|
| | Извън града | |
| | Автор | Съобщение |
---|
Admin Admin
Брой мнения : 66 Join date : 16.01.2011
| Заглавие: Извън града Сря Яну 19, 2011 2:09 pm | |
| Покрайнините на града бяха покрити винаги с дълбок лед. Те служеха за гробница, а самите тела просто бяха нахвърлени на земята, като снега ставаше техният вечен леден похлупак. | |
| | | poli_dreamz Admin
Брой мнения : 3308 Join date : 16.01.2011 Age : 35 Местожителство : Plovdiv
| Заглавие: Re: Извън града Пет Авг 10, 2012 11:47 am | |
| Лушиъс се беше облегнал на един заострен камък и ринеше с крак снега. Погледа му обхващаше всички тези снежни гробове. Тук таме някой крайник изпъкваше незарит напълно. Колко много приличаше на това в Роузкилл, само че бяло. -Тук съм - чу зад гърба си. - Защо ме накара да идвам чак до тук? -Едва ли ти е отнело повече от няколко секунди. -Няма значение. Двете подметки се забиваха в ледената постеля като хрупаха. Той отиде срещу некромансъра и се облегна на подобен на неговия камък. Качулката закриваше част от лицето му. -Не съм те виждал отдавна. Добре изглеждаш. Не получи отговор. -За какво е всичко? -Помниш ли когато извадихме част от магията ти в онзи ден? -Мога ли да забравя? -Какво стана с нея? -Ти ми кажи. Ти беше там. Пахт замълча за момент, после продължи: -Знаеш, че решението не беше мое. -Но и не възрази. -Беше оставил задълженията си. Позволи си да отидеш на земята. -И ето, че ти ме последва. -Това е друго. Аз сам избрах съдбата си. -Сигурен ли си в това? Колко време си сред хората? -Двадесет и осем години. -Двадесет и осем дълги години....Кажи ми, Лу, как ти се отразява живота на земята. Доскучава ли ти, отчайва ли те? Не съм сигурен чие наказание е по-жестоко - моето или твоето. Некромансъра се намръщи. -Не сме тук, за да говорим за мен. -А за какво сме тук? -Когато енергията се освободи от тялото ти, мислехме, че се е разпръснала из дебрите на космоса. Но даже и след години по някакъв начин тя е намерила пътя си обратно и се е насочила към земята. Скитника повдигна заинтересовано едната си вежда. -И? -Вселила се е не знам как в едно дете, момиче, некромансър. Името й е Дориан. Учудващо е как не е умряла още тогава. -Явно е била силна. -Силна е. И красива. Но и опасна за себе си и околните. -Това е ясно. Но се радвам, че си имам последовател. Искаш да я убиеш ли? -Не. Но други искат. -Нека опитат. Нямат шанс срещу моята магия. -Колко може да се развие мощта й по-точно. -Много. Може да надмине дори Корнелиус, ако успее да я овладее разбира се. -Разбрах също, че има физически проблеми. -Разбираемо. Явно тялото й не може да я понесе напълно. -Може ли да умре? -Много вероятно. Както казах трябва да я овладее. -Може ли тази енергия да се изкорени от нея? -Не. Тя е началото на вселената, знаеш това. Защо се интересуваш от нея? -Защото я познавам. И защото много високопоставени личности искат да я притежават. Знаеш до какво би могло да доведе подобно нещо. -Тогава не трябва да я имат. -Трудно е. -Тогава защо отказваш да я убиеш? -Защото се бори. Богът се усмихна: -Не очаквам по-малко от свой последовател. -Волята й няма нищо общо с теб. Качулатият мъж повдигна рамене. Пахт стана и се обърна да си ходи. -Това е всичко, което исках да знам. Скитникът погледна на страни. -Виждаш ли тази планина, Лу? Колко предводители, царе и водачи са се изправяли на върха й. Колкото и да са велики, рано или късно си отиват. Само ние оставаме вечни. Това не е ли най-голямото проклятие - да живееш вечно? -Тук си много прав, стари приятелю. Тук си много прав. Некромансъра се разпръсна във фин зеленикав прашец и изчезна от полезрението на Бога. | |
| | | GorgeousNightmare
Брой мнения : 895 Join date : 30.01.2011 Местожителство : Plovdiv
| Заглавие: Re: Извън града Чет Фев 07, 2013 10:51 am | |
| Когато излезнахме от сградата съзрях оставените си на земята дрехи. Спомних си какво каза Елрон за роклята и това, че е магическа, затова побързах да се скрия зад една от стените и да се преоблека. Смъкнах белият плат и когато падна на земята, той просто изчезна. Ей така, както се появи. Нишките се развъртяха и изпариха в нощното небе. Облякох полата и потника си и се заех с ботушите. Но изведнъж се спрях. Погледнах към раненото си ходило. Странно, но не чувствах болка вече. Несигурно отвързах бинта и когато погледнах, очите ми се разшириха. Нямаше дори реска. Само сутринта кървеше, а сега не бе останало ни следа. Даже белег. Това е крайно невероятно. Захвърлих бинта и нахлузих ботушите си. Нямах време да обръщам внимание на физическите процеси на тялото си. Просто нямах логично обяснение, а и Оар ме викаше. Нахлузих мантото на Евенстийл и се върнах при него. Качихме се на конете и препуснахме под осветяващата ни луна право към земите на ледът. Пътят бе дълъг и изморителен. Нямахме запаси, дори вода, а умората почна да си казва думата. От време на време главата ми клюмаше надолу, сепваща се. -Не заспивай. Може да се изгубим. Лесно беше да се каже, но трудно да се изпълни. В началото всичко вървеше нормално, но с течение на времето климатът се видоизменяше и когато луната се скри, а на нейно място се показа слънцето, почнах да усещам първите забиващи се тръпки на студа, по кожата си. Палтото ме топлеше до някъде, но само до някъде. Лъчите на небесния слънчоглед достигаха до нас, но по никакъв начин не пробиваха ледената пелерина. В далечината се видяха първите куполи на ледената планина. На където и да се обърнеш само белина. Само сняг. Назъбените върхове на скалите се белееха, остри, грапави като оголени късове месо и само снежната покривка им придаваше някакъв поносим и до някъде красив отенък. Вече напълно изнемощяла, гладна, замръзнала и изморена, спрях конят си и скочих от него. -Трябва да си починем. Не можем да продължаваме така. Конете имат нужда от храна, ние също. -Може би си права. Знам една странноприемница в града. Можем да си отдъхнем там. Кимнах на предложението му и продължихме. Той на добичето, аз пеш. Ботушите ми се ровеха през снега, който достигаше почти до коленете и имах чувството, че скоро кожата им ще почне да се напуква. Въздухът бе смразяващ. Не харесвах ужасната пустинна жега, но и това не беше за предпочитане. От едната, та в другата крайност. Крайно неприятно. Тялото ти не може да свикне с рязката промяна и сега моето зъзнеше, трепереше под топлия пух, а зъбите ми леко потракваха, създавайки дразнещ звук, наподобяващ меленето на брашно във воденица. Беше толкова пусто. Нямаше признаци на живот. Даже животните се бяха покрили, търсейки подслон, който да ги защити от суровите условия. Трудно ми беше да си представя, че тук може да живее един цял народ. До някъде им се възхищавах за издържливостта и волята, но като се замислиш, че те са израснали от пеленачета тук, почваш да си мислиш, че всичко това е в реда на нещата. -Градът е на петнайсетина минути от тук. Скоро ще го стигнем. -Надявам се. Крачех тежко, събирайки снежинки, оставяйки дири след себе си, чрез които лесно някой можеше да те открие. Изведнъж нещо ме припря. Заби се в кракът ми и застопори ходът му. Погледнах надолу, но не можах да видя причинителя за застоя ми, от снежният похлупак. Разрових малко с върна на обувката си, докато го видях. -Какво е? - попита ме търговецът. Свих очи, лицето ми беше намръщено. -Кокал. Най-вероятно от ръка или крак. -Наистина? - стреснато възкликна мъжът, но не му отговорих. -Продължаваме! - отвърнах вместо това, твърдо и сигурно и без да се замислям закрачих напред, следвана от конете. | |
| | | Райден
Брой мнения : 210 Join date : 28.12.2012 Age : 28
| Заглавие: Re: Извън града Пон Сеп 09, 2013 12:23 pm | |
| Зеленото кадифе се гънеше, надигаше и провлачваше по ханша и краката й при всяко по-рязко движение на седлото, а неволните посягания към ножовете в багажа се пораждаха от трепетното желение да измайстори поне една, достатъчно висока за езда, цепка. Поклащането и стягането в седлото през изминалия ден вече караха мускулите й да горят по озни начин, който нито може да те стопли, нито да те зарадва с намерението да не се разрастне до вкоченяване. Скоро трябваше да починат - налагаше се! Разбира се, че те! Асасинката можеше да избере да ходи част от този път пред това да гледа как жребеца губи сророст отсечка по отсечка. Никога не знаеш кога ще ти се наложи точно този миг да се хвърлиш на седлото и да отпрашиш на някъде с бесен бяг без право на избор. Другото беше, че нямаше как да предположи кога животното ще реши да се покаже характера и да поизка почивката, която заслужаваше, по най-неудобния начин - хвърляйки я отново по задник. Явно това щеше да си го има едно наум дълго, дълго време. Единственото, което подсказваше наближаването да дестинацията им бе монотонното хруптене под тях и лекия студ предизвикващ потръпване на кожата и леко изтръпване на устните. Не беше характерия за пустинята студ, който рязко идваше след неописуемата жега или подобното изсушаване на кожата по устните характерно за обезводняването. Можеше да се опише само с това, че температурата бе ниска. Нямаше значение колко вода имаше във въздуха или количеството вятър, който вкарваше студа под дрехите. Снегът определено придаваше различно усещане. Различно и различимо. -Е, красавецо, скоро ще почиваме. Претенции къде? Изпръхтяването беше или "Все едно", или "Не е ли ясно?". Трудничко си беше да се разбереш с кон. Инатлив при това. -Само да не кажеш после на Франсоа, че не съм те питала или че ти правя комплименти. Ще те ревнува. Заобикаляни единствено от смеха на девойката и звука, който издаваха движейки се по снежната покривка, Райден поемаше по единствената посока, която си спомняше от картите и смяташе да добра алтернатива. Нямаше да спи в града, колкото по-малко хора я видеха толквоа по-лесно щеше да стане всичко. Много повтаряна история или твърде различни такива винаги се набиваха на очи или ти сам започваш да се забатачваш и бъркаш в тях. Гората беше добре. Нямаше да спят много. Не беше толкова студено, а в багажа все щеше да има пре достатъчно брезент и някое друго одеало. | |
| | | Sponsored content
| Заглавие: Re: Извън града | |
| |
| | | | Извън града | |
|
| Права за този форум: | Не Можете да отговаряте на темите
| |
| |
| |
|