ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share
 

 Робърт Кар

Go down 
АвторСъобщение
tokyodr1ft3r



Брой мнения : 131
Join date : 29.12.2013
Age : 25
Местожителство : София

Робърт Кар Empty
ПисанеЗаглавие: Робърт Кар   Робърт Кар Icon_minitimeПон Дек 30, 2013 12:57 pm

Име: Робърт Кар

Години: 29

История:

“Keep it in the family…”
Anthrax, 21.08.1990

-Роби, закуската е сервирана!
-Идвам, мамо!
Малките крачка на детето започнаха да трополят по стълбите, свързващи двата етажа на викторианската двуетажна къщурка, в която живееше семейство Кар. Погледнато по-общо, живота им беше абсолютния пример за градската идилия – къща, оградена от бяла дъсчена ограда, прясно окосена тревна поляна, заемаща размери от седем метра дължина и пет широчина, малка, но достатъчно обширна, кучешка колиба, в която все още нямаше куче, но ако молбите на малкия Роби продължаваха в същия тон, и тя скоро щеше да си намери обитател, и двуредова пътека, която разцепваше зелената поляна на две и свързваше малката вратичка в оградата с входната към къщата. Самата постройка не беше нищо кой знае какво – тухлена основа, с прозорци, гледащи към кухнята и хола на първия етаж, и към стаята на детето на втория.
-Мм, това ухае страхотно, майко. Отново си надминала себе си.
-О, благодаря ти, Роби. Толкова си сладичък…миличък…хубавичък… - След всяка пауза следваше целувка по една от двете бузи, допълнена с нежно докосване по другата. Твърде недостатъчно е да се каже, че при всеки такъв жест, детето изпитваше някаква извънредна привързаност към майка си. В повечето случаи това беше следствие от роднинската им връзка – все пак тя се грижеше за него, даваше му съвети относно проблеми, които той самия имаше, доверяваше й своите тайни и можеше да говори с нея за абсолютно всичко. Ала именно поради тези дребни подробности се раждаше и другата причина, онази, която никак не беше правилна в цялата тази топла, семейна атмосфера.
-Обичам те, мамо.
-О, детенцето ми, мама те обича повече. – Още една целувка, този път заровена в късата коса на дребосъчето.
Самият Роби обичаше моментите, в които оставаше сам с майка си. Разбира се, той уважаваше своя баща, изпитваше удивление от него в някаква степен, но ако трябваше да се посочи родител, който беше по-близко до сърцето на детето, това беше Джоана, неговата майка. С нейната тъмночервена коса, зеленикави очи, тънките устни, които изглеждаха така, сякаш някой беше прекарал седмици в тяхното извайване, нейното лице, което докарваше формата на елипс, ако елипса беше въплъщение на всичко божествено, което някога беше връхлитало тази къща. Тялото й за момчето представляваше нещо като храм, където се почиташе онова божество, отговорно за създаването на тази жена и нейния характер, който винаги беше толкова топъл и толкова мил. В нея Роби намираше всичко, което някога беше искал и макар да беше все още твърде малък, твърде незрял, той вече започваше да чувства, че тази жена винаги щеше да бъде до него, независимо от това какво беше приготвил света за който и да е от тях. Той винаги щеше да я държи до себе си, винаги щеше да си спомня за нея, винаги щеше да я вижда в своите сънища и мечти, винаги щеше да помни нейните прегръдки, нейните целувки, нейните очи, които сякаш можеха да прозрат през меката кожена обвивка на тялото и да надзърнат през стените на сърцето – право в душата – и да видят всичко онова, което устните и очите не можеха да кажат. Топлината, която тялото й излъчваше, щом се докоснеше до неговото, щеше да бъде неговата амбиция, неговият стимул да продължава да се бори и да упорства над несправедливостите, когато тъмнината се спуснеше пред очите му, нейната усмивка щеше да изпълва душата му с оптимизъм, когато всичко друго го принуждаваше да се отказва от вярата си.
Тя, бавно и не толкова спокойно, се превръщаше в неговата богиня.
-Нещо мирише прекрасно в тази стая. Хм, какво ли може да бъде? – Гласът на баща му, Томас, се усилваше, докато стъпките му отекваха в дъсчения под на кухнята. Под едната си мишница той държеше сутрешния вестник, а другата протягаше, за да прегърне своята съпруга.
-Закуската, мили, току-що я сервирах.
-Нее, не е това. О! – Носът му, редом с устните, се отправиха към тънкото вратле на Джоана. – Ето какво било! – Една дълга целувка остави своята следа по меката кожа на жената, докато смях и доволен стон се вплетоха едно в друго, а детето наблюдаваше с периферното си зрение, докато се хранеше с палачинките, които ако бяха дори една степен по-хубави, нямаше да бъдат реални.
Ако трябваше да бъде честен, Робърт се наслаждаваше на тези спонтанни прояви на любов, които родителите му имаха. От психологическа гледна точка, това беше добър пример, който трябваше да укрепи представите на малкото момче относно връзките между мъжа и жената, истинското значение на думата любов и факта, че приятелското държание към останалите връща точно същото към самия теб. Честно казано, Робърт се радваше, че има родители, които се обичат толкова много, колкото неговите.
Още по-честно казано, обаче, имаше нещо, което момчето не харесваше толкова много в цялата тази картина. Разбира се, все още бе малък и съзнанието му не можеше много да изясни причината за това недоволство, но с годините той щеше да разбере, че тази фигура, прегръщаща неговата майка, имаше нещо, което той никога нямаше да има. Това лице, тази усмивка, този смях, който баща му имаше, бяха причинени от нещо, което според по-порасналите изгледи на Робърт, не принадлежеше на него.
Дори в една по-екстремна степен, Робърт си мислеше, че Томас е откраднал тези неща от него, посредством неговата връзка с майка му. Смях, обич, физическо докосване – тези неща момчето чувстваше, че по право принадлежат на самия него, а не на онзи старец, който постоянно се навърташе около неговата богиня.
Ала все още Робърт беше малък и засега недоволството беше единственото нещо, което съзнанието му можеше да определи изцяло. Затова момчето просто продължи да си хапва от палачинките и да крие полу-усмивката, която след десетина години щеше да символизира неговата лична победа.

***

Десетина години по-късно
-Робърт! – Яростно почукване по вратата. – Робърт! Излез от стаята си или ще ме накараш да вляза с взлом.
„Иска ми се да видя как ще го направиш.“, Робърт си мислеше да го изрече, ала все пак, с доста усилия, си замълча. През тези десет години, в които можеше да се каже, че беше започнал да пораства, той надграждаше своето недоволство към баща си до степента, в която сега то се беше превърнало в саркастична ненавист. Разбира се, някаква част от това отношение можеше да се отдаде на неговото израстване и на факта, че никой тийнейджър не обичаше родителите си, когато те му „кажеха“ (да се разбира заповядаха) да направи нещо или му забраняха да направи друго, ала по-голяма порция от тези чувства се дължаха на друго.
Момчето никога нямаше да признае, но всеки, който можеше да надзърне през прозореца, когато той и неговата майка бяха сами в стая, можеше да разбере първоизточника на всичко, което ставаше в съзнанието на тийнейджъра.
Симпатията, която момчето беше изпитвало към Джоана, сега се беше превърнала в желание. Усмивката, която невинните момчешки очи бяха виждали, сега изглеждаше като някаква покана. Зеленикавите очи, преди символ на топлота и обич, сега бяха форма на неприличие. А онази обич, която момчето беше изпитвало преди, сега беше прераснала в нещо друго, нещо по-силно, нещо по-неправилно. Сега не беше просто привързаност, беше нещо много по-различно и силно.
Беше лъст.
Робърт извади кутията си с цигари и запали една, докато баща му все още нареждаше заплашителни слова от другата страна на вратата. Прозорецът му, изтърпял доста вреди, учудващо все още се държеше и сега му предоставяше гледка към все още светлото небе, което след час или най-много два, щеше да започне да се поддава на тъмнината и единствените отблясъци, които щяха да го осенят, щяха да са звездите с техните безкрайни истории, една от друга по-невероятни и вълшебни.
Тийнейджъра виждаше дима, който излизаше от връхчето на запалената цигара като нещо символично, някак сякаш всяка вечер, в която звездите решаха да се появят на нощното небе, той трябваше да ги поздрави с дима, процеждащ се от ръката му и все по-разреждащ се по пътя към небето. Баща му, от друга страна, виждаше и разбираше това като пълна глупост – затова и не беше много радостен, когато най-накрая успя да влезе в стаята на момчето и завари второто седнало върху бюрото си с поглед, втренчен някъде нагоре и запалена цигара в лявата му ръка.
-Какво си мислиш, че правиш, момченце?
-Първо, поправям те, понеже думата „момченце“ загуби своя смисъл преди няколко години. Второ, както виждаш, използвам времето, което твоя милост така учтиво ми отреди като „време за отдих“ по предназначение. И трето, изглежда пуша, понеже тази цигара не може да значи каквото и да е друго.
Лицето на стареца премина през няколко различни нюанса на червеното, докато очите на момчето се преместиха от незабележимите звезди към тялото на бащата.
-Но какво има, баща ми? Не изглеждаш толкова добре. Дали това се дължи на кръвното ти? Или може би не харесваш онова, което виждаш? Може би искаш да изхвърля цигарата? Да, най-вероятно е това. Искаш ли да изхвърля цигарата, татко? – Пръстите на момчето изстреляха цигарата право към гърдите на мъжа, а лицето на младежа гледаше едновременно предизвикателно и подигравателно към все по-червения мъж. – Какво си мислеше, неразумен идиот? Че ще остана все същото невзрачно дребно тъпанарче, което ще си пие чайчето сутрин и ще благодари на своя баща за това, че проявява уважение към него и че му дава да чете от вестника му от време на време? Трябват ти очила, старецо, и няколко хапчета за главата. Твоята роля беше изиграна, ти вече нямаш място тук.
-Млъкни! Млъкни, дребно, неблагодарно момченце! Просто замълчи за момент. Господи, какво ти стана, какво се случи с теб? Когато беше малък…
-„Когато беше малък…“ Само това имаш, нали? Когато беше малък, Роби беше послушно момче; когато беше малък, Роби четеше всичко, което му дадяха; когато беше малък, Роби си изяждаше закуската с усмивка. Изкуфял дъртак, кога ще видиш, че твоето момченце вече не е твоето момченце? Кога ще разбереш, че усмихнатото хлапаче, което не можеше да мисли, вече го няма? Кога ще решиш да приемеш, че пред теб стои една по-добра твоя версия и за теб вече няма място в тази къща? Кога ще го разбереш, сенилен тъпанар? – Краткия монолог на Робърт изглежда изненада Томас, който за около минута не можеше да каже нищо. След като намери езика си и набързо си припомни как точно се използва той, старецът заговори.
-Слушай ме внимателно сега. Без значение какво си мислиш ти, аз и майка ти винаги се стремяхме да създадем една приятна атмосфера за теб, едно място на обич, където ти да се чувстваш комфортно…
-Чакай, чакай, да не би да казваш, че това е бил избор, който сте направили? Да не би моето раждане да е било случайност, че после ти си решил, че ще е по-добре да останеш и да създадеш някакво подобие на дом за мен?
-Мери си приказките, момченце…
-Или какво? Изглеждаш така, сякаш искаш да ме удариш. Защо не ме удариш, татко? – Робърт слезе от бюрото си и се доближи до баща си. – Защо не ме удариш? – Разстоянието се скъсяваше все повече и повече. – Един Бог знае, че съм ти дал достатъчно причини да го направиш. Защо не го направиш? Толкова е лесно – просто вдигни ръката си и ме зашлеви колкото можеш по-силно. Защо не го направиш, татко? – Сега вече двамата стояха лице в лице – баща и син. – Не можеш да го направиш, нали, офехтял дъртако? Точно така, ври и кипи под своята кожа; мисли за слабия си характер, който не ти позволява да удариш едно устато дребно идиотче, което си позволява да ти противоречи. Знаеш ли, чудя се, с такива малки топки, как въобще си успял да ме направиш?
И най-накрая стареца се осмели да удари момчето си, макар и не толкова силно, колкото самото то заслужаваше.
-О, значи все пак е имало нещо в теб. Но защо толкова слабо, Томас? Да не би по времето, когато аз съм израствал, ти да си пожелал да преминеш на другия бряг? Може би има нещо, което трябва да кажа на мама?
-Робърт…
-Може би трябва да й кажа, че любимият й от близо тридесет години, вече не е мъж, а една голяма, розова, мека и сочна…
-МЛЪКНИ! – Думичката, която Робърт изрече, беше твърде цветиста, дори и за ушите на баща му.
-Знаеш ли, омръзна ми от теб. Изчезни от стаята ми. – Тялото на стареца не помръдна.
-Ако си мислиш, че можеш да ме изгониш ей така…
-Какво? Ще стоиш в стаята ми като изкуфяла пинята? Тогава… - Момчето се разрови под леглото си, докато ръката му се опря на дървената бухалка, която беше скрил там. – Тогава си мисля, че е редно да те използвам точно както се използва една пинята.
-Робърт, какво си мислиш, че правиш?
-Ти сам си избра това, баща ми. Време е да си понесеш последствията.
-Роби, сине, моля те, помисли над това, което правиш.
-Времето за разговори приключи, старче. Затвори очи и приеми наказанието си.
-Роби, моля те…
Следващия звук, който изпълни стаята, беше смесица между строшеното ляво коляно на стареца и агоничния крясък, който се измъкна от устните му, преди дори да направи опит да го спре.
-Просто приеми наказанието си, Томас. Приеми ме като въплъщението на Страшния съд. – Още един удар – този път в коремната област. – Толкова години те гледах как крадеше от мен, как използваше онова, което по право принадлежи на мен… - Удар по рамото (то се строши). – Ти не заслужаваше онова, което майка ти даде, не заслужаваше дори самата нея… - Удар по другото рамо (и то се строши). – Сега е време да научиш за последствията, които достигат всеки човек. За теб те пристигнаха малко късно, но запомни едно нещо, преди да прекъсна жалкото ти съществуване – съдбата винаги те настига.
-Робърт…сине… съжалявам за всичко…
-И аз съжалявам, мой създателю. Лека нощ.
Дървената бухалка премина като светлинен меч през лицето на мъжа, оставяйки кървави следи по всички четири стени в стаята на момчето.

***

Малко по-късно
-Робърт! Томас! Какво става? – Гласът на Джоана долетя от долния етаж. – Добре ли сте? Какво се случва?
-Всичко е наред, мамо! С татко просто имахме неразбирателство. – Робърт изкрещя в отговор, което накара жената да се запъти нагоре.
-За какво говориш, Роб… Пресвети Господи и всички негови светии! Робърт, какво се е случило?
-Какво имаш предвид, мамо?
-Ти ли направи това? – Очите на жената бяха достигнали до размера на грамофонна плоча.
-Аз го направих, мамо. Той беше един използвач, един неблагодарник, който взимаше от теб твърде много, без да дава каквото и да е в замяна.
-Робърт, моето дете... Защо го направи? Какво те прихвана да извършиш нещо толкова ужасяващо?!
-Той беше използвач, един проклет използвач, мамо. Той не те обичаше, никога не те е обичал.
-За какво говориш, Робърт?
-През всички тези години аз наблюдавах, мамо. През всички тези моменти на ласки, на обич, през всички вечери, в които чувах твоите въздишки през стената. Аз винаги бях там за теб, а той винаги беше човека, който получаваше наградите. И аз се примирявах с това, знаейки, че един ден всичко ще се нареди, всичко ще се върне при мен, че ти най-накрая ще разбереш кой е твоя истински принц, кой се грижи за теб и кой те обича повече от всичко на света.
-Робърт, кажи ми, че не говориш за това, за което си мисля...
-Говоря за любов, мамо. За обич, за физически удоволствия, за интимност, за всичко, което той получаваше, а аз така и не успях да получа. Сега той е мъртъв, повече няма да се въздигне. Сега сме само аз и ти.
-Робърт…
-И ти ще бъдеш моя.
-Робърт, не!..
-Знаеш, че искаш, Джоана, виждах го в очите ти през тези години. Знаех, че искаше да го направиш, но просто не знаеше как да си го поискаш. Е, сега няма нужда да си го искаш, понеже аз ти го давам. Ти си вече моя, Джоана.
-Робърт, моля те…

Но вече беше късно.

След около час, Джоана лежеше в безсъзнание на леглото, а Робърт излезе през входната врата. Малко ли знаеше, че това ще бъде последния път, когато щеше да направи това.

Външен вид/Снимка:
Робърт Кар Ldh5

Раса: Шейпшифтър

Спътник: Няма.

Статистики:
Сила – 15
Ловкост – 20
Интелект – 10
Воля - 5
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Робърт Кар Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Робърт Кар   Робърт Кар Icon_minitimeПон Дек 30, 2013 1:31 pm

Роби, малък Роби, твоята игра започва няколко години след нещастния "инцидент" в твоя дом. Вече не си дете, но дали ще успееш да избягаш от отровата в душата си, а дали изобщо искаш? Първият ти пост ще бъде на улиците в Найтмер, рано сутрин. Сам реши какво да правиш и дали да разкажеш, с какво си се занимавал през последните години, след което изчакай моето включване.
Приятен нов живот!

_________________
Робърт Кар Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Робърт Кар
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Създаване на герой-
Идете на: