ИндексТърсенеРегистрирайте сеВход

Share
 

 Мъртвата книга

Go down 
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Мъртвата книга Empty
ПисанеЗаглавие: Мъртвата книга   Мъртвата книга Icon_minitimeВто Юли 02, 2013 8:44 am

Книгата на Териториите на Прокълнатите. Една запленяваща история на ужасите, написана от ръката на Вечния, Всевиждащ Грегъри Грей!

NB: Преди всяко заглавие, ще пиша автора, за да се почувства горд от труда си!

_________________
Мъртвата книга Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.


Последната промяна е направена от poli_dreamz на Вто Юли 02, 2013 2:53 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Мъртвата книга Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Мъртвата книга   Мъртвата книга Icon_minitimeВто Юли 02, 2013 8:45 am

Автор - Паулина

ГЛАВА ПЪРВА
"НАЧАЛОТО НА ЕДНА ЕРА"
     
"Във тъмни, хладни, празни стаи,
където се кръстосват сенки бледи,
където древни книги сън сънуват
за отминалите времена, когато са били дървета,
и въглищата раждали са диаманти,
и никой не познавал светлина и милост-
е мястото, където онзи дух царува,
наречен Сенчестия крал."                                      

Вятърните мелници люлееха перките си, скърцащи остро и сухо. Сигурно не бяха смазвани от години. Металните прътове свързващи ги една с друга бяха ръждясали, а от сивият бляскав цвят не бе останало нищо друго, освен медния отенък на ръжда и мръсотия. Няколко порутени къщурки бледнееха из околията, стърчащи неестествено на фона на заобикалящата ги пустош, все едно бяха пробили почвата ръце на скелети, в които ако не внимаваш можеш да се спънеш. Самият път бе като самотна миниатюрна пустиня, с твърди песъчинки. Нищо не поникваше по него, нито един стрък или заблудено цвете. Почвата придобиваше различни нюанси на жълто и бежово, зависи от слънчевата светлина, която колкото и да се стараеше, не успяваше да пробие над атмосферните влияния и достигаше до земята притъпена, изпаряваща се. От гората се процеждаше по някой друг писък, като грачене на гарга, вой на койот или някое друго същество несъразмерно озовало се на прага на смъртта и живота.
Всичко тук крещеше за едно ново начало. Сухите хълмове, гъстата мъгла, която кара дори деня да изглежда затъмнен и мрачен, хладният въздух, щипещ кожата, безбройните шумове на задгробието. Гробовете!? Те бяха десетки и с всеки изминал час броят им се увеличаваше. Нямаше определени очертания, труповете биваха заравяни в един участък, оформен ей така по средата на нищото. Просто едни грозни дупки, които дори нямаха плочи.
Нейде в далечината се чу вик. Млад, току що създаден вампир гореше под слънчевите лъчи. Тялото му се съсухряше и се превръщаше в пепел. Каква безмилостна гибел само. Грозна и в същото време магнетична, наелектризираща, караща кръвта ти да кипи от удоволствие. Гледка достойна за сцената. В онези дни, вампирите бяха едва шепа и бързо умираха. Никое начало не е перфектно все пак, но и до там ще стигнем, след някоя друга глава.
Той подмина трупа, като купчината прах, каквато си бе. Погледа му не показа грам съжаление. Стъпките му отекваха басови и ритмични, а очите обхождаха оставеното му царство, на което така и не бе обърнал внимание....до сега...Бялата коса се вееше от въздушните течения и оставяше след себе си диря на мухъл и аромат на чума, разлагаща се плът и величие в едно. Матовата кожа като че ли никога не можеше да хване тен, а шиповете, закрепени по лактите можеха да изпотрошат цяла скала само с един единствен удар.
По едно време, от първите храсталаци на гората изскочи момиче. Невръстно хлапе с одърпани дрехи, скъсани на места, измърсено лице, но ясни, светли и дълбоки очи. Тичаше гонено от нещо, нещо, което нямаше контури, само една тъмна сянка, и сякаш не виждаше нищо пред себе си. Тичаше стремглаво, запъхтяно, докато накрая не се блъсна в здравите му крака и тупна на земята. Детето повдигна глава и сините му ириси потънаха в неговите червени, които предвещаваха смърт. Смъртта е болест, от която няма спасение, а той бе нейния вестител, нейният първоизточник и краен кей, на чиито пристан да завържеш лодката си. А лодкаря продължава да пее своята последна песен до след малко, когато ще я повтори за някой друг.
Мъжът се наведе над момичето и хвана няколко от черните му букли. Странно, но то не се плашеше. Гледаше го толкова кротко и милно, все едно пред него се е изправила някоя фея от градските легенди. Сянката настъпваше неумолимо и все повече се приближаваше до труповете на присъстващите. Погледът му я долови и той протегна ръка. Само след миг, тя се спря, изтъни и изчезна от полезрението им.
-Кажи ми, дете....за какво мечтаеш?
-Мечтая? - прискляпа няколко мъти момиченцето. -Какво е мечтая?
-Това означава какво най-много искаш на света.
Хлапето се замисли, напрягаше мозъчето си до пръсване, докато наблюдаваше ту босите си нозе, ту огромният мъж пред себе си.
-Искам да имам дом. - отвърна накрая то, сигурно в решението си.
-Дом а? - усмихна се белокосия и я хвана за ръката, като я вдигна и положи на рамото си.
Огледа местността, като да я обхождаше цялата.
-Права си, това не прилича на дом. Искаш ли да го създадем заедно?
Синеоката кимна развеселено и се вкопчи във вратните му мускули. Мъжът тръгна напред, а с всяка следваща крачка изпращаше магията си наляво и надясно. Тъкмо стигнала до повърхността, тя образуваше различни пътеки, оформяше къщи, цял един град. Детето виждаше как пред очите му се съгражда пристанището, сгради, магазини. В далечината се издигна огромна постройка, която много по-късно щеше да стане нейн дом.
-Как се казваш, момиче?
-Таня! - изчурулика малката, а душата й се пълнеше с благодат. -А ти кой си?
-Аз съм....Дяволът.
-Дяволът? Какво е това?
-Аз съм един от създателите на този свят. Бог!
-Много грозен свят си създал.
-Всичко това ще се промени.
Колкото по-напред отиваха, толкова повече неща пръкваха от земята, извисяващи се нагоре, пропукващи през мъгла и смок. Едно ново начало!
-Аз и Дяволът ходим ръка за ръка. Аз и Дяволът скачаме, хванати ръка за ръка.... - тананикаше детето и клатеше главичката си в такт с думите си.
Всичко отне не повече от два часа. За едно мигновение, цяла една територия бе оформена, изградена по собствените му виждания, чакаща покрусените души да се заселят в нея. Неговите поданици най-накрая щяха да се превърнат в равноправни на останалите.
-Хубаво е.
-Харесва ли ти?
-Да!
-Остана една последна щриха.
Богът погледна нагоре и протегна за пореден път дланта си. От пръстите му се процедиха черни нишки, които достигнаха небето. Няколко облака се сгъстиха, сляха се един в друг, а когато ветрецът ги отми, разкриха огромната черепна глава, която щеше да посреща и отпраща посетителите.
-Искаш ли да дойдеш с мен, Таня?
-Къде?
-В моя дом. Голям е. Има много неща, с които да си играеш.
-Искам! - възкликна чернокосата, а малките точици около носът й игриво се бърчеха от ентусиазъм.
Мъжът се усмихна и се разпръсна на хиляди частици, заедно с малката на ръце. От тях не остана нищо, освен света, който създадоха заедно. Света на Себастиан Дантес, който щеше да стане известен по цялата земя като Територията на Прокълнатите. От този ден нататък мирисът на кръв и слуз, на канали и мърша, стана още по-наситен, още по-очевиден, но и по-примамлив. Новата ера започна.....

_________________
Мъртвата книга Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.


Последната промяна е направена от poli_dreamz на Вто Юли 02, 2013 2:53 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Мъртвата книга Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Мъртвата книга   Мъртвата книга Icon_minitimeВто Юли 02, 2013 2:51 pm

Автор - Паулина

ГЛАВА ВТОРА
"НЕРВНОТО РАЗСТРОЙСТВО НА ЕДИН СОМНАМБУЛ"

В дълбините на града, създаден едва преди четири години, всеки ден се отваряха стотици искрящи очи. Всяка вечер се захлупваха, за да изчакат новата сутрин и да поемат по пътя си. Нощ е! Градът спи! Улиците са пусти, облаците гъсти, мъглата подскача из металните шахти и вдига похлупаците, от които излиза пара. Пара на талази - изгаряща, упояваща, отравяща. Градът спи! Не...не целият, не съвсем.
Един чифт очи всяка вечер се отваря против волята си. Надигат се и гледат към луната. Белите ириси са като стъклени топчета, с черна точка по средата просто за развлечение. Очите се изправят от леглото, а постелята безжизнено пада на пода след тях, като кръпка от отдавна разкъсана плът. Краката машинално тръгват към главната порта, боси, напукани на места, с изпъкнали вени, синеещи се в пълен контраст на бялата почти като на мъртвец кожа. Ръката отваря вратата и тръгва напред, без да я затвори след себе си. Право напред към нощта. Звездите подигравателно мъждукат и си шепнат тайни, сочещи към безмълвно движещата се като привидение фигура. Подиграват му се - на неговата безпомощност, на неговата нищета и на това, което ще извърши. О, той го върши всяка нощ. Всяка нощ става, всяка нощ гледа луната и всяка нощ прекрачва прага на този дом. На сутринта, още преди слънчевите лъчи да са пробили гъстия смок, се завръща, а дланите и дрехите му са изплискани с кръв. Поглежда се в огледалото, измива алената амброзия и си ляга. Неспособен е да спре. Не може, дори да иска. А той иска. Иска го много, повече от всичко, но няма силите да се контролира. Защото е слаб. Толкова душевно слаб. Без воля, която да се бори с инстинкта на чудовище. Без смелост да признае сам пред себе си нещастната си участ на клетник. Само в съня е той щастлив, затова спи. Спи по цели дни и нощи. Спи и сънува. И само в съня...убива.
Къдравата кестенява коса се вее на хладния вятър, а босите ходила стъпват по камънаци, счупени стъкла се забиват в петите, съчки раздират пръстите. Той не усеща. Нищо не усеща. Върви и гледа луната.
Градът е все още така пуст. Толкова нов, че от нито един прозорец не се прокрадва дори една запалена свещ. Вампирите все още не осъзнават какво притежават, а нощните създания предпочитат да обитават гората, вместо застроения участък.
Той върви по безлюдната алея и все повече достига до желаната цел. Няма значение коя е, всяка би свършила работа. Сива, черна или бяла, всички бяха еднакви. Цветовете не ги деляха по нищо. Стигна до една - също така затъмнена. Обитателите й отдавна спяха. Застана пред вратата и докосна бравата. Бели снопове енергия се прокраднаха под пръстите му и отключиха. Чу се изщракване, а после всичко бе толкова лесно. Прекалено лесно.
Малкото легълце го чакаше с широко отворени обятия, а нищо неподозиращото момченце, блажено караше своя втори сън. Кокалестата ръка се протегна и улови яката на пижамата му. Ако го стиснеше за гърлото, то щеше да почне да вика и да събуди родителите. Затова го пое в прегръдката си и като призрак напусна къщата, все едно никога не е стъпвал в нея.
Понесе го към кея. Право към реката. До тогава детето се е събудило и осъзнало, че не се намира в майчиния дом почва да пищи. 

"Хвърли го в реката! " - прошепна му неясен глас, идващ от собствения му мозък.
Той сграбчва хлапето  и го води към края на кея, който ще се превърне в негов последен пристан. Обвива съпротивляващото се дете и скача във водата. Течността обгръща крехкото тяло, вкопчило се яростно и ревностно в трупа на собствения си убиец. Черните като Ада вълни се блъскат в бледата кожа, заливат устата, запушват ноздрите, потапят главата, само и само да се покаже наново и мъчителната борба да продължи. Ноктите драскат крайниците, очите се свиват и разширяват, опитвайки се да запечатат лика на

съдника си, устните посинели, се опитват да изкажат поне една молитва, но не успяват от бурните води, удрящи се безмилостно. Той сграбчва гърлото, стиска го, направо го изгаря, смачква го като стафида. Поетите дъхове намаляват, дробовете се разширяват заплашително от пръсване, очните ябълки се навлажняват, а ръцете все повече се отпускат, докато накрая детето се носи като стрък трева по повърхността, бездиханно, безжизнено, подуто, с десетки синини.
На следващия ден, някъде по обед, той се събужда в кревата си, а дрехите му са мокри, като че да се е къпал едва преди няколко часа. Надига се, сменя облеклото, а на нощното шкафче намира малка спална шапка. Взима я, разглежда я. Не знае от къде се е появила, нито кой дявол я е оставил тук, но я захвърля, като спира да мисли за това. Излиза и нахлува в центъра на града, за да посети любимата си бакалия. Ще си купи от топлите пирожки, ще приседне на някоя пейка и ще обядва. Докато се разминава с минувачите, глашатай обявява анонс за удавено дете. Дванадесетото убито за един месец. Торбата с покупките пада на сухия паваж и тогава той разбира. 
-Не, не отново. - казва сам на себе си. 
Никой не го чува.
"Какво ти пука? "- обажда се гласът в главата му и той я стиска, за да го прогони. 
Но не успява.
Същата вечер напуска дома си за последно. Облечен с вчерашните дрехи той стига отново до кея. Съвсем на ръба му, оглежда тъмната река, чийто край не се вижда. Още преди сънят да го е надвил си спомня за всички останали. За онова, което разпори с работна отвертка, за онова, чиято глава разби в ледената пързалка. За онова, което удуши и за онова, което накара да скочи от стръмна скала в собствения му сън. То така и не се събуди. И последно - за онова, което удави. 
Мъжът огледа заобикалящия го град още веднъж. Запечата всички места, които го правеха щастлив и онези, които не понасяше. Затвори очи, разпери ръце, като че е разпнат и повдигна пети. Отпусна тялото си, а то потъна в пенливата река като камък. Колкото по-навътре потъваше, толкова повече сомнамбулът в него го превземаше. Но е твърде късно. Твърде, твърде късно. Рязко отвори очи, широко обхващащи водорасли и тиня.
"Копеле! Защо ми го причини?" - ругае сомнамбулът в него.
Но никой не му отвръща. Никой не му отговаря. И той потъва, губи въздух, дробовете се пълнят с вода и съвсем скоро се пръскат от налягането. Пада на мокрото дъно по гръб, с широко отворени очи. Пада и заспива завинаги, прегърнал своето нервно разстройство...

_________________
Мъртвата книга Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.


Последната промяна е направена от poli_dreamz на Пет Юли 11, 2014 7:06 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Мъртвата книга Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Мъртвата книга   Мъртвата книга Icon_minitimeПон Авг 19, 2013 10:47 pm

Автор - Паулина

ГЛАВА ТРЕТА
"ГАРВАНОВА ПРЕГРЪДКА"

Остро, проницателно око. Извит, здрав клюн. Черни, гладки пера. Разпръсната като ветрило опашка. Инстинкт на хищник. Креслив, пронизващ тъканите писък. Гарван! Първият и последен обитател на прашната земя, пръкнала се от нищото. Още преди човешки крак да стъпи в необетованата територия, той бе там. Той бе там, когато Себастиан Дантес сътворяваше тази държава по свой вкус и подобие. Той е там, скрит между клоните - наблюдава как преминаваш по тихата пътека. Той е там, кацнал на прозореца - гледа как спиш. Той е там в небето - съпровожда те докато се трудиш на полето. Той е и на кея - пляска с криле при прииждането на някоя лодка. Той ще е там и в твоята кончина - ще изкълве очите, ще издраска ръцете, ще раздере с нокти корема, за парче карантия.
Гарван! Плашлива и в същото време опасна птица. Гарван! Нечистата твар на окаянието, вечния спътник на живи и неживи, другаря на проказата. Гарван - единствения смъртен, достигнал до извисения череп.
Пътя на Смъртта е неприятно място и все пак единственото, по което можеш да поемеш, за да преминеш разстоянието от точка А до точка Б. Нямаш друг избор, няма заобиколен маршрут. Започва от границата на началото на страната и се простира чак до нейния край. Една права, двупосочна линия, около която са наредени всички обетовани или не части на местността. Твоя гид, твоя съпроводнник, твоята табела и ветропоказател, твоя компас се издига високо над главата недостъпен, недостижим, неплътен, дори нереален. Черепът зее с празните си кухини, сякаш разцепил небето. Виси доминиращ над облаците. Виси и всява страх.
Ако сега почти никой не му обръща внимание, то до шестата година от Сътворението, вливаше пълен ужас в душите и съзнанията на жителите. Никой не искаше да минава под него. Тези, на които им се налагаше, често стискаха различни медальони за протекция, пристъпваха плахо, криещи се зад скали и шубраци, а някои оставяха миризлива диря след себе си от пикоч. Само при най-малкото потръпване на небесната илюзия, причинено от полъхващ вятър или местещи се сенки, минувачи припадаха от уплах, а на някои дори им се пръсваха сърцата. Падаха бездиханни на почвата, а черепът се подиграваше на глупостта им, чрез нелеп присмех. Защото той реално не беше там. Не можеше да ги нарани, дори да ги докосне. Всичко се случваше в техните умове. Богът на мрака, го бе програмирал така, че огромното им въображение ставаше действителност, а от космополитната гледка мозъците им прещракваха, даваха на късо и експлодираха. Отне им много време, докато осъзнаят тази истина и почнат да го приемат като нещо нормално, част от интериора. Но тогава смъртните случаи бяха често явление.
А когато някой умреше на Пътя, черните гарвани го накацаха и почваха да се хранят. За тях това бе пиршество от най-висок ранг. Досущ като стрелките на часовник, се въртяха и късаха кожа, сухожилия, черва и нокти, които изплюваха като трън в ястието. Само зъбите и косата не бараха. Едните бяха прекалено твърди и трудни за изтръгване, а вторите не можеха да се смелят нормално и се събираха на топка в стомасите им, от което повръщаха слуз и малки костици. Всичко останало бе като най-скъпото меню и дори лешоядите не можеха да се мерят с този канибализъм.
Беше горещ следобед, точно когато зенита на слънцето е най-силен. Лъчите му блъскаха като чукове по тила и те задушаваха. Един от най-горещите дни в историята на държавата. Дни като тези бяха дефицит. Идваха ненадейно, не се задържаха дълго и си отиваха, отново давайки свобода на прохладата и мъглата. За сметка на това, нанасяха сериозни щети. Топлинни удари, обезводняване, задух. Само набор от телесните преживявания, които прокълнатите не търпяха. Студените им организми не бяха пригодени за високи температури и за тях подобни моменти бяха равноправни на слънцето за вампирите.
Точно в този подобен следобед, по Пътя вървеше мъж в разцвета на силите си. Тъкмо минал тридесетте, с тъмна коса, светла кожа и съвсем леко набола брада. Бе покрил по-голямата част от главата си с кафяв плат, завит под гушата, да се предпазва от жаркото слънце. От плата, изумрудените му очи още повече изпъкваха и му придаваха някаква пустинна хубост. Може да се каже, че беше привлекателен екземпляр и правеше впечатление. И сега, появата му събуди любопитството на пернатите и те забиха зажаднелите си погледи в него, като извиваха вратове, за да проследят хода му. А той бе бавен и спокоен. Коренякът изглежда не се страхуваше от Пътя и от това, което се намира горе. Друго го притесняваше и това бяха непоносимите за околията жеги. От време на време бършеше с плата чело и надигаше манерката да утоли жаждата си. Но и това не помагаше. Тялото го изгаряше, но задължително трябваше да стигне до края на територията и нямаше време за губене. Денят бе крайно неблагоприятен, но все пак, той смело бе поел пози поход.
За жалост, никой не е недостижим и природните закони важат еднакво за всички, освен за онези, които са ги създали. Още неизминал и половината от пътя си, мъжът усети, че е на предела на силите си. Дишането се затрудняваше и бе като на някой, който има увита примка около врата. Пареше го под капачките, а езикът бе подут и изтръпнал, независимо колко се наливаше с вода. Ударите на сърцето се забързаха бясно и неравномерно. Усещаше краката си стоманени гюлета, които едвам се отделяха от земята и се тръшваха тежко и тромаво, вдигайки пушилка, която стигаше чак до прасците. Няколко кресливи писъка се отрониха от гърлата на птиците, сякаш го заклеваха, че и той ще се предаде и ще се превърне в техен обяд. Мъжът долови това проклятие и се намръщи.
-Млъкнете, мръсни копеленца! Няма да ви се дам!
Отви кърпата от главата си, забърса началото на гърдите си и като плю в сухия пясък, продължи напред. Гарваните знаеха, че смелостта му няма да роди реколта, затова прелитаха от камък на камък, следвайки го, и търпеливо отмерваха нужното му време. С всяка изминала минута ставаше все по-немощен. Първоначално изпънатите рамене, малко по малко клюмваха, смаляваха се, хлътваха в ставите, докато накрая сякаш нямаше такива, а частта от лакътя до пръстите, излизаше нейде от страни на хълбоците. От грозд се превърна в стафида, която се моли да бъде смачкана. Единствено тъмнозелените ириси все още блестяха и показваха, че в този човек е останала някаква мъжественост.
Уви, природата не бе на същото мнение и много скоро, той завали крачка. Една, две, три, четири, туп....Строполи се като бутнат великан по лице, но очите все още стояха отворени и таяха някаква, макар и минимална искрица надежда. Мъжът вкопчи пръсти в почвата и залази, влачейки се по корем. Това действие му костваше много усилия, а по вътрешната страна на устата му полепваха малки песъчинки.
Гарваните само това и чакаха. Изпиваха го с очи и вече предвкусваха крехкото месо. Накацаха около него, като ту се приближаваха, ту отскачаха назад при най-малкото потръпване от негова страна.
-Мамицата ви! - извика мъжа и замахна с ръка, но единственото, което постигна бе да ги подплаши за миг.
В следващия отново го бяха обградили като жива тел, от която няма измъкване. Прокълнатият се обърна по гръб и протяжно въздъхна, усетил, че това е края.
-Съжалявам, Мина, няма да успея да видя малкия. - продума сам на себе си и се отпусна.
Моментът дойде! Птиците политнаха едновременно, образувайки гъст, черен облак и го връхлетяха. Клюновете се забиваха където сварят. Разкървиха устните, откъснаха клепачите, спукаха няколко вени. Един дъвчеше някаква жила, отскубната от колянната връзка, друг поглъщаше очна ябълка. Всичко това подплатено с безспирно удрящи се едно в друго крила, които създаваха пърхаща мелодия на смъртта.
Изведнъж, съвсем изневиделица, мъжът отвори уста и изръмжа грозно и агонизиращо. Оказа се, че все още душата не е напуснала тялото му и той се събуди от нещо като сън. Само където вече не беше същия. Целия изпохапан, с липсващи мръвки, на половина сляп. Една малка част от езика му бе откъсната, крайниците обляни в кръв, а по торса имаше безброй слузести дупки. Той изгони малките проклетници от себе си и едва едва се изправи. Много добре осъзнаваше в какво се бе превърнал. Изгуби лика, но не и ума си. Опипваше пихтията, която преди бе негово тяло и изпадна в отчаяние. Погледна с единственото си око нагоре към черепа, който безметежно ставаше свидетел на цялата тази торба с кости, разпери ръце нагоре и се провикна гърлено и умолително.
-Вземи ме! По дяволите, вземи ме! Погълни ме, проклето копеле!
Но черепът така и не разтваряше огромната си паст за него, нито изпълняваше молбата му. Гарваните се спогледаха, чукнаха човки, преглъщайки последния залък и застъпваха бавно и тихо към него. Мъжът ги усети и разбра, че техния полет го е победил. Искаше да затвори очи, но не можеше, защото нямаше клепачи. Не се боеше от болката, дори не я усещаше. Просто искаше последното, което види да не е тази грозна, небесна глава. Без да сваля ръце, птиците се хвърлиха напред. Крилата им изплющяха във въздуха и се забиха в гърба му, обвивайки го в една последна гарванова прегръдка...

_________________
Мъртвата книга Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Мъртвата книга Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Мъртвата книга   Мъртвата книга Icon_minitimeПон Сеп 02, 2013 11:46 am

Автор - Паулина

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
"ТЪМНАТА РЕКА"

Водоизточника във всяка територия е от изключителна важност за оцеляването на народа. Той го снабдява не само за водоем, но помага за търговията, както и прехраната. Всяка държава мечтае за чиста река, пълноводно море, кристални езера или поне бистри потоци, в които да потопи изморените си нозе и да разхлади снага.
Найтмер разполага само с една река, чиято слава се разпростря из целия свят, но не със своята приказност, нито красота. Тъмната река, както я наричаха, бе обградена с бентовете на мистиката, която обаче вместо да привлича чужденците, ги отблъскваше. Ако за кореняците бе необятен източник на възможности, то за другоземците бе малък пъклен ад на повърхността.
В началото, съвсем в създаването, може да се каже, че блестеше с огледалното отражение на небето и с плодородие. Но с течение на годините, този блян угасна като посипана с пръски свещ и тя никога повече не пламна. Тинята и боклуците, които постоянно се сипеха вътре, отровиха дънната растителност, а с нея си отиде и рибата, като превърна Пристанищния град само в едно име без покритие. Никой не може да си нанесе по-големи щети от самите хора, а прокълнатите се постараха да превърнат този природен елемент в мрачен, с вечно черни води.
Но странно или не, тя точно такава им харесваше. Тъмнината, с която бе обвита, се превърна в опиат за изтерзаните им души и често можеше да ги видиш как съзерцават пенливите вълни или очакват завръщането на някой моряк по лодка. Тук винаги се плаваше с лодка. Реката бе и все още е много дълга, толкова, че чак края й не се вижда, но за сметка на това, не достатъчно широка, че да позволи преминаването на кораби.
Ето там седи чернокоса девойка и наблюдава собственото си издължено отражение. Погледът й е толкова замислен, че не усеща как тялото й се отпуска, теглено от някакво неусетно притегляне. Очите й сякаш не възприемат света. В тях проблясват малки искрици от водната повърхност, която толкова настъпателно я вика при себе си. Шепне името й, подканва я, изсмуква волята й за съпротивление. Тя дори не помни какво е това. Оставила го е някъде далеч заключено. Губи душата си. Единственото, което иска е да отиде при Тъмната река и да й се отдаде. Изпитва неистова нужда под кожата си да се напълни с течност. Водата протяга ръка към момичето и я улавя за глезена. От допира тя се вее като листо. И се усмихва. Трупът й се накланя напред и плисва в реката. Докато потъва, не спира да се усмихва и напява името на Създателя. Св. Себастиан го нарича и толкова желае да отиде при него, че смята, че потока ще я отведе в неговото царство. Но вместо напред, тялото й тръгва надолу. Организмът й се пълни, препълва се до толкова, че капилярите се пръсват и кръв и струйки вода избиват през очите и ноздрите. Дъната я обземат и никога повече не я пускат. Все пак ще стигне до своя Бог, по един или друг начин.
Всичко се случва посред бял ден, но никой не й помага. Никой дори не забелязва.
А там, рибар се е изправил по средата на лодката си и дърпа разпокъсана на места мрежа. По-малките рибки спокойно могат да се промушат през дупките, но той не лови риба. Единствените оцелели обитатели са речните раци и сега цяла сбирщина трака с щипки, сякаш дузина маракаси изнасят концерт. Мятаха се в клопката на въжетата, блъскаха се един в друг и току се опитваха да ги разрежат, но безуспешно. Рибарят здраво държеше своя инструмент и притегляше улова си все по-близо. Мускулестите ръце се зачервяват, вените изпъкват и най-накрая, мрежата се подава над повърхността.
Но тъкмо когато мисли, че всичко върви добре, съдбата, или нещо друго, му изиграва лоша шега. Водата под плавателния съд се бунтува, кипи и пени, а лодката губи баланс и почва да се люлее заплашително. Дъжд рухва от небето и нанася безмилостни удари върху главата и цялото му тяло. Капките са толкова остри, че сякаш пробождат кожата му като порой от болнични спринцовки. Мъжът изпуска мрежата, а раците се разпръсват подплашена на всички посоки. Те знаят какво следва. Знаят, че Тя иска поредната си жертва. Рибарят се разкрачва в неистови опити да възвърне равновесието на лодката си, но колкото повече напира, толкова повече реката го залива със студените си вълни и той се подкосява, изправя се и пак залита. В един момент, когато гърбът му е превит напред, една дървена подпора се отчупва от пироните и с бясна сила изхвърча нагоре, удряйки го право в лицето, като че контролирана от някаква невидима десница. Мъжът пада право в немирната река, която продължава да го бичува. Нападението идва ту от нея, ту от дъждовните капки, които й пригласят и подкрепят. Опитва да се вкопчи в дървото, но то се преобръща и се стоварва върху черепа му. Една част се пропуква и от нея бликва гореща, алена течност, която обагря водата за едно мигновение. Прокълнатия потъва като къс скала, изгубил всякакво съзнание, а кръвта му привлича същите онези раци, които сам бе пленил. Те го заобикалят и почват да късат плътта му. Парчета месо плуват, а по тях залепват дънни охлюви, като за втори черупки. Само след няколко минути всичко утихва. Пороят спира изневиделица, както се е и появил, а реката се успокоява. Поредния принос е поднесен и Тя е доволна.
Хората вярват, че сама избира жертвениците си. Към едни може да е настроена благоприятно, за други носи само гибел. И никой не знае критерия, по който Тя взима своите решения. Малко по малко се превръща в царство на удавници, самоубийци или произшествия и до ден днешен, ако се гмурнеш достатъчно на дълбоко, можеш да видиш стотици мъртъвци, с веещи се коси и оголени очни ябълки. Лицата на някои са усмихнати, на втори спокойни, а на трети изкривени в гротескови гримаси. Наричат ги Речните хора, които все още от време на време шепнат, предупреждавайки за приближаваща опасност....
Но историята на тази прокълната река не спира до тук. Има още една част, с която малцина са запознати, а някои от тях предпочитат никога да не са разбирали. Там, където способността на взора свършва и продължението й не може да се види с просто око, там където слънцето се скрива, а луната показва, започва същинската причина за съществуването на този "поток".
Навярно сте чували за Лодкаря на Смъртта. Знаете, онзи, който идва да прибере душата ви, след като тялото е завършило своя материален път, а вие му плащате един сребърник, ако не искате духът ви вечно да броди из речните течения, без да може да слезе на сушата. Обикновено, Лодкарят мълчи през цялото пътуване. Черната му роба закрива фигурата, а качулката ревниво пази лика му в тайна. Никой не знае как изглежда, но и почти никой не се интересува, защото са прекалено заети да тракат със зъби от страх. Стоят в края на лодката и се взират в този черен гръб, и тези тънки ръце, които в умерен такт потапят и изваждат греблото. Ако все пак, той реши да наруши мълчанието, няма да се обърне към вас, нито ще ви заговори. Ще отвори бледите си устни в телесен цвят и ще затананика някаква песен. Ще я пее сам на себе си, но думите ще са толкова разстройващи, че тръпки ще побият по безплътната ви обвивка.
Именно това представлява втората половина на реката в Найтмер. Казва се Лета - реката на забравата. Водата там съдържа частици, които веднъж попаднали в организма се сблъскват с мозъчните гънки и ги обричат на амнезия и забвение. Само една глътка е напълно достатъчна да изгубиш миналото и себе си. Веднъж отпил, се превръщаш в създание без име, години, дом, самоличност. Изчезваш, изпаряваш се и само в спомените на другите, ти си бил някой. Само по себе си, това е вид преждевременно умъртвяване, защото какво е човек без минало? Случайно или нарочно сдобил се с нея, сам си теглиш ножа и връщане назад няма. Мнозина са стигали до полуда от незнанието и собственоръчно са слагали край на живота си, предпочитайки да умрат, отколкото да се скитат в тази преизподня на хиляди въпроси без отговори. Едва шепа са продължавали наново, но съществуването им е някак си непълно, безполово, безцелно, подплатено с остатъчното чувство, че нещо липсва, нещо им отбягва.
Лодкарят това не го трогва. Той изпълнява своя вечен дълг, прекарващ душите на смъртните и без значение имат ли спомени или не, той така и не ги заговаря. За него е важно да получи своята монета. Само така е завършил до край задачата, а следващата го очаква зад завоя на течението. Кеят винаги се пълни с пътници. Той никога не е празен.
Тъмната река, със сигурност е едно от най-забележителните находища на територията. Дали ще те подведе със своята тайнственост, или ще се превърне в контрапункт на живота и смъртта, веднъж докоснал се до нея, се хипнотизираш и никога не я забравяш, освен ако тя не пожелае....

_________________
Мъртвата книга Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Мъртвата книга Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Мъртвата книга   Мъртвата книга Icon_minitimeПон Сеп 02, 2013 5:39 pm

Автор - Гергана

ГЛАВА ПЕТА
"ГОРАТА НА ЗАГАДКИТЕ"

Какво ще кажете да си поговорим? Да поговорим за страха. Пиша тези редове сам в цялата къща, навън вали студен юлски дъжд. Нощ е! Понякога, когато вятърът духа силно, електричеството изгасва, но сега всичко е наред. Е, хайде да си поговорим откровено за страха, да обсъдим съвсем рационално доближаването до границата на лудостта… дори за преминаването й. И все пак… да поговорим за страха. Няма да повишаваме тон, нито да крещим, ще разговаряме съвсем рационално. Ще поразсъждаваме върху това, защо понякога нормалното внезапно се превръща в свръхестествено.
Но какво всъщност значи нормално? Стремежа на човек да сложи всичко в рамка, да даде име на своите детски страхове, залъгвайки се, че по този начин ще изчезнат, е толкова нелепо...Изричането на името му на глас няма да спре стъпките, които чуваш зад себе си докато вървиш по улицата късно вечер, няма да секне ледената пара от устата ти докато стоиш в креслото си в някой августовски ден, а портрета на мъртвата ти съпруга те наблюдава от камината...После влизаш в психиатрично отделение и бялото се превръща в твой любим цвят, носиш го всеки ден и докато се поклащаш върху напикания дюшек си мислиш, че си се спасил...че сега хапчетата действат и са прогонили виденията и гласовете. Но ето, че става вечер и те отново се връщат, но не в главата ти, а под леглото, иззад стените, не ти остава нищо друго освен да се усмихнеш, белите ти зъби да изпъкнат в тъмнината и да извикаш:
-Здравей, мрак, стари мой приятелю.
Но има едно място, притегателна сила за всички страхове, техен дом, в който те могат да се развиват и множат, като зайци канибали. Място, на което всичко е толкова илюзорно и изкривено, че тази чудатост започва да ти се струва напълно нормална, а неговите обитатели се превръщат в прогонени от реалността чеда. Това е гората Шеридан. Името, дадено незнайно от кого, но приютяващо в себе си отритнатите, забравените, грозните и страшните...Не, не прокълнатите некромансъри, а онези, чийто кокалести ръце се вмъкват в съня ти и задушават писъците ти с възглавницата на паниката и ужаса.
Чифт червени лачени обувки престъпваха по сухата трева, бялата нощничка се закачаше в мъртвешките ръце на храстите, обграждащи горската пътека, протегнати в последен агонизиращ напън, като разделени любовници. Очите шареха любопитно и се дивяха на различни малки детайли..онова цвете, което с омайните си цветове и аромат подканваше пчелите, като изискана куртизанка и веднъж отдали се на сладострастието, те биваха поглъщани от грозната слузеста паст, криеща се под измамната опаковка. Детето имаше чувството, че цветето го наблюдава с жълтеникавите си личинки, положени в чашката му, като чифт демонски очи.
Но Ани не се страхуваше. Гласовете и бяха казали, че ако върви по тази пътека ще намери своята майка, а тя им вярваше, вярваше им безрезервно. Часът бе малко след полунощ и тя бе оставила удобното си легло понеже Гласовете отново я събудиха и й заръчаха, че е време да тръгва, че нейната майчица я очаква. Къщата й се намираше в началото на гората, където тя живееше с баща си - стария дървар.
Чуваха се странни звуци иззад дърветата, в далечината някакъв мъж ридаеше, а един писклив глас идващ от другата посока му се подиграваше с истеричния си смях/ Самотна сова изнасяше пред луната своята тъжна изповед.
Но Ани не се страхуваше и продължаваше със смела крачка напред. Гората - закрилница на живите илюзии. Пред нея на пътеката имаше поставена дървена маса с четири стола, на три от които седяха три жени, едната не се различаваше от другата, бяха напълно еднакви. Светла, чиста кожа, дълга коса с цвят на лешник и спокойни покровителски зелени очи. Но те не бяха непознати на момиченцето, та това бе нейната майчица, само където не разбираше защо не е една, а са три, но това нямаше никакво значение в момента. Детето се затича, като се препъваше в корените на вековните лесове, които сякаш се опитваха да саботират нейния бяг:
-Мамо, мамо, мамо. -викаше радостно детето.
Стигна до масата и се спря леко объркана понеже жените я гледаха някак си странно, нито една от тях не се изправи да я прегърне или да я помилва:
-Хайде, миличка, седни при нас. -подкани я едната и тя се подчини.
Жената бутна пред нея порцеланова чаша и я напълни с чайника до горе с алено червена течност.
-Какво е това? Няма да го пия. -отблъсна тя чашата.
-Пий, това е моята обич. -жените вече говореха в един глас. -Аз я пролях за теб.
-Но, мамо, това е кръв. -заяви вече малко по-уплашено Ани.
-Пий, това е моята обич, аз я пролях за теб.
Топли сълзи напираха в детските очи, това не беше майка й, беше нещо друго, което гледаше със зомбиран и празен поглед.
-Мамо, искам да си дойдеш с мен в къщи.
Но тя отново получи същия отговор...сълза се спусна по алената й бузка и надигна с горчивина чашата, като отпи голяма глътка.
-Ето, пих, сега ще ми кажеш ли къде е мама и кога ще се прибере?
Една от жените извади красиво гравирана сребърна чиния и бръкна в джоба на черната си мантия, като от него извади туптящо сърце и го постави в нея. Отново го сервира на момиченцето, а то наддаде тих стон на уплаха.
-Не! Стига! Престанете!
-Яж, то биеше само за теб.
-Няма да го изям, искам прости да знам къде е моята майка. Ще ми кажете ли? -говореше през сълзи Ани.
-Яж, то биеше само за теб. - отговаряха механично жените, а празните им погледи бяха вперени някъде в пространството.
Доверчиво по детински, момичето хвана органа и гризна част от него.... как да знае, че това наистина е сърцето на собствената му майка. Оцапано в кръв детето отново попита:
-Кажете ми сега, къде да я намеря!
Жените се спогледаха и бледите им ръце се вдигнаха в невероятен синхрон, посинелите им нокти се впиха в лицата им и започнаха да разкъсват плътта, да я късат и да я трупат на масата, виждаха се сухожилия, вени, кости и мускули, но те късаха ли късаха, като гладни псета, все едно искаха да се отърват от целия този товар.
-Тя даде всичко за теб, семето й потъна в почвата. Тя даде всичко за теб, семето й потъна в почвата. -повтаряха с монотонния си глас, докато продължаваха да скубят месата си и да ги хвърлят напосоки, оставайки накрая голи скелети.
Ани разбра, че нищо няма да научи и ридаейки се изправи, като побягна отново по пътеката. Тичаше без да спре, без да се оглежда или да се ослушва, препъваше се в корените, падаше и отново се изправяше. Нощницата й вече не се закачаше в клоните на храстите, а направо черни ръце я дърпаха, за да спрат нейния бяг. Тя искаше и вярваше, че ще я намери, надяваше се. Надеждата е нещо хубаво, може би най-хубавото, а хубавите неща са безсмъртни!
Стигна до една поляна и реши да спре за да си почине, краката вече не я държаха. Луната осветяваше мястото, а по лъчите й се спускаха сребърни прашинки. От някъде долиташе мириса на лавандула, досущ толкова успокояващ колкото майчината милувка, за която Ани толкова копнееше.
Излегна се на влажната трева с разперени ръце като пеперуда и се загледа в мъждукащите звезди над нея. Същите тези звезди се криеха и в храстите, но не сребристи, а кърваво червени и враждебни. Какво бе това място и защо никой не я бе предупредил, че е толкова опасно? Къде щеше да търси? Гласовете вече бяха замлъкнали и не я напътстваха. Бе изгубена....
-Изгуби ли се, злато? -долетя глас от храсталаците и детето се изправи сепнато и готово да се защити.
Но насреща й излезе красива девойка с бяла като луната кожа и черна, като нощ коса. Тялото й бе жилаво и стегнато, като на хищник, но чертите нежни и изваяни. Тя отиде и седна до Ани, и я прегърна през рамото, все едно бяха стари приятелки.
-Не бъди тъжна, кажи сега какъв е проблема?
Детето се отпусна и реши, че може да й има доверие.
-Търся майка си. Гласовете ми казаха, че е някъде тук, но аз така и не я намирам.
-Замисляла ли си се, че това е едно доста опасно място и може да й се е случило нещо?
-Какво искаш да кажеш? -сбърчи вежди Ани.
-Мисълта ми е, че дори на големите, които са силни и умни им се случват беди понякога... -тя говореше с галантен глас и се замисли как да й обясни, като погледна към небето. -Понякога, като им се случи нещо се превръщат в звезди.
–Искаш да кажеш, че мама може да е умряла? Така ли? Не ме мисли за толкова малка, че да не разбирам...
-О, мъничето ми, аз знам, че си умно дете и разбираш.
За пореден път Ани се разплака, а жената я прегърна майчински и започна да я милва по главата.
-Недей, съкровище, недей да плачеш, всичко ще се оправи!
-Искам мама!
-Аз мога да стана твоя майка.. -изрече непознатата и чифт остри кучешки зъби се показаха през устните и.
Малката ги забеляза и се отдръпна изплашена.
-Не се страхувай, миличка, няма да боли. Обещавам, ще бъдем заедно завинаги! -тя направи опит да я улови с ръката си, но детето се претърколи, изправи се и започна да бяга.
Имаше чувството, че се слива с вятъра, толкова бързо тичаше, но не искаше да спре, беше я страх, че ако го направи жената-вампир ще я направи свое дете. Беше ясно, на никой не можеше да се довери в тази омагьосана гора, всички я дебнеха, а зад храстите всеки момент можеше да излезе нещо или някой, който да сложи край на краткия й живот. Но докато навлизаше все по-навътре, където звуците вече започваха да стават странни и плашещи, а сенките се движеха като змии по земята, една кокалеста ръка я сграбчи и я придърпа към едно дърво. Ани изписка на умряло, но устата й веднага бе запушена.
-Шшт, чедо, ще те чуят. -каза глас идващ иззад нея. Звучеше като скърцане на стара дървена врата.
Тя се извърна съвсем бавно и забеляза, че я е обгърнало едно дърво. Високо чак до нощното небе и дебело. Имаше очи, които представляваха две хралупи, а устата му бе направена от паднала светкавица, която бе оставила след себе си грозна цепнатина.
-Знам къде е майка ти... -каза дървото. -Няма да те нараня, вярвай ми.
Този път нещо й подсказваше, че наистина може да се довери, почувства го в скърцащия му тембър.
-Кажи ми. -изплака Ани.
-Не мога, те ще ни чуят.
-Добре, тогава ме заведи, моля.
-Аз няма да те заведа, но някой друг може да го направи.
-Кой?
Дървото повдигна един от клоните си и посочи надолу към пътеката. По средата й стоеше красив бял еднорог, а тялото му бе обвито в сребристо сияние.
-Дух знае къде е майка ти. Отиди и се качи върху му.
Растението пусна момиченцето и то запристъпва към коня, обърна се и се усмихна.
-Благодаря ти! -след което продължи.
Следващия път когато я видя, тя изглеждаше по коренно различен начин.
Ани се качи на коня и той запристъпва бавно по пътеката, беше толкова мек и удобен, че тя се излегна върху му и потъна в сладка дрямка. Нямаше представа колко дълго е пътувала, но се събуди понеже усети, че еднорогът бе спрял. Тя сънено потърка очички, слезе и се заоглежда, бяха заобиколени от дървета в чудновати форми, но не виждаше майка си.
-Къде е мама, конче? Дървото каза, че знаеш.
Той изцвили и посочи с рога си една върба, но не каква да е върба. Ако се вгледаш ще различиш в нея женско тяло, извило скръбно ствола си, а зелените клонки, бяха косата, която жално галеше един поток. Дори под тази форма, Ани успя да разпознае своята майчица, за миг се натъжи, но после се усмихна широко и се затича към нея.
Обви я с малките си ръчички и дървото се раздвижи.
-Дъще!-проговори то с гласа на майка му, да, това беше наистина тя. -О, Ани! Малката ми, Ани! Колко ми липсваше.
-И ти ми липсваше, мамо! Много!
Двете не си казаха нищо повече, просто стояха прегърнати.
-Няма да те пусна никога повече! -отвърна майката.
В този момент малката се почувства странно, усети как тялото й се видоизменя, ръцете се превръщат в дебели клони, обвиващи ствола на майка си, косите и се превърнаха в ситни върбини. Семето й потъна в почвата, сега всичко стана ясно.
Дори сега да минете оттам, ще забележите две върби, едната във формата на млада жена, а другата на малко дете прегърнало майка си. Имаше още много като тях, още много, които гората бе подмамила по един или друг начин и ги бе направила част от своята малка, откачена армия.
Но да се върнем отново към страховете, искате ли, за страховете и децата? Нито едно дете не може да победи тези страхове, но Ани го направи. Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни, за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали — само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче от шипков цвят върху капака.

_________________
Мъртвата книга Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Мъртвата книга Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Мъртвата книга   Мъртвата книга Icon_minitimeПон Авг 04, 2014 8:14 am

Автор - Паулина


ГЛАВА ШЕСТА
"ЛЕДЕНАТА КРАЛИЦА"

В полумрака на зимата всичко затихва, сякаш Себастиан е протегнал сивата си ръка от дълбините на земните недра и собственоръчно е уловил потока на времето. Като забучена с карфица муха, така и сезонът замира. Зимна дрямка наляга територията и я обковава в оковите на статичността. Шумотевицата се превръща в далечно ехо, като пътник, който е заминал без да се сбогува с никого. Зимата в земите на прокълнатите винаги е тиха, някак изкуствена. Погледнато от страни, ти прилича на човек с лепенка на устата, запечатана за следващите месеци. Ситните снежинки се посипват по поля и пътеки, мъглата всяка сутрин те посреща за "добро утро", а гарвановият крясък се увеличава. 
Зимата на дванадесетата година от създаването на територията обаче, беше различна. Доста нетипична и сурова за равнинния релеф. Снегът падаше на парцали, без почти никаква почивка и натрупалите преспи стигаха чак до бедрата. Въздушните течения бяха толкова сухи, силни и смразяващи, че шибаха лицето като камшиците на Тартар. Честите бури се видоизменяха във вихрушки и имаше дни, в които не можеш да прекрачиш прага на собствения си дом. Капаците на прозорците постоянно бяха затворени, покривите на къщите натежаваха от натрупалия сняг, а цепениците в камините пукаха и цвърчаха, сякаш водеха война с бушуващия климат отвън. Така или иначе бедната реколта, замря напълно. Дори гората изгуби своя блясък и често можеше да се видят скършени, изпопадали клони, а на места дори изтръгнати цели дънери, които едва се държаха за корените, като счупена врата за ръждясалите си панти. Шубраците бяха пълни с животински трупове и някой друг човешки череп. Смразяваща кръвта зима. Първата и последната такава, която Територията е преживяла. 
И тук идва въпросът "Каква е причината?". Такава имаше, но нито бе в природните условия, нито наказание от боговете. Земята се бе превърнала във втори Корнор, а същината на тази промяна се криеше в една малка, дървена къщурка насред свързващия път. Тя бе малкото царство на една жена без име и без възраст. Можеше да е на четиридесет, а със същия успех и на двадесет и три. Лицето й бе прекалено порцеланово, като бял чайник, че да отброиш точните лета на живота й. Кожата бяла, гладка, чак лачена, като слонова кост. Очите малки, свити и злобни в своя стъклен син отенък. Като прозрачни джаменки. Блестяха като син неон. Косата дълга до таза, толкова светлоруса, че чак се сливаше с тази кожа и тези очи и ако я погледнеш от далече, ще се затрудниш да различиш къде започва едното и къде свършва другото. Дали бе красива, бе трудно за определяне. Тази керамична хубост, изваяна като от гипс-картон понякога привличаше, а понякога отблъскваше окото. Но нямаше никакво значение. Зад цялата тази фасада стоеше една единствена дума - Вещица!
Вещиците не бяха на почит дори тук, защото за разлика от праволинейната кръв на различните прокълнати, тяхната не бе нито сбор от трите, нито четвърта такава. Те разчитаха на странични спомагателни, на знанията на другите, на проклятия и заклинанията от старите книги, и магията им бе прекалено неопределена, затова се считаше за забранена. Още повече, защото за техните услуги трябваше да си платиш.
Затова Вещицата обитаваше своята къща, която с времето щеше да се превърне в убежище и на други като нея, и бълваше своята чума над света, на който толкова се сърдеше. Сърдеше се, че е пренебрегвана, че не е призната за истински виртуоз на тъмното изкуство. Сърдита на хората, които я заклеймяват и на всичко, което я заобикаля. Затова реши да залее този свят със своята проказа и да го накаже за своеволието на личното му мнение. 

Да усвоиш елемент, който не ти е познат, който дори не пребивава в твоята територия е нещо почти непосилно за обикновен човек, бил той и вещица. Цената, която трябва да платиш е твърде скъпа, твърде рискована и твърде гибелна. Но тя бе готова да поеме тази цена, да я плати с кръвта си и нищо нямаше да я отклони от пътя й, колкото и истеричен да бе той. Да, тя бе пропита с мириса на истерията, на вглъбяването, стигащо чак до полуда. Всяка една мисъл се въртеше около основната цел, всяко едно действие. И затова слухтеше. Слухтеше дълго, цели месеци. Търсеше, проучваше, изучаваше и дебнеше своята жертва, своят проводник, който щеше да й помогне, без дори да го желае. 
Всеки ден в страната навлизаха търговци и купувачи от съседните територии - пустинници, планинари, магове. Точно такъв й трябваше. Млад, бял и невинен, елементалист, който ще й предостави своята вода или по-точно своя сняг. В един от мъгливите дни, точно такава ескорта от чужденци пристигна в Найтмер за размен на отвари и билки. Чиста търговия без проблеми. Това очакваха другоземците, но ако за повечето щеше да бъде така, то за един определен, нещата щяха да се развият в много различна, недоброжелателна насока. Мъжът бе на не повече от тридесет. Достатъчно млад, че кръвта му да е буйна и силна и достатъчно възрастен, че да е усъвършенствал стихията до едно стабилно ниво. 
Покупко-продажбата не продължи дълго. Маговете се стараеха да са възможно най-дипломатични и бързи, без излишни приказки, за да си тръгнат час по скоро от това мрачно, студено място. Избираха, плащаха, разменяха и готово. Парите бяха прибрани, стоката натоварена, а всички доволни.
Но от края на улицата едни кристално сини очи наблюдаваха тази гледка и почти проблясваха на дневната светлина. Стъклената им орбита се бе впила в искания от нея мъж и сякаш го пробождаше с този поглед. Качулката скриваше почти цялото й лице, но тези очи и керамичните, плътни устни, се открояваха като мастилено петно на светъл пергамент. Тя докосна с пръсти долната си устна, издиша струйка въздух, който бе наситен с едва забележими сребърни частици, после изпъна длан и духна дъхът си като въздушна целувка. Той политна като сребърен вятър, движещ се хаотично, в красиви извивки, заобикаляйки всеки ненужен й и стигна право до желаната дестинация. Разля се като прашец в лицето на чужденеца и той се спря на място. Изражението му се промени. От сковано, леко неудобно, че е тук, се отпусна, мускулите се смекчиха, погледът почти се замижи. Една замечтана усмивка се разля по устните му и той се обърна по посока на ъгъла, от където идваше този благоухаен аромат. А там седеше най-прелестното създание, което бе виждал някога. Висока, бледа, толкова красива. Мъжът изпита това, което се нарича любов от пръв поглед, но някак натрапена, загнездена в теб. Въпреки всичко, краката му тръгнаха машинално, едвам отлепяйки се от калдъръма, право към жената на неговите фантазии. Изглеждаше му перфектна, напълно перфектна. Без нищо в излишък, без нито една бръчка, тик, бенка или каквото и да е друго. Истински шедьовър на съдбата.
Тя протегна ръката си и помилва бузата му.
-Как се казваш, момче?
-Лукас Тир...
-Шшшттт... - положи показалец на устните му. -Фамилията ти не ме интересува.
Жената почна да заотстъпва, като не спираше да го приканва с длан, като че го водеше с невидима нишка.
-Ела с мен, Лукас. Ела при мен. Ще ти доставя най-голямата наслада на света. Само ме последвай.
Подвластен на магията й, магьосникът закрачи, стъпка по стъпка, приближавайки се към тази нирвана. Пътят им продължи в мълчание. Непознатата вървеше тихо пред него, а той все така бе впил взорът си в изящния й гръб, който дори закрит с плаща, пак загатваше за нежните си извивки. 
Когато най-накрая стигнаха къщата и белокосата открехна вратата, мъжът бе напълно в нейн плен и бе непосилен за каквато и да е съпротива. Тя го хвана за ръката и го преведе през стаите, стигайки до последната. В нея имаше единствено едно легло, а около него наредени в кръг запалени свещи, като одър за жертвоприношение или правене на любов. 
-Хайде, Лукас...
Керамичната хубавица го постави на леглото и започна да разкопчава дрехите му. При всяко копче продължаваше да го омайва със сластни думи и да изгаря вътрешностите му със змийски поглед.
-Вечно щастие...Вечна любов...Вечно здраве...
Останал гол, жената се надвеси над него и почна да целува гърлото, гърдите, корема му, като не спираше да говори.
-Вечна страст...Вечно богатство...Искаш ли ги...
Целувките й изгаряха кожата му като ръжени.
-Да... - простена чужденеца. -Да...искам ги...
-Ще бъдат твои.
Ръката й се плъзна по завивките, изваждайки една сребърна кама изпод дюшека, но той не я видя. Бе толкова сляп, сляп за тази богиня, че не възприемаше нищо. Единствено гласът й достигаше до ума му. 
-Ще ги имаш...в отвъдното. А аз ще имам силата ти.
Стоманата изсвистя в затъпения шум и се заби право в ключицата. Кръв бликна като фонтан от сънната артерия. Сподавени хрипове, червен бълвоч, изливащ се от устата, а после тишина. Острието продължи все надолу, като че режеше масло, а мирисът на метал огласяше помещението като най-скъпия и сладък парфюм. Безименната взе един бокал и го постави под ножа. Кръвта на клетника се стичаше в него като тъмно, наситено вино, докато не го изпълни догоре. 
Веднъж приключила с това, тя се изправи, напусна къщата и застана пред прага, оглеждайки околността. Времето за нейното наказание дойде. Една доволна усмивка се прокрадна по лика й. За първи път показваше каквато и да е емоция. Надигна бокала и изпи течността на един дъх. Усети как живителната енергия облива органите й. Топлината милваща дробовете. Природата заливаща сърцето. Чувстваше се преродена. Бокалът падна на земята, а тя вдигна глава право към небето и разтвори широко ръце, сякаш искаше да го прегърне. 
-Ти земя и вие елементи на сътворението. Ти вода, създателко на всичко свято, всичко чисто и непорочно. Ти, която даряваш живот, но отнемаш души. Ти, повелителко на хоризонта. Ела при мен! Аз ти заповядам, стани част от мен. Влей се в моята утроба, изчисти този свят от мръсотията. Дай ми силата си! Дай ми мощта си! Използвай ме, позволи ми да те използвам! Бъди моя майка, моя закрилница и мой роб! Дай ми мощта си!
Гласът й кънтеше като хиляди камбани, гърлен, басов, разтрисащ почвата. Вятър забрули и отметна качулката, като разпръсна косите й на всички посоки. Колкото повече нанизваше своето заклинание, толкова повече атмосферните влияния се променяха. Въздухът се изстудяваше, небосвода се прочистваше от всякакви облаци, стигайки до кристален, а в следващият миг се разцепи. Малки снежинки западаха от него, които с всяка следваща ставаха все по-големи, по-твърди и по-нетипични. Пронизващият й смях се разнесе в унисон, а снегът посипваше ли посипваше, затрупвайки всичко що свари. Щеше да замрази тази земя, заедно с всичките й обитатели, а после да излезе и да наблюдава ледените им трупове. Щеше да чупи крайниците им, да пронизва лицата им, да си направи пиршество и да се смее. Да се превърне в единствената Ледена Кралица!

-По дяволите, на това трябва да се сложи край!
Тежкият му юмрук се стовари върху дървената маса и я разтресе, бутайки чаши и чинии на земята. Трясъкът от счупен порцелан се разнесе из стаята, но никой не му обърна внимание. Всички погледи бяха насочени към един единствен мъж, открояващ се на фона на всички останали. Силната му, здрава структура бе нетипична за този район, но мъжът бе кореняк до мозъка на костите си. Личеше си по хищническия поглед, заострените като резци зъби и едрото окосмяване по продължението на ръцете. Самаил Нероу беше един от първенците на територията по това време и сега той, както и останалите с този пост, се бяха събрали, мислейки как да се измъкнат от кашата. Зимата всекидневно взимаше нови и нови жертви и ако положението продължаваше така, до няколко месеца можеше и да няма Територия на Прокълнатите. 
-Какво открихте? - попита един от старшите, обръщайки се към новодошлите, двама младежи, видимо запъхтени и изморени.
-Засякохме голям поток от енергия от една привидно безлюдна къща, намираща се на главния път. Но нещо пречи да я доближим. Сякаш невидима бариера ни отблъсква.
Очите на Нероу се свиха при чутото. Мозъкът му превърташе всички познания и спомени за къщата, докато накрая не се свиха още по-злобно.
-Вещица!
-Моля?
-Дом на вещица. Мръсна проклетница! Значи тя е причината.
-Силите на вещиците са неопределени, не знаем как да се изправим срещу тях.
-И да я оставим да ни убие един по един ли? Това ли предлагаш, Маркъс?
-Просто казвам, че е неразумно да прибързваме. Трябва да измислим план.
Едрият мъж се изправи от мястото си, пренебрегвайки съветите на колегите си и се отправи право към изхода.
-Самаил, чакай, къде отиваш?
-Вие си мислете плановете. Аз отивам да сложа край на жалкото съществуване на тази пачавра.
Вратата се тресна гръмко след него, оставяйки първенците на града в своето притеснение. Самаил Нероу отдавна имаше амбицията за по-висок пост, не, за най-високият и ако чрез търпение не ставаше, то щеше да стане чрез груба сила и доказване на народа. Една жена нямаше да го уплаши и той гордо и смело се отправи към унищожението й. Беше известен с жестокостта си и за пореден път щеше да я покаже на обществото, този път избавяйки го от сигурна гибел. 

Нощта беше тиха, безлюдна и бяла. Прекалено бяла. Снегът се сипеше, образуващ цели хълмове от лед, а вятърът плющеше лицето му безпощадно и грубо. Наблюдаваше домът й вече от два часа. Прозорецът все така светеше от запалената камина, а носът му долавяше миризмата на мърша, разложено човешко месо и смърт. Стоеше и чакаше. Дебнеше като диво животно. Ирисите му светеха на навлизащата тъмнина, но чакаше. Само едно нещо, нещо определено, което ще отприщи цялата му мощ в истинския си блясък. Не трябваше да търпи дълго. Само след минути неговата господарка се показа и озари тялото му. Луната изгря в цялата си прелест и даде старт на трансформацията му. Лицето се издължи в продълговата муцуна, завършваща със здрава обратна захапка. Кожата му се покри с наситена тъмно сива козина, ноктите се изостриха, а ръцете отдавна бяха загубили първоначалната си форма. Върколакът стъпи на четири лапи и вирна нос право към къщата. Долови още толкова много нюанси, които бе пропуснал преди малко. Озъби се, а по продължението на резците се стече слюнка, капеща в рохкия сняг. Стъпките му оставяха следи в преспите, но никой не го забелязваше. Бе тих като гроб и прецизен като природна стихия. Това бе неговата държава и нямаше да позволи на една незадоволена кучка да му я отнеме. 
Вече стигнал до прага, се насочи към прозореца, повдигна се на задни лапи и се загледа вътре. На масата спокойно седеше безименната порцеланова хубавица и съзерцаваше един пламък от камината. Топлеше се, защитена от творението си, за разлика от всички останали. Зад нея на леглото си личаха останките от едно време цял мъжки индивид, който сега се разлагаше бавно, но сигурно. Звярът се озъби още повече, а омразата му нарастваше с всяка изминала секунда. Копнееше да я разкъса, да вкуси месото й, да погълне кръвта й, само и само да я заличи от този свят, заедно с гнусната й поквара. Без да чака повече, слезе на земята, отстъпи на два метра, затича се и скочи право в прозореца. Стъклата се посипаха по вътрешността на къщата, а прокълнатата стъписано стана от масата, хващайки една кама за самозащита. Подобието на вълк нямаше дори драскотина. Стоеше пред нея ръмжейки заплашително и следеше всяко едно нейно движение. 
-Тук си да ме убиеш, нали? - попита спокойно тя, напълно сигурна в силите си.
Един кучешки вой бе достатъчен отговор, затова тя стисна още по-здраво ножа и замаха право напред. Животното отскочи бързо и ловко, избягвайки атаката, заставайки странично от нея, толкова изневиделица, че русокосата загуби представа за реалност, грешка, която й костваше живота. В следващият миг, върколакът се нахвърли върху й, събаряйки я на пода. Камата изхвърча чак в ъгъла, а вещицата се опита да закрие лице с ръцете си. Напълно безуспешно. Острите зъби се забиха в гръкляна й, карайки кръвта да рухне из ведро от сънната артерия. Магьосницата наддаде агонизиращ вик, който биваше заглушен от множеството хрипове, излизащи от гласните й струни. Звярът хапеше където свари, разкъсвайки плътта й. Лицето, раменете, гърдите, а тя притихваше, притихваше, докато накрая замря с широко отворени, изцъклени очи и почти бели кичури, изцапани с червени пръски. Вълчакът слезе от нея и се трансформира в човешкия си образ, неспиращ да я наблюдава. Студенината в очите му бе покъртителна и можеше да се сравнява само с тази навън. Той се наклони, хвана я за косата и затлачи безжизнения й труп към вратата. Озовали се вън, захвърли тялото в преспите, там където му е мястото. С нейния живот си отиде и магията на чуждоземеца и само след няколко мигновения снегът престана да вали. Вятърът спря своя непристоен, нетипичен брод, а мъглата проби, възвръщайки господството си. Самаил огледа заобикалящата го територия и се усмихна самодоволно. Съвсем скоро всичко това щеше да бъде негово. Усещаше го, както усещаше, че до седмица снегът ще се разтопи и ще напои закоравялата почва под нозете му. 
Така и стана. След седмица жестоката зима си замина, а природата възвърна нормалния си ритъм. Нероу бе обявен за герой и спасител, а кандидатурата му за водач на държавата бе вдигната и изглежда всички щяха да го подкрепят. По тези времена, той бе най-силния и властен човек, а само след месеци щеше да седне и на предводителския престол, взимайки цялата страна под лапата си. От тогава вещиците бяха заклеймени още повече, правата им осакатени до минимум, залавянето им често явление, а изгарянето им на кладата още повече. Настъпиха бурни години, за които си заслужава да отделим повече внимание и да се потопим в управлението на Първият Лидер!

_________________
Мъртвата книга Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




Мъртвата книга Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Мъртвата книга   Мъртвата книга Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Мъртвата книга
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Имало едно време....-
Идете на: