Балната зала

Обширна, приветлива, с много прозорци. Има достатъчно луксозни маси, столове и кресла и в същото време място за танцуване. Преобладаваха черните цветове в тон с идеята на събиранията. Музиката се носи от два старинни грамофона поставени в двата края на залата.

- Къдеее?!!! - почти извика стъписаната Меропа и очите й се разшириха като на бухал. - Поздемното ц-царство?? ПОДЗЕМНОТО ЦАРСТВО???
Тя метна последен невярващ поглед зад гърба си, преди да влезе вътре в къщата. Боже, не можеше да повярва! Нима наистина се намираше тук, място, за което бе слушала какви ли не истории, място, което й се струваше по-нереално и невъзможно дори от митовете на Мерион?? Толкова вечери преди да заспи си бе представяла и се бе чудила какво ли има на "долната земя" и сърцето й бе туптяло развълнувано, разтревожено от недостижимите фантазии .... никога не би предположила, че някой ден действително ще има възможността наистина да го види, с очите си, да вдиша от въздуха му... всичко бе толкова истинско, триизмерно и и и..
В следващия миг мислите й секнаха, защото тримата влязоха в една пищна зала, която й даде съвсем нови поводи за разсъждение.
Бе толкова красиво!!!! Меропа никога не бе виждала подобно нещо през живота си. Вярно, в стария им дворец някога бе имало жалко подобие, състоящо се от влажни подути дървени столове и маси, и подгизнали каменни стени, но това... тук... то бе най-луксозно обзаведеното помещение, в която някога бе имала честта да влезе. Цветовете и формите на интериора бяха така подбрани, че да присъства класа и стил, но същевременно ясно да си личи, че се намираш в територията на Себастиян Дантес. Разбира се, навсякъде преобладаваше черното.
И бе просторно, толкова обширно. Щяха да се поберат един дявол знае колко стотици посетители. По протежение на цялата зала бяха наредени магахонени маси, заобиколени от столове и кресла, на които биха били достойни да седнат само аристократи или много специални гости. Прозорците главозамайваха с височината си - стигаха от пода чак до извисяващия се на поне (сто?) метра таван - и по този начин заприличваха на стъклени великани, заплащващи всеки миг да се стоварят върху главата ти, ако си позволиш да си придаваш повече важност, отколкото би се понравило на господаря им. В двата края на стаята, точно един срещу друг, дремеха два големи грамофона, които незнайно по каква причина наподобяваха двама гениални, но луди композитори. Като цяло, помещението бе просто... грандиозно. Отвсякъде лъхаше на страхопочитание и надмощие. Имаше нещо много странно в това Подземно царство. Тук се съединяваха по един неразривен начин величие и ужас, красота и смърт...

-Даа...дом сладък дом. - усмихна се Алфонс.
-Да бе, от най-сладките.
-Какво се мусиш ти пък? Не стига, че заради мен Себастиан те направи домакин и пак си недоволен.
-А, не доволен съм. - побърза да отбележи Геш. Тук и стените имаха уши и не му се искаше думите му да достигнат до богът. И все пак не харесваше тази част от света. Радваше се, че го бяха пратили горе. Дантес пращаше на главните постове само доверени хора и Зайо Байо беше един от тях. Всъщност той не му беше доверен. Чичо му беше, а той умело успя да му издейства тази длъжност. Това обясняваше и от къде Лушиъс познава Геш.
А в момента Гуро показваше на Меропа балната зала, когато изведнъж вратата се отвори широко и през нея премина не кой да е, а самата дясна ръка на Себастиан Дантес - Грегъри Грей. Изглеждаше ядосан, раздразнен и намръщен, но Морт не можа да не си признае, че това е най-перфектният мъж, когото е виждала някога, след Пахт разбира се. Беше висок, с две различни очи-синьо и зелено, със здрави ръце, мъдър поглед и изобщо перфектен.
-Какво правите вие тук?
-Аз отговарям за къщата ако не си спомняш.
Грег се усети, че прекалява и се успокои. Алфонс не му беше виновен за отношенията му с Мортем и нямаше защо да си го изкарва на него.
-Да, добре, но тя коя е?
-Това е Меропа Морт. Приятелка е.
Чичото на Геш наблегна на последното, за да даде ясен отговор на всевиждащият, че тя не е мъртва, която трябва да минава през лабиринта му. Той от своя страна отправи поглед към тукашният домакин, който казваче, че това е ясно и не е нужно да му го казва.
-Приятно ми е, г-це Морт, но всеки момент тук ще дойде негово Величество. Не знам дали ще е доволен от факта, че в къщата му за гости е дошъл непоканен смъртен.
-Сега я втасахме. - почна да се вайка Геш. Не си го признаваше, но богът го плашеше и то доста. Всъщност за четиринайсетте години, в които бе в Роузкилл, това му бе първото връщане в дома. Проклетият му чичо и неговите прищявки.

-Абе вие какво сте се притеснили всички? - попита Алфонс с нескрита доза ирония. - Я се стегнете!
Никой не му отговори, защото бяха твърде заети в собствените си мисли. Геш все още чупеше пръсти от натиска. За него идеята да се върне тук бе повече от ужасяваща. Грегъри все още намусен, мълчеше търпеливо, а Меропа, тя тепърва почна да осъзнава къде се намира и още повече, с кого щеше да се срещне. Да се докоснеш до бог бе благодат, по-ценен и от най-богатото съкровище.
И ето, че не бяха минали и пет минути когато се чуха тежки стъпки, разтърсващи земята, съпътствани от глухи удари на кожен тъпан. Въздухът бе наелектризиран до съвършенство, пробиващ през костната система, обграждащ органите и възприятията. Пронизващо скърцане на врата, като че ли дузина гарванови нокти драскат по черна дъска и затишие пред буря. Морт замръзна. Усещаше го съвсем близо - вечен, сакрален. Като че ли невидима ръка бе стиснала гърлото й, непозволяваща й да си поеме дъх и на момичето не му оставаше нищо друго освен да чака началото на края.
Минута на затишие и електричеството рухна, разля се над пространството като неземна пелерина, смачкваща всичко по пътя си. Разнесе се аромат на тамян и абсент, задушаващ ноздрите. Присъстващите се обърнаха и ето, че пред тях, точно там където е вратата на балната зала, седеше гордо, величествено мъж, слабо казано. Цял исполин. Бялата му като пухен облак коса, стигаше чак до кръста. Силно оформеното тяло бе като изваяно от най-професионалния скулптор. Червените му очи! Меропа никога не бе виждала такова наситено червено, светещо в тъмното. Гол до кръста, с шипове до ръцете, които с един замах биха прерязали гърлото ти чак до ключицата. Просто невероятен. И не толкова външният му вид, а енергията която излъчваше. Умопомрачителна. Умопобъркваща. Раздираща душата ти. Чрез някаква невидима сила, девойката скърши колене и падна в поклон. Даже не знаеше защо или кога го е направила.
Геш затай дъх и последва примерът й.
-Господарю! - приближи се до него Всевиждащият.
Себастиан огледа цялата обстановка с празен поглед, все едно гледаше заешка вечеринка.
-Какво е това?
Гласът му се разнесе гърлен, плътен, събрал в себе си плътността на вековете.
-Организирахме малко парти за вас, ваше Всевишество. - намеси се домакинът на къщата, усмихнат като чеширският котарак.
Богът направи няколко крачки и се спря. Първо застопори погледа си върху клекналият младеж. Ухили се кърваво, като най-коварното създание, което този прокълнат свят може да създаде.
-Геши! Отдавна не съм те виждал. Не идваш вече. Порасна, отчужди се.
-Не, аз, просто работа, а и....
-Така де, работа и ергенлък.
Стомахът на Зайо Байо се сви. Не понасяше този мъж. не го мразеше, но тръпки го побиваха от него. Винаги се беше възхищавал на Пахт, за начина по който го приемаше него и сестра му. Той, колкото и смел, не беше способен на това.
-Изправи се.
Домакинът го послуша и стана.
-Как е в Роузкилл? Доволен ли си от поста?
-Да, господарю! Не мога да се оплача.
-Чудесно.
Чак тогава Дантес обърна вниманието си към все още клекналата некромансърка.
-А това?
Геш изтръпна. Страхуваше се, че божеството ще направи нещо на Меропа. Той не приемаше гости току така, затова побърза да каже единственото нещо, което знаеше, че ще я избави от сигурна гибел.
-Това е Меропа Морт. Тя е моя приятелка и.....на Лушиъс.
Себастиан повдигна едната си вежда, с леко отворена уста.
-На Лушиъс?!
-Да, господарю!
Най-накрая чернокосият можеше да си отдъхне поне малко. Сигурен беше, че като чуе за връзката и с Пахт, няма да я нарани.
-Интересно.
Той се приближи до девойката и положи един от шиповете си точно под брадичката й. С лек натиск нагоре я накара да се изправи и да го погледне право в очите.
-Г-це Морт. Как намирате царството ми?
-Аз.... - бе единственото, което можа да отвърне и богът се усмихна. Малката бе като черен гълъб нали? Толкова крехка. Усещаше пулсът на сърцето й скочил чак до гръкляна. Колко сладко. Само с едно по-силно натискане и можеше да го спре.
-Шшшшттт..... - прошепна той, като положи другият си пръст на устните й. Кожата му бе ледена.
-Танцувайте с мен.
Момичето ококори очи, невярваща на думите, които чува.
-Организирали сте парти, нали?
След въпросът си, без да чака за отговор, без даже да протяга ръце, подът се измени и стана черно бял като шахматна дъска. Ежедневните дрехи на Меропа изчезнаха и тя остана чисто гола. Това не направи особено впечатление на Дантес. Той не оглеждаше тялото й. За него то бе обикновено, не я гледаше с похот, просто обвивка. Въпреки това, мъртвородната се изчерви от силен срам. Но той не продължи дълго, защото само след миг, върху трупът й се материализира бяла балеринска рокля стигаща до глезените й, а ходилата й бяха обути в бели отворени обувки на висок ток. Косата й се вдигна във висок, пригладен кок, от когото не стърчеше нито косъм. Грамофонът от самосебе си се завъртя и тръгна лежерна, някак странна песен. Богът я подхвана през кръста, а с другата си ръка хвана нейната. Двамата се понесоха в танц, следващ валсови стъпки. Кръг след кръг, те се носеха върху различните по цвят квадрати. Меропа бе като хипнотизирана. Едно, две, три. Едно, две, три. Едно, две, три и така до края на времето може би.

/Мо ти си. Песента - https://www.youtube.com/watch?v=dMFlE7y_wc/

Невъзможно е думите да опишат как се чувства един смъртен, имал честта да се докосне до истински Бог. Срещата оставя отпечатък в душата му, променя я завинаги. Така с всяка стъпка и пирует танцът на Дантес с Меропа прорязваше в нейното крехко сърце дълбок, наситен с необясними съставки белег... Психеделичната песен кънтеше в ушите на хипнотизираното момиче като перфектна сложна комбинация от свръхзвуци, а цветовете пред очите й още малко почнаха да се размазват, все едно че бе под въздействието на гъби. Тялото й представляваше една сензорна машина. Единственото нещо, което можеше да прави, бе да възприема. Сетивата й бяха достигнали връхните си точки, бяха докоснали Абсолюта. Главата й бе изпразнена от мисли, в нея просто туптеше древната и сакрална енергия на Бога на подземното царство. Допирът на ръцете му до кожата й бе неописуем, пределно могъщ, изгарящ, вледеняващ, опияняващ. Тя се бе оставила да я води с непробиваемия си захват.
Нейното възприемане се осъществяваше на две нива, които се сливаха в едно неразривно цяло. Тялото на Дантес (плътта) бе изтъкано от духовно съвършенство, което се материализираше в реалността, пробиваше бариерата на съзнанието, на тленното и превземаше всяка една градивна структура. Не можеш да се скриеш от Него, защото той е навсякъде. Той може да достигне дори небитието отвъд частиците.
Меропа имаше чувството, че не тя танцува, а Богът върти, изкривява и движи света покрай нея. Бялото седефено-перлено сияние на роклята блестеше необичайно силно, а различните квадрати на пода се размиваха в хипнотизираща спирала. А самата Морт бе залепена за върховната, Първата, Най силата, която си играеше с беззащитните й неврони и я вкарваше в такова опиянение, сякаш я пускаше да плува сред първичността на Вселената.
Отстрани Дантес и Меропа представляваха неописуема гледка. Богът, въплъщението на мъжеството, тъмнината и могъществото, комбинация между божествената белота и кървавата Смърт, събрал в себе си цялата земна история, попил енергията на милиардите души, които някога са плакали, мразели, били в еуфория и ярост, който можеше да къса нишките на съществуването само с едно мръдване на пръстите, в изискан валс с невинната, непорочна Меропа, невидяла нищо от света, крехка и чуплива като новородено славейче, с широко отворено, силно впечатляемо сърце, способно да побере цветовете на живота в пълната им яркост...

Описващите кръгове представляваха божествен еликсир, мана небесна, копринена прозрачна пелерина. Момичето беше хипнотизирано, не в реалния смисъл на думата, но се чувстваше на седмото небе, или в деветият кръг на подземията. Както и да е, беше нещо неописуемо и все още невярващо.
Музиката заглъхна и Дантес се поклони, държейки ръката на Меропа, както правят всички изискани джентълмени. Тези които го познават, много добре знаят, че той е едно себично, егоцентрично копеле, но също така е мъж, който знае какво иска. А когато иска нещо може да глези до безкрай. Забравил за останалите, той подхвана Морт под ръка и я поведе към огромните прозорци. Няколко от тях изчезнаха, като образуваха на тяхно място широка и просторна тераса. Двамата се изолираха на нея и се облегнаха на парапета. Некромансърката се загледа в ярката, толкова близка оранжева луна. Беше страхотна.
-Пиете ли, г-це Морт?
-Ами всъщност не.
-Тази вечер ще пиете.
Той протегна ръце и в дланите му се материализираха две чаши, пълни до половината с истински, първокачествен абсент. Себастиан й подаде едната и девойката несигурно го опита. Вкусът беше остър, замайващ главата, но някак сладникав.
-Покани ме дяволът, рогатият дявол на чашка абсент. Чували ли сте това преди?
Меропа поклати глава. Чувстваше се толкова странно в негово присъствие.
-Каже те ми, г-це Морт, какви по-точно са отношенията ви с Лушиъс? И не ме лъжете. Ще разбера ако ме лъжете.

Себастиан слушаше внимателно информацията, която малката му поднася на тепсия. Тя не знаеше, но за него бе изключително важно да знае колкото може повече за Пахт. Според него много по-рано трябваше да напусне сестра му и не само, но и да се присъедини към него. Лушиъс е първият ангел, първият съветник на великите четири и такъв екземпляр не е за изпускане. Ще е като да има двама Грегъри. Но некромансъра е прекалено своенравен и не веднъж му отказва. Все пак богът искаше Лушиъс да е в добро физическо състояние, защото знаеше, че някой ден, той ще му помогне да унищожи Елисандра.
-Да, той е доста странен понякога. Просто си е такъв, но повярвай ми, щом веднъж е показал някаква привързаност към теб, колкото и да отрича, значи е истина. Такъв си е Лу, потаен до мозъка на костите си. Не трябва да оставяш любовта си на произвола на съдбата. Трябва да се бориш за това, което искаш, на всяка цена.
Пъкленият план на бога бе изключително елементарен и в същото време неразгадаем до краен предел. Ако подхранва чувствата на това нелепо девойче, то ще направи всичко възможно да е с Лу. А ако това стане, кой знае, може и да намери кончината си от ръката на сестра му. А ако пък това станеше, Себастиан бе напълно сигурен, че Пахт няма да издържи и най-накрая ще се разбунтува. От там нататък всичко щеше да е от лесно, по-лесно. Той наистина е виртуоз на манипулациите.
-Моля!
Дантес подаде ръката си на Меропа и двамата се върнаха при останалите. Терасата се затвори след тях и огромните прозорци се върнаха на мястото си.
-Предлагам ви да пренощувате тук, тази нощ. Не приемам Не за отговор.
-О, ами..не съм сигурен, че това е добра идея. - промълви несигурно Геш. Искаше му се да се прибират у дома колкото може по-бързо.
-Глупости. Това е чудесна идея. Алфонс приготви западните покои за гостите ни.
-Вече е направено господарю.
-Прелестно. Тогава....
Богът целуна леко ръката на Меропа.
-..Надявам се да виждам повече от вас, г-же Морт.
Момичето се поклони почтително и Дантес я пусна.
-А сега ме извинете, но има някои неща, за които трябва да се погрижа. Грег, последвай ме.
Двамата излезнаха от балната зала, като оставиха приятелите и чичото на домакина сами.
-Видяхте ли, че нямаше нищо против?
Геш не отговори, но всичко това не му вдъхваше доверие. Не можеше да се отърве от чувството, че богът е намислил нещо.
-Хайде, нека ви покажа стаята ви.

/Мо, пиши в западните покой. Каквото си искаш/

Какъв е смисъла на баловете с маски? За една нощ да се преструваш на някой, който не си? Да не си себе си? Да се скриеш зад маска, която и другите да видят. Да не покажеш лицето си пред никой до един определен момент, когато всичките маски бъдат хвърлени на земята. Това ли беше истинския смисъл на тези мероприятия? Никога не можех да го разбера и не исках.
Моя свят е различен от вашия. Тук демоните са начело. Тук долу душите на мъртвите биват буквално съсипвани. Използват ги за гавра, за коледни играчки, за забавление. И ако си мислите, че не сте виждали демони, то тогава погледнете в огледалото, защото те живеят във вас. Те се хранят със страховете, гнева, болката ви. Но не мислете, че са толкова лоши. Толкова зли. Защото зад тази врата. Зад входа на  „Къщата на Пълнолунието „ се крие нещо много повече. Обикновено тази къща е празна. Тази бална зала е пълна с прах, столове и два грамофона, но сега вътре имаше живот. Сега един нов свят се криеше зад тези масивни порти. И още щом влезеш се усещаше тежката атмосфера.
Силната музика, смеха на присъстващите, дим беше обгърнал стаята, а в единия ъгъл можехме да видим от къде идва. Един ... върколак, заедно с един вампир пушеха като комини. И ако отместиш поглед наляво можеш да видиш как армия от свирепи амазонки ги заничаха. В средата на залата пък танцуваха паун и гарван. Може би трябваше да се натряскам отново, за да мога да виждам по-добре нещата. Или просто в по-интересен аспект.
И както си стоях така кротко свита в моята миша дупка усетих чужда ръка на гърба си. Веднага подскочих и замалко да изпищя, за жалост като видях кой е ме напуши на смях. Моята шайка беше зад мен и беше ... нещо твърде смешно.
-Вие да не сте тримата мускетари?
-Артос ...
- ... Портос ...
- ... и Арамис ...
-На вашите услуги - и всичките с последното си изречение се поклониха и се засмяха.
Вдигнах рамене и започнах да ги оглеждам. С всичките парцали по тях не можех да различа, кой, кой е, значи са се справили доста добре в задачата си.
-Е какво правите тук? Нали не сте решили да ме крадете?
Ама много ми се искаше да се измъкнем някак от това, за жалост нямаше да ми се усмихне късмета. И да те поклатиха отрицателно глава. Не се учудвам.
-Тогава?
-Искаме да пазим ...
- ... мишлето от ...
- ... лошите котки в залата.
Почнах да клатя глава все едно ги разбирах, но не беше така. Къде ги видяха тия лоши котки?
-Аха ... ясно ... добре ... тогава пазете мишката при онези самодиви ей там.
И с глава им посочих няколко момичета в бели нощници. Да си правят кефа с тях. После им помахах и тръгнах да си търся и аз някакво забавление сред тези същества. Та докато си се разхождах изведнъж се блъснах в нещо голямо, масивно и според това, че аз паднах, а не нещото можех да кажа, че беше и тежко. А първото ми впечатление като вдигнах погледа си нагоре беше ... розово. Твърде много розово. Още няколко сантиметра нагоре и замалко да не се разплача от смях. Мариана беше ... фламинго ... голямо, розово, тежко фламинго. Ей това ми дойде в повече. Явно просто иска да се скрие от мъжките погледи за вечерта.

Някой от вас ставал ли е свидетел на това как се забавляват демоните? И аз така си помислих. Тогава се настанете добре, захвърлете моралните ценности за малко, изведете родилките и децата от стаята и бъдете готови за следващите случки. Рядко можеше да се каже, че Себастиан имаше доброжеланието да организира подобно събитие. Не защото не искаше слугите му да се забавляват, а просто защото го мързеше. Сега обаче бе дал всичко от себе си да докара някаква атмосфера и още от влизането през вратата тялото ви щеше да е усети. По средата на балната зала висеше великолепен полюлей целият покрит в паяжини. По прозорците се спускаха красиви пурпурно червени завеси, а в единия ъгъл бе положена дълга маса цялата отрупана с най-различни изкушения. Тук чревоугодничеството не беше грях.
Някой от слугите на дявола бяха предрешени, като глашатай и стояха в различни краища на стаята , мирно, като войници. Целият пъкъл се бе събрал тук и бе готов да се забавлява адски. Само един човек в цялата тази навалица изглеждаше отегчен до безсъзнание и това беше Мортем. Не случайно бе избрала костюма на сладко мишле, за да остане незабелязана от останалите. Още от малка бе привикнала към подобен тип празненства и това сега не бе нещо ново.
Но някак си ако мислеше, че ще остане скрита от очите на останалите , жестоко се лъжеше. Все пак тя бе тяхната принцеса. Мариана предрешена като смешно фламинго се доближи до нея:
-Сладък костюм, малката.-усмихна се тя топло.
-Не бих могла да кажа същото за твоя..-едва сдържа смеха си Мортем-Но кажи ми...защо точно фламинго?
Мариана направи неловка гримаса:
-Ъъъх...загубих бас срещу баща ти. Сега една седмица трябва да го нося...
-Какъв беше баса?-заинтересува се девойката.
-Ами...абе има ли значение?
-Хм, вече има да. Кажи ми!
-Добре де, колко време ще издържите с Грегъри...Истината е, че аз ви давах малко повече време.
На Мо и стана малко неприятно, че останалите са наддавали за връзката им с Грег. Всички ли бяха забелязали, че е обречена освен нея? Не искаше да мисли за това, вместо да стои и да се депресира реши да си вземе чаша шампанско и да се скрие в някой ъгъл. Вместо това още преди да се е обърнала пред нея стоеше чаша с шампанско, а една ръка я държеше - тази на баща и:
-Къде си се запътила, мишленце?-попита той духовито.
-Има ли значение?
-Да, има защото искам един танц с дъщеря си. Първият танц е запазен за нас.
Мо завъртя очи, знаеше че няма как да се измъкне или упорства:
-Нали няма да си пак гол?
-Обещавам!- усмихна се мило Дантес, който по ирония на съдбата бе предрешен с бяла роба, крила и ореол.
Изглеждаше толкова нелепо, но предизвикваше някаква детинска усмивка в теб щом го видиш. Двамата изпиха съдържанието на чашите си на екс и се насочиха към дансинга. Оркестъра, да имаше такъв, подхвана нежен валс и двойката започна да се плъзга пи мраморния под. Мо нямаше как просто да стои и
да си трае, факта, че баща и е наддавал за връзката и:
-Вярно ли е, че си се гванал на бас с Мариана колко време ще издържим с Грег?
-Да!-отвърна съвсем спокойно той.-Не е ли забавно да я гледаш така? Струваше си...
-Но, ти си ми баща, трябва да ме подкрепяш...поне малко.
-Миличка, има много риба в морето. А и любовния ти живот...меко казано не ме засяга . Стига да не си лесбийка. -тук той сбръчи вежди.-Нали не си?
-Не, не съм!
Всички взеха пример от Дантес и Мортем и се наредиха по двойки около тях, като също запрепускаха в такт с музиката. Дори въпросния Грег не остана по-назад с една демонка под ръка. А каква красавица беше тя. С дълга кестенява коса, горе-долу като неговата на свят и тънка талия.Двамата се въртяха в нежни пируети и се шепнеха нещо на ухо. Толкова ли бързо я беше забравил? Е първия въпрос, който изниква в ума ви...но никой ме можеше да каже, защото никой не беше в главата му. Единствено той имаше правото да се меси в нашите...
И така както си препускаше вечерта и Мо сменяше различни партньори в танците, вратите на къщата се отвориха и през тях влезе млад мъж. Красиво момче с руса , къса коса и снажна фигура, зелени очи, като на котка и ловки движения , като на пантера.О, принцесата познаваше тази фигура доста добре, тризнаците също спобутаха, като го видяха:
-Видяхте ли кой влезе?-зашепна Морис.
-Хаха, ще стане весело..
-Старата любов ръжда не хващааа-изкиска се Норис.
Момчето се запъти към средата на дансинга където Мо танцуваше с някакъв демон, потупа я по рамото и когато тя се обърна ченето и щеше да падне. Пред нея стоеше едно от първите и гаджета Крис, който сега се усмихваше очарователно:
-Един танц?-попита той, протегнал ръка.

Да ви кажа ли как минаваше вечерта за мен? Ами ... да ви кажа .. повечето от вечерта ми се губи. Да напълно добре съм си. Не съм пила много. Само една чашка ударихме с татенцето, но просто духа ми витаеше някъде другаде. Тялото ми беше заучило повечето движения нужни за прости танци и всичко просто беше механично. Бях точно като кукла на конци. Сякаш някой друг ме управляваше и този някой се сменяше постоянно. Различните партньори значеха различни кукловоди. Дали беше стар, дали беше млад. Жена или мъж. Всички ми бяха просто еднакви.
Но в един момент докато танцувах с един от демоните нещо ме накара да потръпна. Студени тръпки минаха през гърба ми. Все едно нещо ... лошо идваше насам. Дори леко потреперих при което моя партньор в танците леко се притесни.
-Принцесо, добре ли сте?
-Да .. нищо ми няма.
Казах с усмивка на лицето. Той също ми се усмихна и продължихме да си се носим на крилете на музиката. И едва след няколко мига открих защо получих такава защитна реакция от моето тяло. Сега стоях пред най-големия си кошмар. Но и най-хубавия сън. Стоях и гледах русите коси, силните ръце. Знаех много добре кой е този пред мен, но не смеех да го погледна в очите. Преглъщах сухо и гледах протегнатата ръка към себе си. Дали да я приема? Не бях сигурна. Потърсих с очи някаква насока. Нещо, което да ми каже дали да приема ръката или не. Погледнах ту голямото фламинго, което ми кимаше. Ту мускетарите, които също ми кимнаха. Явно беше ясно какво трябва да направя.
Доста плахо приближих ръката си до неговата, когато точно да я докосна се отказах. За жалост твърде късно. Вече нямаше връщане назад.
Скоро се озовах пак на дансинга, но вместо отново да съм куклата, която е на конци се чувствах толкова неловко. Още с първото докосване усетих нещо наелектризиращо. Въздух не ми достигаше. Чувствах се буквално беззащитна и слаба в ръцете на този мъж. А и бях червена като домат. Дори вече започнах да се чудя какво да кажа, какво да направя. Докато накрая не казах най-тъпото нещо на света.
-От доста време не сме се виждали.
Направо убивах цялата магия на вечерта. Да бе, каква ти магия. По-скоро гавра.
-Вярно ... нещата са се променили. Чух че ти и ... Грегъри ... сещаш се.
И тук чувството на вина, че не можах да разпозная Силиус се повиши, та трябваше да скъсаме.
-Ам ... вярно ... Но явно е било забавление тук. Пет човека се бяха обзаложили.
-Всъщност ... май целия дворец го е направил. Е не му мисли. Ако не друго, нервите ще съсипят личицето на малкото мишле.
И тук вече ... прегрях. Ако бяхме в някоя анимация вече ме бройте как изхвърчам засрамена от стаята. Поне скоро песента свърши и реших да си дам почивка от няколко минути ... е може би няколко часа.
-Аз мисля да си поема въздух.
-Чудесно ... аз ще взема нещо за пиене и се чакаме на балкона.
Е това не го очаквах. Как забога се намерих в тази ситуация? Все пак излязох на балкона. Седнах на парапета и преметнах краката си, така че да висят навън. Вдигнах глава нагоре и си поех въздух. Боже какъв изморителен ден. Все едно всичките лоши неща се изсипват и накрая рекорда би появата на Крис. Но не мога да съм сигурна дали той е поредното лошо нещо или пък е надеждата сред този противен ден.

Като кажем балкон и то балкон на някоя по-официална сграда в която се провеждат престижни или не до там мероприятия, си представяме красива гледка свеж въздух...Не! Сега се пренасяме в дълбините на пъкъла, където звездите са само сън, природата мираж, а красотата изкривена. И въпреки всичко за кореняците имаше нещо опияняващо в тази гледка, в мириса на сяра...агонизиращите викове, Беше си чиста симфония, но прокълнатата душа познава различни измерения на красотата, такава каквато ние смъртните не можем и да си представим.
Мортем стоеше до парапета и се наслаждаваше на тази гледка.Сега мислите и се бяха разпръснали, като цветовете на глухарче и отказваха да се съберат. Пък и за какво и беше да го мисли толкова? Трябваше да започне да гледа малко по-егоистично на нещата. Струваше и се, че единствено тя се тревожи за различни неща, докато тези които я заобикалят изобщо нехаят за това какво се случва. Да, ето какво щеше да направи - да се отпусне и да прекара една приятна вечер. Не с тези ,които бяха вътре, а може би с Крис.
Искаше и се да не се е променил, да е същия позитивен чаровник, който срещна преди толкова години и я разсмиваше с шегите си. Глътка свеж въздух в иначе така напрегнатата обстановка.
И сякаш усетил мислите и той се появи зад нея:
-Променила си се...-каза блондина, докато се приближаваше с две кристални чаши с шампанско.
Мо се усмихна:
-Здравей и на теб! Какво те кара да мислиш така?
-Израснала си, вече не си във вихъра на купона както едно време...За разлика от това, баща ти си е все същия.
Девойката се разсмя:
-Да, той кара пети пубертет.Е, какво ще кажеш да вдигнем наздравица?
-За какво ще пием?
Тя се замисли за момент:
-За възрастните...
Чу се крехък звън, след което отпиха от пенливата течност. Мехурчетата на шампанското погъделичкаха гърдите на Мортем, което я накара да се отпусне и да се почувства по-добре:
-Къде се загуби толкова време?-попита.
-Какво да ти кажа...реших да видя малко свят. Живях, като илионец, като маг...опознах различни култури.
-Звучи интересно. Аз ще преподавам танци в Маджестик, някой път можеш да дойдеш да те науча на някоя друга стъпка.-намигна му красавицата.
Тя флиртуваше ли? Беше спорно да се каже. По-скоро си прекарваше приятно, отново се чувстваше желана, но не по онзи грозен и вулгарен начин. Сякаш се бе върнала години назад и отново бе тинейджър. когато проблемите опираха до там какво да облечеш или новото гадже с което си се сдобил. Бе толкова сладко. Истината е, че Крис я караше да се чувства отново като на 16 както се казва.
Да, но всичко хубаво в този живот си има край. На терасата излязоха Грег и неговата дама за вечерта , двамата се кискаха, като деца и изглеждаха весели. Погледите им се срещнаха, Мо не намери нищо по-различно в неговия освен познатата студенина, което малко я заболя.
Двойката застана точно до тях и Принцесата можеше да дочуе разговора им:
-Госпожице Дейвидсън, тази вечер изглеждате във вихъра си..
Жената се разсмя високо:
-Хах, мойто момче само внимавай този вихър да не те засмуче.
Грегъри отново хвърли поглед на Мо след, което отвърна:
-Сигурно е самоубийствена мисъл, ако кажа, че ми се иска.
Добре, това беше гнусно! Нима вече я беше забравил? Красавицата кипна, идеше и да хване тази парцелана и да измете целия ад с нея.Но щом всевиждащия искаше да играят така...негова воля. Щеше да се играе мръсно.Тя се приближи по-близко до Крис и го погледна в сините очи:
-Чудя се дали имат същия вкус...
-Кое?-отвърна малко объркано мъжа.
В този момент тя го хвана за тила и го придърпа към себе си, като му дари една страстна целувка. Грег не остана по назад , случващото се го караше да кипи отвътре но нямаше да се даде. Хвана придружителката си и двамата вплетоха устните си.
-Хохо, скъпи..целуваш се, като зажаднял. Малката принцеска сигурно доста те е държала на сухо..
При тези думи на тази мръхла, Мортем трябваше да стори нещо повече от една целувка. Тук вече бе замесена честта и достойнството и тя трябваше да ги защити.

/Свободно РП/

Казват, че боли най-много когато си наранен от най-близките, но истината е съвсем различна. Боли най-много когато си наранен пред очите на близките ти, а те .. просто стоят и наблюдават. Всъщност болката сама по себе си не е толкова страшна. Тя ни кара да ставаме силни. Да ставаме независими, да се научим да сме различни, по-добри от това, което бяхме. Всъщност .. знаех, че още ме обича, но просто беше наранен. Знаех, че това го направи напук на мен и въпреки, че трябва да съм му бясна ... не бях. Дори изобщо. Просто усещах болка. Много при това, а си мислех, че мога само да си представям, какво е чувството, но грешах.
Отделно от болката вината е съвсем различна. Тя може да бъде велик мотиватор. Заради вината повечето от нас живееха. Да се чувстваш виновен за чуждото нещастие. Да си виновен за лошия успех на другия. Всеки носи специфична вина в себе си за нещо, което са сторили. Тогава моята каква е? Аз  бях виновна сама и единствено пред себе си, че не успях да различа самозванеца от оригинала. Но дори да падна на колене и да моля да ми бъде простено никога няма да го направя, защото имах поне малко достойнство. Колко и нищожно да е то.
Още какво чувствах в този момент? Страх? Омраза? Гняв? Може би, но не към новата приятелка на моя любим, а към себе си. Да, мразех се до дъното на душата си. Че бях създадена с човешки чувства, че бях различна от другите, но и толкова еднаква с тях. Бях си бясна, че използвах Крис за собственото си отмъщение. И сега мислех да поправя тази малка грешка.
Обърнах се към Крис и се усмихнах възможно най-благо. Сложих ръката си на рамото му и си поех въздух, защото никога не ми беше лесно да призная нещо пред себе си.
-Съжалявам .. за това, че те използвах преди малко.
-А не се притеснявай .. беше интересно и ново.
Видях усмивката на лицето му, което ме накара да не се чувствам като толкова лош човек, а сега да разрешим и другия проблем, но не исках бившия да става свидетел на това зрелище.
-Били ме извинил, но ще може ли ..
-Да се оправиш с това сама?
-Да .. ако не е проблем.
И дори сведох виновно глава.
-Е искаше ми се да видя женски бой, но явно няма да ми се усмихне съдбата. Ще се видим след малко.
Изправих се от парапета и го изпратих до изхода, където завесих и затворих вратата. Обърнах се към двойката и погледнах първо Грегъри, а после и новата му приятелка. Не можех да не кажа, че не е красива. Дори твърде много. Аз като женско създание бях едва ли не привлечена от нея, та какво остава за него. Мда .. разбирах го.
-Извинете ме госпожице Дейвидсън , но ако имате нещо да ми казвате го направете в очите ми.
Жената леко се учуди на тона ми. А вие няма ли? Да ви обиждат, а отговора от вас да е толкова спокоен и сдържан. Просто ... рядко избухвам. Всъщност досега ми се е случвало само един път да го направя и то не заради себе си, а заради някой друг.
Но бързо се отърси от шока. Жената просто пусна Грег и се приближи до мен. Изпъчи се гордо и се погледна някак си с презрение в очите. Сякаш пък щеше да ме уплаши. Да .. вярвай си.
-Знаеш ли какво ми каза докато танцувахме?
-А искам ли да знам?
-Каза, че е било по-добре да не си се появявала.
Усмихнах се съвсем леко и само въздъхнах.
-Тогава най-добре да си вървя нали?
-Така ще е най-добре.
Усмивката ми още не падаше от лицето. Просто я гледах кротко и спокойно. Но вътрешно ви казвам, че за … сигурно двадесети път я убивах.
-Преди да си тръгна бих искала да кажа няколко думички на господин Грей. - той леко повдигна вежди, което ме накара да се усмихна. Внимателно развързах панделката на врата си и после откопчах няколко копчета, колкото да извадя един синджир, на който висеше ключ. Той със сигурност го знае много добре. Нали е от неговата къща.
-Бих искала да му го върна с посланието, че днес сутринта изгуби единственото създание, което наистина го беше грижа за него. Също бих искала да ми върне една много ценна вещ. Ще го чакам утре сутринта.
За кратък момент погледнах към ключа и започнах да усещам напиращите сълзи, гадното чувство в носа и гърлото ми, но си поех дълбоко въздух и успях да се сдържа. Отново се усмихнах и погледнах към госпожицата.
-И ако смея да кажа .. моля казвайте ми всичко, което имате лице в лице, а не зад гърба ми.
Докато си тръгвах поне успях да мина покрай Грей и му забих ключа в гърдите, а после се върнах на празненството. С поглед потърсих не Крис, а моите лакеи. Тройката се наливаше на "бара" както се казва и явно много се забавляваха. И познайте. Бяха хванали и нова жертва. Самия блондин сега явно се състезаваше. Отидох при тях и се подпрях на рамото на единия от тримата. В тези костюми трудно можех да ги разпозная.
-Ooo, Mo ... - каза този, на който се бях подпряла и сложи ръката си на косата ми. Разроши ме и приближи лицето си до моето. - Хайде да играем на една игра.?
-Какви ще са правилата?
-Ти само се съгласи, пък тях после ще ги мислим.
И понеже един не ми стигаше бях нападната и от блондина.
-Хайде Мо .. ще е забавно.
-Ех ... добре ... съгласна.
Вдигнах рамене, понеже явно нямаше бягане. Просто не можеш да откажеш на рус сладур, със зелени очи. Какво да се прави. Бях мекуваша, да.
Единия от мускетарите се приближи и ми побутна една кутийка, която лесно можеше да се познае, че има много малки .. нещо. Погледнах я и я отворих, а вътре заварих хапченца. Тия да не са решили да ме провалят тотално.
-Така това са за нервите. Мисля, че за известно време ще са ти нужни.
После ми подаде една чашка с нещо силно и се усмихна.
-Правилата са следните .. – и приближи устните си до ухото му. Започнах да ми шушне какво се изисква от мен, а аз с всяка дума ставах все по-червена и по-червена. Преглъщах тежко и някак си .. беше ми неудобно.
-Ама .. как така да направя това.
Погледнах този, който ми каза правилата с един мил поглед.
-Ем .. този който изгуби получава тази наградка. Ти се съгласи, няма отмитане. Знаеш, че казаната дума е хвърлен камък.
Въздъхнах и седнах сърдито на един от столовете докато гледах как протича играта. А ако някога сте гледали празненства от едно време то това ще ви се стори нещо подобно. Керван от уж сдържани демони облечени като вампири, принцове, върколаци и още какво ли не бяха тук и в момента гледахме надиграването им. Било то, че пиеха, танцуваха или дори се биеха. А нейде там … в един малък, тъмен ъгъл, виждах нещо, което караше всичките ми добри качества като покорство и сдържаност на моменти да си отиват, но щом се сещах за обидата от сутринта те отново се появяваха и ме дърпаха назад.
Можехте да видите всичко тук. Приятели и врагове да си разменят думите, защото днес, тази вечер всичко просто беше забравено.
-Хей дечко, защо си седнала тук съвсем самичка?
Погледнах към гласа, който явно говореше на мен. А това беше Мариана. Благодаря на бога, че е сменила костюма. И сега беше облякла нещо, което показваше повече плът. Тя се настани до мен и скръсти краката си.
-Ами .. съгласих се на някаква игра и сега се оказа, че аз давам наградите.
Мариана кимна няколко пъти и се засмя.
-Тогава и аз да участвам. Сигурно в кръга с напиването ще падна на първата чашка.
Засмях се и сложих главата си на рамото и. Бях малко уморена от целия този ден и сега имах нужда просто от секунда ей така. А тя усетила просто ме погали по главата. Честно, тази жена я намирах за моя майка повече от всичките псевдо мащехи, които съм имала.
И както се бяхме закротили се появи и уж победителя от играта. А защо не се учих, че това беше точно принц Чаровен, тоест Крис де. Той леко залиташе, но все пак дойде при нас и падна на колене пред мен. В погледа му се виждаше, че е пиян до козирката.
-Ооо .. ти да видиш. – изчурулика Мариана. – явно нашето изгубено момче ще получи наградка. А каква трябва да е тя?
Пак се изчервих и погледнах пияния, русокос демон в краката ми. Той явно сега се мъчеше да изтрезнее, което при нас си беше сравнително лесно, но все пак отнемаше време. И явно малко беше прекалил, защото хвана единия ми крак и започна да хапе където му сварят очите. Дръпнах се рязко, но не успях особено много.
-Добре де, добре .. ще го направя.
Измрънках и станах. Погледнах един от тризнаците и той с дяволита усмивка ми подаде една чашка, в която имаше .. чисто и просто мартини. Забих поглед в чашата. Въздъхнах и сложих ръката си на брадичката на Крис, колкото да го накарам да ме погледне. Приближих лицето си до неговото. Захапах маслинката с устни и го целунах. И последва едно доста .. особено усещане. Особено странно, когато той ми отвърна и замалко не паднах на земята заради него, но накрая на целувката се дръпнах и го накарах да изпие течността. А после пак си седнах на мястото червена като домат и крайно смутена. Хванах роклята си в скута и започнах нервно да стоя на мястото си.
-Друго ще ме карате ли да правя?

Ако си мислите, че това е един от типичните балове, за които всички сте чували, чели и гледали, то дълбоко се лъжете. Запомнете едно - това не е горния свят. Тамошните празненства и вечеринки се водят по определени стереотипи. Дори различни по култура един от друг, все пак се осланят на някаква последователност, правила и първоначално изградени норми и обичаи.
Тук обаче е долни свят. Светът където линии и граници се сливат, където ери и епохи се разминават пъргаво като водни кончета, където традиции от различни години и кътчета на света пърхат игриво с крила и прашат атмосферата с прашеца на разнообразието. Всичко е позволено, всичко е достъпно, няма стереотипи, няма ограничаващи стени, има само свобода на словото и действието. От типичните, старовремски танци, през нестандартни, карнавални костюми, до модерното надпиване и хващане на облози. Каквото ума ти роди, то може да се превърне в реалност.
Та и тук така. Демоните бяха прекалено независими и идепендантни същества, че сами да си поставят окови или да си увият примката. Още повече- те бяха самовлюбени, всеки един от тях, дори най-долния в стъпалото на йерархическата стълбица. Затова всеки от тях се бе пръснал на различни посоки, занимавайки се единствено със себе си и близкият му кръг, кой на терасата, кой на импровизирания бар, а Императорът стоеше от страни, седнал на отделен величествен трон и гледаше с любов и лека носталгия малкото си царство от придворни поданици, чийто съдби държеше в двете си ръце. Цялата зала се бе превърнала в разноцветна феерия от персонажи, смехове и въздишки, а по средата той. Колко достолепно и в реда на нещата само.
И макар че, смяташе да им даде пълна свобода на действие, нещо не успя да остане незабелязано за погледа му, а още по-малко за душата му. В цялата ситуация се появи една пречка, едно дразнение, което до преди малко не му правеше впечатление, докато не си позволи своеволието да си отвори устата. Там дойде и нейната грешка. Ако все още не сте се досетили за кого говоря, нека поясня - г-ца Дейвидсън, въпреки бляскава с огромна красота, също така бе прекалено педантична в собствената си особа и бе забравила за мястото си. Повлечена от възбудата, че е дама на най-знатния представител на техния род, напълно отписа от списъка си с позволено и не, на кого как да говори. С други думи, когато посмя да обиди Мортем, бащиният дълг се надигна в гърдите на Себастиан и той ядно присви вежди, наподобяващи извиващи се змии. Тогава не се намеси, за да види реакцията на дъщеря си, но тя не отговори на очакванията му и леко казано го разочарова. Богът въздъхна и заклати глава.
-Жалко...колко пъти съм й казвал, че достойнството не е важно, когато някой те конфронтира. В тези моменти забравяш за него и просто разкъсваш малката кучка.
Думите му заглъхнаха в глъчката идваща от останалите и никой не успя да го чуе, но нямаше и нужда. Те си бяха само за него. Думи, които щяха да доведат до нещо много по-голямо, до един фатален завършек за определен човек тук. Но за сега - търпение.....
Така или иначе, въпросната двойка се върна в помещението точно когато Мо бе целуната от едновремешната си любов. Може би е банално, но законите на Мърфи са ненадминати и вечни и никой е може да се бори с тях. Това, което не бе банално обаче, бе факта, че Всевиждащият не се ядоса, поне не и външно. Всъщност душата му кипна при гледката, но не посмя да го покаже. Единствено стисна силно длани в юмрук, забивайки ноктите в кожата си и изскърца със зъби. Тази реакция не остана скрита за придружителката му и още по-захласната по безумния си късмет, такъв прелестен и властен мъж да я забележи, го хвана за китката и го извърна към себе си.Обгради лицето му с шепи и го целуна. След като устните й се отделиха от неговите ги отвори повторно и достатъчно силно, така че всички да я чуят заяви:
-Не оставяй това да те притесни, скъпи. Не е нужно да хабиш времето и нервите си по някакво си разлигавено, пикливо дете.
Но дори сега, Хелските не направи нищо. Единствено обърнала главата си по посока на звука, седеше неподвижно на земята, с пуст поглед и с празно сърце гледаше към жената, демонстрираща такава власт, сякаш вече е господарка на пъклените покои. А всъщност, господарката бе тя, но някак си бе изгубила чувството си за борбеност. От мъка, от тъга, но най-вече от вина. Да, вината я притискаше до толкова, стискаше нервния й прешлен, че не смееше да направи нито едно движение, а само да понася обидите върху плещите си. Не същото се отнасяше за баща й обаче. Принцът на мрака не толерираше подобно държание и ни най-малко не търпеше някой да се прави на шеф в собствената му къща, още по-малко да командва дъщеря му. С бавно темпо, той се надигна от тапицирания стол и се изправи, като изпука вратът и кръстът си и изпуфтя от застояването. Придвижвайки се също толкова бавно и монотонно към дамата, всички погледи се приковаха в него, безмълвни и затихнали, очакващи най-лошото за нея. На никого не му пукаше, дори на Грей. Вече знаеше какво ще стане и не можеше да го спре. Богът застана пред красавицата, две глави по-висок и се усмихна плавно, сякаш изписвайки дъга, но някак престорено апокалиптично. Червените му ириси се обагриха в кърваво алено, дълбоки, като река от кръв, кръв гъста като най-стария съсирех. Когато го усети толкова близко до себе си, колената на жената омекнаха, едвам успя да се задържи на крака. Вълнението щеше да я задуши. Не знаеше да се радва ли или да се страхува от тази чест.
-Поклони се.....дете.... - изрече Дантес с гърлен, плътен и прав като току що построена магистрала глас.
Демонката бе като хипнотизирана. Аурата, която безсмъртния, вдъхнал й живот доминант излъчваше бе смазваща и бушуваща в същото време. Тя склони глава надолу, положи единият крак зад другия, хвана с пръсти плаща на роклята си и направи бавен и почтителен клик.
-Да, господарю.....
Белокосият протегна ръка и погали плътно главата й, като впи пръсти в косата й. Стисна я здраво, не обърна внимание на лекия стон, който жената избълва. В следващият миг, Грегъри извърна своята на страни, за да не гледа, а Себастиан вдигна рязко, с невиждана сила длан и главата й остана в нея. Тялото безжизнено се строполи на изрядно почистения под, а от врата й висяха няколко жили, нерви и част от гръбначния стълб. Капки кръв капеха до мъртвият й труп и се сливаха с нарастващата червена локва. Всички бяха замрели. Никой не смееше да каже нито дума.
-Никой не нагрубява дъщеря ми!
След това се обърна към съветника си и се усмихна някак злокобно.
-Без това не беше твой вкус.
Грегъри само кимна, имаше ли друг избор? Реално гледката и случилото се изобщо не го трогна, нито за миг. Дантес се наведе повторно и грабна със свободната си ръка това, което бе останало от г-ца Дейвидсън. Нарами го на рамо и тръгна право към терасата. Подминавайки Мортем се спря за миг до нея и без да я поглежда заповяда:
-Ела с мен!
Момичето се изправи и тръгна машинално. Дали се радваше, че онази си получи заслуженото или я хвана съжалението не знам, но нещата бяха такива каквито са, нищо не можеше да се направи, вече бе в миналото. Появили се на балкона, белокосия погледна надолу, хвърли трупа през перваза и й посочи поляната. Принцесата се надвеси и чу как баща й изсвирва на някого или нещо. От далечината се доловиха бегли стъпчици, а съвсем скоро в сумрака се открои фигурата на Диабло, дотичвайки като истински покорен питомец. Стигнал до трупа, той го подуши, близна от кръвта и почна да го ръфа. Отвратителна гледка за тези със слаби нерви, но не и за тях. Богът провеси главата над животното, свирна му още няколко пъти, така че да привлече вниманието му, заигра се и накрая я пусна да глозга и нея.
-Харесвам това куче. Умно е! Яде сурово месо.
-Не мислиш ли, че малко прекали?
-Не! Защо, ти мислиш ли?
-Може би.
-След като не поемаш нещата в свои ръце, аз ще ти пазя името и ще ти оправям кашите. Не ми се занимава с нискокласни глупаци, нито ми е работа да те защитавам, но явно сама не можеш.
Мортем не отговори. Знаеше, че е прав, знаеше, че трябва да направи нещо, но вътре в нея, нещо я възпря и до някъде я бе яд на себе си.
-И все пак не можеш да отречеш, че ти хареса. - подсмихна се Дантес доволен от развоя на ситуацията.
Да, определено този бал имаше от всичко по много.

Сред този целия цирк, който се разигра тук вече бях останала без сили. Виеше ми се свят. Чувствах се буквално изцедена. Не си усещах краката, а когато за много кратък момент успявах то то беше, за да почувствам тъпа болка в задната част на бедрата. Беше ми толкова зле, толкова гузно, толкова … виновно. Дали пак съвестта ми не ме разяждаше отвътре? Дали пак не иска да се бием една, срещу друга, за да ме върне в правия път, за да мога после пак да кривна и отново, и отново докато не ми писне от този кръговрат, и не реша да си тегля ножа.
В началото незрелите нападки от страна на дамата на моя възлюбен не ми правиха особено впечатление. Даже никакво, но когато зачестяха, и бяха примесени с на още един двама ме подразниха. За момент забравих, че ми беше зле и бях готова да стана на бой, но после видях поредната целувка на нея и Грег и паднах духом. Всичката ми увереност си отиде, беше изпепелена, затрита, унищожена. Изхвърлена като ненужен парцал на боклука. И което е по-лошо. Всичко, което някога съм изпитала с него се превъртя в главата ми и видях, че има и хубави моменти, но .. повече сме били зле, отколкото добре. Колко съм била глупава просто. Той виждаше всичко, всяко мое действие. Можеше да спре Картър, можеше да спре Силиус, но явно .. просто не си е струвало.
Но не можех да живея в миналото. Защото това, което последва след поредната нападка беше малко учудващо. Не този, който очаквах скочи, за да ме защити, а последния .. самия бог. Случката не ме трогна изобщо. Не изпитах нищо, нищичко. Това, което ми беше привлякло вниманието беше самия начин, по-който беше извършена смъртта на тази жена. Някак си ту беше плашещо, ту те привличаше, да не откъсват очи. Същото беше и когато колеше наред мъчениците от тавана си на онази музика, за фон. И тогава, и сега бях просто привлечена от начина по-който я уби. Не от самото действие.
След като приключи с това така .. нормално действие бога каза нещо на Грег, което не чух, но и не ме интересуваше, а после ми заповяда да го последвам. Аз само кимнах и тръгнах послушно след него, а зад нас всичко започна както преди. Сякаш никой не умря, сякаш всичко си е просто прекрасно. Даже да не кажа, че сега хората се забавляваха повече. Дори май чух някой да иска да се намаже с кръвта по пода. Преди обаче съвсем да се затрия на балкона хвърлих един бегъл поглед към Всевиждащия и видях неговия към мен. Вдигнах леко рамене и го погледнах едно извинително, от което той само се подсмихна. Явно схвана, че му се извинявам от името на бога. Просто когато бях по-малка така си общувахме от време на време. Беше хубаво, че не го е забравил.
Там на балкона си разменихме няколко думи със Себастиян и накрая просто се загледах в кученцето ми, което се оказа точно такова, което името му го описва. Та то ядеше без да се свиди сурово месо. Ужас. И сигурно ако сега се опитам да му го взема ще ме захапе. Ще си остана без ръка и какво после ще правя.. Е няма да опитвам да му взема тялото на госпожицата. Да си я яде колкото иска.
-И все пак не можеш да отречеш, че ти хареса.
-Ами не ми хареса.
Измрънках и се загледах в тялото. Главно кръвта. Тя падаше ли падаше в земята, която на свой ред я попиваше като кърпа и оставаше само червено петно. За кратък момент пръстите на ръката ми се размърдаха и магията ми се спусна към тялото. Обградиха го и го преместиха някъде, където нямаше да ми смажат домашния любимец, ако някой реши да скача през прозореца.
-Никога не те е бивало да лъжеш.
Заяви бога и се приближи до мен. Подпря се на рамото ми и приближи лицето си близко до моето.
-Не е вярно. А и не знаеш ли десетте божии заповеди? Особено онази .. как беше за лъжите?
Направих физиономия, че мисля, но накрая просто я изтърсих.
-Не свидетелствувай лъжливо против ближния си.
-Ооо тя била не само умна, но и праведна.
-Но разбира се.
Той се усмихна и се придърпах към себе си. И преди да сте си помислили нещо. Цялата работа, е че човека иска да се подпира на нещо. А аз бях идеална за тази цел. Та той е само с четири глави над мен. Направо съм му като масичка.
-И си остава факта, че не лъжеш много добре. Издаваш се твърде лесно.
-Как по-точно се издавам?
-Ами .. когато лъжеш очите ти се променят. И леко трепкат.
-Та кой нормален би го видял това?
-Е сега .. аз не съм ли нормален?
-Ти най-малко си нормален от всички тук.
И двамата се засмяхме и накрая просто се отпуснах както си бяхме така. Пак усетих, че ми става зле и затова седнах на земята. Изобщо не ми пукаше дали ще ме видят или не. Все едно ми беше.
-Стани, че ще настинеш.
Странно беше, да се прави на загрижен баща, защото досега го е правил, но не и така.
-Дай ми секунда. Зле ми е.
И без да ми дава секунда бога ме вдигна на ръце и ме сложи на парапета пред себе си, а аз само въздъхнах. Добре .. неговата да е. Няма да седя на земята.

След около десет минути докато си седяхме ей така най-накрая проговорих. Вече ми беше по-добре и затова можехме да си продължим разговора.
-Аз … ти … благодаря, че ме защити.
-Както казах след като не поемаш нещата в свои ръце, аз ще ти пазя името и ще ти оправям кашите. А и ако аз не те защитя, то кой ще го направи?
Усмихнах се и повдигнах ръце, така че да го прегърна. Освен в знак на благодарност просто исках .. да го направя, за да се почувствам поне малко сигурна. А не крия от никой, само с този човек съм се чувстваха в безопасност.
-Има ли още нещо, което си забелязал освен, че не мога да лъжа?
Бога не отговори веднага, явно наистина се замисли.
-Сменяш косата си според настроението.
Подсмихнах се и го пуснах. Може пък да се окаже, че е наблюдателен. Кой да предположи. Досега си мислих, че е твърде зает с други неща, че да ми обръща внимание, но явно и аз имам заделено местенце в неговия свят.
-Хей сега да не се влюбиш в мен.
Побърза да се избазика с мен, което си беше точно на място.
-Да бе .. ти да не се побърка. Без да се обиждаш, не си мой тип.
И последва, и от него смях. Беше приятно да си прекарваме така времето. За жалост вътре имаше купон, а домакина го нямаше. Дори аз се чувствах като гост, не .. чувствах се излишна там.
-Ам .. май е по-добре да се връщаш вътре .. ще се зачудят защо се бавиш. Не искам да взимаш душата на купона.

-Душата на купона? Ха, то един купон само. По мое време какви неща се правиха. Вие младите не знаете как да се забавлявате. Скучно е.
И наистина, едно време, при първите от този род нещата стояха много по-различно. Тогава подобно излятие на пиянство и едно едничко убийство на фона на всичко останало, е приемаше като детска вечеринка. Тогава, демоните не бяха просто дяволи, бяха цели властелини на мрака, смъртта и разрухата. Златни времена на подземното царство. Събиранията се чуваха чак горе, земята кънтеше под краката на нищо неподозиращите хорица, а нощните кучета излизаха при пълнолуние да приветстват своите господари както подобава. В тези времена купона бе величие, оргия и кръвопролитие от най-висша класа, поднесени с финес. От тях са останали само няколко, като Грегъри, но дори той днес не бе във вихъра си, прекалено зает да мисли за странични неща.
-Влизаме...поне нахранихме кучето.
Озовавайки се в залата, всички притихнаха, до сега шушукайки си за случилото се, но това продължи едва миг. всички знаеха нравът на Себастиан и това не трябваше да ги учудва. Дори самият потърпевш, ако можем да го наречем така, сякаш не бе заинтересован, че се е озовал без дама. Без това не беше нищо особено. Не притежаваше друго освен външна, изкуствена красота. Никакъв чар, дори капка, нито интелигентна, нито забавна или мистериозна. Нямаше за какво да се захване, освен за студената й, кокалеста ръка, а това изобщо не бе достатъчно, че загубата й да го трогне. От една страна дори бе благодарен на богът си, че го е отървал от поредната по погрешка създадена демонка, която си забравя мястото. А мястото за Грей бе от голямо значение, независимо в какви отношения е със себеподобните си. Никога не си позволяваше да се държи непочтително с по-висшестоящите на публично място, особено ако това ще орони изграденият им авторитет.
Но всички познаваме Мортем. Заслужено или не, тя се чувстваше виновна за развоя на събитията, а любопитната й, все още детска душа, не можеше да стои мирна. Точно затова, тя се откъсна от баща си и се приближи до съветника, леко свела глава, сякаш искаше да изкупи вината.
-Съжалявам....за госпожицата... - почна неуверено тя, но нямаше възможност да продължи.
-Не го мисли!
И съвсем неочаквано за самата нея, мъжът протегна ръката си към нея, в очакване тя да я поеме.
-Така или иначе останах без партньор. Поне ти танцувай с мен.
Нужно ли е да казвам какво премина през сърцето на принцесата? Изненадата бе толкова огромна, но дори тя не можеше да се сравни с екстазът и бушуващата вълна от електричество, която премина през цялото й тяло, в момента, в който неусетно дори за нея, тя постави дланта си в неговата, а другата му обви талията й. Сладостните тръпки и страх заиграха по трупът й, жегвайки и най-малките неоткриваеми с просто око места. Дъхът й секна, не стигаше дори да произнесе един единствен стон. Сякаш всичко, което бе таяла в себе си през последните дни, изби на повърхността с опустошителна сила, цялата любов, целият копнеж се възвърнаха дори повече от преди. За миг, само за миг забрави за проблемите, за омразата, за разочарованието и болката, които си причиниха един на друг. Те изчезнаха някъде във водовъртежа на пируети и премерени поклони. Лицата им статични, почти каменни, но вътрешно, о вътрешно гореше пожар, по-мощен от този, който я бе създал. Като че ли още малко и щеше да достигне до нирвана, до онзи смисъл, който всеки човек, смъртен или не търси. Завъртанията, стъпките и елегантните чупки описваха всичко скрито, всичко подсъзнателно и видно. Не говореха, но защо ли им бяха думи, като чрез кожата си описваха това, което искаха да пренебрегнат, просто защото болеше прекалено много. Сладката болка от предателството, но неспирната обич, от която не можеш да се откъснеш, защото си свързан с нея, а тя свързва теб с него, както преди, така и сега, така и за винаги. Можеха ли да се заблудят? Че някога ще могат да бъдат разделени, като съдбата и обстоятелствата винаги ги връщаше един към друг? Каквото и да правеха, каквото и да преживяваха, винаги се намираха в обятията си, като любовници, като брат и сестра или като приятели, но винаги там, винаги заедно, напук на всичко, напук на целият този свят, който искаше да ги раздели.
Седнал на тронът си, богът наблюдаваше тази за него красива гледка и току, едва забелязано се усмихваше, без грам ирония. Беше повече от доволен.
-Значи това е бил планът ви още в самото начало!
Женският глас го откъсна от летаргията му за момент, но усмивката така и не стихна.
-Само една жена би разбрала.
Мариана проследи двамата влюбени и очите й светнаха от щастие. Господарят й наистина беше хитър, знаеше как да манипулира хората и го правеше толкова изкусно, че вместо да му се сърдиш просто му се възхищаваш и завиждаш на таланта му. Щом успя да събере дори и бегло тези двамата, които не знаеха даже как да се погледнат, то тогава всичко бе възможно. А те продължаваха мълчаливо да се любуват един на друг, напълно изолирани от заобикалящото ги пространство.

/Тери, опиши танца, ако искаш вкарай някакъв разговор, а у, но не го прекъсвай./

/ Ами ... не е това, което иска, но не спрях танца. Пък и показах една нова страна на героя си. /

Не знаех защо, но когато хванах ръката на Грегъри изпитах нещо различно от всичко, което бях изпитвала до сега. Сякаш хиляди стрели се забиваха в ръката ми и едновременно с това изпитвах страх от това да не ме нарани, чисто физически. Да не ме тръшне на земята, както когато бяхме в къщата му. И смешно може да прозвучи, но тогава се сетих за една песен. В която се пее, за една лека жена, която обикаляла нощта за пари, но един ден един мъж се влюбил в нея и после .. е .. както и да е.
Оставаше си страха от това да не ми направи нещо. Просто след като се случи онова нещо бях изгубила всякаква борбеност и воля. Вече не вярвах, че има нещо хубаво на този свят. Може би бях малко крайна, но просто съм си такава.

Първите нотки на този валс. Съвсем плавно се поклоних, докато държах ръката му. Не смеех да не погледна в очите. Просто не смеех. И след това усетих ръката му около кръста си. Направихме две крачки назад, а след това една настрани. Не можех да слушах музиката и да следя дали изобщо спазваме такта, защото просто чувах своя пулс в очите си. А той препускаше бясно като конете. Кънтеше в ушите ми. Удряше се в гърдите ми. И не можех да направя нищо по-въпроса да го спра. Да го успокоя.
Отделно исках да не танцувам, но не можех да се дръпна назад. Нещо не ми позволяваше, сякаш някаква сила ме държеше на краката ми и искаше това да се случва.
Освен страха и желанието за бягство изпитвах и огромна радост. Да съм отново в прегръдките на своя любил, да усещам топлината му. След поредното завъртана този път се озовах малко по-близко до него от преди. И дори го погледнах в очите. Ох тези различни очи, казват, че такива хора имат две души. За всяко око, но при Грег това е нещото, което го различаваше и изведнъж, без да го очаквам той хвана ръцете ми и ги сложи около врата си. После започна да шушне.
-Най-накрая ме погледна. – каза той тихичко и се усмихна. – Отбягваш погледа ми цяла вечер, също и в залата.
-Не исках да ви притеснявам.
-А вече почна да ми говориш и на „Вие”. Защо?
-Защото така е прието. Вие сте дясната ръка на нашия бог и негов съветник, а аз съм само пионка в тази игра.
-Игра?
-Това е живота ни. Просто една игра на по-висшите. Ако Императора ви заповяда ще убиете невинен, ако ви каже ще ме хвърлите в огнената река. Ще изпълните всяка една заповед. Затова и вие, и аз сме пионки. Просто кукли.
Съвсем внимателно стиснах захвата си около врата му и скрих главата си в свивката на шията му.
-Но предвид всичко се радвам, че участвам. Защото заради вас успях да изпитам толкова много и ще продължавам да изпитвам. И заради това между нас разбрах, какво искам да постигна в живота си.
-Ще ми споделиш ли? – попита той с внимателен тон в гласа и някак си .. загрижено.
-Бих искала да защитавам приятелите си. Тризнаците, Мариана, Таня, Корнелиус, Лушиъс, теб .. искам само да ви виждам щастливи дори и това да значи моето собствено нещастие.
Странно, но наистина го исках. Може би беше егоистично, но не ми пукаше. Стига те да са добре, всичко за мен щеше да е перфектно.

Един съвършен миг, миг в който времето няма власт, а само две очи. А те казват толкова много, думите са стъкленици, които и при най-малкия звук се натрошават и се забиват право в сърцето..и то започва да кърви. А кървящото сърце не може да се излекува и с най-благите думи. Неговата болка е готова да спре дори само с един танц, едно докосване или поглед. А тези две сърца в тази зала бяха толкова наранени, дали от външните обстоятелства или един от друг нямаше значение, важното бе, че цяра на болката им зависеше от това да са едно до друго.

Забравили всякаква кавга и отдадени на момента да се усещат, сега в този противен и несправедлив свят те бяха снопче светлина, непорочна и недокосната от слузестите ръце на фалша и егоизма. Грегъри докато се взираше в големите очи на Мо, съзираше истината, разбираше колко е сгрешил и колко глупав е бил за където не я изслушал. Че как можеше да се откаже от любовта на живота си, да я захвърли и заклеми завинаги? Сърцето е по-упорито от разума, единствения егоистичен орган в нашето несъвършено тяло..то винаги ще отстоява желанията си и и ако не го послушаш ще прати съвестта да те преследва до края на дните ти.
Нямаше музика, нямаше, хора, нямаше пространство, а само те. Красиво нали?

Казват, че добрия край винаги тържествува, вероятно една от поредните глупости на някой болен ум или отчаян романтик. От онези, които вярват в съдбата и сродните души. Що за глупости! Няма такива магии, има само две половини, които бродят из този свят, разминават се, крият се и когато се намерят нещата някак си стават по-хубави...Но чакайте малко, май съвсем започнах да приличам на онези откачени романтици, които пропагандират щастливия край. Забравете за него, забравете и за всичките мили и сладки неща, които наговорих и нека се върнем към историята.

Грег искаше да направи нещо, но не искаше да я целува, нито да я прегръща или да и шепти мили слова - струваше му се прекалено малко. А той искаше нещо с което да изкупи греховете си към нея и да и покаже, че тя е единствена. Ами да!
-Изчакай за секунда.-прошепна той в ухото и и се насочи към оркестъра, като започна да шушука нещо на някакъв едър господин с контрабас, той кимна и мелодията съвсем се промени. Стана нежна, гальовна и лека, като пеперуда.
Мъжът застана отново пред Мортем и се усмихна с една от онези свой загадъчни усмивки:
-Какви ги вършиш?-попита красавицата почти през смях.
Без да и отговаря, то приклекна, като се подпря на коляното си, обикновено хората правят така когато предлагат брак, това се канеше да направи и той. Бръкна в джоба ма костюма си и извади малка кутийка:
-Знам, че помежду ни има много неизяснени неща. Също така знам че се държах, като пълен глупак. Нямам представа какво върша в момента, просто ми се вижда най-правилното нещо, което мога да сторя...
Всички присъстващи бяха спрели своя ход и наблюдаваха с интерес, а Себастиан бе подпрял глава на трона си и замислено потупваше слепоочието си. Дали кроеше план за убииството на младия мъж или пък репетираше думите с които щеше да им даде благословията си, не се знаеше.
-...Просто знам, че наистина те обичам и не искам да прекарвам нито миг от вечността без теб.

Принцесата мълчеше, всичко това и идваше, като гръм от ясно небе и определено не знаеше как да постъпи или най-малкото да отговори:
-Кажи да, кажи да!-приприпка до нея Мариана и съскаше в ухото и.
-Аз пък мисля, че заслужава нещо по-добро...-чуваха се гласове измежду тълпата.
-Що бе, нека се вземат младите...
Хората пристъпваха от крак на крак от нетърпение, искаха вече да знаят дали ще се вдига сватба, шушуканията им прераснаха в подвиквания, а това разконцентрираше Мо:
-Тишинааа!-чу се и плътния глас на Дантес.- Нека разберем какво ще отвърне милата ми щерка.
Едни очи наблюдаваха ставащото с особен интерес, те се криха в ъглите през цялата нощ и дебнеха удобния момент за изява. Като змии се приплъзваха между хората и пъклените планове зад тези два червени ириса оставаха загадка за останалите. Но сега, в този миг те видяха идеалната възможност за проява:
-Аз...аз...-започна най-накрая девойката.

Още не могла да довърши отговора си, бързи стъпки се чуха иззад нея, миг на суета и тъмнина. Но не като тази която цареше в царството, а от онази вечната.Но ето как изглеждаше разигралата се ситуация за останалите хора - Силиус стоеше между две дами, след което дори не изчака отговора на Мортем ами се засили към нея, сграбчи я за рамото  с едната си ръка, а другата му прониза крехкия и гръден кош, а като я извади измежду пръстите му се виждаше още туптящото сърце на един загасващ живот. Органът сякаш се бореше да си поеме въздух и мяташе малкото си телце неистово, но ето, че след секунда се отказа и замря като бяла лястовица насред пустиня.
Настана суматоха, всички пищяха, Грег се спусна към окървавения труп на любимата си и започна да я друса:
-Мо, Мо...събуди се! Моля те събуди се, не си отивай! НЯКОЙ ДА ГО ХВАНЕ!
Но докато Себастиан реагира, демонът се телепортира някъде където едва ли щяха да го открият още дълго време. Тризнаците,Мариана и малкото близки на принцесата наобиколиха тялото и и всеки изразяваше мъката си по различен начин..но почти при всички бе тихо...толкова тихо, че човек щеше да си помисли, че тя е просто заспала и не искат да я събудят.
Грегъри стискаше тялото и а виковете му отекваха в тавана, Дантес дори не посмя да приближи ами остана в един ъгъл с гръб към останалите. Очите го боляха, пареха и се гърчеха сякаш на клада, когато изведнъж от тях не се посипа сребърен дъжд, такъв какъвто не бе милвал лицето му...никога.
Е, казах ли ви за щастливия край? Сега вярвате ли ми? Щастието отдавна го няма дами и господа, останала ни е само илюзията за него...но някой ден може и да се завърне, знае ли се...