Къщата на семейство Матюс

Останала наследство от бащата на Арадел, младата двойка решават точно тук да прекарат остатъка от живота си. Като сирак, Ерик не разполага със собствен имот и вместо да купуват такъв, той угажда на любимата си, приемайки да живеят в богатата и голяма къща на баба й. Напълно реставрирана, тя е направена от мрамор и бял камък, извисяваща се в три етажа, всеки украсен с големи виенски прозорци. Отпред се простира двор с розови храсти и четири мраморни колони в старовремски илионски стил, а отзад разполага с басейн и лятна градина. 
За сега има само една слугиня, около четиридесет годишна жена на име Елена, която се грижеше за дома и помагаше с каквото може. Градинар не наемаха, защото и двамата господари бяха земни магове и нямаше по-голямо удоволствие от това те сами да се грижат за растителността.

Прашинките по белия роял се залепяха по пръстите ми, бяха намерили най-уютното прикритие и изглеждаха почти невидими. Приличаха на малки снежинки, но щом се допряха до кожата ми вместо да се стопят и изчезнат образуваха сиво петно. Тежък слой прах бе обвил и душата ми, но в опитите си през последния месец да го забърша, оставаха единствено кървави следи. Тишината не ми носеше покой, а довличаше като чакал и писъците на всички онези хора, после започваше да глозга спомените ми като гнил кокал. Събуждах се плувнала в пот, а сънят вместо да ми носеше отдих, ме водеше отново в онази забравена тогава от Бога градина. Мислех, че губя разсъдъка си, раните ми заздравяха но емоциите, които тогава бяха объркани, сега ме атакуваха и всяка една бе по-ярка от предходната.

Потърсих помощ в успокоителни, давех се във вино смятайки, че пиянството или упойката ще променят нещата. Преодолях и този период, затрупах се вместо това с работа в ателието. Ерик по цял ден беше в кметството, а аз при Дазлин. Да, сега работехме заедно, готвех и нова колекция. Исках да направя нещо с което да почета паметта на загиналите ми приятели, да вложа в рисунките, а после и в дрехите нещо от тях. Например Хелга ме вдъхнови да създам една линия специално за по-закръглените дами, която щеше да им е удобна, без корсети спиращи дъха ти. Лезандър ме вдъхнови да направя рокли, но не какви да е...бях заложила на любимите му цветове, които чрез магия вградена в нишките щяха да карат плата да променя шарките и орнаментите по себе си, нещо като модна илюзия.

Имах и този прекрасен дом, който делях с Ерик. Допреди месец не подозирах за неговото съществуване. Когато се нанесохме беше пълно със спомени от баба ми и баща ми, дори намерих няколко рокли на майка ми. От уважение, а и от някакъв вид обич сложих над камината снимки на баба, дядо и баща ми. С течение на времето мястото придоби нашия почерк и дух. Но ако си мислите, че преодолях тази криза благодарение единствено на алкохола, хапчетата и работохолизма , жестоко се лъжете. Главната заслуга беше на Ерик. Въпреки че беше затрупан от работа в кметството, винаги успяваше да намери начин да ми напомни, че не съм сама. Да ме накара да се почувствам обичана и да върне усмивката на лицето ми.....може би завинаги?

Защо завинаги ли? Добре, няма да го крия повече понеже и аз самата не издържам и изгарям от нетърпение да ви споделя. Един следобед бях ужасно скапана и копнеех само за момента, в който ще се излегна във ваната заедно с Матюс и ще си налея чаша хубаво вино. Да, но проклетия чаровник не смяташе да споделя плановете ми. Във фоайето имаше една малка масичка на която винаги имаше ваза със свежо набрани цветя, когато отворих вратата на нея ме чакаше плик, а в него имаше бележка, която гласеше, че ако следвам стриктно указанията му, ще стигна до него. Нямах представа що за игра е това, но определено възбуди интереса ми.
Трябваше да отида до къщата на клоните (това малко не ми се понрави,но любовта изисква жертви). Там в неговата бивша стая открих друга бележка, която ме заведе на клоните, която ме напътстваше да тръгна по пътя под къщата, малко по-надолу открих кон, на чиито юзди беше и следващия плик. Трябваше да яздя до пустините, да отида в кръчмата на онзи..мисля, че се казваше Марк, той ми даде друг плик, който ме пращаше отново в нашата територия, но този път в бара на близнаците, където срещу една изпята песен щях да получа инструкции как да действам...някъде там и започнах да се ядосвам или по-скоро да ставам нетърпелива, затова няма да изреждам и другите места които посетих, защото бяха доста. Но някъде по средата осъзнах що за маршрут е това...това бяха всички места, на които сме били ние двамата и то подредени по някакъв странен хронологичен ред.

И ето, че отново трябваше да се върна в гората до онази рекичка, където той ме целуна за първи път.Там ме чакаше и той...не знам как да ви опиша атмосферата, която бе създал, защото беше магическа. Нямаше маса с колосана бяла покривка, нито цигулар...розите също липсваха, но на тази поляна бе всичко, от което имах нужда. Спокойствие.Едно одеяло, светулки и не букет, а цялото място бе осято в живи рози, като онази вечер в стаята му, но тук имаше и цели храсти. А той седеше с гръб, отидох до него и не знаех какво да му кажа, затова изръсих нещо тъпо от сорта на "И сега какво?", той само се усмихна, обърна се към мен, целуна ме и падна на колене с думите "Сега ще те помоля да станеш моя жена". Сълзите започнаха да се стичат по страните ми и дори едва успях да изрека "Да".
И ето ме тук, в голямата трапезария, до белия роял, а около мен се суетят две шивачки, които тропосват и дооправят роклята ми. Утре щеше да е големия ден и всичките ми нерви по тялото ми бяха възбудени до пръсване. Бях забила поглед в градината и прехвърлях на ум всички задачи, които имах за утрешния ден. Включително и моминското парти, което беше тази вечер и което смятах да прекарам сама в къщи поради простата причина, че все още не ми беше до празненства. Знаех, че Ерик щеше да излиза с негови стари приятели и се радвах, че поне той ще се позабавлява.
И въпреки всичко прашинките по пръстите ми ме караха да се съмнявам, че утрешния ден щеше да премине така както очаквам.

-Г-це, Арадел! Г-це, Арадел!
Загледана така в бялото пиано, се бе отдала до толкова на спомени и размисли, че не чу името си. Сякаш звука преминаваше през ушите, но те бяха глухи, а очите слепи за чуждото движение. 
-Г-це!
Чак сега шумът я извади от унеса и я върна към реалността, която толкова много не искаше да приеме. Понякога предпочиташе да живее в своите илюзии, в своя измислен свят и да го нареди така, че всички да са щастливи и доволни. Но не можеше, нали? Нямаше тази власт и никога нямаше да я получи. 
Обръщайки се към гласът, видя двете момичета, които нанасяха последни поправки на булчинската рокля. Махнаха една ненужна панделка, добавиха малко коприна, стандартна процедура за всяка булка. 
-Мислите ли, че ще е по-добре да стесним малко раменете?
Действително през последните месеци малко бе отслабнала и въпросът бе доста логичен.
-Не мога да преценя.
-Защо не я пробвате и да видим?
Само след няколко минути, Картие стоеше изправена като стълб по средата на всекидневната си, облечена в белия плат, а десетки карфици бяха на косъм от това да пробият кожата й само ако издаде дори едно ненужно движение или си поеме повече въздух от необходимото. Шивачките работеха усърдно, напомнящи й мравки или пчели, а мислите й отново изхвръкнаха нейде далеч в утрешния ден. Дали Аш ще дойде? Толкова пъти му се извиняваше и лично, и писмено, но той сякаш бе непреклонен. Искаше да е там и въпреки това се съмняваше желанието й да се изпълни. Ами баща й? Ако я остави да върви по алеята сама....Не! Той щеше да дойде, без съмнение. Пристигането на Арманд също се очакваше утре сутрин. За първи път от години семейството й щеше да е събрано и това я правеше щастлива. Оборудва се дори с кума в лицето на Ноксия която не само работеше за годеника й, но й стана достатъчно близка, че да я помоли за тази услуга, която чернокосата прие на драго сърце. Заедно с Джей щяха да бъдат свидетели на този брак, чиято церемония щеше да бъде споделена от най-близките, както и от бизнес и политическите партньори на Матюс. Още няколко часа....Още няколко часа я деляха и тя също щеше да носи това име. Колко пъти само бе копняла за този момент. Тайно се надяваше да стигнат до тук и когато това време най-накрая дойде, радостта се сливаше в едно с мъката. Половината от приятелите й нямаше да присъстват, изгуби ги още тогава, в онази пагубна нощ. Но ако имаше нещо, за което най-много съжаляваше то това бе Тя! Душата й се късаше от мисълта, че няма да е до нея, няма да я изпрати, няма да й каже колко абсурдно изглежда в тази бяла рокля, а после да я прегърне. Дракконис бе добро момиче и достоен заместник, но не тя искаше да заеме тази позиция. Уви, истинското желание бе само един неизпълним блян, който нямаше сила на света, която да превърне в реалност. Все още не можеше да повярва, че ще вземе най-важното решение в живота си и Тя няма да е там да го види. Една сълза се катурна по бузата й от настъпилата безмилостно идея, но красавицата бързо я сдържа, като не позволи още такива да я последват. 
-Мисля, че така е добре!
-Удобно ли ви е?
-Идеално е!
Едно от момичетата почна да маха карфиците, като една от тях по погрешка се заби в плътта й.
-Ау!
-Извинявайте! Извинявайте!
-Няма нищо. Нищо не е станало. 
Час по-късно, бъдещата кметица изпрати шивачките, разплащайки се до стотинка и се загледа в роклята. Наистина беше прекрасна, по-прекрасна от представите й. Изящна, семпла и в същото време изключително стилна. Сама нарисува модела, а Дазлин й добави някои други щрихи, които показаха на младата жена, че все още има какво да научи от бившата си шефка. Двете се разбираха добре и рядко намираха повод да са на противоположни професионални мнения. Арадел успя дори да я убеди да дарят дрехите, които са излезли от мода и никой не е купил на сиропиталището, същото, в което Ерик бе отраснал и макар че първоначално дизайнера се противеше, в крайна сметка сломи глава. Нещо, за което после не съжаляваше, защото тази проява на милосърдие вдигна санкциите на магазина й двойно. 
И тъкмо решила да си отдъхне до вечерта, когато Ерик ще се прибере, на вратата се почука. Металния хлопатар във формата на конска подкова, озвучи пристигането на нов посетител и блондинката недоволно свъси вежди. Кой можеше да е сега и кога ще има покой? И готова да наругае нарушителя на вътрешното й спокойствие, отваряйки вратата тялото й замръзна, а ченето й падна като откачено от ставите. 
-Здравей, миличка!
-Татко!
Вече набрал години, но все още запазен мъж се усмихваше на среща й, със своите светли като морето очи и широко извити устни. Дошла на себе си, Картие се хвърли в прегръдките му, а той я стисна силно, сякаш я предпазваше от всичко и всички.
-Мислех, че ще дойдеш чак утре.
-Реших да подраня. Надявам се, нямаш против.
-Ни най-малко. Влизай, влизай! Разкажи ми как пътува.
-Добре, без проблеми. Чак учудващо. Напоследък Териториите са доста спокойни. Може би защото онази твоя приятелка не е там да ги разклаща.
Максуел видя как лицето на дъщеря му посърва и съжали за думите си. Опитвайки се да отмести темата, искаше да върне усмивката й.
-Но ако питаш мен, това е само временно. Като затишие! А ти, виж се само. Станала си още по-красива. Не мога да повярвам, че малкото ми момиче ще се омъжва. 
-Вече не съм толкова малка.
-Винаги ще си останете деца за мен, и ти и Арми. А той, като гледам както винаги ще пристигне в последния момент.
-Нали го знаеш. Тези пустини са му взели акъла. 
-Да, знам и точно това ме притеснява.
-Той ще се оправи.
-Срещу необятните пясъци дори земни магове като нас не могат да се оправят. Но да не говорим за това. Хайде, разправяй какво ново, което не съм научил от писмото ти.
Седнали един срещу друг, баща и дъщеря пиеха студен чай, хапваха курабийки и се наслаждаваха на себе си. Какво и до колко щеше да му сподели и дали той можеше да го понесе, зависеше единствено от нея.

/Гери, свободно РП. Ако ти дойде някаква идея развивай. Не е нужно да се ограничаваш само в приказки./

Роклята беше перфектна! Не съм и очаквала нещо друго от общата ни работа с Дазлин, но въпреки щастливото събитие в мен зееше една малка празнота, която нито кристалите, нито коприната можеха да запълнят. Нямах представа дали се дължи на някаква скръб..или пък си въобразявах. Когато шивачките си тръгнаха бях напълно готова да си напълня ваната, да си пусна музика и да отпразнувам последната си вечер като г-ца Картие, така както аз си знам. Точно бях нахлузила халата си, когато на вратата се почука.
През изминалите седмици единствените хора, които се редяха пред дома ни бяха пратеници от други територии, които оставяха важна коренспонденция за Ерик или пък дизайнери, които ме убеждаваха, че могат да декорират къщата достойно за истинско аристократско семейство.Глупости! Но този път предположенията ми се оказаха грешни. Пред мен стоеше баща ми!? Нямам представа колко време бе минало от последната ни среща, но чак сега забелязах малките бръчици около очите му и няколкото бели кичура в косата му. Въпреки белезите на средната възраст, все още изглеждаше достолепно и вдъхваше респект с черния си фраг.
Настанихме се в гостната, пиехме чай, хрупахме курабийки и за миг се почувствах отново на шест:
-Хайде, разправяй какво ново, което не съм научил от писмото ти.-поде изведнъж той.
Това ме накара да изтръпна, нямаше начин да не е чул за събитията от миналия месец:
-Вероятно си чул...-започнах несигурно.
-За кое?- въпросът му беше толкова искрен.
-Ами за преврата...за смяната на властта..
-Ари, не искам да ми пелтечиш, като ученичка, кой е кмет и кой какъв пост е заел след тази случка. Искам да знам ти как се чувстваш.
-Ами...не е минало чак толкова време, че да ти опиша как точно ми повлия всичко. Просто...изгубих ценни за мен хора, приятели..Не трябваше да става така! Не трябваше никой да умира...толкова млади...трябваше утре да са с нас и да се веселят, да споделят щастието ни.Нямам сили да загубя още някой...
Баща ми се премести при мен и ме взе в обятията си, като ме галеше с голямата си длан по главата:
-Съжалявам, че толкова рано трябваше да се сблъскаш със смъртта. Когато бях тук се опитвах по всячески начин да те предпазя от нея, но предполагам ,че това е било грешка от моя страна. Трябваше да те подготвя!
-Ти не си виновен! Аз съм слабохарактерна!
-Самият факт, че си преживяла нещо такова, те прави силен човек.
-Все още не съм го преживяла...сторих много лоши неща, на които не съм и предполагала, че съм способна!
-Всеки е в правото си да се бори за живота си.
-Не, татко, не разбираш..
-Миличка, разбирам , че се е наложило да нараниш някого. Знам, че не си такава, но...
-Та, аз убивах! Не съм наранявала!
Отдръпнах се от него, като ранено животно, сълзите отново напираха в очите ми, но този път нямаше как да ги спра:
-Сега всичко ти се изясни...нали? Как може да се чувствам, след като по ръцете ми има невинна кръв...
Той седеше с каменно изражение, неспособен да обели и дума:
-Ето! Сигурно гледаш на мен като на някакъв убиец...
-Нищо подобно! Щях да те гледам така, ако не те познавах, ако не беше моя дъщеря! Но знам, че ти не би го направила умишлено! Хайде стига сме се връщали към такива мрачни неща, не сме се събрали да си ревен на рамото, нали така?
-Да..-измрънках през сълзи.
-Хайде сега, избърши си лицето и се подготви за изненадата, която съм ти подготвил.
-Каква изненада?
Баща ми се усмихна под мустак, стана и се запъти към входната врата:
-Ей, къде отиваш?
-Стой тук, ей сега се връщам!
Изчезна в коридора, а аз започнах да се бърша почти истерично, чак усетих как кожата ми се зачервява. Входната врата се отвори, а после се затвори. Този човек да не си тръгваше? Какво беше намислил?Чух стъпки зад себе си:
-Ари...можеш да се обърнеш.
Станах и се завъртях почти на пета:
-Бях ти написала, че не искам по.....-щях да се задавя в собствената си слюнка, като видях кой седеше пред мен.-...даръци.
Щях да припадна, или не, щях да започна да подскачам весело из хола...не знам, получих емоционален взрив:
-Бабо!?!- успях да изрека най-накрая и се втурнах към нея да я прегърна.
Колко години бяха минали?Пет, десет? Нямах представа, но тя си беше все същата. Малко по-ниска от мен, с руса, късо подстригана коса и очила с красива рамка:
-Ари, детето ми!- стискаше ме тя, а аз усещах мириса на детство пропит в парфюма и дрехите и.- Погледни се само, колко си пораснала! Чакай да те огледам..
Тя ме отдалечи от себе си ме обходи критично с поглед:
-Станала си кожа и кости! Този мъж не те ли храни?Но какви ги дрънкам и аз...прекрасна си! Станала си истинска дама!
- А, ти...ти не си мръднала хахахахха.
Баба направи чупка в кръста:
-Е, и аз си имам своите тайни! Хайде сега, къде е партито? Или май вече го наричате купон.-казано от нея звучеше толкова неестествено.
-Ами аз...планирах да прекарам вечерта в нас...
-В никакъв случай! Ще сготвя нещо за вечеря, ще се наядеш хубаво и отиваме в близкия бар.
Такава си беше тя, кипяща от енергия, с младежки дух и винаги в крак с модата:
-Аз май съм излишен....пък и нали е моминско парти. Ще отида да надзиравам любимия ни зет, всички знаем какво се случва по такива ергенски партита.
-Татко!
-Отивай, най-много и на теб да ти излезе късмета.-закиска се баба.
Максуел взе сакото си, целуна ме по челото и излезе:
-Е, знам, че някъде тук криеш хубава бутилка с вино...отваряй я и да се залавяме за "работа".- развихри се милата ми баба.
Определено се очертаваше интересна вечер.

Ето на това му се викат семейни връзки, или пък не? За някои сигурно е странно баба ти да ти предлага голям запой. За мен също е, но явно тази фамилия се славеше с широки представи за живота и приемаше всеки порок или желание за напълно нормални. Самият факт, че Максуел бе в добри отношения с майката на бившата си жена, бе достатъчен показател, че на този свят всичко е възможно, дори да не обвиняваш някой за това, което негови близък ти е причинил. 
-Та, казвай къде си я сложила?
Арадел наблюдаваше как баба й тършува из всеки шкаф, все едно, че е куче златотърсач и слухти, все едно не е пила от сто години. 
-Бабо! Бабо!
Но жената не обръщаше внимание на напъните на внучката си.
-Бабо! Стига! Няма ли първо да ми кажеш как си?
-Как да съм? Не виждаш ли - жива, здрава като бик и в настроение като млад ерген. 
Това бе достатъчно обяснение за състоянието й, а? Изглеждаше, че възрастната блондинка искаше да се забавлява, като че това бе нейното моминско парти. Не беше сигурно дали го правеше заради внучката си или заради самата нея, но така или иначе успя да зарази красавицата и откри в нея неотлъчна последователка. 
Бутилката вече се клатеше заканително и дори привлекателно в дланта на Елизабет Торънс, която се подхилваше предизвикателно, сякаш искаше да жегне внучката си и да й напомни, че е по-подобаващо за млада жена като нея да се държи така, отколкото за сбръчкана бабичка. Е, явно такива бабички не бяха в излишък на света и слава богу, че иначе кой щеше да ни разсмива с неудържима носталгия.
След няма и пет минути, на масата бяха наредени две чаши пълни до средата с бяло, отлежало вино, с благоухаен аромат на маргаритки и пепелник, от който димеше поредния фас на Торънс. 
-Хайде, идвай да загреем преди основното ястие. 
-Основно ястие?
-Нали ти казах, че бар ни чака. От мен почерпката като сватбен подарък, а от те дестинацията. Искам да ме заведеш на най-хубавото място, с най-веселите младежи.
-Бабо....
-Не ме бабосвай! Не си мисли, че дъртата чанта няма още някое скрито оръжие под ръкава си. Младоците има още какво да научат.
Жената тупна на дивана до себе си, в знак, че очаква внучката й да седне до нея, и искаше или не, го направи. Нямаше как да й откаже, все пак бе семейство. 
-Но преди всичко, наздраве за бъдещата булка. Избрала си чудесна рокля.
-Харесва ли ти?
Дете отпиха от напитката, оставяйки вкуса леко да отлежи по небцето преди да преглътнат.
-Прелестна е! Като самата теб. 
-Благодаря.
-След тази чаша искам да се наконтиш, да облечеш нещо предизвикателно, за да покажем на тукашните мъже какво изпускат и какво никога няма да имат.
-Бабо!
Смехът на възрастната жена се разнесе из всекидневната, като зарази дори Арадел.
-Но Ари.... - смени интонацията на сериозна - първо ми кажи....щастлива ли си?
-С Ерик ли?
-Изобщо! Не се съмнявам, че е чудесен човек и много го харесваш, но питам като цяло, не само за него. Хайде, знаеш, че можеш да кажеш всичко на мама....
-Отдавна бе приела ролята на нейна майка и понякога имаше чувството, че наистина тя я е родила. Не веднъж в далечните, зимни вечери, каквито скоро щяха да настъпят и по тези земи, я завиваше с топлото одеяло, пееше й приспивни песни и казваше " Всичко ще е наред, мама е тук". Девойката никога не я е наричала по този начин, но я чувстваше по-близка дори от собствената си майка. Може би затова винаги когато се опитваше да я излъже или просто да прикрие нещо, не успяваше. Веднага се зачервяваше като малко дете и си казваше каквото й е на душата, дори с риск да я притесни.

И просто така идва новото начало, от което до преди броени часове трепереше, от което се тресеше в ужас и уплах, което отричаше, а после поемаше с цялото си сърце. И просто така, новият ден озарява тялото ти, а слънчевите лъчи опресняват мозъкът, който сега функционира много по-трезво, преценката е ясна, а страхът потушен, опитомен и складиран покорно на правилното му място. 
Цялата къща светеше, опъстрена с безброй бели и кремави цветя, венци, кристални посуди. Подготвена в хармонична съразмерност за приемът за най-близките и роднините, след церемонията. Шампанското се изстудяваше, храната се наблюдаваше стриктно, за да не я отмъкне някой от тигрите. Всичко бе толкова красиво, както си го бе представяла в най-смелите си мечти. Всички задружно се бяха постарали да сътворят една приказка, а главната героиня само се надяваше тя никога да не свършва. Имаше липси - две майки, един баща и една най-добра приятелка, но бъдещата г-жа Матюс бе толкова заета и притеснена, че не мислеше за това сега. По пътеката щеше да я води баща й, а останалите да се усмихват от каменните седалки и това й се струваше достатъчно. 
Нервно кършеше пръсти, докато баба й се опитваше да й натика една чаша с водка в ръката за успокоение, но все не успяваше, защото красавицата шаваше от място на място и оглеждаше за последно всяка най-малка подробност.
-Вземи, дете, вземи.
Самюел отиде до тъща си и грабна чашата от дланта й, хвърляйки й един строг поглед.
-Стига, жено! Няма да я напиваш предварително. Искаш да я водя или да я нося по пътеката.
-Добре, де, добре. Не бъди сприхав. 
-Сприхав! Ха, лесно ти е на теб. Питаш ли ме мен?
Личеше си, че мъжът е не по-малко изнервен от дъщеря си, като току разхлабваше вратовръзката си, която можеше да се закълне, че го задушава. 
-А сега, намери Ерик и да тръгваме към летището. Гостите сигурно са почнали да пристигат вече. 
Блондинката кимна и излезе през задния вход, водещ към вътрешната градина, която тя собственоръчно създаде с малко неизменна помощ от магията си. 
А точно там, на една от беседките, съвсем сам, бе седнал Матюс, с китара в ръце и свиреше същата песен, която свиреше преди време под дървото на тогавашния си дом. Останал единствено с мислите си, се бе върнал месеци назад, когато всичко бе много по-сложно, но като че това връщане назад бе точно, от каквото имаше нужда. Да си припомни защо пое по този път, защо извървя цялата дестинация, довела го до тук. Съмненията от отминалата нощ бяха изчезнали напълно, за да разтворят душата му за едно неясно бъдеще, което щеше да изгради с тази жена. 
Тя се облегна на вратата и се заслуша в мелодията, която винаги щеше да свързва с него и единствено с него. През тези тоналности премина целият им съвместен живот, от първият поглед, през първата целувка та чак до сега. За първи път от много време насам, се почувства сигурна в решението си. Усмивката се разля по лицето й, вече лишено от тикове и спазми. Виждайки го такъв, какъвто бе преди, осъзна, че не го бе изгубила, че Ерик, който толкова обожаваше все още бе там, просто си бе дал малко почивка. И се почувства щастлива, истинска и уверена, че иска да поеме тази крачка, която й се струваше толкова страшна преди....

/Гери, свободно РП. Припомням песента - https://www.youtube.com/watch?v=OWqLtXXzldk /

Беше като дежа вю, сякаш се пренесох в онзи ден когато чух тази песен за първи път, първото доказателство, че това може да продължи завинаги. Гледам Ерик и гърдите ми се пълнят с нажежен въздух , дори през последния месец взаимоотношенията ни да не бяха толкова страстни, аз знаех, че някъде там под грижите и мъката се крие мъжът в когото се влюбих. И ето го сега, излязъл да подиша чист въздух, знаех си, че един ден ще се върне, но да се надяваме, че няма да изчезне наново. Искаше ми се да извадя бяло платно и да го нарисувам, точно там, точно в този момент. Но вместо това запазих тази картина в съзнанието си, щях да се връщам към нея когато съм далеч, когато я разказвам на децата си и когато един ден остарея.
Всичко изчезна, стреса покрай подготовката, птиците, вятъра...дори кратката под нозете ми.
Прииска ми се точно сега да е момента, в който трябва да кажа "Да", под това дърво, без излишна бутафория, аплодисменти, каляски и пр. Всяко малко момиченце мечтае да бъде булка един ден, а когато се превърне в жена, за някой това става фикс идея. Дори и аз се чудя понякога, защо любовта между двама трябва да се доказва пред публика, да разголваш най-светите си чувства като по този начин ги правиш дори леко фалшиви. Не може ли сватбите да се случват в някакви такива моменти, да не носиш бяла рокля, която да ти спира въздуха или дузина човеци, които те гледат ухилени до уши, някой реват, други са толкова пияни и само чакат да дойде моментът с речта за да разкажат унизителна случка от ергенския ти живот.
Но както казват някой стари хора "традицията, това сме ние", а пък и нали сега той е кмет, ще има сигурно журналисти, които да отразят събитието...Както и да е...
Песента свърши и Матюс вдигна погледа си към мен и се усмихна...с очи:
-Красива си...знам, че е клиширано, но...е истина, а и не знам какво друго да кажа..пък и...да, ето започнах да пелтеча.
-Ти също си красив. Костюмите винаги са ти отивали...Изкарал си китарата на слънце?
-Да, беше хванала малко прах...
-Но гласа ти не..
-Виж, Ари...наистина съжалявам за последния месец..Знаеш как беше и защо...Но се надявам да не си се усъмнила в чувствата ми. Обичам те, даже повече от преди и ти обещавам, че ще се опитам да те направя щастлива.
-Ерик, никога не съм се съмнявала...
-Просто исках да го знаеш..
-Знам го и няма нужда да ми се извиняваш.
Той си погледна часовника:
-Май стана време, а?
-Още ми е малко странно...
Ерик се изправи и ме обгърна в топла прегръдка:
-След минути ще си г-жа Матюс..харесва ми да го казвам.
-А на мен ми харесва да те гледам толкова щастлив...Да тръгваме.- успях да изрека след малките целувки с които ме обсипа.
-Взе ли си кецове?
Дори не беше нужно да му отговарям, само му се усмихнах и двамата хванати за ръка влязохме в къщата.
След половин час бяхме вече на летището където щяхме да хванем специално резервиран цепелин за Летящия град. Дори беше украсен по този повод. Но ми се стори, че мернах някого на гарата преди да се качим...а може да е било и от предсватбеното вълнение.