Везните на истината

Това е място наподобяващо малък параклис, на което човек може да узнае колко чист и колко грешен е. Едно перце за истината на едната везна и едно перце за мрака на душата, на другата. Коя везна ще се наклони повече зависи от това, по какъв начин сте прекарали живота си. А това ще го провери повелителката на везните.

Девицата

Пристигнахме бързо. Слязохме заедно от дирижабъла, като честта да слезе пръв, оставих на Гилдмайсторката. Никога не бе в излишък, да накараш една жена да се почувства...такава, а не просто робот който командва шайка умопобъркани ученици. Признавам си, все още се срамувах когато бях покрай нея. Външният и вид ме караше да се извръщам всеки път, когато ме погледнеше в очите. Даже, по едно време в дирижабъла докато ме гледаше, си мислех за нейната глава и това колко несъразмерна бе с тялото и. Или по-скоро с гърдите и. Малка глава, големи...да... нещо не си пасваше в цялата картинка.
Обикаляйки из града, се чудех къде да спрем. Не го познавах, но не исках и да питам Ив. Предпочитах да я изненадам или да изненадам себе си, като скоча в първото място което видя. А, ето го и него. Малка табелка върху подобие на параклис, върху която пишеше "Везните на истината". Уау...врачки!
Хванах Ив за ръката и...право през вратата. Влизайки вътре и преминавайки през купища висящи неща, попаднахме на жена ...или по-скоро момиче. Красиви бледо розови коси с точно неопределен цвят и красива пелерина. Усмихнах и се приветливо и взех че проговорих.

- А...здрасти. Дойдохме от вън и ми се стори готина идея да попитаме, за какво иде реч тук. Пишеше "Везните на истината"...какво трябва да представляват тези везни?
Любопитството ме изгаряше отвътре. Наистина заглавието на табелката си бе привличащо вниманието и нямаше как да не вляза.

И те я съзряха! Ив беше идвала тук и преди. Бе изпитвала душата си, затова остана настрани, но преживяването бе ново за ученикът й. А девойката, тя бе чиста като утринна роса. Непокътната, красива, нежна като ангел. Бежовата й качулка едва едва закриваше част от неопетненото й лице, а в ръцете си държеше тези везни, от които всички толкова се страхуваха. Лека, едва доловима мелодия се разнесе из въздуха като протяжния полет на изпадали есенни листа. Аш можеше да се закълне, че може да види как звуците се вият около него, а красотата на Девицата го заслепяваше до толкова, че се чудеше дали тялото му реално е там или духът му се рее някъде изгубен в небитието. Това ли причиняваше това сакрално място? Караше те да се съмняваш кой си, къде си, защо си?!
Младата жена пристъпи с босите си нозе към него и му се усмихна благо. В тази усмивка се четеше закрила. Липсваше човешка суетност. Тя не съдеше, нито одобряваше. Две перца послушно кацнаха от двете страни на везните. Те почнаха да се накланят ту на едната, ту на другата страна, като никоя не поддаваше за постоянно. Това притесни Аш. Нима не можеше да се определи кое е повече в него - доброто или злото? Сърцето му се сви, но тогава девойката отвори плътните си, меки устни и заговори с омаен, някак си вълшебен глас. Разказваше му история. История по-стара от земята, но по-вечна от природата.

-00:37
Беше сам. Усещаше студения пясък с голите си пръсти. Ефирният бриз отдавна бе изправил всяко косъмче по тялото му. Сърцето му биеше, сякаш всеки момент ще разкъса голата плът и ще падне в пясъка, продължавайки да агонизира в продължение на часове, докато птичите песни не го довършат. Поредната кървава линия прокарана по влажната кожа. Още малко. Някъде в нищото нещо дребно наруши белия шум, създаван от морските вълни. Не потрепна. Сърцето продължаваше в същия ритъм. Дробовете - изпълнени с Елегия. Беше време.
00:48
Стъпалата му докоснаха леденостудената морска вода. Бавно и спокойно продължи, докато парещата болка по цялото му тяло удави ледената прегръдка на водата. Облаците прегърнаха безразличната луна. Тъмната дотогава вода почерня. Гмурна се и устните му усетиха познатия вкус на кръвта. Започна да загребва с пълна сила. Рядко се подаваше на повърхността, за да си поеме въздух. Насили се и отвори очи. Познато усещане ги изгаряше, но никога повече не ги затвори. След няколко минути дори започна да проглежда в черната вода. Под него имаше останки от древни завоеватели, отдавна забравени мачти, котви, потапяни само веднъж в солената морска вода. Веднъж. Завинаги. Забеляза няколко виолетово-сини медузи до себе си. Продължи да плува все по-устремено. Състезаваше се. Със самия себе си.
00:59
Усещаше как краката му изтръпват. Не смяташе да спира. Чуваше звуци от разстроени виоли някъде вляво. Водата бе електрическа. Не смяташе да спира. Бягаше. Знаеше, че няма къде да се скрие, но това бе единственият му шанс. Не смяташе да спира. Болката бе непоносима. Вече виждаше съвсем ясно във водата. Виждаше мехурчетата и вълничките, които създаваше с движението си, виждаше яркочервената кръв, която го обгръщаше, виждаше я като тънка ципа, която излиза от безбройните рани по изцяло голото му тяло. Не трябваше да спира. Но тогава тя спря - кървавата диря, която оставяше всяко негово движение остана някъде назад. В миналото. Тялото му бе гладко. Плъзгаше се с удоволствие в топлата вода. Вече не усещаше болка. Нямаше нужда да полага усилие. Само едно пляскане с опашката му го изстрелваше напред с няколко метра. Огледа мощните си перки. Втурна се нагоре и направи красив пирует в студения нощен въздух. Луната гледаше смаяно.
01:10
Повторният досег с ледената вода го парализира. Не можеше да помръдне и мускул от вкочаненото си тяло. Не... трябваше... да... спира... Усещаше как солената вода си пробива път през хранопровода и нахлува в разранените му бели дробове, все още изпълнени с Елегия.
01:11
Последното, което видя онемялата луна бяха две снежнобели човешки ръце, разперени към небето, поели своя път към дълбините на морето. Очаквайки спасение.

Всичко това се струваше на мъжа толкова странно, а везните все още трепереха под натиска на снежнобелите перца.
-Как се чувстваш от това, което чу, Аш? - попита жрицата на Елисандра. Тя знаеше името му. Какво ли още знаеше? Сигурно всичко, но въпросът бе какво знае или по-точно какво усеща самият той.

Трябваше да опиша как се чувствам ли? Чувствах се странно. Не разбирах нищо от казаното, което изрече момичето. Всъщност, разбрах едно..че човека е мъртъв. Но защо ми го разказва точно на мен? Ето това не разбрах... Но, щом искаше да знае как се чувствах, щях да и обясня дума по дума. Погледнах несигурно към Ив и се обърнах отново към момичето. Чак сега забелязах красотата и. Имам предвид, истински. Така, че да си я обясня на себе си. Беше прелестна.
- Кара ме единствено, да се замисля за този човек. Защо е там, защо го прави и къде е той сега. Нищо друго. Първият път когато чух историята ти, мислех че се е самоубил. Честно. Но, нямаше логика в това. По-скоро след като е паднал във водата, е станал риба. Но как? Мисля че такива същества не съществуват, или поне не съм виждал до сега такова. А и мисля че нямам връзка с историята. Точно това ме обърква. Факта, че не познавам този човек, а искам.
Гледах глупаво и се чувствах така. Наистина. Не ме биваше хич в гатанките и завъртяните монолози, с които хората се опитваха да ми кажат нещо. Стоях си все така пред момичето, очаквайки да видя кое пухче, на къде ще се наклони. Май това не бе една от най-умните ми идеи, да дойдем тук...

Двете жени слушаха внимателно обясненията на Аш. Беше объркан, това се виждаше и с просто око. Не знаеше каква е връзката му с историята и дали изобщо има такава. А защо е нужно да има? Съпричастността, състраданието не е нужно да ти носи лична изгода. Или го имаш или не.
Перцето за злото в него почна да тежи и натиска везната все повече и повече, което уплаши магът. Нима наистина бе лош. Но то се застопори на мястото си в момента, в който каза, че би искал да познава този човек. Малко по малко везните почнаха да се изравняват и ето, че накрая тази за доброто надделя, потъвайки надолу във въздуха. Да, не разбираше, но все пак в цялото си объркване той показа загриженост. Подсъзнателно изпитваше съчувствие и може би до някъде преклонение пред този човек, който е захвърлил собственият си живот, който е рискувал всичко, за да достигне свобода.
-В душата ти е суматоха, Аш - заговори жрицата. - Но има добрина. По-голяма, отколкото сам осъзнаваш. Позволи й да пребъде през годините. Светът има нужда от нея.
Младият мъж остана доволен от чутото. За миг се беше уплашил, но вярата в себе си се възвърна. Тази жена му даде надежда. Той усети ръката на Ив положена на рамото му. Обърна се назад и видя сухото й, замислено, но меко лице.
-Ти си добър човек, Аш. Не е нужно везните да го покажат, за да го мислиш.
-Благодаря.
После се обърна обратно към розавокосата девойка.
-Колко ви дължа?
Но тя не продума.
-Тя е жрица на Елисандра, Аш. Не взима пари за това, което върши.
-Разбирам.
-Хайде, да си вървим. Повелителката има нужда от почивка. Всеки път й отнема часове за възстановяване.
Зеленоокия младеж се поклони почтително на девицата и излезе от параклиса, воден от предводителката си. Първата дестинация на турът им приключи. Какво щеше да измисли сега?