ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Спортния център

Go down 
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeСря Юли 31, 2013 9:44 am

Сградата е огромна и се намира на края на главната улица на града. Изградена е от бял мрамор, а вътрешността й кипи от живот и чистота. Разделена е на много зали за различни видове спорт, като почнеш от плуване, преминеш през фитнес и бойни рингове, йога и аеробика, гимнастика, тимови игри, та стигнеш до откритите зали за първенства и състезания. Мястото разполага и със съблекалня с душове, за след всяка тренировка и вътрешно кафе за разхлаждащи напитки, тонизиращи течности и протеинови шейкове. Не се сервира алкохол! Всеки който иска да се погрижи за духа и тялото си или просто иска да се наслади на поредния турнир е добре дошъл.

_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeСря Авг 14, 2013 10:33 am

Почувствах истинско облекчение, че отново съм в движение и насаме със себе си.
Улиците бяха пълни, парковете, магазините... народ, народ, шум, разговори, смях.
И там, някъде сред тях- аз.
Трудно е да търсиш нещо във все още непознат град, когато не искаш да питаш никого за посоката.
"Сам ще си го намеря!" Звучах като дете, което всичко иска да прави само- като големите! Независимо и можещо... Голям катил съм понякога, честно! И ето, все пак помнех как Паркър каза, че центърът се намира в края на главната градска улица... Тя лесно се познаваше- двойно по- широка, тройно по- населена от пешеходци и файтони... ама в кой край? Това дали да отида, както се бяхме разбрали снощи, изобщо не подлежеше на дискутиране- първо: аз съм го помолил; второ: бях напълно искрен в молбата си; трето: щях да докажа, че не съм бил твърде пиян, че като отрезнея да се отметна или да забравя за това.

Не исках да закъснея, така че все пак питах за посоката. Оказа се, че се бях запътил към правилния край.
Сградата се оказа семпла откъм екстериор, изградена от блестящ мрамор, огромна! Внушителна! Строг вид, присъщ за основния стълб в спорта- дисциплината. Пристъпих бавно вътре, за да мога да огледам всяко кътче. Идеална подредба, чистота и организация. Душата ми ликуваше при такава педантичност- просто се чувстваш, че си попаднал на точното място. И пак нямаше да се размине без питане- беше наистина огромна сграда.
- Прощавай, търся Паркър Хуч. Къде мога да го намеря?- татуираният тип, към когото се обърнах, ме изгледа... странно... при този въпрос. Сигурен бях, че към когото и да се обърна, ще знаят къде е боксьорът.
- Търсиш Хуч? - усещах, че иска да се захили- беше една глава над мен и ръката му беше два пъти колкото моята. Това никак добре не ми се отрази на мъжкото самочувствие, нали се сещате... Е, имаше и хора, трениращи такива спортове, че по телосложение бяха като моето (наистина имаше доста богат арсенал от хора тук), но бас държа, че правеха всичко възможно да променят визията си... Аз по принцип си се харесвах, ама...
Татуираният видя, че не се шегувам и посочи една открехната врата в дъното на коридора. Това беше. Не му благодарих с нищо по- различно от едно кимване и поех натам. Ух, че весела работа....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeСря Авг 14, 2013 2:01 pm

Спортен дух! Какво по-добро от това? Често хората, които се отдават на фитнес са дразнещи, защото постоянно говорят колко кила са качили, какви добавки са взели и каква нова серия са научили от инструктора си. Адски дразнещо. Но такива са посредствените спортисти, които разчитат повече на чужда помощ посредством прахове и вредни за здравето субстанции. Истинския спортен дух е нещо много по-различно. Той е широк, разлистил крилата на душата и съзнанието си. Той е неопетнен, не мърси организма си с хранителни добавки. Той не спекулира с постиженията си. Най-лесен пример са майсторите на източните бойни изкуства. Те съвкупяват в себе си смиреност, дисциплина, последователност и отворен ум. Дали ще медитират часове наред или веднага ще се хвърлят към ринга няма значение, защото са вътрешно подготвени.
Вярно е, че боксьорите не са толкова чисти духом. Те са темпераментни, темерути с криви носове и цепнати вежди. Избухливи са и нямат толкова голям арсенал от техники. Но също толкова добре знаят колко пот и труд са хвърлили, за да станат това, което са и въпреки понякога вулгарни келеши са мъже и в някои случаи жени, на място! Който си мисли, че се пенят и заплашват всеки, който им се изпречи на пътя, само за да се изкарат голямата работа, греши. Те не биха влезли в конфликт ако не се наложи, първо защото знаят какво е да ти смажат физиономията и второ защото си има точно място и точно време, в което да покажат на какво са способни - а то е на ринга.
В същото се обеди и Тарен. Докато обикаляше из сградата стана на няколко пъти свидетел на боеве и спаринги, но въпреки нахъсаността доближаваща надървяне, си личеше, че никой от противниците няма лоши помисли и щеше да играе по правилата.
А в дъното на коридора се намираше и неговата заветна цел - залата за бокс. Още докато я приближаваше младежът чуваше шум от удар върху боксов чувал, плющене на въже в под, някое друго сдържано охкане или хамалско подвикване.
-Хайде, Ник. Блок, направи блок.
-Кобра к'во се размотаваш? Нокаутирай го!
Магът стана свидетел точно на един такъв приятелски бой на единия от ринговете където двама едри мъжаги, явно тежка категория тренираха и си разменяха удар след удар. Единия беше доста едър, но с изчистено светло лице и нацепени мускули, а другия по-нисък, мургав, с нарисувана змия почваща от края на челото и завършваща зад ухото, поради което носеше прякора Кобра. Гледката му напомни малко битката в Корнор, само където тук видимо липсваше нотката на залозите и злобата в очите на опонентите. Личеше си, че тези двамата не веднъж са пили бира заедно след състезания и турнири.
Мареил бързо отмести поглед от тях и докато вървеше продължаваше да разглежда атмосферата. Някои мъже налагаха боксова круша, други тренираха определена серия от мускулите си, а на едната стена дори една жена, доста грубовата и непривлекателна правеше лицеви опори. В единия край на тази колоритност, до друг малък ринг се бяха наредили нова група, наблюдаващи двама по-млади и по-слаби новаци в занаята. Те все още носеха каски и предпазители за зъби, а на въжетата се бе облегнал и Паркър, който спокойно наблюдаваше развитието на скоро записалите се и си отбелязваше на ум качествата и кусурите им. Тарен тръгна право към него и съвсем скоро той го забеляза с периферното си зрение. Обърна се към него и се ухили.
-Хлапе! Ти дойде!
Двамата се здрависаха и блондина представи брюнета на приятелите си.
-Нека те запозная с момчетата. Ей, задници...това е Тарен.
Останалите от различни възрасти, млади, средна възраст, няколко по-възрастни, явно треньори се ухилиха при вида на сравнително слаботелесния юноша и всеки направи по някакъв знак за запознанство.
-Това е моя треньор. - посочи един почти белокос, с леко шкембе мъж. -Картър Стивънс. А това там са Кобрата и Ник. Сега са малко заети. Честно казано не очаквах да се появиш. Мислех, че шмеката те е въвлякъл в някоя яка пакост.

_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeСря Авг 14, 2013 4:04 pm

Изпитвах респект към всеки човек, притежаващ качества- недостатъци всички имаме. А всеки упорит спортист за да стане такъв, явно е имал достойнства (фитнеса не го броя за спорт, а по- скоро като процедури за добър външен вид). Имах време да поразгледам. Никога не бях виждал такава голяма зала. И толкова хора! Малко бях напрегнат, нервен. Не знаех как се случват тук нещата, към кого да се обърна, какъв е реда, какво да правя... затова се почувствах прекрасно- истинско облекчение и възторг, когато видях Паркър и той ме приветства. Залових се за него като дете, загубило за миг майка си сред навалицата. С облекчение видях, че не съм най- големия новак тук. Опитвах се да запомня лицата, имената.
"Ник- високия ... Кобрата- с татуировката... Стивънс е онзи с металния поглед"- отбелязвах на ум, но нещо друго привлече вниманието ми- думите на Паркър:
- ... Мислех, че шмеката те е въвлякъл в някоя яка пакост.
"Дали не е плъзнал слух от случката в лунапарка!?" мозъкът ми зацъка като машинка, но небрежната усмивка, с която боксьора придружи думите си, разсея поне от части опасенията ми.
- Е, умеем да влизаме в пакости, но умеем и да се измъкваме- бях се поокопитил и пак пръсках "чар" на поразия.- Ти беше онзи, който раздаваше крошета снощи, впрочем.
- Хах, глупости... това си е в реда на нещата. Една нормална вечер тук... ще свикнеш.- Паркър пак се облегна на въжетата, зад които две момчета (заради протеткорите не можех да видя добре лицата и да преценя възрастта им) затвърждаваха наученото. Загледах се с огромен интерес. Бяха си в съвсем обикновени спортни екипи. Залата беше добре проветрена и дори прохладна, но те доста бяха загрели. Представям си колко некомфортно е да си с тая каска, но пък даваше сигурност, затова не беше опасно да отнесеш някой и друг удар. Пък и ръцете им са омотани.... песен! Можеш да удряш колкото ти душа иска! До сега не съм имал възможност да наблюдавам отблизо бокс. Знаех, разбира се, правилата и съществените особености, но чак сега виждах на практика колосалните разлики от онова, с което аз съм се занимавал и това, което ставаше пред очите ми. Ръцете- прибрани до лицето, защото само от юмруци имаш да се пазиш и областта, която имаш да защитаваш е наполовина. Стойката- приведена, позицията на краката- нищо общо с тази в източните бойни изкуства... Но пък блоковете от там биха могли да се интегрират в бокса. Ударите с ръце са си удари с ръце и имат една и съща цел във всичките си проявления във всички спортове.
- Виждам, че ти е интересно- изтръгна ме от наблюденията ми Хуч.
- А... а... да. Пъргави са, но си личи, че са уморени.
- Да, трябва да привършват скоро, но кой знае колко ще ги изнасилва още треньорът им...
Лесно разбрах кого имаше предвид русокосия. Един млад мъж, преметнал хавлиена кърпа през рамо, видимо беше много по- заинтригуван от случващото се- сякаш нищо не можеше да откъсне вниманието му от движенията им. Стоеше в срещуположната на нашата част от ринга и нервно следеше спаринга. Накрая не издържа и избухна:
- Хайде де, хайде де! Тия крака за какво са ти! Зак! Е, бива ли такова нещо? Щерка ми има по- силен удар! Какво до говорех до сега?! Дай го тоя ляв!
Изражението му беше мъченическо- грехота си е и двамата да имат такива дупки в защитата си и същевременно да не се възползват от хлабавата защита на отсрещния. На ринга момчетата, стреснати от виковете му, се активизираха, но достатъчен беше един поглед вляво, където се биеха Ник и Кобрата, за да се види разликата в нивата- два пъти по- тежки, но два пъти по- пъргави; координирани движения, точни удари. Дебнеха се, усещаше се напрежението на два хищника- не изпускаха нито една възможност, открила се за части от секундата. Без излишни маневри, те не спираха да се движат и сякаш не усещаха никаква умора- темпото, или т. нар в бойните спортове тайминг, беше правилен, което им позволяваше да не се задъхват по- дълго време и да разпределят правилно силите си. Но за да станеш наистина добър в дадена област, са нужни години. Това трябва да се знае от самото начало и да си въоръжен с много търпение и самодисциплина. Накрая успяват не винаги най- талантливите, а онези, които са имали най- силна воля. Ето това е разковничето. Това е картата, на която залагах за постигане на целите си.
Усетих, че Хуч ме гледа:
- Тренирал ли нещо до сега?
"До сега" ... май вече ме брои като записан. Трябваше да очаквам този въпрос- винаги имах навик да си набелязвам възможните реакции или въпроси на хората, та да съм подготвен. Сега, обаче още се чудех какво да отговоря... та то беше толкова отдавна... от тогава насам единствено упражнявах катите. И все пак не съм гола вода.
- Преди години учител по шоринджи кемпо. Не мисля, че се брои.
Паркър се замисли. Измери ме с поглед. Оставях се изцяло в неговите ръце, защото си нямах идея какво да очаквам и как се процедира... в боя не съм гола вода, но пък относно "порядките" в тази специфична общност бях жив налъм без каишка, на който му липсва дървената част.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeСря Авг 14, 2013 4:32 pm

Обстановката беше надъхваща, атмосферата даваше предпоставки за старание и неумолим труд, на когото ще отдадеш цялото си тяло и дух с охота. Тарен знаеше, че ще му е трудно, знаеше, че опита му е само бегли наченки за каквото и да е физическо съвършенство, но това не го плашеше. Нито строгите погледи на някои от присъстващите, нито леко подигравателните усмивки на други.
-Ей, Хуч, какво ще го правиш новака? Гледай го каква е клечка. - обади се един от другарите на боксьора, доста едрогабаритен, но май и също толкова лишен от сиво вещество.
-Я стига. Ти помниш ли се какъв беше като дойде? Добре, че се блъскаш с анаболи всяка седмица. Назобал си се като бик.
Мъжът се намръщи, но не отвърна нищо. Най-вече защото знаеше, че блондинът е прав, а не искаше да си признава, че прибягва до по принцип забранени методи за наддаване на килограми. От друга страна Паркър взе да оглежда новодошлия доста обстойно. Преценяваше го до последната подробност и вече редеше в главата си някакъв план график. С какво ще започнат, колко време ще го тормози над стъпка първа, с какво ще продължат и така нататък. Едно бе сигурно - нямаше да прави от него боксьор. Физиката му изобщо не беше подходяща. Бе прекалено висок, жилав и със сигурност не си го представяше като биче без врат.
-Значи си запален по източните изкуства, а?
-Може да се каже.
-Добре, мисля, че знам на какво ще наблегнем. Първата част е да заякнем мускулите ти. И не си мисли, че става за един ден. Поне няколко месеца ще правиш набор от упражнения само за тяло, като с времето ще добавяме и нови бойни техники. Кажи ми, днес случайно загрял ли си?
Тарен се засмя тихо при тези думи.
-Буквално да, преносно не.
-Тогава почвай. Петнадесет минути отпускане на жили и мускули. После започваме с нещо лесно - лицеви опори. Ще пробваш три вида като за начало. Обяснявам ти ги сега, гледай да запомниш всичко, защото не гарантирам, че ще мога да те наблюдавам постоянно. Първи вид: С широко разтворени ръце. По този начин на по-голямо натоварване се подлагат гърдите, а трицепсът участва по-малко. Дланите трябва да са така разположени, че пръстите да сочат навън. Втори вид: С тесен разкрач на ръцете. Акцентират повече на трицепса и на вътрешната част на гърдите. Дланите са близо една до друга, така че палците и показалците да се допират. Когато ръцете са изпънати, дланите трябва да са под средата на гърдите. Спускай се към пода, докато гърдите са на приблизително 15 см от пода. Когато свършиш с тях ще пробваш и опори с една ръка. Напрежението пада върху едната ръка, а тъй като с една ръка се балансира по-трудно - участват и мускулите около ротаторната група.
От позиция за обикновена лицева опора десният крак е изнесен далеч встрани, дясната ръка е зад гърба, а с лявата се изтласкваш. Спускай се на около 15 см от подa. Всяка работна серия се изпълнява по три пъти, една след друга. Почивката между тях е една минута. Мислиш ли, че ще се справиш?
Че имаше ли избор. Бе дошъл тук, за да работи, нали? Това и щеше да направи.
-Ще се спаря.
-Така те искам. Намери си място и почвай. От време на време ще минавам да те видя.
Брюнета се завъртя около себе си и си намери един кът точно като за него, където никой нямаше да го притеснява. Разбира се, когато се запъти натам доста чифта очи се забиха в гърба му.
-Защо изобщо се захвана с това хлапе?
-Защото е готин!

/Теди, може свободно да опишеш сериите./














_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeЧет Авг 15, 2013 1:12 pm

Спортът е основан на съревнование- стремеж да надминеш и останалите, и себе си. Дори в отборните игри самият отбор е изграден от индивидуални спортисти с определени качества, които се допълват, но и конкурират. И така трябва да бъде! Трябва да има съперничество, за да има всеки стимул да работи усърдно, да има резултат, към който да се стреми, да бъде едно непрекъснато състезание, за да съществува тази креативна конкурентна среда- на лични умения, на тактика, на метод за подготовка. Затова и всеки един спортист е в надпревара с околните, докато същевременно се бори да подобри собствените си постижения. Дадох си сметка за това, още докато бях на упражненията за разгряване на врата. Когато стигнах до лактите, вече открих три основни аспекта в поведението на спортистите: спортсменство- онова благородно чувство на уважение към съперника, без което, колкото и да си добър, ти не си нищо повече от един надут боклук, при чиито победи вместо ръкопляскания, може да се чуват и повечко освирквания; второто е спортна злоба- това чувство съдържа в себе си онази завист и желание да си по- добър от останалите, хъс за победа и бойният дух; и накрая- спортно злорадство. Да, и такова нещо има- тъй като си мятал толкова пот и труд, съперничиш си с всички, ти чувстваш едно ехидно наслаждение, когато виждаш, че си по- добър от някого. Никой не отрича, че е приятно да наблюдаваш как някой новак се поти над неща, които за теб са фасулски - това е наградата за упорития ти труд и цялото време, което си посветил на спорта, това са плодовете на всяка секунда усилия и лишения.
Затова много добре разбирах, че всички, които скришом ме наблюдаваха, си умираха от кеф. Пък и новаците винаги са интересно разнообразие за "старите кучета".
Бях се изолирал в едно приятно ъгълче и невъзмутимо се разкършвах. Неловко е да си нов някъде- чувстваш се скован, все едно имаш сценична треска и точно сега, с първите впечатления, които ще оставиш, зависи да си спечелиш определено място в групата. Струва ти се, че всеки си умира от любопитство какво и как правиш, че те изпитва, преценя, че има очаквания, които трябва да оправдаеш и тръпне в очакване да се издъниш. Разбира се, може и тези опасения да са вярни- все пак за някои хора няма нищо по- забавно от това да стресират новака и да си упражняват авторитета на негов гръб, но, повярвайте ми, на повечето интересът им се изчерпва бързо, защото и те си имат своя работа. Но аз бях интересен, защото макар да не се вписвах в обстановката, аз бях под личната опека на не кой да е, а самият Паркър Хуч! Щом дори дядо ми знае кой е Хуч, значи сигурно и целият свят го знае...
Нямаше да се изложа. Не исках да се червя пред русия. Добре съзнавах, че съм му почти непознат. Ако нещо ме караше да се чувствам нервен, то беше именно това- оценявах жеста, който направи мъжът, давайки ми възможност да тренирам под негово наблюдение.

Залата кънтеше от викове, наставления, понякога и някоя закачка, скърцане на обувки по пода, удари в различните боксови круши. И като всяко уважаващо себе си място, на което се работи по строг график, и тук на стената висеше един голям кръгъл часовник, изпъкващ на белия мрамор. Извъртях се така, че да виждам право в него и да следя точно времето, а зад мен остана стена, на която имаше няколко ярки надписа и портрети, явно на знаменити боксьори. Един от надписите много ми хареса: "Повече пот в учението, по- малко кръв в боя". Как да не те нахъса да се скъсаш от работа? Правех се, че не забелязвам нищо и никого и внимателно загрявах. Умишлено не съм полагал никакви старания да бъда гъвкав и пластичен- смятах, че е редно мъжете да са по- корави и дори е за предпочитане да не се чепят на шпагати и подобни... смущаващо е и дори неловко. Но, виж, що се отнася за момичетата....

Приклекнах, за да разгрея добре ставите на краката. Изпънах левия крак, докато бях пренесъл тежестта на десния. След това, без да местя стъпалата, се плъзгах обратно, присвивайки левия.
Последно разкършване на китките и глезените... разтресох ръце, за да отпусна мускулите... свалих горнището и пристъпих към лицевите опори. Те са ми много приятни! Никога не съм гонил бройка, а увеличавах сериите. Бях достигнал 15 серии по 10, обаче само класически и онези, които вместо с разтворени длани, правиш на юмруци, а предстоящите бяха различни....
Тениската ми висеше свободно, хич нямаше опасност да се пръсне от надути мускули, нито пък да прозират през нея яки перки. Жената, която до преди малко правеше лицеви опори имаше по- релефен корем и бицепси от моите... А подобно съотношение никак не ми харесваше. Вярно, животът ни сблъсква с дами, които могат да ти спукат задника от бой и те са достойни за уважение, обаче исках бройката на хората, които могат да ми сритат задника, да бъде сведена до минимум... и сред тях да няма представители на нежния пол.
Такааа... да видим сега...
Изобщо не се замислих колко повторения на лицевите от всеки вид да правя- класическата бройка беше 10 и хич не ми дойде на ум да го поставя под съмнение.
Първи вид: широките.
От опит знам, че за да са ефективни всички упражнения трябва да се изпълняват технически правилно, иначе просто няма полза.
Прибрах петите, изправих главата, разтворих ръце и обърнах дланите според указанията.
И 1... и 2... и 3....
Установих, че наистина натоварването е специфично, а същевременно ми се струваха страшно лесни и приятни. Истинска песен! Забелязах, че Паркър е загрял и сега скача на въже. Направо си глътнах граматиката- беше невъобразимо добър!Не умея да опиша самите движения, пък камо ли възхищението и благородната мъжка завист. Усмихнах се със задоволство и продължих нататък.
Втори вид: със събрани длани.
Нагласих внимателно пръстите като ромб, премерих дали са под средата на гърдите и се спуснах.
"Ооо, тези са по- труднички!" помислих със задоволство. Една малка промяна в позицията мигновено се отразява на натиска. Веднага трицепсът ми се наля с кръв, изпъкна и се почувства онова сладко изтръпване от натоварването. Така трябва! Значи ги правя правилно! Напрежение се чувстваше и в коремните ми мускули и онези по гръбнака, които държаха тялото ми изпънато и стегнато.
.... и 9... и 10!
Трети вид... с една ръка. Това ми се стори като някаква гавра... съмнявах се да изкарам повече от 5. Разкърших се малко, разпуснах мускулите като ги размачках между пръстите си. Отново забелязах един- два погледа по мой адрес. Неволно се усмихнах: "Наистина ли си мислят, че ми пука?". Не изпитвах желание да се социализирам, нито пък умишлено щях да страня от останалите- бях пас. Просто неутрален.
Съсредоточих се върху своята работа.
Първо с лява ръка. Балансът беше труден, а всяка секунда забавяне ме караше да омалявам и мускулите ми затрепериха. Напрежението беше огромно... но пък аз имах това предимство, че бях доста лек. ... 4......5...... Ах, мамка му!
Мога още една!
И още една....
.... и още една....
...9......10!
С радост смених ръцете, защото чувствах, че още една лицева и трицепсът ми щеше да откаже. С дясната бях по- добър, защото имах повече сила, балансът ми беше по- добър и следователно ги изпълнявах технически по- правилно.

Изправих се с облекчение. Почивка!
Загледах съсредоточено стрелката на часовника за секундите. Разтривах мускулите си и това ми се стори най- кратката минута в живота ми.
Втората порция широки лицеви бяха направо като продължение на почивката- натоварването на трицепсите, над които направо издевателствах с другите два вида беше нищожно. Хуч си разбираше от работата- истински професионалист!
Следващия вид беше като прелюдия към максималния тормоз, който можех да упражня върху изтерзаните си пилешки мускули.
И все пак се справих! Секнах до известна степен спортно злорадство от страна на околните.
Сега се наслаждавах на почивката с онази жажда, която човек изпитва към всички краткотрайни и рядко срещани неща, оставаше още малко да оплезя езика, но се стегнах. Оставаше последната работна серия. Някак от само себе си си припомних, че водата от сварени с кората картофи се слави като идеален метод за борба с мускулната треска. Съзнанието ми правеше намеци, тъй като на физическите конвулсии и не обръщах внимание. Но това не ме плашеше! Чувствах блажена умора, настървение да довърша започнатото, задоволство от работата до тук... вече си се представях със силни мускули, които да подобрят техниката ми. Бях надъхан до безобразие! Друго си е да тренираш в спортна зала с някой, който да те насочва! Гадеше ми се при мисълта, че някой може да се оплаква или да го мързи при тези прекрасни условия... Прав беше дядо ми да се ядосва на малодушието ми по- рано днес. Изпитвах нещо като... благодарност. Не знам... може би признателност за конкретния случай. И аз бих си теглил един бой, ако се откажа по средата. Всичко с времето си, не бива човек да иска всичко да става от раз. Успехът спохожда търпеливите, а късметът- смелите.
Старт на третата работна серия.
Вече не си усещах мускулите. На някакъв инат само успявах да се изтласкам... стисках зъби, пръхтях от натоварването, което ставаше все по- голямо, защото до последно се стараех да са изпълнени правилно, като че ли бъднините ми зависят от това, независимо колко усилия да ми костваше. Но не бих правил каквото и да е през пръсти. Исках го! О, да! Да изцедя всичките си силички, за да се възвърнат в троен размер след това! За това бях тук- да се осъвършенствам, да заякна, да наваксам годините, минали в тренировки без съвет и наблюдение. Приличах на куче, ръфащо захласнато и настървено някой парцал. Забавно и простичко, погледнато отстрани, но пък за самото куче си е голяма работа. Още една.... и още една... хайде, последно почти... и още една....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeЧет Авг 15, 2013 1:58 pm

Трябва да призная, че Тарен се справяше доста добре, взимайки предвид не толкова големия му опит. Имаше няколко основни качества и това бе, че е подготвен за болката и усилията, не се отказва, а и има късмета, че все още тялото му расте и се развива и мускулите му не са втвърдени и закърнели, поради което по-лесно се поддават на тренировките. Разбира се идваше му в повече. На последните серии едвам се държеше на ръцете си, но все пак продължаваше, нещо което направи впечатление на мъжагите. Доста новаци се отказват по средата от умора и изтръпналост, тръгват си с приведена глава и така и не се връщат. Но изглежда нашият герой нямаше да е един от тях. Нищо, че се потеше като пор, нищо, че дланите му пареха, а сухожилията току да се скъсат. Даваше всичко от себе си и не спря докато не завърши и последния напад. Без болка няма успех! Едно от най-често срещаните клишета, но напълно вярно.
След като и последната опора свърши, младежът се строполи на пода, облят в пот и почна да дере въздуха с опитите си да диша. Един от малките кусури бе, че забрави да диша равномерно, но това му бе за урок и определено го отбеляза в мозъка си като пропуск, който щеше да оправи за в бъдеще. Паркър го остави да си почине десет минути, ей така както си бе на земята. Чак тогава се приближи, придърпа един стол и седна ухилен.
-Как е градски? Поизмори ли се?
-А, не. Перфектно ми е.
-Хахаха, не те бива да лъжеш. Ама си корав, признавам. Готов ли си да продължиш?
Само се надяваше да не продължава с лицевите, но явно шампионът си разбираше от работата и знаеше, че за днес му стигат толкова. С времето щеше да го увеличава, а и да ги прави още по-сложни и натоварващи. Но за сега имаше нещо друго наум.
-Готов съм!
-Супер! Скачай на крака тогава.
Мареил го послуша и се изправи, като разтърси ръцете си, за да ги освободи от събралото се напрежение, а после погълна няколко глътки вода от наблизо оставено шише. Хуч не му позволи повече, защото противно на очакваното по време на тренировка не е добре да се приемат много течности.
-И като казахме крака, време е да поработим над тях. Време е за клекове. Пет повторения по десет.
И тъкмо когато магът се усмихна доволен от леснотата на упражнението русият красавец се изправи, завъртя се, грабна нещо, което остана скрито за него, а когато се обърна обратно хвърли в ръцете му две гири всяка по десет килограма. Зеленоокия ги улови леко несръчно, почти изпускайки едната от изненада и се облещи.
-Какво? Да не мислиш, че ще се разминеш без тежести? - засмя се боксьорът. -Почваш с изпънати ръце напред. При всяко клякане ги събираш в лактите към гърдите си. Това натоварва общо взето всяка част от краката, коремните мускули, че дори и гръбначните. Интензивна и много ефективна тактика.
Тарен слушаше и попиваше всяка нова информация. Тя се складираше в мозъка му като компютърна папка, която щеше да отваря и да използва винаги когато сметне за добре. Сега идваше и съществената част.

/Теди, същата схема./

_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeПет Авг 16, 2013 2:58 pm

Тъкмо се бях зарадвал, че ще оставя ръцете си малко да починат за сметка на краката, когато.. БАМ! Гири! Десет кила парчето! Никога не съм се подлагал на подобна тежка тренировка.
Друг вид пот изби по челото ми. Веждата ми заигра като нервен тик. Слушах наставленията на Хуч, като същевременно обмислях, че ще е добре да си напиша завещанието...
Опитах тежестта, изпъвайки напред дясната ръка. Установих, че натоварването по ефекта на лоста е страшно голямо и цялата ми ръка трепери. Преглътнах тежко- тежко и по тялото ми пропълзя хлад.
- Сериите са двойно по- ефективни, отколкото да правиш бройките наведнъж, така че на почивките разпускай както трябва!
И още нещо- дръж налягането в корема... тоест- все едно го гълташ. Вдишвай докато се спускаш, в случай че това не пречи на стабилността на гръбнака ти. Дръж гърба изправен през цялото време, главата- също изправена и погледа- напред. Помни - при грешка тук рискът от травма остава реален.
- Добре, ще се справя!- казах твърдо.
"Няма да се справя!" проплаках вътрешно.
- Окей, действай! Прави дълбок клек- тоест до долу, за да напрягаш при изправяне четириглавите мускули- ей тез тук (Хуч посочи крака си на въпросното място). Там ще генерираш нужната сила. Аз ще мина да те видя после.
"Вземи и носилка..." помислих си, когато Паркър ме тупна наставнически по гърба и се отдалечи, разкършвайки рамене за продължението на собствената си тренировка.

Тялото му приличаше на статуя, изваяна от скулптор- идеалист с фетиш към ярко откроени релефи- късчетата плат по потника на Хуч не можеха да скрият това. Беше забележителен спортист! Но и изключително земен човек! При положение, че ако фен се здрависа с него, после няма да си мие ръката минимум месец, шампионът изобщо не се държеше като някоя знаменитост, достигнала върха на върховете- може би знаеше, че славата е преходна, а победата не идва даром. В погледа му нямаше надменност, самозабрава, нито дори самодоволство... или просто аз бях станал твърде наивен заради своята признателност.
Както и да е... това не ме касае в момента. Хуч ми вършеше услуга, а аз не забравям кому съм длъжник и кой е направил нещо добро за мен... може би защото нямах много събития за помнене от подобен тип...

Но, нека пристъпим към тренировката след тези пет грама почивка. Щом ми поставя задача, значи имаше шансове да е изпълнима, нали?

Кляковете- няма проблем, дори и с тежест щях да се справя- все едно да клякам, ако съм наддал някое и друго кило, но самото упражнение сега беше специфично, защото изнасяйки напред гирите, мобилизирам много групи мускули- като се започне от мускулите на раменния пояс, мускули на мишницата, и най- вече мускули на предмишницата- онези около лъчевата кост образно казано- те държат ръката изпъната.
Опитах се да пропъдя като нахална муха чувството за умора, да се абстрахирам, че ръцете ми още пулсират, сухожилията ми треперят (поне така го усещах). Подсъзнанието може всичко! Ако се изключи спирачката, която човек има в предразсъдъците си, той е способен на чудеса- самата мисъл, че ти е тежко, че си уморен, че е трудно, те обременява- слага окови на крайниците ти и те дърпа назад. Пример: добре трениран мъж без проблем скача от място над два метра на дължина. Обаче, ако трябва от място да прескочи бездънна пропаст, чийто отсрещен край е на два метра от теб, то със сигурност самия шепот, че няма да се справиш, ще те тикне в бездната. Страха и предразсъдъците ограничават човешките възможности. Трябваше да не мисля за тежестта... трябваше да игнорирам умората. Ще се справя!
Застанах в стабилна стойка с разтворени крака на широчината на раменете (това се води клякане с прибрани крака), изпънах ръцете си под прав ъгъл и взех да мисля за какво ли не, само и само не за мускулите ми, които на мига взеха да се тресат от конвулсии поради умората, тежестта и липсата на кислород. Да, предния път бях разбил тотално ритъма си в последните серии и сега още не бях набавил нужния въздух. Затова се опитах да влезна в правилното темпо според указанията на Хуч.
Клякане- вдишване...
С облекчение прибрах ръце към тялото си.
Изправяне- издишване.
Изпънах ги отново. Балансът не беше труден, но за да задържа ръцете успоредно на земята, трябваше да напъна всичките си налични сухожилия, които до преди малко тормозех с лицевите. Но със задоволство открих разлика в двете упражнения- движенията бяха такива, че натоварването не беше еднотипно. Ах... как да ви го обясня... просто направете десет лицеви, вземете две гири и ще усетите, че въпреки тежестта, струпана на ръцете, първоначалното напрежение е различно.
"Ще се справя!" Ухилих се със задоволство.
Стегнал корема побързах да клекна- стремежът да се отърва по- бързо от тежестта и да отморя ръцете си като ги свия към гърдите си, ме караше да изпълнявам кляковете страшно бързо- колкото по- малко се бавя, толкова по- кратко ще държа гирите протегнати напред!
Балансът ми беше добър, с изправен гръб зяпах невиждащо пред себе си като нацупена свекърва, стараех се тежестта ми да пада точно над краката (все пак тях тренирах).
...8... 9....

Разделих се не без известно облекчение с гирите. Разпуснах ръцете си, но не подцених и краката, колкото и нищожна да ми изглеждаше там умората.
Часовниковата стрелка пълзеше, но тиктакане не можеше да се чуе- тук пулсът беше различен- серии удари, ритмично подскачане, викове, накъсани атаки и защити в тренировъчните рингове... Увлечен в този пулс, аз дишах в едно ново темпо, наситено с динамика и страст. От някоя друга зала се чуваше скърцане на обувки и дриблиране с топка.
Втора серия..... Хайде, мили гирички! Дано сте се уморили и сега тежите по- малко!
Действах бързо, но не и небрежно, защото всяко излизане от перфектната стойка натоварваше неравномерно тялото ми. Усещах го. Сега се вглеждах много по- съсредоточено в процесите из трупа ми. Взе още озъптявах пулса чрез равномерно дишане, но то беше трудно- умората копнееше да бъде потушена с едно стабилно пръхтене, нагълтване с кислород и пльоскане на пода- този верен приют на всички падащи телом и духом. Но аз не бях от тях. Броях пресилено съсредоточено, за да отклоня вниманието си от изтръпващите ми сухожилия..... абе какво ви лъжа- направо ми идваше да си прехапя езика от усилието! Стисках зъби при всяко изправяне и изпъване на гирите, като че ли това ще ми помогне. Лееше се пот, напъваха се мускули, подсъзнателно псувах, надъхвах се...
"Хайде, още едно! Мамка му, ти да не си мърша!? Изправи се!"
Не исках да си се представя как изглеждам отстрани... сигурно картинката е повече от нелепа- един дългуч вир вода се бори с гири, които аха- аха да надделеят в двубоя и чиито дръжки само са по- дебели от китката му... подгизнали от пот ръкави се тресат в такт с кекавите му мускулета... О, не, това не ми се нрави никак! Опитах се да си придам спокойно изражение, но направо очите ми щяха да изхвръкнат...
...9.... 10!

Наведох се и тупнах тежестите на земята. Не излязох от ритъма на дишане, за да не наруша тайминга, който беше толкова крехък и труден за поддържане. Мускулите ми от група глутеус максимус.... или по- просто казано задникът ми, също участваше активно при тренировката.
"Ще правим стегнато дупе...." помислих със задоволство, сещайки се за едни други упражнения, при които се сблъсквах със стягането на същата тази област... даже и потрепването им тогава и сега е подобно...
Почивката свърши!
Пресвети богове.... имах още цели три серии!
Но да речем, че му хванах цаката. Бързо клякане, рязко издишване, стягане на корема и раменете за поддържане на стойката.
Ако не ми атрофират мускулите, може и да ги добутам до края!

Забивайки поглед в стената, взех да си мисля за видовете мазилки, докато работех.
После потърсих Хуч и видях, че отпива една- две глътки от някакъв сок. Взех да си припомням хранителните стойности на прасковите.... След като ми се приядоха праскови, взех да се чудя какво в крайна сметка щях да купувам... Така сравнително неусетно мина третата серия.
Мачках колкото мога по- старателно сухожилията на ръцете си, но за да разтрия добре едната ръка, трябваше да напрегна другата... ама че работа!
Гледах някак злобно, но и с благодарност гирите- като на литературен критик, показал колко много слаби места имам за мое добро, правейки на пух и прах талантливите ми напъни и стремежи... не че имах талант, нито пък правех някакви напъни, нито изобщо имах стремежи в тази област... Но чувството е такова- смесено. Но не биваше и да се разсейвам прекалено, че да не объркам броенето... тогава вече щях тотално да се прецакам!

По време на четвъртата серия се самохипнотизирах с ползите, които щях да имам от тренировките, с резултатите, които (абсолютна лъжа и аз го знаех) ми се струваше, че вече усещам, представях си се след време (глупави младежки въжделения) заякнал и сексапилен (но кой не иска да заякне, вместо да бъде вафла? Истината е, че на нас, момчетата, никога не ни се струва излишен който и да е нов допълнителен релеф по мускулите). Това бяха мисли за момента, а той беше много пипкав, след като едва вече вдигах проклетите, трижди прокълнати, коварни, гадни 20 кила пред лицето си!
Почти ги сгромолясах на пода. Вече не виждах никого и никой. Не бях в състояние да мисля за друго, освен за това как да направя още 10 кляка! Кръвта бясно блъскаше по цялото ми тяло, налягането ми се беше покачило като за пред удар. Струваше ми се тук като в сауна и на всичкото отгоре пресъхналото ми гърло и слюнката, която беше като някаква огнена пихтия в трахеята ми, правеха въздуха, който поемах крайно незадоволителен откъм разхладителни свойства.
Едва си мърдах ръцете... Краката ми също взеха да отказват под напора на гравитацията, съюзена с тези непривични за теглото ми бонуси от 20 килограма.... Усещах, че здавам командата, но за разлика от замиращата ми физика, съзнанието ми беше като пощуряло- от задоволството, от възбудата, от нахъсването, то цъкаше неуморно като машинка. Енергията ми като че ли все да набира инерция за сметка на привършващите ми сили... Неволно удължих почивката си с няколко секунди. Идваше ми да ревна от зверското натоварване, което ме чакаше пак, но повече щеше да ме е яд, ако не успея да довърша сериите- та оставаха само 10 клякания! Бях направил 40, но ако пропусна и една, това щеше да е жалък, гаден, долен, смешен провал!
Мога го! Трябва да го направя!

Вече не беше просто напрежение, а болка... Правех ги все по- бавно, защото нямах сила, а това означаваше по- голяма продължителност и още по- дълго натоварване... Трябва да се стегна и да забързам темпото!
...3
...4
Стисках очи, едвам докарвах ръцете до нивото на гърдите си... едвам се изправях... Краката трепереха, почти не ги усещах... Вече не можех и да мисля, просто трябваше да докарам шибаните гадни бройки до край! Без нахъсване, без аргументи, без стратегия. Просто трябва! На инат, на воля...
...6
Мога още едно!
Мале, щом лицевите ми се видяха лесни, значи мнооого съм загазил! Тук бройката беше тази, която те сколенява, но аз щях да изпълня всичките!
... 9....
10!
След като се изправих за петдесети път, на мига провесих ръце, седнах на земята и оставих гирите встрани от мен. Кръстосах крака и отпуснах ръце. Цялото ми тяло трепереше и не можех да помръдна. Радвам се, че Хуч не беше около мен, докато правех последните серии- не бих искал да ме гледа такъв затормозен и изтерзан човечец, чиито напъни само доказват колко слаб е... знам, че не би злорадствал или нещо такова, но за всяко нещо предпочитам да не ме наблюдават. Просто искам да бъда насаме със себе си и накрая да представя крайния резултат. А какво ми е коствал, да знам само аз. Справих се.. По дяволите, справих се.... тъкмо мислех, че няма да издържа...
Накичих се с най- идиотската усмивка. Аз успях! Това слага край на всички подмятания, забележки и ехидни погледи.... Успях, мамка му! Дори има изгледи да оживея, че да се порадвам на постигнатото!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeСъб Авг 17, 2013 8:35 am

Всичко свърши! Свърши и се справи, това си мислеше Тарен с една дебилно детска усмивка, която направо щеше да разкъса устните му от разширяването си. Почивката му обаче не остана незабелязана от всички. Самият треньор на Хуч забеляза младежа и се ухили.
-Ей, шампионе, твоето момче май сдаде багажа.
Блондинът се обърна и видя пльосналият се почти безжизнено хлапак.
-Тарен ставай веднага! - почти му заповяда той, тембър, който стресна магът и въпреки умората скочи доста бързо на крака.
Не разбираше защо реагира така, но сега щеше да разбере.
-Ако си изморен не сядай. Върви, разхождай се, разтягай се, но не се отпускай. Ще се сковеш иначе.
Идеята за мускулна треска доста притесни брюнета и той веднага хукна да върви, да кърши крайници и да извива врат, без да се напряга разбира се. Именно в това се отразяваше почивката. Само след няколко минути, боксьорът дойде при него и му подаде една чаша с петдесет милилитра цветна течност.
-Изпий го!
-Какво е това?
-Фреш от портокали. Добре е за теб. Ще те запаси с витамини.
Красавецът го послуша, грабна чашата и на няколко глътки изпи течността, която бе ту сладка, ту леко тръпчиво кисела. Внимаваше да не се претовари с нея, но без това не беше кой знае колко, точно както му бе казал Паркър по-рано за водата. Достатъчно, но не и повече, колкото да утоли жаждата му и да го запаси с енергия, която така или иначе нямаше да усети.
-Благодаря!
Мъжът кимна и погледна към часовника. Минаваше дванадесет и половина и за сега се движеха добре. Младокът почти влизаше в норми, с малки изключения, които бяха напълно в реда на нещата.
-Споко, момче. Вижда му се края. Няма да те мъча много днес. Мислих да ти дам и коремни преси, но вече достатъчно натовари корема си. Ще го оставим за следващия път. Днес ще завършим в леко кардио.
Мъжагата взе чашата от ръцете му и вместо това му подаде едно въже.
-Колкото можеш да издържиш. Минимумът ти обаче е десет минути, после направи няколко обиколки в леко бягане на залата и си готов. Като приключиш ела при мен за последни наставления.
С това, шампионът се усмихна и се отдалечи, като още докато вървеше все да крещи по един млад мъж, който се мъчеше над един чувал. Те първа се учеше на правилни удари и тъй като бе сгрешил, сега агонизираше със счупена китка от глупост и невнимателност.

_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeСъб Авг 17, 2013 2:42 pm

- Тарен, ставай веднага!
Страните ми пламнаха, но не от жега и умора, а заради тона на Хуч и последвалата забележка. Беше правилна и най- вече за мое добро, но реакцията ми е такава- в първия момент приемам критиката като лична нападка. В течение на годините развих някакъв инстинкт на таралеж- първо да си показвам бодлите, а после да мисля. Не знам от къде и как стана така, че виждах в укорите зложелателство. Дори и към Паркър, на когото щях да се доверя сляпо, на когото бях крайно признателен и бих изпълнявал всяка поставена задача безпрекословно... непростимо! Аз се оставих в неговите ръце напълно доброволно, но въпреки това вътрешно се появи въпросната реакция- куче, което е готово да изръмжи на всеки. Да, бях сприхав, но не бързах да оголя зъби. Той ме скастри и кръвта ми, и без това блъскана от ускорения пулс след тренировката, сега нахлу в главата ми, настръхнах, изправих се рязко, осъзнавайки колко е прав, но същевременно жегнат, нащрек за най- малките нюанси на провокация. Толкова бях намразил необоснованите прояви на доминация, на онзи наложен неправомерно авторитет, който ме потискаше и пред когото трябваше да мълча, че вече не правех разлика между критикантство и съвет, между дребнавост и строгост- гледах изпод вежди, наточил рога и преди да се усетя, ровех с крак в пръстта за засилка. Изпитвах панически страх и хроническа непоносимост от това да бъда под нечия власт. Но!
Има едно "НО"- овладявах се бързо. Първо мислех преди да се зъбя (може би защото съм перфекционист и искам да го изпипам, за да бъде по- мащабно). И в този момент, в тази половин секунда между поемането на въздух и издишването на залп от огън и жупел, съзнанието ми удари два шамара: "Осъзнай се! Приеми, че не знаеш всичко и признай грешката си!"
Да... Хуч е прав- той е треньорът. "Аз не съм в Маджестик зад стените на Каскар, този рязък тон не е на мъжа, който може да упражнява силата си само над деца и вдовици. Отърси се от това! Не се превръщай в злобен келеш с комплекси и паранои!"
Кимнах мълчаливо и на мига взех да се раздвижвам, дишайки дълбоко, равномерно. Засрамих се от тази избухливост и с наведена глава разкърщвах ставите си, разпусках мускули и сухожилия. За бога... какво ми става... защо отново ярост? И по- рано днес, и сега... Гузен от обзелото ме чувство, не поглеждах към Паркър. Скришом вдигнах очи едва когато се отдалечи, а когато се върна с чаша сок (повече за повдигане на духа и отмора, отколкото за реално физическо подкрепление), вече и последната утайка на това "ежене" в душата ми се изпари- гласчето, което командваше "Огън!" наляво и надясно с повод и без повод си подаде оставката. Ще го слушам безпрекословно! Това беше най- малкото, с което му дължа- никакво оплакване дори наум; старание; изпълнителност. Кисело- сладкият сок ме освежи. Тръпки минаха по езика и пресъхналото ми гърло.
- Благодаря!- промълвих, когато изпих портокаловия фреш, но това "благодаря" съдържаше признателност не само за напитката... но как да я изразя... Ох, наистина бях бос в тия неща. Думите на Паркър се плъзгаха покрай мен и аз захвърлих собствените си мисли, за да попивам с цялото си същество какво ми казва.
Мислел да ми спести коремните. Идваше ми да му кажа: "Мъчи ме, изтезавай ме! Мога още! Искам да се скапя от тренировки, та да ми дойде акъла!" Но, това, разбира се би ме направило негоден за изтезаване в следващите дни, а и днес беше пръв ден- осъзнавах, че за пореден път той е прав. Поблагодарих на Елисандра, че не съм си сам треньор, защото щях да се затрия без време с тоя мой максимализъм.
Кардио. Въже. Минимум 10 минути. Кимнах сериозно все едно току що- съм получил заповед да превзема някоя крепост. Много присърце се вкопчих в задачата- аха- аха да изкозирувам. Може би това накара боксьора да се усмихне.
За миг дадох ухо на случващото се в другия край на залата- една жертва на небрежността и неспазването на треньорските заръки. Огледах се наоколо, защото се притесних какво се прави, ако някой в залата е контузен. След няколко секунди всички продължиха с работата си, а само лекаря и наставниците на пострадалия се заеха с него. Така трябва да бъде- съсредоточи се върху своите дела, защото е безполезно да се тюхкаш и най- много ти да си следващия наранен поради разсейване и невнимание.
Така. Въже, а? Такова нещо не бях въртял от мъничък. Ама много мъничък! Малко се притесних дали няма да се омотая като пате в калчища с тая връв, но не вярвах да съм толкова зле. Загледах се как го правят другите наоколо. Те бяха напреднали- скачаха и кръстосваха даже ръце! Това май са излишни маневри за самомотивация, разнообразие и концентрация върху самата техника на скачането... но принципът беше ясен. Припомних си какво трябва да правя... и съответно взех да го правя.
Подскоците са полезни, защото само по този начин може да се раздвижи лимфата, за която няма "помпа" каквато е сърцето за кръвта, а се движи от гравитацията и вътрешното налягане.
Пробвах се да броя скоковете, но ми доскуча. Слушах равномерното тупкане на въжето о пода, дишах бавно, равномерно- вдишвайки през носа и издишвайки през устата. Тръскането на тялото ми накара сухожилията и мускулите ми да се отпуснат, колкото и да бяха напрегнати при изпълнението на това упражнение.
Внимателно и съсредоточено следях ритъма, за да не забавя или забързам някой оборот на въжето, да не закъснея или избързам с подскока.
Колкото мога да издържа ли? Твърде добре! Събуди се онова желание толкова да се старая, че чак да се олея от престараване. Но като гледах бавното влачене на стрелката (за разлика от лудия й бяг, когато почивах), осъзнах, че и десет минути не са малко. Изключих съзнанието си, следях само дишането, движението на въжето и ритъма на скоковете.
Наистина беше разпускащо до петата минута, а после почувствах и значително напрежение в прасците. Все още държах дишането си под контрол, но потта се лееше на поразия. Само да не загубя ритъма, иначе съм свършен!
Десет минути! Не смеех да мисля за нищо странично, за да не се разсея. Залата и фигурите в нея губеха очертания, действията им не ми правеха впечатление, не чувах друг звук освен удара на въжето и стъпалата ми по земята, пулса, който кънтеше в ушите ми, и дишането, приличащо на някакъв шепот. Колко ли ще продължа да скачам? Отговорът е прост- колкото мога да издържа. Пък прибирането вкъщи мога и пълзешком да го направя... Исках с тренировките си да запълня всички свои слабости, както с лекарство се пълни дупка в болен зъб- горчи, боли, но се надяваш да помогне...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeНед Авг 18, 2013 8:40 am

По принцип подсъзнанието е много по-силно развито от съзнанието. Колкото и да не ни се вярва, човешкия мозък може да регистрира безброй информация без дори да го осъзнава. Всеки ден вървим по улицата и виждаме хиляди неща, дали пряко или с периферията, на които не обръщаме внимание. Подминаваме ги като ненужен фон, но те оставят пресен отпечатък някъде дълбоко в паметта ни. Чуваме безброй звукове, които пренебрегваме, но някой ден, когато най-малко очакваме ще асоциираме моментния с някой стар, заключен в склада на ума.
Защо почвам поста по този начин? Защото дори в препълнена зала като тази, където вниманието ти е насочено само към едно нещо, а по-точно към самият теб, има много фактори, които минават през очите и ушите ни и въпреки концентрирани към нашите си задачи, те не остават незабелязани. Дори след десетките гласове на хората, един звук се откроява като машинен механизъм. Забива се в черепа ни и дори го изнервя. Такъв звук е тиктакането на стенния часовник. Стрелките му отбелязваха напредъка на времето. По-дългата се въртеше в рамките на секундите и точно нея сега наблюдаваше Тарен. Реално не следеше минутите. Тя по-скоро му помагаше, за да определи някакъв ритъм на скоковете си. Точно така, използваше я за компас, за ветропоказател, за да си изгради някаква схема и чрез нея да отброява старанието си. Сред цялата тази шумотевица и хаотична глъч, това се оказа един много подходящ подход, който не му позволяваше да криволичи и да се разсейва. Използваше часовникът като правата линия, която трябва да извърви, за да стигне до съвършенството. Така въпреки умората, успяваше да държи някакъв определен баланс и като изключим честите задъхвания се справяше добре.
Все пак все някога трябваше да спре, да регистрира, както казах по-горе, минимумът си и да го запомни, за да може да надгражда в следващите дни. А той не точно на тринадесетата минута. Тогава усети, че тялото му не издържа повече и въжетата увиснаха в дланите му, влачейки се по пода. Остави го на един стол и реши да послуша съвета или наставленията и направи три бързи обиколки на залата, като за финал. А финалът дойде толкова желан. Някаква смесица между копнеж за още и за отдих се блъскаше в гърдите му, но всичко хубаво или лошо, все някога свършваше. Това бе този момент. Все така изпотен, задъхан и уморен, Мареил отиде при Хуч и му заяви, че е готов. Блондинът вдигна очи към часовника. Показваше един и двадесед и седем на обяд. Доста добра тренировка му бяха спретнали, а това бе само първата от многото следващи.
-Добре се справи, трябва да призная. От тук нататък застопоряваме вече можещото, развиваме го и включваме нови неща.
-Звучи добре.
-Хаха, дано да го приемаш така.
-Определено.
-Добре. Сега последни наставления. Тренировките ти ще са през ден. Ако се натоварваш всеки ден все ще си с мускулна треска. И като стана въпрос за това, като се прибереш изпий два аспирина, или още по-добре една студена бира, за да я секнеш преди да те е завладяла. Наблягай на протеините. Яж яйца, пий мляко. Консумирай чисто месо - пилешкото и рибата са най-предпочитаните.
Брюнета кимаше с глава, записвайки в емоционалната си памет всичко чуто и мислеше да го изпълни. Ако наистина добрата храна щеше да му помогне, то нека е добра храна. Пилешко....хич не звучеше зле.
-Трябва ли да пазя някакви диети?
Паркър огледа момчето от главата до петите, чийто мускули в момента бяха изпъкнали заради натоварването и поклати отрицателно глава.
-Няма нужда. Не си дебел, нямаш излишни мазнини. Трябва да заякнеш. Е това не означава да се тъпчеш като прасе. Яж си нормално, но все пак наблегни на изброените.
-Ще го направя!
-Добре! Днес какво сме? Понякога губя представа за дните. А, петък. Утре почиваш, очаквам те в неделя отново.
Тарен се завъртя наоколо, но после дойде и въпросът, който го глождеше още от пристигането му тук.
-Как мога да ти се отплатя?
-Не можеш, хахаха....
-Хуч, сериозно!
-Сериозен съм! Не искам пари, имам си достатъчно.
-Да, но все пак....
-Добре, виж ще сключим сделка. Ако някой път ми потрябва помощ или нещо такова, ще те имам предвид. Това устройва ли те?
-Може да се каже.
-Ок, разбрахме се. А сега си разкарай кльощавия задник от залата ми.
Боксьорът мигна развеселено,с което да покаже, че се шегува и зарази и Тарен със същото. Младока се засмя, сбогува се и с останалите и малко по малко, без да бърза напусна залата, а след това и самият Спортен център. Краката му тежаха, но това нямаше да го сплаши. Като цяло бе доволен от деня.

/А сега на къде? От цялата работа Таренчо получава Опит - 15. Сила - 10, Ловкост- 10, Воля - 7/

_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeПет Сеп 06, 2013 1:02 pm

Умишлено или неволно, избягвах да говоря с дядо ми или някое от другите, така да се каже, животни в къщата.
Понякога няма какво да кажеш, не искаш да чуваш нищо... Харесвах тази черта на дядо ми- не се хаби своето и чуждото време с празни приказки. Онзи свят на сенките ми припомни вкуса на самотата- гмурнал се в Скайфол, аз бях обграден от лица и събития, които ме изведоха от изолацията, притъпиха мнителността и скептицизма ми, принудиха ме да сваля качулката, с която криех себе си от останалите и бавно светлината и шума на живота ме завъртяха в лудешки танц. Книгата ми припомни какво означава да стоиш в сенките, надяна мрачен плащ върху плещите ми и си спомних колко приятно и комфортно е това усещане- безтегловността на самотата- там, където не си длъжен никому и никой нищо не очаква от теб, ръцете ти са развързани и трептят от наслада да направят нещо... първото, което ти хрумне!
В тялото ми пълзяха пламъци, една енергия, но не лека и хвърковата като на феичка или чувствителен маг, не такава сила, не такава магия... Беше мощна, притихнала, прокрадваше се бавно из тялото ми, търсеща кислород, който да я нахрани и пролуки, през които да избие.
Тръгнах към спортния център. Знаех, че е доста рано още, но не исках да стоя вкъщи. Тръгнах по едната от алеите на парка, опасваща града. Щях да излезна до главната улица и да съм при Паркър точно на време.
Не го направих заради красивата гледка на есенните дървета, нито за последните цветя в лехите, нито заради фонтанчетата. Знаех, че е неделя и центърът ще е пълен с хора. В парка също имаше, но повечето посетители се чувстваха некомфортно в утринния хлад и щяха да дойдат по обед. Не ми се гледаха хора. Сънищата ми бяха пренаселени, приличаха на прием в някоя зала на пъкъла, както ги рисуват някои художници- същинско ревю на истории и образи. Исках да остана сам поне за малко, което е странно, защото повечето нормални хора, преследвани от кошмари търсят тълпа от жизнерадостни себеподобни, докато единачеството само подклажда параноите им. Но... кой е казал, че съм нормален? Кой изобщо можеше да предположи какво се случва с мен и какво ще стане в бъдеще? Не бях вече шокиран, разстроен, разтърсен или уплашен, а сякаш замених всичко това с едно кротко презрение към онези, които изпитваха удоволствие от страданието, безчестните постъпки и смъртта. И по- лошо- започнах да възприемам смъртта за нещо не просто нормално, а необходимо... как да го обясня... дори мисълта за моята смърт не караше душата ми да трепери, да се вкопчи в настоящия миг, да събира трескаво в шепи хубавите спомени като разпилени по пода мъниста от скъсана огърлица...
А дали съм способен да убия човек? Боях се да потърся в притръпналото си съзнание отговор на този въпрос.

Сега имах енергия и знаех, че физическото натоварване ще ме разтовари. Щях да се изтощя, да сложа някой залък насила в устата си и да спя до края на деня. Красив план, нали? Да си прашиш сметки без кръчмаря, т.е съдбата, кара капризната й натура да се потруди, за да ти изкара плановете през носа.
Чистачи метяха алеите и улиците от нападалите листа. Приличаха на златотърсачи, събираха жълтите късове, разпилени по земята и тя оставаше някак сиротна и още по- сива. Красив контраст. Птиците също си мълчаха, но само неуморните гълъби, които не признаваха сезони, напук на облаците, използваха безветрието за да потърсят закуска.

Спуснах се към централната улица. Вече вратите на магазините старателно се затваряха, безцелно разхождащите се бяха по- малко, а и туристите оредяваха, така че булевардите бяха сравнително спокойни.
С прекрачванто на прага на спортния център съзнанието ми се мобилизира за стабилна работа. Въздухът беше топъл и все така специфичен като във всички институции и учреждения. Насочих се направо към боксовата зала, разминавайки се с някакви нацепени фитнес мъжаги, като ми се стори, че единият умишлено мина така, че да блъсна макар и съвсем малко от рамото си него, за да се побъзика с "хърбата".
- Ей, гледай си пътя!- ухили се въпросния "ударен"
Изобщо не им бях обърнал внимание, но се спрях, обърнах се в лице към направилия ми забележка и го загледах право в лицето.
Чудех се какъв му е проблема и дали наистина му се иска да си навлече такъв? Аз нямах нищо против. Не отвърнах нищо. Просто стоях и свалях кожичката му с очи, докато не взех да изпитвам страхотно напрежение в тялото, като че ли нагнетявам енергия за скок или взривен старт на спринт. Беше детинско и изключително тъпо подобно перчене от негова страна, което не си струваше изобщо вниманието ми, но нямаше да оставя една маймуна да си мисли, че има надмощие над мен... вече си представях как ще строща кокалчетата си в ченето му или ще му обърна коляното преди да се усети...
- Искаш да ми кажеш нещо ли?- попитах саркастично... "За бога, какво ми става!?" някакъв глас на благоразумие роптаеше в мен, но аз го игнорирах.
- Абе ей, хлапе...- захили се барабата заканително. Беше висок колкото мен, два пъти по- бавен и два пъти по- широк. Както се бяхме разминали, се върна назад към мен, разтворил ръцете си като горила. А аз продължавах да го гледам с присвит поглед, сякаш се прицелвам... което не беше далеч от истината.
- Хайде, хайде, стига глупости..... - намеси се втория, като хвана дружката си за рамото и го задърпа назад. Бяха досущ като излезли от някое братство или секта- гологлави, нацепени, напомпани до пръсване, но както мускулите им бяха от изкуствени медикаменти, така и перченето им беше само на думи.
В крайна сметка се позяпахме още малко и когато мъжагата реши, че е демонстрирал целия си наличен авторитет, те отстъпиха с характерата за тези екземпляри поклащаща се походка като на пингвини на забавен кадър. Чак тогава отпуснах мускулите и юмруците си и се запътих към моята си зала.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeПет Сеп 06, 2013 2:02 pm

Твоята зала? Нима вече я приемаш за собственост? От толкова дълго ли си тук, че можеш да разпределяш местата по наличност? Такъв кореняк ли стана, че да разграничаваш чуждото от собственото? Не ти ли се вдигна самочувствието? Не излезе ли от черупката на невеж чужденец, търсещ тук приют и комфорт? Построил ли си нещо в този град сам, с двете си ръце? Дал ли си благотворителност за изграждането на поне една сграда? Всеки ден ли си в спортния център, че да се пениш и дори позволяваш да се изпречиш срещу по-старите му и лоялни обитатели? Че кой си ти? Кой знае името ти, освен шепа булевардни книжари и някой друг чиновник? Защо изведнъж егоизмът ти прие нови интервали?
Не, не си мислете, че го обвинявам. Нищо подобно! Всичко това е с една ясна цел да се разбере причината за рязката промяна на един характер. Ако не сте се сетили коя е тя, нека ви кажа. Да, това е книгата! Именно тя накара Тарен да напусне ореховото убежище, в което се бе натъпкал, свил на три, на четири. Именно тя му даде сила, направи го несломим. Ако преди извръщаше очи с идеята, че не е съгласен с една или друга дейност, то сега фронтално я предизвикваше. Не бе вече наивното, невинно хлапе. Може би я проклинаше за това, но всъщност трябваше да й благодари. Защото точно тези страници го накараха да се превърне от мижитурка, в мъж! Не го осъзнаваше още, но с всеки изминал ден, нравът му се каляваше все повече и повече, а дарбата за оцеляване се засилваше стремглаво нагоре. Запазваше красотата, но виждаше и коварството. Радваше се на дребните моменти, но осъзнаваше и пагубните такива. За него нещата вече не бяха само черни или бели. Те приеха множество контрасти и сякаш можеше да ги различи, сортира и разграничи до най-малка подробност. Това е осъзнаването. Когато всичко се струпа на плещите ти, в един момент не ти остава нищо друго освен да приемеш света, в който си роден, от всеки един негов аспект. А стане ли това, си готов за битка - вътрешна, както и външна. Затова, да, Мареил бе нов член на това общество, но имаше право да се защитава, дори и като гост.

Най-сетне стигна до своята си зала и учудващо или не, се почувства в свои води. Спарения въздух, съвсем лекия аромат на пот, прашинките талк, който танцуваха из пространството, звукът от безброй удари по кожени повърхности, всичко показваше мъжество, хъс и инат, защото ако искаш да си професионалист, неизменно трябва да си най-инатото магаре в кюпа. Още с влизането адреналинът ти се покачва над нормалното и нямаш търпение да се захванеш за работа.
Тарен съзря треньора си и се запъти към него, като не пропусна да поздрави сдържано новите му познати, имената на някои от които не запомни предния ден.
-Не съм закъснял, нали?
Русокосия го изгледа от главата до петите.
-Ти кой си?
Момчето за малко да падне както си бе право.
-Ааааа!
-Хахаха, спокойно, шегувам се!
Ама, че майтап! Дори боксьорите имали чувство за хумор, а? А той си помисли, че наистина го бе забравил.
-Много смешно. - измънка под носа си брюнета, но реално не му се сърдеше. Всъщност самият той едва не се засмя. -Е, добре де. С какво се захващаме днес?
На Хуч не му трябваше друго. Важна бе инициативата, а явно малкия кипеше с такава. Още по-добре, нямаше да си губят времето в излишни приказки. Те бяха за накрая, когато всичко е свършено.
-Почвай пак с разгрявка....
Естествено, май нямаше нужда да го казва, тя си бе задължителна.
-После направи същите серии лицеви опори и клекове, скачане на въже, а после....ще те пробвам в нещо. За сега това са напътствията ми.
Зеленоокия кимна и се отдалечи в онзи същия ъгъл, за да не пречи на останалите, а и те да не пречат на него. Взаимна изгода. Разбира се, макар че не отделяше цялото си внимание на него, шампионът не пропускаше да му хвърли по някой друг поглед, като доволно се усмихваше. Ако днес му е трудно, то с всеки следващ ден щеше да става все по-лесно и по-лесно.

/Теди, може да опишеш всички упражнения, после продължаваме с новите неща./

_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeПет Сеп 06, 2013 6:51 pm

Ей, че забавен е този Хуч... дали наистина му дойде отвътре, или беше репетирал този бъзик? Много убедително му се получи!
Стоварих платнената си раница (о, да, бях я приготвил и си я носех на гръб) и се заех със загрявката. Ходенето малко ме беше раздвижило, но бях целия скован. Мускулите и сухожилията ми бяха като клеясали части от машина, които трябва да влязат във форма след дълго бездействие- снощи стоях полугол, не отпочинах добре и сега бях скован. Направих разтягането двойно по- старателно и удължих всеки елемент от упражненията. Изпълнявах ги някак насечено, ядно- още ми беше кипнало от петела вън, който с перченето си може да впечатли евентуално някоя перната от същия вид.
Свалих горнището си и маркирах часовника. Ей така, машинално.
Без да губя и секунда паднах за широките лицеви- сладка прелюдия към нарастващото лавинообразно натоварване.
Сега щях да си излея всичко....
За наглите хора без покритие...
За всяка една ситуация, когато съм искал да ударя някого, да се защитя, да отвърна...
Напрягах ръцете си, а пред очите ми бяха онези моменти, които исках да преиграя в съзнанието си... как бих постъпил, какво бих казал... само ако преди време виждах нещата по този начин!
Избутвах тялото си от земята, като исках да се отделя от всички грешки и пропуски на възрастта си, да се издигна, да усетя силата и възможностите на собствените си мускули.
Освобождавах се от яда си към себе си, загърбвах гафовете си, защото знаех, че няма да ги повторя- не и тези детински глупави колебания... Не знам защо, не знам какво беше новото ми място и новият ми поглед, но просто възприемах всичко различно- просто се събуждаш и виждаш, че светът около теб е променил мащабите си!
След всяка серия разпусках внимателно. Дробовете ми ламтяха за въздух, но скоро свикнаха на контролираните вдишвания, които им налагах. Щяха да са ми благодарни, че спазвам оптималното темпо- въпреки, че ми беше трудно, така имах шанс да издържа по- дълго и да не грохна както първия път.
Бях настървен, мобилизиран...
Времето течеше покрай мен, ако се заслушах, щях да чуя гласовете и звуците на залата, но аз не им обръщах внимание- попивах само подсъзнателно пулса на тренировките, водех се по него, опияняваше ме, вкарваше ме в коловоза на стръвното драпане към върха на.... на какво? На спортните постижения? На физиката? На силата? Всеки имаше своя цел- професия, хоби, задължение, начин на живот- това до каква степен си готов да се отдадеш на дадено занимание, определя и до колко напред можеш да стигнеш в него. Макар че и Икар се посветил изцяло на идеята да лети до слънцето, но знаем какво е станало с него и манията му... Е, това са хиперболизирани басни- не може да сполучиш в нещо, без да вложиш душата и цялото си желание в него.
О, аз изгарях от желание да подхвана онези клекове с гирите! Да- омалели ръце, изтръпнали мускули, изпънати като корабни въжета сухожилия, които още таяха умора от миналата тренировка- те бяха онова усилие, от което имах нужда.
След като разпуснах след лицевите, потърсих с поглед гирите. Намерих едни, макар да не бяха същите като миналия път, и отидох да ги взема.
Като хипнотизиран, изцяло погълнат в заниманието си, започнах....
Невероятното усещане да използвам отново мускулите си! Да съм господар на тялото си, то да откликва на волята ми...
Кляках дълбоко и ставах рязко, избутвайки тежките гири, издишвах шумно и пак отново....
Серия след серия...
Напрягах се, връщах си го, наваксвах си за всеки кошмар от книгата, в който не можех да помръдна...
За всеки един път, в който исках да извикам, а не можех...
Исках да побягна, а не можех...
Трябваше да се събудя, а нямах сили...
Молех се тялото ми да откликне на командите, на молбите ми, а то стоеше вцепенено...
Исках да отворя очи, а лежах прикован...
Обливах се в пот, но не от безполезните ми опити да се раздвижа сред ужасните видения, а от това, че на всеки един спомен отвръщах с изпълнени със сила тласъци... Изразходвах насъбралото се в съзнанието ми напрежение...
Чувствах се прекрасно!
Разпусках набързо и отново започвах... едва движех ръцете си, едва се изправях, но усещането беше чудесно.
Край!
Пуснах гирите. Тениската ми беше полепнала по тялото, капчици пот гъделичкаха лицето и врата ми. Целият треперех, въздухът пареше в пресъхналото ми гърло. Спомних си указанията на Хуч и продължих с леко разтягане за отмора. Чувствах, че всеки миг ръцете ми ше блокират, а краката ми ще се подкосят, но дишането ми беше добро и пет минути по- късно можех да продължа.
Не бях поглеждал към часовника, защото времето минава по- неусетно, когато нямаш представа за него, и си по- спокоен, когато нямаш едно на ум, че стрелките те гонят. Вдигнах поглед- единадесет часа. Не знаех дали е добре- треньорът щеше да каже, но пък и аз все още не бях приключил- отпих две глътки вода от шишето в ъгъла (може би беше същото от миналия път) и взех да търся въже.
А на въжета скачаха в другия край, където беше Паркър.
Минах през всички познати и непознати (предимно) хора и си взех едно въже. Русокосият шампион тъкмо сваляше тренировъчните си ръкавици, маркира до къде съм стигнал и каза да продължавам.
И... аз продължих.
Подскоците раздвижиха нагнетеното напрежение от силовата тренировка, кръвта ми забълбука и въздухът в дробовете ми излизаше на отрязъци при всяко приземяване. Темпото не беше бързо като на майсторите в другия край, но беше равномерно от началото до края на десетте минути. Миналият път бях стигнал до 13! Вперих очи в часовника и мобилизирах цялото си съзнание да изстискам всичко, което беше затлачило енергията ми- всеки дисбаланс, наслоеният прах от кошмарите, да издишам и последното изпарение от гнилоч и отровни растения.... нека остане само това спокойствие- този мрамор, облицовал душата ми- той ми харесваше, беше точно по вкуса ми!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeПет Сеп 06, 2013 8:32 pm

Изумително е колко неща могат да се случат само за една минута. Замислете се. Нагледно са едва шейсет секунди, но в тези шейсет секунди могат да се случат шейсет различни работи, че и повече. Движенията на човешките крайници и мускули са по-бързи отколкото някой може да си представи. Та само за една хилядна от секундата земното кълбо ще измине при движението си около слънцето тридесет метра, а светлината триста километра. Представете си сега едно ръкомахане, или размятане на въже, удрящо се в пода. Една стъпка или един клек.
Защо ви казвам всичко това? Защото една минута е много, прекалено много. За една минута светът ни може да се преобърне с главата надолу и да се изправи обратно на мястото си.
В случая говоря научно и споменавам физически факти, защото в тази тренировка минутите също бяха от много важно значение. Пример за това е напредъка на Тарен с издръжливостта му с въжето, от рамките на една минута. Да, само една. Ако преди бе издържал тринадесет, то сега те се увеличиха на четиринадесет. И въпреки да не изглежда като нещо съществено, не е така. Защото за тези шейсет секунди той е скочил повече от сто пъти. Дори не мога да преброя точно колко. Затова да, това бе грандиозен напредък и само друг човек, трениращ всеки ден или през ден, независимо какво ще го разбере и ще му отдаде заслужения кредит. Самият Мареил бе леко разочарован от този резултат, но когато видя одобрителния поглед на шампионът, разбра, че може би е прекалено суров със себе си и не може да изисква максимумът от тялото си още на втория път. Младокът не беше твърдоглав и нетърпелив и знаеше, че нищо не се дава даром на този свят. Авантите, не бяха за него, щеше да мине и без тях.
-Тарен!
Гласът на Хуч се извиси над всички останали и накара момъкът да зарече заниманията си и да отиде при него.
-Да не сбърках някъде?
-Ти в ред ли си бе, момче? Добре се справяш, стига с този скептицизъм. За друго те извиках.
Ето тук любопитството му се засили и нямаше търпение да разбере с какво ново ще го натоварят сега. Нямаше да се спре пред нищо, все още имаше много енергия за изразходване, а и имаше да си го връща на толкова много хора и....неща....че сигурно можеше да продължи часове, въпреки умората и стичащата се пот.
Боксьорът се извърна към един свободен в момента боксов чувал и се ухили достолепно като цирков артист.
-Цялата е твоя!
-Искаш да кажеш, че...
-Да! Време е да поработим над удара ти.
Зеленоокия красавец се усмихна щастливо и кишящо с адреналин. Най-после, нещо наистина сериозно. Не, че упражненията не бяха, те подсилваха физиката му, о сега идваше ред и на същинската част. Блондинът му хвърли два бинта и го накара да омотае дланите си с тях, така че кокалчетата да са защитени. Магът набързо се бинтова и застана като стръвница пред изкушението. Това обаче само разсмя треньорът му.
-Хахаха, не така. Първо отпусни тялото си.
-Но така не е ли....
-Правилно е! - прекъсна го Паркър. - Когато си в бойна готовност, тялото ти е сковано и в ситуация на стрес. Ако стегнеш ръцете и раменете си, не само стягаш мускулите, които са необходими за нанасянето на удара, но и другите, които са за обратното движение. Така сам побеждаваш тялото си. След като нанесеш удара, тогава трябва да се стегнеш и то не само юмрука, а ръката, рамото, гърдите и дори коремните мускули за да стане цялото ти тяло твърдо. Схвана ли?
-Така мисля.
-Ми дай го малко по-леко тогава. - засмя се за пореден път Хук и го удари с длан по гърба, за да го изкара от тази вкочаненост. -Силата, която се генерира при удар с ръка, зависи еднакво от две неща - сила на удара и скорост. Не я подценявай. Добавяш много сила от бедрата и коремните мускули при усукващо движение на горната част на тялото. Това се вижда най-вече при десния прав. Това движение започва от краката, пренася се към бедрата и таза, като ги прибутваш към същата страна, към която е и ръката, с която удряш. Използвай торса си за да завъртиш цялото си тяло, като извърташ рамото на ръката, с която удряш, напред.
Тарен мисловно кимаше, докато асимилираше и попиваше всичката информация в мозъка си като гъба. Веднъж озовала се там, тя се смазваше с тъканите, прилепваше за тях и се усвояваше като детска игра. Обясненията не бяха сложни и учудващо той ги разбираше.
-Когато пристъпваш напред по време на удар, вкарваш цялата тежест на тялото си и сила на краката в удара, а към тях се добавят и силата, която идва от горната част на тялото. И последно.....стойката. Често това е подценявано, но стабилната позиция е необходима за правилна техника. Коленете трябва да са леко сгънати, стъпалата да са на еднакво разстояния по двете оси, което означава че трябва да има еднакво разстояние напред и назад и наляво и надясно между тях. Когато нанасяш удара, задния крак трябва да натисне напред и надолу в земята, за да засили. Ето така...
И за да му демонстрира нагледно, за какво иде реч, Паркър зае точната позиция, разпредели крайниците си както бе обяснил, вдигна юмруци пред лицето си, малко под носа, прикривайки най-вече челюстта и замахна. Чак тогава стегна всички редици на мускулите си и нанесе своята атака. Ударът му бе толкова силен, че чувалът отхвръкна на метър назад и на мъжете им се наложи да се отдръпнат, за да не ги цапардоса при връщането си. Близо една минута му отне в люлеене напред-назад, докато се усмири.
-Лол...
-Дам. Сега е твой ред. Давай докато не се измориш. Започни по-леко, увеличавайки скоростта и силата постепенно. И не отпускай китката иначе ще си я счупиш, не си с ръкавици все пак.
Речено сторено. Бе ред на младока да усъвършенства ударът си, който щеше да му е от голяма полза при фронтална атака, особено срещу хора като онзи перко от по-рано, за когото просто не си заслужаваше да хаби магията си.

/Теди, свободно РП. Свърши когато искаш./

_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeСъб Сеп 07, 2013 11:53 am

Адреналин- онова нещо, от което хората или се боят, или отчаяно искат да си набавят. Опиянение, допинг, наркотик... а ако си достатъчно луд и се палиш лесно, той е на една ръка разстояние от теб. Представи си нещо, което те ядосва, спомни си ситуация, която те изкарва извън кожата ти и започвай да си изливаш енергията- върху възглавница, чрез тичане, дори крещене понякога помагало... но има и къде- къде по- елегантни начини- чрез спорт, например! Тогава имаш време подсъзнанието ти да се изчисти, да обмислиш всичко, да се разтовариш и да тренираш не само физиката, а и духа си- онзи, който е бил смутен, засегнат, мачкан, обиден, наранен... Ударите извайват оръжието, каляват го, правят го изящно. Един удар може да те нахъса или да те отчае, да те изкара от безсъзнанието или да те прати в нокаут, да налее масло в огъня или да ти угаси мераците. Зависи от коя страна на юмрука си.

Гледах няколко секунди с благоговение боксовата круша като мой партньор, който да ми помогне в тренировката, после като физическо препятствие, което трябва да се науча да преодолявам, след това като враг, когото трябва да смажа.
Заех позиция- беше непривична за мен, защото, както казах и преди, стойката в бокса е много по- различна от тази в източните бойни изкуства. Първо раменете. После височината на ръцете. После разкрача... Ако успеех да усвоя правилната стойка, всичко останало щеше да ми е безкрайно лесно- знаех как да удрям все пак!
- Още малко раздалечи петите. - каза Хуч, все едно ме нагласяще за портрет.- Така, отпусни се! Не искам да виждам напрежение! Още си стегнат, отпусни раменете. Така...
Вдишах дълбоко и издишах, отпускайки с това всички мускули, леко пружинирах, за да разтоваря тялото си, за да свикна със стойката и да се породи едно естествено движение.

Усещането от бинтовете по ръцете ти... ароматът на кожа... чувството от сблъсъка... безценно! Онзи момент,когато ръката ти се стрелва отпусната, вкарваш силата от рамото си, извърташ крака и в последния момент издишваш рязко, стягайки цялото си тяло... Изтласкването на този залп от сила и енергия в жертвата- един миг, само една частица от секундата, за която всички естествени науки могат да изведат по някоя теория и формула- физика, биомеханика, анатомия, химия, езотерика... синтез на цялата мобилизация на съществото ти!
Удар!
Преди Паркър да ми е дал знак, аз стрелнах един десен прав на височината на лицето си, за да пробвам дистанцията.
Крушата само потрепери без да се залюлее много- не бях в категорията на Хуч нито по килограми, нито по опит.
Но сблъсъкът разпали апетита ми за още.
- Извъртай тялото! Вкарай рамо. - механично ми напомни шампионът, въпреки, че го бях направил.
Продъжих. Не бързах да правя много на брой удари, а се съсредоточих върху техниката и правилното изпълнение- не исках мизерните ми опити да изглеждат още по- хилави и мизерни.
Ръцете и китките ми бяха омалели от лицевите опори, но бинтът ги стягаше достатъчно добре, така че ударите не ми тежаха.
Тъкмо бях загрял! Мускулите ми бяха наляти от продължителното натоварване, а сега използвах нагнетената взривна сила.
- Бавно! Никой не те гони! Съсредоточи се! Искам да си поставиш за цел крошето ти да мине през крушата! Пробий я!
Паркър се беше наметнал с едно горнище и следеше работата ми.
Аз внимателно попивах думите му без да се разконцентирам и за миг. Само аз, крушата и гласа на треньора.
Повтарях си наставленията му и удрях... Виждах лица, които ме ядосват, провокират, заплашват... миг след това кафявата кожа на крушата се изкривяваше под юмрука ми, сякаш исках да забия ръката си вътре в нея.
Когато отработих правилното движение, зачестих ударите.
- Продължавай, оставям те да я скъсаш от бой.- рече Паркър и аз само кимнах ухилен в промеждутъка на една серия.
Когато той се отдалечи, аз се осмелих да импровизирам и с една- две серии, но усетих, че прекалено много се увличах и започвах да се настървявам. "Но... какво пък лошо има в това?" рекох си аз и вкарах един брутален в черния дроб на въображаемия си противник без да намаля темпото. Шарех с ударите си във всички ключови точки- слънчев сплит, гръклян, нос, челюст... дори ударите в лицето в реален бой са за предпочитане, защото заради притока на адреналин даже да му спукам далака, отсрещния няма да усети, докато счупеният нос веднага му разбива гарда.
Нахъсвах се, изцяло погълнат от боя, защото не ми пукаше как изглеждам отстрани- може ударите ми да не бяха като на Паркър, но пък има ли значение дали те е ритнал кон или магаре? Надали в този момент щеше да има желаещи да ми застанат пред юмрука, нищо, че бях новак.
Стисках челюсти и блъсках с цялото си настървение. Увличах се от собственото си темпо и копнеех за още... исках да я скъсам, да я разпарчосам, да я издера, да я строполя.....
Косата ми се вееше покрай лицето ми, полепваше върху смръщените ми вежди, влизаше между хищно оголените ми зъби...избърсах челото си в бинта и след като пружинирах минута- две, за да почина, подхванах наново.
Заставах в изходна позиция, извъртах крака, таза, ударът тръгваше още от бедрото ми и лавинообразно повличаше още и още ускорение, още и още сила през кръста, торса, рамото, лакътя и потъваше в боксовата круша, набивайки костите ми. Кожата на жертвата обгръщаше бинта, туловището й се поклащаше немощно назад и още докато се върне, аз спирах олюляването й със следващия удар.
Подгизнал от пот и злоба, имах чувството, че искам да прегриза тая круша, да я изкормя, да я смажа... и по- лошото беше, че и в бой пердето ми падаше по същия начин... може това умопомрачение да трае само миг, но тежко му на онзи, който ме беше предизвикал до такава степен, че да зарежа всички мисли и да плюя на самоконтрола и разума... Вярно, спортът е дисциплина, уважение, контрол, учи те да не си търсиш белята, но и ако все пак тя сама те намери- да знаеш как действаш. Без празни приказки, без фукане... просто да отвърнеш, защото има една линия, от която не бива да отстъпваш и трябва да отстоиш, да я защитиш. А в такъв момент един такъв удар е достатъчен.

Усещах, че вече капвам от умора. Тялото ми се движеше безспир от началото до сега. Избърсах потта от клепачите си и погледнах часовника- бях млатил крушата почти цял час.
Никак не исках да спирам... "Хайде, още малко... последно!", "Само още пет минутки", както казват децата. Тогава се появи Паркър.
- Върви ли работата? - подметна той.
- Бива за сега. - промълвих, спирайки да удрям и се обърнах към него.
- Аа, продължавай си, хич не ме гледай! - каза шампионът и аз отново захванах този път по- старателно. За финал исках да дам най- доброто от себе си. Русокосият ме наблюдаваше внимателно.
- Дръж стойката. Пробвай да раздвижиш краката.
Вече бях свикнал с тази позиция, колкото и да беше непривичен гарда в бокса, така че движението не даде отражение върху силата на удара. Пристъпвах напред, назад, следях люлеенето на крушата и я дебнех.
- Добре, сега пробвай да смениш гарда.
Направо усещах как Паркър си прави експерименти с мене. Подчиних се, разбира се, но тази нова позиция беше твърде специфична откъм техника за някой новак и силата беше твърде незадоволителна.
- Окей, стига, хлапе. Това и без друго е маневра за да затрудниш и объркаш противника в истински бой.- викна Хуч и още докато спра, ми метна една кърпа. За свое задоволство аз я улових във въздуха- просто целият се бях превърнал в слух, зрение и осезание, движенията ми бяха резки, но пък премерени.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeСъб Сеп 07, 2013 3:22 pm

Виж ти, момчето можело да удря. Не, че се съмнявам, но не му личи на пръв поглед. Не, че е толкова слаб и хърбав, колкото сам се изкарва, но просто не му приляга. Тарен е интелектуалец, винаги с това е изпъквал и това, че има добър замах определено си е изненадващо за повечето хора. Точно затова Паркър не спираше от време на време да му дава съвети и да го поправя, но реално виждаше, че младока има потенциал и някаква стартова основа, над която да надграждат. Вярно, той не можеше да го научи на източни техники, но и боксът е толкова застрашаващ, колкото и те, стига да го умееш на професионално ниво. Това, че разчитат главно на ръцете си, изобщо не ги прави по-безопасни. А и шампионът нямаше намерение да го ограничава. Щяха да стигнат и до краката, но за това по-нататък.
Сега беше време за почивка. Блондинът подаде на ученикът си, ако можем да го наречем такъв, една голяма бутилка с прясна минерална вода и Мареил побърза да се налее.
-Лооллл...по-полека! Не я изпивай цялата. Казах ти и предния път - по малко.
Хич не го харесваше това с ограниченото приемане на течности по време на тренировка, но го разбираше и трябваше да го приеме. Ако изгълта голямо количество вода после ще му е по-трудно да се движи. След десет минутна почивка, боксьорът попита хлапето дали иска да продължи, а той учудващо се съгласи. Не само, че се съгласи, направо изригна от нетърпение. Май бе скаран с умората или поне искаше да я надвие. Това е хубаво, стига да не прекалява. Не искаше утре цял ден да е парализиран от мускулна треска.
-Добре, но само още малко. С това привършваме за днес.
-Какво е?
Двамата се преместиха този път пред една боксова круша. Брюнетът си помисли, че ще го учи и на високи удари чрез нея, но се лъжеше. Хуч застана от другата й страна и я улови. Бе на равнището на главите им и преди магът да се усети, менторът му я засили и го цапардоса в лицето, право в носа. На късмет се размина от счупване. Момчето отстъпи няколко крачки назад и се хвана за удареното място. Болеше го, но повече се притесняваше да не се наложи да му го наместват.
-За какво беше това бе, човек?
-За отбягване! Дори не усети, че я засилвам. Това ще тренираме сега - да отбягваш атаки от близко разстояние.
Речено сторено, без предупреждение Паркър отново засили крушата и тя пак удари Тарен, този път в челото, защото съумя да се наведе поне малко. И все пак ударът си бе удар. Можеше да се размине с тях,но за сега неодушевения предмет яко си го тупаше.
-Хайде, заставай на позиция.
Младежът изпълни нарежданията и стабилизира равновесието си. Вдигна за всеки случай юмруци, както при бойната защита и се приготви. Отмерваше бързината и темпото, с което крушата се движеше, но за сега защитата му не бе от най-успешните. Кожената торба го удари още няколко пъти, докато взе да й свиква. Тъкмо когато мислеше, че ще я изненада и мърдаше настрани, Хуч в последния момент променяше траекторията й и пак успяваше да го оближе по бузата.

/Теди, опиши първоначалните опити за отбягване, постепенно да стават все по-успешни./

_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Тарен

Тарен

Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeНед Сеп 08, 2013 7:13 am

Кой е казал, че най- добрата защита е атаката? Какво е каменната крепост без ров? Войнът без щит и броня? И най- съвършената картина е нищо без рамка- монета с едно лице няма стойност.

Тази тренировка беше не точно за защита, а за рефлекси- те са градивната част и на отбраната, и на атаката.
Но защо, да го вземат мътните, трябваше Хуч да ми обясни нагледно това с удар в носа? Вярно, че болката най- добре ни кара да разберем пропуските си, маркира грешките и така запомняме по- добре, но това само ме изпълни с яд... само че като се замисля.... ядът е настървение, настървението е амбиция, а амбицията- мобилизация... Мамка му, Паркър наистина си разбира от работата!

Инстинктивно заех най- познатата ми позиция, втълпявана ми от учителя в детството ми- левият крак изнесен напред, тялото полуизвъртяно встрани, десният- за опора назад.
Следях крушата, вдигнах ръце и се приготвих за защита.
- Без блокове! Искам да я избягваш!- викна Паркър и заби кожената топка в челото ми.
Озлобих се още повече. Впих очи в крушата, за да реагирам, когато полети към мен, но винаги реагирах по- бавно отколкото тя се движеше... Русокосият не я засилваше като да ми направи синини, а и тя не беше болезнена (в това се убедих от ударите), но това по никакъв начин не ме успокояваше- аз трябваше да я избягвам! До някъде успявах да се отместя, но както аз я дебнех, така и Паркър дебнеше мен! Нямаше смисъл да прави тренировката ми лесна, а и нямаше да му простя, ако усетя някакво снизхождение. Разбира се, подобен реверанс от негова страна би било ужасен удар по собствения му професионализъм, така че знаех, че той няма да ме щади изобщо заради едните ми красиви очи.
Опитах да обикалям, но и Хуч се движеше, стрелкаше крушата и я успеех да реагирам, я не.
- Не бягай! Стой в обсега й! Приближи се още!
Тогава преместих поглед от кожената "топка" и се вгледах в мъжа отсреща- исках да предугадя движенията му, кога ще удари, търсех едно потрепване, една промяна в изражението или тайминга му... знам ли... Но тъкмо, когато изглеждаше най- спокоен, крушата политаше към мен... Единствено на инстинкт се навеждах или дърпах, за да не бъде удара фронтален. Очите ми още бяха насълзени и носът ми пулсираше... мамка му!
- Тарен! Смени тая позиция! С нея само изкарваш десния крак от употреба!- викна Паркър и дори не задържа крушата докато се наглася, а пак я запрати по лицето ми.
Когато разположих краката настрани малко по- разтворени от широчината на раменете и извъртях тялото си фронтално към крушата, започнах да пружинирам и усетих как тежестта се разпределя по- равномерно, как арсеналът ми от маневри се увеличи, движенията ми станаха по- леки, по- бързи- можех да се наклоня ту наляво, ту надясно дори да приклекна по- бързо от преди!
Отбягнах по- успешно следващите удари, но ме изненада едно странично залюляване на крушата и маркира скулата ми.
Все още бях напрегнат, периферното ми зрение се замъгляваше от притока на адреналин и аз отново впих очи в Паръкър- този път в очите му. Исках да усетя предстоящото движение...
Хора, повярвайте, когато световният шампион по бокс иска да те удари, той ще те удари. Беше непредвидим! Имах чувството, че не използва тялото си, за да засили крушата, а тя сама политаше към мен- нито потрепване, нито нарушаване на дишането, нито проблясък в погледа му...
Дори очите му повече сковаваха съзнанието ми- хипнотизираха, поглъщаха, караха противника да се почувства слаб, правеха го тромав... разконцентрираха го, сякаш му говореха и докато той се усети, ударът идваше изневиделица.
Не беше това начина... Проба- грешка, както е казано, а аз до тук открих всички начини, които не работят.

Мобилизирах съзнанието си, сякаш се бяхме изолирали на един къс земя, в една вакуумна сфера, а отвъд нея- мрак и пустош- никакви мисли, никакви звуци.
Опитах се да възприема Паркър и боксовата круша като неделимо цяло, погледът ми не беше концентриран на едно място, а се изпразни- разфокусира, обхващайки всичко- без да се взирам в една точка, аз започнах да виждам цялото. Преоткрих периферното си зрение и започнах да реагирам без да мисля- тежестта на очакването изчезна и всичко ставаше по- лесно- без план, от само себе си!
Отпуснах раменете си, непрекъснато пружинирах, стоях почти на пръсти, тялото ми беше готово да пренесе тежестта си мигновено далеч от траекторията на крушата.
Тя се стрелваше все така бързо и дори по- силно, но аз прикляках под нея, изправях се и, виждайки как на секундата Паркър я беше уловил и отново запратил по мен, се дърпах встрани... близваше лицето ми, но понякога се забиваше и по- стабилно в главата ми. В интерес на истината- все по- рядко.
- Не се върти толкова, не е нужно! Отпусни се!- гръмкия глас на русокосия ме караше да настръхвам, да се мобилизирам и да следя наставленията като пътеводна светлина, като командите на навигатор, на когото трябва да се довериш безропотно. Потта и умората просто пълзяха по тялото ми, а съзнанието ми беше чисто и спокойно- без излишни емоции и все пак адреналинът беше така омаен, по всички клинични показатели хормоните ми бяха скочили до небесата.
Краката ми трепереха, целият бях нащрек, дишането ми беше спокойно, като секваше само при резките ми движения, за да се възстанови отново... като бавното поклащане на мангуста, която танцува в такт с кобрата срещу нея, за да избегне атаката й, за да й прегризе врата при контраатаката.....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitimeНед Сеп 08, 2013 11:34 am

Казах ви, с малко повече усилия, човек може да направи всичко, което си науми. И не говоря за някакви фантасмагорични идеали, а за реално поставени цели, които зависят единствено от теб. Това, че Тарен имаше треньор, изобщо не го правеше зависим от него. Помагаше му да, но и срещу пън да се бе изправил, пак всичко си зависеше само и единствено от него. Наставленията са едни добри съвети, на които да се осланяш, но те са до време. Веднъж запомниш ли ги, и най-вече, почнеш ли да ги разбираш, всичко друго е въпрос на усвояване.
Първоначално е трудно, бавно и може би дори дразнещо, да не говорим болезнено. Както тези удари. Мареил не се размина с лекота. Понесе си достоен пердах, макар и не много силен, но това се изискваше, зад а продължи нататък. Усети болката, за да можеш да я преодолееш. Тя е само слабост, която трябва да напусне тялото.
Само че, в крайна сметка, самото тяло не е боксова круша и ако реалната може да бъде бъхтена колкото си иска и е напълно нормално, то това не важи за човешки труп. Той си има някакъв лимит, а лимитът не е с вечен гаранционен период. Осъзнавайки това, младежът все повече почна да разчита на реакциите си, които все още не бяха особено бързи и развити, но нали точно за това тренираше? В един момент ти писва да те налага някаква си капковидна топка и се мобилизираш. Та нима ще се даде на някакъв си предмет? Нищо, че е воден от световния шампион. Той може и да нямаше пролуки, но това не бе състезание за надмощие между двамата. А упражнение, което щеше да изостри сетивата на момчето, да ги засили и да ги оформи в едно цяло. Все по-лесно долавяше лекото свистене на въздуха, периферното му зрение обхващаше всяка нужна точка, а движенията малко по малко се засилиха. Станаха по-резки, по целенасочени и по-малко хаотични. В спорта хаосът не е препоръчителен. Всъщност не е в нито едно бойно изкуство. Може да се нахвърлиш върху някого като животно, но това не гарантира победата ти. Изисква се тактика и определена схема, независимо за какво физическо действие става въпрос. Давам най-елементарен пример. Когато си мием зъбите, не разнасяме четката както ни дойде. Извършваме строго изградени движения, които следват вече закърмени в нас навици.
Така е и при боя. Не можеш да се мяташ без цел и посока, защото дори да избегнеш нападението ще се сблъскаш с друг проблем, който ще ти създаде двойни неприятности.
Затова никой не се учуди когато брюнетът все повече напредваше. Ударите, които понасяше намаляха, а защитата му се изпипваше още и още. Нямаше да стане перфектна, не и от един път, но се справяше доста добре. Носът му сигурно щеше да пулсира до края на деня, а бузите да се зачервят, но какво от това? Емоцията от успеха щеше да е тази, която ще се запечата най-силно и ще властва над ума и душата му.
Общо казано, главата му се движеше доста симетрично. Дали на страни или пък назад. Дали клякаше или извърташе врат, все повече осъзнаваше какво е истинска защита. Минаха още десет минути,в които Паркър немилостиво стоварваше крушата към него, а Тарен я отбягваше по най-добрия за случая начин. Когато боксьорът видя, че момчето се изморява и вече е на предела на силите си, спря, застопори крушата и се усмихна.
-Браво бе, боец! Имаш голям потенциал.
Не толкова комплимента зарадва магът, отколкото знанието, че блондинът не се шегува, нито го четка, за да го надъха. Беше искрен и праволинеен. Нямаше да каже нещо ако не го мисли. И точно това го ощастливи.
Последва нормалното бърсане на пот, разбинтоване на ръцете, прибиране на багаж и подобни. След още петнадесет минути Тарен бе готов да си върви и макар че му се искаше да поостане още малко и да наблюдава, умората си казваше думата и единственото му истинско желание бе да се просне на леглото и да заспи.
-И не забравяй да пиеш аспирин. Докато мускулите ти не запаметят всичко научено ще взимаш. След време няма да имаш нужда от тях.
-Добре! Аз тогава ще потеглям. Много поздрави на Лиза.
-Ще й предам. Другата седмица може пак да се съберем там, ако имаш време.
Зеленоокия се усмихна на предложението и вдигна ръка.
-Ще се постарая да си освободя. Е...до скоро.
-Чао, човече!
Така, двамата се разделиха, всеки продължавайки със собствените си занимания и ангажименти.

/Теди, с Тарен пиши на улиците. От цялата тренировка получаваш Опит - 7. Сила - 6, Ловкост - 7, Воля - 8/

_________________
Спортния център Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




Спортния център Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Спортния център   Спортния център Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Спортния център
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Скайфол :: Скайфол-
Идете на: