Вечерта напредваше своя брод, съпътствана от мелодията на вой на чакал, удрящ се в стъклата вятър и някоя друга улична шумотевица, носена с песъчинките, която в замъка заглъхваше и се превръщаше в далечно ехо. В града животът кипеше, но тук спокойствието преобладаваше и собственикът на домът нямаше никакво намерение да прекъсва този покой. Мирисът на старо вино дразнеше ноздрите му, които се разширяваха при всяко вдишване на тръпчивата напитка. Книгите го гледаха и сякаш бяха достатъчни събеседници, доста по-добри от тези, които може да си набави в някоя кръчма или изискан ресторант, в който щеше да вечеря с кого? Най-вероятно сам, а ако е късметлия, майка му щеше да му прави компания. Не, че не обичаше да излиза. Не се водеше отшелник, но все пак предпочиташе да не хаби времето си за ненужни персони, които се въртяха около него само заради богатството му. Да си един от най-заможните жители в държавата не винаги е добродетел. Намираш се заобиколен от използвачи, интриганти и псевдо госпожици, които играят ролята на дами, но веднъж свалили грима се превръщат в поредните пачаври без капчица покритие. Говореха изискано, кискаха се, покланяха се в реверанс и пърхаха с малките си ветрила, но вътрешно мислеха само за едно и също - как да го вкарат в леглото, да го дарят с най-страхотното ебане в живота му, а той току виж, взел, че се влюбил. Колко глупави бяха само! Нашият герой може да е израснал като полусирак, може да е бил беден и мърляв, но никога празноглав. Умееше да преценява хората и да вижда кои наистина си заслужават и с кои трябва да се държи сурово и студено, за да не му влязат под кожата и в крайна сметка, излезнат с номера "Приятелю, имам нужда от услуга" или "Затънал съм до гуша, ще ми отпуснеш ли заем?". С други думи, Тинрод Естен бе начетен, млад мъж, който разбираше това онова, всичко благодарение на закрилника си, който вече не бе сред живите.
Цялата тази идилия обаче не можеше да продължи вечно, защото както навсякъде, така и тук, краят дебнеше от страничния ъгъл, пък бил той и за нещо толкова обикновено. На вратата се почука два пъти и без да чака позволение, никога нямаше нужда от такова, в библиотеката влезе иконома на замъка, останал от стария Естен. Верен, лоялен и предан, възрастен мъж в своите късни петдесет. С все така колосана черна коса, както от преди години, грижливо зализана назад, като дори един косъм не изпъкваше. Бе подредена с такъв перфекционизъм, че чак да се замислиш дали няма толкова много вакса, че просто се е втвърдила в тази форма.
-Извинете, че ви прекъсвам милорд!
-Какво има, Морт?
Мортимър, който от години не бяха наричали с цялото му име, уважаваше и обичаше младият господар, почти толкова, колкото и старият си работодател, затова и остана до него, твърдо решен да се грижи за къщата вместо него. Живееше добре според неговите стандарти и никога не се оплакваше, а от отсрещната страна намираше опора, дом и уют, който Тинрод му предоставяше без грам съжаление.
-Братовчед ви е тук.
Лицето на белокосия помръкна. Едната му вежда едва потрепна, а ръката му замръзна, изпъквайки вените по пръстите си. Той остави чашата на страничната масичка и със сух тон заповяда.
-Кажи му да влезе.
-Да, милорд. - поклони се иконома и напусна стаята.
Да, дойде време и за роднинската връзка. Въпросния братовчед му бе по бащина линия. Въпреки, че никога не са били особено близки, да не кажа изобщо, двамата все още поддържаха отношения и то най-вече професионални. Когато на Тинрод му трябваше нещо, той го търсеше от братовчед си, а той на свой ред получаваше известна комисионна за труда си. Такава бе връзката им и те предпочитаха и за в бъдеще да си остане по същия начин.
Сега, един по-нисък, леко набит мъж, приближаващ тридесетте, с червендалесто, безлично лице, едра челюст и кафява коса, премина прага на библиотеката и се спря до загасената камина.
-Здравей Род!
-Лекс! - изправи се белокосия и се извърна към посетителя си както е по етикет. -По работа ли си дошъл?
-Всъщност не. Реших, че е добре да видя малкия си братовчед. Макар че ти нося малко информация.
Веждата на Естен се повдигна в очакване, но изражението му оставаше все така сдържано.
-Каква е?
-оар пак предлага да купи дракона....
-Не!
-Дава добри пари.
-Имам предостатъчно пари. Флейм не е за продан.
Брюнета въздъхна, но не възрази.
-Знаех си, че така ще кажеш.
-Какво друго?
Тук вече, лицето на посетителя придоби една злорада жилка, хитра и интригантска, сякаш най-доброто те първа предстоеше.
-О, това ще те заинтригува. В долния град се говори, че Лука е отвлечена.
-Как така?
-Ей така! Май са шейпшифтъри от Найтмер. Но никой няма доказателства. Носят се слухове, че е събрана елитна група от убийци, които я търсят.
-Ти от къде точно разбра всичко това?
-Братовчеде, знаеш, че не издавам пиленцата си.
-Тогава от къде си сигурен, че е истина?
-Защото това пиленце е доста надеждно. Едно такова червенокосо, червиво с пари, обича хазарта и печалбата. Сещаш ли се? - намигна му той.
Нямаше нужда от имена. Жокерите бяха достатъчни, че Естен да се сети за кого говори.
-Ясно.
-Ако тази демонична ковачка не се завърне никога, това може доста да отвори пазара, а! Трябва да си доволен.
Синеокият красавец не отговори на това подмятане. Що се касае за него, демона не му бе близка, но от друга страна не й желаеше злото. Идеята, че някой е нахлул в земите им без да ги забележат бе по-притеснително от липсата на едно от създанията на Себастиан Дантес.
-Щом са събрали екип от базата, значи ще я намерят.
-Ти пък си много сигурен! Все базата, та базата. Прекалено много я величаеш.
-А ти прекалено малко.
Род се извърна, взе чашата си и отпи една голяма глътка от лекия алкохол. Гледаше право напред, но Лекс забеляза, че погледа му е замислен. Не за първи път го виждаше такъв.
-Все още ли смяташ да се запишеш там?
-Да. Още утре!
-Утре? Стига бе човек. Това е лудост. Нали си имаш тренировъчна тук? Може да си мяташ оръжията по цял ден.
-Да, но нямам учител. Моя умря ако не си спомняш.
-И да не мислиш, че там ще те научат на нещо? Каква е ползата да си асасин изобщо? Те живеят по-кратко и много често, вместо да убиват биват убити.
-По-добре от информатор, който се страхува от собствената си сянка цял живот.
-Може би, но поне за сега никога не съм попадал в опасност.
-Сигурно си много горд.
Гостът се намръщи, свъси вежди ядно, но сдържа гневът си.
-Ти си глупак, Род. Прави каквото искаш. Твоя воля, ти ще береш кахър накрая.
С тези думи, посетителя се обърна и махайки нехайно с ръка напусна библиотеката, както щеше да напусне и замъка след няколко минути, изпратен от така грижовния иконом. Хубавеца остана сам с мислите си, които се блъскаха от миналото му, през подготовката от страна на протектора му, през неговата смърт и чак до този момент. Дали постъпваше правилно? Дали не се бъркаше? А как можеше да знае? Бъдещето не бе предначертано, той сам можеше да го гради с тези две ръце, които не се страхуват да хванат меч. Гледайки ги, той стисна юмруци и присви очи.
-Наистина защо държиш толкова много да отидеш в базата?
Един грапав, но женствен глас го върна в реалността и когато отвори очи, мъжът съзря майка си, която стоеше под касата на вратата и го наблюдаваше спокойно, но изпитателно.
-Лекс е идиот, не заслужава твоя отговор, но аз мисля, че го заслужавам.
Жената пристъпи и хвана ръката на сина си, чийто жили все така настъпателно изпъкваха.
-Няма да те моля да премислиш, нито ще те разубеждавам. Искам само да съм сигурна, че това е което желаеш. Знаеш, че не можеш да го върнеш от мъртвите. Никой не може.
-Знам!
-Тогава защо?
Вятърът за пореден път забрули по прозорците, сякаш създаваше умишлен съспенс на финалната права, а чифт меки очи се забиваха в неопетненото от бръчки и старост лице и откриваха в него нещо, което й бе толкова познато. Нещо, което самата тя носеше, с което се гордееше, но и от което леко се боеше.
Заглавие: Библиотеката 
Нед Юли 07, 2013 1:55 pm