Странноприемница "Лунно отражение"

След като Меропа, с прекалената благосклонност на съдбата - и разбира се, с уменията си в областта на
некромантията, успя да уреди паричния си проблем, тя пое в посоката, която толкова дълго време бе
отбягвала.    Тази, която водеше към края на "звездната пръст", както тя наричаше рохкаво-златистата
повърхност на плажа. Пясък в Шеридан трудно може да намериш, защото там климатът бе влажен и езерата
граничеха направо с избуяли гъсталаци от дивашка трева. Или най-много камънаци и чакъл, за
разнообразие.
Но Меропа бе стигнала почти до някаква гориста местност, затова не й се наложи да се разправя отново с
цивилизацията. Девойката умишлено пое в тази посока. По-добре да я посрещне чудовище, което да убие и
съживи за свои цели, отколкото да й се наложи да се преструва и да провежда нормални разговори. Бе
свикнала да кръвожадност - в този език бе закърмена. С нейната пословична нежност, ако бе отраснала
някъде другаде, сигурно щеше да обезумее с писъци при вида на разлагащ се труп или оголените зъби на
космясали върколаци, но уви. Беше се родила прокълната.
И така, Мо пое по една утъпкана пътека, която водеше във вътрешността на някакво гористо паркче, или
поддържана горичка. В сравнение с Шеридан това място й се струваше като изкуствено създадена атракция.
И сигурно така си и беше, защото й направи впечатление, че това място е дружелюбно. Сигурно имаше
туристи навсякъде. Морт се опита да си представи как пътниците, излизащи от страноприемниците не се
шмугват забързано в сенките към тайните си афери, но безуспешно. И все пак въображението й се опита да
изгради безгрижна походка на минувач. Не много успешно.
Дърветата от двете страни на пътеката се надвесваха спокойни и образуваха арка. Клоните им приличаха на
джентълменски обятия, които бранят любимата си (Мо преглътна и усети горчива буца в устата си). На всяка
от двете редици извисяващи се на скормна височина корони бяха увити и се издължаваха кабели, от които
увисваха на места старовремски фенери. Мо беше виждала такива в Найтмер, само че там това бе
предвещаващо знамение за наближаваща опасност. Тук бе някак си... уютно. Както в дома на Лиса. Усещаше
се един покой, сякаш колективната енергия масово се е отпускала и се е придвижвала замечтано без да се
озърта и услушва. Да, тук бе една идея по-безопасно и това не означаваше, че Меропа не бе готова да
избоде очите и отхапе гръкляна на всеки, който я приближи. Защото бе тръгнала невъоръжена, та ръцете,
ноктите, зъбите и потенциалните слуги от пресни трупове щяха да са й единствената артилерия.

И внезапно любовницата на Пахт се озова пред една къща, построена върху дърво с увиснали дълги листаци,
като на плачеща върба. Долу, в корените, обемист набъбнал храст от розови плътни цветя привличаше
вниманието с крещящия си вид.
Отзад изкуствено посадени палми и струпвания от същите розовелци, посред късния залез, мистично се
люшкаха в унисон с морския вятър, пенявещ вълните по брега на морето.

Две факли бяха забити в земята и се церемоняха, все едно бяха част от племенен събор на местното
население.
Мо вдигна очи, готова да се сбие с потенциалните диваци в къщата, но тогава видя една табелка, на която, за
щастие, различи езика. "Странноприемниа Лунно отражение".

"Ето къде ще пренощувам" - помисли си уморено Меропа, която нямаше търпение да се сгуши в завивките и
безпомощно да се притисне у възглавницата, защото щеше да убие за присъствието на своя любим.


Ейбрахам Фоули
Спокоен, талантлив младеж, въртящ управата на странноприемницата. С изключителен търговски нюх,
винаги ще успее да извади максимум печалба от всяка ситуация. Мисли се за по-умен и красив от всички и
обича да преспива с красивите момичета за една нощ. Изключителен купонджия и винаги се облича стилно.
Не обича да чува "Не".

Меропа се изкачи уморено по дървената стълба. Стъпалата проскърцваха протяжно и като че ли изпитваха
облекчението на скован и схванат гръб, когато най-накрая умели ръце подхванат да го масажират с
благоуханни масла, до запалени ароматни пръчици. Мо постоя малко на вратата, преди да я отвори, сякаш си
слагаше маска, преди да й се наложи най-неприятното: да общува с непознати при всичките й душевни
страдания.
Първото нещо, което Морт видя при пристъпването на прага, бе лачена рецепция от дървесина с цвят на
охра, и зад него - младеж, чиито скули се издължаваха аристократично покрай чип нос, за да завършат в
остър златист поглед изпод гъсти, но оформени вежди. Късата му коса се къдреше свободолюбиво, като на
нередовен студент, който обича забавленията, но и хигиената.
Меропа нямаше време за излишни приказки, затова каза:
- Искам да платя за цяла седмица. - тя смяташе да се отдаде на размисли и уединение, преди да реши какво
да прави оттук нататък; освен това не възнамеряваше завинаги да позволява на течението на реката на
забравата да я влачи безпощадно по своя приумица; тя не беше мъртвец, размятан безцелно по течението,
нейното предназначение бе да държи труповете под контрол; затова по възможност щеше да е добре да си
спомни какво точно се беше случило, не просто виденията си;
Момъкът пък веднага си я бе харесал. Макар девойката да изглеждаше леко злокобно, като че е била
похитена, имаше апетитни форми, огромни гърди и приятни устни, които щяха да са вкусни за хапане.
Интересно дали бе добра с езика и смучките. Може би и свирките. Хехехе. Цяла седмица, а? Да видим дали
тези прекрасни цици ще му паднат в ръчичките. Турската любов си му беше на сърце.
- Охооо - започна мазно той и повдигна вежда, придавайки си мистериозен вид; тръпчинката му потръпна
като на типичен ухажор - А вие, прекасна госпожице, сте..?

Меропа се почувства отблъсната, защото усети похотливи намерения. Тя никога не си е падала по сластта без
чувства, особено пък когато сърцето й бе така заето. При други обстоятелства не би се усетила веднага
какво става, но сваляческият манталитет така контрастно се вряза в обречеността на мрачните й мисли, че тя
закопня да се изпари към стаята си на секундата.
- Татяна - излъга тя с първото име, което й дойде на сърце - Татяна Аарон. А сега моля Ви, без излишна

фамилиарност, бихте ли ми запазили стаята?
- Ее, добре, дее... - смути се момчето, на което рядко му се отказваше толкова рязко и неприятно;

Последва извествен натиск от негова страна и същите ненужни приказки, както и при Лиса. Но най-накрая
Меропа стигна до блажената част - да си плати с предварително приготвени монети, най-евтините, които бе
успяла да намери в ковчежето, за да не бие на очи.

И така, след като младежът леко разочаровано я упъти как да стигне до стаята си, с ключ в ръка, тя се
отправи като невидяла към възглавницата и съня... И най-вече умозрението....

Меропа пристъпи в стаята си и първото нещо, което направи, бе да заключи. За нейно щастие, имаше вътрешна греда за допълнително залостване, което й се понрави изключително много.
Стаята бе уютна, както всичко останало в тази местност. Леко захабена и все пак - гостоприемна.
Стените преди са били бели, но сега бяха почернели и опушени от дима на камината, разположила се тежко точно срещу вратата. По стените се поклащаха слабичко  дебели увиснали паяжини. Леглото бе с опростен стил и ракла зад себе си, на която за декорация бе положена все така белееща се покривка със моряшки сини кантове. Едната стена, отдясно на спалната мебел и отоплителното тяло, бе наполовина полегата и в нея - врязан прозорец, с едно мръснобяло перде и в краищата - две по-тежки такива, кралскосини. Явно се наблягаше на лежерната тематика на морската шир. В останалата част от същата стена бе вграден гардероб.
И за завършек - семпла скромна масичка с нощна лампа и до нея - умивалник.
Меропа веднага се съблече и уви ковчежето в леко вехтите си, но както винаги - провокативни дрехи.
След което ги прибра в дрешника, освен дантеленото бельо, което запра със поставения на масичката сапун, и просна на единия от дървените первази, след като го забърса с ръка от праха.
И така, когато най-накрая привърши с всичките дейности, които потенциално можеха да я разсеят от мислите й, тя се хвърли върху леглото отчаяно, зави се истерично с постелята, сякаш искаше да се слее в едно с нея, като че да отнеме от самотата й, и зарида.
Умираше. Наистина умираше отвътре...

Постепенно Меропа започна да се унася. Тежките откъслечни спомени, завирхящи се помежду си като изрязани филмови ленти, пуснати по течението на вятъра, горяха в адски огън от неразрешени емоции, но не прегаряха. Като че ли бяха метални мечове, които се полират и изоквават при нажежаване, за да станат по-остри и да пронизват по-ефективно...

И тогава, когато бе на прага между съня и реалността, Морт видя очите му. Изпитателни, замислени и сериозни. Това винаги я бе обърквало. Защото в тях можеше да прочете зрялост, но в същото време можеха да превключат към садистична жестокост. Преди да успее да реагира, водовъртежът на заспиването я бе засмукал към астрала и трескавите небивалици в съзнанието й почнаха да я преследват като в нелепа компютърна игра. Атмосферата - пълна самота... Задължителен елемент към битието на некромантката.

Вятърът ли, питам, ще обрули тези токсични мисли; които нахлуват призрачно посредством еротиката на влюбеното сърце? Това е от вдън душа. И все пак са неизменна част на усилната муха на нуждата, която жужи, за да напомни себе си. Ала не съвсем, защото дори тя би умряла от глад, ако не успее да всмуче живителни сокове. Точно тя държи винаги ненужните, изтекли спомени в плен. Те са винаги непригодни, а тя - винаги сама. Меропа се бе уморила да се носи по течението на изкривени трепети, които идват предимно от нея самата - не от другия, съвсем отделен свят със свои собствени интереси, спомени, устройство, чувства, стремежи или липса на такива. Тази история бе (запържена) стържещ фантомно роб на миналото. И този фантом тъпче върху осакатения момент, и го размята в зацикленост.
И все пак, съзидателната мощ на енергийния минимум възбужда сакрално триене в черната нощ; тогава слетите души избухват в оргазъм, а съдбите им рухват във върховност... И нека тук говорът замълчи.

Меропа го бе пожелала. Да го разбере. Да го опознае. Да има дете от него.
Искаше да научи повече за мъжа, който обичаше. Той вечно криеше истинската си същност от нея, а може би бе запланувал да й го покаже по определен начин.

И все пак, когато подготвяше уредите за изтезание, очите му проливаха смесица от кървави и дъждовни сълзи. Точно тук е разковничето.

С каква цел й бе причинил всичко?

Тя дълго време не разбираше.

Пелената почна да се спуска постепенно. Не знаеше как се озова там, но в един момент общуваше само с вътрешния си свят.

Луцифер бе там, но символично. Понякога усещаше негово телепатично намерение, изразено с емоция върху лика му.

Тя не можеше да си спомни самото начало на виденията, както и края им. Само средата. Веднъж се къпеше и погледна към кръглата решетка, през която се оттичаше водата. И тогава видя дупките. Които прогориха тялото й, мозъка й. Невидим допир прокарваше пръсти през ръцете й, интимните й части, гушата, очите й, в поредици, когато нелицеприятни обекти от реалността заемаха проядено-туморни форми: и винаги надупчени или разфасовани по начин, в който симетрията загниваше в извращение.

И тогава започна да става все по-гнусно... Отрязани глави, пържещи се на тиган, после навирани с обгорената си откъсната повърхност там, откъдето майка й я е родила... Извадени от тиган (кръгъл) със задушени зеленчуци, в които бе натъпкана есенцията на главата; а главата, сготвена до тях, сега извадена от посудата, оставяше дупка, която отново зейваше по бузата и в мозъка. Кълцаше части от тази глава и ги напъхваше в тлъстинките на корема й.
После - Амфибии, змии, гущери, жаби и риби, чиито зеещи усти се превръщаха в дупки, се навързаха като огъня кундалини около гръбнака й...
Рептилски очи откраднаха зрението й и й натрапваха всичката вреда, на която въображението й(им) беше способно...
Всъщност й се беше родило въображаемо детенце от него.
И в един сън видя как той я поглежда, за нейн най-потресаващ и смразяващ ужас, със същия осъзнат поглед, виждайки я толкова невинна отсреща.. плътта й - крехка, ароматна, вкусна, като за хапване...
И тогава тя видя как ножици кълцаха детето, караха я да го яде и повърне... Това бе падението. Дори не искам да ви го разказвам. Траурна минута мълчание.
Ала и тя се бе пристрастила. Не към последно описаните извращения. По-скоро към насилничеството, примесено със страст, поне в етапа, в който той поддържаше илюзията на ръба. Когато все още тя не осъзнаваше, че небилавиците (отразани, изгнили и навряни) бяха плод на неговия болен ум... на грехопадението. Същото онова грехопадение, в което тя се бе влюбила и пожелала да спаси.
Караше го да я бие. Да я дърпа за косата, докато я шиба. Да го вижда като стиймпънк киборг. А преди онова с детето, още бе склонна да го приеме какъвто е. И го молеше да й покаже дупките по собствените му ръце. Да ги докосне с нея. Да изцеждат кръвта й.

И заедно запяваха...

"Клокочиш.

смуч`и ме,
вендузо,
със слузест
катран пипала.

ти точиш, ти точиш..

изцеждаш ме,
впила уста.

Луннен сърп посича хладно
диамантено сърце. Гърчи се,
кърви и гладно
дърпа моите нозе.

Вирусно детерминираш,
отстраняваш мои данни,
код прокажен инкрустрираш,
червеи в наследство равни.


Змиевиден октопод,
мрежа сън парализираща,
във гърдите дишащ антипод,
висините йонизираща.
А ръцете ми изтръпват...
допирът е възпален,
във ушите ми настъпва
шум пращящ, превзимащ ме.
Стискаш челюст в менгемето,
схващаш моята глава,
мускул, стегнал мен, детето,
засадено с семена.
И диханието ми пронизваш,
дупки сееш, де решиш;
как целувки остри ми нанизваш;
кръвта отравяш ми; ръмжиш.
ти, сребрист катран,
копнеещ в жълто,
кралско синкав великан,
шепот леден, зимно съскащ.
ти, плането, дом и храм.
Честотите ти бушат ми,
прогаряват праскащи импулси.
И невроните рушат ми,
Хаос изяжда ме в конвулсии.
А
Пазачът-звяр оповестява:
Да, Царицата е тук.
Паякът плете и шава
във кошмари и мечти със звук.
Със дихание, с енергия,
със заряд и честота, най-
Върховната синергия
има моята душа,
и съзнание, и същност,
и процесор, и парфюм.
Мисля, твоята могъщост
май надскача моя ум.

Е, хапни си...
похапни си..
ти, вендузо, първи грях.
Подразни ме
и гушни се.
В слятостта ни
Бог видях."

И тогава... Точно преди той да покаже дъното на падението си; както когато се бе опълчил срещу Източника; без което тя никога нямаше да разбере необузданото му своеволие и безконтролно самоизразяване, прерастнали емпирично в предела на безбожието. Да, той трябваше да стигне до края. Иначе Показното нямаше да е истинско. Трябваше да я предаде, както бе предал Източника. Точно в това се изразяваха кърваво-дъждовните му сълзи, отнесени пречисващо от урагана на неизбежността...
Точно преди да прекрачи границата, те двамата видяха мрежа. Жълта, а между нея червени дупки. И Луцифер го усети. Че Меропа, с истинската си любов, върна светостта към тези дупки. Започна процеса на лечението му (възродителният процес). Тя се докосна до него - и се сляха.
Той я караше да върши повтаряеми ритуали. Да изважда книгите от рафтовете в определена поредица, да се взира в най-дребните пукнатини и дупчици, да вижда всяка отделеност като рана; въртеше я, тя бършеше праха и сякаш вместо да чисти мебелите, вкарваше мръсотията в себе си; всички топки косми от мръсотия и мухъл, също ги тъпчеше в наряазания й декоративно мозък с формата на завиващи се спирали (като обелки след наострен молив, но от авокадо). И така, тя вървеше през стаите на съзнанието си и докосваше всичко в точно установен ред, за да може структурата на формата да се разпадне и да я прореже..
"Вятърът се стели безразличен,
празно виещ и студен;
образът проблясва ми безличен
по прозореца изпит и вкочанен.

Прокарам ли ръката си по него,
във гърдите ми дистрофия хрипти,
от света дели ме страшна жега,
със обсесия пронизва и пищи...

Да, светът е толкова красив...
Отсреща блокът тътне със история,
и всеки фин детайл е отчелив,
и атомите му редят разделна територия,

която да се утвърди, да каже "Аз",
отд'елен съм от нещото до мен,
и тъй безкраят става част по част,
(но ето, аз в блокаж съм вцепенен -
магията на всичко е в застой,
и мръдна ли - гъмжащи пипала
ще сринат нервния 'покой')
(Садист ехиден, ха-ха-ха!)

защото гина си в коварните гнезда,
заробващи ми в себе си и сетивата,
и жизнерадостта от ярката звезда,
(аз душам ти с излишности душата)...

светът е толкова подвижен:

вдъхновение...,
еуфория...,
велик момент.

но мозъкът ми цикли тъй стерилен;

напразно
харчи
моя Елемент.

Излез от тях, бъди свободна!
проблясва в мене свеж ветрец
но жабата Садист ехидно бодна
и върна ме в кръга мъртвец!!

Как, ти искаш да си продуктивна!
няма, времето си загуби!
ритуалът те погълна, гад противна!
облекчение?... поспи, поспи..
може би в съня си ще намериш
кратокосрочния отлагащ цяр,
ала щом очи отвориш, ще трепериш;
хубавице, (твоят Господар)
няма милост и почивка..
(ще се справиш - или - на сапун!)
хайде, скрий се в мечата завивка,
като че от твоя болен ум
има накъде да ходиш...
да, навсякъде е с теб;
и Талантът ти умря - в Зародиш!,
както влачиш се към Феб...
Ала може би ще се докажеш -
давай, Волята впрегни....
безкрайна е игра - прокажена,
ала туй е - няма спри...

всеки носи си товара;
ти би зав`идела на кон,
на муле, вол и на магаре,
на бивол, як и на бизон...

И сигурно е тъй - жестоко..
Но е сладко, сладко отстрани
(киселинната, проядена Меропа)
В обсесията пребъди!

Ще вдишваш красотата - да!
Напук на пърженето бясно,
разядена ще плуваш във сяртa,
мечтаеш в ъгълчето тясно..

там малко, концентрирано,
в едничко бобче ще родиш
Вселена мощна, жива; но (...)
ще трябва силно да кървиш!

да страдаш..
да се мъчиш..
помятай се във кръгов`е
пронизвана, жена, отпадаш..
И смеят ти се твойте Богове. :}

Но има и любов във тях. ~

Със обич, преданост и вяра;

без отчаяние, без страх(!!)

Да бъдат горди ще ги караш...

(много се разсеяхме.)
--> цикъла си припомни! -->>
засилка бясна;
пак посеяхме
агония,
която те върти! @#@#@

върти...
върти...
върти...
върти...
върти...
върти..."

Но съдбовният момент настъпи тогава, когато той постави Нож в ръката и й почна да я сплашва с него; да я кара да убие невинни хора, тя осъзна. Че ако се бе родила при авторитетен и харизматично-хладнокръвен изверг като него, тя щеше да самоубие душата си.
И тогава двамата се превърнаха в едно цяло.
Той я поруга докрай. А оттам насетне се даваше... свободен път тя да го възроди.
Стига той също да го пожелаеше. Стига да го поискаше. Докато тя се лекува, да се изклекува и той, в неразривното цяло (бяло), в което се бяха превърнали.
Да чуе вселенската хармония и девическа чистота. И ангелски да запее: "Ангеел, вопияшее"...
Но дали? Дали...

Очите ѝ се отвориха широко, но виждаше размазано. В тях се отразяваха безброй чувства – треска, блуждаене, задух, болка в гърдите, болка в сърцето. Щастието, че видението я напусна, се сливаше с отчаянието, че не можа да стигне до края му. Какво ли вещаеше то? До какво ли щеше да я доведе – до самоубийство? До изцеление? Явно финалът още не бе готов за нея. Явно трябваше да извърви още. Последните стъпки, с последните си сили, пък да видим до къде ще ѝ стигнат.

Застана в седнало положение. Чаршафите около нея бяха подгизнали в хладна пот. Топлите летни вълни удряха тялото ѝ, обляно със студени тръпки. Специфичната комбинация караше кожата ѝ да настръхва, сякаш някой е минал с ръжен върху къс леден блок. Не бе твърде силен, за да го стопи, но го караше да омеква. Точно така Меропа усещаше мускулите си – меки, изморени. Като на болен - все още функциониращи, но твърде слаби, че да извършат някое по-тежко движение.

- Не е ли малко горещо тук?

Дори нямаше нужда да се обръща. Знаеше много добре кой стой на отсрещния стол, потънал в тъмнината на ъгъла. И все пак за миг от вечното, никога неспиращо време, умът ѝ спря дейност. Като че ли самата енергия не стигаше до нервните окончания. Досущ като восъчна фигура – безмълвна и безлика.

- Не знам… - двоумеше се той. – Не… не е моето. Едно такова задушно. И този пясък – намира си път до всеки процеп, да му се не види.

Присъствието му бе леко като перце, макар и категорично. Физиката някак емпирична, готова всеки момент да се разпадне на въздушните струи, от които бе сглобена. Но духът – той стоически се бе вкопчил в твърдите греди. Сякаш се страхуваше да пусне, осъзнавайки че веднъж направи ли го, никога повече няма да успее да се завърне. А нима дяволът не искаше именно това – да е с нас до край? Да присъства в душата ни. Разбирате ли именно душата ни е неговият многомилионен дом, в който се прибира да търси утеха. Утеха между бъбрека и чревния тракт – по средата на отровата, която вкарваме в организма си. О, понякога той плачеше с горещи сълзи върху апендикса, клокочещ от боклуците, с които сме го гостили. Друг път лягаше свито до жлъчката. Прекарваше дълги часове в размисли дали да я изтръгне, или да ни спести тази добрина и да ни остави в ръцете на сестра си – съдбата! Природата ми е свидетел, често тя бе по-жестока.

Някои казваха, че дяволът е Богът на подземното царство. Себастиан си бе заслужил това прозвище – Императорът на мрака, Господарят на демоните, Единственият. И защо не?! Смъртните умираха от страх само при лика на сянката му, а и той обичаше да експериментира с човешките емоции.

Други го преписваха в образа на враговете си. Тези копелета, които им тровиха съня, а още повече гнева. Даваха мило и драго само и само да ги видят мъртви. Да видят разчленените им студени физиономии. Боже, колко щяха да се смеят тогава. Но на скрито, тихо, без чужди погледи. Нали така правят хората – създават маски. Една за пред обществото, една за пред семейството и една за самите тях.

Имаше и такива, които го откриваха в нежните слова на любимите. Тогава омразата рязко заемаше мястото на любовта, лудостта вземаше прелом над разсъдъка. Тогава… о, тогава се раждаше най-красивата смърт.

А не малка шепа хора го виждаха в самите себе си. В лика си, отразен върху езерна повърхност. В отражението върху пясъчното стъкло, в начина, по който другите ги възприемаха. Тогава… се раждаше най-грозната смърт…

Но както и да го наричаха – Луцифер, Себастиан, Смърт, Секач, Чума, Лушиъс, едва малцина разбираха истината. Малката, проста истина, толкова проста, колкото сътворението на Вселената – че дяволът придобиваше тази форма, която сами избирахме да му придадем…

Изправи се и с бавни крачки стигна до нея. Не искаше да я плаши, но май стана точно така. Меропа излезе от моментния транс, в който бе потънала. Стори ѝ се, че продължи векове, а бе едва секунди. Мъжът седна в края на леглото, на достатъчно разстояние, че да се чувства спокойна, но и достатъчно близо, че да сграбчи гръкляна ѝ и да ѝ прекърши врата, ако се наложи. Но нямаше да се наложи. Знаеше го… Познаваше я! Колко години играеха тази игра? Вече знаеше наизуст всеки възможен ход и всеки възможен резултат. Бяха преживели хиляди различни изхода, но всички я водеха до едно и също – него! До някъде се чувстваше специален, че не може да се отърве от нея. Някак си я приемаше за най-големия си фен, макар тя да го отричаше и уж да търсеше спасение. Спасение… все още го напушваше на смях при тази клиширана, измислена от небесата дума. Че какво е спасението, ако не откриване на личния си душевен мир!

- Е, хлапе, какво ще правим сега?

Колкото и да му харесваше и двамата осъзнаваха, че не могат да продължават с тази игра вечно. Почнаха да се изчерпват, а с това и интересът намаляваше. Все някъде трябваше да му се тегли чертата. По един или друг начин…

Меропа не беше глупава. Знаеше, че това не е Себастиан. Бе усещала влиянието му преди, бе танцувала с него, но беше различно. Не беше и Лушиъс, не съвсем. Беше почти сякаш спомените за двамата се сливаха в едно, изграждайки нещо много по-дълбоко, подсилено от собствените ѝ страхове. Частица от божественото начало на магията ѝ, частица от обсесивната любов, която изпитваше към Пахт, частица от неготовността ѝ да се отдели от него и да започне наново. Един нов живот, на ново място, сред нови съмишленици. А може би не бе готова да ги остави, защото се страхуваше сама да изгради бъдещето си. Без някой вечно да я защитава, без някой вечно да я крие зад гърба си. Наясно бе, че не може да е Лушиъс. Безсмъртната му природа бе отредила жребия му. Той завинаги бе обречен на самота. Дори с цялата си сила, не можеше да ѝ даде това, за което копнееше – семейство, спокойствие, мечти. За него годините бяха прашинка от вечността и той с горчива ирония осъзнаваше, че имаше само две пътеки пред себе си – отшелничество или присъединяване към тези, които го създадоха. Единствено те и техните орди можеха да понесат вечността му. А те умееха да чакат. В крайна сметка, разполагаха с цялото време на света.

Сега, след като войната в Територията на прокълнатите приключи, след като толкова паднаха, като скършени клони. Обявиха победа, но не изгубиха ли повече, отколкото спечелиха? Не жертваха ли твърде много, даже единствената си надежда.
След гибелта на приятелите ѝ, образите им почнаха да избледняват. Плавно си отиваха от съзнанието ѝ, като сбогуване. Дани, Геш, Таня, Виктор, Дориан… Всички те се превръщаха в едно бяло петно. В минало… Вече ѝ беше трудно да си спомни чертите им. Размиваха се в ума ѝ, което я натъжаваше още повече, но не можеше да ги върне. Трябваше да ги пусне да си отидат. Единствено Лушиъс остана загнезден в душата ѝ, за да я връща към онези отдавна изгубени дни. Сигурно затова се нараняваше сама себе си. Сигурно затова го метаморфозира в собствения си личен демон. От вечния протектор го превърна в съдник, насилник, с който някак оправдаваше собствената си слабост.

- Колко време ще мълчиш?

Гласът му я скова. Почувства се като малко дете пред строгия си баща. Като първата нощ, в която пристигна в Роузкилл, толкова стресирана и наивна. Спомни си, че се държеше за ръката на Виктор, който вървеше две стъпки пред нея. Като щит.  

- Аз… не…

- Не знаеш какво да кажеш. Да… предполагах, че нямаш решение.

Мъжът въздъхна и извади от вътрешния джоб на мантото си кинжал с инкрустиран скъпоценен камък, светещ в бледо зелено, на дръжката. Тя бе от сребро, което можеше да се намери в най-затънтените мини на Корнор. Само най-здравите берсеци достигаха до ждрелата на баирите, разположени на север от Ледената цитадела. За разлика от обикновеното сребро, това бе с изключително твърда и в същото време еластична атомна решетка. На практика невъзможно да се разруши. Рядко се случваше някой богат вещер да сключи сделка с миньорите и да откупи парче от магическия метал. Даваше твърде голяма сума, но металът служеше както при алхимията, така и за нанасяне на трайни щети върху плътта на вампирите.

Некромантката помисли, че ще я наръга и ще сложи край на мъките ѝ, но вместо това той обърна острието и ѝ го подаде с дръжката към нея.

- Това е лунен камък, буквално. В началото, когато създадохме всичко, отчупихме част от Луната. Дълго време се чудехме какво да правим с него. Изучавахме го, докато накрая разбрахме, че има силата да прекрати живота на бог. Не наистина, по-скоро метафорично. Ако се използва върху безсмъртен, той ще спре да съществува за притежателя на кинжала. Поне докато го съхранява. Няма да ти казвам какво решение да вземеш. Бъди сигурна само, че няма да те спра. Направи това, което сметнеш за добре.

Оръжието лежеше в меката му длан. Лицето му променяше плавно щрихите си. Преливаше между това на Пахт, Себастиан, Елисандра, Боунс, Дориан, баща ѝ, бащата на Виктор. Всички, които бяха оставили трайна следа в душата ѝ. Всички, които я убиваха и даряваха с нов дъх всеки ден. Можеше да приключи всичко още сега, още тук.

Кой път избираш Меропа Морт. Как ще приключи историята ти…

Меропа го гледаше, трезво за първи път от толкова време. Но глуповатостта, която често хората обичаха да четат в очите й, всъщност бе породена от дълбока емоция, на която явно останалите не бяха способни. И я наричаха как ли не заради това... уморяваха се от обсесивността й, първо се забавляваха с нейната отдаденост, а после я захвърляха.
Морт много ясно прочете мислите му, не й се налагаше дори да положи усилие за да го постигне.
Така значи... Той го наричаше неизбежност на своята безсмъртна съдба.
- Знаеш ли - отвърна тя горчиво - Не оправдавай скуката си по мен със задълбочени измислици колко си вечен и обречен. Знам, че ти омръзнах. Но знаеш ли - тя погледна презрително към лунното оръжие - Аз не си играя на богове. Това не е моята игра. Аз нямам право да се меся в божественте закони. Знаеш освен това, че нито съм способна да наръгам теб, нито себе си. Ако искаш, ти ме убий. Всъщност все едно... Аз съм свикнала да бъда сама. Всички се уморяват от моите сложни философии, както и от силните ми чувства. Ако искате, мислете го за обсесия, и ще сте прави. Но аз не мога да се променя... дори да преодолея теб, което разбира се, е невъзможно, най-много да го затуля в някое ъгълче да плесенясва на спокойствие. Ще се хвана за новата ми мечта. Знаеш ли какво е да си готов да умреш за кауза? Не, защото не искаш да вярваш в нищо свято. За повечето хора емоциите са нетрайни и променливи, но аз нито искам, нито мога да бъда като вас. Дразниш ме, защото докосна моята нежност, а после, с вятърничавите си оправдания просто си иде.. Харесва ти вниманието, а не ти харе.. - тя спря, защото усети, че почва да се оплита - Просто ме убий. - тя беше се примирила, защото не вярваше, че някога някой ще бъде истински спътник в живота й. Не говореше дори за романтична любов. Просто не знаеше какво да прави, и стоеше примирена със съдбата си, надявайки се просто нещо да я накара да се почувства добре и да не може да спре новородената си усмивка, защото мечтата й се е сбъднала.
Но мечтите й бяха невъзможни. Затова стоеше като мъртва, и нито обръщаше внимание на Лушиъс, нито се пускаше от него.. но тя знаеше, че никога няма да събере смелост да сложи край на живота на който и да е от тях.
Тя стана, усмихна му се вяло и отвори прозореца, за да подиша малко въздух.
- Убий ме. - въздъхна тя разочаровано, хем очаквайки той да я откъсне от себе си, хем никога не можеща да се срещне лице в лице с тази тъга. Защото каквото и да направеше, тя не можеше да се подготви за такава болка, както и да се нагласяше, ужасът й щеше да настъпи, затова просто погледна към звездите и морето, сякаш търсеше утеха някъде, но всъщност - никъде.
- Знам какво бяха виденията ми - каза тя решително - Знам какво направих... знам какво повиках.. знам за травмите...знам. Но това не ме интересува, защото усещам, че нещо ме лекува. Боли ме от предателството. И сега, какво? Фенката ти пак е безхарактерна? - говореше му тя с обърнат гръб, а косата й се вееше красиво до пердето - Очакваше проява на сила от нея и драматично да сложи край, за да порасне най-вече и да спре да е това, което е? Това не те засяга, обаче. Всеки е себе си, дори да не ме приемате, каква съм аз. А ако съм ти ненужна просто си го признай и си иди... изчерпаната ни история насила няма да роди хубост.
Тя гушна невидимото си дете, защото имаше нужда от утеха.
Искаше да прояви тази сила, която той желаеше да види от нея, но тя искаше друго, и в същото време я беше срам, защото просто можеше да оправдае лошите очавания, както винаги.
И така, тя остана присвита, и единственото, което правеше, бе да излъчва сияйно силна светлина...
- Знаеш, че моят ход винаги е бил един. Грижа, обич, любов и преданост. Това съм аз. Просто ми покажи какво е твоето решение като мъж,  и да се свършва. Но ти вече си решил. Мен ме дразни скуката ти, теб те дразня аз. Затова ме извади от мъките ми... Аз няма да го направя.

Лушиъс се подсмихна меланхолично. Не толкова от решението ѝ, а от това, че не осъзна какво искаше да направи за нея. Да я предизвика, да я провокира най-после, поне веднъж в живота си, да не бездейства. Да заяви твърдо себе си. Бе готов да жертва дори себе си, за да намери покой. Но явно травмите бяха твърде много и твърде болезнени. Не знаеше кое е по-наранено – тялото или умът ѝ.  

Изправи се и застана зад нея, също опиянен от топлия въздух, навлизащ неканен в стаята. Все още го дразнеше задухът, но призна, че гледката си я бива. Дълбоките сини, почти черни води на морето пред тях плискаха в пространството просто така, без определена причина или цел. Не защото някой ги кара или защото им се налага. Просто порив на природата – непринуден, без изисквания, без съображения. Човеците трябваше да се съобразяват с него, не то с тях. На това му викаше свобода.
Притисна се в гърба ѝ. Можеше да усети мекия му дъх между косите си. Знаеше колко суров умее да е, но и колко нежен. Вътрешно чувстваше, че искаше да я предпази, но и че не може да продължи да го прави вечно. Внимателно положи длан върху нейната, която държеше въображаемото дете. Сякаш се страхуваше да не го нарани.

- Меропа… - прошепна почти болезнено. – Време е да го оставиш намира.

Тя затвори очи. Солени капки потекоха по страните ѝ. Демонът не ги виждаше, но ги усещаше. Ръката му натисна нейната надолу и разхлаби импровизираната прегръдка.

- Синът ни е мъртъв. Трябва да го приемеш. Трябва да спреш да се измъчваш. Да измъчваш двама ни.

Некромантката стисна още повече клепачи, бранещи последните образи на момченцето. Как се смее, как протяга пръстчета към тях с желание да го носят на ръце. После в спомените ѝ се появи болестта, която го сломи толкова бързо. Толкова бързо, че не можа да реагира на време. Не можа… да се сбогува.

Нима се надяваше на щастлив край още тогава? Не, сега знаеше истината – просто се заблуждаваха един друг. Всичко се промени след войната. Вече не бяха същите. Никой не беше. Този кратък семеен блян само още повече обърка крехката ѝ психика. След всичките загуби, тази се превърна в прелом. Прелом, който грубо я бутна в черната дупка, от която не можеше да излезе с години. До сега! Сякаш стоеше на ръба на пропаст, но не знаеше дали ще падне в нея, или ще се обърне и тръгне по същия път на обратно.

Лушиъс я прегърна нежно, но сигурно иначе щеше да повлече крак. Все още стискаше ножа в едната си ръка, сега прилежно легнал върху бялата кожа на гърдите ѝ.

- Всички са мъртви… само ние останахме. Само ние…

Морт можеше да чуе отчаянието в думите му. Значи не бе само тя. Като че ли за първи път го виждаше оголен. Като че за първи път признаваше негласно, че не може да победи. Рязко усети остра болка в сърцето. Кръв се стече по роклята ѝ. Кръв и на гърба. Изведнъж разбра – кинжалът преминаваше не само през нейния торс. Без да си кажат нищо, никакви последни думи, труповете им се стовариха на пода в предсмъртна прегръдка. Последна сълза потече към алените ѝ устни и тя видя в нея отиващия си живот. Издъхна с широко отворени очи…



Събуди се с глух писък. Чуваше го в черепа си, но не успя да го възпроизведе. Трескаво заопипва гръдния си кош. Бе сънувала, че го пронизва острие. Много красиво, но смъртоносно острие. Нямаше ѝ нищо. Нито драскотина. Странно, сънуваше много неща, но за първи път сън ѝ се стори толкова истински. Все едно бе от отминал живот.

- Меропа!

Викът я спаси от натрапчивите мисли. Бързо напусна леглото, облече домашното си манто и заслиза по стълбите.

- Меропа, миличка. Закуската изстива.

Младото момиче, едва преполовило пълнолетие, посрещна майка си с усмивка, целуна я по бузата и се настани на масата, на която по традиция всяка сутрин закусваха. Към тях се присъедини Морт старши с чаша ароматен чай, по-силен, точно както го обичаше, за да го събуди.

- Какви са плановете за днес, скъпи.

Господарят на имението си даде време да се наслади на първата глътка, след което се обърна ласкаво към съпругата си.

- Трябва да почистя конете. Меропа, ще ми помогнеш ли?

Момичето кимна енергично. Обичаше да реши гривите на конете.

- После, ако искаш можеш да дойдеш с мен до града. Имам поръчка за младия Дрейк Туул. Оказа се доста кадърен ковач.

- Може ли да минем през пазара? – прекъсна го дъщеря му.

- Разбира се!

- А после ще посетим Калеб. Трябва да обсъдим един политически въпрос.

- Ох, знаеш, че не харесвам това място.

- Хайде, стига. Не е нужно да ни правиш компания. Може да си бъбриш със сина му. Двамата се разбирате добре.

- Дааааа, може… - с неохота се съгласи тя.


Стоеше пред скрина си в недоумение. Не знаеше кое да избере – роклята от зелено кадифе или вишневата с пустинни орнаменти. Избра вишневата. Подчертаваше ханша ѝ, като едновременно с това бе за по-всекидневна употреба. След като се облече отдели няколко минути да се оглежда. Беше млада, стройна, с румена кожа. По-румена от на повечето прокълнати. Беше хубава и кипеше от енергия.

Хлопатарът тропна няколко пъти върху дървената порта и тя застана до вратата на стаята си, за да види кой е. Слугата отвори, следван от баща ѝ.

- Г-н Пахт, каква приятна изненада. Какво Ви води насам?

Меропа усети как сърцето ѝ пропусна един такт. Мъжът на прага ѝ бе най-красивото нещо, върху което някога бе попадал погледът ѝ. Почти неземен.

- Корнелиус ме праща по специална задача. Бихме искали да закупим още просо от Вас.

- Разбира се! Само кажете колко Ви е нужно.

- Организираме бал по повод Новогодишното новолуние в Роузкилл. Може би… шест кила? Както и седемдесет кила от най-добрия дивеч във Феникс.

- Кога ще е балът?

- След три седмици.

- Чудесно! Точно колкото ще ми е необходимо за зареждане.

- Радвам се! Така и така съм тук, Ви каня официално да се присъедините към пиршеството.

- Какво чувам? Пиршество?! – намеси се господарката. – Меропа, чу ли това? Ще ходим на бал.

Мъжът погледна към втория етаж, от където наблюдаваше девойката. Очите им се срещнаха и тя почувства взрив вътре в себе си. Сякаш предусещаше, че съдбата ѝ напълно ще се преобърне. Той се усмихна. Усмивка, изпълнена със студ. Усмивка, която щеше да сложи началото на нещо ново… или да го погуби…