ИндексТърсенеРегистрирайте сеВход

Share
 

 Къщата на Тарен Мареил старши

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeВто Апр 30, 2013 8:11 am

First topic message reminder :

Домът на старият пиро маг се намира в началото на града. Къщата му е сравнително малка, не разполага с кой знае какъв уют или богат интериор, но всичко, което съдържа е напълно достатъчно за Мареил, напуснал родното си място в търсене на злато и слава. Той е сприхав човек, доста недоволен от живота си и винаги стремящ се за нещо повече, но късмета така и не иска да му се усмихне.

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Oldmanpracticebyflierz_1

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.


Последната промяна е направена от poli_dreamz на Пет Май 16, 2014 12:51 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down

АвторСъобщение
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПон Сеп 02, 2013 9:13 am

Имах намерение да прекарам една спокойна нощ в почивка и тишина, да потъна в целебен мрак, а не в кошмарен такъв. Мислите ми бяха печални, няма спор- обмислях разговора с дядо ми, макар и да бяхме сложили точка. Уплаших се, че може би съм се примирил с изчезването на баща ми, страхувах се, че ако човек се приготвя за най- страшното, той сякаш го предизвиква. Дали един обречен болен позволява болестта му да го надвие, ако се примири, или я прави по- лека и поносима? Не е ли трагично едно дете да приеме, че изчезналият му баща е безвъзвратно загубен и дори да го погребе преждевременно, вместо да вярва отчаяно, че ще се появи всеки един момент? Но май по- неприятният факт, който подкопаваше надеждата и търпението, с което да очакваме чудо беше, че майка ми изглежда се беше примирила и свикнала с това положение- та тя бе живяла с татко шест години, а с Каскар- повече от десет... Влязох в стаята си с идеята да премахна тези мисли, да се отърва от тях по някакъв начин..... и..... както са казали хората, внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне- в един миг всички разсъждения изчезнаха. Да, избягаха, както тлеещи въглени изчезват съскайки, когато ги залее силна вълна вода, изпълвайки въздуха с дим и пепел. Умът ми се освободи от всичко, но на каква цена?..... Чрез шок и ужас- Книгата беше проникнала в стаята ми! А мисълта, че нещо свръхестествено те преследва и има собствена воля, въпреки твоите действия, кара кръвта ти не просто да замръзва, а да изчезва от тялото ти. Целият треперех, гласовете, които чувах бяха чудовищни, думите бяха сладостни като на умопобъркан убиец, шепнещ ласкаво на жертвата си преди да разпори тялото й.
Съзнанието ми взе да се мята отчаяно като птица с пречупени криле, умът ми искаше да сложи край на всичко преди да е започнало, защото осъзнавах, че трябва да се избавя от проклетата книга... но тялото ми не се подчиняваше... в него все още стояха кървавите корди на кукловода, прекарани с жестоката игла на проклятието и сега откликваха болезнено на всяко подръпване в извратената постановка, която искаше Книгата да изиграе чрез мен. Сценарият беше вътре в нея, а аз щях да бъда куклата и зрителят едновременно. НЕ!
Това не биваше да се случва пак! Аз не можех да издържа, по дяволите! В името на Елисандра, та аз едва се спасих..... защо не можех просто да си почина!?!... Нямаше как да понеса втора доза изтезания в рамките на едно денонощие.
Целият треперех, от очите ми потекоха сълзи, исках да крещя, да се скрия, но ръцете ми ласкаво държаха черната книга- палач и оръжие едновременно, и не я оставяха. Чувах отвратителен глас със сила на внушението, надвишаваща всичко естествено и нормално в познатия ми свят... Това беше непосилен кошмар, който трябваше да спра СЕГА!
Сърцето ми се мяташе в предсмъртни конвулсии, дробовете ми хриптяха, защото знаеха, че всеки дъх може да бъде последен. Очите ми щяха да изскочат от ужас. Как се беше случило всичко това!?
Някои неща просто не бива да се случват- не бива да търсиш бившата любов малко след раздяла, защото ще се поддадеш на не отминала носталгия, не бива да се сбогуваш прекалено дълго, защото така и няма да намериш сили да си тръгнеш, не бива да гледаш назад, ако не си сигурен, че искаш да продължиш напред... не бива и съдбата да ти поднася нещо, от което едва си се отървал, защото ти е бръкнало в мозъка, ти си още слаб и надали ще намериш решителност да го отпратиш повторно!!!
Елисандра да ми е на помощ...
Книгата сякаш четеше мислите ми, заплашваше ме, подчиняваше ме на волята си неизвестно как... Страх?! Да, страхувах се, защото ако до преди часове мисълта, че едно книжно тяло не може да ми стори нищо, то сега виждах как същият нежив предмет се беше озовал на леглото ми сам... и всичко в мен се срина. Не знаех как се е случило, но знаех едно- каквото да се случва, не биваше да чета! Опитах се да стана от леглото- не успях. Опитах се да извикам, да отделя очи от книгата, да спра шепота, който впиваше нокти в мозъка ми- безуспешно... Тя беше хванала ръцете ми, парализирала тялото ми и сега искаше да го подчини на волята си. Осъзнавах, че трябва да се отделя от проклетата книга по някакъв начин преди аз да проникна в нейния свят, а тя- в моята психика. С някакво свръхчовешко усилие притиснах Мъртвото четиво с длани върху леглото сякаш да запуша устните, мълвящи тези тъмни заклинания, облегнах се над нея, а корицата й се изви, потъна в завивките. Исках да си върна контрола, да изляза от този илюзорен свят на внушение и халюцинации. Тъмната енергия, която пълзеше от книгата по ръцете ми караше тялото ми да се смразява, кожата ми щипеше, пробождана от хиляди малки иглички... трябваше да се противопоставя! Напрегнах остатъците от разума си, събрах частиците съзнание, които все още ми се подчиняваха и започнах да затоплям дланите си. Вътрешната ми сила припламна като немощна искра в загасено огнище- първо прогони мрака, после погали ледения камък, в който се беше превърнало тялото ми, след това меките огнени езичета изтласкаха стоновете на зловещия вятър от пустото ми съзнание, но дланите ми така и не можеха да се възпламенят, не можех да запаля книгата, не можех дори да я затопля. Поне малко повъзвърнах силата си, дишането ми се нормализира, но още треперех от ужас. Какво да правя!?
Ако затворех очи, потъвах в мастиленочерен мрак от кошмари и страх, ако отворех очи, се изправях пред книгата и тя започваше да ме хипнотизира... Тогава просто събрах решителност, станах рязко, обръщайки гръб на черните корици, и се стрелнах към вратата. Обвих с длан дръжката, както удавник улавя подхвърленото му въже. След това понечих да отворя, но... езичето беше заяло. Там, където дядо ми преди дни я беше изкъртил и поправил, сега някой пирон се беше изметнал и не можеше да се отвори... Мамка му, не можех да изляза!!! Заблъсках по бравата, но без успех. Какво беше това? Съвпадение? Чуждо влияние?
Свлякох се на колене, лицето ми беше изкривено от ужас и все по- натрапчиво усещах зловещия шепот зад мен:
"Няма да избягаш, защото си принадлежим, вече си мой"
- Не съм ничий...- прошепнах едва- едва, а стотици очи се впиваха в гърба ми, стотици ръце от мрака протягаха костеливите си ръце, за да ме придърпат в ада отново, мъртвешки дъх галеше врата ми... Пак се опитах да отворя проклетата врата, заудрях я бясно, задрасках по дъските и пръстите ми се напълниха с трески, но тя не поддаде. "Обречен съм."
Знаех какво ще последва, знаех, че този път не мога да избягам. Заревах като отчаян звяр, хванат в ъгъла. Какво ми оставаше да сторя? Шепотът проникваше в ума ми и знаех, че след минута вече няма да мога да се противопоставя, знаех, че гибелната нощ на кошмарите идва отново. Захлипах, след това притихнах, а накрая.... се засмях. Умопомрачението и отчаянието ми раздираха вътрешностите ми, гадеше ми се, треперех, конвулсии минаваха по жилите ми, а тялото ми изстиваше... Пламъкът гаснеше задушен в собствения си дим- нали аз исках тази книга, нали щях да я чета докрай? Затворен в една стая с нея, нямаше как да го избегна- едва събрах сили да се отделя от нея, а сега повторно нямаше да ми се отдаде възможност да се противопоставя на шепота й.
Изправих се бавно, подпирайки се на проклетата, предателска врата. С олюляване, без да вдигам поглед, се отправих към леглото като покорно момче, чиято господарка иска тялото му в гнусните си обятия. Сълзите замрежваха погледа ми, исках да избода очите си само и само да не чета проклетите редове, усещах в гърлото си горчивия вкус на отчаянието, под адамовата ми ябълка беше заседнала някаква бучка, която притискаше сънните ми артерии, мозъкът ми щеше да се пръсне, пулсираше ужасно и аз знаех, че животът, към който се върнах едва, просто биваше поглъщан безпощадно. Строполих се на леглото и заръмжах от яд.... всичко беше напразно, всичко отиде на вятъра... не можех да избегна тази битка...
Тогава хванах книгата с две ръце- тя сякаш сластно изстена под напористата ми хватка и решителния ми поглед. Ако не можех да се отърва от Мъртвата книга, поне нямаше да й се предам като жертвено агне! Повече от тези черни корици мразех безсилието и отчаянието, затова със съвсем ясно съзнание и спокоен ум пристъпих към мостика, от който тъмните остриета на призраците искаха да ме хвърлят в обятията на прокълнатите води. Ако има нещо, което се научих да използвам във всеки един момент, то беше ума ми.
"Ела, Тарен, отгърни ме! Ела..."
Присвих очи от омраза, тялото ми кипеше от ярост и желание да откликна на това нагло предизвикателство.
- Искаш ли ме, кучко? Добре, но накрая аз ще те подчиня на волята си. Аз не съм жертвичка, не съм изнежено библиотекарче, нито глупав отворко или неразумен авантюрист! Не си ме преценила правилно!!
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПон Сеп 02, 2013 11:45 am

Преценката? Какво е тя? Не е ли просто поредната заблуда, към която всеки се стреми, защото вярва в нея? "Аз, мога добре да преценявам хората" или "В напечена ситуация, винаги мога да разчитам на преценката си". Все изрезки от отминали гласове, които рано или късно, осъзнават, че са се лъгали. Не....не можем да вярваме дори на очите си. Те често не съзират под повърхността. Външната окраска е само началото. Преценката е само облизването на кожата, опознаването й и до там.
Книгата бе преценила правилно магът. Знаеше, че ще я дочете до край, още когато я докосна за първи път. Усети желанието му и му се предостави.
Тарен отгърна там, до където бе стигнал, а погледът му се заби в тъмните редове като зъби в парче жилаво месо. И там всичко започна...отначало.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
"ТЪМНАТА РЕКА"

Водоизточника във всяка територия е от изключителна важност за оцеляването на народа. Той го снабдява не само за водоем, но помага за търговията, както и прехраната. Всяка държава мечтае за чиста река, пълноводно море, кристални езера или поне бистри потоци, в които да потопи изморените си нозе и да разхлади снага.
Найтмер разполага само с една река, чиято слава се разпростря из целия свят, но не със своята приказност, нито красота. Тъмната река, както я наричаха, бе обградена с бентовете на мистиката, която обаче вместо да привлича чужденците, ги отблъскваше. Ако за кореняците бе необятен източник на възможности, то за другоземците бе малък пъклен ад на повърхността.
В началото, съвсем в създаването, може да се каже, че блестеше с огледалното отражение на небето и с плодородие. Но с течение на годините, този блян угасна като посипана с пръски свещ и тя никога повече не пламна. Тинята и боклуците, които постоянно се сипеха вътре, отровиха дънната растителност, а с нея си отиде и рибата, като превърна Пристанищния град само в едно име без покритие. Никой не може да си нанесе по-големи щети от самите хора, а прокълнатите се постараха да превърнат този природен елемент в мрачен, с вечно черни води.
Но странно или не, тя точно такава им харесваше. Тъмнината, с която бе обвита, се превърна в опиат за изтерзаните им души и често можеше да ги видиш как съзерцават пенливите вълни или очакват завръщането на някой моряк по лодка. Тук винаги се плаваше с лодка. Реката бе и все още е много дълга, толкова, че чак края й не се вижда, но за сметка на това, не достатъчно широка, че да позволи преминаването на кораби.
Ето там седи чернокоса девойка и наблюдава собственото си издължено отражение. Погледът й е толкова замислен, че не усеща как тялото й се отпуска, теглено от някакво неусетно притегляне. Очите й сякаш не възприемат света. В тях проблясват малки искрици от водната повърхност, която толкова настъпателно я вика при себе си. Шепне името й, подканва я, изсмуква волята й за съпротивление. Тя дори не помни какво е това. Оставила го е някъде далеч заключено. Губи душата си. Единственото, което иска е да отиде при Тъмната река и да й се отдаде. Изпитва неистова нужда под кожата си да се напълни с течност. Водата протяга ръка към момичето и я улавя за глезена. От допира тя се вее като листо. И се усмихва. Трупът й се накланя напред и плисва в реката. Докато потъва, не спира да се усмихва и напява името на Създателя. Св. Себастиан го нарича и толкова желае да отиде при него, че смята, че потока ще я отведе в неговото царство. Но вместо напред, тялото й тръгва надолу. Организмът й се пълни, препълва се до толкова, че капилярите се пръсват и кръв и струйки вода избиват през очите и ноздрите. Дъната я обземат и никога повече не я пускат. Все пак ще стигне до своя Бог, по един или друг начин.
Всичко се случва посред бял ден, но никой не й помага. Никой дори не забелязва.
А там, рибар се е изправил по средата на лодката си и дърпа разпокъсана на места мрежа. По-малките рибки спокойно могат да се промушат през дупките, но той не лови риба. Единствените оцелели обитатели са речните раци и сега цяла сбирщина трака с щипки, сякаш дузина маракаси изнасят концерт. Мятаха се в клопката на въжетата, блъскаха се един в друг и току се опитваха да ги разрежат, но безуспешно. Рибарят здраво държеше своя инструмент и притегляше улова си все по-близо. Мускулестите ръце се зачервяват, вените изпъкват и най-накрая, мрежата се подава над повърхността.
Но тъкмо когато мисли, че всичко върви добре, съдбата, или нещо друго, му изиграва лоша шега. Водата под плавателния съд се бунтува, кипи и пени, а лодката губи баланс и почва да се люлее заплашително. Дъжд рухва от небето и нанася безмилостни удари върху главата и цялото му тяло. Капките са толкова остри, че сякаш пробождат кожата му като порой от болнични спринцовки. Мъжът изпуска мрежата, а раците се разпръсват подплашена на всички посоки. Те знаят какво следва. Знаят, че Тя иска поредната си жертва. Рибарят се разкрачва в неистови опити да възвърне равновесието на лодката си, но колкото повече напира, толкова повече реката го залива със студените си вълни и той се подкосява, изправя се и пак залита. В един момент, когато гърбът му е превит напред, една дървена подпора се отчупва от пироните и с бясна сила изхвърча нагоре, удряйки го право в лицето, като че контролирана от някаква невидима десница. Мъжът пада право в немирната река, която продължава да го бичува. Нападението идва ту от нея, ту от дъждовните капки, които й пригласят и подкрепят. Опитва да се вкопчи в дървото, но то се преобръща и се стоварва върху черепа му. Една част се пропуква и от нея бликва гореща, алена течност, която обагря водата за едно мигновение. Прокълнатия потъва като къс скала, изгубил всякакво съзнание, а кръвта му привлича същите онези раци, които сам бе пленил. Те го заобикалят и почват да късат плътта му. Парчета месо плуват, а по тях залепват дънни охлюви, като за втори черупки. Само след няколко минути всичко утихва. Пороят спира изневиделица, както се е и появил, а реката се успокоява. Поредния принос е поднесен и Тя е доволна.
Хората вярват, че сама избира жертвениците си. Към едни може да е настроена благоприятно, за други носи само гибел. И никой не знае критерия, по който Тя взима своите решения. Малко по малко се превръща в царство на удавници, самоубийци или произшествия и до ден днешен, ако се гмурнеш достатъчно на дълбоко, можеш да видиш стотици мъртъвци, с веещи се коси и оголени очни ябълки. Лицата на някои са усмихнати, на втори спокойни, а на трети изкривени в гротескови гримаси. Наричат ги Речните хора, които все още от време на време шепнат, предупреждавайки за приближаваща опасност....
Но историята на тази прокълната река не спира до тук. Има още една част, с която малцина са запознати, а някои от тях предпочитат никога да не са разбирали. Там, където способността на взора свършва и продължението й не може да се види с просто око, там където слънцето се скрива, а луната показва, започва същинската причина за съществуването на този "поток".
Навярно сте чували за Лодкаря на Смъртта. Знаете, онзи, който идва да прибере душата ви, след като тялото е завършило своя материален път, а вие му плащате един сребърник, ако не искате духът ви вечно да броди из речните течения, без да може да слезе на сушата. Обикновено, Лодкарят мълчи през цялото пътуване. Черната му роба закрива фигурата, а качулката ревниво пази лика му в тайна. Никой не знае как изглежда, но и почти никой не се интересува, защото са прекалено заети да тракат със зъби от страх. Стоят в края на лодката и се взират в този черен гръб, и тези тънки ръце, които в умерен такт потапят и изваждат греблото. Ако все пак, той реши да наруши мълчанието, няма да се обърне към вас, нито ще ви заговори. Ще отвори бледите си устни в телесен цвят и ще затананика някаква песен. Ще я пее сам на себе си, но думите ще са толкова разстройващи, че тръпки ще побият по безплътната ви обвивка.
Именно това представлява втората половина на реката в Найтмер. Казва се Лета - реката на забравата. Водата там съдържа частици, които веднъж попаднали в организма се сблъскват с мозъчните гънки и ги обричат на амнезия и забвение. Само една глътка е напълно достатъчна да изгубиш миналото и себе си. Веднъж отпил, се превръщаш в създание без име, години, дом, самоличност. Изчезваш, изпаряваш се и само в спомените на другите, ти си бил някой. Само по себе си, това е вид преждевременно умъртвяване, защото какво е човек без минало? Случайно или нарочно сдобил се с нея, сам си теглиш ножа и връщане назад няма. Мнозина са стигали до полуда от незнанието и собственоръчно са слагали край на живота си, предпочитайки да умрат, отколкото да се скитат в тази преизподня на хиляди въпроси без отговори. Едва шепа са продължавали наново, но съществуването им е някак си непълно, безполово, безцелно, подплатено с остатъчното чувство, че нещо липсва, нещо им отбягва.
Лодкарят това не го трогва. Той изпълнява своя вечен дълг, прекарващ душите на смъртните и без значение имат ли спомени или не, той така и не ги заговаря. За него е важно да получи своята монета. Само така е завършил до край задачата, а следващата го очаква зад завоя на течението. Кеят винаги се пълни с пътници. Той никога не е празен.
Тъмната река, със сигурност е едно от най-забележителните находища на територията. Дали ще те подведе със своята тайнственост, или ще се превърне в контрапункт на живота и смъртта, веднъж докоснал се до нея, се хипнотизираш и никога не я забравяш, освен ако тя не пожелае....

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПон Сеп 02, 2013 1:35 pm

В потайните завеси на нощта по принцип се раждат най- красивите фантазии и магии... а аз не мога да отрека, че Прокълнатата книга беше една огромна феерия от такива илюзии, само че пропити с ужаса и смъртта. Но защо хората приемат мрака за приют на всичко призрачно и тайнствено? Отговорът е прост - човек се бои от непознатото, от онова, което не може да види добре, от изненадите, от места, в които сетивата му не работят както трябва. Боим се, когато мракът слага превръзка на очите ни, боим се от тишината, защото всеки лек шум наподобява на онова, което наплашената ни фантазия рисува, боим се от пожар, който не можем да потушим, боим се от тясно пространство, в което не можем да помръднем. Книгата поднасяше от всичко по много- и безсилие, и неумолимо приближаваща смърт, на която можем да бъдем свидетели, извършители или жертви; показва кошмари в най- внушителните им окраски, с най- достоверните декори и усещания, докато най- накрая ни убеди, че наистина се случват и ние сме там. Как да се противопоставиш на това? И призрачното внушение е изградено само и единствено на основата на човешките слабости. Ох, само да търсиш слабости, страхове и фобии! Стотици са! И всеки от нас вижда онова, което най- силно би му повлияло, на всекиго му се причува онова, от което се бои. Вечер си представете, че до леглото ви има буболечка и само след секунда ще ви се стори, че нещо ви лази, нали? Ето, сега разбирате, че Книгата атакува мозъка, а мозъкът е командния център на цялото тяло. По тази причина бях обречен да изпитам всичко, за което чета.

Тази глава беше посветена на един грандиозен коктейл от човешки страхове- самоубийство, свръхестествени инциденти, пътуване към ада, болка, удавяне, амнезия, безлично съществуване... Човекът- веднъж безсилен пред природата и стихиите й и втори път- безсилен пред смъртта и нейният служител- Лодкаря. И двата пътя водят към Него- създателя на този Ад- към Себастиян Дантес.
Но защо, ти човеко, се боиш? Не си ли се нагледал на смърт и бедствия? За всички тези години не си ли свикнал с мисълта, че това е твоят път? Нима е толкова лошо? Та нали всеки от нас поне веднъж е изпитвал греховното желание да призове смъртта- своята собствена или нечия чужда?

Сега книгата рисуваше едни картини на крайностите- зловещи, страшни, грозни и болезнени... Но, знаете ли, реката беше красива!
Взирах се в нейните отблясъци, нейните отровни, безплодни води, мъртвите сазове и растения, наблюдавах лодките без екипаж, рибарите без улов, скитниците без пристан и виждах... покой. Тишина, примирение с един съвършен баланс, една съдба на прокълнатата територия, която да поддържа хармонията, смъртта, отваряща място на живота, изпитвах смирение пред нещо величествено, съзерцавах и колкото и ужасяваща да беше ледената прегръдка на водата, колкото и брутална да беше в своя жесток захват, с който повлича удавниците, умът ми пак се издигаше над сивите води и виждах кроткия застинал пейзаж. Дори там имаше светлина като през копринена завеса от облаци; звуци и зловония танцуваха в опияняващ транс като призрачни самодиви. Мъртвото лице на реката бе спокойно, чисто, красиво, а яростта й беше изтънчена, величествена и внезапна- не нарушаваше скръбната тишина за повече от минута. Едно възвишено смирение и унес като в храм укротяваше духа ми.
После Лодкарят ме понесе нататък. Греблото бълбукаше в тежката вода, лодката скърцаше под тялото ми, изпарения се стелеха като мъгла. Нито полъх, нито звук. Усещането беше като в есенната нощ навън- застинала влага и тягостна скръб по нещо безименно, неопределено, отминало и загубено.
Тогава, в такива нощи, идва забравата- премахването на един товар, чиято липса носи колкото лекота, толкова и празнота... Меланхолия, печал и покой...
И аз, до преди минута умиращ в реката, сега забравях всичко. И болката, и страха, и ужаса, и вкуса на смъртта. Изпитах умиление към тъмната фигура пред мен, почувствах я толкова близка- та Лодкарят беше пренесъл всички онези умиращи, за които четях до сега. Имахме доста общи познати, а в този свят на илюзиите това те кара да се чувстваш... спокоен. Всичко тук се повтаряше, знаех, че умирам, умирах и пак ще умирам, ще се сковавам от ужас, ще треперя от погнуса, но сега, в този момент, когато бях до качулатия гребец, никой не загиваше... освен аз. И все пак сякаш нищо никога не се бе случвало. Всичко беше така, както трябва да бъде. Забравих за миналото и нехаех за себе си, защото всичко това се беше случвало и преди, щях да оживея след като умра определен брой пъти и страдам достатъчно дълго. Нищо друго не съществуваше освен реката, мъглата и ние. Светът го нямаше, тук беше вододела, пропит с величието на вечността и надмощието над тленния свят. Носех се опиянен по реката, слушах смразяващата песен на лодкаря, но като че ли бях забравил езика. Не разбирах думите и само се усмихвах като чужденец, незнаещ дали го проклинат или благославят.
Изпадах в безтегловност и вцепенение. Мъглата ме поглъщаше, докато насреща не видях брега... брега, отреден за прокълнатите и изчадията на Себастиан. Аз вярвах в селенията на Елисандра, които малцина достойни ще зърнат и знаех, че този ад е предопределен за създанията на мрака, но и това бях забравил, и това вълните на реката отнесоха като отронено листо, завлачено от течението, като труп, хвърлен на произвола на водните духове. Забравих да се възмутя, да роптая, да се страхувам и безучастно, безстрастно гледах как бавно мъглата се вдига. Виждах очертания и се мярна светлина, която погълна Лодкаря и Лета, претопи ги, а аз чаках спокойно какво ще последва. На тяхно място се появи стая.

Нужно ми беше много, много време, за да си възвърна сетивата, усещанията, разума, спомените... С тях дойдоха и болката, и страха, и ужаса, но вече измити във водите на реката и притъпени от песента на Лодкаря... Стоях и дишах уморено, тялото ми се прорязваше сякаш от нажежени шипове, пирони се забиваха в главата ми, а книгата лежеше до мен като сладострастна маниачка, зовяща ме по име. Бях настръхнал, дори болезнените конвулсии ме караха да се възбуждам. Извърнах глава от книгата, но нощта беше прекалено дълга, вратата- прекалено далеч, аз- прекалено опиянен, че да помръдна и да стана от леглото. Стори ми се, че се задушавам, взе да ме облива пот и се съблякох нетърпеливо- шевовете на блузата ми леко изпукаха от трескавото, грубо дърпане на плата, от който исках да се отърва. Въздухът, наситен с моя дъх, запотяваше прозореца и галеше стаята като мокра мъгла. Огромна, кръгла луна хвърляше блестящи снопчета светлина през оголения, лишен от завеси прозорец и галеше влажните листа навън. Те бяха гнили, умрели и искрящи като красивата река на покълнатите... нощта тепърва предстоеше, а аз стоях затворен с книгата... знаех, че може би ще й се отдам отново, защото Лета беше отмила отвращението и ужаса ми, като на тяхно място имаше празнота, копнееща да бъде запълнена...
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПон Сеп 02, 2013 5:39 pm

Нощта напредваше, а кокалестите пръсти на Мъртвата книга се бяха увили около врата на младежът като въже за бесене. Оставяха мъртвешкия си отпечатък върху кожата, прогаряха адамовата ябълка, оголвайки я и го задушаваха. Спираха притока на кислород, а по този начин, Тарен се успокояваше. Успокояваше се от унасянето, от освобождаването, от разтворените си дрехи, които сякаш разкриха тялото му, за да може прокълнатите страници да се вкопчат в него и като лаври да я издълбаят, а после да свият гнездо между органите. Гнездо изпълнено с тайни и мистики, непостижими и неразгадани дори за най-добрите фокусници на нашето време. Червеи дълбаещи гърдите, изкопаващи тунели все по-навътре и по-навътре, докато го обсебят до толкова, че не може да диша, да живее, да мисли без нея. Черни червеи, които щяха да го превърнат в роб на неизкупени грехове - чужди, а може би и свои. Ще кажете, че е твърде млад, за да има такива, но нима човек не носи грехът в себе си още със самото си раждане?
Да, нощта напредваше, а с нея се размиваше и светогледа на нашият герой. Отдаден на отчаянието, на любовта към една хартия, носеща хиляди въздишки и целувки от отминали гласове. Наситена с аромата на загубени души, напоена със сетивата на незапомнени мъртъвци. Той ставаше свидетел на последните им надежди, виждаше през техните очи. Затваряше своите с техните, съпреживяваше и се съвкупяваше с тях.
Как да не се поддаде? Как да не продължи? Бе толкова пленително, интересно, илюзорно и в същото време реално. Учеше се, попиваше всичко, което му се предостави, а после трепереше от него като висулка от пещерите на Корнор. Какво монолитно чувство само. Изграждаше свой пандемониум от изгубени същества. Изгубени в потока на времето. Трупаше ги като на склад, един връз друг. Телата им, цяла купчина от тях, за да грозят ума му и да му напомнят, че някъде там, едва в началото на света, се крие нещо, твърде непосилно за него. Един цял народ, вдъхващ ужас и респект на останалите. И той искаше да знае още. Ръката му се пресегна, улови книгата и я повдигна пред изпитото лице, безизразно в собствената си заинтересованост.

ГЛАВА ПЕТА
"ГОРАТА НА ЗАГАДКИТЕ"

Какво ще кажете да си поговорим? Да поговорим за страха. Пиша тези редове сам в цялата къща, навън вали студен юлски дъжд. Нощ е! Понякога, когато вятърът духа силно, електричеството изгасва, но сега всичко е наред. Е, хайде да си поговорим откровено за страха, да обсъдим съвсем рационално доближаването до границата на лудостта… дори за преминаването й. И все пак… да поговорим за страха. Няма да повишаваме тон, нито да крещим, ще разговаряме съвсем рационално. Ще поразсъждаваме върху това, защо понякога нормалното внезапно се превръща в свръхестествено.
Но какво всъщност значи нормално? Стремежа на човек да сложи всичко в рамка, да даде име на своите детски страхове, залъгвайки се, че по този начин ще изчезнат, е толкова нелепо...Изричането на името му на глас няма да спре стъпките, които чуваш зад себе си докато вървиш по улицата късно вечер, няма да секне ледената пара от устата ти докато стоиш в креслото си в някой августовски ден, а портрета на мъртвата ти съпруга те наблюдава от камината...После влизаш в психиатрично отделение и бялото се превръща в твой любим цвят, носиш го всеки ден и докато се поклащаш върху напикания дюшек си мислиш, че си се спасил...че сега хапчетата действат и са прогонили виденията и гласовете. Но ето, че става вечер и те отново се връщат, но не в главата ти, а под леглото, иззад стените, не ти остава нищо друго освен да се усмихнеш, белите ти зъби да изпъкнат в тъмнината и да извикаш:
-Здравей, мрак, стари мой приятелю.
Но има едно място, притегателна сила за всички страхове, техен дом, в който те могат да се развиват и множат, като зайци канибали. Място, на което всичко е толкова илюзорно и изкривено, че тази чудатост започва да ти се струва напълно нормална, а неговите обитатели се превръщат в прогонени от реалността чеда. Това е гората Шеридан. Името, дадено незнайно от кого, но приютяващо в себе си отритнатите, забравените, грозните и страшните...Не, не прокълнатите некромансъри, а онези, чийто кокалести ръце се вмъкват в съня ти и задушават писъците ти с възглавницата на паниката и ужаса.
Чифт червени лачени обувки престъпваха по сухата трева, бялата нощничка се закачаше в мъртвешките ръце на храстите, обграждащи горската пътека, протегнати в последен агонизиращ напън, като разделени любовници. Очите шареха любопитно и се дивяха на различни малки детайли..онова цвете, което с омайните си цветове и аромат подканваше пчелите, като изискана куртизанка и веднъж отдали се на сладострастието, те биваха поглъщани от грозната слузеста паст, криеща се под измамната опаковка. Детето имаше чувството, че цветето го наблюдава с жълтеникавите си личинки, положени в чашката му, като чифт демонски очи.
Но Ани не се страхуваше. Гласовете и бяха казали, че ако върви по тази пътека ще намери своята майка, а тя им вярваше, вярваше им безрезервно. Часът бе малко след полунощ и тя бе оставила удобното си легло понеже Гласовете отново я събудиха и й заръчаха, че е време да тръгва, че нейната майчица я очаква. Къщата й се намираше в началото на гората, където тя живееше с баща си - стария дървар.
Чуваха се странни звуци иззад дърветата, в далечината някакъв мъж ридаеше, а един писклив глас идващ от другата посока му се подиграваше с истеричния си смях/ Самотна сова изнасяше пред луната своята тъжна изповед.
Но Ани не се страхуваше и продължаваше със смела крачка напред. Гората - закрилница на живите илюзии. Пред нея на пътеката имаше поставена дървена маса с четири стола, на три от които седяха три жени, едната не се различаваше от другата, бяха напълно еднакви. Светла, чиста кожа, дълга коса с цвят на лешник и спокойни покровителски зелени очи. Но те не бяха непознати на момиченцето, та това бе нейната майчица, само където не разбираше защо не е една, а са три, но това нямаше никакво значение в момента. Детето се затича, като се препъваше в корените на вековните лесове, които сякаш се опитваха да саботират нейния бяг:
-Мамо, мамо, мамо. -викаше радостно детето.
Стигна до масата и се спря леко объркана понеже жените я гледаха някак си странно, нито една от тях не се изправи да я прегърне или да я помилва:
-Хайде, миличка, седни при нас. -подкани я едната и тя се подчини.
Жената бутна пред нея порцеланова чаша и я напълни с чайника до горе с алено червена течност.
-Какво е това? Няма да го пия. -отблъсна тя чашата.
-Пий, това е моята обич. -жените вече говореха в един глас. -Аз я пролях за теб.
-Но, мамо, това е кръв. -заяви вече малко по-уплашено Ани.
-Пий, това е моята обич, аз я пролях за теб.
Топли сълзи напираха в детските очи, това не беше майка й, беше нещо друго, което гледаше със зомбиран и празен поглед.
-Мамо, искам да си дойдеш с мен в къщи.
Но тя отново получи същия отговор...сълза се спусна по алената й бузка и надигна с горчивина чашата, като отпи голяма глътка.
-Ето, пих, сега ще ми кажеш ли къде е мама и кога ще се прибере?
Една от жените извади красиво гравирана сребърна чиния и бръкна в джоба на черната си мантия, като от него извади туптящо сърце и го постави в нея. Отново го сервира на момиченцето, а то наддаде тих стон на уплаха.
-Не! Стига! Престанете!
-Яж, то биеше само за теб.
-Няма да го изям, искам прости да знам къде е моята майка. Ще ми кажете ли? -говореше през сълзи Ани.
-Яж, то биеше само за теб. - отговаряха механично жените, а празните им погледи бяха вперени някъде в пространството.
Доверчиво по детински, момичето хвана органа и гризна част от него.... как да знае, че това наистина е сърцето на собствената му майка. Оцапано в кръв детето отново попита:
-Кажете ми сега, къде да я намеря!
Жените се спогледаха и бледите им ръце се вдигнаха в невероятен синхрон, посинелите им нокти се впиха в лицата им и започнаха да разкъсват плътта, да я късат и да я трупат на масата, виждаха се сухожилия, вени, кости и мускули, но те късаха ли късаха, като гладни псета, все едно искаха да се отърват от целия този товар.
-Тя даде всичко за теб, семето й потъна в почвата. Тя даде всичко за теб, семето й потъна в почвата. -повтаряха с монотонния си глас, докато продължаваха да скубят месата си и да ги хвърлят напосоки, оставайки накрая голи скелети.
Ани разбра, че нищо няма да научи и ридаейки се изправи, като побягна отново по пътеката. Тичаше без да спре, без да се оглежда или да се ослушва, препъваше се в корените, падаше и отново се изправяше. Нощницата й вече не се закачаше в клоните на храстите, а направо черни ръце я дърпаха, за да спрат нейния бяг. Тя искаше и вярваше, че ще я намери, надяваше се. Надеждата е нещо хубаво, може би най-хубавото, а хубавите неща са безсмъртни!
Стигна до една поляна и реши да спре за да си почине, краката вече не я държаха. Луната осветяваше мястото, а по лъчите й се спускаха сребърни прашинки. От някъде долиташе мириса на лавандула, досущ толкова успокояващ колкото майчината милувка, за която Ани толкова копнееше.
Излегна се на влажната трева с разперени ръце като пеперуда и се загледа в мъждукащите звезди над нея. Същите тези звезди се криеха и в храстите, но не сребристи, а кърваво червени и враждебни. Какво бе това място и защо никой не я бе предупредил, че е толкова опасно? Къде щеше да търси? Гласовете вече бяха замлъкнали и не я напътстваха. Бе изгубена....
-Изгуби ли се, злато? -долетя глас от храсталаците и детето се изправи сепнато и готово да се защити.
Но насреща й излезе красива девойка с бяла като луната кожа и черна, като нощ коса. Тялото й бе жилаво и стегнато, като на хищник, но чертите нежни и изваяни. Тя отиде и седна до Ани, и я прегърна през рамото, все едно бяха стари приятелки.
-Не бъди тъжна, кажи сега какъв е проблема?
Детето се отпусна и реши, че може да й има доверие.
-Търся майка си. Гласовете ми казаха, че е някъде тук, но аз така и не я намирам.
-Замисляла ли си се, че това е едно доста опасно място и може да й се е случило нещо?
-Какво искаш да кажеш? -сбърчи вежди Ани.
-Мисълта ми е, че дори на големите, които са силни и умни им се случват беди понякога... -тя говореше с галантен глас и се замисли как да й обясни, като погледна към небето. -Понякога, като им се случи нещо се превръщат в звезди.
–Искаш да кажеш, че мама може да е умряла? Така ли? Не ме мисли за толкова малка, че да не разбирам...
-О, мъничето ми, аз знам, че си умно дете и разбираш.
За пореден път Ани се разплака, а жената я прегърна майчински и започна да я милва по главата.
-Недей, съкровище, недей да плачеш, всичко ще се оправи!
-Искам мама!
-Аз мога да стана твоя майка.. -изрече непознатата и чифт остри кучешки зъби се показаха през устните и.
Малката ги забеляза и се отдръпна изплашена.
-Не се страхувай, миличка, няма да боли. Обещавам, ще бъдем заедно завинаги! -тя направи опит да я улови с ръката си, но детето се претърколи, изправи се и започна да бяга.
Имаше чувството, че се слива с вятъра, толкова бързо тичаше, но не искаше да спре, беше я страх, че ако го направи жената-вампир ще я направи свое дете. Беше ясно, на никой не можеше да се довери в тази омагьосана гора, всички я дебнеха, а зад храстите всеки момент можеше да излезе нещо или някой, който да сложи край на краткия й живот. Но докато навлизаше все по-навътре, където звуците вече започваха да стават странни и плашещи, а сенките се движеха като змии по земята, една кокалеста ръка я сграбчи и я придърпа към едно дърво. Ани изписка на умряло, но устата й веднага бе запушена.
-Шшт, чедо, ще те чуят. -каза глас идващ иззад нея. Звучеше като скърцане на стара дървена врата.
Тя се извърна съвсем бавно и забеляза, че я е обгърнало едно дърво. Високо чак до нощното небе и дебело. Имаше очи, които представляваха две хралупи, а устата му бе направена от паднала светкавица, която бе оставила след себе си грозна цепнатина.
-Знам къде е майка ти... -каза дървото. -Няма да те нараня, вярвай ми.
Този път нещо й подсказваше, че наистина може да се довери, почувства го в скърцащия му тембър.
-Кажи ми. -изплака Ани.
-Не мога, те ще ни чуят.
-Добре, тогава ме заведи, моля.
-Аз няма да те заведа, но някой друг може да го направи.
-Кой?
Дървото повдигна един от клоните си и посочи надолу към пътеката. По средата й стоеше красив бял еднорог, а тялото му бе обвито в сребристо сияние.
-Дух знае къде е майка ти. Отиди и се качи върху му.
Растението пусна момиченцето и то запристъпва към коня, обърна се и се усмихна.
-Благодаря ти! -след което продължи.
Следващия път когато я видя, тя изглеждаше по коренно различен начин.
Ани се качи на коня и той запристъпва бавно по пътеката, беше толкова мек и удобен, че тя се излегна върху му и потъна в сладка дрямка. Нямаше представа колко дълго е пътувала, но се събуди понеже усети, че еднорогът бе спрял. Тя сънено потърка очички, слезе и се заоглежда, бяха заобиколени от дървета в чудновати форми, но не виждаше майка си.
-Къде е мама, конче? Дървото каза, че знаеш.
Той изцвили и посочи с рога си една върба, но не каква да е върба. Ако се вгледаш ще различиш в нея женско тяло, извило скръбно ствола си, а зелените клонки, бяха косата, която жално галеше един поток. Дори под тази форма, Ани успя да разпознае своята майчица, за миг се натъжи, но после се усмихна широко и се затича към нея.
Обви я с малките си ръчички и дървото се раздвижи.
-Дъще!-проговори то с гласа на майка му, да, това беше наистина тя. -О, Ани! Малката ми, Ани! Колко ми липсваше.
-И ти ми липсваше, мамо! Много!
Двете не си казаха нищо повече, просто стояха прегърнати.
-Няма да те пусна никога повече! -отвърна майката.
В този момент малката се почувства странно, усети как тялото й се видоизменя, ръцете се превръщат в дебели клони, обвиващи ствола на майка си, косите и се превърнаха в ситни върбини. Семето й потъна в почвата, сега всичко стана ясно.
Дори сега да минете оттам, ще забележите две върби, едната във формата на млада жена, а другата на малко дете прегърнало майка си. Имаше още много като тях, още много, които гората бе подмамила по един или друг начин и ги бе направила част от своята малка, откачена армия.
Но да се върнем отново към страховете, искате ли, за страховете и децата? Нито едно дете не може да победи тези страхове, но Ани го направи. Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни, за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали — само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче от шипков цвят върху капака.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeВто Сеп 03, 2013 8:06 am

Забавлявате ли се? Очите ви минават ли трескаво по редовете? Едва прочитате подробностите и описанията, защото жадно търсите действието. Какво ще стане? Какво ще се случи после? Поглъщате ненаситно, лакомо, бързо, с леко отворени устни и запленени сякаш те потрепват, изговарят думите, които широко отворените ви, нервни очи разчитат. Напрегнати сте, нетърпеливи, пленени от разказа, опиянени от страха. Чувствате ли се силни, когато на приглушена светлина разказвате кошмарни истории и слушателите ви стоят с мъртвешки лица и се потапят в ужаса? Вълнувате ли се? Възбужда ли се гладът ви за емоции? Подтиква ли ви да помолите някого да ви облее с ритуална вода от жестоки истории? Харесва ли ви тялото ви да настръхва от тръпката на страха, на опасността, на това, че призраците и смъртта са тъй близо, че разказвачът ги е довел пред прага? Потънали сте в тъмнина, харесва ви, че е раздирана от светкавици, че отвън кънтят гръмотевици и се излива порой и все пак няма да попаднете в техните лапи? Да, разбира се, че ви харесва! Кара ви да се чувствате понесени от магията на тъмнината, потопени в света на омайните кошмари, поднесени в сумрака на нощта. Да, има нещо, което ви привлича към хаоса от призраци и чудовища, защото въображението ви ненаситно и сластно рисува лицата им, откликва на всяка дума, разголвате сетивата си и ги предавате на разказвача. Харесва ли ви моето страдание? Тръпнете ли от погнуса, страх, съчувствие, наслада? Представяте ли си очите ми, от които текат сълзи, кръв, мъртва вода или гной? Вглеждате ли се в раните ми, в мъките ми?
Ела, ненаситен на зрелища, копнеещ за чужди кошмари, търсачо на силни емоции. Искаш да си припомниш страховете си? Подсъзнателно ги зовеш, защото докосват онези нежни струни на душата ти, които изтръгват грандиозната мелодия на реквиема, нали? Ела, тогава!
Ела и виж какво се случва!

Аз чувах благия, трепетен тембър на разказвача, като приглушения, провлачен глас, с който майка разказва приказка за лека нощ на своето детенце. Чувах един нежен мъжки глас, откликващ със сладостно вълнение на ужаса, за да ме накара да треперя, стори ми се, че дори виждам лицето му- спокойно, окантено с галени от светлината на ледени свещи коси, с очи, влажни и блестящи на ехидното му, доволно лице.
Той викаше кошмарите като на сбор, подредени в кръг и пристъпващи към мен, за да ме задушат. Командваше като диригент една гръмка, призрачна симфония. Поведе ме през гората, вкусвах по негова повеля сърцето на една страдаща майка, исках да извърна глава, да избягам, но не можех. Вървях след момиченцето, гледах през нейните очи, преследваха ме, нападаха ме, виждах какво я дебне, но не можех да я предупредя, да извикам, да я защитя... Зовях всички богове, но за какво? Да спасят детето? Не, то беше обречено, след като е попаднало в този разказ. Зовях ги, за да й дадат лека смърт... да не страда, защото аз можех да понеса болката, но не и да гледам как едно дете я изпитва... Душата ми се гърчеше като поставена във ваничка с киселина, като в аквариум с хищни пирани, заровена в мравуняк, разкъсвана, лазена от отвратителни ужаси, за които няма достатъчно силна дума да бъдат описани.

Стоях и страдах... телом, духом, крещях, но парцала на вцепенението беше натикан в гърлото ми, плачех без сълзи, тялото ми не ми принадлежеше, то беше като пано, върху което разказвачът забиваше остриетата на поредната история, ласкаво натискаше клавишите на пияното, а струните се впиваха в най- уязвимите места...
Прочетохте историята, нали? Насладихте й се, припомнихте си своите кошмари, замислихте се или дори сладостно се усмихнахте от тази виртуозна доза вълнение, а след това с въздишка на задоволство затворихте кориците.... но аз не можех да го сторя. Не бих го сторил, дори и да можех! Защото се изправях лице в лице с най- грозните чувства, истории, трагедии, страдания... Те не бива да са наше развлечение! Те са жертви, светци, наши учители, записали с кръвта си, продиктували ни с писъците и предсмъртните си хрипове някоя важна история от човешкото съществуване- тази, в която границите между мъртвия и живия свят са изчезнали, привиденията са нахлули и са взели хората при себе си; или друга- в която хората си причиняват най- зверски и отвратителни деяния един на друг; или пък трета- в която природата показва зловещата си страна...
Това са тежки уроци, които не са за всеки, защото, за да ги усвоиш, трябва да ги преживееш... Аз преживявах поредният ужас, докато в един момент... пред мен остана мъгливата гора. Бях в нея, сред мрака, сред въздуха пропит със страх, смърт, заплаха и жажда за кръв. Сенки и звуци се движеха около мен, но аз не се събуждах. Книгата не ме пусна... или ме беше пуснала, но аз бях заспал от изтощение, бях загубил съзнание и умът ми скиташе сред кошмара.
Край мен взеха да минават окървавени призраци, трупове, зверове със зловещи очи и стенещи същества от преизподнята.
Не е ли същинска приказка това? Една вълшебна гора, населена с духчета и хора, навлезли в нейните предели, за да се сблъскат с тях? Как ви се струва? Да, вие сте затворили кориците и след ден ще забравите трепетите на страха, но аз стоях там.
Не можех да се събудя, а тръгнах да скитам. Бях невидим за съществата, но те ме надушиха. Втренчените им очи, шареха насляпо и напрегнато из въздуха. Търсеха ме, за да ме докопат, а аз се препъвах, бягах, падах и шипове се забиваха по тялото ми... не успях да се отскубна от разказа и все ме преследваше глас- ту на автора, ту на книгата: "Не можеш да намериш пътя, елисандриецо, слънцето няма да изгрее за теб"; "Кръвта ти ще напои тази земя"; "Той ще те разкъса.."

Сънят и виденията продължаваха, а аз се движех слепешком. Нямах сили, влачех се бавно, спря да ми пука какво ще последва- вече бях преживял всичко и моите и чуждите кошмари се бяха слели, смъртта и болката бяха просто поредната доза мъчения. Задушния, спарен въздух на леш и гниещи растения в гората ме омаяваше, стъпвах по кости и трупове. Знаех, че ме преследват, но ми беше все едно, колкото и да треперех от страх. Накрая открих двете върби- майка и дъщеря, и седнах до тях. Те бяха едни добри, страдащи духове в редиците на прокълнатите същества из гората. Страдах, дълбоко в себе си исках да се събудя, но нямах сили да го сторя сам...
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeСря Сеп 04, 2013 12:14 pm

Безтегловност...... Умението да не чувстваш гравитацията. Как те притиска, как обхваща тялото ти и го контролира, налага му закони, били те и природни, ограничава го. Слага окови на китките или на глезените. Гравитацията, голям враг.
Но безтегловността.....тя е свобода. Свобода да се движиш без прецедент. Свобода да се рееш като бял прилеп, да се носиш като призрак, обвит от светло сияние. Да се промушваш през времето, през измеренията, през историята и да станеш едно цяло с тях. Стъпваш по тревата, но сякаш преминаваш през нея без да я почувстваш. Ръката ти се удря в дърво, но не се наранява, минава през него без плът, без кожа. Не усещаш телесните тръпки, подсказващи ти, че те е страх. Всичко се случва единствено в душата. Само там метаморфозата е достатъчно осезаема, че да има влияние над теб. А извадките от книгата.....те изглеждаха по-реални от когато и да е. Не можеш да ги докоснеш, но можеш да ги подушиш. Да усетиш пропилия се от хилядолетия аромат.
Тарен се превърна в изрезка от миналото, сякаш бе попаднал в самия Ад, но Адът бе на земята. А това, това го правеше още по-плачевен. Но учудващо, не го бе страх. Пристъпваше бавно и монотонно около заобикалящите го същества и се опитваше да разбере кое е това, което ги кара да дишат, да живеят. Коя е моторната част, която кара мозъците им да функционират. Кое ги прави толкова отчаяни. Винаги ли са били такива? Винаги толкова бледи? Винаги толкова кървави? Има ли добри души сред тях? Имат ли мечти? Все въпроси, чиито отговори се даваха в тези пожълтели страници. Знам, че не си искал да попаднеш между тях, но извини ме. Прости ми.....жестока съм. Грешна и жестока, но ти ще ми простиш. Защото вкарвайки те тук, ти разкривам един свят, за който дори не си подозирал. Един свят, за който дори не си мечтал. Един свят, който може да те погуби, да разчлени същността ти, да я направи на парчета, да я поругае. Съжалявам....моля те, прости ми....
Фигурите минаваха покрай него, смееха му се, приканваха го и му махаха за добър ден, макар че не можеше да разбере ден ли е или нощ. Върбите поднасяха клоните си над него, милвайки челото, сякаш му правеха сянка, но реално нямаше слънце, от което да се пази. Тази бутафория му се струваше толкова наситена, нагнетена, събирана като милиони микроскопични диаманти в кожена кесия, че не знаеше да се разплачи ли или да се разсмее. Но листата все така го галеха, а той придоби някакво странно спокойствие. Облегна се на ствола, захлупи клепачи и се унесе. Духовете и таласъмите пригласяха и създаваха нова приспивна песен, която съвсем скоро го накара да заспи. Сън в съня! Делириум! Клопка, от която няма измъкване. Но да заспиш там, значи да се събудиш тук. Пссттт....отвори очи....отвори очи.....

Утрото дойде, а с първите лъчи, клепачите на Мареил рязко се отвориха и той се надигна гръмко, поемайки си голяма доза въздух. Когато осъзна, че не е мъртъв, просна обратно на леглото и се успокои. Гледаше право нагоре, а картините от съня му преминаваха пред него като на филмова лента, която връщаш, за да започне отначало. Илюзията се превърна в реалност, а реалността щеше да се превърне в илюзия. До кога ще продължи този кръговрат? Има ли край? Кога ще настъпи? А по-важното, искаш ли да настъпи? Искаш ли всичко да свърши? Нещо ми подсказва, че си разколебан. Дали.....

/Свободно РП./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeЧет Сеп 05, 2013 10:37 am

Сребърна светлина беше заляла цялото небе, а изтокът беше поръбен със злато. Неговото сияние се удряше в предметите, правеше сенките дълги, по- контрастни, мъглата приличаше на фина рибарска мрежа, обримчила дърветата, храстите, сградите. Аз реално не виждах какво се случва навън, но знаех, че е именно така. Усещах. Знаех.
Попивах първите лъчи на изгрева всяка сутрин с изострените си сетива, в жадните за чист въздух дробове, с възпалените от кошмари, от треска, от сълзи очи. Едва отварях подпухналите си клепачи. Очните ми ябълки пареха и щипеха, главата ме болеше, тялото ми беше изтръпнало. Взирах се в дървения таван, но усещах целия пулс на света и по- скоро на двата свята- онзи, от който се връщах и този, към който идвах.
Реалност ли? И двата свята са реални. Аз съм същият и там, и тук. Мисля, реагирам, усещам. Дори казват, че в съня човек се рови в най- съкровените си и лични кътчета, в които не смее да посегне, когато съзнанието му в будно състояние го контролира. Да, аз бях същия Тарен, а светът, в който скитах бе не по- малко реален- събитията са се случвали, местата и участниците са истински. Единствено когато се пренасях обратно в настоящето, носех със себе си по нещо различно, а бях оставил там нещо от старото ми аз.
Но... но какво? Тази книга ограбваше ли ме? Убиваше ли ме наистина, докато умирах сред страниците на поредната история?
Не мисля така. Аз просто се променях.
Помня първия път, когато поех Книгата- бях предубеден.
Ужасите и кошмарите, греховете и грозните лица, които си мислех, че ще открия в онази територия наистина се оказаха реалност, но вече не съм предубеден- сега съм убеден.
Едно е да предполагаш, друго е да знаеш.
Първото е нагласа, някакви емоции и асоциации, които се будят в теб.
Второто е познание, разбиране, нагласа, почиваща върху реални впечатления.
Дишах накъсано, гадеше ми се, усетих хладна струя край устните ми, пълзяща надолу към врата. Докоснах мястото. Кръв. Малко кървене от носа. Отново строполих ръката си върху леглото- тялото ми тежеше като олово.
От невидим процеп в прозореца влизаше вятър, който караше една паяжина на тавана да се поклаща като призрачна мантия. Проследих с поглед тънките нишки, опасващи гредите. По същия начин- неуловимо, ласкаво и здраво книгата ме беше оплела. Като паяк парализираше тялото ми и изсмукваше каквото й харесва от мен. Но аз получавах нещо, което не можех да осъзная добре... просто знаех, че съм различен.
Всеки един ден аз се сблъсквах с прокълнатите. Не ги харесвах нито повече, нито ги презирах по- малко. Възприемах истината- това е света, такъв е бил и такъв ще бъде. Никой не избира къде и като какъв да се роди, но тези фактите са печат върху всеки от нас. Те бяха поклонници на Себастиан Дантес, а това е достатъчно. И все пак... светът е красив. Може да е грешен, покварен, опасен, да почива върху трупове и да се гради с кости, да се напоява с кръв, но такъв е създаден и такъв ще бъде. Това е истината. Прокълнатата територия не е готесков ужас, не са събрани само там всички кошмари- те са навсякъде. Всеки човек е способен на зверства, съдбата не прави разлика кого да разчлени в психопатските си игрички... Въпросът е дали човек ще се прекланя пред мрака, или пред светлината, как ще се отнася към смъртта, какво е според него морално и допустимо. Това няма да даде отражение по някакъв начин на този свят. Не! На природата й е през оная работа как се наричаш, от къде си и как ще изживееш мизерният си отрязък време, с който разполагаш. Но между нас, хората, точно това е важно- убежденията ни, постъпките, действията.

Златните лъчи на слънцето вече се появиха в рамката на прозореца и на отсрещната стена се отпечата огнен квадрат, който ставаше все по- голям.
Почувствах хлад- чак сега тялото ми реагира на околната среда, придърпах одеялото и топлината ме накара да се отпусна. Свих се на кълбо, но знаех, че няма да мога да заспя. Усетих твърдата корица на книгата, докосваща кожата ми- не ме накара да потреперя, не се отдръпнах. Влиянието на този предмет не беше по- малко през деня, но тялото ми беше изцедено и неспособно да чете повече. А и тя не настояваше- шепотът беше притихнал- беше се наситила... за сега.
Спомних си думите на дядо ми- че тя ми вреди, че се превръщам в отрепка. Не беше вярно. Не! Усещах, че не е така. Изпитвах болка, изцеждаше силите ми... смазваше психиката ми, но аз оживявах! И след всяко своеобразно умиране, следваше прераждане, пречистване, каляване... сблъсквах се с всичко онова, което ми позволяваше да опозная света. Та тази книга беше в графа исторически, нали? Дали е наказание или безценен дар? Дали е инквизитор или учител? Мисля, че границата е между тях твърде тънка, за да може да се определи къде започва едното и къде свършва другото. Имаше вреда, но имаше и полза...
А двете се въртяха и сменяха така бързо... всичко се променяше за едно мигновение... Вчера я нямаше, а сега се появи... Умирах от ужас, а сега лежах спокойно. Стаята, която ме задушаваше, защото съм затворен в нея с книгата, сега ми се струваше съвсем нормално кътче. Границите ми на търпимост бяха станали огромни, но принципите ми- още по- непоклатими... кой е прав в тази шантава игра на живот, никой не знае- няма положителни герои, няма победители по една проста причина- няма правила. Има лагери на убежденията, групирани по цели и методи за постигането им. Всеки отговаря сам за себе си, носи отговорност пред другите хора на земята и пред своя бог в отвъдното. Останалото са празни философии на хора, които не са видяли другото лице на света- тъмното, черното, страшното. Защото е лесно да бъдеш безкомпромисен, възхищаваме се на дръзките хора, но гръмкия лай и смелостта са присъщи дори на кучето. Въпросът е да проумееш естеството на принципите си, вниквайки отвъд лозунгите на късогледите хора от масата. Виж смъртта в очите, излез насреща на чудовището, към което размахваш юмрук и сипеш закани. Ако се изправиш срещу кошмара лице в лице и си все така дързък и непреклонен- моите уважения. В противен случай... се връщаме на предходното твърдение.

Надигнах се бавно от леглото. Не мога да отрека, че се чувствах доста доволен от себе си- кошмарът беше болезнен, извратен, кървав, страшен, но не вся в душата ми ужас както предишните пъти- чувствах се като някой, който е преборил фобията си, притръпнал е на болка и посяга към най- големия си враг- не безразсъдно, не без страх, а напротив! Страхувах се, болеше ме, сковавах се от ледени тръпки, но все пак протягах ръка към ръмжащата, озъбена паст на звяра. Дали щеше да ме разкъса, или не, това щеше да се разбере в последствие- връщане назад нямаше. Нямаше да се разделя от книгата. Бях изпълнен с ледена решителност, със спокойствие и твърдост. От къде си ги бях набавил, по дяволите? Къде отидоха онези инфантилни емоции на тийнейджърите? Да си призная, колкото ми пречеха, толкова и щяха да ми липсват, но пък... и това ми състояние беше приемливо. Дори доста.
Отметнах завивката и прокарах пръст по страниците на Книгата, за да видя колко съм прочел. Доста бях напреднал.
Изправих се, защото, ако не исках да бъда разкрит, че съм прекарал нощта в обятията на виденията и призраците, трябваше да посрещна деня както подобава на едно нормално момче.
Облякох се бавно, дори някак тържествено. Исках да се приведа в приличен вид и да си докарам свежо изражение преди да чуя стъпките на дядо ми.
Оправих леглото, докато се борех с болки в тялото и удари като на гонг в уморения ми мозък.
Прибрах своята малка тайна с черни корици между дрехите си. Тогава погледът ми падна върху спортния ми екип... Днес е неделя!
Тренировка при Хуч! Усмихнах се доволно- имах нужда от раздвижване, от енергия, от разсейване. Усетих, че сам нямах настроение да върша каквото и да било- душата ми изпадна в летаргия, в някакво лепкаво агрегатно състояние на пълна апатия и мрак, явно заради големите дози пропит с тлен и скръб въздух в гората Шеридън, но пък Паркър щеше да ме вкара в пътя- хубаво е някой да те подтикне... или с други думи да ти бие един шут в задника за начална скорост.

Отделих си резервни дрехи за след тренировката, облякох се от сега, въпреки ранния час и отидох за втори рунд за борба със заялата брава на вратата.
Да й бъда благодарен, или да я проклинам? Кое е за добро и кое за лошо? Както казах- никой не е в състояние да отсъди, защото събитията се въртят така стремглаво, че всяко едно лошо нещо днес, може да се окаже едва ли не животоспасяващо утре... и обратното.

Хванах дръжката с две ръце, повдигнах нагоре почти цялата врата, колкото позволяваха пантите, но пак езичето не се освободи от мястото си. Заудрях с досада, за да ме чуе случайно дядо ми, ако е станал.
На втората минута механично праскане, се разнесе гласа му:
- Какво, да те вземат мътните, правиш?
- Добро утро! - провикнах се аз отвътре със сънливо- дрезгав глас.- Вратата е заяла.
Последва неразбираемо откъм думи мърморене, което недвусмислено си беше някаква псувня. Чуха се отдалечаващи се стъпки, след това драскане, скимтене, кратък, нервен лай на кучето застанало на пост до вратата, докато дядо ми се върне.
- Мръдни се от там и гледай да не ти падне на главата!- чух след минута.
Последва един напън с кози крак и цялата врата излезе от пантите си.
- От тук насетне ще си с перде като кадъна в харем.- подвикна ядно дядо ми, когато се озовахме лице в лице- аз, подпиращ вратата, а той- нарамил грамаден кози крак.
- Само ако ми услужиш с фередже- отвърнах разсеяно, докато нервно следях как кучето нахълта и взе да души из стаята. Спря се на леглото, където лежеше Мъртвата книга и изръмжа. Но всъщност в това нямаше нищо притеснително- знаех, че дядо ми изобщо не допуска тя да се е озовала пак под покрива му, така че просто гузната ми съвест разиграваше разни паранои в ума ми. Ако зависеше от мен, открито щях да заявя истината на старши- не се страхувах, бях непреклонен, но знаех, че той ще ми я отнеме отново, а това щеше да е безсмислено- знаех, че тя ще се върне при мен... да я захвърли би било не по- малка грешка, отколкото да я чета. Патовата ситуация ме подтикна да оставя нещата така, в името на мира с цената на притворството... неприятен, но приемлив данък за решението ми.
Побързах да се затворя в банята, за да отмия поне малко умората и да се свестя. Но старанието ми сполучи до някъде едва когато излязох навън с чаша кафе в ръка. Утрото даваше заявка за облачен ден.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeВто Сеп 10, 2013 6:19 pm

Минавайки през тесните пътеки към къщата на дядо ми се чувствах защитен от дърветата- те може да са прикритие и за нападателя, но и за нападнатия... Ох, по дяволите... защо мисля такива неща?! Край! Не е нужно като съм внимателен да минавам към графа параноичен...
И все пак се почувствах добре, когато металната врата на оградата ме отдели от външния свят... като магическа преграда, като "къща" в игрите на гоненица, за която се залавяш и се чувстваш дяволски добре...
Извадих резервния ключ, който ми беше дал дядо ми, но вратата се оказа отключена. А самият сивокос мъж заварих над печката да убеждава къде със сила, къде с кулинарни методи, стълпотворението от продукти да се превърне в храна. Приятна топлина беше заляла цялата кухня и тялото ми веднага се отпусна блажено на един стол. Старши само маркира присъствието ми с поглед, докато кучето ми отдели по- голямо внимание, душейки ме и опипвайки джобовете ми като бодигард пред някой бар.
- Остави на мен, аз ще довърша готвенето.- предложих на дядо ми, докато нагъвах първото ми попаднало нещо за ядене (в случая един дрън сирене и четвърт хляб), а това не беше лесно, защото трябваше да пазя всеки залък от рунтавия гигант до масата.
- По- добре върви да нацепиш малко подпалки, като свършиш със свинченето.- промърмори дядо ми дори без да се обръща.
- Имаш ли някакъв чай?- побързах да се осведомя на излизане.
- Ще се намери... марш за подпалки, че ми заслабва огъня.

Излязох отново на двора- студа впи ноктите си в отпуснатото ми тяло и лекият вятър проникваше през дрехите, стържейки като ренде. Макар да бях изтощен, напрегнах енергията си поне малко да повиша телесната си температура, за да не треперя като мокро коте. От навеса взех малка брадва, седнах да една по- масивна цепеница и започнах да кълцам дребни подпалки върху моят добър познайник- пъна, който като дръвник за екзекуции беше вдлъбнат от многогодишна употреба.
Берас си направи труда да си подаде главата от хралупата на дървото и разменихме дузина хапливи любезности. Беше минал към нощен режим на живот, защото му се налагаше да си размърда перушинестата трътка, за да ловува мишки и тям подобни деликатеси.
Поредното физическо натоварване ме изпоти за енти път днес. "Прегърнах" нацепените подпалки и се прибрах на топло. Време беше да започна "лечението" си.
Горещ душ, под чиято струя стоях, докато цялата ми кожа не стана червена и почти болезнена на допир.
И понеже това отпускане не беше достатъчно, не без известно колебание отворих шкафа с дядовите запаси от алкохол. Естествено, старшият беше безкомпромисен и нямаше да си мълчи, ако има нещо против действието ми... и ето, че чух гласа му:
- Алоо, младеж! Това не ти влиза в издръжката, да знаеш! Искам нова, пълна бутилка утре.
- Добре... ти искаш ли с чая?- поклатих въпросително поизпразненото уиски.
Старши свъси вежди.
- Не ми харесват тия работи... дай това тука- дръпна той бутилката и сипа петдесетина грама в една чаша.- Това ти е дажбата. Не искам изгъзици, ясно? Имай мярка!
Сведох поглед. Знаех, че е прав- аз самият нямаше да си сипя повече, а това автоматично направи забележката му безсмислена, но все пак замълчах. Старшият не знаеше с какъв чешит си има работа и какво ми се върти в хлапешката кратуна, а на мен ми беше все тая дали ме мисли за незрял пубер.
Излях жълтеникавата течност в чашата врял чай и изпълзях до стаята си. Вратата още не беше сложена на пантите си, а стоеше подпряна на стената.
Излегнах се на леглото, затворих очи и вдишвах дълбоко алкохолно- липовите пари от чашата.
Така преминаха най- безметежните петнадесет минути от деня ми. Не мислех за нищо.... липсваше ми само музика....
Ах, музиката.....
Като малък си присвоявах плочите на мама и се промъквах в библиотеката на Каскар, където имаше грамофон... Майка ми си купуваше все блус, джаз, опери, класическа музика, които така и не изслушваше до край, защото винаги я разстройваха... Чудех се защо му е на човек да слуша тъжни песни? Тогава не разбирах красотата някой друг да пее за чувствата, които самият ти криеш в себе си и не смееш да изречеш... Не разбирах красотата на онази сладка болка да чуваш своите мисли и своят вопъл, изпят от някой друг... Агресията, яростта, любовта, изразена с музика...
Унасящото ми се в дрямка съзнание се върна към спомените от един минал рожден ден. Майка ми знаеше, че слушам каквито плочи ми паднат, затова ми подари по- приятна музика- латино. Постепенно колекцията ми се разрастваще, като с повод и без повод мама купуваше уж за себе си рок или метъл, които после ми преотстъпваше... Така попивах най- доброто от най- добрите стилове, които винаги ще се слушат. Знаех наизуст песни, които винаги ще се пеят... Групи, изпълнители, които правеха за мен нещо повече от музика или изкуство- те творяха, пресъздаваха и извайваха отрязъци живот...
Как ми липсваше музиката... Знаех и какво точно ми се слуша, какво точно ще ми помогне, кои звукови вибрации ще регулират трептенията на душата ми...
Една идея ме жегна- "Артфол". Дали щеше да ми е съвестно, ако те направя оборот на Лиза? Неее- познанството и бизнеса са две различни неща. А дали нямаше да е неразумно да се мотая сам из града нощем? Оооо, я стига! Аз съм маг със стихия за масово поразяване! И исках да потъна в музиката... Приглушена светлина, където можеш да се скриеш незабелязан в неделя вечер, когато не е особено пиков момент за посещения, да се откъснеш от всичко, да принудиш съзнанието ти да се отпусне, душата ти да се наслаждава, а ума ти- да отпочива... За момента всичко това беше единствено в ума ми. Започнах да си пея тихичко, но скоро, унесен в собствения си глас и текста, неусетно примамих съня и той се спускаше леко върху мен като плаха, крехка пеперуда. Не исках да го прогоня и мигновено оставих настрани празната чаша, завих се, за да запазя топлината от чая и се отпуснах, потъвайки в безвремието на една изкуствено призована, но така необходима дрямка... Ако на дядо му трябвах за нещо, щеше да ме извика...
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeСря Сеп 11, 2013 7:55 am

Сънят винаги е сладък, когато е желан. Търсиш ли нещо, неизменно то се превръща в скъпоценно веднъж щом го получиш. Както когато се ровиш за четирилистна детелина. Може да прекараш часове оглеждайки поредната, а накрая открил я, почваш да бълваш сумати желания, важни или незначителни. Ако искаш да срещнеш любов, то тя ти се струва безгранична и й придаваш повече значимост отколкото може би заслужава. Изкарваш я на пиедестал, надценяваш я стократно, защото емоциите ти най-после са били задоволени. Ако нещо вредно ти е забранено, пушенето да речем, веднъж докопал се до цигара, макар че вкусът не е хубав, той автоматично се превръща като захарен памук, круша или най-любимото ти нещо на света.
Така е и със сънят. Няма как да се превърне в кошмар, ако ти копнееш за него. Ако целият ти организъм, на едно с мозъкът ти, го желаят. Дрямката се превръща в благодат, в който си отпочиваш и зареждаш с нова енергия. Няколкото часа, в които Тарен спа, не бяха увековечени със сън. Той просто не дойде, което бе и напълно задоволително. Ако кошмарите се върнеха, то тогава какъв е бил смисъла? Нямаше да се събуди росен, а мрачен, с подпухнали очи и натежала като след махмурлук глава. Щеше да се затвори в стаята си и да проклина решението си да подремне. Но не, не и този път. Физическата, а и психическа умора бяха прекалено силни, че да му изневерят и да го подложат на поредното мъчение. Беше попаднал в черна дупка, по която се прокрадваха бели нишки колкото за украса, които играеха една с друга и рисуваха несвързани картини на овали и завъртулки.
А точно след три часа, младежът сам открехна клепачи без да е нужно някой да го вика или събужда. И наистина, умората бе изчезнала, а гладът се бе появил на нейно място. Стомахът му нахално стържеше и издаваше звуци на недоволство. Клокотеше и квичеше като бълбукаща сярна отвара. Това бе и неговият знак, че е време да става. На вън нощта се бе спуснала като тъмен похлупак, обагрян единствено от среднощните му обитатели, които заканително блещукаха и му придаваха онази незаменима красота, описвана от художници и писатели в творбите си.
След поредното измиване на лицето, дойде време и за всекидневната. Там, дядо му се бе излегнал на любимото си кресло, като от време на време сръбваше по някоя друга глътка кехлибар. Нещо подсказваше на младока, че това не е същата онази чаша от преди няколко часа. А той му се караше на него! Ама, че дискриминация!
-Запазих ти вечеря. Не исках да те будя.
Реално, на масата все още седеше една недокосната чиния, пълна с говеждо и варени зеленчуци. Вече изстинала вечеря, но все така засищаща.
-Мерси!
Брюнета се намести на стола си и почна да поглъща вечерята, която честно казано имаше нужда от сол. Доста. Вярно, че Старши не бе изкусен готвач, ама до толкова да е скаран с подправките.... Е, Тарен си замълча..този път. Но се обеди, че ще е по-добре да готви той, колкото се може по-често. Не му се искаше да става доведена снаха, но май имаше нужда.
-Какви са ти плановете за тази вечер? - попита най-накрая възрастният мъж, когато видя, че внукът му почти е привършил с храната.
Дали щеше да го изненада с някоя шашава идея или да се върне да спи, една Елисандра знаеше.

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeСря Сеп 11, 2013 12:31 pm

В малката всекидневна дървеният таван поглъщаше всички звуци и ни изолираше от студа навън. Тишината беше плътна, като че ли стаята бе напълнена с меки къдели памук, излъчваше топлина и покой. Чувството за домашен уют- онова зрънце привързаност, което покълва, разцъфва и превръща дадено място в твой пристан и заслон, беше ново за мен. Не можех да си дам сметка защо и как точно в дома на дядо ми се роди това усещане. Може би защото за мен той беше изходна точка на новия живот, може би, колкото и да смятах тази къщичка за временно убежище и само преходен етап по пътя към един по- добър живот, тя неусетно ме спечели именно със своята непретенциозност... тук не бях у чужди хора, за пръв път, макар и озовал се в друга територия, не бях пришълец... а и старши беше изградил тази къща с двете си ръце- това съдържа в себе си голяма доза сантименталност както за него, така и за мен...
Спах прекрасно- трите часа минаха като миг, но върнаха силите ми... и апетита. Малко ми беше странно, че спах не просто на отворена, а на изцяло липсваща врата- когато станах, почти надушвах утайки от умиление как дядо ми ме е съзерцавал рошав, с зачервени бузки, сгушен на кравайче под одеялото, похъркващ сладко...
Обаче нямаше опасност дядо ми да се размекне прекалено- вечерята беше все така небрежно приготвена.
Внезапно един въпрос от страна на дядо ми ме хвърли в тъча:
-Какви са ти плановете за тази вечер?
Храната се спря на гърлото ми и бях принуден да задвижа мозъка си.
Наистина преди да заспя ми дойде идеята да изляза сам. Да бъда единак, потънал незабелязан в някой бар, да наблюдавам отстрани, да попивам като воаьор шума на останалите, да се насладя на своята собствена компания, докато не реша сам да напусна уединението си, да завържа разговор с някой, когото утре ще забравя и той ще забрави мен, да бъда безименен, с лице, затъмнено от дим сред приглушената светлина, с глас, изменен от алкохола, да бъда никой и едновременно всеки, когото си реша в един почти непознат град... Да призова случайността... Защото знаех, че ако остана вкъщи, Книгата ще ме прегърне отново, а аз не биваше да рискувам дядо ми да я открие и да ме види- не можех да чета преди да оправим вратата на стаята ми...
- Мм... мислех да се разходя...- подех накрая.- Свеж въздух преди сън...
- Никотин и алкохол, искаш да кажеш...- прекъсна ме дядо ми с доста груб тон.
Стиснах зъби и положих усилие да не отвърна на заяждането му. Ако това беше загриженост, то беше доста закъсняла и неуместна.
- Искам да кажа това, което казах. Няма да съм с компания- излизам сам.
Очите му пак се забиваха в мен по познатия начин- нямаше ми доверие и аз много добре осъзнавах, че има своите основания за това, но не можеш да спреш домино, когато то започне да пада- ако не беше видял книгата, нямаше да се тревожи толкова, но това нямаше да направи ситуацията по- малко достойна за тревога, нали? Неведението относно неща, които не зависят от нас, често е благословия...
- Обещавам да внимавам- направих пореден опит да реагирам спокойно- Никой няма право да ми хвърля пердах, освен теб.
Дядо ми изсумтя и премести погледа си върху някаква произволна, случайна точка от стаята, само и само да не съм му пред очите. Нещо от сорта на "Няма да те спирам, но нека ти е гадно и криво, че вървиш против волята ми." И почти успя...
- А пък ако искаш, ела и ти- подметнах закачливо.
- Хах... двама Мареил на едно място ще им дойдат тежка доза! Не са ми в категорията... чудя се изобщо защо на теб ти прави удоволствие да се шляеш из града?
- Знам ли... Имам енергия за изразходване.- повдигнах рамене и станах да разчистя масата.
- Тогава умната!- почти ми се скара дядо ми на излизане от всекидневната, а аз несъзнателно се усмихнах на загрижеността му:
- Не се бой, предпочитам умните пред русите!

След като приведох кухнята и съдовете в изходна позиция, отидох да се избръсна- от една страна да съм готов за работа утре, и от друга- това беше разкрасителна процедура, която място като Артфол заслужаваше. Доста се поколебах дали да взема кинжала си, но се тревожех, не от факта, че може да се наложи да го използвам, а от резултата, който щеше да има употребата му, затова предпочетох да не нося оръжие.
Сложих си риза, дънки и вече бях да се потопя в сянката на новата си роля.

Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeНед Сеп 15, 2013 7:24 am

Тарен мълчаливо наблюдаваше как внукът му се подготвя за голямото излизане. Неволно, поведението му, му напомняше за неговата младост, когато отделяше поне половин час (което си е много за мъж) да се наконти, за да излезе и да ухажва баба му. Все още помнеше колко старание и време отделяше, за да й направи впечатление. В квартала му се водеше славата на побойник, а бъдещата му съпруга беше миролюбива жена и дълго го отблъскваше заради това, като кокетно си играеше с психиката му. Истината бе, че вътрешно копнееше да бъде с този мъж, но това не значеше, че не може да го поизмъчи за любовта си.
Ама, че момиче! При спомена Старши се усмихна меланхолично и умствено й благодари, че все пак му даде шанс. Ако не го бе направила....какъв ли щеше да е животът му сега? Не искаше да знае! Изобщо не го интересуваше! А сега, младият Тарен толкова приличаше на него. Не отиваше да покорява нежни сърца, но ентусиазмът и лекия непукизъм, с който уж вършеше всичко, бе толкова сладък, че чак накара старецът да се повлече по потока на спомените. Беше някак си странно, но пък учудващо приятно, защото след него не остана лошото минало, в момента то не проби под повърхността на прекрасните изживявания.
Цялата тази картина, смесена с алкохола и тютюневите изпарения, събудиха в него един скрит живец, който не бе пламвал от години. От прекалено много години и дори за миг, завидя на младокът, за когото животът те първа започваше и можеше да бъде какъвто си поиска. Зависеше единствено от него, а той умееше да взима решенията в свои ръце. Нещо, с което род Мареил бе всеизвестен и едва ли някога щеше да се промени. Не и докато в идните поколения течеше дори частица от неговата кръв.
И сега, точно на финалната права, точно когато брюнета постави длан на бравата, готов да открехне вратата и да напусне този дом за следващите няколко часа, Старши се обади и секна ходът му.
-Чакай!
Младежът се обърна с неразбиращ поглед, но някаква нескрита надежда.
Мъжът се изправи от креслото, изтупа дрехите си, поогледа ги, а после се обърна към внукът си.
-Мислиш ли, че съм достатъчно спретнат за бар?
Една широка усмивка се изписа по лицето на зеленоокия. В момента той повече приличаше на възрастен, отколкото дядо му и това го накара да се разсмее.
-Мисля, че дамите веднага ще хлътнат по теб.
Старши се подсмихна под мустак и тръгна към него.
-Тогава, води пътя!
И просто така, двамата представители на Мареилови, напуснаха къщата, впускайки се в една вечер на семейна идилия, да се надяваме. Но щеше да бъде нещо ново, нещо интересно и непознато за тях. Кога преди са имали възможност като тази? Точно така - никога! Може би сега бе идеалното време да се възползват от нея, а какво ще стане.....времето ще покаже....

/Теди, може да пишеш направо в бара./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeЧет Сеп 19, 2013 11:35 am

Всяка нощ е като фокусник, сврял в ръкава си стотици изненади. Триковете изкачат точно тогава, когато не очакваш и по такъв начин, че не знаеш от къде ти е дошло.
Хипнотизатор, илюзионист, дресьор- нощта се изправя пред теб и те омагьосва. Не знаеш какво ще се случи, но знаеш, че ще се случи.
А какво стана с мен тази вечер? Не знам. Чувствах се така, сякаш току- що бях открил неподозирани кътчета от личността, която мислех, че познавам- моята личност. Докоснах онези струни на душата си, чийто звук никога не бях чувал... и той беше хубав. Проведох разговор, какъвто никога не съм имал, забавлявах се така, че щеше да ми държи влага с дни, пуснах духа от бутилката и показах пред хора една голяма част от скритото ми аз. На тях, разбира се, не им пукаше, бях просто някой си- без предистория, без нещо кой знае какво необичайно да се е случило- щяха да ме забравят- държа да подчертая, ЗА ЩАСТИЕ още тази вечер. Но за мен случилото се имаше огромно значение.
И накрая... песента.
Ния.
Синьото диво цвете, което пуска корен в душата ти.
Мушнах ръце в джобовете си и отправях взор ту към улиците- пустинно тихи, ту към празното, студено небе, сякаш и аз се надявах на нещо.
В ума ми кънтяха думите, гласът, мелодията... Не, мелодията и текстът, всъщност, ги забравих, но гласът остана. Като аромат след тялото, като тръпка след докосването. Не разсъждавах, макар да имах за какво- за своите копнежи и очакване. Не веднъж повдигнахме темата за любовта тази вечер, не веднъж се сблъсках с намеци на нейното плътско изражение, но нищо от предложените ми възможности не беше като порой- напоителен, очакван, топъл, животворен. Как да покълне онова, което исках в една бедна и суха почва? Не виждах своя дъжд никъде наоколо.
Но наедно с това осъзнах и се изправих лице в лице със своите желания като мъж- не бяха табу, не бяха неуместни. Бяха навреме и съвсем нормални. Стремеж, копнеж- просто красиви думи за едно желание, едно търсене- животинско, интуитивно, първично, затова и толкова истинско и чисто.
Не, не ми идваше отвътре да запея песента на неизвестната изпълнителка- аз не исках да призовавам дъжд. Не бях аз пустинната земя, която очаква порой- аз бях самият порой. Желанието ми беше точно обратното на онова в песента- да изригна и да излея цялата си енергия там, където ще може да покълне. Не в пустите и голи камъни- блестящи, но груби като жените в бара. Търсех мека почва- топла, ронлива, крехка, но силна и богата на живот...
- Насам сме, сине майчин.- дрезгавият глас на Старши ме изтръгна от мислите ми.
Огледах се и видях, че тръгвах по по- дългия и заобиколен път, а той, явно, искаше да ми покаже прекия. Последвах го и реших повече да не мисля за каквото и да било- просто се радвах на красивата нощ и приятните усещания, които като светулки се щураха из съзнанието ми, осветявайки игриво всички хубави чувства- покой, радост, мечтание... дори нетърпение и готовност за работа... Но най- вече- блажена умора....
***
Бавно вървяхме през сенките. Наслаждавахме се на тишината. Нямаше щурци, нямаше птици, нямаше вятър- просто безвремие, което сякаш ти нашепва: "Прави каквото пожелаеш- пространството и времето са твои." Но ние вече си имахме всичко, за което излязохме тази нощ, че даже и отгоре.
Когато влязохме в двора, Берас и Луна се показаха от хралупата си, за да се уверят... и аз не знам какво. Може би проверяваха дали сме били на запой или на почтено шляене.
Влязохме в къщата- притихнала, схлупена от всички сенки, които се струпваха върху нея и във вътрешността й.
Когато дядо ми запали лампата, меката светлина само ме накара да се чувствам наистина като у дома- тихата, приятна и позната обстановка бяха идеалната комбинация, която да замени лъскавите и буйни краски на "Артфол"... Часовникът показваше почти един часа.
Едрото куче лежеше като черга пред камината и очакваше завръщането ни и, когато чакането му се увенча успех, то се постара да изкрънка от дядо ми нещо за ядене. Разбира се, удари на камък. През това време аз се приведох в състояние за сън. На влизане в стаята ми се обърнах към Старши:
- Лека нощ... много се радвам, че дойде с мен!
- И аз се радвам. Лека нощ, Тарен- отвърна той, докато чешеше песа зад ушите.
Е, нямаше врата, която да направи раздялата ни по- завършена както си му е реда, но пък аз потънах в мрака на стаята си. Съблякох се бавно и се излегнах по гръб, взирайки се в тавана. Мислех за всичко и едновременно за нищо по- задълбочено. Сега, когато бях уморен, приятно замаян от всичко преживяно (и изпушено, и изпито), Мъртвата книга не можеше да се докопа до съзнанието ми- то беше вече заето.
Това ме накара да се чувствам глупаво- та нима аз бях някакъв съсед- безпомощен и отворен за ползване, в който могат да се нанесат всякакви емоции и чувства?! Не... вече не.
Скоро дядо ми загаси лампата във всекидневната и се прибра в стаята си.
Продължавах да се взирам в тавана или поне където беше до преди малко, преди всичко да потъне в мрак. След малко очите ми щяха да свикнат с тъмнината, но не дочаках този момент- затворих очи и кънтящият ми от емоции ум бавно се предаде на съня.
Сънят е капризна любовница- идва неканена, липсата му те изтощава, а понякога не те удовлетворява напълно. Викаш го, а той не се отзовава, получаваш го, но той те изненадва с доза кошмари- същинска своенравна змия! Но самите ние сме си виновни и за тежките сънища, и за безсънието. Всичко е в съзнанието ни- в него са загнездени всички наши преживявания, впечатления, всички лица и чувства, за които дори не подозираме. Те просто чакат да затворим очи, отваряйки кутията на Пандора, за да завладеят ума ни.
Но в моят ум всичко беше спокойно и красиво. Като поляна с диви, уханни цветя.....
Нощта сякаш траеше само миг- сребърно- кристалната зора пукна над Скайфол така неочаквано, както и луната беше заменила слънцето преди часове... Студени лъчи пълзяха във всяко кътче, прогонваха сенките и правеха небето още по- дълбоко.
Хладната утринна мъгла се пропиваше в стените, вдигаше се като сива пара от земята, притъпяваше цветовете, размиваше формите...
Неприятен студ ме накара да се събудя сам. Въртях се, увивах се, свивах се и се стопчвах на кълбо, за да мога да открадна още няколко минути сън, но той беше офейкал безвъзвратно... Само студът не искаше да се махне и лепнеше по кожата ми като метална ризница, сковаваща тялото.
Надигнах се, грабнах хавлията си и отидох да си набавя топлина чрез горещ душ.
Почти се отчаях, когато видях, че е още седем часа... беше непростимо рано!
Наслаждавах се на почти врялата вода и накрая банята се превърна в един голям куб, пълен с пара и без грам кислород...
Когато излязох, дядо ми вече слагаше кафето.
Във въздуха на лежерната утрин на (по извечно правило) най- кривия ден от работната седмица, се носеше само аромат на кафе и далечни, откъслечни звуци от околните къщи.
След това успях дори да ям и да се облека за работа без бързане. Даже реших да си оправя леглото!
Дали налице беше явната опасност да се превърна в порядъчен човек???
Мнее....спокойно, такова нещо няма как да стане!
***
Бавно се насочих към библиотеката. Шефове, колеги... поне на колектив и работа бях случил. Като се замислех колко неща ми се случиха от началото на уикенда до днес, ми идваше да се усмихна, но същата тази усмивка при същите тези спомени имаше стабилно основание да изчезне още в зародиш...
А като се замислех какви неща предстояха... бях в същата патова ситуация, така че вървях съсредоточен, но и във ведро настроение, очаквайки неочакваното, защото практиката показваше, че съдбата никога не се трогва от това дали имаш някакъв план или не- тя си действаше по свой график и най- пресния пример беше снощния.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeВто Ное 19, 2013 2:55 pm

Въпреки очакванията, следобедът се оказа тих. Толкова тих, че сякаш всичко живо бе потънало в дън земя. Дори далечните фигури и силуети се размазваха пред погледа, като че дебела, месеста мъгла се спуска като завеса. Ако паднеше игла на паважа, най-вероятно щеше да се чуе леко дрънчене. Но въпреки това не заваля. Небето, макар и мрачно и негостоприемно, не се разтвори за нещо повече от лековерната си сивота, с която сплашваше гражданите до толкова, че да ги накара да се приберат от рано по домовете си.
На Тарен не му отне повече от нормалното време, за да стигне до покрайнините на града, а от там и до собствената си (ако можеше да я нарича така) къща. Ентусиазмът се открояваше в бързата крачка и сковаността на врата му, който не му позволяваше да се мести наляво-надясно, оглеждайки хора, ситуации, природни или архитектурни забележителности. Интересът му достигаше до толкова, колкото да гледа пътя пред краката си, за да не се спъне, а дланите току потреперваха от новата придобивка, която му се струваше като златно находище. Най-накрая си има собствен грамофон и ще може да му се радва когато си поиска. Музиката винаги е неотлъчна част от младото сърце, така че не виждам нищо чудно в детската му, до някъде, радост.
Но колкото повече наближаваше, толкова повече една друга мисъл обсебваше организма и главата му и го караше да става все по-сдържан и сериозен. А именно - не искаше да лентяйства. Още непрекрачил прагът на верандата си представяше как ще остави грамофона в стаята си, ще излезе в градината и ще направи една хубава тренировка, която да го изпоти и измори, след което вземането на душ щеше да бъде като капещ върху тялото нектар.
Звукът от кукумявките, сгушили се в своето готово гнездо и пърхащото наоколо куче му напомниха, че този дом не е безлюден и той иска или не, трябва да се съобразява с останалите му обитатели, независимо дали те са човеци или животни. Точно поради тази причина, не можеше да си позволи да ги подмине с лека ръка, а трябваше да се спре и да отдаде на всеки по отделно, нужното му внимание. От баналните любовни разговори с птиците, които бяха преоткрили чувството на пролетта месеци по-рано, до песът, който скачаше върху бедрата му и радостно махаше с опашка, в опит да оближе някоя от ръцете му, ако не и двете, докато горкия младеж се опитваше да запази здраво музикалното устройство, за което бе дал не само пари, но и силни надежди. И най-вероятно нямаше да успее да го опази, ако не бе ненадейната, но точно на място и време, намеса на дядо му, който веднъж чул гюрултията вън, бе изоставил задачите си и тъкмо се показваше иззад вратата.
-Каква е цялата тази шумотевица?
Само при появата на гласът му, животното се кротна и застана мирно като стражар на пост.
-О, сине майчин! Не се ли прибираш рано днес?
-Да, така се случи.
-Да не е станало нещо? Да не са те уволнили?
-Не. Просто ме пуснаха по-рано.
-Да не си болен?
-Спокойно, нищо ми няма. Всъщност имаш ли малко свободно време?
-За какво?
-Искам да тренираме.
Желанието му изобщо не учуди старши, ако бе разбрал нещо за внука си, то бе, че определено имаше хъс и характер, куражът му не бе малък и явно искаше да се усъвършенства, което хич не му пречеше. Вярно, че той бе зарязал тези фамилни неща като сила и власт, но вътрешно се гордееше, че потомъкът му иска да съживи тази предишна слава. А без труд това нямаше как да се случи.
-Намира ми се.
-Чудесно! Сега идвам.
Брюнета на бързо навлезе в постройката, остави покупките в стаята си и няма и след две минути се върна обратно в градината готов за нова доза предизвикателства. Хладният въздух влияеше на трупът му, оросяваше мозъка и бе една добра предпоставка и спомагател за предстоящите изпитания.
-Какво ще правим днес? Искам нещо сложно.
-Спокойно, момче. Не дърпай дявола за опашката. Всичко с времето си. Предлагам да наблегнем на нещо просто, но много полезно. Телекинеза!
-Телекинеза?
-Да, над предмети. Да ги повдигаш, използваш и променяш само със силата на ума си. Онзи твой нает учител сигурно ти е обяснявал какво представлява.
-Да, споменавал ми е, но не сме пробвали.
-Е, сега е момента. Надявам се да не ти отнеме много време.
От обяснения нямаше голяма нужда. Тарен знаеше какво се изисква от него, а още повече знаеше, че подобно умение е напълно индивидуално и няма написана стереотипна рецепта, която да те води. Всичко зависеше единствено от личния ти подход и метод. Мареил нямаше как да му каже точно какво да направи, трябваше да намери връзката в себе си и да я използва. А колкото до предметите, такива имаше в изобилие на двора, трябваше само да си хареса един и после да направи с него каквото си пожелае.

/Теди, опиши опита си, слънце./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПет Ное 22, 2013 12:33 pm

Един много уместен и навременен въпрос изникна в съзнанието ми: „Аз мога ли такова нещо?”

Кой не си е мечтал да си придърпа чашата с вода без да става от леглото, кой не е искал да събори някакъв обект върху главата на някой не особено лицеприятен субект?
Друг е въпросът дали е във възможностите ти да го сториш...

Магията- тази метафизична материя, е едновременно кукловод на вещественото, но и в някои аспекти- негова опозиция. Широки са границите на взаимодействие между енергия и тяло, но някои граници не могат да бъдат прекрачени дори от боговете. Защото това са правила. Правила, които те са изработили и с които се съобразяват/дали от тшеславие, за да не противоречат на себе си, или от лицемерие, за да не дават стимул и на другите да го правят/, но е факт, че някои неща нямат допирна точка. Дори и косвена. Дори ако раздробим материята на молекули и се заловим за една- единствена отделна молекула, която можем да контролираме с волята си, то бихме открили, че в някои вещества, подвластни нам молекули няма.
А природата, за разлика от душата, се крепи единствено на правила- ако проявлението на мисълта се изразява най- ярко с нарушаване и оспорване на нормите, то тялото откликва безотказно на формулите, зададени му свише. Кристалните решетки, резонанса при вибрациите, интерференцията на светлината, константите на механиката и химията... във всичко това са заложени едни команди, които ние, маговете, подсъзнателно /но не и несъзнателно/ упражняваме. И ако аз умея да ръководя огъня- един от двата елемента, които не могат да се изолират в чисто състояние с едно- единствено и постоянно химично съединение, единственият от елементите, който не е съединение, а проява и резултат от реакция, но бих ли могъл да се докосна до нещо нетленно като телекинезата?

Защо не?

Щом дядо ми го може, значи е присъщо на огнените магове, нали...?

Мисълта да можеш да манипулираш каквото и да било само с ума си... това блазни всекиго, а факта, че е възможно наистина да го сториш... това те разпалва! Кара те да си креативен, да се нахвърлиш лакомо върху собственото си съзнание, да го стиснеш за гушата и да го разтръскаш с думите: „ Кажи ми тайната си! Научи ме, съдействай ми!”.
Не знаех как фактически се случва целия процес. Винаги съм си го представял, но не съм го виждал на практика. Огледах се наоколо. Градината беше пълна с всевъзможни потенциални обекти, но аз не исках да мърдам клонки и да търкалям трупчета... Тогава видях инструмента за цепене на подпалки- нещо като сатър или по- скоро мачете- леко, остро, стоящо си кротко в ножницата, окачена на бараката. Исках да го извадя от там- не биваше да съм прекалено самонадеян, не знаех колко ми е „позволено” в момента и до къде се разпростират възможностите на телекинезата.
Обърнах се с лице към набелязания предмет. Дядо ми също видя какво точно съм избрал за опита си. Не знаех дали е нужен пряк очен контакт, но предположих, че такъв ще ме улесни. Не знаех и дали дистанцията е от значение, но реших, че ще бъде по- лесно, ако тя е по- малка.
Сега трябваше да се съсредоточа именно върху този предмет. Да проникна в него, да влея волята си между молекулите му, да обгърна с мисълта си онова, което преди докосвах с ръка... Представих си хладния метал, тежестта му, траекторията и движенията, които искам да опише. Повярвах, че енергията поражда сила, затова се концентрирах до толкова, че само след няколко секунди не виждах нищо друго освен сатъра. Мрак. Тишина. Нямаше нито звук около мен. Тялото ми спря да отразява каквото и да е от външната среда- бурята беше само вътре в мен.
Като в дълбоко езеро, чието налягане те смазва, аз се потапях в съзнанието си- плътно, но не и притихнало; черно, но не и непрогледно. Някакви течения- странични мисли, остатъчни звуци от импулси на собствения ми ум, размътваха образа на целта, която исках да достигна на дъното- есенцията, извора, центъра...
Протягах ръка /протегнах ръка и към инструмента/, приканвах го да дойде при мен /все по- отчетливо чувах мислите, с които зовях материята да откликне на желанието ми/. Говорех му вътрешно, а външно просто стоях неподвижно. Дишах равномерно и дълбоко, стоях стабилно, докато мускулите ми изведнъж взеха да се напрягат. Някакъв вакуум стегна торса, артериите, очите ми, засмука ги- изцеждаше от тях силата и я запращаше там- под стрехата на бараката, където без да трепне все още висеше пълната ножница.
Ритъма на сърцето ми подсказваше, че налагането се е покачило, но същевременно започнах да изпитвам една лекота, като че ли бента се пропукваше и цялата енергия пое навън- като когато върху кожата ми лумваше огън, но този път тя не се възпламеняваше, а се разсейваше някъде невидима из въздуха. Всичко ми се струваше като да нареждам изправени плочки домино; като да поставям нестабилните греди на някой мост до отсрещния бряг - при само едно потрепване всичко може да рухне... но не мислех за това. Просто ИСКАХ това мачете толкова много, че все едно бях в битка, а оръжието ми лежи на метри от мен, отвъд непреодолима пропаст, докато врага приближава неумолимо все повече и повече...
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПон Ное 25, 2013 1:46 pm

Живеем в свят на магия, драги мои питомци, и често тази идея ни залъгва. Мислим си, че всичко е възможно, не защото природата, както и ние следваме някакви неписани, често неясни ни правила, а защото така трябва. Не защото сме подвластни пионки на законите, закони устроени така, че да ни помагат, а защото в един вълшебен свят няма невъзможни неща. Но както казах - това е една заблуда, в чийто капан ние много често попадаме. Питате защо? Защото всичко, в истинския, както и в този свят е наука. Колкото и да я отричаме, тя не отрича нас, тя не отрича мислите ни и ние почваме да се съпротивляваме. А веднъж съпротивим ли се, осланяйки се на каузата, че щом съдържаме някаква енергия, значи можем да извадим заека от шапката, то тогава всичко пропада. Невежите рядко се замислят за безбройните физични и химични величини, през които минаваме, за да осъществим нещо. Гледат само крайния резултат и смятат, че всичко се постига с едно щракване на пръстите. Пълни глупости! Всичко е физика, като почнеш от изграждането на звездите, та стигнеш до този момент, в който трябва да направиш нещо толкова просто като едно нематериално преместване. Едно нефизично действие следва същата парабола като физичното. Мозъкът изпраща същите импулси, но вместо до крайниците, до самата цел. Същите вълни се свързват с предмета под формата на електрони. Разликата е минимална, колкото и голяма да изглежда на пръв поглед. Това хората рядко го разбират. Но не и в този случай. Не и Тарен, който използвайки своята интелигентност, търсеше научния първоизточник и единствения, който реално би му помогнал. Магията е едно, но тя води същината си от някъде другаде, от онези атоми и молекули в дъното на трупа ти, които изграждат цялостта на организма ти и му дават правото и привилегията да го разпростираш в различни аспекти, като сегашния. Дали е възможно един маг да умее телекинеза? Въпросът е дали е възможно един Човек да умее телекинеза. Отговорът е положителен, всеки може, стига да разбере как, да раздроби правилния метод и да го приложи на практика. На някои им отнема години ако умът им не е разтворен достатъчно, ако напрежението ги залъгва. Но с голямото желание, идва и големият успех. Ако нещо не става от първия път, то ще стане от втория, от третия, от десетия ако трябва.
Мареил определено притежаваха едно безспорно полезно качество и то бе да не оставят нищо на случайността. Беше им пределно ясно, че не всичко идва от небето, дадено свише, винаги търсеха първопричината и я разстилаха от най-дребната частица, чак до последната, създаваща пълното цяло. Та и младежът така, отделящ достатъчно внимание на най-малките процеси, преминавайки през цялото ми тяло, те излизаха на повърхността и под формата на почти незабелязваща се вълна достигаха до заветната цел, която стоеше спокойно в калъфа и чакаше неговите нареждания. А той, напълно съсредоточен в практиката си, отдаден на идеята безвъзмездно и непреклонно, продължаваше да изцежда от себе си и да натиска без да прекалява, за да не натърти вече създадената връзка и да не я пръсне под собственото си напрежение. Несъмнено следваше правилният ритъм, който се прояви дори в изражението на дядо му. Липсваха застрашителните погледи, като гръмки светкавици, нямаше я неувереността, сякаш виждаше преждевременно победата на внука си, още преди той самият да я е усетил. Не, че беше нещо кой знае колко сложно, но и по-зле бе виждал от него, та не можеше да не започне изпитанието с поне едно на ум. Но малкия го изненада както винаги, или може би пък не, и го накара да повярва във възможностите му.
А колкото до мачетето. Ремъка на калъфа като повдигнат с невидима ръка изщрака под влиянието на енергията му и зейна като малка дупка в нечия чудовищна уста. Тарен видя ясно как оръжието се повдига от корпуса си и не след дълго напусна уютната си калъфка. Реейки се безметежно във въздуха, сякаш чудещ се на къде да поеме сега, треперещ около оста си, като че фиксира своя съгледвач и тръгна бавно, но славно към него, като уплашено пале, което привикваш иззад някой храст. А то изучавайки те, вдишвайки аромата на пръстите ти, а да те опознае се приближава все повече и все повече, докато накрая не легна стабилно в дланта му. Виждайки го така идеално залепнало, като заспало в шепата му, на брюнета му трябваха няколко секунди, за да повярва. Вдигайки го победоносно, с усмивка на лицето, той се почувства като завоевател на чуждо сърце, дори такова да нямаше. Изведнъж, всичко се върна с огромна сила към него и той осъзна, че е намерил правилния подход, че е открил начина, а веднъж откриеш ли начина, по който работят нещата, света може да падне в краката ти. Дори одобрителните възгласи на птиците и кучето, което махаше енергично с опашка му доставяха неистово удоволствие. Тази малка крачка, можеше да доведе до много по-големи и дядо му смяташе да го пробва още сега, още тук.
-Браво, моето момче. Сега направи нещо с него. Не спирай до тук, тъкмо си набрал инерция. След това се опитай да използваш умението и над живо същество. Над тях или дори над мен. Сега ти се е паднало.
Успехът наистина беше почетен, но сега следваше тепърва трудното. Но и аз, както и вие знаем, че Мареил никога няма да се откаже, не и докато в дробовете му все още има въздух, а в мускулите сила, която да го тика все напред.

/Теди, опиши успешна манипулация над предмета, след това се заеми и над човешките образи, но за тях пак остави аз да реша дали си успяла./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeСря Ное 27, 2013 10:09 am

Възгордяване? Такова усещане съществува единствено тогава, когато си мислиш, че си постигнал върха на възможностите си. А когато знаеш, че тепърва ти предстои нова задача, след радостта от успеха осъзнаваш колко по- нисшестоящ е той спрямо новата цел.
Радвах се, стиснах здраво оръжието в десницата си, кокалчетата ми побеляха и кожата ми се опъна по сухожилията, сякаш физическата ми сила искаше да избие на повърхността- там, където сега нямаше приложение.
Но сега беше на преден план проявата на друг вид енергия, макар и също толкова веществена и осезаема.
Съзнанието ми напусна пределите на тялото ми- като от полет виждах пространството наоколо- оголялите клони, унилата от сланите трева, пожълтелите купчини листа, облаците, пъплещи по небето подобни на сива процесия... сякаш можех да докосна всичко онова, към което до сега бях отправял само мечтателен поглед, считайки, че е недостижимо. Пространството! Да се слееш и да проникнеш в масата от непреходна енергия, да станеш невидима, но властна част от сенките на вселената, да се загърнеш с ефирна пелена от нови усещания, нови знания, пристъпвайки към пелерината, даваща империум да ръководиш онова, за което дори не си подозирал... неописуемо!
Без да се колебая, аз размахах мачетето, за да запечатам в съзнанието си чувството от неговата тежест, инерция и цялата му визия. След това просто реших да си поиграя с възможностите ни/неговите и моите/. Исках да ръководя функциите, а не просто материята, затова плъзнах бързо поглед из градината. Трескаво търсех нещо, върху което да го стоваря, но сметнах, че това е твърде просто и повърхностно- трябваше ми нещо на ниво „по- прецизен контрол”. Тогава, отбелязвайки на ум оправданието, че имам изрично разрешение от дядо ми, забих поглед в гредата над входната врата на къщата. Приближих се малко към стълбите, измерих големината на въпросната дъска и състоянието на дървесината й.
След това просто разтворих длан, взирайки се в мачетето. При загубата на общоприетото разбиране за физически контрол, то не се поддаде на гравитацията и продължи да стои изправено пред мен. Бавно измествах погледа си, сякаш го изтласквах към целта, а то откликна, поклащайки се във въздуха. В началото бавно, но след това- уверено и бързо пое към дъската.
Напрежението в тялото ми все още не се усещаше /а може би не му обръщах внимание?/ и когато острият като бръснач метал докосна с върха си материята, аз напрегнах неимоверно цялото си съзнание.
Мачетето се заби леко и отново, контролирайки го внимателно, издялках една вертикална резка. След това го отдалечих от „жертвата”, поставих го пак в началото на първата и направих още една- наклонена, по- къса. Последва я още една- огледална на предходната и още една- успоредна на първата.
Сравнително детински написано с печатен шрифт „М” зейна като кремава рана в тъмната дървесина.
За следващите букви реших, че трябва да се постарая повече.
Стиснах юмруци, раменете ми бяха приведени, като че ли ми предстоеше да давам отпор на цяла армия връхлитащи ме сили и продължих.
На малко разстояние от първата буква се появи втора- този път ми беше много трудно да преодолея съпротивата на физичните сили и триенето при презязването на дървесните жилки, но в края на линиите издялках малки извивки, с които буквата „А” заприлича на ръкописна.
Реших да не спирам до тук и третата буква- „Е”, я изработих по всички правила на краснописа- наклон от 10 градуса, извивка, изобразяваща дъга от окръжност, опасваща цялата площ от началото до края на диаметъра. Пресечната линия беше перпендикулярна и завършваща точно където трябва – малко по- рано от центъра на въображаемия кръг.
При изписването на следващата буква капки пот пропълзяха по гърба ми- напрежението и усилието бяха неимоверни. Дървесината беше суха, стара, а жилките й я правеха невъзможна за дърворезба, например. Тук имахме дялкане и то с достатъчно остър предмет, но все пак беше изключително трудно да имаш прецизен контрол, когато всяко излишно забавяне утежняваше състоянието ти пред изтичащия пясъчен часовник на личния ти капацитет издръжливост.
И все пак се появи предпоследната буква. За финалното „Л” не успях да си наложа да го изработя ръкописно, но все пак светлите резки се четяха достатъчно добре от моето място.
„МАЕРИЛ”- името, което изписвах с почит и може би ревнива гордост.

Накрая сравнително доволен просто придърпах мачетето към себе си и го "освободих", както си летеше във въздуха. Повлечено от алчната гравитация, която до сега лакомо искаше всячески да го изтръгне от контрола ми, то полетя и се заби във влажната почва пред стълбището.
Това беше.
- Добре! Добре!- отсече дядо ми.- Когато си починеш, продължавай с живите обекти.
- Не ми трябва почивка.- усмихнах му се аз, изпаднал в онази степен на възбуда, която граничи с детски инат от типа „Не ми се спи!”
- Хубаво, но гледай да не се издъниш.- повдигна рамене старши и зачака какво или по- точно кого ще си избера.
Незнайно защо обърнах взор към кукумявките. Берас, кацнал на един клон до хралупата си, осъзнаваше цялата предстояща процедура, затова побърза да отлети и да се мушне в жилището си далеч от очния ми контакт. Обаче по пътя на полета му аз реших да се пробвам и напрегнах цялата си воля да го хвана и задържа. В един миг той застина като срещнал съпротивата на силни въздушни течения, които не му позволяваха да продължи нататък, но след секунда го изпуснах и той, като че скъсал невидимо въже, се изстреля право в дупката. Явно не можех да се справя с такава съпротива и толкова бързо и внезапно да породя достатъчно силен контрол.
Любимата му Луна не се виждаше вече никъде, затова възможностите за опита ми бяха две- дядо ми и кучето.
Знаех, че е по- разумно от субективна гледна точка да не избирам старшия, но от малък бях чувал, че кучетата имат панически страх от загуба на почва под краката си, затова реших да не травмирам рунтавото псе, макар да беше много по- леко. По тази причина с един извинителен и почтителен поглед се обърнах към учителя си.
- Така, значи?- подвикна той.- Давай да те видим!
Той беше с каменна физиономия, в която разчитах нещо като ехидно удоволствие от това да наблюдава какви ще ги надробя.
Аз също се чудех каква ще я надробя, но се опитах да се съсредоточа без да отдавам значение на подобни странични мисли.
Високи и нестабилни тела, каквито са човешките, са трудни за манипулиране, защото не са напълно единна цялост, а представляват свръзка на много подвижни и гъвкави елементи, които, за да бъдат подчинени на едновременно преместване, трябва да се контролират комплексно и наведнъж- като баланс на няколко елемента, поставени един над друг- само придържане в основата не е достатъчно за успешния изход на опита.

Трябваше да „впримча” цялата площ, за да може да стои неподвижно и стабилно.
Отделих минута за да разсъждавам и да си повтарям това, представяйки си процеса, който предполагах, че ще ми свърши работа. Опитах се също така да възвърна спокойствието си и да разсея натрупаното напрежение и умора не само в мускулите, а в цялото си същество.
Трудно... трудно щеше да бъде.
Имах ли силата да повлияя подобна тежест? Ако с обикновени методи ми беше трудно да повдигна подобна маса, то дали с телекинезата би ми било по- лесно? А дали физическата ми сила имаше пряка връзка с менталната в това упражнение? Ако да, то щях да съм загазил... И все пак считах, че всички тези тренировки при Паркър не са напразни и поне за едно кратковременно придвижване на такъв обект трябваше да се справя.
Все пак ако площта на обикновеното ми действие беше ограничена поради височината ми, дължината на ръцете ми, неудобната позиция и малка опора, то с телекинезата подобни спънки нямах! Трябваше да се получи...

Абстрахирах се от личността срещу мен- знаех, че няма да ми се противопостави в момента, макар че аз на негово място не бих се оставил да съм ПАСИВЕН тренировъчен материал за никого. Настроих се с тази идея, наистина бях набрал инерция, затова направо преминах към изпълнение- в съзнанието ми буха пресни методите и усещанията, затова просто образно казано запретнах ръкавите на невидимите ми енергийни „пипала” започнах, възприемайки дядо ми просто като един цялостен предмет.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeЧет Ное 28, 2013 10:45 am

Не е важно дали хората хвърлят камъни по теб. Важното е какво градиш ти с тях - стени или мостове. Дали ще похлупиш същината си с мраморни греди и ще я осакатиш, отнемайки й светлината или ще я пуснеш свободно да се рее из пространството, откривайки все нови и нови висоти, които ще те издигнат чак до слънцето. Там където е топло и уютно, там където си защитен. Там където протекцията е не само телесна, но и душевна и сякаш нищо не може да те достигне, защото самият ти си прекалено далеч. Мостовете на нашият живот. Колко малко са те и колко рядко се появяват. Като един блян, част от секундата на вселената идват, и още преди да успееш да им се порадваш изчезват безследно, неоставящи след себе си никаква свързочна диря, която евентуално да проследиш, уловиш и възвърнеш. И това не е баланс, това е суровата истина, която обгражда клетките ни  ги прави по-нищожни отколкото някога сме предполагали. Мостовете се срутват под напора на природните стихии и дори най-плътния бент не може да ги задържи в изправност. Колкото и да ги поправяш те все някога се износват, отново и отново, и отново. Изграждането на нов отнема време, пот, неразбирателства, лишения и много мъки. И в повечето случаи е напразно. Ничие усилие не е оправдано ако в него не си вложил кръвта и душата си. Душата, която трябва да бъде вградена в тази постройка, за да може тя също да живее на едно заедно с теб. Да диша твоя въздух, да трепери от твоите страхове, да чувства твоята болка, да подтиква сянката да дойде над плещите ти, за да те предпази от мора. Но когато вградим тази душа, вграждаме и част от себе си, губим я, потискаме я, заличаваме я, премахваме я от себе си и тогава ставаме получовек. Дали си заслужава? Единствено великите майстори на ЖИВОТА могат да кажат. Но такива са рядкост. Самородни диаманти! Някои се раждат такива, други стават с времето.
На Тарен тепърва му предстоеше да открие своята стихия, своят талант. Дали под гранита ще блесне огледалната твърдост на неразрушимостта ии поредната купчина графит, който е достоен единствено за чужда употреба - нужна, но не и открояваща се. Не знам какво да ви кажа.....това момче определено имаше дарба, по-голяма отколкото се виждаше. Беше генетично заложена в ДНК-то му, беше и природен дар, донесен може би от някоя влъхва още при раждането му. Беше интересен, своенравен и много търпелив със себе си и околните. Умееше да се бори, знаеше как да не се отказва, жертвоготовен и използващ целия си наличен капацитет. Но точно в този момент, той откри някаква съпротива. Някаква бариера, незнайно от къде появила се. В този момент, Мареил не изгради мост, не, той издигна стена. Стена толкова плътна, толкова нечуплива и непроходима, че като че ли нямаше как да я прескочи. Нямаше как да достигне върха и да я покори. Като купчина неизмерим зид стоеше стабилно, дори величествено и с грозна, застрашителна гримаса спираше пътя му на проходимост. Не, не можеше да я разбие, независимо колко удряше и блъскаше с юмруците на съзнанието си. Отчаянието се изписваше все повече върху лицето му, а чувството за непосилност го обхващаше като бодлива примка, завързана около гърлото. Първичната реакция бе да напъва и натиска още повече и повече. Пот изби не само по гърба му, но и по цялото тяло, само че всички усилия бяха напразни. Мъжът пред него, застанал като спокоен исполин така и не помръдваше нито с инч. Магията достигаше някъде до него и се разбиваше в невидимата преграда, пръскайки се на всички посоки. Не, причината не бе, че стария му се опълчваше. Бе толкова отпуснат и готов за манипулация, но все пак. Да това голямо все пак, което толкова често ни дърпа назад. И не бе причината, че младежът нямаше талант. Сили не му липсваха. И въпреки всичко нещо му пречеше. Нещо загнездено толкова дълбоко, че не можеше да разбере какво е то. Някаква вътрешна съпротива не му позволяваше да развие крилата си напълно. Някакви тъмни спомени, притеснения спъваха крачките му и колкото и да крачеше напред, двойно се връщаше назад. Някаква мрачна неувереност, някакъв тих страх.
Не, вече не издържаше. Подвластен на напрежението, Тарен се свлече на колена на земята, обагрен от последните залязващи лъчи, галещи кожата му, а енергията му просто изчезна. Изтощи се и се прибра там където и е мястото, без да успее да изпълни своята цел. Тук той загуби. Загубата бе толкова жестока, нещо уж толкова елементарно, което хората усвояват за моменти му се опря, подигра и поруга. С камшик шибаше върху главата му. Показваше му, че физически и стихийно може да е ненадминат, но душата, душата е пречупена. Тази неспокойна душа, този неспокоен ум. Те бяха слабото му място, неговата ахилесова пета. Как да я преодолее? Как да я превъзмогне? Защо не потопи и нея в реката, за да бъде недостижима? Защо я забрави някъде там още в детството? Защо миналото го преследваше толкова силно, че го направи емоционално нестабилен, разклатен, непълноценен, недовършен? Пръстите стискаха малките стръкове тревица, а сълзи от гняв и яд аха-аха да потекат. Едва когато усети дланта на дядо си върху рамото си, излезе поне малко от тази деменция, така че да проговори:
-К..какво....стана.....?
-Не знам, момчето ми. Не знам! Може би просто още не си готов.
-Как може да не съм готов? Мога да привикам огъня, но не и това?
-Човешкия ум е сложно устроен. Дай му време. Хайде....
Старши го подхвана под мишци и го изправи на крака, поддържайки го за първите няколко олюлявания. Каквото и да казваше, както и да го успокояваше, зеленоокия бе разочарован. Разочарован от самия себе си, а още повече от това, че не може да намери ясен и логичен отговор на редицата въпроси изсипващи се между гънките на мозъка му.
-Искам да пробвам пак....
-Не!
-Искам да...
-Тарен стига! - викът бързо се смекчи, това не беше начина. -Достатъчно! Почини си. Послушай ме и си почини.
Мареил го остави на прага на банята, благоразумно предполагащ, че има нужда от горещ душ или пък студен, какъвто и да е, за да го отрезви и накара да се почувства по-добре. Сам знаеше, че само тялото щеше да откликне, но все пак бе някакво начало.
-Ако ти потрябвам, ще съм в другата стая.
Стъпките му отшумяха почти без звук, но младежът знаеше, че се е отдалечил достатъчно, че да може да избие всичко, което му тежи без да му се направи забележка, без да му се месят. Топлата вода ороси главата му, но мислите и чувствата? Какво оставаше за тях?

/Теди, неуспешен опит, душко. Но получаваш телекинеза над предмети. Опит - 7. Интелект - 6. Воля - 8. От тук нататък имаш свободно РП./

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПон Дек 02, 2013 6:44 pm

Водните струйки се забиваха като късове нажежено олово в кожата ми.

Лабиринт.
Животът на човек не е пъзел, а лабиринт...
Светът е една безкрайна плетеница от улици, места, кръстопътища... и стени. Стени, сред които търсиш врата, закачена някаква табелка, някакво прозорче светлина.

Водни змийки пълзяха по треперещото ми тяло. Спирах да усещам всяка отделна капка и струите ме обливаха като тежки ресни на траурна плащеница.

Душата на човека е лабиринт.
В нея бродиш ти, спомените ти, хората, с които се сблъскваш... и не само това. И ти, и спомените, и хората градят още и още стени в пространството. Заплитат сложните пътеки, преграждат улиците.
В такива бездънни улици попадаме често.
Вървим, лутаме се, нещо ни води, подсказвайки, че това е правилното решение, това е прекия път към изхода, но след завоя виждаме стена.
В началото сме пълни с ентусиазъм- подготвени сме психически, че това е нормално- нищо не става лесно и от първия път. Не губим присъствие на духа, а просто сменяме посоката и подхода. Поемаме по друга пътека. Предвкусваме успеха на неясната цел и към изхода- безликия, безименен изход от лабиринта.
Но тогава отново срещаме стена.
Нещо все се изпречва пред нас. Нещо незнайно, необяснимо, непредвидено.

Не усещах тялото си. Парата беше разкиснала мускулите ми, превръщайки ги в част от себе си- изсмукваше ги и ги притискаше едновременно- като паяк, пиеш сока ти, докато те е пристегнал в лепкава мрежа.

Отново път без изход. Задънена улица.
Какво беше този път онова, в което се блъснах. Какво ме спря?
Крачех напред, уверен бях, усещах, че поне в това начинание ще достигна до края, ще преодолея това ниво и ще си поема дъх преди да продължа.
Но не успях да премина... за пореден път.
И в един момент усещаш как изтъняваш, стените около теб растат, небето става просто малка линия някъде високо, от където дори въздухът не може да слезе до каналите, сред които се луташ.
Уморяваш се, ядосваш се, амбицираш се, отчайваш се... всичко това се сменя толкова бързо, колкото бързо изстива устрема ти, щом видиш пред себе си поредната стена.
Стена сред нищото, но не и от нищото...
Тя има основи, има гранит, който я извайва, за да продължи извратения строеж на собствения ти капан.
Причина не е нужно да се търси- тя просто е там. За нея няма ключ, няма взрив, който да я разклати, няма пукнатини, по които да я изкатериш. Просто трябва да се обърнеш и да продължиш в друга посока.
Но колко посоки трябва да сменя? Колко посоки има в този свят, че да съществува някоя, която да не води в тази проклета задънена улица...
Да, аз съм бил вече тук. Много пъти. И не знам накъде да поема.

Косата лепнеше по лицето ми, затворих очи, защото все по- трудно можех да различа силуетите в банята- сетивата ми просто бяха безполезни... изтерзани, притъпени.

Все същата стена. Различни ситуации, различни начинания с един изход- НУЛЕВИЯ.
Вече и не се ядосвах- нямах сили. Не се укорявах- нямах основание, защото нещо независещо от мен ме спираше. Не беше непреодолимо /надявам се/, но беше могъщо. Основите му бяха твърде дълбоки, че да мога да ги подкопая сам- дори не знаех с какво точно вътре в себе си се сражавам.

Времето изтичаше с шепота на вода и вятър, със стоновете на гаснеща жарава.
Неподвижността ми не можеше да се нарече покой, нито търсене. Просто безтегловност. Като ембрион, копнеещ за изхода, но недозрял да го премине. Може би просто ми трябваше още време. Още опит. Още увереност.

Не помня как съм излязъл от банята, но минавайки покрай вратата на дядо си, нещо в мен потрепна- имах нужда от присъствие. НЕЧИЕ присъствие. Никога не бях изпитвал подобна потребност, защото никога не съм се чувствал толкова изгубен.
Ако преди години слабостта и гнета идваха от едно определено лице, сега, когато това лице го нямаше, оковите не изчезваха. Това ме объркваше. Влудяваше ме и ме парализираше едновременно.
Влязох в стаята си... не, направо влетях вътре.
Онзи звяр в мен показа зъбите си- ръмжеше като притиснато в ъгъла куче, искаше да изскочи от сенките и да разкъса всичко наоколо. И аз се поддадох- оставих го да вилнее на свобода- протегнах ръка и онова, което научих днес, влезе в употреба. Просто „сграбчих” първата изпречила се срещу ми празна щайга и за блъснах в стената с гневен вик. Тя не се пръсна на парчета и това още повече ме настърви- в онзи миг целенасочено исках да унищожа нещо. Един праволинеен, осъзнат бяс копнееше за хаос и болка- вдигнах щайгата отново и я стоварих върху купчината стари чували. След това отново и отново. Затръшнах вратата и ударих „жертвата си” в нея. Прах и малки парченца дървесина се посипаха по пода. Опитах се да преобърна леглото си, но само го подместих от бързане да нанеса нов удар върху НЕЩО. Няколко секунди пред очите ми се беше спуснал единствено мрак. Чувах ръмженето си, бесните удари на сърцето си, скърцащата дървесина и пукането й от ударите в останалите предмети. Беше някаква извратена симфония от стържещи акорди, от триене на бръсначи по изопнати струни на демонични цигулки, от кънтящи удари по разбити клавиши... Измъчвах се, нещо вътре в мен напираше да изкорми съзнанието ми, разкъсваше емоциите ми и аз исках да излезе наяве. Исках да знам каква утайка трови изворите на силата и контрола ми. Не си зададох въпроса какво и защо го правя- знаех отговорите, но накрая ... чух звук, който нарушаваше симфонията ми. В моят реквием дръзна да навлезе чужд глас.
- Тарен! Тарен! Какво правиш, да те вземат дяволите!?
Дядо ми беше нахлул и сега сякаш запълваше цялата врата със страховитото си излъчване. Но аз не трепнах. Кръвта ми гореше, дробовете ми пареха от напрежението, жилите ми като бодлива тел изопваха мишците ми. Тогава усетих в ръката си огнено кълбо, което преди влизането му съм имал готовност да запратя някъде насред хаоса. Малко по малко пламъкът в дланта ми угасна и вътрешният ми глас надвика хаоса в разкъсвания от гняв мозък.
Не, гняв не беше точната дума... просто много ми се насъбра този ден и сякаш исках да унищожа всички емоции, за да започна начисто. Напоследък всяка емоция ми се струваше повърхностна и излишна, непотребна... може би защото нито една от тях не беше трайна, не оставяше дълбока позитивна следа в мен, а избледняваше за секунди като кратък отрязък светлина, който те заслепява, а след като изчезне, кара мракът да изглежда още по- непрогледен. Мимолетен звук, след който света ти се вижда още по- пуст...
Топлина, която е кратка, пронизваща, силна и по- скоро би те опарила, отколкото да те стопли...
Стоях и мълчах. Не знаех какво да кажа.
Тогава дядо ми пристъпи и ме стисна за рамото с железните си пръсти. Знаех, че не е заради издевателствата над инвентара му- вярно, че все пак си беше негов, макар и непотребен, но онова, което не му се нравеше беше в мен самият.
- Какво си мислиш, че правиш!?- повтори той още по- строго, но без излишни емоции.
- Разчиствам.- отговорих с още по- малко емоции. Не се чувствах виновно. Може би само бях малко уплашен от себе си и последствията, които съм склонен да причиня с лека ръка без да се замисля. Сякаш държах на крехка нишка огромна взривна енергия...
Огледах се наоколо- хаосът беше красив- цялата стая лежеше разкъсана пред мен, показвайки всяка своя частица. Преобърната, сломена. И сред нея аз- възел от нерви и кълбо от ярост, опитваща се да изпепели пречките, които лишаваха съществото ми от покой и хармония.
Дядо ми пусна рамото ми и каза:
- Не се дръж като инфантилен пубер! Преглъщай поражението мълчаливо! Това го превръща до някъде в победа.
- Казваш, че претърпях поражение ли?- изсъсках тихо.
- Аз... не... Не ме разбра правилно.- отвърна троснато старши и понечи да обясни какво е имал предвид, но аз го прекъснах.
- И ти не ме разбираш правилно в момента.
- Просто излез!- сряза ме той.- Разходи се малко. Вземи чист въздух. И не го приемай като съвет, а като нареждане.
Почувствах разкаяние. Не че се поддадох на емоциите си, а на това, че някой стана свидетел на тази интимна изповед под формата на разруха... Някои кътчега от съзнанието трябва да останат скрити. Не защото са незначителни или срамни, а защото са временни- знаех, че този облак над мен ще мине. В края сметка какво ми пукаше какво мислят останалите за мен, но просто трябваше да мине. Това ми трябваше- няколко часа чужд живот- на онзи, леконравния, весел Тарен. Малка почивка от самия себе си... това исках. Да се скрия от укорите на съзнанието, от разпита на разума и мъченията на горчивото разочарование, защото знаех, че човек не бива да е прекалено строг към себе си, но и разбирах, че ако стоя тук е невъзможно да избегна собственото си правосъдие... А всичко до тук предвещаваше кошмари. Нямаше да повторя грешката си да се хвърля умишлено тогава, когато съм най- лабилен и слаб, в обятията на още мъртвешки видения и самовглъбение. Дядо ми беше прав, макар и неговото спасение от ситуацията да беше временно и отново под формата на бягство, то действаше. Може би започвах все по- добре да го разбирам. Да разбирам и това, че във вените ни тече една кръв- със същите слабости и качества. Първа стъпка към хармонията беше да спра да бягам от това и да се вгледам в своя роднина- да го приема, за да мога да живея в мир със себе си...
- Добре... тогава ще ям навън.
- Опитай тогава местната кухня- за нищо не става- пълен буламач е според мен, но трябва да опознаеш това място от всичките му страни. Кухня, нрави, жени...
Преди да се оцъкля неразбиращо, дядо ми ме тупна по гърба и ме остави да се облека /да, още бях с хавлията/.



Денят гаснеше доста рано и исках да се раздвижа. Да се уморя, да заровя този ден някъде дълбоко при останалите неясни, черни спомени, които рано или късно се обаждаха с неочаквана болка като язва в стомаха, но за момент поне стояха далеч от ума ми. Когато излязох не обърнах внимание на нищо. Не знаех и къде точно да отида, но се насочих към плажа. Разходка... да, това ми трябваше...
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПон Яну 20, 2014 2:42 pm

Часове, минути.... какво са те? Какво значение имат те за нас? Те са поредните минувачи без лица, без имена, които ще забравим и само подсъзнателно ще пресичат сънищата ни като спомени, като де жа вю, което все се повтаря и повтаря- едно от многото, едно от поредните безлични песъчинки от часовника, отмерващи пътя ни... или по- скоро времето до финала му. Само прах и пепел... всичко накрая ще изгори пред гаснещите ни очи на прага на Вечността- мечтите, неуспехите, тъгата и любовта. А и онези мигове- преломните, които са били като канари насред пътя ни ще чезнат в далечината и ще се стапят, докато заприличат на другите песъчинки насред пустошта.
Защото какво друго ни е отредено да остане след нас? Колко поколения ще ни помнят? Колко от наследниците ни ще се вслушват в приказките, които преживелите старци разказват на помена ни? Ще има ли изобщо такива....
В бодливия храст отсреща беше кацнало малко птиче- неразличимо сред притихналата като мъртва природа, защото и то може би умираше... Зимният студ сковаваше всичко наоколо- беше като трап, който малцина щяха да пресочат- също като всеки един ден, също като днешния и всички следващи дни в родния ми край. Това беше война на природата- необходим катаклизъм за прочистване преди възрждането й, но не всички можеха да стискат зъби и да мислят за предстоящото светло бъдеще, когато настоящето им като отровна вода нахълтваше във всяка тяхна клетка, за да ги изпита и да ги погуби, ако жребият им е такъв...
Птичето потрепери с криле. Пртискаше телцето си в бодлите, за да усили притока на кръв в безчувствената плът. Храстът не можеше да му предложи никакъв подслон, освен болката, която да го поддържа живо поне още една нощ. Стана ми тъжно.
И то защото се случваше пред очите ми- бях съпричастен, не успях да извърна поглед и да се преструвам, че нищо лошо не се случва около мен. Слуваше се. И щеше да се случва още много. И често...
И луната.... тази пленителна, злокобна луна... сякаш всичко беше променено- вместо да рисува върху светлия фон на деня с разлини краски, сега природата очертаваше върху катраненочерен лист сребристи контури на неясни предмети.
Зрението беше почти безполезно. Но като на слепец останалите ми сетива се изостряха и поглъщаха всичко наоколо- ароматът на уиски, прах и кръв... звуците от вакуума на празнотата в парка, сред който единствено вибрациите на молекулите можеха да се считат за признак на живот...
И така минаваха онези минути, в които сякаш всичко е колкото объркано, толкова и осмислено, премълчано и същевременно разбрано и най- вече.... без значение. Поне за секунда ти си никой- не съществуваш, нито света и терзанията, нито товарът, който мъкнеш към неясна точка, не съществуваща на никоя карта. Миг покой и безвремие като в плашещата, но крепка прегръдка на смъртта. Това те кара да се върнеш по- бързо към живота- неговото отсъствие ти припомня, че въпреки всичко доброволно никога не би се отказал от него. Никога. Не и за по- дълго от един миг като този.
***
Накрая два силуета дадоха признаци на живот и раздвижиха дрги крайници освен ръцете, все по- неуверено подаващи си бутилка уиски.

Завлякоха се надолу по склона към града, обвит в нощни мъгли и пушек, стелещ се сред улиците...
- Ледно тегне и души мъглата... на живота сивата мъгла...- дрезгаво прошепна едни от тях.
- Тва ся ли го измисли?- не без насмешка провлачи другия.
- Не, спомних си го... утре и без това ще трябва да рецитирам нещо.
- Пхахаха- запрелива се в пиян смях другия, но мъглата продължаваше да тегне над всички в Скайфол, независимо осъзнали или не нейната зловеща, но красива същност.
***
Свихме към крайните квартали- Кайл ме поведе натам, а може би аз просто го следвах, за да държа чрез неговия светъл непукизъм далеч от замаяния ми разсъдък собствените си мисли. Достатъчно ми бяха за днес.
Не занех точно пътя към къщта на дядо ми, но знаех, че все някога ще го намеря. Имаше ли значение кога? Та нали и без това си пропилявах живота във водевилно встъпление към същината на пиесата... реално бях зациклил за момента и чаках НЕЩО, което да ме доближи поне с крачка към изграждането на мечтата ми- онази, която не смеем да изречем на глас. Захващах се с всичко, забутвах се в какво ли не, грабвах и най- беглата следа или наподобяваща възможност идиотщина с надежда да открия ключа към силата си.
Такива имаше в изобилие. Но вместо отговор, те ми даваха само частички от заплетен пъзел... и това ме устройваше. Наистина! Ентусиазмът се претопи и кали в сурова решителност. Останалото беше само въпрос на достатъчно изтекли песъчинки от часовника, изпод които да се появи... НЕЩО.
Свихме в поредната улица. И тогава Кайл се закова на място.
Може би единствено фактът, че беше достатъчно студвено, за да не говорим, ни спаси от една едва забележима групичка силуети, неслучайно зъзнещи край една порутена ограда.
Те явно предизвикаха безпокойство у червенокосия. Той ме стисна за лакътя и бързо ме повлече в обратна посока.
Спряхме се чак след стотина метра.
- Какво става там?- попитах сериозно
- Някой ми прави топло посрещане- подметна с ядна усмивка контрабандистът.
- Теб ли чакат?
- Мдаа, ще чакам, докато се съмне, за да хвана първия дирижабъл за някъде.
Няколко секунди милех какво може да се направи. Всъщност веднага го реших, просто го преценях, преди да го изрека на глас, опитвайки се да предвидя последващите от думите ми ходове. Но друг вариант нямаше. Шах с пешката!
- Много ли са?
- Кви ги говориш бе, човек, тия идват да трошат кокали- не е шега работата- възкликна Кайл, удивен на неочаквания прилив на зрял идиотизъм у мен.
- Или ше ги наритаме, или ще дойдеш у нас.- поясних спокойно.
- А... на втора среща и вече у вас? Устройва ме! Няма да се правя на недостъпен. Но да знаеш, че не съм такъв по принцип....
- Ооо, я млъкни! – скастрих го аз преди да е набрал инерция в обзелата го лиготия.
- Виж, пич, не се забърквай и ти... те не са хора на дебелите чичковци, а на Капитаните.- внезапно каза едноокият повече от сериозно.

Фактът, че Кайл не се залови за мен като удавник за сламка ме накара още повече да искам да му помогна. Явно невинаги оцеляваше на всяка цена и просто реших, че си струва. А кои са „Капитаните“ можех да се досетя и сам при наличието на море и добра почва за черен бизнес по вода и суша.
- Не ми влиза в работата изобщо. Просто идвай... ако знаеш как да стигнем до нас, де, че аз нещо се омотах..

***

Премръзнали и доста напрегнати от непредвидения обрат влязохме тихомълком в къщата. Аз минах напред, за да видя къде се намират кучето и самият стопанин. Установих, че са в стаята на дядо ми и пътят беше чист.
Старият пес /говоря за кучето/ усети новия индивид и под процепа на вратата се показа мократа му носна гъба, но нищо повече. В стаята ми цареше същият великолепен хаос, както и по- рано днес... и вчера... и изобщо сигурно откакто е била построена. Аз седнах на леглото, опрял гръб в рамката му, а Кайл се изопна на останалото пространство.
- Ей... благодарско, брат.- прошепна той, въпреки, че още от началото му казах изрично да не издава нито звук.
- Не се коси. Ако ти трябва нещо.... казвай.
- Нее, имам си няколко явки, ще събера паричките, дето съм скътал и ще духна за пустинята... и там бизнес става... ще се покрия... ще ходя по курви... само да се измъкна от тая клопка и съм чист...
Гласът му бавно притихваше, унесен от светлите планове. Мен обаче ме глождеше нещо повече от стипчивата тъга, че първият човек, когото можех да допусна за приятелче изчезва в неизвестното. Душеше ме неясна тревога.
Огънчето от цигарата му огряваше при всяка дръпка спокойното, отпуснато в неопределена усмивка лице. В окото му броблясваше в решителен и остър взор, но нищо друго не издаваше, че случката е нещо повече от някаква игра на гоненица и надхитряване. Аз, обаче знаех, че това далеч не е така за единаците, тръгнали да си пробиват път с лакти сред масата големци на опашката за щастие...
Скоро сънят ме погълна, а когато се събудих Кайл го нямаше. До мен лежеше само металната му табакера с надраскано в бързината с въгленче от кибритена клечка:  „Да я пазиш, докато се видим“.
Утрото пристъпваше бавно към Скайфол и аз трябваше да се преборя със синините, болките в кръста, врата и главата, за да съм адекватен през предстоящия решителен ден.
Но нахлулият в душата ми хлад нямаше да се притъпи лесно.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeВто Яну 21, 2014 8:24 am

Утрото дойде като всяко останало, по нищо различаващо се, по нищо открояващо се от предходните, нито от следващите след него. Утро като утро. Същото слънце, отразяващо нощем луната, същите пухкави лишени от сивота облаци, същия сутришен хлад, типичен за ранните часове. Същия пресен въздух, чак вкусен за вдишване, изчистен от всякакви токсини и мръсотии. Все същите остатъчни цветя в градината, наслаждаващи се на последните за годината топли дни. Все същата атмосфера, единствено възприятията на хората бяха различни, толкова различни едно от други, че дори не се разминаваха. Те буквално бяха на светлинни години едни от други. Ако за един това бе деня, в който щеше да се ожени за любимата си, за друг бе деня, в който погребваше любимата си. Ако за един бе първи учебен ден, за друг бе заминаване при далечни роднини. Ако за един бе повишение в службата, за Тарен бе деня, в който щеше да рецитира пред цяло пълно заведение. Може и да не е кой знае какво, но съчетано със заминаването на Кайл и новината за война в собствената му държава оставаше в него привкус на метал и предчувствие на катаклизъм. Настроението му далеч не бе за литературно четене, но ангажиментът си бе ангажимент, а хвърлената работа нямаше как да отиде на вятъра. С удоволствие или не той щеше да отиде на работа, с удоволствие или не щяха да подготвят последните подробности и с удоволствие или не той щеше да чете. такъв беше плана, а от него измъкване нямаше, още повече когато ти си помогнал за начертаването му. Само като се сетеше, че довечера ще трябва да весели около стотина хора, а мислите му щяха да плуват между Феникс и тамошните бунтове и пустините и тамошните бури спъващи приятеля му на всяка пета секунда, връщаше уискито нагоре по гръкляна му. Младежът изтича в банята, наведе глава на мивката в очакване да повърне, но нищо не излизаше. Единствено леко оцветени слюнки излизаха от устата му, докато челото и веждите му се припотяваха от насилствено натискане.
-Тарен, добре ли си?
-Да!
-Счуха ми се някакви хрипове.
-Просто отхрачвам......от цигарите е.
Мареил старши хич не му повярва, но това нямаше да е първия път, в който вижда внукът си махмурлия, едва ли щеше и да е последния, затова отмина клатейки глава без да задава повече въпроси. Чудеше се от кой ли бе наследил тази любов към чашката и кога изобщо е почнал да я развива. Сигурно от него, най-вероятно и откогато се пренесе да живее тук. Трябваше ли да се обвинява за това? Неее...всеки сам си избира орисията.
Когато младежът излезе от банята и навлезе във всекидневната на масата вместо обичайната закуска го чакаше голяма чаша, тип халба айран и нищо друго. Явно дядо му се бе захванал за задачата да го излекува от това му състояние и за негово добро или пък за чисто наказание го лишаваше от храна, поне за сега.
-Хайде изпий го. Не е толкова вкусно като бърбън или коняк, но пак ще ти свърши работа.
Иронията, с която изрече думите бе явна и дори леко язвителна, но не надвишаваше границите, защото самият той си бе същия, и на младини, и сега. Хубавецът нямаше друг избор освен да го послуша затова след броени секунди почна да джвака и кваси устните си в разбитото кисело мляко с нескрита доза неприязън.
-Днес изглеждаш в особено по-нацупено настроение.
-Чу ли за бунта в Маджестик?
Веждите на стария се сбърчиха, мускулите на лицето му се изпънаха и потъмняха, станаха сухи и почти сиви.
-Значи това било причината.
-Да...
-Мълвата бързо се носи.
-Мислиш ли, че...
-Не! - прекъсна го остро и на висок тон Мареил, усещайки какво иска да каже. -Не, не мисля, затова и ти не го мисли. Точка по въпроса!
Е, не беше най-милия отговор, който можеше да се даде, но в него се криеше не по-малко притеснение и доказателство за съпричастност. И макар да му липсваше изтънченост и особени емоции, странно, но някак си бе достатъчно и като че ли зеленоокия малко се успокои. Разбира се, лошото предчувствие нямаше да напусне обвивката му през целия ден, а и може би през следващите, но чувстваше някакъв вид закрила. Това до някъде щеше да му помогне да изкара вечерта и може би да му вдъхне някакъв минимален кураж пред тълпата, която се очакваше да се събере в "Артфол". Така че, след като се "нахрани" на стържещ стомах, юношата се преоблече в един вид по-изискано облекло състоящо се от ленен кафяв панталон, бежова риза и неангажиращо спортно-официално сако, среса се, предаде си що годе подобаващ вид, колкото е възможно след снощните му пререкания, замаскира колкото се може синините и подутините и напусна къщата, според изградения предварително план. Трябваше да ходи на работа, а там кой знае какво щяха да му изсипят на главата. Сигурен бе, че нямаше да се размине от някой друг спор или пререкание, но бе подготвен за тях. Очакваше го важна нощ, може би най-важната му откъм професионална гледна точка. Тази вечер доста хора от Скайфол щяха да се запознаят с неговата особа и трябваше да изглежда на ниво.

/Теди, отивай на работа. Книгите те зоват :)/

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeНед Мар 16, 2014 2:41 pm

В този дом имаше доста промени за последния месец. Беше по- подредено, изхвърлиха де доста ненужни неща, а някои тепърва се откриха из старите, прахливи ъгли- непознати, полезни; на други пък- такива, които бях забелязал отдавна и дори се боях, чак сега открих смисъла и ги прилагах успешно.Говоря за дома на моята душа, а не за дома на Старши- там всичко си беше почти по старому, но в моя ум… ах, трудно ми е да посоча имаше ли нещо ново!

Лошото е, че не смеех да кажа дали промените бяха положителни- вече почти нищо не ме стряскаше, държах се или сдържано, или саркастично- всяко вълнение преминаваше през масивна месомелачка в съзнанието ми, където избухваше, асимилирах го, овладявах го и то ставаше на прах… превръщах го в пепел, която да духна в очите на останалите с усмивка. А и къде да се държа непринудено и веселяшки? На работата? Да, там ми беше забавно- опитвах се да отгатвам каква книга търсят посетителите преди да са ми казали и /вероятно/ на късмет, отгатвах често. Чувствах се така, все едно мога да правя каквото си поискам – да играя по ръба на нервите на всички, а след това, когато се позабавлявам, да свърша всичко по- добре от очакваното. Игра по ръба… да, това правех. Сякаш търсех провокация, сякаш сам дискретно провокирах съдбата- скитах нощем сам, не защото страдах от безсъние, а защото се научих да не ми е нужна много почивка. Спането ме лишаваше от толкова интересни, лунатични забавления! Катерех се по високите огради на някои имения в покрайнините на Гората: изчаквах, докато кучетата ме усетят, дразнех ги, докато се съдерат от лаене, после изчезвах, когато в някой прозорец блесне светлинка. След това хуквах по ливадите, които собствениците на тези вилички оставяха като буферни зони между отделните имоти. Не оставях следи, заличавах присъствието си сякаш от целия свят- чувствах се добре, когато го наблюдавах отстрани, исках да съм невидим, а да виждам останалите, да се въртя около тях и те единствено да усещат дъха или енергийното ми присъствие…. Да разглеждам къщичките,в които те се заблуждаваха, че са защитени… Да следя дребни джебчии, за да им изкарам акъла, искайки огънче, например, докато се тулят зад някой ъгъл, дебнейки приближаващо момиче или подпийнал младеж. Беше зверски забавно! Сега си наваксвах за детските скитания, а най- хубавото беше, че бях недосегаем- преценях ситуациите добре, така че нито веднъж не съм имал спречкване, но дори и да имах само един блясък пред очите на несретния ми противник бе достатъчен да го заслепи, давайки ми необходимите секунди да го разположа в неестествена хоризонтална поза върху паважа…
Често отивах или на брега, или на скалите в близост до нашия „квартал”, където слушах воя на вълците и нощните шумове, докато си играех с огън, за да се стопля… така като се замисля, широко разпространената метафора „Играя си с огъня” добре ми пасваше.

Въпреки големите тръшкания на Кайл, че иска да открие работещ магазин, за да не се натриса с празни ръце и на наша издръжка вкъщи, такъв, естествено, не намери.
Наблюдавах го с умиление- мислех, че няма да го видя толкова скоро! Радвах се на присъствието на този идиот, с който няколко месеца познанство и едва няколко мотания из Скайфол ме сближиха страшно много… Явно и за него бе така, щом случайно или не, идваше първо при мен след завръщането си.
Опитвах се да преценя дали се е променил… кого ли беше срещнал там? Какъв беше шансът да е срещнал…. Не, нямаше как да я е видял… съмнявам се…
Пропъдих тези нелепи мисли и отново се вгледах в него- беше наистина предпазлив- тук го търсеха все още, но това никак не му пречеше да има шантави изблици от време на време. По- скоро го възспираше присъствието на дядо ми- „запознанството” между тях праскаше респектиращата стрелка на достолепната скала в плюс на респектиращия ми достолепен дядо. Стария нямаше грешка в това отношение, признавам.
Фауната в градината ни посрещна учудено- първо бъдещият татко Берас се спусна към мен, но виждайки новодошлия, направи широк завой и кацна на покрива. След това кучето наостри уши и Кайл направи подобен широк завой, за да се скрие зад мен. В крайна сметка ледовете се стопиха щом седнахме на масата.
Спретнахме набързо една ергенска софра /ако не знаете какво представлява тя, ще ви просветля след малко/, и с Кайл зачакахме дядо да се присъедини.
- Ако искаш да си вземеш душ, чувствай се свободен. – предложих както си подобава на гостоприемен човек. Поне този път гостуването на едноокия беше при нормални обстоятелства.
- Хаха, ти шегуваш ли се? В пустините се развива имунитет срещу къпане, пич- там кожата ти хваща кора и нито се потиш, нито се цапаш. Мръсотията се бели като змийска кожа и после си събираш новичка. Супер изолация прави! – започна с изчанчените си бъзици шмекера.
- Ще го имам в предвид… а иначе как изкара там?- сниших глас.- Да няма някакви проблеми? Скоро се връщаш…
- Ейй, да ти имам и милото посрещане! – изпуфтя Кайл.- Не, бе, просто….
Той се огледа, за да се увери, че няма човешки уши наоколо.
- Говори спокойно, пилето ще си мълчи. Нали, пиле? – чукнах Берах по почвата.
- Мразя да ми викаш така… имам си име, сине майчин!- изкряка пернатото.
- Въййййй, брат! Ама то е от говорещите??? – окото на Кайл светна с познатия пламък на търгаш, пресмятащ бъдещи ползи.
- Аа, забрави!
- Ама ти знаеш ли по колко вървят??
- Знам, нали му търсех женска..
- Въййй ама чифт ли имаш? Лелее, ти знаеш л…
- Стига! Дай наздраве и недей си мъчи акъла.- вдигнах към него пълна почти до горе чаша уиски и зачаках ответ.
- Ай, наздраве, ама имай си го наум! За хрътките едно време не съжаляваше!
- Майната ти! – усмихнах се ласкаво при този спомен и нелепо звучащата фраза „едно време”.
Та толкова отдавна ли беше? Предвид събитията, натрупали се през следващите месеци, направо приличаше на цяла вечност…
- Та, за бизнеса… пробвах се, ама там за чирак да те вземат, минаваш през бой. Ей тъй- доказваш се дали си мъж на място, дали могат да ти имат вяра. Напускаш- два пъти повече бой- пак тъй да видят дали няма да пропееш. Проверяват те кучетата мръсни! Много е зле там… Всичко е на гилдии, на кланове, всеки със всеки се знае… и никой на никого не вярва. Асасини… крадци… крадци- асасини… съща райска градина!
- Проблемът не е нито в разбойниците, нито в убийците. Обществото бълва такива, а те нямат естествен враг. Това е. Не можеш да кажеш дали хиената или червеят са безполезни животни, нито, че хиената е по- вредна от лъва… просто няма лъвове. Така мисля аз…
- Аааа, като каза хиени- една мъничка питомна такава ми олигави обувката още първия ден. Имаше си и каишка, и всичко!
- Ох… - отпих едра глътка от уискито. Заклех се за пореден път, че за последен път споделям теориите си на маса с този пич.
Явно видял посърналата ми физиономия, сериозният тон и думите на Кайл върнаха надеждата в душата ми:
- Схващам ти идеята, брат, ама и сред животните има правила. В пустините само създават правила и никой не ги спазва, защото никой не вярва, че другият ще ги спазва! Нимоа да ти го обясня, ама… нали зацепи?
- Да, но и ти не си прав!....
Сигурен бях, че щяхме да се впуснем в подобен спор като последния ни, само че евентуално без частта с боя, но в този момент дядо ми влезе в хола и двамата млъкнахме.
- Имам за домакина една работа аз!- Викна тържествено Кайл и посегна към мешката си, в следствие на което кучето заръмжа страшно.
Старши само го потупа с пръст по черепа и то легна тихо на пода. Вече по- предпазливо червенокосият извади малка стомна, оплетена с ракита:
- Това е хандия. Пие се чисто, става ти блудкаво, ама от него глава не боли. Некви оризища, некви билки, сено даже има… абе, слабичко е, обаче хваща. Разправяха ми, че само от жени се е правило- ритуал си има някакъв! Охлаждало стомаха в жегите и вярват (може и да са го проверили- кой знае!), че само с това нещо можеш да издържиш в пустинята с дни. Имаше и нещо от плъхове в спирт- лековито било, ама…
- Мерси, момче. Винаги една къща има нужда от питие, с което да черпи нежелани гости! – засмя се дядо ми
Когато приключихме с едро накълцаната зелева салата, мезетата от „кучешка радост” и каквото там беше намерено за набързо в хладилника, давайки приоритет на пиенето /да, това е ергенска трапеза/, Кайл все пак спря да скромничи и се възползва от горещия душ. През това време с дядо ми останахме малко насаме и аз неизбежно поисках да се осведомя по следния въпрос:
- Как така изобщо не го разпита с какво се занимава?
- Ти сам ще ми кажеш, ако реша да знам.- невъзмутимо отвърна Старши.
- Така ли мислиш?
- Ми да. Защото съм пич и няма да ти опявам, че е контрабандист на дребно, примерно.
Аз извърших действието ококорване и чак след няколко секунди си спомних, че може би съм споменал името му в началото, когато говорех за цигарите без бандерол.
- Само един съвет, Тарен- не разчитай сляпо на него.
Свъсих вежди. Имах един по- близък човек в този град и реших да го защитя, макар и сам да съм си казвал същото за Кайл:
- До сега не ме е подвеждал. А е имало ситуации, когато съм зависел от него.
- Понеже не са били замесени пари.
- Спокойно, отвикнал съм да разчитам на нечия подкрепа.- не станах от масата, не се троснах или разсърдих- знаех, че кроткият тон рефлектира по- силно. Че даже и с усмивка го придружих!
Настъпи очаквано мълчание.

Когато си пожелахме „лека нощ”, с Кайл продължихме разговора си…
- Значи Паркър и Лиза се бракуваха вече, а?- въздъхна той.
- Да, хубава сватба беше- не носехме костюми.
- Какво ли са правели без мен…
- Младоженците ли?
- Нее, самотните шаферки… - въздъхна печално червенокосия.- Кажи ми, че ти поне си се погрижил за тях.
Усетих лакътя му, който ме сръчка многозначително в ребрата.
- Бяха твърде нежнички и влюбчиви за вкуса ми.- отвърнах след кратко ровене в спомените си.
Цялата сватба беше един прекрасен купон, който, незнайно защо, Кайл считаше за завършен единствено, ако приключи между краката на някоя мадама и заровил глава в чифт гърди. А реално беше страхотно размазване на плажа…
- Тарен, пич… няма лошо някоя мацка да ти топли леглото и да спретва по някоя манджа, нали се сещаш.
- Не ми харесва така… не искам такава жена. Не искам готвачка, а жена, която да ме грабне, разбираш ли…. Да… да ме зашемети, да ме провокира…
- Братле, в пустините такива има колкото искаш… само дето са крадливи и могат да ти клъцнат гърлото, ако не си свършиш работата както трябва…
- Още като отидох, например….
Наострих уши за неговите истории, сякаш в описанията търсех един конкретен образ, едно конкретно име… все пак първият ми път чувах единствено нейния глас, докато блъсках на задна пленителното същество в Артфол…
Господи… каква огромна емоционална празнина прозираше в това ми поведение… каква черна дупка на незадоволеност и невъзможни блянове… Явно просто имах нужда да живея в свят на сенки и видения, защото те бяха по- осезаеми и истински от хората в реалния.
И все пак забавните пикантерии на Кайл приятно танцуваха по подпийналите ни мозъци.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeНед Мар 16, 2014 3:17 pm

Вечерите прекарани в шмекерска компания, били и те на затворено, винаги бяха....е запомнящи се. С добро или лошо, щяха да се запечатат в съзнанието ти за идните години, а може би и за цял живот и ако не друго, то поне щеше да се връщаш към тях с усмивка. Защо? Защото бяха забавни. Шмекера не е човек, на когото може да се има пълно доверие, но знаеш какво можеш да очакваш, което го прави по-безопасен. Едно е да имаш надежда в някой сляпо и след време да те предаде, друго е да дружиш с индивид, за когото така или иначе си имаш едно на ум. Ако те предаде, няма да останеш разочарован, а ако не, то поне ще е една добра и неочаквана изненада. 
-Та една ти казвам.... - продължаваше с разказите едноокия - ама за малко да ми резне кожичката. Ся те разправят, че било полезно и по-хигиенично ама не мерси. Сам си решавам дали искам да се обрежа или не. Ма к'во се учудвам, беше червенокоса.
-И какво от това?
-Всички червенокоси са адски изчадия, от мен да го знаеш. Гадинки са! Но пък са секси. Също като мен.
Младежите избухнаха в див кикот, след което Кайл забеляза табакерата си, прилежно складирана на един от рафтовете и сърцето му се изпълни с умиление.
-Ох, ето я, голямата ми, единствена любов.
Грабна кутията, извади от джоба си незнайно как неизмачкани дузина цигари и ги напъха вътре. 
-Така е по-добре. 
Намиращи се вече в стаята на Тарен приказките се отпуснаха и можеха да си кажат каквото си поискат.
-Добре де, смяташ ли пак да се връщаш там?
-Да живея там?! Абсурд! Никога повече!
-А мислиш ли да оставаш тук?
-Естествено! Пуснах корени тук, който иска да ме намери, ще ги чакам аз.
-Брей, много смел си станал.
-Това е защото имам това.
Младежът извади изпод пояса си един пустинен кинжал, красив, изработен от сребро и страшно остър. 
-Гледай го това бебче. Спечелих го на игра на покер. От някакъв мастит бизнесмен. После си плюх на петите, да не вземе да реши, че не иска да се сбогува с него. 
-Наистина е хубав. Но това, че имаш оръжие, не означава, че можеш да го използваш....
Преди още да е довършил изречението си, червенокосия замахна рязко и бързо напречно пред лицето му и един малък кичур коса изпопада върху скута му. За една вечер, това бе второто ококорване на Мареил. Не очакваше приятелят му, по принцип слабичък и леко страхлив да умее да борави така с хладно или каквото и да е друго сечиво.
-От къде го научи?
-Показаха ми това онова. Джебчийска работа. Не казвам, че съм много вещ, но знам някой друг номер.
-Изненадваш ме!
-Че нали това ми е работата? Да изненадвам и да предлагам нещо, което другите не очакват. 
След още около половин час любуване и истории за далечните пустини, Тарен, най-накрая освободен напълно зачекна въпрос, който не смяташе, че ще зачекне.
-Кайл.....
-Кажи пич.
-За утре....
-О, да, ще е паметно. Ще видиш!
-Не мисля, че искам да празнувам.
-Как?!.....Какви ги говориш бе, човек?
-Не съм го обмислял, дори не съм поканил хора. Не си падам по празненствата.
-Ааа чакай, чакай малко. Никой не ти говори за купони и празненства. Аз си имам свой начин да ти направя подарък.
-И какъв е този начин?
-А, това го оставям тайна. Енигма да има! Ще видиш утре, ти само бъди халал и изчакай. 
Дали от умората или от зараждащото се очакване, но сънят налегна героите ни и след още чашка-две и час разговори на всякакви теми, двамата решиха да се оттеглят, в случая да спят на едно легло, като целенасочено се обърнаха гръб в гръб. На никой не му се искаше по погрешка да вземат да се гушнат или нещо такова. Идеята за подобен развой бе достатъчно забавна, че да я изпробват нагледно. И така, нощта ги навести, завиваща ги със своята тъмна, опръстенена като с мъниста пелерина. Единият заспа почти мигновено, другият бе отправил погледа си към една книга, стояща на същия рафт, на който бе поставена и табакерата. Колко време не я бе разлиствал? Струваше му се цяла вечност. Чудеше се дали някога отново ще събере кураж да го направи. Може би да, но не днес. Оставаха броени минути до дванадесет и мислено Тарен си пожела честит рожден ден. Чудеше се какво ли му е приготвил контрабандиста. Но за това също трябваше да почака. Още малко....

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПон Мар 17, 2014 3:25 pm

Шестнадесети ноември….
Винаги се чувствах странно на този ден. От ранното си детство не помня почти нищо. А след като с мама останахме сами, помня чувството на празнота, която като скелет от гардероба изскачаше във всички по- особени дни. Някак ежедневието притъпява вниманието ти, но точно на празници се фокусираш върху това кой е с теб… и кой го няма.  Мама се чудеше дали да повика няколко съседски деца,  с които бях играл веднъж на крехката тригодишна възраст, но така и не го направи.
Когато след време я попитах „Мамо, аз имал ли съм някога приятели?”, ми разказа, че те постоянно същите тия хлапетии се лигавели,  плюели се с вода и аз категорично съм отказал да се виждам с тях, затова и не ги повикала. За сметка на това дойде една нейна позната- бездетна, мила женица, с която ми направиха торта. Не помня вече дали е била вкусна, но от онзи ден забраних на майка ми да ми прави торта за рождени дни, защото след духането на свещичката, аз си пожелах тати да се върне до довечера. Прекарах деня пред прозореца на тавана, гледащ към улицата. Разбира се, желанието ми не се сбъдна. После всяка година на този ден, докато още бях по- малък, мама ме оставяше да спя колкото си искам- единственото изключение в годината, и късно сутринта влизаше в стаята ми, сядаше на леглото ми и ме събуждаше, макар вече да бях буден и да я чаках. Тя допираше устни до челото ми за миг, просълзяваше се, прокарваше тънката си, уморена, но още нежна ръка по косата ми и прошепваше своите пожелания с усмивка. Никога няма да забравя тази усмивка на обич, някаква майчина гордост, нежност и мимолетно, голямо щастие.
Когато отидохме в имението на новия й съпруг, малко по малко намразвах рождения си ден- винаги беше натоварен с детинско притихнало очакване, надежда за… и аз не знам какво, но нали знаете какви са рождените дни- чакаш да се случи нещо хубаво, изненадващо и неопределено. Копнееш поне на този твой личен празник да си заслужил нещичко специално. При Каскар за първия ми рожден ден там получих кутия от племениците му. Вътре имаше някакъв слузест тритон. Харесвах такива гадинки, но като цяло схванах намека. Нямаше кого да поканя, Каскар подкупваше повече майка ми, отколкото мен с подаръците, след година- две просто й даваше пари на „да ми избере нещо”, а накрая и това май спря… не знам.  Колко късоглед в своята дребнава злоба беше той! На едно дете не му трябва много, особено, когато няма баща- то се стреми към нечия мъжка подкрепа, колкото и да го отрича, а Илирас надменно проиграваха шанса си да ме спечелят, за което съм им безкрайно признателен.

И така всеки шестнадесети ноември се опитвах да забравя какъв ден е- опитвах се да го прекарам по най- скучния и обикновен начин, дразнех се да ми го напомнят, чувствах се обграден от фалш с всичкото това „Честит рожден ден!”, изказвано с лицемерна усмивка от хора, които ме презираха. Най- противното беше, че нямах писмо дори от дядо ми. Единствените истински и мили неща бяха в нескопосаните, надраскани рисунки на другото дете на майка ми- Алезанъдр.  Беше ми жал за него- какъв е шансът да израсне като достоен и честен човек в тази къща с такъв баща? По природа полу-брат  ми е много тихо и свито дете, но за да бъде достоен носител на фамилията Илирас, всячески до деформираха- позволяваха му всичко, поощряваха го да иска всичко, да не се извинява на никого… единственото, за което съжалявам е, че не можах да пречупя ревността и горчивата неприязън, която изпитвах, и да контактувам с него като истински брат- тогава, може би опитите им да го настроят един ден срещу мен, щяха да срещнат неговата съпротива. Бидейки далеч от тази къща, единствено майка ми можеше да му втълпи някакъв морал… но все пак той си оставаше глезеното дете на тати! Разбира се, че тя щеше да се превърне в лошата, щом Каскар му позволява всичко, а тя- напротив…
При все това онези нарисувани картички за рождения ми ден бяха като спирт в раната- вцепеняваха ме, изгаряха ме… стопляха ме.
Но днес… днес щеше да бъде различно!

***


Беше един от малкото ми почивни дни през делничните такива- нямаше да се налага да черпя в библиотеката- така било прието като цяло да се прави, и все пак се улових, че искам да направя нещо този път… Така се прави, нали? Нали не е нетипично, че изпитвам силно желание да направя за тях нещо специално? За дядо и за Кайл… сякаш с тази нова година от моа живот наистина започвах нещо ново… Не си давах обещания, не си чертаех цели… знаех, че и двете са същите, както и предните години, просто АЗ бях по- различен. Отворих очи, но не помръднах- трябваше ми малко време да се настроя, да поема дъх… Усетих, че Кайл го няма.
Станах, облякох се, но не неглиже, а с новите си дънки, една от хубавите ми спортни ризи, огледах се малко по- дълго от обичайното , сресах се, което напоследък правех рядко и си сложих чисто нови чорапи- това вече беше върха на сладоледа!
Натиснах дръжката на поправената врата /нали старата се беше леко… поразбила/, а на тази още не й бях свикнал, защото леко заяждаше при езичето, но все пак стигнах до хола, където дядо ми и Кайл пиеха кафе.
- Оле, защо без мен?? – викнах с престорено възмущение.
- Петима Петко не чакат… поне за закуската идваш навреме. – отвърна дядо без да вдига очи от книгата, която четеше.
- Оооооо, рожденикааа!- червенокосият скочи на крака и се метна към мен.- Да си жив, здрав, прав и корав! И да спиш без да хъркаш!
- Моля!? …
- Я не ми надувайте главата, хлапетии такива!- Старши се изправи и само с жест /Елисандра, как бързо този човек обучаваше всички да разбират жестовете му и да го слушат!/ накара Кайл да отиде в кухнята и той после се обърна към мен.- Ела тук!
Дядо ми разпери ръце със все същата сериозно- заповедническа физиономия и ме прегърна.
Усетих как широките му ръце ме тупат по гърба, а аз – вцепенен от непознато усещане се притиснах като малко дете в него, докато сам не ме отдалечи от себе си.
- Честит рожден ден, Тарен!
- Аз… благодаря…
- Имам нещо за теб…
- О, аз… нее…- тръгнах да махам ръце, сако че ли щеше да ми подаде кошер с пчели.
- Я  тихо!- скастри ме старши и се наведе към фотьойла. Чак тогава забелязах, че на него беше подпряно нещо. След миг  пред очите ми се появи….. нещо прекрасно!
Беше катана! Не съм запознат с особеностите на тези оръжия, защото единствено на фехтовката в детските ми години се основаваше опитът ми с хладни оръжия, но… но беше прекрасна. Черна, с бронзова фигура на дракон- символ на огнените магове, и невероятен ефес, който оприличавах на пламъци.
- Аз…. Нямаше….
- Нужда ли? Винаги мъжът има нужда от добро оръжие и умение да си борави с него. Аз лично предпочитам мечове- тези са далеч от обсега ми, но прецених, че е в твой стил… в твой дух и маниер на битка. Вземай! И помни едно- без нужда не я вади и без слава не я прибирай!
- Благодаря ти, дядо…
В този лиричен момент, когато той поднесе към мен катаната, а аз я хванах леко с треперещи длани, от кухнята се разнесоха викове:
- Маааааамицата тииии! Ох, ох….
Последва някакво дрънчане и Кайл нахлу с тава и нестандартна танцова стъпка в хола. Едва удържа онова, което носеше, защото явно беше повече от горещо и го пареше през кърпата, пригодена за ръкохватка. Строполи тавата с КИФЛИЧКИ! !!! на масата и започна жално да духа на ръцете си, но в момента, в който видя катаната, забрави за неразположението си и я налази.
- Лелеее, върха е! Не си ли я извадил още?!
- Ами… секна ни.- подметна дядо ми и пак се върна на канапето с книгата.
- Олее, може ли да я видя? Можеш ли да се биеш с нея?
- Не… но ще се науча.
- Ще се научиш- потвърди Старши.- Имаш координация и двигателна култура. Другото е тренировки, за да й свикнеш.

[img][img]Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Nyg46w[/img][/img]

**********
Всичко започваше невероятно добре. Продължи невероятно добре с импровизираните кифлички на дядо ми и се очертаваше да завърши така.
- Какво ще правим сега? – попита ме Кайл, когато приключихме с разчистването /все пак Старши не бе чак толкова великодушен, че да направи и това/.- Хайде да се разходим, а?
- Май не те свърта на едно място?
- Ми… не. Тъкмо се връщам, искам пак да подишам Скайфолски въздух, да се размотая из града. Липсваше ми много. Особено климатът.
- Не се ли притесняваш от….
- Неееее, днес  никакви бели няма да ми се трупат на главата! Усещам го! Днес ще съм късметлия, ти си рожденик, никой не може да ни каже копче! Както си се изтипосал, само се обувай и да тръгваме!

И ние тръгнахме….. Накъде?  И ние не знаехме, докато краката сами не ни отведоха до Парка.
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeСъб Май 10, 2014 9:58 am

Световъртежът от телепортацията отминаваше бавно... прекалено бавно. Двамата с Кайл крачехме мълчаливо. Подсъзнателно и за двама ни се струваше като светотатство да си подмятаме шеги, да се закачаме и да бърборим за изминалия ден, или за каквото там си бърборят хората. Очаквах шмекерът да е по- хладнокръвен. Инстинктът ми отдавна ми подсказваше, че има в себе си подобна крехка черта, която трябва да замаскира добре. Но в крайна сметка и двамата сме просто младоци, забутани в света, маркирани от живота с черно- белите концентрични кръгове на мишената… С неговото поведение, с неговата работа, произход и планове мислех, че е притръпнал към всякакви схватки и инциденти. Осъзнавах, че не е така- не беше страх като слепия ужас от шума под леглото ти посред нощ, а по- скоро изключителна предпазливост. Сега думите му, че винаги е от оцеляващите, от лешоядите в бранша, от дребната риба, конкурираща се с всички средства с акулите, придобиваха пространствена яснота. И въпреки това не си тръгна от пустините без мен…
Не, нямаше да говоря с него за това. Има моменти, които запечатваме с безмълвна уговорка да не разискваме напразно. Няма смисъл. Научете се да го правите и вие- не задълбавайте. Както професорът не се връща към една и съща точка, когато изнася лекция, така както лекарите не правят разрез два пъти на едно и също място, така и хората не бива да въртят една и съща плоча, да натякват сами на себе си нещо дълго време. Повярвайте, спестява доста нерви и пари за антидепресанти.
Морето миеше кротко с ледените си вълни брега. Дърветата шептяха стари моряшки притчи. Светлините и сенките танцуваха уморен, есенен валс. Хората се бяха прибрали по домовете си в очакване на новото слънце, а малцина като нас, прегърнати от нощта, изтриваха със стъпките си белокаменните улици. Но само ние двамата с Кайл вървяхме с изправени глави.
***
Отворих вратата. Отново скърцаше, отново си спомних, че Старши ми поръча да я смажа и отново си обещах да го направя утре. В хола гореше камината. Осветлението изливаше златисти краски по всяко кътче. Без излишни сантименталности просто се радвах на познатата обстановка. Кучето излая от стаята на дядо ми, за да го извести за пристигането ни, а Луна казна на прозореца с тайната надежда да я пусна вътре и да й дам нещо за ядене- бързо се научи на номерата на Берас и когато беше негов ред  да мъти яйцата, тя се присламчваше свенливо до мен и правеше мили очички. Направо ми разтапяха сърцето тия двамата! Открехнах прозореца и тя безшумно направи няколко кръга и се спусна към Кайл. Той, обаче не обичаше птичата близост и размаха ръце:
- Аааа, не, не! Не те искам! Гонил ме е петел като малък. Половин час летеше след мен копелето!
- Хах, защо?- попитах, докато се преобличах в стаята си.
- Не помня… май му бях откраднал любимата кокошка от харема… или щях да я крада. … Добър вечер, господин Мареил!
Слушайки рязката промяна на интонацията му, и без да мога да го видя от моята стая си представях как Кайл се е изпъчил в стойка „Мирно!” и като хипнотизиран чакаше какво ще му каже дядо ми. Побързах да надяна някоя блуза и неволно очите ми се спряха на рафта, където стоеше възможно най- замаскирана Черната книга. Вцепених се. Нямаше я! Като наркоман, който е разпилял по пода дрогата си, аз се спуснах да я търся, но тогава дядо ми ме извика. Започнах да си повтарям, че сигурно съм я прибрал под  дюшека си тази сутрин преди да изляза. Да… така правех, когато бях на работа или имах планове да отсъствам по- дълго. Бях я прибрал… нали?
Смешна беше обзелата ме параноя. Смешен беше и факта, че щях да си търся цяла вечер причина да отита до стаята си, за да се уверя, че книгата е на сигурно място. Реших да не го правя- не бях дете! Нямах нужда от нея точно сега. Утре щях да я взема с мен в библиотеката… така обещах на демонката, но се молех волята на тази тъмна вещ да я държи близо до мен, да не изчезне така, както се появи веднъж… трябваше да я прочета цялата.
Извадих от джоба си подареният камък и си зададох въпроса с колко още неща ще се сдобия, за които не знам как ще ми подействат и как да използвам. Пуснах демантоида в една керамична чашка и най- сетне отидох в хола.
- Добър вечер. Какво става, дядо?
- Не виждаш ли? Като за човек, гонещ шейсетте, направо трепя рибата. А вие рано се връщате, момчета. И на всичкото отгоре- трезвени!- зелените очи на дядо ми мереха всяка педя от Кайл и мен. Беше учуден, наистина.
- Да, сър… утре Тарен е на работа и….
- И мисля да взема Кайл с мен. Започва ремонтът на хранилището и може да потрябва работна ръка.
„Така ли мисля да направя?!”- попитах се вътрешно. Вярно, че всичко трябваше да се свърши възможно най- бързо и безшумно без да спираме работата на библиотеката, вярно, че майсторът бе само един и тепърва щеше да търси бригада, но наистина ли щях да направя това?! Това пък от къде ми дойде? Не ми се струваше, че Кайл е от хората, които могат да работят за надник с шеф на главата- сто на сто предпочиташе да изкара двойно по- малко пари, но с далавери, отколкото да му броят жълтиците по часовник и да извършва монотонна работа.
- Добре, много добре. – дядо ми кимна доволно. Харесваше дейните хора, обожаваше онези моменти, когато съм погълнат от работа, никога не стоеше със скръстени ръце и не понасяше онези, които лентяйстват. Понятието „спокойни старини” за него нямаше стойност и отказа да направя хамак в двора, защото щял да намали пространството за тренировки с  3,31 квадратни метра.
- Да… мм… да направя ли нещо за ядене?- попитах, за да подсиля илюзията за един напълно спокоен и нормален ден.
- Измисли нещо. А ти- обърна се той към червенокосия- отвори онзи шкаф.
Кайл се подчини с неохота, защото точно там кучето бе разпънало мощите си, но животното с нежелание се отдръпна да направи място. В рафта на секцията имаше доста книги, в чекмеджетата- пособия от първа необходимост, а в единия от двата шкафа старши държеше празните бутилки с алкохол. Второто крило беше загадка и за мен. Когато вратичката се отвори, видях голяма стъклена колба от червен кристал със сребърни тръбички и дълги маркучи с пискюли по края.
- Знаеш как се прави, нали?
- Ооо, да, сър! Само кажете с кой предпочитате да го напълня!
- Виж какво е останало и кой го бива още… не съм го палил откакто ми го подариха.
Все още не можех да се сетя какво е това, но накрая ми просветна, че е наргиле. На Кайл вече очичките му сияеха и гальовно отваряше всяка кутийка. Вдишваше бавно аромата и я заделяше настрани- хубавите вдясно, а по- обикновените- вляво.
Старши се отпусна на фотьойла си и трошеше останала от сутринта кифла на Луна, а аз се заех с тарашене на хладилника. Бях изкарал някои неща на масата, за да спретна омлет и салата, когато Кайл тържествено прегърнал частите на наргилето се присламчи до мен, за да го сглоби и зареди. Беше доста голямо с четири маркуча и изключително красиви детайли по всяка част.
- Хей, хей! Какви са тез работи?- въкликна като видя продуктите на масата.- Я дай на мен! Хич не подбираш с какво си върви това бебче тук, май. – шмекерът ме избута с лакти и отново започна да разпределя нещата, които бях приготвил в две купчинки. Този път всички попаднаха в лявата.- Не… не. Трябва нещо сухо… сирене, суджук, ядки… ако ще и бисквити да са.
- Виждам, че го вземаш това доста присърце. Оставям те да го направиш сам, тогава.- усмихнах се на детинското му суетене насам- натам. Най- сетне беше същия шаващ и неуморим тарикат.
„Днес  никакви бели няма да ми се трупат на главата! Усещам го! Днес ще съм късметлия, ти си рожденик, никой не може да ни каже копче!”- това ми каза днес сутринта червенокосия. Сякаш и двамата си спомнихме думите му едновременно и Кайл наруши мълчанието без да спира заниманието си:
- Хич не се получи така, както го планувахме днес, а?
Долових нотката разочарование и отвърнах:
- Ако щеш вярвай, но това бе най- близкото до празненство за рожден ден, което съм имал.
- А какво ще правиш с камъка? Почти сигурен съм, че не е купен от бижутериен магазин.
- Не знам… ще го вградя в някаква сребърна фигура и ще го сложа на накитник. Нещо вече ми се върти в главата.
- Добре е да го оставиш поне една седмица да се „прочисти” от чужди енергии…
- Ти сериозно ли? Доста се палиш за такива неща- изумих се аз. Кайл се оказа по- суеверен и от моряк.
- За човек, който не е маг, излишна предпазливост с тези абра- кадабра работи не е излишна.
Подсмихнах се и отидох при дядо ми във всекидневната. Чудех се дали Кайл се е досетил сам, че владея огъня, и затова никога не ме е питал. Всъщност е все тая!
Кучето положи глава в скута ми и ме загледа в трепетно очакване да го почеша зад ушите. За разлика от хората, животните винаги са праволинейни- не се колебаят кого да следват, не са предани ту на един, ту на друг… но не мога да кажа, че им е лесно да се разправят със същества като нас- същински създания на настроенията, на чиито капризи откликват с готовност… освен, разбира се, ако не са „покварени” с човешко остроумие и интелект като Берас, който понякога си беше трън в задника с неговите номера и приказки.

- И къде ходихте, ако не е правителствена тайна?- попита дядо ми внезапно, секвайки спокойния поток на мислите ми.
- В... - поколебах се за миг.- В един бар.
- Тук ли?- зелените очи на Старши бавно се вдигнаха към мен. Не можеше да прикрие този свой особен поглед. Познавах по изражението му, че знае отговора и сега ме изпитва... той никога не задава по подобен начин въпроси, ако не знае истината. Въпросът беше до колко в детайли я знае този път...
- Не. Не беше тук.
- Дам... вониш на телепортация от километри. Смущенията в енергията ти шумят като газирана вода.
Преглътнах безпомощно.
- ... само че не мога да усетя къде си бил.- продължи той.- О, я не ме гледай с този поглед, Тарен! Разкарай тая визиономия. Мислиш, че баща ти нямаше да те разпитва ли? Или си викаш, че и аз съм нямал младини?
Забих очи в масата. Знаех, че аз съм негов внук, той ми е дядо и е неизбежно да ми иска сметка от време на време за това какво правя. Дори след като бяхме на бар заедно и сме изпили доста чаши двамата през тези месеци, той не спираше да брои изпод вежди всяка цигара и всяка празна бутилка от бира в коша с боклук.
- Ще ти кажа нещо, младежо- крушата не пада по- далеч от дървото. Това ми е ясно. Но с годините за все повече дивотии, които си правил, се питаш "Къде ми е бил акъла". Искам да наблегнем по- сериозно на тренировките ти. Сигурен съм, че си уверен в това, което правиш, но няма да позволя Елисандра и късметът да са ти единствен съюзник. Не искам да се повт... да стават неприятни инциденти в това семейство. Край на конското. Иди да ми изчистиш пепелника...
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitimeПон Май 12, 2014 12:37 pm

Можеш да изкараш човека от пустинята, но не можеш да изкараш пустинята от човека. В този ред на мисли, Кайл бе типичен представител на този народ и нищо тамошно не му бе чуждо. Знаещ най-тънките структури на културата, бе ненадминат комарджия, измамник от висока класа, макар и нисък ранг и заклет пушач, познаващ го съвършенство всяка една есенция. Беше в кръвта му и никога нямаше да излезе от там, колкото и да се стараеше, нещо, което той така или иначе не правеше. Нищо чудно тогава, че именно той се зае с приготовлението на наргилето, следващ прецизно неясна другиму последователност, включваща всякакви тънкости и тарикатщини за по-добър вкус и аромат. Нямаше намерение да се задоволява с малкото. Смесицата, която спретна от горски плодове с щипка канела в тютюна, бе повече от ароматна и вкусна. Поднасяйки скромното си творение, съпровождано от купа с фъстъци и кракери за аперитив, изненада приятно домакините му, а първата глътка дим бе просто опияняваща. Маговете не можеха да се наситят на тази умела комбинация и едва след третата дръпка оставиха маркучите на масата.
-Човече, цар си!
-Цар не! Просто пустинец. Бих обидил произхода си ако не мога да приготвя едно наргиле. 
-Каквото и да е, искам още!
Одобрение се четеше дори в очите на Старши, който рядко се впечатляваше, особено от субекти като червенокосия, които определяше като неудачници или мързели, разчитащи на схеми, вместо на честен труд. 
Изчистеният пепелник остана все така празен, лишен от по принцип дузината фасове. Сега цигарите им се струваха крайно безвкусни и Мареилови дори не посягаха към кутията, препълнена почти до горе. Заедно с "мезето" и чаша отлежал коняк, мъжете се отпуснаха, прехвърлели се в една спокойна атмосфера, нещо, от което младоците имаха крайна нужда след тежкият ден, изпълнен с неочаквани неприятности и криволичещи завои. За момент дори забравиха за неприятната случка с трупа в средата на заведението, което сега им се виждаше като в един отминал живот. Естествено, споменът щеше да ги преследва и да им държи влага дълго време, но сега нищо нямаше значение.
-И значи ремонт, а?
-Да! Кайл ще помага!
-Да, за това... -глътката на шмекера почти заседна в гърлото му, обмисляйки това иначе примамливо, но така нетипично за него предложение. -Какво точно ще се очаква от мен?
-Не мога да ти кажа с точност! Сигурно хамалска работа, боядисване, къртене, такива неща.
-Ще паднат ли пари?
-Кметът е отпуснал тлъста сума.
-Както винаги! Скайфол се грижи за града.
-Да, бе, това е ясно, ама...такова...
-Ако се притесняваш дали ще те вземат заради "досието ти", не се притеснявай. Аз ще ги оправя тези неща.
Едноокият дълго мисли над въпроса, когато най-накрая се ухили и удари с длан по масата.
-К'во пък! Така да е! Тъкмо малко разнообразие. Ще е забавно да видя какво е от другата страна. Ама да не ти става навик, нямам намерение да си сменям специализацията и да влезна в графа "почетен гражданин". 
-Няма, обещавам. Ще е еднократна проява.
-Става!
Действително, човек не може да загуби ако пробва. Същото по-скоро ще стане ако не си мръдне пръста. Идеята не звучеше толкова зле, а и компанията щеше да е приятна. Да не говорим, че в библиотеката ходеха хубави млади жени или застаряващи богати дами, достойни жертви за оплитане в паяжината на шмекера. Може би дивидентите от тази работа щяха да бъдат повече от един. Запленен от идеята, мъжът полюшваше леко глава с глуповата усмивка, добре позната на приятеля му. Вторият просто се подсмихна и зарови темата. 
Времето минаваше неусетно, така както подобаваше за осемнадесет годишен рожден ден. Ето това вече бе празненство, макар и в тесен кръг, без излишна пищност. Минутите се нижеха като шепа пясък преминаваща през разтворени пръсти, а поредната щуротия на Кайл забавляваше домакините му, които ту се пръскаха по шевовете от смях, ту се чудеха дали наистина не е сериозен.
-Да, бе! Честно ти казвам! Моята жена ще е супер яка. С червена коса до кръста, дълги поне метър крака и ейййй такива цици. - младежът постави ръце пред гърдите си и ги разшири, описвайки бюста на бившата си съпруга, размер подминаващ пределите на пищност.
-Хахаха! И къде ще я намериш тази бе, момко? Те такива да не никнат по дърветата?
-Ааа...ти само чакай и ще видиш! Ще я намеря аз нея. 
-Ами ако няма толкова големи гърди?
-Ще й ги направя, бе брат! Т'ва да ти е дерта! 
-Някак си не си те представям като семеен!
-Що бе? К'во ми е! Зайш ли как ще се грижа за нея! Ще си я оформя такава кротичка и ще си направим пет дечурлига.
-Ти май сериозно си мислил над въпроса.
-Ами! Ся го измислих!
Последните му думи още повече разсмяха семейството, които смучеха от новата порция наргиле, отпиваха от тежкия, но сладък алкохол и от време на време хвърляха на кучето по някой друг фъстък. 
-Ти си луд!
-Да бе! Хайде тогава, ти кажи какъв е идеалът ти за жена! - отправи предизвикателството към Тарен младши, червенокосият.
Дядо му се намести по-удобно на фотьойла, тръпнещ в очакване, с интригантски блясък в очите.
-Това ще е интересно!
-Е, слушаме, експерте!

_________________
Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Къщата на Тарен Мареил старши   Къщата на Тарен Мареил старши - Page 4 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Къщата на Тарен Мареил старши
Върнете се в началото 
Страница 4 от 5Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Скайфол :: Скайфол-
Идете на: