Fate Cry
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.



 
ИндексПоследни снимкиТърсенеРегистрирайте сеВход

 

 Релсите

Go down 
АвторСъобщение
Fate
Admin
Fate


Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 35
Местожителство : Plovdiv

Релсите        Empty
ПисанеЗаглавие: Релсите    Релсите        Icon_minitimeСря Авг 28, 2013 7:49 am

Дългият път, по който се стига до "Ледената цитадела". Рядко се намират луди хора, които да поемат по релсите и да вървят четири часа в дълбоките преспи. Но, има и такива.
Тук се виждат двете дълги линии, които се извисяват право към върха на планината. Не стигат до него, но чувството, когато вървиш по тях е точно такова. Че си на върха на света. Навсякъде е заснежено, а пътят е неутъпкан. От двата края в далечината се виждат борови гори, които с приближаването към Цитаделата започват да се стесняват около релсите, като ги обгръщат като в прегръдка.


Последната промяна е направена от Fate на Сря Авг 28, 2013 8:50 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Fate
Admin
Fate


Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 35
Местожителство : Plovdiv

Релсите        Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Релсите    Релсите        Icon_minitimeСря Авг 28, 2013 8:38 am

Наближаваше ранното утро и времето, в което щеше да се появи първият влак за "Ледената цитадела". Той идваше рано сутрин и откарваше първите хора, желаещи да поемат към нея. Уви, все още нямаше такива.
Времето беше меко. Валеше сняг, но твърде ситен, че дори да натрупа по дрехите ти. Нямаше вятър, а по-скоро някаква ледена топлина, която обгръщаше тялото ти, когато вървиш навън.
Слънцето още не се виждаше на ръба на небосвода, когато се появиха и първите хора. Именно тези двама щураци, които бяха дръзнали да излязат още по тъмно и да тръгнат насам - Амброзия Хийт и Дрейк Туул се бяха хванали ръка за ръка и обикаляха около гарата, търсейки правилният вход.

- Сигурна ли си, че няма да си навлечем неприятности? - попита я гладиатора, който се оглеждаше несигурно в тъмнината.
- Ама, че си градско момче! Никой няма да ти направи нищо, щом си с мен! Хайде, от тук...
Скоро го намериха. в едно от загражденията, опасасно с дебела мрежа имаше дупка. Място, което доста от пътниците използваха като таен вход, когато искаха да се качат на влака безплатно. Щом преминаха през него, двамата се озоваха на мястото, на което искаше Амброзия да дойдат. И без много да му мислят, скочиха право в снега между релсите. Неотъпканият бял пух погълна бързо краката им чак до коленете. Но, това не им пречеше. По-скоро, по този начин се връщаха в детството си, когато снега стигаше не само до коленете им, а и по-нагоре.
С бавни стъпки, двамата ни герои започнаха да се движат нагоре, право към върха, следвайки пътеката от метални линии. В тъмнината не се виждаше почти нищо, но белият сняг им бе като пътеводител, който светеше дори в тъмнината. Бе нужна само лека мъждукаща светлина, че да се ориентираш безпроблемно.
Отне им около половин час поход, докато стигнеха до същинското място, за което Амброзия си мислеше. Намираше се на около два километра пеша по-нагоре. А единственият път до него бе този - по релсите. Когато стигнаха до него, Хийт извика радостно!
- Ето го!
Гласът и отекна в тъмнината, а планината повтори няколко пъти думите и.
Дрейк се огледа пред себе си, но не виждаше нищо. Докато, госпожицата най-накрая не му посочи това, което търсеха. А именно малка дървена пейка, която се намираше между дърветата. Отгоре и имаше голяма купчина сняг, но това нямаше да бъде проблем.
Хийт не изчака много. Тя пусна ръката на гладиатора и се затича право към пейката, като зарови пръсти в снега. Хвърляйки буца след буца, тя доста бързо изчисти пейката от излишният сняг, а после забърса дори с ръкав, за да не изцапат дрехите си когато се настанят на нея.
- Хайде, идвай!
Дрейк се приближи и седна до нея.
- Защо ме доведе тук?
- Шшшт... - прошепна Хийт, като постави пръст на устните му.
Миг по-късно, тя посочи с пръст към небето, където се виждаха малките звездици.
- Тук е най-красивото място в целите околия. Можеш да видиш всяка звезда, сякаш е до теб.
И наистина бе така. Дърветата, които се намираха отстрани скриваха малкото местенце от целият град. Нямаше ги светлините, които по принцип биха ти пречели, а това, че се намираха в планината приближаваше още повече небосвода към очите им. Поглеждайки нагоре, Дрейк наистина можеше да твърди, че почти се докосва до небето. Никога не бе виждал до сега малките светила толкова близо до себе си.
Двамата останаха така доста дълго време. Взирайки се в небосвода, те обсъждаха това, което виждаха. Дрейк имаше бегли познания за звездите и разказваше на Хийт за съзвездията, които бяха над тях. Показваше и някои, други описваше с ръце. Дори, по едно време Амброзия се отпусна в скута му и двамата започнаха да търсят "Падащи звезди".
- А, видях една! - извика чернокосия, като посочи бързо с ръка към мястото, където я е видял.
- Къде?! Къде?!
- Ей, там!
Но, нея я нямаше. Както знаем, падащите звезди изгарят бързо в земната атмосфера и не оставят дълго време следи зад себе си. Това продължи няколко пъти, като Хийт винаги изпускаше това, което търсеше.
Времето минаваше бързо. Скоро, небето започна да исветлява, напомняйки, че слънцето бе на път да изгрее.
А от търсенето на "падащи звезди" и разглеждането на съзвездията, разговорите започнаха да преминават бавно в доста по-лична насока. Всеки един от тях разказваше за живота си до сега, за моментите на щастие, тъга или просто такива, които са променили живота им. Стигна се до там, че Амброзия натисна едно болезнено място за Дрейк, което той се опитваше да крие дълбоко в себе си. Въпреки, че не искаше да говори за това, Хийт доста бързо го разубеди и той изля душата си пред нея.

-...Знам, че е глупаво да мисля така, но нямам друг избор.
- Виж, мога да ти кажа нещо от личен опит. Доста съм си препатила в този живот, а и сигурно още дълго ще бъде така. Но, когато обичаш някого, не можеш да го забравиш толкова лесно. А ти, явно си я обичал...
- Явно...
Поемайки по леко неловък разговор, двамата замълчаха и отново впериха погледите си в небето. Докато, накрая не дойде момент, в който ръцете на Амброзия не се оказаха върху тези на Дрейк. Всичко започна твърде отдалеч. Първо леко милваше кожата му, а после започна дори да се заиграва с тях. Повдигаше пръстите на едната му ръка, промушваше своята под тях, като животинка криеща се в хралупата си. Дрейк също започна да и отвръща на това. А играта, продължи нагоре по ръцете и, преминавайки през лактите, раменете, докато накрая едната му ръка не се озова върху лицето и. С леки движения той започна да обхожда всяка една част от него. Отмяташе косите и, галеше леко бузите, а после спускаше леко ръката си надолу по шията.
Изведнъж, Амброзия се изправи в полу-седнало положение. Прекрачи през пейката и се обърна с лице към Дрейк. Не изглеждаше притеснена или уплашена, а по-скоро развълнувана.
- Какво има? - попита я гладиатора, който не разбираше какво се случва в този момент.
- Знаеш ли... - започна неохотно да говори тя, като се усещаше лек трепет в гласа и -...какво означава, когато момиче прехапе устните си?
- Не... - отвърна неразбиращо Туул, но получи доста бързо отговора на въпроса, който дори самият той не бе задал.
А именно, Хийт се спусна напред като вълк, нападащ жертвата си. Тя положи едната си ръка помежду им, облягайки се на нея. Другата и се изпъна силно напред, обхващайки леко лицето на Дрейк и плъзгайки се към задната част на главата му, вплитайки пръстите си в косите му. Очите и се затвориха и след по-малко от секунда, устните им се сляха. Дрейк дори не успя да реагира от изненада. Единственото, което направи, бе да стои като препарирано животно, докато Хийт не се отдръпна от него. Когато го направи и очите им отново се срещнаха, двамата стояха доста неловко. Някой трябваше да направи нещо в този момент.
- Аз...
Опитат за разговор от страна на Амброзия бе внезапно прекъснат. Дрейк направи същото, което младата госпожица направи преди малко с него, с единствената разлика, че и двете му ръце в момента бяха вплетени в косите и.
Никой от тях не успя да проговори в следващият един час. Докато слънцето не започна да се подава бавно на небосклона, двамата не спираха да впиват устните си. Ръцете им се бореха едни с други, опитвайки се да се вкопчат в тялото на другия или да го отблъснат поне за миг, за да може отново да се вкопчат с все сила в него. Прегръщаха се толкова силно, че едва не се оставяха без дъх. Хапеха устните си почти до посиняване, а косите си дърпаха с лека ярост. Накрая и двамата се оказаха с по няколко белега по тялото, които трябваше да се постараят да прикрият, когато се приберат.
Но, така и не си проговориха, докато не се прибраха. Когато слънцето съвсем леко се показа на небосвода, двамата се отправиха отново към града, оставяйки зад себе си дървената пейка и следите, напомнящи им за тази вечер. През целият път назад не продумаха и дума, а при всеки един удобен момент продължаваха да впиват устни едни в други, отбягвайки ги в моментите, в които някой преминаваше покрай тях...








Върнете се в началото Go down
 
Релсите
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Мидланд :: Корнор :: Железопътната гара-
Идете на: