. Доведеният ти баща се грижи добре за нас. Не мога да кажа нищо повече, защото реално няма с какво да се похваля или оплача. Надявам се това писмо да стигне бързо при теб и ти желая успех.
С обич, Елерия!


Тарен остана безмълвен още дълго, след като листа клюмна надолу между пръстите му, а погледа бе зареян някъде право напред. Берас забеляза всичко това и кацна на рамото му.
-Добри новини?
Без да отговаря, красавецът само вдигна хартията пред главичката му.
-Аз не мога да чета!

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeЧет Авг 29, 2013 7:38 pm

"И на мен ми се искаше да не можех да го прочета това..."- помислих си аз. Беше едно моментно неприятно усещане като да си хванал нещо горещо, да се отдръпнеш ядосано и на езика ти да напират стотина псувни. Но... за мое учудване това беше само един импулс. "Момент, момент.... какво стана току- що?". Отпуснах се на стълбите с Берас на рамо.
- Изчакай да го прочета пак...- отвърнах на пернатия. Още първия път, когато разтворих листа, ме порази.... празнотата му. Ситният почерк на мама не запълваше повече от една четвърт от нагънатата хартия. Това не ме накара да се размекна, нали се сещате. Аз също й бях писал едва няколко реда, но поне беше на картичка и не стоеше така пусто... И ако веднага се настроих малко негативно от, да го наречем- формата, то и съдържанието само подсили неприятното усещане...
Да оставим настрани това "... изпълнил молбата ми...", "... учиш се на самостоятелност", което за един младеж на моите години навява усещане, че ето, видите ли, момчето тепърва прави нещо само, всичко до сега е благодарение на друг- но това не ме трогна или подразни особено. Просто го маркирам като нещо, което е присъщо на повечето родители и кара децата им да си обещават "да не са такива, когато имат свое семейство". Но нека преминем нататък...
Имаше два момента, които ме накараха да стисна зъби. На първо място онова- "доведеният ти баща".... Никога не го беше наричала така! Знаеше, че "баща" не може да присъства като част от каквото и да е изречение, което не се отнася до моят татко! "..грижи се добре за нас".. хах! Как само изглежда отстрани- като едно съвсем нормално семейство- стотици са такива събрани чрез втори брак. Стотици мащехи и пастроци, които децата даже обикват... Тук ситуацията изобщо не беше такава! Търпимост не съществуваше, камо ли "приемане" и "разбиране" към новия съпруг на майка ми! И, знаете ли, осъзнах, че съм изключително благодарен на Каскар Илирас за лошото държание към мен! Ако ме беше приел с отворени обятия, ако имах учител, удобства и грижи, щях днес да съм друг човек... Както и най- добрата порода куче може да бъде разлигавено и да стане плюшена изтривалка, така и едно дете може да бъде прикоткано и претопено, защото то няма ясна представа за принадлежност и принципи. Благодарен съм за изолацията, която роди твърдост, за лошото държание, което ме направи безкомпромисен, за отритването, което ме тласна към това да следвам истинската си кръв... В противен случай току-виж днес бях в някой салон, редом до Каскар, който е положил ръка на рамото ми и ме въвежда в неговата среда като свой възлюбен син. Представих си как ходя на езда с племенниците му, как ме припознава и да ми дава името си, как ме възпитава, обучава, а след това- използва... Стиснах пръсти и усетих парене в ръцете. Налягането на кръвта и енергията ми се покачваше... вътрешно взех да кипя. Добре, че тоя разпасан гад беше достатъчно тъп и в подмолните му действия имаше голяма доза сляпа горделивост, заради която самонадеяно отричаше тактиката на асимилирането ми като един от семейството му. Тогава нямаше да съм тук... Слава на Елисандра за цялата омраза, чрез която осъзнах кое е достойно за презиране...
А "брат" ми... знаех, че той няма вина, че е просто малко детенце, но...
Може би майка ми не искаше да ме тревожи, просто се опитваше да ме тласне да скъсам с нея, да поема по своя път, уверяваше ме, че на нея й е добре там, с риск да събуди ревността и яростта ми... И почти успя! Забелязах, че под пръстите ми хартията беше пожълтяла като прегорена с ютия... Не, тя не беше такава жена, тя обича татко и просто иска да ми вдъхне кураж, да ме настърви, да ме отдели от себе си. "Аз съм супер, не питай повече"- писмото беше знак, че се справя, значи и аз трябваше да се справя. Това е единственото обяснение, в което исках да повярвам. Вдигнах очи от черната мъниста от внимателно претеглени думи.
Парливата болка и задушаващия гняв постепенно ме пуснаха от хватката си. Пред очите ми се проясни и свежият дъх на есенния хлад избистри ума ми.
- В Маджестик всичко било наред. Това е добра новина- казах накрая. Листът легна на колената ми, а аз се заслушах в приглушените звуци на нощта. Мракът пълзеше бавно и сенките растяха. Умората се опитваше да ме надвие, неприятни мисли от писмото жужаха около мен като оси и искаха да впият отровни жила в тялото ми, но трябваше да им се противопоставя с цялото спокойствие и енергия, събрана през деня.
- Липсва ли ти?- в своята сантименталност Берас се беше размекнал прекалено много и питаше неща.
- Ще се върна там все някога, но... тук ми е много по-хубаво- промълвих накрая.
Почувствах се неловко от признанието си и се огледах крадешком. Свих писмото и го прибрах в джоба си. Изправих се бързо и отидох с кукумявката до дървото, на което си правеше жилище. Беше висок орех с хралупа, от която надничаше половинката му.
- Има ли си име?
- Ние, птиците, се познаваме и без имена...- отвърна нацупено Берас
- Е, хубаво е да има свое име, както ти- настоях аз.- Името наистина е нещо сакрално, което превръща всекиго личност и му дава идентичност. Дори на оръжията.
Берас се шмугна в гнездото и се замисли.
- Нека е Луна.
- Луна? Чудесно е!- кимнах одобрително, а птиците отново се сгушиха една в друга. Щастието им изглеждаше съвършено... Оставих ги да продължат със задачите от младоженския списък и се отправих към къщата.
Да, нощта имаше едно прекрасно очарование- часовете на синята мъгла, на приказките, на сънищата, на покоя и интимността. Тогава, когато всеки се затваря в своя малък свят, а стотици видения нахлуваха в чужди светове... Настъпването на мрака тласкаше ума ми да измине отново отъпканите пътеки на душевния смут и на кошмарите. Съзнанието ми ги беше унищожило, надявах се в подсъзнанието ми да не се спотайва нещо неканено... Разберете ме- невъзможно е да се отървеш от Мъртвата книга и внушенията й просто така. В този момент тя стоеше някъде в пръстта и това ме глождеше, но поне вече не бях сам- дядо ми беше "посветен в заверата", така че имах опора. Изключително важно е човек обективно да осъзнае своите слабости и преимущества, а със старецът можехме да се сработим. Ето- аз умирах от глад, а той беше сготвил! Как да не се почувстваш в сигурни ръце?
Преоблякох се набързо, мушнах смачканото листче в шкафа, измих се и седнах на масата. Картофите бяха влезли в състава на вечерята и се беше получило доста добре!
Дядо ми допиваше чашата си с нещо бледо на цвят (нали му бях опраскал уискито), а аз взех да се храня мълчаливо. Никак не исках да ме пита за писмото, но това неизбежно се случи:
- Какво пише майка ти?- подметна старши, докато даваше на кучето кожичка от пилето.
- Каза ми да ти предам нейните поздрави и благодарности.- напънах се да звуча небрежно, но думите горчаха на езика ми... в каквато и причина, в каквото и оправдание да се вкопчвах, текстът още чернеше пред очите ми: "брат ти", "доведеният ти баща"... не се ядосвах, но усещането беше някак лепкаво, обидно и неприятно.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeСъб Авг 31, 2013 8:19 am

Тарен свъси вежди и процеди през устните си едно насилено, сухо:
-Аха...
Мина с показалец по ръба на чашата си и чак тогава продължи, сякаш обмисляше през това време следващите си думи.
-Значи...у дома всичко е наред?
-Така изглежда, по написаното....
-И теб това те радва?
-Разбира се, че ме радва. Мислиш ли, че няма да съм доволен, че майка ми е добре?
-Глупости! - повиши тон старши, постави длани на дървения плот и се изправи. -Естествено, че не се радваш, виждам го в очите ти.
Тук и младежът се изправи, доста учуден и объркан от думите му.
-Какви ги говориш?
-Я, стига! Дразниш се, че Елерия е с онази отрепка, жалко подобие на маг, коцкар и глупак на всичкото отгоре. Не се прави на безразличен. Не си го приел. - старецът заплашително почна да вика, но не на внукът си, не му се караше, просто го бе яд. За първи път показа яд от положението в родната му страна. -И кой би го? Аз не! Знаеш ли защо пазех писмата й? Заради теб! Исках да знам как си, но не исках да отговарям на тази жена. Знам, че се омъжи за онзи боклук защото нямаше друг избор, но това е предателство.
-Чакай малко, говориш за майка ми.
-И ти мислиш така, не отричай. Пръскаш се по шевовете, че трябва да дели леглото си с Каскар. Сигурен съм, че и на нея не й е лесно, но е прекалено горда да го признае. Вместо това търпи и се подлага на всичко, заради вас двамата.
Мъжът пое чашата с алкохол и я гаврътна на екс, след което я тресна на масата и се обърна, отивайки до прозореца.
-Ако баща ти беше тук никога нямаше да приеме подобно нещо. Щеше да се бори с нокти и зъби за семейството си. Не като мен.....Защо и тя не може да е такава? Защо се предаде в лапите на едно куче?
Болката си проличаваше в думите му. Бе някакво съчетание между ненавист и разочарование. Той отдавна абдикира от тази фамилия, но не мислеше, че и Елерия ще последва примера му. Тя трябваше да издържи, да чака, но предпочете лесния път и това адски го дразнеше. Толкова, че никога не отиде да види внуците си.

/Сори за късия пост, но искам да видя ти как ще се намесиш в разговора/

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeНед Сеп 01, 2013 4:05 pm

"Хах, на мен ли ще ги разправя тия.."
Седнах отново на мястото си. Креслото бавно погълна тялото ми, натоварено с тежки, неприятни чувства. Дядо ми хвърляше огън и жупел, а от мен се отрони единствено въздишка- виждах себе си в неговия яд, познавах своите чувства, своите реакции... отстрани те изглеждаха като ръмжене на лъв в клетка- внушителни, плашещи, могъщи, но... напразни.
Мислите, които той сега изричаше, бяха онези чаши отрова, които приемах всяка една вечер от съзнателния ми живот, заспивайки под покрива на онзи... мъж. Отрова, към която привикваш и организмът ти намира в един момент начин как да пребори. Тогава, в онези ужасни нощи на безсъние и клокочещ гняв, аз роптаех против всичко. Пръсках се по шевовете, както каза дядо ми. Отначало от тъга, страх, после- омраза, а накрая- погнуса- майка ми беше някъде там и заспиваше в една стая с Каскар... Да, тя е прекалено горда, затова търпи и няма да се откаже, само защото й е трудно. Разбрах едно- за доброто на децата си, една жена е готова както да въстане и да се бори срещу всичко, така и да се смири и да изтърпи всичко. Всяка една вечер небето над мен не беше обсипано със звезди, нямаше песни на щурци, а тегнеше от стотици горчиви мисли, които се опитвах да преборя, стотици изгарящи тъмни чувства, които трябваше да си обясня и усмиря, капки киселина на жадувана мъст, разяждащи ме всеки път... Вече бях минал по този път, въртях се в този порочен кръг, бях го преживял, изстрадал и... израснал.
Вдигнах очи към старши- един изпълнен с горест човек, който като че ли отчаяно търси някой да изкупи неговите собствени грехове, готов е да бичува всеки, допуснал същите грешки, както би бичувал и себе си... Да, твърде гневен към себе си и твърде строг към другите. Това не води до нищо, узнах го от личен опит. Фигурата на дядо ми се очертаваше в рамката на прозореца- взираше се някъде в града, където се е надявал да намери покой, но се чудех дали всъщност е искал да избяга от живота в Маджестик, или да спаси нас от себе си. Но това няма никакво значение- някои отговори просто имат определен срок на годност, след който няма полза да ги търсиш. Когато фактите са съдбовни, няма смисъл да знаеш как точно се е стигнало до тях, а когато са маловажни- никой не се интересува така или иначе.
Бях осмислил собствения си живот, бях наблюдавал, изпитвал, претеглял всичко отблизо и ядът, който караше плещите на старши сега да се стягат като за двубой с живота, беше отдавна отминала фаза в развитието ми. Въздъхнах и подех спокойно:
- Ако баща ми беше тук, казваш... - дядо ми се обърна към мен и аз се вгледах право в лицето му.-  Всяка вечер заспивах с тия мисли, същите, едно към едно от първата до последната дума, докато не осъзнах, че всъщност татко го няма. Няма го. Но аз бях там и проумях, че ако вие двамата липсвахте, то аз все можех да направя нещо. Затова и предприех пътуването... макар и малко късно. Нямаше как да променя нещата...- спрях за миг, защото гласът ми заглъхна, в гърлото ми клокочеха горчивите глътки от безсилие и бунт. Мъжът насреща излъчваше гняв, който също се опитваше да усмири. Възползвах се от тишината и продължих- Майка ми е направила каквото е сметнала за добре. За мен. За себе си. А всеки носи отговорност за действията си, всяко едно решение има последствия. Аз няма да търся сметка за избора й, след като съм жив благодарение на втория й брак. И не- не предпочитах да умра в мизерия заради едната чест, защото сега имам възможност да се боря.
Сведох глава. Усетих, че яростта в мен напира, а отчаяно исках да запазя спокойствие. Нямаше смисъл да се паля. Поех си дъх, ушите ми бучаха, а лицето ми пареше. "1, 2, 3..." Потърсих отново очите на дядо си. Не знам кой мислеше по- зряло от нас двамата, но поне мислехме едно и също- че положението никак не ни се нрави. Гласът ми отново, този път много по- гърлено, сурово и строго разряза тишината:
- Не съм решил дали ще играя по мръсните правила с Каскар и ще го оскубя до шушка, дали ще си изцапам ръцете с кръв, или просто великодушно ще подмина тази история с гордо вдигната глава, но... но всяко действие си има последствие. А ти  нямаш право да упрекваш майка ми, както и аз, защото ние двамата я тикнахме към това- ти със своето отсъствие, а аз- със своето присъствие и грижите, които й създавах. Нека просто го приемам и да действаме, за да изчистим името си поне пред себе си...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitimeНед Сеп 01, 2013 6:55 pm

Мареил слушаше тихо внукът си, а очите му бяха все така свити от гняв. Но гърдите му се надигаха, изпълваха се с някакво чувство и дори гордост. Малко по малко виждаше как хлапакът се превръща в мъж, с говора си, с мислите си, с действията и решенията си. Елисандра, толкова приличаше на Калеб. Бе му одрал кожата, дори маниерите. Върна се назад във времето, когато синът му бе едва малко момче, но вече готово за живота. Никога не сломяваше глава, винаги я носеше гордо вдигната, а сърцето му бушуваше като за милиони. Никога не бягаше от пречките, не се страхуваше, впускаше се безразсъдно и смело във всяка неприятност. Често се прибираше мръсен и ожулен, но винаги усмихнат. А той....той никога не му се караше, защото знаеше, че това е правилния път, този, по който всеки трябва да поеме ако иска да отстои собствената си същност. Как само му липсваше....
Старецът смекчи чертите на лицето си и отрони една тиха, но продължителна въздишка. Върна се на мястото си и седна покорно и послушно като куче.
-Прав си! Не мога да я виня. Много си израснал.....
Тези думи накараха младока да разшири очи. Не го беше очаквал. Някой като него да му каже нещо подобно. Някой с толкова опит, толкова преживявания зад гърба си, толкова несрети да му каже, че е възмъжал и прав! Едва ли някога се е надявал дори за подобно признание, но то дойде и въпреки неприятния разговор, го изпълни с топлина и благодат. Неусетно устните му се изкривиха в мека усмивка.
-Благодаря!
-Да си довършим вечерята.
До края на вечерта не проговориха отново на тази тема. Тя отшумя както отшумяват и есенните листа, а вятъра ги запраща нейде далеч във върволицата на спомените. От тях остава само усещането, привкуса, но колкото повече време минава, толкова по-трудно ти е да си ги представиш.
След като храната в порциите им свърши и двамата задружно разтребиха, изпушиха по една цигара на верандата, където се радваха на Берас и жена му, и от време на време му подхвърляха по някоя подигравателна шега, а той се цупеше, дори с животинския си лик, си казаха, че всеки ще се отдели в стаята си, за да си починат.
Тарен наистина имаше нужда от отмора. Бе дълъг ден, изпълнен с какво ли не и един здрав и необезпокояван сън щеше да му дойде добре. Да не говорим, че все още имаше изгаряния, които заздравяваха сравнително бавно.
Но тъкмо когато отвори вратата на стаята си, зениците му се разшириха, очните ябълки се тресяха вътре в кухините, а през цялото му тяло премина ледена тръпка, не като от зима, а като идваща от самия Ад. На леглото, в самия му център лежеше грижливо поставена "Мъртвата книга".
-Не е...възможно.....
Момчето се огледа назад, опитвайки се да разбере истината. Да не би дядо му да се е върнал за нея и да я е оставил тук, иронизирайки го? Не, не е това, той я ненавижда. Може ли тя сама....сама да се е...върнала?! Да е излязла от боклука, в който я бяха захвърлили, допълзяла като стоножка или невидим паяк, наместила се удобно в постелите му.
-Искаше да се отървеш от мен, Тарен.....
Шепотът го накара да потръпне. Ужасът се върна главоломно в организмът му и го накара да му се гади.
-Не можем да сме разделени, скъпи. Ти ми принадлежиш.....
Книгата му говореше! Тя реално му говореше. Дали с истински глас или на подсъзнателно ниво, но я чуваше вътре в главата си. Като пещерно ехо, блъскащо се в черепа ти. Като порива на далечна буря. Не стига до теб, но ти знаеш, че е някъде там, след хоризонта.
Магът затвори бавно вратата, отделяйки се в този нов и непознат, изпълнен с привидения свят и машинално, почти като робот тръгна към нея. Блясъкът на тъмните й корици се отразяваше във влажните му ириси, като рисуваше в тях кафеникави вълни. Седна на кревата и я взе в ръце, нежно, за да не я нарани.
-Добро момче....
Бе като опиянен. Изпитваше страх и едновременно желание.
А сега, отгърни ме.....Отгърни ме, Тарен....Направи го скъпи....Направи го......

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 3 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Къщата на Тарен Мареил старши
Върнете се в началото 
Страница 3 от 5Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Скайфол :: Скайфол-
Идете на: