Общата зала

First topic message reminder :

Ясно е. Цялата къща се събира тук да пие, да се бие, да е.... Абе като цяло да разпуска. Малка и задушевна, смехът или псувните са нещо нормално в това малко братство.

Разбира се, че животните не могат да говорят , но на няколко чашки вино, вече всичко ти се струва възможно.Зарадвах се на присъствието на Ерик, очите ми веднага светнаха , а сърцето ми заби лудо.С най-голямото удоволствие на света потънах в неговите обятия и се разтопих от блаженство.Само така се чувствах някак си...истински щастлива и завършена.Извих врат нагоре към него и той ме дари с една от онези свой целувки, от които кожата ми настръхваше:
-Храм! Между другото вкусна торта, позволих си да я опитам. Малко е тежка, но все пак вкусна. На сутринта да не мрънкаш, че си качила някое килце?
-Досега някога да си ме чувал да мрънкам затова, че съм дебела?
-Ами не знам, може да не го правиш защото те е страх, че някой може да потвърди..-изхили се злобно той.
Плеснах го по бедрото:
-Когато стана дебела, тогава тъкмо ще имаш оправдание да ме смениш с някоя по-гореща мадама.
-Напротив...тогава и аз ще кача няколко килограма и ще бъдем двама шишковци.Не разбра ли, че не ме интересува как ще излгеждаш?
Усмихнах се топло и се сгуших още повече в него:
-Знам, но някак си ми е трудно да го повярвам.
-Да пробваме ако искаш?
-Хаха, нее...не искам да си развалям фигурата.
Той ме обърна и ме положи да легна върху възглавниците, като ме покри с тялото си и започна да го обсипва с малки парещи целувки.Наистина ми се искаше да му се отдам тук и сега и този малък остров на една моя мечта и да бъде специално, но някак си не ми се искаше нещата да стигат още до тук, затова нежно се изплъзнах от него и легнах в страни:
-Кротко, плейбой.Имам предложение към теб.-започнах делово.
Ерик се надигна на лакти и продължи да ме целува по врата:
-Да го направим на клоните?
-Неее!хахах.
-В коридора?
-Не знаех, че храмовете ти влияят по този начин.Не!Какво ще кажеш да се напием заедно?
Той не мисли особено дълго по въпроса, явно идеята го устройваше и вярвам, че и той имаше донякъде същата нужда:
-Ми хубаво, вади бутилките, жено и да се почваме!
-Неее, не тук!
-На клонитее?-попита този път на шега Матюс.
-В бар, глупаче.В бар, като големите хора, а не като катерици.
-Хммм.-сложи пръсти върху брадичката си той ужким да изглежда замислен.-Обещаваш ли да не пиеш текила от телата на секси бармани?
-Честна блондинска!Пък и там където ще отидем, най-малко бих желала да имам какъвто и да е физически контакт с тези кретени.Просто мисля, че ще е забавно, пък и от доста време не съм ги виждала.
-Ставай тогава!Какво още чакаш?!
Излязохме от импровизираната крепост, а аз само смених дрехите си с удобни дънки и бял потник, след което и двамата се хванахме за ръце и изчезнахме някъде в пространството.

Сутрешният душ действа почти толкова ободряващо колкото чаша кафе, сега Ерик стоеше под водната струя в банята и просто оставяше водата да се плъзга по тялото му.Но от шума на душа нямаше как да чуе нечии чужди стъпки, стъпки ловки и меки като на крадец..само, че малко по-космат крадец.Шейн усетил движение в къщата се бе насочил към банята, разбра, че неговия стар приятел от миналата нощ бе там и реши да му скрои стар , като света номер.Номер, които обичаше да прави и на самата си господарка.
Ловко захапа хавлията и кротко тупна косматия си задник пред вратата , като зачака жертвата му да излезе, искаше да го види, а не просто да грабне кърпата и да побегне.Шейн определено си бе една голяма умна котка, която притежаваше странно чувство за хумор.Ерик отвори вратата и видя тигъра пред себе си, това го накара да замръзне и да се усмихне смутено:
-Ехее, Шейни..приятелю!Дошъл си...да ми подадеш хавлията...колко мило от твоя страна!
Мъжът посегна да си вземе кърпата, но звяра направи крачка назад и с любопитен поглед започна да оглежда голото му тяло.Магът се сепна от тези му пориви и прикри интимните си части с ръка:
-Хайде, момче, дай на чичо Ерик кърпата...хайде...иначе ще те направя на статуя за стаята ми, мамичката ти.-последното го каза съвсем тихо, но котките имат добър слух.
Шейн не чака минута повече и побягна някъде по коридорите, като караше цялата ламперия да се тресе.Ерик не искаше да буди останалите в къщата, а пък станеше ли това, котака определено щеше да си има проблеми, както и собственичката му.Той побягна след него , като се опитваше да не бъде особено шумен:
-Ей, проклетнико, къде си!-шепнеше красавеца и се оглеждаше за котката.-Само да те хвана....този път ще те пречукам, ще те кастрирам, обещавам ти!
Видя една бяла опашка да влиза в Общата зала и я последва.Когато влезе видя, че и малкия Шейн се е включил в забавната игра "Да вбесим чичо Ерик".Двете котки дърпаха хавлията , предаваха си я като топка, когато се озова в устата на бебето на мъжа му писна и тръгна към стаята си, като реши че там ще се облече и няма да се занимава с тези вандали.Но големия Шейн бе на друго мнение и му препречи пътя ръмжейки:
-Нека не повтаряме случката от снощи, може да се разберем , нали?
Явно звяра не беше на това мнение, защото човек можеше да се закълне, че вижда нещо ехидно във физиономията му.Животното погледна отстрани на вратата и фиксира една ваза, която бе изложена на специална подпора заради скъпата си стойност.Ерик проследи погледа му и зяпна:
-Само да си посмял!И Арадел няма да може да те спаси!Хайде Шейни, кажи сега защо ме мразиш толкова много?Да не би да ревнуваш?Можем да се оправим по мъжки...ще ядем заедно сурови пържоли...ще те пусна на женска...да...обещавам!Ще намерим някоя тигрица, която да изплющиш!
Котката го погледна тъпо, след което направи един голям скок по посока вазата и я стовари на земята, а тя се строши на хиляди парченца с гръм и трясък.Ерик бе положил ръце на лицето си изглеждаше отчаян, а малкото бебе остави хавлията за да види какво става.Когато видя, че се чупят предмети на поразия и то в присъствието на господаря, малкия Шейн реши да се включи с пълна сила, засили се върху единия отворен скрин и с най-щастливата си физиономия започна започна да бута чиниите от него, а клетия Ерик не искаше да поглежда дори, ако се опиташе да направи нещо по-големия тигър му се точеше, затова той се примири, седна по средата на цялата тази анархия и зарови пръсти в косите си:
-Мъртъв съм...аз..аз съм мъртъв...
И всичко това под напевния звук на чупещ се порцелан...класика.

Мъртъв? Доста леко казано, не мислите ли? Какво смятате, че се случи след целият този трясък идващ от същината на цялата стая? Каквото и трябва. Той вдигна на крака всички обитатели на къщата. Ако имаше нещо положително в цялата ситуация, то бе, че поради твърдата си заетост да чупят, животните бяха забравили за кърпата. Затова Ерик побърза да си я придърпа от земята, преди отново да се е простил с нея. Овивайки я около кръста си, така че да закрие достойнството си, това хич не го успокои, така че продължаваше да се вайка и да се чуди какво да направи. Нямаше как да излезе с чисти ръце, колкото и да умуваше. Не можеше да залепи набързо приборите, нямаше как да обеди всички, че е станало земетресение примерно. Нито една лъжа нямаше да е достатъчно правдоподобна. Какво му оставаше тогава? Да стои и да чака наказанието си, а той бе сигурен, че такова ще има.
И не след дълго, като по поръчка не един, не двама, а всички жители на къщата се бяха изтъпанчили пред отворената врата, гледащи като гръмнати как тигрите буквално опустошават и унищожават покъщнината им. Единствената, която липсваше бе Арадел, която все още вършеше кой знае какво в собствената си спалня. Та, да се върнем към лидерите. Първата, която се обади в полумрака на затишието бе Крис, която повявайте ми, бе изцъклила единственото си око като гумена топка, която всеки момент ще изхвръкне от орбитата си. Долната й челюст почти се бе откачила от свръзките си, а ръцете й трепереха.
-К...к...к....Неееееееееееееееееееее.............. - изкрещя се блондинката и нахлу като хала в помещението. -Сервизът на баба мииииииии. Проклети зверове.
Жената се хвърли към котките, но Клайд я хвана под мишници, като едвам я удържаше, докато тя дращеше и риташе с крака напред.
-Пусни ме! Пусни ме! Ще ги убия, ще ги разфасовам, ще ги направя на кайма. На кайма ти казвам....
Лидерката направо беше изпаднала в истерия, а изтънените й крясъци сепнаха животните и те тупнаха на задниците си наблюдавайки в почуда полуделите хора около себе си. Въртейки глави наляво и надясно, не разбираха защо е целият този шум.
-Моля те, Крис. Успокой се!
-Нееее...ще ги смачкам....
От страни Чан наблюдаваше освирепялата си колежка и й се присмиваше подигравателно, когато погледът му се измести само няколко сантиметра странично и замря както си бе с протегнат пръст.
-Хахахахаха....ха...ха....ХА! Вазата ми! Съборили са бароковата ми ваза! Тези чудовища са счупили артефакт за единадесет хиляди жълтици!
Мъжът извърна лице към хищниците и очите му пламнаха.
-Смърт! - заяви с най-голямата жестокост, на която бе способен. -Смърт за нелюбителите на изкуство!
Нужно ли е да казвам, че само след една секунда, Клайд държеше и него, този път за задната част на ризата. А докато двамата се надпреварваха кой да се измъкне първи и да елиминира вредителите, Матюс стоеше по средата на всичко и клатеше отчаяно глава, скубейки косите си.
-Каква е цялата тази шумотевица? - чу се гласът на Картие, която търкайки сънено очи стоеше зад телата на всички и се чудеше и маеше какво по дяволите е накарало небето да им падне на главите.
Силвия се ухили ехидно, положи длан на гърба й и я избута напред, преминавайки през цялата тълпа, като почти не се блъсна в Лезандър. Тъкмо щеше да изругае по адрес на русокосата красавица когато осъзна какво всъщност се случва. Нейните домашни любимци бяха обърнали къщата с краката нагоре и сега всеки искаше да ги убие. Ари се обърна към всички, смеейки се на пресекулки, неудобно, един от онези смехове, в които се чудиш как да се измъкнеш от кашата и почна да размята ръце.
-Добрееее...приятелиииии....приятели сме, нали? Нека не прибързваме с импулсивните решения, налиии.....
Крис и Казаки само се спогледаха, кимнаха си и в един глас заявиха:
-Смърт!
В следващите няколко минути, дами и господа, станахте свидетели как едно момиче по пижама и два тигъра, бяха изхвърлени през прозореца, тупвайки право на пътя пред дървото, учудващо разминавайки се без особени поражения, ако не броим няколко натъртени бутчета. Но не стига това, ами и потърпевшите бяха застанали на същия този прозорец и сега ги замерваха в изпочупените си вещи. Парчета порцелан летяха като стрели, а младата магьосница се опитваше да ги избегне подскачайки като пумпал. Трябва да си признаем, че си го заслужаваше и Шейн-овците не за първи път създаваха по-големи неприятности, отколкото някой можеше да понесе. Колкото и да ги обичаше трябваше да приеме факта, че те просто не можеха да живеят на затворено.
-На ти! На ти и това! - не спираше да крещи Крис, замервайки главата й с поредната пукната чаша. -Ето ти още малко. И още малко!
Едно парче чиния цапна големия Шейн по муцуната, от което му се зави свят и бога ми ако това бе анимация, сега звезди щяха да танцуват пред очите му.
-И това...

/Ари...хах...свободно РП/

Страхотно събуждане, няма що!Явно щеше да ми се превърне в навик да хвърча през прозорците на тази къща, по-добро от ароматно кафе, нали? И всичко това, заради обичните ми питомници, които имаха винаги собствено мнение по въпроса. Но защо трябваше да го изразяват чрез чупене, дращене и хапане, нямах никаква идея. Свободата на словото никога не се е посрещала с отворени обятия и сега го изпитах на собствения си задник, а и глава, ръце и крака. Парчета порцелан летяха към мен, а аз се извивах в какви ли не форми за да ги избегна, всичко приличаше на странен обреден танц, все едно бях полудял щраус.
Очаквах всеки момент и багажът с дрехите ми да полети през къщата, но не! Те бяха прекалено ядосани за да ми предоставят този лукс, щяха да ме оставят ей така, да си бродя из гората по пижама...
Добре, че имах работа от която съвсем скоро щях да получавам пари, щях да си наема стая в хотела, направо да я купя, да махна всички чупливи неща, всички мебели и да я облицовам с дюшеци, за да не могат зверовете да рушат:
-Ей, ей...чакайте малко..може просто да не си падат по изкуството!Може Шейн в миналия си..живот..да е бил критик и сега така да изразява мнението си..-говорех докато се опитвах да избягвам късовете порцелан.
-Ще ти кажа кой е критик!Ей сега , като те ударя по тъпата, руса глава съвсем критично!-крещеше Крис.
Това не можеше да продължава вечно, а и днес бях на работа.БЯХ НА РАБОТА?!? Страхотно, щях да отида по пижама на работа, въоръжена с два тигъра. Представяте ли си гледката как вървя по улиците на Маджестик?
Това беше нелепо!Вместо да стоя под порцелановите куршуми, хванах пътеката към града на бегом, без да казвам нищо на никого, и без това бяха прекалено ядосани да ме чуят:
-Точно така!Махай се, върви си и си вземи гнусните котки с теб!Ако стъпят отново в тази къща , ще ги накарам да си глътнат опашките!-крещеше ядосаната жена.
Когато бях на безопасно разстояние и можех да ходя спокойно, погледнах към двамата пакостници:
-Сега заради вас сме бездомни!Доволни ли сте?Ако продължавате така ще ви дам за осиновяване.Искате ли да ви вземе някое разглезено богаташче и да ви облича в глупави костюми на балерини и да си правите въображаеми чаени партита до края на живота ви.Това ли искате?-говорех, но реално не го мислех.
Животните вървяха след мен, виновно навели глава и , ето че много скоро наближихме града...сега започваше истинския купон.

Докато Арадел се радваше на работата си, тъжеше по загубата си и изобщо преминаваше през всички тези метаморфози, и то в рамките само на един ден, в къщата положението бе доста по-различно. Общата стая бе все така в неразбория, каквато никой до сега не бе виждал. Не веднъж някой разбеснял се член е чупил нещо, кавгите, често са се превръщали в боеве, завършващи с трошене, но до сега, такъв хаос не е царял. Повечето бяха бесни. Тези, които не бяха се подсмихваха интригантски, завладени от поредния скандал, който може да прати блондинката на улицата. А Ерик, той седеше по средата на всичко това, между различните на вид, но еднакви по порицателност погледи и събираше парчетата счупен порцелан, навел виновно като дете глава, макар, че не той бе причината за всичко това, изяждащ си го вместо любимата му. Крис все още крещеше, в истерични пристъпи, а Казаки се вайкаше за изпотрошената си ваза, за която преди години бе платил цяло състояние.
-Как може да е толкова тъпа? Тигри у дома! Още в началото казахме, че не лоша идея, но нееее....някой трябваше да се направи на голям разбирач и да й позволи да прави каквото си иска.
Блондинката бе залепила лице в това на Клайд обвинявайки го.
-Видя ли сега, велики Лидере? Качи ни се на главата. И само ти го позволи.
-Аз?
-Да, ти! Все й позволяваш да се отърве ненаказано и си забрави мястото.
-Мислех, че я харесваш.
-Ха! Може би малко, но вече не!
-Реално тя не е счупила нищо....
-Но животните й, да. Тя носи отговорност и ако се беше държал като мъж на времето, нищо подобно нямаше да се случи.
-Трябва да се съглася с Крис. - намеси се Силвия, която се бе облегнала на стената и не си мърдаше пръста, за да помогне. -Тези зверове не веднъж са вършили бели, но този път направо прекалиха.
Валето огледа колегите си, всички на това мнение и въздъхна.
-Добре...съжалявам....обещавам, че ще оправя нещата.
-Нима! Ще можеш ли да ми залепиш вазата? Не мисля!
-Добре, какво искате от мен? Решено е - тигрите няма да стоят повече в къщата. Но не можем да изгоним Арадел. Тя е част от нас.
Очите на Матюс светнаха при тези думи и вътрешно му се искаше да разцелува лидера. Но не посмя дори да надигне глава. Все така продължаваше да събира парчетата и да ги хвърля в една кофа, а те тракаха на дъното й като черупки от миди. Определено играеше ролята на жертвено агне и сега чистеше при липсата на възлюбената си, която така и не пое отговорността за действията си.
-Нека ти помогна....
Лезандър се наведе до бившия си другар и почна да събира порцелана наред с него. Ако обстоятелствата бяха други, сега всички щяха да са шокирани от постъпката му, но в тази суматоха никой не обръщаше внимание. Единствено Ейвъл забеляза намесата му, подсмихна се подмолно и напусна стаята, оставяйки братството да квичи като ранени свине.
Колкото до Ерик, той остана изумен. Дори в най-смелите си мечти не предполагаше, че белокосия ще му помогне, не и след историята с Картие.
-Благодаря.
-Няма проблем.
Д'Арвил продължаваше да събира стъклата и порцелана безмълвно, а земният маг се чудеше какво да му каже. Не искаше да си мълчат, но не намираше думите, нужни за подхващане на разговор.
-Не е нужно да го правиш. Не си виновен.
-Знам, че не съм.
-Тогава защо...
-Да не търсим причина, ясно! - прекъсна го илюзиониста.
Изражението му бе сурово и строго, но сърцето на чернокосия се изпълни с благодат. В момента той се доближи поне бегло до приятеля си, този, който винаги щеше да обича, независимо какво им предлага съдбата. Не му трябваше повече. Бе му достатъчно, че заедно събираха боклуци и една слаба усмивка се разля по лицето му.
В същото време Ейвъл бе слязъл долу и сега забиваше пети в рохкия пясък на пътя. Погледът му гледаше право към града, а качулката му падаше по тила, откривайки главата му в цялата си прелест. Той извади цигара от мантото си и я запали. Издишайки първия поток дим се усмихна зловещо с острите си зъби, заби очите си в далечината, там където трябва да се намира сградата на Сто слънца и се подхили злорадо.
-Само още два дена. Мммм.....ароматът наоколо се променя. Мирише на....кръв....

Вода! Вода! Вода! Крайниците ми се пържеха по горещия пясък на пустиня и цялото ми същество бе зажадняло. Но обикалях в кръг и така и не намирах. Малко ми беше трудно докато се усетя, че всичко това е сън и просто нуждите на тялото ми са заели връх. Отворих бавно очи, но веднага ги затворих понеже светлината ги поряза, но после ме обзе тревога и се изправих, като опарена. Не знаех къде се намирам, мислех, че съм на поляна, а всъщност си бях в леглото. Сънувала ли съм? Да, но рязкото изправяне беше голяма грешка, понеже светът отново тръгна да се върти.
Ами характерните дневни шумове? О, те сега караха ушите ми да кървят. Колко беше часа? Така като гледам е обяд и единственото, което искам е да повърна и да изпия едно кафе.
Успяла съм да си облека нощница? Аз съм гений.Надигнах се с триста зора от леглото, като мъртвец и мижешком се запътих към вратата на стаята, като се опирах на стените. Не виждах нищо пред себе си, главата ми кънтеше, така че и не чувах, знаех как се чувстват къртиците. Изобщо бях ли изтрезняла? като направим една проста сметка, от няколко вечери насам ми се налагаше да пия, или по-скоро аз си налагах. Това значеше ли, че вече съм алкохоличка? Надали, като се имаше предвид, че като помислех за спиртна напитка ми се гадеше.
Движех се по тесните коридорчета опирайки се и се молех само Ерик да не ме вижда така, макар че това значеше да не ме вижда до вечерта понеже нямаше шанс поне засега да се оправя по-бързо, но щшх да опитам.Стигнах до общата зала , там нямаше никой...май...или поне не видях, защото както вече казах, светлината ме дразнеше и залитах.
Бях тръгнала към кухнята, като зомби жадно не за мозъци, а за кофеин. Но като отворих вратата на масата пред мен, бяха наредени шишета с текила и...уиски. Запуших отново устата си и се надвесих над мивката, като започнах да повръщам. Нямаше как да си направя кафе....не можех. Облегнах се на мивката и пуснах струята на чешмата да тече върху главата ми, като преди това отмих повръщането де.
Така поне светът бе по поносим. Не исках да си махам главата оттам, понеже имаше шанс да експлодира.

Стаята може и да бе празна в момента, но това състояние на самота и да речем спокойствие, нямаше да се задържи още дълго. Все пак това не бе нейната лична къща и тук уединението бе общо взето кът. Във всеки момент можеш да се натъкнеш на някой, когото не искаш да виждаш. Докато се къпеш в банята може да нахлуе неканен гост или пък да те свари по долни гащи, че понякога и без такива. Да делиш едно помещение с купища хора не е от най-приятните неща и сега Арадел за пореден път щеше да се обеди в това. Вратата се открехна и през нея премина Юрик. Каишката около шията му си бе все там, а обицата на долната му устна игриво проблясваше на слънчевата светлина. Бе зализал косата си назад най-вероятно с някакъв гел, което го караше да изглежда по-възрастен от обикновено. Беше се изтупал като за сватба или не дай си боже за погребение. Погледът му премина през стаята докато не попадна под обсега на наврялото главата си момиче под студената струйка на водата. Гледката определено го учуди, затова не е тайна защо повдигна въпросително веждите си сякаш ставаше свидетел на размножителен процес между две животни.
-Ъхъм.....
Гласът му секна Арадел и от изненадата тя рязко повдигна глава, като заби темето си в чучура.
-Аууу.....
-Хахаха. Така ти се пада. - язвителен както винаги, но не можем да го обвиняваме, имаше си причина и всички знаем каква е тя. -Цял ден ли мислиш да стоиш там? И на другите им трябва мивката.
Красавицата разтърка навъсено като малко дете удареното място и се мръдна от плота недоволно. Ама, че нахалство! Всъщност на махмурлийска глава всичко, което не ти отърва се възприема за нахалство. Нахалство, че някой е секнал желанието ти да изтрезнееш. Тя грабна една от закачените кърпи и я уви около косата си, като малки струйки вода се стичаха по пода.
-Ето ти я щом толкова я искаш.
-Благодаря! - най-безцеремонно и фалшиво се усмихна хубавецът и си наля вода в едно джезве, за да я стопли за кафе.
Подминаваше я като малка гара, не й обръщаше внимание, все едно изобщо не беше там. Само че Картие наблюдаваше ръцете му с орлов поглед. Кафе! Кафе! Кафе! Думата се блъскаше в стените на черепа й.
-Може ли и на мен? - престраши се най-накрая да попита.
Мъжът се извърна и я изгледа. Ако зависи от него по-скоро да я залее с горещата напитка, тъкмо лицето й ще обгори и няма да му напомня толкова силно за Клео, но....не и днес.
-Може! - сухо отвърна и се зае с приготвянето, докато русокосата все още се лъкатушеше от един крак на друг, докато не реши, че е по-добре да седне, че да не вземе да се стовари на земята. След пет минути, Юрик троснато постави едната чаша пред нея, а самият той се отдели до прозореца, където седна на парапета и на чист въздух, след снощния дъжд почна да духа към парите, за да ги разсее и да отпива малки глътки, за да не се опари.

/Гери, свободно РП./

Исках просто малко тишина, но явно живеех в заблуда понеже тази къща не можеше да ми я предостави. Пък ако си стоях само в стаята получавах световъртеж, нали трябваше да се изправяме пред проблемите си.А те сега ме блъскаха в слепоочията, кратката ми програма за деня включваше - спане, кафе, баня, спане и спане...и...споменах ли спането? Бе един от онези мързеливи и трудни дни, че и времето ти го подсказваше. След дъжда се бе спуснала мъгла, а облаците криеха красивото синьо небе, природата бе притаила дъх в очакване на нещо...
Толкова беше потискащо, по всичко личеше, че идва есента с нейните цветни парцали, мъгла и дъждове. Но имаше един факт в цялата картинка и той бе, че Юрик ми направи кафе. Не доброволно, разбира се, но факта, че не ме остави да слушам шума на дразнещия метал и всички онези кухненски шумове, които дълбаеха черепа ми...този факт наистина трябваше да се оцени.
Хванах чашата си с ароматната течност и го проследих с докато той отиваше до прозореца. Настъпи едно от онези неловки мълчания и дори то сега ми се струваше шумно...щеше да е труден ден.
Малко по малко, не че можех и по-бързо, се приближавах към него, не ми се искаше да прекарваме времето в мълчание...дори да ми се караше, пак е нещо.
Застанах почти до него и подхванах някаква глуповата тема:
-Ъм...ужасен ден, нали?
-На мен ми харесва.-отвърна сухо той.
Ударих на камък, но нямаше да се откажа:
-Благодаря, че ми направи кафе.
Той се обърна и ме изгледа пронизително:
-Това не променя факта, че не те харесвам и че не искам да си тук.
Добре, това ме накара да си замълча, всичките ми пориви да създам нормални контакти тук бяха обречени на провал. Край!Отказвам се!Настроението ми допълнително се влоши и се запътих към кухнята за лед, да си сложа на главата.
Докато се излягах на дивана, удобно, така че да мога да прекарам следващите пет часа там, измърморих:
-Това, че държанката ти е мъртва, не значи че трябва да си го изкарваш на мен.
Можеше да е грубо, неуважително, но..дори да си държах езика зад зъбите, те пак не ме искаха и не ме харесваха. Просто нямаше значение...всичко започваше да ми писва и малко ми оставаше да си хвана багажа и да ида в друга територия, при нови хора.Просто чаках поредния повод, пък и да поизтрезнея малко...

Мълчанието понякога е по-добрата алтернатива, но пък язвителните забележки могат да се отронят от устните ни доста не на място. Като тръни, които бълваме, за да замерим с тях отсрещния.
-Това, че държанката ти е мъртва, не значи че трябва да си го изкарваш на мен.
Мъжът смръщи заплашително веждите си, до толкова, че чак се съединиха една друга, а зъбите му се показаха на показ, като на кучетата когато ръмжат.
-Тц..... - процеди продължително и звучно. -Така ли говориш за майка ти вече?
-Тя не ми е майка. Единствено кръвта ни свързва.
-Дори и тя е много.
Сега бе нейн ред да се ядоса, но главата я цепеше достатъчно, че да е неспособна за ответна, подобаваща реакция. Що за проклет ден щеше да е? Как не й се мърдаше никъде. Искаше света да спре да съществува докато не изтрезнее. Уви, това нямаше как да стане. Дразнителите бяха на всякъде.
А като заговорихме за дразнители, още един такъв влезе в стаята и Арадел инстинктивно врътна глава, за да види кой е. В този момент съзря очите на графа, който замръзна само за миг, а после се размърда нервно из пространството.
-Станала си!
-Да! - отвърна механично, но с някаква радост, че той й проговори. От кога не го беше правил? Сигурно от седмици. Та това си бе цяло чудо. -Само където не знам как съм се прибрала.
Белокосия повдигна рамене и я подмина.
-Нямам представа.
Естествено, че нямаше да й каже истината. Не бе глупав. Това бе една малка спънка, крачка назад в отношението му към нея и Ерик. Сам не знаеше защо го направи, но в никакъв случай нямаше да й признае. Вместо това се замаскира със следващата доза кафе, която смяташе да си приготви, а блондинката не го изпускаше от поглед. Искаше й се да стане, да го викне при себе си и да си поговорят както едно време, но не посмя. Как би могла?
Докато Лезандър шаваше из кухненския блок дойде и третия представител на мъжкото съсловие, а именно Матюс. Беше свеж като роса и облечен като за дълъг път. Когато видя възлюбената си, отиде до нея, наведе се и я целуна по челото.
-Кога се прибра?
-Не съм сигурна точно. През нощта по някое време.
Чернокосия извърна глава и заби очите си в гърба на бившия си приятел, след това прошушна на Арадел да го извини за малко, изправи се и тръгна към него. Когато го достигна, го хвана за лакътя и Д'Арвил се обърна към него.
-Може ли да поговорим за малко?
Очите им се срещнаха, но чудно, аристократа не го отблъсна.
-Добре.
-Насаме.
Двамата тръгнаха, като илюзиониста следваше земния маг и излезнаха на коридора.
-Какво има?
-Вчера Клайд каза да се подготвим, да се сбогуваме за всеки случай с когото трябва....
-И?
Красавецът замълча за миг с наведен поглед, след което продължи:
-Ще отидеш ли да видиш Пам?
-Не мисля.
-Тя ти е сестра.
-Преди време ми заяви, че не иска да има нищо общо с нея. Обичам я и смятам да изпълня желанието й, колкото и да не ми се иска.
-Разбирам....
-Това ли те притесняваше? Дали ще се сбогувам с близките?
-Да...
-Мило....По-добре се притеснявай за себе си.
-Аз....нямам с кой да се сбогувам...знаеш.
Очите на Лезандър светеха на приглушения коридор, но не показваше някаква следа, че думите му го жегват или умилостивяват. Приемаше ги радушно, сухо, незаинтересовано.
-Свършихме ли?
-Да.
Белокосия се обърна и се върна в стаята, за да доизпие кафето си. След няколко секунди Ерик го последва и се върна при легналата.
-Много ли си пияна?
-Почвам да се оправям.
-Ще ти предложа нещо. Отиди си вземи един студен душ, облечи се с нещо леко и ме чакай долу пред къщата.
-Защо?
-Искам да се разходим малко.
-Да се разходим? - като гръмната попита младата жена. Точно сега изобщо не й бе до разходки.
-Точно така...и не приемам Не за отговор.
-Ох....защо трябва да ме мъчиш?
-Повярвай ми, ще останеш доволна.
С неохота и голямо нежелание, тя се изправи от канапето и засурка ходила по пода, като изпи последната глътка кофеин и остави чашата на масата, заедно с ледената торба. Явно щеше да й се наложи да се свести възможно най-бързо, ако не искаше цял ден да се чувства, а и да изглежда като мърда.

/Гери приготви се и го чакай където ти е казал./

Връщането стана за едно мигновение, което така или иначе никой не преброи, никой не му обърна внимание. Други мисли обхващаха умовете на героите ни. Телепортацията е полезно средство, много удобно, макар и леко неприятно за тези, които не са свикнали. Но все пак бързо, безопасно ако знаеш как да го правиш и много пестеливо.
Арадел и Ерик се озоваха в общата зала, която сега бе почти пълна. Всички се бяха върнали от почивките и ангажиментите си и се бяха наредили около голямата кръгла маса. Липсваха единствено Джей и Лезандър и Силвия, които единствено Ейвъл бе видял сутринта, но реши да си замълчи и да не говори за това. Първо не го интересуваше и второ, когато преценяха сами щяха да дойдат. Колкото до останалите, те вечеряха безмълвно, умислени всеки в себе си. Появата на земните магове разведри до някъде обстановката и възвърна някои не толкова стари, но също толкова нерешени въпроса.
-Я, ето я и разбивачката на домове!
Крис не пропусна да вметне язвителната си забележка, но бе прекалено изморена и реши да остави въпроса до там.
-Да, относно това....
-Сега не му е времето. Не ми се занимава.
И повече не повдигна темата.
-Вечеряли ли сте?
-Аз не съм гладен.
-Аз също!
-Както желаете.
В този момент вратата се открехна и през нея премина и липсващият лидер, със зачервено от възбуда и алкохол лице, наклонено на едната страна бомбе и с...непознато момиче под ръка. Оскъдното й облекло, късата коса и бунтарския вид говореха за непокорно дете на държавата, но воденето й тук възбуди смут и притеснение в околните.
-Привет! - поздрави ухилено блондинът все едно няма нищо нередно и изтика Ноксиа напред. -Това е Нокси, тя пожела утре да ни помогне в мисията.
Думите му втрещиха останалите и повечето от тях се изправиха на крака.
-Моляяяяя????
Навалицата от гласове се приплете една с друга, от която едва се долавяха членоразделни изречения и фрази.
-Ти луд ли си бе? Как ще водиш непозната тук?
-Трябва да си напълно изперкал!
-Ще те убия бе!
-Мамка му стара....
Това са само изрязка от общото, но ако трябва да обръщам внимание на всичко, времето няма да ми стигне.
-Хе-хе....май не са толкова въодушевени да се запознаят с теб.
-По какво си личи? - контрира го чернокосата и се сконфузи.
Не очакваше червен килим или приветствен парад, но колоритните хора в тази стая определено реагираха по-остро от предполаганото.
-Ами ако е шпионин? - крещеше в лицето му Винс, като дори го пръскаше със слюнки.
-Не е шпионин!
-Ако ни издаде?
-Няма да ни издаде!
-Ама е слаба! Виж я, хърба! Ами ако умре, още по-зле...ако ни забави?
Интересни приоритети определено. Дори Матюс не бе съгласен с това рисковано действие. Една ръка в повече никога не е излишна, но да обрича още някой на тяхната гибел, той не би го направил.
-Хей, хей...момичето само пожела. Джей-Джей не я е карал на сила? Арадел я взехме и не сме разочаровани.
Крис изпуфтя и обърна очи в страни.
-За това можем да поспорим.
Суматохата щеше да продължи прекалено дълго ако някой не се намесеше, а кой по-добър за това от самият Клайд. Изправяйки се от столът си, всички млъкнаха. Той заобиколи Ерик и Картие и застана към новодошлата. Огледа я от главата до петите, преценявайки я, а след това благо, но сдържано промълви.
-Кажи ми....той сериозен ли е? Наистина ли искаш да помогнеш?
Въпросът бе отправен, отговорът в очакване. Всичко зависеше от него. Той щеше да реши съдбата й. Ако не ги удовлетворяваше кой знае какво можеше да стане.

Ноксиа определено не очакваше топло посрещане, радост от страна на всички и червен килим по който да мине. Беше и напълно ясно какво я очакваше, след като разбра с какво се занимава русокосият индивид и въпреки това бе решила да го последва. Не се страхуваше от нападки и недоверие, като цяло дори си нямаше на идея дали се страхува вече изобщо от нещо. Имаше леко притеснение за неодобрението на останалите, но прие недоверието им и острото държание със спокойно изражение на лицето. Сякаш очакваше буря, която току що се бе разярила и просто я изчакваше да отмине. Разбираше ги, тяхната цел беше трудна, изискваща много жертви и определено трябваше да се съмняват във всеки един новодошъл. Това показваше само колко много държат на нея и ако не бяха реагирали на Ноксиа по този начин момичето щеше да се зачуди точно колко са сериозни.
Една от трудностите тепърва и предстоеше - все пак момичето не си мислеше, че всичко ще е забавно, весело и лесно. Пък и трудностите вече не и бяха проблем.
А сега.. трябваше да докаже на останалите, че не е шпионин, че наистина имаше желание и определено щеше да се старае да им е от полза - все пак щом е тук имаха горе-долу еднакво мислене и виждане за нещата.
Момичето изчака бурята от въпроси и неодобрения да отмине със спокойствие(нещо нетипично за нея) и поглед забит в земята. Не можеше да си позволи да избухне точно сега, затова сдържа лекото огорчение в себе си. Все пак желанието и да е тук и да остане тук в момента бе по-силно от това да избухне и да се издъни.
Когато непознатия, който когато стана от стола се изправи и всички млъкнаха дойде до нея и и зададе въпрос, който решаваше съдбата и тук момичето вдигна бавно поглед от земята и го погледна с цялата си сериозност и горящо желание. Нямаше какво да му мисли много, щом бе решила да дойде тук трябваше да има ясна цел и мотиви, трябваше да може да се обоснове и да затвърди позицията си.
- Той.. - започна момичето - е сериозен. А аз.. аз още повече. Приемам вашата цел като лично моя, така че не само искам да помогна, но и ще го направя. Разбирам недоверието ви - щеше да е странно, ако го нямаше, но ще се постарая да ми се доверите и да може да разчитате на мен. Държа на думата си и не предавам приятелите си. А ако умра, то тогава поне ще знам, че ще съм умряла за тази благородна цел. Предпочитам да умра за каузата, отколкото да живея безсмислен живот.
Ноксиа не се страхуваше от смъртта. Когато нямаше какво да губиш повече то мисълта за собствената ти смърт ставаше безразлична. В отговора си беше напълно откровена, не го бе мислила и премисляла по пътя за тук, подобно нещо и се струваше прекалено фалшиво. Всичко, което каза бяха чувствата, които изпитваше и изразяваше на момента с думи.

Добре, това беше нещо ново. Появата на това момиче предизвика такъв фурор, че за миг се отърсих от раздялата с брат ми и вихъра на събитията ме помете. В тази къща винаги се случваше нещо, дори когато е съвсем празна и само тишината изпълва пространството. Привидно заспала, но в ядрото и , ако се заслушате можете да чуете съвсем тихото мъркане.Двигателната сила на това място, а именно една свята кауза.
Каузите са важно нещо в човешкия живот. Те са стимул, начин на мислене и понякога смисъл в едно съществуване. А когато въпросната кауза се подкрепя от няколко души, когато те влагат емоцията си и силите си в нея, то тогава тя е сила. А няма по-смислена кауза от свободата.
Тя е манталитет , природна даденост на всеки един от нас и безсмъртно право. Да поругаеш свободата си и да се откажеш от нея значи да се погребеш жив. Смирението е най-силната окова, чийто ковач е страха. Кове се студено, за да може като обвие врата ти студът да проникне в тялото ти и да замрази поривите.
Плъзгането по призмата на битието самодейна, безвкусна...мъртва. Тези които доброволно се обричат на такъв живот са бродещи мъртъвци, празни опаковки от ехото на една личност. Такива хора са карнавалните костюми на нашето общество. Залъгват те с пъстрите си цветове, а под материята се крие гола душа.
Тъжно. Но ето тук можете да срещнете човеци в пълния смисъл на думата. Тук характер, борбеност, живец и честолюбие са синоним на свободата.Може да имаме много разногласия, но истината е, че се гордея с тези хора. Гордея се дори с тази непозната, незасегната от вселенския сън обхванал съществуването.
Бунтът в нея приливаше и навън, като започнем от косата, минем през белезите и стигнем до дрехите. Беше красива, харесваше ми. Но наистина я съжалявах за тежката вечер, която я очакваше. Тези тук нямаше да я оставят току така, докато не разберат и с какви гащи ходи.
Лично аз бях прекалено уморена..не физически. Тълпите в момента само ме задушаваха. Приемах въпросната непозната, бих и станала дори другар ако другите гледат на нея с недоверие. Всеки заслужава своя шанс, аз бях получила моя..сега бе нейн ред.
Пристъпих напред и се приближих до нея, като се усмихнах искрено и подадох ръка:
-Здрасти, аз съм Арадел. Но можеш да ми викаш Ари..
Тя ме изгледа съмнително. Беше си странно появата на такъв позитивизъм:
-Ноксиа...и на мен.
-Ще ти хареса тук. Сигурна съм, че ще останеш...а хората...те са невероятно толерантни. Докато не им изпочупиш някоя друга чиния или ваза, всичко ще е наред.Ако няма къде да спиш, ела в моята стая, няма проблем.
Млъкнах за момент, а момичето продължваше да ме гледа слисано, но после една едва доловима усмивка изписа лицето и:
-Сега ще те оставям...късмет и ако има нещо, другите ще ти кажат къде съм.
Потупах я по рамото и се изнизах от бойното поле..Имах нужда да се разтоваря, така както само аз си мога.

Винаги е трудно да си новия. Първите стъпки, докато влезеш в материала, са като тези на проходило дете. Залиташ, падаш, одраскваш си коляното, но после пак ставаш защото иначе кръговрата на живота ще те засмуче. Трябва да си приспособим, да си силен, да си боец и със здрави нерви за да се опълчиш на системата. А, дали Ноксиа ги притежаваше? На лидерите не им трябваха тестове или сложни въпроси за да разберат...бе необходимо само да наблюдават. Дългите речи са за тези, които не могат да подплатят действията си, за тези които се страхуват. А момичето си каза всичко кратко, точно и ясно без да увърта.
"Хм, неприсъщо за жена" си бе помислил Клайд докато я изучаваше.
Колкото и нагло да бе , мъжът се въртеше около нея, като обхождаше с погледа си всеки милиметър от нея, вдишваше аромата й и се взираше в очите й сякаш търсеше да прочете колебание, но така и не го намери.
Валето бе мъдър човек, тих но събрал в себе си уменията на поколения прославени магове. Той няма да тръгне да се фука с това, което притежава , а ще го покаже на точното място в правилното време.
Сега не знаеше какво повече да я попита, а и казаното от нея си бе достатъчно. Но продължаваше да се взира в нея, докато Крис не го свали на земята:
-Какво си я зяпнал, като музеен експонат. Чакаш да ти направи номер с цветя и пеперудки, като онази дето си тръгна ли?
-Не бъди преднамерена, Крис.
-Няма...докато не видя истински действия, а не фокуси.
Останалите, които решиха да запазят мнението за себе си започнаха да се суетят около масата и да слагат вечерята:
-Ще вечеряш ли с нас?-попита Клайд.
-Към менюто включен ли е кръстосан разпит?-не остана длъжна красавицата.
-О, котето имало нокти...сладко....-извъртя очи дама Купа.
Лидерът дръпна стола до неговия, като и направи място да седне. Беше си чест, че не я оставиха да се храни на клоните заедно с катериците и Хелга. Валето наля чаша вино и я подаде на Нокси, изчака всички да се съберат около масата и вдигна наздравица:
-Времето ще съхрани тази битка, а имената ни ще останат гравирани върху историята. Тръгваме по трънливия път на безсмъртието и думата поражение не е в нашия речник. Наздраве!-чу се звън на кристал.
Джей Джей се подсмихна и прошепна на Чан:
-Абе Валето нещо се изживява, като генерал, а?Ма пък му отива...
След, което блондина се изправи и също повиши тон:
-Аз също искам да вдигна тост за Нокси! Тя е новия талисман на Джей Джей и спрете да бъдете такива консерви...Благодаря!
Чуха се няколко подхилквания и плахи ръкопляскания, след което всички започнаха да се хранят. Масата бе отрупана от различни вкусотии . Имаше глиган на пещ, ризото, пилешки хапки, дреболий, картофи...абе изобилие. Но нещо глождеше Крис и то съвсем не бе глад, любопитство:
-Е, като така и така ще се мъкнеш след нас, защо поне не разкажеш за себе си?

Ноксиа доста хареса непознатото момиче на име Арадел. Дали защото се държеше добре с нея или защото беше много красива, или пък и двете в едно не знаеше, но определено и допадна. Тя я изгледа с усмивка докато излизаше през вратата. Беше изненадана от предложението и, но не искаше да и се натрапва. След това отново насочи вниманието си към другите в залата. Седна на стола, който Клайд дръпна. Цялата тази обстановка бе странна и нетипична за момичето. Беше свикнала да бъде сама, без близки и се бе научила да задържа всяка мисъл и всяко чувство в себе си. И изведнъж се озова при толкова много хора, които изобщо не познаваше и се налагаше да живее с тях. Вероятно някои от тях щяха да и станат близки и се надяваше само да има какво да им даде, с какво да ги задържи до себе си и с какво да им помогне. Дали беше изгубила през месеците прекарани най-вече със себе си това качество само времето щеше да покаже, но имаха ли достатъчно време? Дали за първи и последен път виждаше някои хората тук? Силно се надяваше да не е така. Изглеждаше и, че всеки беше уникален, със своята изключителна идентичност и различен от всеки, който бе виждала до сега. Това я караше да иска да ги опознае, дори и странната дама, която се заяждаше с нея. За първи път проявяваше желание да разбере повече за тях, не бяха като онези, които всеки ден виждаше по улиците на Маджестик - хора, които сякаш не носеха душа или ако имаха такава я бяха скрили дълбоко в себе си, хора без цели, които да придават смисъл на живота им, с отдавна угаснал живец и желание да променят нещо в живота си, в себе си и дори в останалите. С подобни хора тя нямаше какво ново да си каже, нито какво да научи. Още при видът им сякаш знаеше историята им, познаваше мисленето им и не искаше да има нищо общо. Те можеха да я завлекат в бездната на сивото си безцелно ежедневие без шанс за излизане. Колкото и да се опитваше Носкиа да не попадне там без да разбере как и кога просто се озова в дупката, но какъв ли друг избор имаше, щом всички около нея бяха така?
Русокосият Джей се бе появил сякаш от нищото и успя да я издърпа от там. Сега, когато беше отново на светлина трябваше да се отърси от миналото си и да се научи да живее отново. Не знаеше с какво можеше да се отплати за добрината на Джей Джей. Чувствата, които отново изпитваше се дължаха именно на него и това, че и даде шанс да се събуди от комата в която се намираше. Нямаше нищо, което да му даде, но и дори да имаше нищо материално не би било достатъчно. Можеше единствено да бъде лоялна, полезна и благодарна, а той и останалите определено го заслужаваха.
Тя наблюдаваше как всички си говорят около масата, бяха като едно голямо семейство и това я караше да им се възхищава, че са успели да запазаят топлината на приятелския или семейния уют в свят, в който това сякаш бе на заден план. Когато вдигнаха тост за утрешната битка звънът на кристал изпълни стаята като тънко весело гласче на момиченце пеещо песен, сякаш предвещавайки победата им. Ноксиа отпи от чашата си в чест на каузата, за която се бореха. Точно когато реши да отпие втори път, защото не успя да се задоволи с малката глътка Джей Джей вдигна тоста за нея, което я накара за малко да не се задави. Почувства се леко конфузно, но и приятно, а на лицето и за малко се изписа лека усмивка. Това не беше за дълго, защото странната Крис зададе въпрос, на който по принцип Носкиа не отговаряше, но сега беше различно. Чувстваше се джълна да отговори, но това означаваше, че ще разголи душата си пред всички, които току що беше срещнала, а с разголването щяха и да лъснат всички белези, които тя така успешно успяваше да прикрие с алкохол и непукистично държание.
Момичето отпи една голяма глътка от виното, остави чашата на масата, все още държейки я с една ръка и се загледа в нея. Не искаше да изпада в детайли, някои неща все още не можеше да ги превъзмогне и продължаваше да чувства болка по отминалите моменти. От една страна това си беше нещо лично, но от друга те искаха да знаят повече за нея, пък и трябваше все някога да им сподели всичко.
- Ами... - започна несигурно момичето - не е кой знае какво.
Направи малка пауза, като се чудеше как да започне. Не искаше да звучи като отхвърлено, сякаш заразно болно същество. Щеше да си каже всичко, но без много детайли. Не искаше прекалено много да се обяснява относно това, но пък и нищо нямаше да скрие. Точно, кратко и ясно, както преди малко.
- Не познавам истинското си семейство. Явно на малка възраст са ме захвърлили за улиците на Маджестик. Бях намерена от един пиро маг, който в последствие възприех като дядо, а неговия внук като мой по-голям брат. Те бяха моето семейство и се държаха така с мен. Тези катани на кръста ми са от тях. Бяхме доста бедни, което е доста нетипично за жителите на град Маджестик, но във всеки един.. "перфектен" град съществуват тъмни улички с хора, за които никой не го е грижа. Поради тази причина дядо ми и брат ми изпълняваха опасни поръчки, които се заплащаха добре. Докато един ден.. дядо ми не се завърна. Останахме само аз и брат ми, но и неговата съдба не бе по-различна. Една вечер ни нападнаха. Той остана в къщата ни и я запали заедно със себе си и тези, които бяха дошли за нас... само за да не се докопат до мен. От тогава се скитам по улиците, продавайки.. разни незаконни билки, които всъщност не са вредни, но явно е в нечий интерес да за незаконни. Не изкарвах достатъчно пари, защото почти всички отиваха в друг човек, но успявах да преживявам. Иии.. сега.. се намирам тук, при вас.
Ноксиа отпи още една глътка от чашата си, сякаш да затъпи породените лоши емоции от разказването на миналото си, след което погледна към тази, която беше задала въпросът си и направи някакво жалко подобие на усмивка. Не искаше да вади на показ истинските си емоции, но и не бе лесно да ги прикрива.
- Това е накратко - добави с по-весел тон момичето, като се надяваше да не е отегчила всички със себе си.

Не е нужно един човек да изпада в подробности, относно себе си, за да могат другите да го разберат. Да вникнат под повърхността, да забият пръсти в плътта, да я разкъсат, разтворят като паст на звяр и да надникнат какво се крие там долу, в тъмното и непрогледното. Изобщо не е необходимо да обясняваш за родът си до девето коляно, да разправяш за детските си спомени, заигравки, ученически любови или липсата на такива. Това, което трябва да се види, ще се види. Ще избули като стрък на цвете и ще разкрие потенциала и красотата си. Многопластовите думи са за тези, които всъщност няма какво съществено да кажат. Предпочитат да бърборят много, за да не изглеждат глупави, но реално не казват нищо важно. Заобиколния път е досаден и безинтересен. Колкото повече украсяваш живота си, толкова повече процепите на лъжата се пропукват и избиват. Може да искаш съществуването ти да е много по-цветно, шарено и красиво, но то е такова, каквото е и ти нямаш право да го изменяш според желанията си.
Ноксиа успя да грабне вниманието им с малко, подбрано, и дори леко сдържано, но напълно достатъчно държание. Такова, което ту казва много, прави впечатление, ту не излиза от рамките на нормалното и не дразни слуха.
Разбира се, след този кратък, но изчерпателен разказ, нямаше излятия, съжалителни възклицания и толкова идиотските "О, съжалявам, сигурно ти е било много тежко." Не, не и тук! Всеки един до последно се бе сблъскал с неравновесието и неравноправието на света и не тъгата ги събираше под един покрив, а желанието за промяна. Така че тук няма да срещнеш милосърдно протегната ръка, а здрава десница, която да те изведе от калта, а не да съпреживява с теб мръсотията й.
-Значи все пак има причина да си тук! - отвърна блондинката, която някак си омекна, без да губи твърдостта си.
Просто искаше да се застрахова, че малката не е слабохарактерна подлизурка, която трябва да спасяват. Едва ли щеше да име от кой знае колко голяма полза, но все някаква щеше да се издейства.
Вечерята премина сравнително бързо. От настървеност и утрешно очакване нямаха възможност за обстойно опознаване, но Дракконис нямаше против. Напълно осъзнаваше, че сега имат много неща струпани на главата им, че да тръгнат със словоизлиянията. А и не им приличаше, не бяха от тези типове хора. Нещо като нея. Разговорите бяха формални, по-скоро обсъждащи нападението утре и изграждането на планове. Решиха, че новодошлата ще придружи Джей-Джей, чиято роля във всичко това щеше да е малко по-различна, а после щяха да се присъединят при останалите в Сто слънца. Колкото до Винс, той си имаше едно на ум и веднага след като разбра, че девойката е огнен маг в главата му нахлуха няколко идеи, които щеше да изпълни на сутринта. Трябваше да я пробва, да я тества и нямаше да позволи на никого да възрази, най-малко на нея.
След като се нахраниха и три чаши вино по-късно, лидерите почнаха да се разотиват, имаха нужда от почивка и щяха да си я набавят, а русокосия перко съпроводи Ноксиа до канапето, на което я настани и й подаде одеяло.
-Тук ще ти бъде ли комфортно?
-Идеално е! Много по-добро от някои от местата, на които съм спала.
-Джей-Джей се надява!
Синеокият се усмихна, пожела й лека нощ и се запъти към вратата. Преди момичето да го изпусне от поглед, гласът й го спря:
-Джей....благодаря ти!
Мъжът се обърна със зачуден поглед и ръка върху бравата.
-За какво?
-За това, че ми върна смисъла да живея.
Усмивката се разля по лицето му, но този път не бе хлапашка, нито налудничава, а чиста и искрена, като на човек, който е направил едно добро дело, за което дори не подозира и сега разбира за него.
-Джей се радва! Лека нощ, Нокси!
-Лека нощ, Джей!
Ключът за осветлението падна надолу и в стаята се възцари мрак, който се нарушаваше единствено то святкащите звезди, разсипали се из обширното, непроходимо небе. Девойката остана сама със себе си, излегнала се на дивана, със зареян поглед нагоре, чакаща съня. Беше й трудно да заспи, след всичко, което преживя само за няколко часа. А следващите....какви ли щяха да бъдат те?

/Миме, може да пишеш как идва сутринта./

Ноксиа махна катаните от себе си, като ги остави колкото се може по-близо до нея - опрени на дивана. Винаги искаше да са близо до нея, ценеше ги повече от собствения си живот, а с тях след време, като стане по-силна щеше да получи отмъщението, което преди идването си тук желаеше повече от всичко. После загледа чернотата пред себе си, сякаш гледаше тавана, но не го виждаше. За разлика от преди малко, когато всеки говореше и през кратки интервали от време се чуваха наздравици, сега бе тихо и спокойно. Момичето остана само с мислите си, които не спираха да бушуват в главата и. Не и даваха мир, за да заспи и постоянно си мислеше за утрешния ден, в който може би всичко щеше да се промени. Надяваше се да бъде от полза на останалите, все пак всеки бе добър в нещо, само трябваше да открие в какво. Щеше да даде всичко от себе си, за да се докаже на останалите. Тя стисна силно с ръка част от покривалото си и забеляза как тъмнината пред нея започна да се избистря. Сега можеше да различи предметите в залата, явно очите и свикнаха на мракът. Не знаеше колко е часът и дали има време да си почине, но сякаш не се чувстваше изморена. Сърцето и биеше лудо, а мислите и препускаха като диви коне през главата и. Очакването за следващия ден бе по-силно от умората и не я оставяше да затвори очи дори и за секунда.
"Дали идвам в правилния момент.. дали ще мога да помогна? Дали всички ще се върнем живи.."
Силно се надяваше всичко да приключи благополучно за хората, които се бореха за каузата си. Момичето се надяваше най-вече за Джей по простата причина, че той бе единствения, който го чувстваше най-близък от тук. Той преобърна цялото и съществуване и даде смисъл в живота и, и тя му беше задължена. Когато разбра, че утре ще бъде с него момичето си каза, че въпреки слабостта си нямаше да позволи нищо лошо да му се случи и щеше да рискува живота си за да го опази жив и невредим. Откакто дойде тук момичето се държеше като самата себе си - нещо, което предпочиташе да не го прави преди. Това беше тя - обичаше другарите си повече от всичко и с лека ръка щеше да жертва собствения си живот, ако това означаваше, че ще запази техния. Смяташе, че всеки един нормално мислещ човек трябваше да бъде такъв, защото в противен случай животът се обезсмисляше. Поне за нея. Редом до семейството, стояха на не по-ниско стъпало приятелите, единствените хора след семейството, които ако са искрени щяха да ти мислят само доброто. Затова ако по някаква причина човек остане без семейството си, единствената му опора щяха да са приятелите му.
Момичето се обърна на единия край, като продължаваше да си мисли за тези неща. Доста дълго време премисляше всякакви работи, които бяха свързани със задачата им през утрешния ден. Не знаеше колко  е часа, но определено се бе минало доста време. Без да разбере кога бе затворила очите си и се бе унесла за известно време и не след дълго усети слънчевите лъчи, които се бяха настанили точно върху очите и. Тя се намуси леко и отвори очи. Светлината блестеше право срещу очите и, и тя се изправи. Постоя малко седейки на дивана, като се чудеше колко ли време се е минало. Предполагаше, че не е повече от 30-40минути. Стана, като сложи катаните на кръста си. Нямаше все още никой, вероятно не бяха станали. Затова момичето излезе навън. Беше все още хладно и влажно, а по листата на дървото се забелязваше утрешната роса, която отразяваше слънчевата светлина и изглеждаше като заспали по листата светулки. Цялата тази идилия изобщо не предвещаваше това, което щеше да се случи днес. Ноксиа извади от измачканата си кутия една цигара и я запали. Отровата, която навлизаше в дробовете и доставяше удоволствие и измамно спокойствие. Тя издиша димът, като наблюдаваше как той се извива нагоре и изчезваше, така сякаш никога не се бе появявал.
По тялото на момичето избиха тръпки, заради студа, но тя някак си не го усещаше. Кръвта и бушуваше като пожар по тялото и в очакване на днешния съдбовен ден...

-Никакви. Време е!
Намесата на Матюс бе не само за забавление, но най-вече, за да извика двете девойки в общата зала. Вървейки натам, мълчаливо от предхождащото ги предварително чувство за настъпваща буря, идването му, по принцип желано, сега бе някак си неприятно. Поне за едната. Другата гореше от нетърпение, стремеж за доказване и малко страх. Докато в първата цареше само страх. И то не от смъртта. Или поне не от нейната лична. Страхът бе на много по-горно ниво. Страхуваше се за всички останали, слагайки себе си на последно място. По принцип винаги жадна за внимание, стигне ли се до подобни ситуации, сякаш забравяше за собственото си благоденствие и обръщаше внимание на това на близките си. Че лесно ли е да се простиш с някои от тях? Разбира се, че не. За жалост тук сляпата вяра и надежда, че всичко ще се размине благополучно, не вършеше работа. Дори и най-големия наивник не е толкова наивен.
Сега, стоящи на кръглата маса, заобиколени от всичките си колеги, от най-слабите, до най-силните, всеки гледаше право в центъра на дървото, оставили последните слънчеви лъчи, криейки се зад високите планини да облива телата им, същите, които вечер се обливат от светлините на камината, сега изглеждаха някак си статични, сурови и дори порцеланови, ако щеш. Като приели друго амплоа, изглеждаха не като ренегати, а като истински стратези, всеки блясващ със собствените си индивидуални качества. А каква плеада от колоритност бяха само те, до последния. Какъв наниз от различния, от дарби, всяка специална сама по себе си. Застанали като истински царе около кръглата маса, като четирите конника, дошли да поставят нов световен ред, от тях бликаше могъщество и сигурност, достойна да бъде описана в историческите книги. Всеки с остър проницателен поглед, всеки със здрава десница, като пратеници на боговете. Сега, това не бяха онези перковци и шматки, сега това бяха завоеватели, същи конкуистадори. Колко не на място се чувстваха само двете девойки. Едната от несигурност в самата себе си, другата от несигурност в бъдещето. Бъдещето, което не веднъж й е показвало истинската си грозна същност. Което не веднъж я е сблъсквало с плодът след като махнеш целофана - прогнил и покварен.
-Тук!
Клайд постави показалец на задния вход на гилдията и всички разбраха какво означава това. -Арадел ще ни прекара през тайните входове както се уговорихме.
Книгата на имението стоеше широко разгърната върху плота и караше кожата да настръхне. Толкова години, толкова гениалност, описани, начертани само между две корици. Какъв интелект трябва да притежаваш, за да създадеш нещо толкова масивно, огромно и грандиозно. И в същото време, все пак да му оставиш пролуки, слаби места, малко, но достатъчно показателни, че с малко повече напън на правилното място да го сринеш до основи със земята. Подобна идея ражда страхопочитание.
-Джей ще се заеме с кметството. Не можем да позволим на никого да се намеси в плановете ни.
-Какво смятате да правим с кмета? - обади се и Хелга и може да се каже, че за цялото време, от което я познаваме, това бе първият й въпрос на място.
-Ако не се съгласи с изискванията ни...е тогава.... - усмивката на русокосата, която въртеше едно розово кристално топче около пръстите си бе достатъчен показател и за мислите, които се въртяха в главата й.
Метафорично нали? Не толкова колкото нагнетената обстановка, в която продължаваше да се налива масло в огъня. Цвърчеше в мозъците им като нажежено желязо, потопено в ледена вода, изпъваше нервите им като струни, карайки скулите и слепоочията да изпъкват.
-Кого смяташ да вземеш със себе си?
Синеокия лидер се огледа около събратята си, ей така просто за играта. Всъщност той бе взел своето решение още снощи, но нищо не му пречеше да вкара малко съспенс.
-Ноксиа!
-Моля!?
Учудването бе всеобщо, като накара дори някои членове да се изправят на крака. Самото момиче не знаеше какво да каже или как да реагира. Не можеше да повярва, че "спасителя" й й има такова доверие и би заложил всичко, за да я вземе със себе си. Ами ако го провали? Ако не се справи, ако сгреши? Подобни въпроси летяха им ума й като ято побеснели птици, блъскащи се едни в други, от които изпадаха пера като скършени клони.
-Аз...не мисля....
-Вече е решено! - пресече речта й блондинът.
Не искаше да чува останалото, защото сам знаеше какво ще е то.
-Сигурен ли си?
-Напълно!
Увереността му бе безупречна. Нито за момент не можеше да се усъмниш в намеренията и правдивостта му. Доста странно и нетипично за него явление, но ето, че бе факт. Неоспорим и при това напълно неподлежащ на размисъл.
-Добре тогава. Вие вървете. Останалите, пригответе се и ме чакайте долу. Време е да тръгваме.
Без повече излишни приказки, всички се отправиха към стаите си, за да се запасят с вода и най-вече оръжия.
-Какво има? - попита Ерик, следвайки неотлъчно изгората си. - Страх те е, нали?
-А теб не?
-Разбира се, че ме е страх.
-Тогава как може да си толкова спокоен?
-Ако позволим на страха да ни завладее, тогава всичко е загубено, още преди да е почнало.
-Жалко, че не мога да бъда като теб.
-Не е нужно.

-Ще вървим ли?
Протегнатата ръка на Джей-Джей, изкара Ноксия извън трансът, в който бе попаднала и още преди да се усети, тя я пое и двамата напуснаха къщата, оставяйки останалото на приятелите си. Не можем да кажем коя част щеше да бъде по-лесна или по-трудна. И двете криеха неимоверни рискове, дали щяха да се срещнат отново и дали в този комплект, бе само въпрос на време и късмет. Погълнати в нощта, двете фигури поеха към Феникс готови да се изпречат пред най-голямото си предизвикателство до сега.

Десет минути по-късно, останалите бяха на прага пред къщата. Някои гледаха нагоре към беседата, като за последно. Не се знаеше дали някога отново ще зърнат тази дървена фасада, други тръпнеха от копнеж и желание. Бяха чакали за това време от толкова години, че нямаха търпение да вкусят от творението си. Бяха изразходвали труд, пот и усърдие и най-накрая.....най-накрая дойде техния част. Наредени един до друг, те поеха по стъпките на вече заминалите. Адреналинът ги удряше право в мозъците и караше кръвта да кипи. Сумати чифта очи блестяха в тъмното - червени, сребристи, сини, лилави, жълти.....до един готови, до един поемащи към остатъка от живота си....

/Момичета, дала съм ви малко опит от спаринга. До града ви отнема към час вървене. Без телепортация. Гергана пише в градината на Сто слънца, Мария в кметството, като пише, че са пред него, не вътре. Успех и на двете, ще ви е нужен!/