ИндексТърсенеРегистрирайте сеВход

Share
 

 Гостилницата

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Гостилницата - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Гостилницата   Гостилницата - Page 3 Icon_minitimeВто Яну 18, 2011 11:51 pm

First topic message reminder :

Разбира се, че това е мястото, на което се събират учащи и ментори, за да подкрепят телата и умовете си с храна. Най-често продуктите се отглеждат в самата местност и менютата са винаги богати. В края на залата се намира бюфета, а в останалата част са наредени многобройни дълги маси. Тук винаги е пълно.
Върнете се в началото Go down

АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Гостилницата - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Гостилницата   Гостилницата - Page 3 Icon_minitimeНед Дек 29, 2013 8:40 am

Една грешна стъпка. Само това се иска. Един единствен миг от вечността, в който да сбъркаш. Да се подлъжеш и тогава, тогава всичко рухва. Всичко се срутва като Вавилонските кули, водещи към небесното царство, това така жадувано място, обсипано с чисто злато, където гравитация не господства, а нектара се сипе направо из облаците. Така описват рая и макар да звучи привлекателно никой не бърза да отиде там. Ангели и амури, не си ли приличат те с демоните и дяволите? Пухкави крила, оскъдни дрехи. Опръскайте ги с черна боя и воала. После се опитвайте да откриете десетте разлики. Какво казвате, моля? Но демоните са разчленени, имат дълги нокти и остри зъби, деформирани и изкривени са? Чистите същества не се отличават с такива погнусени подробности? Те са прелестни, съвършени?
Крис също е представител на чистата раса, но тялото й наподобява това на адско изчадие. Това по-несъвършена ли я прави? По-долна, заточена някъде надолу по стълбицата на йерархията? Съдбата я е лишила от някои качества, външни, но й е дала толкова повече. Кой сме тогава ние да я съдим? Да я оприличаваме на щяло и нещяло, да я заклеймяваме и пренебрегваме. Но пренебрегнатите рано или късно се надигат, дами и господа, а когато това стане отмъщението им е величаво, изсипва се върху главите ви като дъжд от лава и ничия сила освен божествената не може да ги спре. Изливат целия си гняв, а той е мощен, несъразмерен дори.
Допирът на кожата й бе студен, температурата ниска, предизвикваше тръпчиви усещания по тялото на Зед, идеше му да се отдръпне, да изтръгне крайника си от нейния, но не го направи. Сигурен, че във всеки има по нещо добро, той се ослани на тази си преценка и се облегна на нея като на стабилна подпора. Желанието му да се свърже с тази жена, да построи мост помежду им, който да свърже пропастта надделяваше над трезвата разумност. Направи добро, за да ти отвърнат със същото. В това вярваше или поне се опитваше да вярва, докато печелеше време за останалите. И въпреки, че не знаеше какво се случва в главата й, тя стисна китката му. Изпод пръстите й заизлиза бледорозовата магия и обви нараненото място стягайки го като най-стегнатия бинт. Решетките на енергията й се споиха в перфектен, неразбиваем синхрон, спирайки кръвотечението. Стягаше го, но от друга страна студът успокояваше пулса му. Пътя на кръвните телца бе запечатан, нямаше къде да избият освен да почнат малко по малко да засъхват. Това не беше лечителска магия и щеше да отнеме време, но напредъка от нейна страна бе поразителен. Нима няколко думи изказани на точното място, в точния момент успяха да я разколебаят? Да разтърсят този загадъчен канибализъм, да разклатят намеренията й? Достигна ли я? Засегна ли някоя болезнена точка, която сега я накара да се промени? По всичко изглеждаше, че Блекуинд е успял да роди в нея някакво скрито състрадание към невинните. Реално хората в тази зала нямаха никаква вина за нейната окаяна съдба и може би тя почна да разбира неправдата си.
Каква фатална грешка! Споменах го по-горе, нали? За една едничка грешна стъпка. Тя е достатъчна да те бутне от скалата, на която толкова уверено си застанал. Какъв кръгъл идиот! Не можа да види през театъра, даже когато сам постави основите му. Смяташе, че ще й повлияе? Сам не осъзнаваше, че жената го разиграва както си поиска. Това беше Дама Купа, да не забравяме. Да се чувства празна? Тъжна? Изненадана? Разкаяла се? Моля ви се, в кой свят живеете? Това не е приказка и аз не съм Марк Твен!
Тъкмо когато смяташе, че нещата са се успокоили и уталожили, чернокосия усети остра болка, пронизваща вените му. Агонията навлизаше в самия му организъм. Излекувала? Нищо подобно. Лидерката бе толкова опитна актриса, че докато младият мъж си мислеше, че го лекува, тя вкара кристалът си в самата му плът, разпростирайки го по нервите, по кръвоносните съдове. Героят усещаше как трупът му се втвърдява от вътре. Един по един, органите биваха обвивани от непробиваемия минерал, кристализирайки се. Атомите му завладяваха неговите, причинявайки неподвижност и неизпитвана до сега болка. Магът се срути на земята, а над него се разнесе ужасяващият смях на атентаторката. Толкова злокобен, толкова грозен и достолепен.
-Глупак! Мислиш, че можеш да ме разколебаеш? Казах ти, не знаеш нищо за мен.
Смехът продължаваше като стържене върху дъска със счупено стъкло, толкова пронизващ, колкото и любимият й кристал. Зед бе изигран по най-страшния начин. Задушаваше се, вкаменяваше се отвътре, сърцето му почваше да забавя своя ритъм и колкото повече време минаваше, толкова по-трудно му бе да предизвика каквато и да е реакция в тялото си.
-Сега ще умреш защото се мислиш за много умен, просто човече.
Котката пак улови мишката, а мишката сама попадна в капана. Невежо, наивно създание.....

/Минчев, имай предвид, че си в много лоша ситуация. Измисли начин да изкараш кристала от себе си, имай предвид, че е изключително трудна задача, следвана от голяма агония и доста причинени рани, които няма да можеш да заздравиш. Успех!/

_________________
Гостилницата - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Зед Блекуинд



Брой мнения : 265
Join date : 13.06.2013
Age : 29

Гостилницата - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Гостилницата   Гостилницата - Page 3 Icon_minitimeПон Дек 30, 2013 5:27 pm

Във всички ни има добро. Това вероятно е природна аксиома, запечатана във всички живи същества. Никой не се ражда зъл, а невинен. Просто малко парче месо, което по някаква прищявка на боговете е живо, дишащо и способно да разсъждава.
Естествено това отнема години за да се научи и десетилетия за да бъде осъвършенствано до майсторство. Много малко индивиди стигат до това... разбиране на абстракциите като добро и зло.
Други просто биват извратени. Доброто, разбирате ли е като цвете. Нежно, невероятно крехко и красиво. Ако човек го подхранва, грижи се за него то израства в невероятно произведение на изкуството.
Но ако човек тръгне по грешния път, доброто овяхва. Казваме си, че правим това което правим за свобода, за идеали. Много причини. Но някъде по този път, независимо какво ни е довело до началото му... просто забравяме. Забравяме да се грижим за доброто, забравяме за него, смачкваме го със собствените си ръце.
И от това започва пътя на демона...
Естествено, тези метафизични размисли въобще не вълнуваха нашия герой. Той се гърчеше в агония, чувствайки как ледения допир на кристала докосваше всяка негова клетка. Изгаряше и замръзваше едновременно. Гърчеше се и бе втвърден като статуя. Крещеше с хиляди гласове, но същевременно нито звук не излизаше от устните му.
Дробовете му горяха, въздуха не достигаше до тях. Те бяха като пробити мехове. Не можеха да изпомпват нищо. Бяха като разкъсано парче кожа, използвано за наточването на хиляди бръсначи и после захвърлено. Само за да могат тези бръсначи да се забият в плътта, да я разкъсат за да може държащия ги да вкуси парче от месото което преди секунди бе тялото на Зед.
Сърцето, бе като смачкан юмрук. Движеше се едва, едва. Леки спазми, продължаваха изпомпват ручейчетата кръв, които бяха останали от предишния океан от кръв в тялото на мъжа. Но сега, всичко което бе останало можеше да се събере в малка халба за бира. Дори и това не можеше да помогне. По-голямата част от вените и артериите на Блекуинд се бяха превърнали в кристал. Така че, кръвта се пискаше, и удряше в стените от камък.
Кожата се вкаменяваше бавно, но превръщаше мъжа в красиво произведение на изкуството. Ако можеше да се погледне отстрани, той вероятно щеше да се наслади на красивата гледка. Тялото му се превръщаше в статуя, символ на страданието. Кристала, бе червен прекрасен. Обагрен с цвета на собствената му кръв.
Магът усещаше как бавно, но методично, кристалчетата се приближаваха до изтезания му мозък. Но... като че ли се бе предал. Беше се свил отново в черупката, която бе създал в ума си и чакаше края.
- Мо...ля...те... Не... ги... убивай... - бяха последните му думи.
Но странно, той не умря. Душата му бе обвита в черупка, която той бе създал преди години за да се предпази от ужасите които бе изпитал. Но сега, точно тази черупка го пазеше.
В една отделна част от ума му, имаше разговор. В онази, позната тъмна стая, между онези същите обгърнати в тъмнина силуети.
- Не можем да позволим да умре! - женския глас бе разпален. - Трябваше да сме мъртви преди много години. Той е котвата която ни крепи тук. Дължим му го...
- Н-н-н-но как ще го спасим. Той е на ръба да се срещне с Елисандра. - един от мъжките гласове звучеше като треперещ лист.
- Можем да му помогнем... Можем поне да го задържим на тази страна, и да... отстраним кристала. - груб мъжки глас, притежаващ сила и мъдрост. - Но това ще изисква съдействие от всички ни.
Всички кимнаха с глава, докато грубия глас обясняваше каква е ролята на всеки един от тях...

...секунди преди кристала да обхване цялото тяло на Зед, Дама Купа се усмихна хищнически оглеждайки всички наоколо като изгладняло животно търсещо плячка.
И кристала започна да се топи. Крис се опули, брадичката и буквално падна. Какво ставаше?! Защо не бе мъртъв?

В ума на мага, ролите бяха раздадени. Актьорите знаеха какво се очаква от тях. От наблюденията, които всички бяха направили извода бе само един. Този кристал бе... различен от другите. Бе жив, но не интелигентен. Бе създаден с една цел: Превземане. Променяне. Смърт.
Елфската душа, се съсредоточи, и призова на помощ всички свои сили, всяка частица вяра, енергия и желание която се съдържаше в душата и.
Макар и малка, тя бе огромна. Фокусирайки всички тези чувства, тя ги превръна в примка. Хвърли я към черупката в която Зед се бе скрил. Дори и там, той бавно отплаваше към другата страна. Тя го довлече, обратно. Това не бе лесна задача, понеже той се съпротивляваше, драскаше, крещеше, молеше... Искаше да свърши. Дори сега, той усещаше огромна болка. Фисическа и психическа. Но елфката бе неумолима. Дърпаше, и дърпаше...
Докато правеше това, огнения маг "зае" част от уменията които тялото на Зед притежаваше. Смесвайки ги, със своите собствени той създаде едно малко кълбо от чист огън. От огъня, горящ по-силно от всеки друг. Синия огън.
Той го пусна, да се търкаля бавно през тялото. Бе изключително трудно да се контролира. Най-малката грешка, и щеше да изпепели целият етаж. Контролирайки го, като кукловод, внимателно и спокойно стараейки се да стопи само кристала.
Некромансъра се съсредоточи върху кристалната структура. Изучи я, сля се с нея, почувства я. Когато опозна всичко, той накара останалата кръв да се превърне във отрова, способна да унищожи кристала който бе жив и се бе слял с клетките на клетия маг.
Когато наближи края, водния маг, и елфката сляха силите си, и водна река се изля в оцелелите клетки, притежание на Зед. Водата проникваше навсякъде, отмиваща всяка прашинка кристал, останала. Пречистваше отровата, докато елфическите лечебни сили се опитваха да поправят поне частица от щетите. Да отнемат поне прашинка болка....
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Гостилницата - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Гостилницата   Гостилницата - Page 3 Icon_minitimeВто Яну 14, 2014 3:20 pm

Малкото момченце седеше на пода, омекотявайки дупето си с мекия килим и току издаваше бръмчащи звуци като на рояк пчели. В едната си ръчичка държеше дървена фигура на кон, а в другата подобна на кола само с по една обща предна и задна гума, без покрив и две седалки. За кочияш място нямаше. Детето блъскаше двете фигури, смееше се, понякога впрягаше добичето или пък го караше да прескача превозното средство, като не преставаше да се смее. Не, смехът му никога не стихваше. Слънцето напичаше ведро през кристално чистия прозорец и осветяваше бялото му лице, с тези тъмни, завеяни до някъде очи.
-Зед...Зед! Време е за обяд!
Момчето бе на не повече от четири години. Спомените още не се запечатваха в ума му и след време нямаше и да ги има. Щяха да избледнеят, като че изобщо не са съществували, плод на нечии чужд живот.
-Ама още е рано.
Жената с тъмна като неговата коса, явно наследил нейните гени привидно раздразнена от отказа му, но с една почти скрита усмивка на разбираща майка, влезе във всекидневната и клекна до сина си.
-Не е рано, наближава дванадесет.
-Ама аз още си играя.
-Ще ти кажа какво ще направим. Ти ще се наобядваш, ще изядеш всички зеленчуци, а после ще си играеш чак до вечерта.
-Наистина!?
Ентусиазмът и детската наивност все още кипяха в малкото телце и то приемаше всяка дума за чиста монета без грам съмнение.
-Честна скаутска.
Момчето веднага хвърли играчките и припкаво се настани на масата, готов да омете до шушка, всичко,което му поставят, дори и храната, която не обича. Мъжът и жената седящи отсреща му бяха изключително мили. Все още не осъзнаваше чувства като обич и привързаност, но знаеше, че трябва да ги нарича мама и тате и изпитваше някаква неопределима нужда от тяхното присъствие и одобрение.
Тъкмо почнали да обядват обаче, на вратата се потропа и мъжът се изправи, за да отвори. Дори в коридора гласът му достигаше чак до трапезарията:
-Мила, сестра ти е дошла на гости.
Новодошлата бе видимо по-млада от майка му, с руса коса, пригладена и блестяща като снопове прясно сено, изпъната кожа, която заголваше скулите й и светлосини, красиви, но непробиваеми като стъкло, което ги правеше да изглеждат студени. Ако майка му лъхаше на топлина и сигурност, то това не можеше да се каже за тази жена, играеща роля на негова леля, която никога не го е милвала, а усмивките, които раздаваше бяха някак си прозрачни и скалъпени като по задължение. Дори сега, в този хубав ден, визитата й бе някак фалшива.
-Добър ден, племеннико.
-Кажи добър ден, Зед.
-Добър ден!
-Всеки път като те видя ставаш все по-голям.
Красавицата се настани на масата, беше й сервирано и четиримата почнаха да се хранят като не разговаряха. За леля разговорите по време на ядене бяха признак на лошо възпитание. И въпреки че обядът вървеше напълно в реда на нещата и нормите не се прескачаха, още едно събитие щеше да ги прекъсне, този път обаче завинаги. Зед тъкмо беше стигнал до така омразните си броколи, ръчкаше ги с вилицата сякаш така ще ги обезоръжи, когато близък тътен разклати масата, както и пода под нея. Уплашени, маговете скочиха на крака, когато вратата с гръм и трясък изскочи от пантите и се стовари на дървения ламинат. Група грубо изглеждащи мъже навлязоха в дома им, напълно неканени и почнаха да грабят всичко що видят. Ценно или не, те прибираха ли прибираха. Каквото не им трябваше, по-късно щяха да изхвърлят на бунището. И докато г-н Блекуинд се опитваше да ги спре с викове и неуспешни удари, единият от бабаитите, явно пратеници от Корнор, търсещи роби, го блъсна силно по тила с каменен чук и той падна в безтегловност, обагряйки персийския килим с огромно петно кръв. Писъкът на жена му я наби на очи и само след по-малко от минута, същото последва и нея. Скрити под масата, леля Авиола притискаше клепачите на детето, за да не става свидетел на този ужас, а самата тя трепереше от страх. Един от берсерките я усети, приближи се до тях, хвана ръба на дървената мебел и вдигайки я, я запрати чак в отсрещната стена. Вдигна оръжие, за да я посече, но хитрата жена го изпревари:
-Какво искате?
Корнорецът се спря и погледна надолу към пазвата й.
-Детето!
-Защо ви е?
-Роб! Дай го или ще ги последваш.
Блондинката хвърли поглед към тялото на вече мъртвата си сестра. Макар и някъде дълбоко в душата си да я обичаше, знаеше едно - не искаше да сподели участта й. Без да отговаря, тя стисна момчето за врата и го бутна към големия човек. То пищеше, риташе и плачеше, но в неговите ръце бе нищо повече от една парцалена кукла без никаква свободна воля. Мъжете събраха още каквото можаха и напуснаха къщата, тръгвайки към следващата в това село, в покрайнините на Маджестик, където докато властта се усети, ще е прекалено късно.
Но това, нашият герой не помнеше. За него животът започваше от този ден нататък, а идеята за семейство изчезна, с представите му за един справедлив свят. От онзи ден нататък за него животът стана сив, мрачен, оцветен не с цветно, а с черно, пъклено и нечовешко....


"Зед, Зед...отвори очи. Време е да се събудиш. Зед, време е да се събудиш...".
Магът открехна бавно слепените си клепачи, натежали от умора и преживявания. Денят беше ужасен, а още дори не бе приключил. Всичко го болеше - мозъка, краката, ръцете, гърдите, прешлените, кръста, плешките, челюстта, дори ушите го боляха. Пред себе си виждаше само едно - безплътна сянка. Усещаше по тялото си влага и не след дълго осъзна, че идва от собствената му пролята кръв. Зад гърба му се чуваха стенания и хлипове, тъжни въздишки и възклицания, дело на отчаяни, слаби хора. Повдигайки се на две длани, прогизнали в алена топла течност, той извърна глава към тях и видя измъчените им лица. Неговото не се различаваше много. Косата му бе напоена в червено, миришеше на желязо, аромат дразнещ ноздрите, а мускулите му едва го държаха. Какво беше станало? А, сега се сети. Спомените връхлетяха един до друг. Беше станал в бодро настроение, почти весел, дори може би щастлив. Тренираше. Спомняше си, че се смее и тогава пожар. Мирис на опърлено месо, викове, молитви....И после тази песен. Пееше се за мишки. А после дойде и смехът, толкова покъртителен, че ти иде да припаднеш. После дойде и агонията. Тази непоносима агония, твърде голяма за един човек, подкосяваща колената, разкъсваща вени и нерви, сухожилия и стави. Виновникът! Той все още стоеше гордо изправен пред него, усмихващ се жестоко лаконично и тогава осъзна, че безплътната сянка има плът и тя е много по-страшна, от която и да е друга, с която се е сблъсквал.
-Учудващо е, че още не си мъртъв.
Гласът й проряза тъпанчетата му, карайки ги да се тресат около орбита си, все едно блъскат страните му с боздугани. Обръщайки поглед към нея видя приказната й външност, подплатена с приказно гротескна същност.
-Как...во...искаш....
-Котето е гладно, момче. Искам храна.
Зъбите й се оголиха заплашително, карайки няколко по-млади члена да извикат, предусещащи какво следва. Тази жена всяваше ужас в клетките им неспособен за опис. Някои вече бяха колабирали, а други бяха на ръба да ги последват.
-Ня...ма....да ти...ги дам....Той...той...вяр...ва...в...мен....
Сам не смееше да признае, че първия човек, за който се сети бе учителя му. Не искаше да го предава. Може би вече беше мъртъв. Може би лежеше безформен под някое дърво. Но дори така той пак не искаше да предава гласуваното доверие.
-Ти няма...какво...да направиш! - натърти Крис, постави ходило на торса му и го бутна леко, така че се обърна по гръб, гледащ право към тавана, който се въртеше пред очите му. Стъпи стабилно от другата му страна, прескочи го с лекота и продължи напред към останалите бавно като жрица към кладата.
-Не.... - простена Блекуинд и хвана глезенът й.
Блондинката се обърна и с удивление видя, че все още се бори, въпреки всичко. Това я развесели. Изтръгна крайника си и пак пое към новаците. Щеше да ги сполети същото като него, ако не и по-лошо. О, колко забавно щеше да бъде. Куп уплашени мишлета бягащи наляво и надясно в опит да се спасят, само където нямаше дупки, в които да се скрият.....

/Минчев реши какво ще правиш. Ако я нападаш обаче, остави резултата на мен./

_________________
Гостилницата - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Зед Блекуинд



Брой мнения : 265
Join date : 13.06.2013
Age : 29

Гостилницата - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Гостилницата   Гостилницата - Page 3 Icon_minitimeПет Яну 17, 2014 10:52 pm

Защо да го вземат драконите, си представяше това? Зед си задаваше този въпрос за няколко секунди. Просто искаше да знае да знае. Тези спомени... тези мисли... бяха заровени. Дълбоко и безвъзвратно. „Доброто старо време” не съществуваше за него. Само болка и кошмари. Кошмари и болка...
Силата му го напускаше бавно. Болката бе ужасна. Бе стегнала главата му в железен обръч, и не му позволяваше да мисли. Ледените и пръсти, докосваха всеки нерв, и го гъделичкаха, като малко перце. Всеки план, бе изтръгнат и захвърлен в бездната която се бе образувала в съзнанието му. Отчаянието го бе обзело...
Но не можеше да предаде учителя си. Не можеше да предаде тези деца, чието бъдеще бе пред тях. Не можеше... Не искаше... Нямаше!
За секунда, сякаш погледна тялото си отстрани. Засмя се, когато видя колко смазано е. Приличаше на продран парцал, на плашило на което някой бог е влял живот, за да се пошегува със смъртните. Бе разбито, кървящо, с рани навсякъде. Бе картина на болката. Докато беше в това състояние, Зед не чувстваше нищо.
Отправи взора си, към жената, която го нападна. Видя децата, скупчени като истински мишлета, попаднали в капан и наблюдавани от гладна котка. За момент, може би секунда той намери това за смешно. Защо изобщо ги защитаваше? Защо си правеше труда?
”Защото не искаш, те да умрат. Толкова е просто... женския глас, бе прекрасен, като на ангел.
„Наистина? Странно... Уморен съм... Не мога да спася всички... Никога не... гласа на Блекуинд бе изпълнен с болка, с отчаяние.
„О, я стига. Знаеш че можеш. Дали искаш... Ако не искаш... дай ми тялото си... Аз ще ги спася.
“Наистина?
“Наистина.
Той се отпусна, и на устните му се появи усмивка, сякаш бе открил тайните на живота и всичко останало. Сладко чувство го обзе, победа. Победа? Нима?
Чучелото, което допреди малко бе Зед Блекуинд на ръба на смърта, се надигна. Бавно, и с налудничева усмивка на лицето си, то погледна към жената. Бе наистина красива. Би било интересно да види какво има вътре в нея. С празен поглед, той огледа стаята. Видя някакви малки същества, които се бяха свили, уплашени от нещо. Дали заслужаваха да живеят?
Не... да ги оставим. Онази. Кристалната. Тя бе противника. Трябваше да умре. Да умре, умре, умре. Смеха се смеси с последните мисли, и се сля с тях, като песничка.
Имаше няколко кристали, които изглеждаха като оръжия. Поглеждайки нагоре, видя как нещо червено излизаше от дупки в съществото което носеше като костюм. Вероятно би било добра идея да ги поправи, нали? Съществото вероятно искаше да бъде здраво.
Затова... той протегна ръка, и всички кристали се стопиха. Полетяха, като дъжд, и се сляха с тялото му. Покриха всяка рана, спряха кървенето, изтриха болката. Всичко се сля с него.
Женското нещо, го полгледна изненадано. Каза нещо, но той не разбираше езика. Тя хвърли нещо, към него, нещо летящо оръжие. Оръжие? Това? Смешно...
То протегна ръка. Въздуха се събра, като въже, и дръпна женското нещо към него. След което го изхвърли навън. Там имаше някакви неща, който сякаш водеха надолу. Но не, извън стаята. Малките същества трябваше да оцелеят. Това би искало тялото. Да.
Очите на женската станаха огромни, когато костюма който в момента носеше, създаде оръже от въздух. Погледна я, с празен поглед, и го хвърли към нея. Бе закачено, с „въже” от нещото което тези същества използваха за поддържане на крехките си тела. Как го наричаха те...
Потърси в ума на костюма си, и откри нужната дума. Въздух. Хъх. Звучеше странно.
Оръжието летеше, невиждано от никой смъртен до сега. Бе трудно да бъде описано с думите на тези твари. Достатъчно е да кажем, че бе трудно да бъде избегнато. То летеше напред...
Върнете се в началото Go down
Зед Блекуинд



Брой мнения : 265
Join date : 13.06.2013
Age : 29

Гостилницата - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Гостилницата   Гостилницата - Page 3 Icon_minitimeСря Фев 19, 2014 3:05 pm

За пръв път през не особенно дългия си живот, Зед се замисли какво представлява той. Нима бе просто една натрошена ваза, която бе събрана отново с множество парчета от други вази. Нима бе просто един съд в който пълнеха ли пълнеха гадоста останала във вековете?
Чувството което изпитваше доскоро, не бе страх. Не бе ужас. Бе... мир. За пръв път, той не отговаряше за постъпките си. Бе просто зрител на това което ставаше. Рядкост, когато цялото му същество бе спокойно. Първият път когато спаси някого...
Болката се завърна. Тя разбира се, никога не беше изчезвала. Просто той не я усещаше. Нещото което се бе вселило в него, като зъл дух бе избутало изтерзаната му душа в пашкул в който той се чувстваше приятно. Хех. Нима?
Болка. Навсякъде. Всичко. Агонията която той изпитваше не можеше да се обясни с прости думи. Всяка частица от тялото му крещеше със свой собствен глас, а той чуваше всичките. Трябваше да се движи. Къде? Защо?
Децата... къде са децата... трябваше да ги намери.
В транс, който замъгляваше остатъците от съзнанието му, Блекуинд се луташе в нищото, търсейки тях. Малките. Оцелелите. Тези които спаси.
Отне му секунда, за да осъзнае че не се движи в правилната посока. Отиваше нагоре. Нагоре? Но... защо? А, гласовете! Да, чуваше викове... някой изпитваше страх. Кой? Къде?
Виковете „ПОМОЩ” бяха превзели слуха му. Те бяха котвата която го поддържаше. Стигна до общежитията. Домакинята бе пленена в кабинета си, и бе на път да изгори...
Зед искаше... искаше да и помогне. Но нямаше сила, нямаше... нямаше... болка... къде?
„Моля ви... някой... помогнете... моля...” – последните думи който преминаха през ума му, преди да се строполи, изцедил всяка частица сила която му бе останала.......




Колко ли време бе минало? Когато отвори очите си, едва не зяпна от изненада. Бе обратно в гостилницата. Лежеше на пода, а под главата му имаше импровизирана възглавница от няколко пелерини.
Погледа му блуждаеше, той искаше да каже нещо, но гърлото му се чувстваше като пустиня. Сухо, песъчливо, празно.
Едно... малко същество... дойде до него. Когато успя да фокусира погледа си, той видя че е едно от децата. То го погледа и каза нещо, но единственото което достигна до слуха на мага бе бял шум. Сякаш ушите му бяха пълни с вълна. Детето създаде малко вода, и му подаде да пие. За пръв път през живота си, той пиеше толкова прекрасна вода. Нектара на боговете, най-доброто вино създадено от човек или което и да е питие... просто не можеха да се сравняват с точно тази чаша вода в точно този момент. Бе невероятно.
- Бла... благодаря... – успя да промълви, преди отново да изпадне в безсъзнание...

...което този път продължи по-кратко. Когато отвори очи, той се чувстваше по-добре. Болката бе там, сухото гърло бе там, чувството че пропада също бе там. Но можеше да мисли, чува, вижда. Сякаш за втори път бе дошъл на този свят. Когато отвори очи, светлината едва не го запрати в прегръдките на безсъзнанието отново.
Когато се огледа, видя всички деца които бе спасил, да го гледат както стояха. В погледите им се четеше благодарност, благоговеене и може би малко страх от това което бе направил. Вероятно много от тях се чудеха как, защо... но не смееха да кажат каквото и да е.
Тук бяха и помощниците от кухнята, домакинята и още няколко членове на обслужващия персонал. Зед притвори очи. Чувстваше се добре. Душевно поне, физически бе развалина.
- Какво стана... – успя да попита.
- А-а-а-ами... Малко след като онази страшна леличка ни атакува, и вие я отблъснахте... Излязохме да ви търсим. Намерихме много кръв, и я последвахме... – малкото момиченце, което бе спасил от странната жена която ги атакува заговори – след като ви намерихме, чухме някой да вика... У-у-успяхме да изгасим огъня достатъчно, че да я измъкнем. След т-т-т-ова, няколко други хора просто изникнаха. Доведохме ги тук...
Блекуинд бе... потресен. Имам предвид, бе очаквал да умре там, до онази врата. А, децата го бяха спасили. Бяха спасили и други... Макар и да не им бе учител, той се почувства изключително горд с тях.
- Ела тук малката... – каза и той и помаха с ръка. Момиченцето се приближи плахо, и той я погали по главата. – Добро момиче... Браво...
Тя се сви за секунда, и после грейна, когато ръката му я докосна. Сърцето на Зед се стопли. Все пак, изглежда можеха и да преживеят всичко това...
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




Гостилницата - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Гостилницата   Гостилницата - Page 3 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Гостилницата
Върнете се в началото 
Страница 3 от 3Иди на страница : Previous  1, 2, 3

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Територия Феникс :: Сто слънца-
Идете на: