"Кръвта вода не става" - историята на Арадел Картие и нейния род.

Максуел Картие - баща

Клео Торънс (моминско)

Елизабет Торънс -баба (майчина линия)

Къщата на Клео

Годините са онзи крясък на птица посред нощ, който колкото и да се ослушвате, едва ли ще чуете повторно, а надникнете ли през прозореца, ще мерните единствено крайчеца на нечие оперение...отлетялата птица, която никога няма да се върне под вашата стряха - това са те.
Мястото е Феникс, център на благоденствие, сборище на безкрайната цветова гама, средище на магове, там където Природата и нейните закони за издигнати в култ.Онзи Феникс, който младите, чеда на новото време познават единствено от историите на своите родители, а в тях оживяват хора достолепни, верни на своята свобода, разкрепостени в своето мислене.Там, в епохата лишена от предразсъдъци, там където народът е бил народ, а не многолюдна безлична маса.

В такова време бяха израснали родителите на Арадел Картие - Клео и Максуел.Хората са казали, че за да откриеш себе си, трябва да вникнеш в корените си, там където дървото се разклонява,а плодовете му ще решават бъдещи съдби.Пък и това е един доказан начин да опознаеш даден човек.
Сега ще направим точно това , ще се гмурнем в една история, ще се поровим в чужди съдби и животи, пък току виж, Арадел ни се окаже една идея по близка.

Дървената къща в покрайнините на Маджестик се бе сгушила, като гургулица в гнездото си, а от двете и страни, като бетонени стражи бяха застанали постройките на други домове.
Влезеш ли в нея, щеше да разбереш, че звуците са сведени до минимум, в трапезарията отекваше единствено монотонното тракане на стария стенен часовник - горда семейна реликва и най-голямото богатство на семейството и рода Торънс.Пролетната влага избиваше по ъглите на стените и се спускаше по тях под формата на ситни капчици, като на човек със силна треска.

Килимът бе изтъркан от времето, шарките му бледнееха и лежеше да пода, като старо овчарско куче.Не бих могла да се впусна в подробно описание на покъщнината, поради факта, че тя бе съвсем оскъдна.
Преди време, това семейство можеше да се похвали с чудния си имот, но сега парите и изяществото му бяха буквално...изпити.Домът не блестеше с нищо специално, немотията подобно на влагата се бе просмукала във всяка една мебел.Някъде на горния етаж, отекваше звук на шивашка машина , а дрънченето и наподобяваше гъргоренето на блатно чудовище.

Изящните боси нозе настъпваха ритмично педала на машината, а песента излизаща от красиво оформените алени устни, надделяваше над бръмченето и стопляше поне малко, иначе тъй усойния интериор:

Аз следвам нощта,
защото не понасям светлината.
Кога ли животът ми ще започне отново?
Един ден ще отлетя далеч.
Ще оставя любовта ти.
Какво повече можеш да направиш за мен?
Кога любовта ще ме остави.
Защо живеем от мечта до мечта?
И се боим от деня, в който мечтите ще свършат.

Клео кърпеше една от малкото си поли, пръстите и чевръсто играеха с крачето на машината и въртяха полата във всички посоки , като танц на ръченица.Това беше един от миговете в които реалността изтъняваше и девойката се пренасяше в свят много по-приятен от сегашното и битие.Русите и коси падаха свободно и покриваха раменете, а сивите и очи се взираха зорко в начинанието все едно от това зависеше живота и.На двадесет години, тя вече се бе превърнала в красива млада жена , а стойната и фигура само го доказваше.Дори дрипавите дрехи не бяха способни да заличат красотата и.
Но спокойствието и уединението не продължиха дълго.

Входната врата се отвори с трясък , а от този звук кожата и настръхна , зениците и се разшириха, като на подплашена сърна и за миг тя замря, машината наддаде последни стонове и също се ослуша.Цялата къща бе притаила дъх и следеше с насълзените си от влага очи тежките стъпки отекващи по коридора.За миг те се спряха и продължиха нагоре по дървеното стълбище .Пристъпваше бавно, тежко и понякога криволичеше, а голямата му като паст длан се подпираше на парапетите.
Клео се изправи чевръсто и се засуети из таванската стаичка, вдигна завивките на леглото си, а изпод тях сънено надигаше оче, кремаво пухкаво зайче.Момичето го вдигна в обятията си и нежно го целуна по главицата, след което пак започна да се озърта, като подплашена сърна:
–Хайде, Бам...трябва да побързаме, той идва.
Тя отвори прозореца и нежно постави пухкавото животинче в една кутия за обувки скрита отстрани върху керемидите.

Точно когато отново затваряше прозореца, вратата на стаята и се отвори със същия трясък , с който се отвори и входната.На прага и застана едър червендалест мъж, с мазна прошарена коса, набола брада и болен вид.Отдалеч си личеше, че бе пиян , той се усмихна, но в усмивката му имаше нещо лукаво, вулгарно и грубо, не беше бащинска усмивка:
-Татко!-каза стреснато Клео, прибра един немирен кичур зад ухото си и се насили и тя да се усмихне.-З-здравей.
Той не я поздрави, а направо връхлетя в стаята и леко залитайки, девойката се бе свила на кълбо и не смееше да мръдне.Когато бе съвсем до нея, мъжът протегна ръка и с върха на пръстите си докосна едва едната и страна:
-Не видях вечерята си долу...дъще.Къде е?
Долната устна на златокоската потрепери:
-Аз...аз...отплеснах се, татко.Сега ще я приготвя, е-ей сегичка!-тя понечи да се изправи, но той положи ръката си върху главата и и я помилва:
-Знаеш, че когато се прибирам, държа вечерята ми да е сервирана.Майка ти отново слугува в онова имение, затова ти трябваше да поемеш отговорност.
-Отивам, татко, отивам!-но той още не и позволяваше да се изправи.
-Не искаш да ядосваш стария си баща, нали?Знаеш колко е уморен той.-докато изричаше думите пръстите се вкопчваха в скалпа на дъщеря му и малко по малко усилваха захвата си, като менгеме.

Една едра сълза , като онези , които ги рисуват по анимациите , се отрони по лицето на Клео.Пръстите на Дик Торънс се спуснаха по пътя и и я уловиха, задържаха я за момент, след което въздухът бе разцепен от шумна плесница:
-Цял ден бездействаш, мързелано!-повиши тон Дик.-А единственото ти действие е да си вдигаш фустата пред мъжете .Малка курва такава!Сега ще те науча!
Клео ридаеше с глас , но никой не чуваше, къщата попиваше писъците и и не им позволяваше да излязат:
-Пусни ме, пусни ме!Моля те!Пиян си!
-Пияница ли ме наричаш, никаквице.Наричаш собствения си баща пияница?!Кучка!
Още една плесница изсвистя във въздуха, като гръмотевица, сграбчи я за скалпа и я помъкна към леглото , докато по пътя разкопчаваше дюкяна си.Виковете на Клеп вече бяха истерични, но той не спираше да я влачи, все едно някой жигосваше органите и отвътре , но никой не я чуваше.

Шамарите бяха сменени с по-тежки юмруци , а пиянския дъх на баща и се удряше в лицето и, докато той вдигаше полите и късаше дрехите.младата жена имаше чувството, че ще загуби ума си и се молеше това да се случи по-скоро и този ад да бъде заличен.Искаше да припадне, да проспи този ужасяващ момент , толкова изкривен, грешен и грозен, като панаирско огледало:
-Малка курва!Сега ще ти дам да разбереш!Ще те науча да ме уважаваш!
Писъците и вече бяха заглъхнали, бе останало безмълвното отрицание , паниката и тихата лудост на една покрусена млада душа.Не ми се иска да описвам самия акт, понеже както на всички вас, така и на мен ми се струва неправилен и генетично омърсен.

Семето на баща и се разля по кадифената и кожа, а той самия изгрухтя доволно, като прасе."Свърши се, свърши се" повтаряше си наум Клео , а сълзите и не стихваха.Чу звънливия глас на туката на колана му и това бе най-хубавия звук чула досега:
-След половин час си искам вечерята!Чу ли ме, курво?
Тя не можа да отговори, челюстта и бе парализирана:
-Чу ли какво ти казах?Или пак да разкопчая каиша, май само така разбираш.
-Ч-ч-чух...ч-ч-ух.-отвърна съвсем тихо тя,
малко преди да излезе Дик, се чу драпане по перваза на прозореца .Мъжът извърна бавно глава , а на мястото откъдето се бе чул шума , стоеше въпросното зайче Бам.
Той хвърли въпросителен поглед на дъщеря си , а тя бе като в транс, трябваха о няколко минути докато осъзнае какво се случва, след което и нейния поглед отиде в тази посока.

Очите и се разшириха и понечи да се изправи, но остра болка проряза слабините и:
-Какво си имаме тук?-измърмори Дик, отиде и отвори прозореца, като грабна малката твар в ръцете си.-Дъще, виж какво малко сладко зайче.-помилва го той.-Твое ли е?
-Пусни го, моля те...моля!Не му причинявай болка, той не е виновен.-говореше през сълзи тя.
-Явно много го обичаш, а?
-Моля те...
Онази мазна арогантна усмивка отново се появи върху лицето му.Погали отново животинчето, след което ръката му се вкопчи в крехкото вратле , изви го рязко на една страна и се чу грозен пукот, който би те накарал да настръхнеш.Малкия Бам увисна безжизнен в ръцете му.Той го захвърли към дъщеря си ,трупчето му се удари глухо в стената и падна на окървавените чаршафи до нея.Клео наддаде изпълнен с болка и отчаяние писък.Дик и мазната му усмивка излязоха клатушкайки се от стаята и затръшнаха вратата след себе си, като оставиха момичето да агонизира само.
Тя хвана малкия си приятел в ръце и го прегърна силно , все едно трупа му бе нейния спасителен пояс:
-О, Бам...толкова съжалявам, Бам!Ти не беше виновен...толкова те обичам.Ще им отмъстя...ще отмъстя на всички...обещавам ти!-след което се сви на кълбо в собствената си кръв и тихо заплака.

Имението се издигаше сред останалите сгради в този квартал и всеки един детайл от него имаше за цел да покаже, че в този дом живеят хора, които са постигнали с много труд целия този лукс.Мраморните колони положени на входа се извисяваха пред сградата , като мощни ръце , поддържайки равновесието в това семейство.Градината бе просторна , владение на благоуханни рози и чемшири с интересна външност, малка шатра насред нея с красиво оплетени градински мебели , овощни дръвчета и хамак закачен на двойка от тях.
Басейн с почти олимпийски размери, тенис корт...има смисъл да изброявам, всяко едно удобство, което роди фантазията ви, бе там.
Но нека се изкачим по мраморните стълби, докато нозете ни потъват съвсем леко в постлания червен килим по тях, стигаме до масивната дървена врата и вече тръпнем от нетърпение да се гмурнем в цялото това охолство.Салонът не бе претруфен, една позлатена масичка със стъклена ваза върху и с огромен букет рози в нея, персийски килим , внушителни скринове , истински кристал, сребро, коприна, плюш...всеки един от тези материали присъстваше в прелестния интериор.
Нямаше я влагата, нямаше го монотонния стенен часовник...нямаше ги писъците.Тук прозорците бяха големи и слънчевите лъчи танцуваха валс върху мраморния под, миризмата на мухъл и застояло бе заменена с тази на свежест и хармония.
Елизабет Торънс бе в кухнята и приготвяше закуска за семейство Картие, ароматно кафе къкреше на котлона, а бекона цвърчеше като мишка в тигана.Ако дъщеря и обичаше да шие и това я караше да загърбва неволите, то Ели намираше своето убежище в този дом, в домакинската работа и плевенето на градината.
Сюзън и Лойд след малко щяха да слязат да закусят, а синът им Максуел бе на двора и правеше редовната си сутрешна тренировка.Тук всичко бе толкова подредено, закуската бе в осем и тридесет, в десет идваше частния учител на Макс, един часа обяд, в пет Сюзън обикновено канеше приятелки на кафе и да обсъждат литературния си клуб в който членуваха.Подреденото им ежедневие наподобяваше макет на кукленска къща.
Вратата на кухнята водеща към задния двор се отвори и през нея връхлетя Макс, красив двадесет и три годишен младеж, с черна коса и прави черти:
-Привет, майче.-поздрави той Ели и я дари с една шумна целувка по бузата.
Елизабет Торънс бе уважавана в този дом, работеше за това семейство от двадесет години и бе извоювала тяхното доверие, уважение а и обич .На четиридесет и девет години, тя бе сравнително запазена, русата и коса бе късо подстригана, а погледа изпълнен с топлота:
-Как си днес, юнако?-попита тя с леко дрезгавия си от цигарите глас.
-Спри да ме наричаш така, вече не съм на пет.
-За мен винаги ще си останеш на пет, Макс, запомни го.
-Вие жените и вашия майчински инстинкт...Както и да е...
В този момент влязоха майка му и баща му все още облечени в халати, Лойд носеше сутрешната преса, а Сюзън едно от клюкарските списания:
-Добро утро, Ели, Макс...-поздрави жената на средна възраст и се настани на махагоновата маса до съпруга си.
Закуската бе сервирана и вече всички се хранеха, дори икономката, която имаше право да стои редом до тях на масата.Чуваше се единствено стържещото тракане на приборите и прелистването на страници, когато Сю вдигна глава , затвори спокойно списанието, попи със салфетка устните си и заяви с хладнокръвен тон:
-Имам рак.-каза тя, толкова лесно, все едно съобщаваше, че си е купила нова чанта.
Възцари се неловко и недоумяващо мълчание, всички бяха впили поглед в нея, а Макс се изправи от масата, но се виждаше, че краката не го държат:
-Шегуваш се, нали?Това е шега и ако е така мога да ти кажа, че не е никак забавно!
-Не, Максуел, не се шегувам.-отвърна му кротко тя, а в очите и се четеше примирение.
-Но, скъпа...защо ни казваш чак сега?Кога го научи?-намеси се Лойд с леко треперещ глас.
–Преди две седмици, остават ми около два месеца живот.
-Но...н-но ти ще се л-лекуваш нали?Ще се лекуваш!-отчаянието бе обзело младежа и сега той не можеше да контролира емоциите си.
-Не, скъпи.Не бих посмяла да причиня това на тялото си.Никой лекар, лечител или билкар не е способен да ми помогне, а и да опита ще се превърна в сянка, а аз не искам това.Така ми е било писано.
Младежът не можа да издържи повече и излезе от помещението с трясък:
-Ще му мине...още не се е научил да приема смъртта, като нещо нормално.-заяви майка му.-Ели, искам утре да дойдеш с мен в Илион, имам братовчеди, които искам да посетя, не съм ги виждала от години.
-Аз мога да те придружа, скъпа.-предложи Лойд, който не знаеше как да реагира затова бе поставил върху лицето си каменно изражение.
-Не..искам да се видя с тях насаме, извини ме, но трябва да помислим, кой ще поеме задълженията тук докато отсъстваме.Ти имаш сделка утре, Хосе, градинарят е в отпуска понеже жена му ще ражда...-я прехвърляше през ума си различни варианти, докато не стигна до най-разумния.-Ти нали имаше дъщеря, Ели?
-Да, госпожо..-отвърна Торънс и едва сдържаше напиращите сълзи.
-Чудесно, до колкото си спомням бе достатъчно голяма за да се справи с къщата, греша ли?
-Не..
-Тогава ви очаквам утре в седем.
Тя се извини, стана от масата като взе списанието си под ръка и се запъти към вратата:
-Сега ако ме извините смятам да поплувам, времето е невероятно.
Чак когато излезе останалите двама в стаята си позволиха да рухнат психически, а и физически.Всеки изразяваше мъката си по различен начин, някой тихо, други с отрицание, викове или стоически, като да планираш погребението на жена си докато тя е още жива.
Лойд бе изключително предан на съпругата си, смяташе че една голяма част от репутацията си като преуспяващ търговец дължи на нейната подкрепа.Сега той бе на път да загуби единственото си рамо и опора в живота си и това го съсипваше.А шест месеца след смъртта и го съсипа до толкова, че сърцето ме не издържа на мъката и отиде при нея...

Сутринта дойде с първите си весели лъчи, птиците отдавна бяха заели местата си и огласяха , като сладкопойни глашатай, че новият ден е настъпил. Градът бавно се разбуждаше, разтъркваше сънено бетонените си очи и се прозяваше с дъх на билки, подправки и пресни гевреци. Новият ден, новото начало, нова надежда за бъдещи мечти, нови клетви за по-добър живот. Но дали? Когато всеки бърза за някъде, някой остават незабелязани, нечия мъка остава нечута...във всяка изминала минута, нечии живот се проваля.
Клео лежеше будна, всъщност не беше заспивала изобщо. Затвореше ли очи, пред нея отново нежелана се разиграваше сцената с баща и от предишния ден. Още долавяше във въздуха мириса на афтършейв, а клоните движени от вятъра, звучаха, като токата на колана му. Искаше да изгори всичко, тези чаршафи, стаята..живота си, да инсценира смъртта си и да избяга някъде където всичко това щеше да е лош сън. Някъде където брат и баща и нямаше да изнасилват и поругават младата и душа. Стисна недоспалите си очи с желанието да изцеди от тях и последната недоизплакана сълза, но от тях не излезе нищо...прах.
Кладенецът на нейната мъка бе пресъхнал и от пепелта се бе родило нещо друго...изпълнено с омраза и желание за мъст. Клео, само името бе същото, но не и душата.
Вратата на стаята и се открехна тихо и девойката скочи от леглото си, като стисна завивката, готова за поредната доза изтезание. Но за добро или зло, този път не бе баща и, а собствената и майка.
Клео се отпусна и на лицето и се появи безизразна гримаса, винеше нея за всичко, което се случваше , болеше я, че не е била тук, когато е трябвало, когато е имала нужда най-много от нея:
-Клео?Скъпа?
-Будна съм, не шепни.Какво искаш?
Жената влезе и седна на края на леглото и, като опита да докосне дъщеря си, но тя избяга от допира и:
-Днес трябва да отидеш в имението на семейство Картие за да ме заместиш. Налага се да пътувам със Сюзън към Илион.
Дъщеря и направи иронична гримаса:
-Същинска светица, нали?Винаги там, винаги на разположение...вярна до гроб.
Ели въздъхна:
-Пак ли започваш?
-Да!Пак!Перфектната служителка....съжалявам, но и тази година не печелиш конкурса за най-добра майка.
Елизабет замълча, знаеше какво се случва докато я няма, избра собственото си бягство в имението, вместо да спаси дъщеря си от този тормоз.Беше виновна:
-Ще отидеш, нали?
-Спокойно, няма да те изложа. Ще отида...-отвърна иронично Клео.
Майка и стана и се запъти бавно към вратата, постоя там няколко секунди загледана в дъщеря си и излезе. Тя на свой ред започна да се приготвя, облече най-хубавата си рокля, която имаше, вчеса косите си, изми лицето си и повтаряше на ум точките от планът, който се бе зародил в главата и от преди малко.Тя също бе открила своята вратичка за бягство и нямаше да се поколебае и минута дали да я изполва...
Файтонът на семейство Картие пристигна точно в седем часът пред къщата на Торънс. Двете жени излязоха и се качиха в него, вътре беше Сюзън Картие, пременена с елегантен кашмирен костюм, перли и спокойната си усмивка, явно ракът беше ежедневие.
Клео подаде галантно ръката си, в тази изискана жена тя съзираше възможност:
-Значи ти си дъщерята на Ели.Как е могла да те крие от нас толкова години?
-Сигурна съм, че не е било нарочно..-отвърна почти през зъби младата жена.
-Мила, предполагам знаеш, че ще ти се наложи да пренощуваш в имението ни.С майка ти ще се върнем утре, ако имаш някакви нужди, се обръщай към Максуел, синът ми.Вие сте на една възраст, ще се разберете...
-Сигурна съм в това...
-Майка ти е истинско съкровище, благодарни сме и за всичко!
-Същински ангел, знам.-усмихна се Клео и хвърли изпепеляващ поглед на жената до себе си.
Файтонът я остави точно пред имението, след което се загуби по калдъръмените улички на Маджестик. В  грамадната къща беше тихо, единствено стъпките на девойката отекваха по гладкия мрамор.Явно нямаше никой, тя се зае с ежедневните домакински задължения. Сготви вкусна гозба, изчисти, поля цветята, след което се настани в библиотеката откъдето я гледаха твърдите корици на хиляди книги.
Една от тях и направи силно впечатление, историята на тази територия. Разтвори я и още в първия миг, съдържанието я погълна...беше изгубена в разкази за миналото, което още личеше по фасадите на сегашния град.
Не след дълго нещо грабна вниманието и отвън в градината. През грамадните прозорци се виждаше млад мъж, който навел глава се разхождаше из розите, късаше цветовете им, задържаше ги за момент между пръстите си и ги пускаше ненужни на земята.Изглеждаше тъжен:
-Ето я и моята възможност...
Тя стана, приглади роклята си и се запъти навън към него. Унесен в мислите си, той не чу чуждите стъпки зад себе си:
-Какво са ти направили розите, че ги късаш?-прекъсна го кадифен женски глас.
Макс се обърна и видя пред себе си красива, млада девойка, с руса като житни класове коса и алени устни , като тези рози:
-Ти..ти трябва да си Клео.
-А ти трябва да си Максуел.
Двамата останаха за момент загледани един в друг, но различни неща се въртяха в главите им.Усмивката не слизаше от лицето на жената и до ден днешен, Макс смяташе, че точно тя го заплени:
-Вместо да си го изкарваш на цветята, защо не изпием по нещо и не споделиш на мен.
Той кимна и след малко двамата вече седяха на градинските мебели, пиеха вино и споделяха житейските си несгоди. По-скоро красавецът говореше, а Клео внимателно го слушаше , като кимаше състрадателно с глава.Следобедът премина във вечер , а чашите с вино не спираха да се леят:
-Годеницата ти трябва да е голяма късметлийка, с такъв мъж до себе си.-поде темата накрая русокоската.
Той се разсмя искрено:
-Каква годеница?Нямам такава...
-О, съжалявам...но не очаквах.
-И аз не очаквах дъщерята на госпожа Торънс да е сладкодумна красавица.-обърна се той към нея, а в погледа му играеха малки пламачета.
Клео бе доволна, нещата вървяха по план:
-Господин Картие, ласкаете ме и не мисля, че малкото ми сърце ще издържи на всички тези комплименти.
Макс се приближи към нея глава, бавно, все едни приближаваше сърна, която не искаше да подплаши и когато устните им бяха на сантиметър разстояние , прошепна:
-Тогава да проверим дали ще издържи на това...
Устните им се сляха във влажна целувка, целувка към която Макс се връщаше не веднъж в мислите си, но за жалост единствено за него значеше нещо:
-Нужно ли е да описвам реакциите, които предизвика в тялото ми или сам би искал да провериш...
След три бутилки вино и такова примамливо предложение от знойна красавица, човек трудно би издържал . Особено когато горкия мъж бленуваше вече за някакво бъдеще, знаете, тези неща се случват лесно и мигновено, не можеш да ги предвидиш.Вечерта се премести в стаята на магът и завърши така, както всички предполагате, с една единствена подробност, че през тази вечер се зароди нещо, което не беше любов, но щеше да бъде отгледано с такава поне от страна на Макс. Тази вечер бе зачената Арадел, съвсем умишлено от страна на Клео, това бебе щеше да трамплин за нейния план. Но това се разбра чак след месец...Сега от нея се изискваше единствено да изиграе правилно картите си.
На следващата сутрин те закусваха заедно, на лицето на мъжа грееше хлапашка усмивка:
-Знаеш ли....знам, че е прибързано, но след време бих желал да живея с теб.Ти споделяш вижданията ми, умна си и не заслужаваш да пилееш таланта си в онази дървена къщурка . Не че нещо, ужасно уважавам майка ти, но ти заслужаваш повече и аз искам да ти го дам.
Наивността му допълнително улесняваше нещата, дори Торънс не предполагаше, че толкова бързо нещата ще се задействат, колко много прави една плът:
-След колко време говорим?-попита тя престорено с усмивка.
-Още утре, ако щеш! Вдругиден!
-Сигурен ли си?
-За малко неща съм бил сигурен в този живот, но това е едно от тях. Като се прибере майка ми ще говоря с нея.
Някъде към обяд се прибра и тя. Файтонът остави Елизабет Торънс пред дома и, след което продължи към имението.
Със свито сърце Ели влезе в къщата си, знаеше че мъжа и е вътре и я чака. Радваше се поне, че Клео ще се прибере чак вечерта.Той седеше в трапезарията на любимия си диван и надигаше шише с бира, дори не си направи труда да я погледне:
-Къщовницата се прибра! Така ли се гледа мъж, Елизабет? Като скиториш напред-назад?-попита с равен тон Дик.
-Знаеш, имам задължения към семейство Картие, те много са ни помогнали и.....
-КАРТИЕ, КАРТИЕ, КАРТИЕ...ПИСНА МИ ДА СЛУШАМ ЗА ТЯХ. А АЗ КАКВО СЪМ НАПРАВИЛ , НЕ ПОСТРОИХ ЛИ АЗ ТОЗИ ДОМ?! ДВЕТЕ С ДЪЩЕРЯ ТИ СТЕ ЕДНИ НЕБЛАГОДАРНИЦИ!-крещеше той, вече изправил се.
-Дик, успокой се..аз..
Той се приближи до нея и я хвана за китките, като ги изви болезнено:
-В този дом се слуша моята дума!Нямаш право да ми противоречиш!Ясно ли е?
-Пусни ме!
Разрази се поредния скандал, двамата започнаха да се боричкат в кухнята, поредната доза агресия си изсипваше от тялото му и Ели знаеше, че няма да издържи дълго.И ето, че след като замахна за пореден път, тя грабна ножа от плота до нея, замахна и го заби в гърдите му.Погледът му бе изцъклен, невярващ , че тази изстрадала жена най-накрая се вдигнала на бунт след толкова години тормоз:
-Това е за дъщеря ни , прасе такова! За всички пъти, в които си я докосвал с мръсните си ръце! За всички пъти в които си ме унижавал! Ти си неблагодарника!
Тежкото му тяло се строполи шумно на пода, струйка кръв се стичаше по устата му, а Ело се свлече на пода до него и зарида.
Входната врата в този момент се затръшна, синът и Тим се прибра, а той бе пълно подобие на мъртвеца.Влезе в кухнята и очите му се разшириха от почуда:
-Какво си сторила?-едва продума той след което отиде до нея и грубо я вдигна от земята и започна да я тресе.-КАКВО НАПРАВИ?-бе обезумял от мъка.
-Тим, Тим...успокой се!-хлипаше майка му.
-Да се успокоя!А?-заби и звучен шамар, след което я пусна.-Имаш късмет, че си ми майка и си ме отгледала! Имаш късмет, че сега ще си събера багажа и ще си тръгна, но казвам ти, няма да се отървеш безнаказано.Нито ти, нито онази уличница дъщеря ти...нито нейните деца един ден.
След което се изгуби в другата стая за да си приготвя багажа.О, и той щеше да изпълни клетвата си, щеше дълги години да стои и да чака, но когато усетеше удобен момент, щеше да си отмъсти за смъртта да баща си. Не искаше да убие майка си, искаше тя да е жива и да гледа как любимите и същества страдат...или дори умират. Нямаше този шанс с Клео, понеже някой друг го изпревари, но знаеше за Арадел и му оставаше само да чака....

Междувременно в имението на Картие се вихреше следния спор.Клео седеше сама в кухнята и клатеше нервно крак, докато виковете от другото помещение долитаха и до нея:
-Не!В никакъв случай, Макс!-държеше висок тон Сюзън.-Това е неприемливо, не може дъщерята на икономката да живее с нас, не може да заявим пред обществото, че искаш да делиш постелята си с една прислуга!
-Не ми пука какво ще каже обществото!Може да си завре мнението отзад, искам това момиче!
-Максуел!Не съм те учила да държиш такъв език!
-Крайно време е да приемеш, че не съм на десет, майко!
-Знай, че тази ти постъпка ще има последствия, ще те лиша от наследство!
-Не ми трябват пари за да бъда щастлив!Аз не съм като вас!
И това се въртеше отново и отново....докато Сюзън накрая рухна и се предаде:
-Искам просто да изживея спокойно оставащите ми дни...Моля те, изчакай поне докато си отида...
Това го накара бързо да отстъпи, но не за дълго. Клео бе разочарована, че ще трябва да чака толкова дълго, но явно съдбата бе на нейна страна, след като разбра, че е бременна. Месец по-късно тя вече се изживяваше, като дама от висшето общество и по тогавашните разбирания, вече се готвеше и сватба.
Реално тя не искаше това дете, то бе просто средство, но бе готова на всичко за да се махне от къщата в която живееше и да се издигне , да покори този малък свят.
Три месеца по-късно Сюзън почина, както вече споменах не дълго след нея от мъка се спомина и съпругът и. Това бяха тежки месеци за Макс, но очакването на детето го крепеше, то щеше да е неговата нова надежда и се кълнеше, че ще му даде всичко, което заслужава.
Елизабет се принесе да живее в имението и да помага за отглеждането на внучката си, но кой да знае, че малко след нейната поява, майка и ще ги напусне и ще изчезне безследно, заедно с половината богатство на фамилията.
Но тези пари не бяха пропилени ей така, те бяха вложени в една спретната дървена къща на едно дърво, бяха вложени в един идеал, в който група хора безрезервно вярваха.
Но ако се питате , малката Ари не израстна в целия този лукс. След като баща и си разви бизнеса в друга територия , двете с баба и се преместиха в старата , но иначе чаровна дървена къщурка. Просто след, като семейството се разпадна, слугите напуснаха, а този голям дом бе труден за поддръжка.Но пък за сметка на това, в къщата на фамилия Торънс , Ари получи едно цветно детство, свят от който богаташките деца са лишени. Разбира се, имаше частни учители по пияно и хубави нови дрехи, но само мястото бе различно. Пък и според Елизабет по този начин тя нямаше да се разлигави и да се възгордее, нищо ,че Клео бе нейна дъщеря, тя не искаше да стане, като нея.
Някой ще попитат какво е станало с имението.Нищо.До днешен , то още си стои там и чака. Чака отново някой да го дари с живот, а розите в градината са притаили дъха си, пазейки го за следващия собственик.