Дъжд плющеше по единствения прозорец на стаята, дъжд, като апокалипсис. Дори тази буря не би могла да потуши адския огън тлеещ в душите на тези черни роби. Черни сенки без минало, без бъдеще, а настоящето, като писък драскаше по вътрешната страна на мозъка ти, дрънчащ, като хиляди камбани...камбани заглушаващи спомена за това какъв си бил преди, каращи ушите ти да кървят, да се блъскаш, като нощна пеперуда в този огледален свят, напомняйки ти ,че не си нещо повече от един черен дим, торба с кости.
Дъжд плющеше и по този черен прозорец, дъжд, като куршуми..куршуми пронизващи всеки порив и надежда, убиващи всичко хуманно, киселинен дъжд разяждащ органите ти, превръщащ ги в слузеста локва насред пътя...Всички я настъпват с калните си обувки, разплискват я, без да се замислят, че някъде там може да е и твоето сърце.
Това са то демоните, питомниците на Себастиан Дантес, марионетки за всички негови прищявки, мишена на подигравки и злоба, парцали с които да избършеш остатъците от нечии мозък или повръщано по пода. Още ли си мислите, че да си демон е забавно? Елате тогава, надникнете в персоналния ад на тези изчадия, запушете ушите си, децибелите на агонията са изключително високи тук.
Чифт жълти очи наблюдаваха дъжда, сякаш гледаха иззад него и съзираха някаква велика тайна, нещо мащабно се криеше измежду буреносните облаци, нечии писък възбуждаше сетивата ти криещ се в гръмотевицата
. А вие познавате ли Силиус? Демон от висок ранг, верен на своя господар по един иновативен начин.Беше стар, стар колкото самия ад, душата му бе, като изтъркана и прогнила музикална кутия, чиято мелодия едно време е звучала кристално, чисто...а сега е изкривена и дори зловеща. Той бе един от първите обитатели, едно от първите деца на Дявола и до ден днешен помнеше създаването си. Незнайно защо единствено се бяха запечатали очите на неговия баща в съзнанието му, чертите му..Тогава той ги огледа много добре, запечата ги в мозъка си и ги обикна. Закле се в преданост и вярност на този човек, думата му бе закон и никога, ама никога не си позволи да действа своеволно.
Той погали портрета на Дантес, нежно, така както се гали утринната роса, но колко завоалирана мъка се криеше в тези действия, колко огорчение. Не можеше ли всичко да си бе останало както преди? Когато той бе най-близкия на своя баща, когато се чувстваше значим и обичам...когато ги нямаше Грегъри и това отвратително съзнание Мортем. Вселената му бе свидетел колко ги мразеше, та те отдалечаваха създателя му от него, крадяха любовта и вниманието му. Третираха го, като прислуга.Колко години бе изкарал в примирено търпение? Колко века?
Достатъчно! Ето колко. Бе станало време тези две грешки да изчезнат от пътя му и отново да останат само той и баща му , отново да бъде значим, а не поредната слузеста локва. Демонът стисна юмруци, а свещите огряваха грубите му черти, изваждащи на показ гнусната му решителност:
-Просто ми, татко! Правя го за нас двамата! Аз...аз искам...просто да ме обичаш, нима забрави? Че аз съм Силиус, твоят син, твоят верен син! Не неблагодарен, като тези гладни псета с които си се обградил! те са грешка, татко и аз ще ти покажа!
Говореше така както богът стоеше пред него, с цялата си искреност и болка, като ранен гарван. Черна сълза се спусна от едното му око, сдържана, отчаяна. Той съблече ризата си и прилежно я сгъна, като я остави на леглото. Отиде до нощното си шкафче и извади малък камшик, върна се отново пред снимката и я целуна:
-Просто ми, те не ми остават избор!Прости ми!-прошепна.
Коленичи пред "олтара" и започна да се налага с кожения камшик, с цялата сила и цялата злоба, която съществуваше в тялото му. Самобичуваше се, наказваше се за предишните и идните си деяния, искаше да излезе чист от тази стая.
Плющенето на камшика и виковете му бяха заглушени от бурята, но от коя буря? Тази в него или тази вън? Никой не можа да каже, никой не видя, никой не чу...След, като свърши "ритуала" си, той се изправи с мъка, облече се и малко преди да излезе от стаята се обърна отново към снимката:
-Време е....
Заглавие: Стаята на Силиус 
Нед Авг 25, 2013 1:23 pm