Източните покои

Те са единствените с тераса, макар и малка. Гледката е естествено на изток, от където изгряват слънцето и луната. Самата стая е с три единични легла, два гардероба, маса и три стола. Застлана е с килими. Банята е голяма, няма вана.

Момчетата стигнаха сравнително бързо до покоите, в които трябваше да се настанят. Къщата на Пълнолунието, както я наричаха всички, не се намираше много далеч и им отне може би петнадесетина минути шляене, след което се озоваха право пред нея.
През целият път, нито един от двамата не успя да проговори. Всеки дълбаеше в собствените си мисли и търсеше път към това, което научиха съвсем скоро.
Между тях бе настъпила гробна тишина, която никой не искаше да разкъса в този момент. Дори приказната къща, за която се носеха легенди из тъмните градове не можеше да ги накара да се разведрят в този момент.
Преминавайки към източните покои, където щяха да се настанят, момчетата преминаха и близо до стълбите, водещи към таванското помещение.
Отгоре се разнесе шум, който привлече вниманието на гладиатора. Той подскочи в страни и уплашено се хвана за сърцето, сякаш току щеше да се стовари нещо върху него.
Дани се извърна и го изгледа странно.

- Какво правиш? - запита в недоумение той.
- Пфф... изкарах си акъла!
Некромансъра махна с ръка през смях и продължи надолу по коридора, стигайки право до покоите, които щяха да бъдат техният дом за тази вечер. Ръката му докосна дръжкатаи с лек натиск, вратата се отвори. Противно на очакванията, стаята не бе заключена. А и както си мислеше Пазителя, в нея нямаше особено голям избор от мебели или глезотии, които можеха да разсеят вечерта им.
Щом влязоха вътре, момчетата огледаха стаята. Мизерният вид на трите легла и застарелите мебели не им се нравеше никак, но нямаха особено голям избор в този момент.
Дрейк се запъти към единият гардероб и открехна вратите му. За щастие, вътре имаше чисти чаршафи и завивки, които можеха да използват. Той ги извади и ги хвърли върху едно от леглата, като много скоро започна да го оправя.
Иззад него се чу гласът на некромансъра.
- Какво правиш?
Дрейк извърна глава назад и прекъсна малкото си занимание.
- Мисля да лягам. Проблем ли ти е?
- Да не би да се измори?
- Не. Просто...
- Мислиш за нея, нали? - прекъсна го некромансъра.
Дрейк сведе погледа си за миг, а после пак насочи вниманието към приятеля си. Едно леко кимване бе достатъчно като отговор.
- Не го мисли толкова. Знаеш, че тя ще се справи.
Ковача замълча. Оправи леглото си, свали връхните си дрехи и се запъти право към банята. Преди да влезе в нея, се обърна към Дани, който тъкмо се бе запътил към терасата.
- Точно това е проблема, приятелю....
Думите му отекнаха в ушите на некромансъра. Щом ги чу, той извърна глава и продължи напред. Остави дружката си да си хвърли един бърз душ, преди да се настанят по леглата. За самият себе си, той предпочете да излезе на терасата за да подиша от чистият въздух (ако можеше да се нарече така) на подземията.
Щом стъпи на малката тераса, пред очите му се появи луната в цялата си прелест. От тук се виждаше като огромно кълбо, което покриваше доста голяма част от небето. Зрителна измама или не, заради положението в което се намираха, това небесно кълбо изглеждаше повече от прекрасно. Дани харесваше да се взира в нея. А когато го правеше, сякаш и разказваше собствените си спомени, без дори да обелва дума. Така, просто с мисли и изпращаше това, което искаше да и каже. А след време, когато я погледнеше пак, се сещаше за онези мигове, за които си е говорел с нея.
Така направи и сега. Застана до парапета, прехвърли двата си крака от другия му край и се настани право върху него. Впери погледа си в луната и остана така може би петнадесетина минути в които почти не помръдна. Обичаше да го прави. Успокояваше го...

Тук луната бе в своя епицентър. Като огледално отражение на горния свят тя бе по-голяма от където и да е другаде. Как един некромансър да не се загледа в орбитата й и да потъне в нея. Спомняте ли си моментите, когато Дориан го правеше, а Дрейк й се чудеше. Тогава той не разбираше. Но Дани, той разбира. Нощните създания винаги биха разбрали магнетичната сила на месечината. Караше ги да се чувстват различно, специално, тайнствено. Все едно отключваше всички скрити приумици на съзнанието ти, всяка скрита мечта, дързост, жестокост, емоция. Всичко.
Така, двамата се разделиха всеки отдаден на собствения си начин за отмора. Но спокойствието не ги навестяваше. Колкото и да се стараеха, дали загледани в небето, или отмиващи мръсотията от тялото си, никой от тях не се чувстваше на място. Притеснението се загнездваше в сърцата им и въпреки, че се стараеха да го прикриват, поради общата причина, че са мъже, усещаха буцата заседнала в гърлото им. Тя като нищо можеше да ги задави в собствените им вътрешни сокове и само смелостта им ги спасяваше. Нямаха търпение да легнат, да заспят, а на другата сутрин да се махнат от тук възможно най-бързо. Имаше нещо гнило. Разнасяше се из въздуха. Като пикоч, който усещаш на метри от теб. Слабо е, но все пак е там и ако се доближиш достатъчно ще повърнеш.
Това, което извади Пазителя от трансът му, бе умерено, но продължително тропане по външната страна на вратата. Красавецът се сепна и скочи от парапета. Премина бавно покоите и се спря пред портата. Улови бравата, но не побърза да я завърти. Не беше сигурен дали трябва. Енергията, която долавяше от вън бе слаба, нежна и не заплашителна и все пак....
Поредно потропване, точно когато Дрейк излезе от банята, увил кръста и краката си с дълга до прасците кърпа.
-Кой е?
-Не знам.
-Сигурно трябва да отворим.
-Ще се наложи.
Сивоокия мъж завъртя дръжката и вратата се открехна със скърцането на несмазани панти и сухо дърво. Пред тях се появи жена, демон, робиня, която някои от нашите играчи вече са срещали преди. Зелените й очи гледаха кротко двамата гости, а тъмно кафявите кичури се спускаха по голият й гръб. Роклята й бе с изрязано деколте, което приключваше с връзки на врата. Красива и нежна както винаги.
-Мога ли да ви помогна?
-Добър вечер, господа. Казвам се Мариана. Господаря Дантес ме изпраща.
Красавицата влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Застана в средата, оставяйки мъжете да се чудят за причината на посещението й.
-За какво по-точно ви изпраща богът? - попита ковачът, на който му бе писнало от недомлъвки.
Брюнетката едва забележимо се усмихна и вдигна ръка. Двамата се настървиха готови за атака, но вместо това тя достигна връзките си и ги развърза. В следващия момент, ефирното облекло се свлече по изваяното й тяло и падна на пода, оставяйки я напълно гола, както майка я е родила.
-За ваше забавление, разбира се. Приемете го като подарък от него за вас.
Мъжете( да те са мъже, не момчета ) я наблюдаваха безмълвно. Вярно, че се славеше с нескрита красота, но....
-Вижте....
Мариана прилепи показалец пред устните си.
-Шшшштттт....не е нужно да говорите.
Тръгна към тях с тихи стъпки и застана точно пред телата им. Погали лицето на Дани, а Дрейк дари с една милувка с пръсти по голият торс.
-Можете да правите с мен каквото си поискате. Ще изпълня всяко едно ваше желание. Всяка фантазия....
Гласът й бе омаен, сластен и предизвикателен. Нотката на покорство и преклонение, можеше да разбуди всяка мъжка страст. Знанието, че могат да я използват както си поискат с робско съзнание гъделичкаше сетивата им и ги караше да се замислят.
Преди да успеят да възразят, красавицата вече обсипваше лицата и телата им с безброй целувки. С едната си ръка, сваляше дрехите на мъртвородния, с с другата галеше изваяните гърди на илионеца. Застанала между им, търкаше щръкналото си дупе в слабините на ковача, а гърдите й притискаха торсът на Пазителя на Шеридан, игриво местейки се около вече разголените му ореоли.
-Не ви ли харесва? - прошепна тя като нимфа. -Не ме ли желаете?
И за да докаже, че не се шегува, тя се оттласна от тях и отиде до едно от леглата. Легна по гръб и премина с пръсти по дължината на цялото си тяло, достигайки до венерения хълм. Веднъж озовали се там, тя разтвори крака и вкара показалеца и средния си пръст вътре, стимулирайки се сама. Почна да издава леки хрипове на удоволствие, извивайки вратът си назад. Играта й не продължи дълго. След като извади пръстите си, ги доближи до устните си и ги засмука. А после....после още повече разтвори бедрата си, в очакване някой или по-скоро и двамата да дойдат и да я обладаят.
-Цяла вечер ли ще стоите там? - подкани ги любимата слугиня на Себастиан Дантес.


/Тед реши какво ще правиш./

Цялата ситуация изглеждаше някак си необикновена, погледната отстрани. Защо пък му трябваше на Дантес да им предлага една от покорните си слугини на двамата мъже? В знак на благодарност? За кое? За това, че му се натресоха неканени? Надали...
Въпреки това, Дани и Дрейк се спогледаха и установиха, че гледката не е никак неприятна и за двама им. Въпреки че не бяха попадали в подобна ситуация, след дългите си години приятелство, нещо в тях им подсказваше, че точно сега е точният момент за това. А леките усмивки по лицата им, издаваха най-много това.

- Хайде момчета... - подкани ги за пореден път девойката, излегнала се удобно на едно от леглата.

Точно така! Какво чакате, пичове? Нападайте, докато месото е прясно и все още е поднесено на тепсия!
Уви, все още никой не помръдваше от мястото си. Ковача стоеше гордо, въпреки че се хилеше като пубертет в този момент, поради забелязаната от него набъбваща ерекция у приятеля му. Лично за себе си, можеше да намери поне сто причини поради които да не тръгне към разголената красавица, заради което продължи да си стои на мястото и да наблюдава случващото пред себе си.
Но Дани, бе свободен човек. Нямаше никой и нищо зад себе си, което да му попречи да действа в този момент. За миг той извърна главата си в страни, поглеждайки към ковача. Той му се усмихна и му смига така, че да разбере това, което искаше да му каже. А именно, че няма да го спре. А и как би могъл?
Некромансъра пристъпи няколко крачки напред, приближавайки се до леглото. В този момент, красавицата изви гръб назад като котка и застана на лактите си. С леки движения започна да мърда таза си нагоре-надолу, сякаш леко подканваше жертвата си към леглото. А Дани, продължаваше да върви напред. Когато стигна ръба на леглото , той се наведе над момичето и я хвана за косите, поради факта че дрехите и вече липсваха. Придърпа я към себе си и с лека грубост впи устните си в нейните. Езика му проникна дълбоко в гърлото и, обхождайки устната и кухина по всички краища.
Последва нещо, което дори самият мъж не очакваше от себе си. Силната възбуда в тялото му явно повлия на трезвите му решения и в следващият момент Дани се отдръпна назад, повличайки девойката след себе си. Щом тя се изправи на крака, некромансъра я хвана през кръста и я притисна силно към тялото си. Последва поредната дълбока целувка, след което той се отдръпна леко назад и проговори :

- Не тук...
Слугинята направи учудена физиономия, но не каза нищо. Дани я дръпна за ръката и я поведе след себе си право към изхода на помещението. С рязко дръпване той отвори широко вратата, така че тя да се удари в стената и скоро да се затвори сама.
Последното което видя гладиатора бе разголеното тяло на Дани, който в този момент обгръщаше с ръце наградата си. Силните му ръце я хванаха през кръста, повдигнаха я и я стовариха върху стената срещу му, удряйки леко гърба и. Жената изстена от превъзбуда, но не смееше да се отдръпне или да се опита да се махне от силната му хватка. Скоро панталоните му се изхлузиха и пазителя остана съвсем гол в малкият тъмен коридор. Последва женски стон, който огласи целият етаж от къщата. После втори...трети...докато накрая вратата не хлопна и еротичната гледка не се скри от погледа на ковача. Останаха само тежките стонове произлизащи от женските устни и дрезгавото дишане на приятеля му.
Дрейк се засмя за момент и се завъртя в обратната на входа посока. Погледна разхвърляното легло и дрехите на жената, която в момента приятеля му обладаваше. Приближи се до леглото, събра дрехите и на куп и ги хвърли на един от старите столове. Щом ги захвърли настрана, той седна върху леглото и просна гърба си назад. Постави ръце зад врата си и впери погледа си в тавана. Опита се да отклони вниманието си от женските стонове, които отекваха в ушите му, но не можеше. С всяка изминала секунда те ставаха все по-силни и по-силни, а после внезапно спираха за момент. Миг на тишина, след който се разнасяше силен писък от болка или онзи звук произлизащ от силното удряне на тяло в тяло.

Измина доста време, преди къщата да утихне по онзи начин, в който мъжете я завариха, когато дойдоха в нея. Тишината бе прекъсната единствено от проскърцването на вратата. Дръжката се наклони надолу, а вратата се отвори плавно. Дрейк повдигна леко глава, а пред погледа му бе приятелят му в цялата си прелест. Дани тъкмо закопчаваше копчетата на панталона си, който преди малко бе нахлузил отново. Косите му бяха разрошени до неузнаваемост, а по гърдите му си личаха белези от нокти. Дори имаше няколко по-дълбоки от които се стичаха леки струйки кръв, плъзгащи се плавно по изваяните му коремни мускули. Некромансъра прокара пръсти през костие си, отмятайки ги назад. Влезе в стаята и с леко движение посегна към вратата, за да я затвори зад себе си.
Гладиатора хвърли бегъл поглед между краката на Пазителя, поглеждайки към коридора. Там лежеше вярната прислуга на Дантес свита на кълбо. Щом вратата се затвори, двамата мъже отново останаха сами.
Ковача се изправи в полу-седнало положение и изчака некромансъра да се приближи до него. През цялото време оглеждаше тялото му, броейки следите оставени по тялото му.

- Идиот... - каза през смях чернокосият, а Дани му отвърна само с една широка усмивка.
Дани се настани до него и се просна върху леглото леко уморен. Дишането му все още бе тежко и учестено, но пък съзнанието избистрено. Чувстваше се някак си по-ободрен и вече можеше да спи спокоен. Не мислеше за глупости, а проблемите му бяха излетели отдавна от главата му. В момента се чувстваше свободен като птичка. Защо го направи ли? Дори самият той не знаеше. Може би по-скоро да докаже на Дантес, че не бе прав. А може би, искаше да докаже същото на себе си, бягайки от проблема.
Скоро двамата затвориха очи и заспаха. Сънят ги догони бързо, а тъмнината се надвеси от телата им. Скоро щеше да дойде ранната утрин, в която трябваше отново да поемат по пътя си, в търсенето на малката некромансърка. В момента им трябваше единствено голяма почивка, за да възвърнат силите си...

Мислите, че постъпи правилно? Че е нещо, напълно очаквано от повечето мъже, които смятат, че като се отдадат на нагонът си ще избягат от проблемите? Че така ще си повярват, че зад тях не стои нищо и никой, който да притиска съзнанието и възприятията им за света? Че ще успее да заспи, без да бъде гонен от терзания и кошмари? Може би сте прави, но нощта далеч не бе от свършване, а с нея идваха и поредната доза ужаси на ума.
Себастиан Дантес наблюдаваше с голямо удоволствие случващото се от собствените си покои и се усмихваше.
-Хахаха, да видим дали съвестта няма да те преследва, Пазителю! Номерата ти не минават, не си чак такъв актьор, за какъвто се мислиш.
Вече потънали в съня, богът изпрати сноп от енергията си, която премина разстоянието от двореца до къщата. Плъзгаше се като змия в нощта, дебнеща плячката си. Прокрадваше се през пролуки, докато не навлезе в източните покои, а там се отправи право към некромансъра. Покачи се по завивките на леглото, премина през торсът му и проникна в черепа му. От там почна всичко. В мозъка на спящия привидно спокойно Дани, почна да се образува картина.
Първоначално бяха само димни завеси, люшкащи се в пространството свободно като повеяни от вятъра. Красавецът преминаваше през тях, като през сив облак. Не виждаше ясно на къде върви, размахваше ръка в опит да прогони мъглите, но всъщност напредваше все повече и повече навътре в неизвестното. Стъпките му не издаваха никакъв звук, нито такъв идваше от никоя страна. Беше тихо. Тихо като в гробница. Дори най-малките стонове, дори жужене не се прокрадваше.
-Ехо.... - чу собственият си глас, но никой освен ехото му, не му отвърна.
-Ехо....ехо...ехо....
-Има ли някой?
-Някой...някой....
Колкото повече напредваше, толкова повече губеше посока. Извърна се назад, но там, както и пред него нямаше нищо. Само димните завеси, които сякаш му се смееха подигравателно с безмълвието си.
-Къде по дяволите съм?
Пазителя продължи напред. Не знаеше на къде отива, нито какво търси. Беше като в лабиринт и ако решеше да се върне назад, само щеше да се изгуби. Надяваше се поне напред да стигне до някакъв изход, до каквото и да е, което ще му даде някакви обяснения.
Въздухът все повече се сгъстяваше, а ходилата му като че ли затънаха в катран. Погледна надолу и видя, че се намира в тиня. Лепкавата, тъмна течност стигаше до глезените и спираше ходът му. Докато изведнъж не чу звук. Не можа да определи какъв точно е, но идваше нейде отпред, скрит зад плаща от сив дим и май беше човешки. Сивоокият пренебрегна затруднението си и с големи крачки тръгна към гласът. Нагази в блатото чак до колената, но не се отказа. Най-накрая преминал го, чу за пореден път шепотът. Беше...женски....и толкова натрапчиво познат. Около него се разнесе аромат на долнопробен тютюн и на рози. Но розите ухаеха някак си различно. Като изсъхнали. Дани тръгна по посока на шума, а с всяка следваща стъпка тютюневият мирис се увеличаваше. Около него се появиха черни рози, някои с липсващи листа, други синеещи на места, но до една покрусени от някаква магия. Нямаше ги яките червени, бели или жълти цветове. Всяка една синьо-черна, разложена или клюмнала скършено на страни.
В близката далечина се открои образ, неясен, разплут и размит, като овал или окончание. Беше седнал на сухата почва, обърнат с гръб към него и не можеше да види ясно очертанията му. Само дългата тъмна коса.
-Коя си ти? - попита приближавайки се.
Съществото дочу гласът му и изпъна гръб. Обърна се към него и погледът му съзря лицето на Смит, приседнала кротко и някак си натъжено на земята. Очите й бяха подпухнали, като че да е плакала цяла нощ. Под ноктите имаше мръсотия, все едно бе ровичкала в пръстта с часове, а дрехите одърпани и разпокъсани.
-Дориан!
Мъртвородния се затича и падна на колена до нея, хващайки я за раменете.
-Ти ли си наистина?
Жената го наблюдаваше с насълзените си ириси, а устните й трепереха от вълнение.
-До, кажи нещо.
-Дани....Защо го направи, Дани....?
Мъжът усети ледени тръпки по гръбначния си стълб. Кожата му се смрази от думите й, а самите негови излетяха от гърлото му.
-Защо го направи?.....Мислех, че....мислех, че си ми приятел. Защо ме предаде....Мислех, че...ме обичаш Дани.
Капки солена вода се спуснаха по страните й и зачервиха бледите й бузи.
-Мислех, че ме обичаш.... - почна да ридае горчиво момичето, а очните й орбити се тресяха около себе си.
-До....не плачи. Моля те...не плачи.
-Мислях, че ме обичаш. Аз те обичам....Обичам те Дани. Обичам те толкова много....
Синекосата богиня се изтръгна от захвата му и се хвърли в обятията му, впивайки пръсти в голият му гръб, който все още носеше белезите на онази робиня.
-Защо ме замени....Защо...защо....защо й се отдаде? Аз те обичам....винаги съм те обичала....
-До...Дориан... - стисна косите й некромансъра. -Моля те, прости ми. Прости ми!
Женският плач огласяваше околията, като контрапункт на женските стонове от преди малко и им придаваше такава покъртителна тежест, че му идеше да раздере собствената си плът само и само да изкупи вината си. Да, ако преди малко се чувстваше добре и пречистен, то сега усещането за грях, за предателство и поквара царуваха в душата му.
-Просто исках да те изкарам. Да те изкарам от умът си.
-Не! - изкрещя мъртвородната на умряло. -Не ме изкарвай. Не ме гони. Не ме пъди, моля те. Недей! - почти истерично викаше момичето блъскайки гърдите му с малките си юмручета. -Не ме гони, не ме гони. Остани с мен! Само с мен. С мен завинаги!
Хубавицата се блъсна в тялото му и впи устните си в неговите жадно. Целувката й бе като признание, като спасение за покрусеното й сърце, като първи поет дъх на новородено. А мъжът, той прие тази целувка с цялата жар на трупът си, докато сълзите се стичаха по устните им.
Дани се събуди с пресипнало гърло, от което не можеше да се процеди нито един звук, колкото и да му се искаше. Изправи се рязко, а по торсът му се стичаше студена пот. Дишаше учестено, тежко и трудно. Инстинктивно се обърна към леглото на приятелят си, за да провери дали не го е събудил, но Дрейк спеше мирно в този момент, поне до колкото му позволяваше ситуацията и не издаваше признаци на безпокойство. От другата страна луната го наблюдаваше с огромните си очи, сякаш му нашепваше тайни.
В покоите си Себастиан Дантес бе доволен. Доволен от малката си игра.
-Лека нощ, пазителю....

/Вече може да пишеш как идва сутринта и ест. какво става преди нея с нашите герои./

Утрото вече наближаваше, а луната продължаваше да наблюдава все още незаспиващият некромансър. С големите си тъмни очи, тя се взираше в будното му тяло, което се въртеше вече няколко часа в завивките. Нещо мътеше мислите му. А именно, сънят който го събуди така рязко. Нито приятен, нито пък кошмар...но достатъчно призрачен, че да разстрои твърдата му душа. Нямаше място за съмнение, че Дани в момента не се чувстваше добре от фактите. Чувстваше се повече от объркан. Дори, накрая не издържа и стана от леглото, като се запъти към помещението, което бе предназначено за къпане. Щом влезе вътре, той светна лампата и застана пред мивката. Вдигна поглед и съзря побелялото си лице. Привиждаше ли му се? Или все повече започваше да прилича на некромансърката...? Надали...
Под очите му се бяха появили дълбоки тъмни кръгове от недоспиването. Мъжа премигна няколко пъти, като дори изпита лека болка от това простичко движение. Изведнъж, той вдигна рязко ръцете си и ги вплете с все сила в косите си. Стисна ги здраво и ги задърпа, сякаш искаше да откъсне собственият си скалп.

- Мамка тии! Не искам да мисля за теб! Не! - шепнеше като в тихо заклинание той - Защо ми го причиняваш? Защо? Кажи ми...
Но, нямаше да получи никакъв отговор, защото човека от който го търсеше, бе безследно изчезнал. Терзанията му продължиха дълго. Може би, Дани прекара поне двадесетина минути пред огледалото, в които ту скубеше косите си от яд, ту се чудеше дали да не изкърти я огледалото или пък етажерката, която бе предназначена за поставянето на различни принадлежности за банята. Уви, не го направи, само и само за да не събуди приятеля си. Най-накрая се стигна до там, че пазителя трябваше да се върне в леглото си, ако иска да поспи поне няколко часа за тази вечер. Преди да го направи, той наплиска лицето си обилно с вода и заметна косите си назад.
На излизане от банята, Дани застана до леглото на ковача. Погледна спящият мъж и се учуди на спокойствието, с което го правеше.

"Мътните те взели! В какво ни забърка, приятелю? Да тръгнем по следите на изгубено съкровище, за което никога не бихме се борили. Да бродим в дън земите и да търсим...хах... "любовта на живота" ти?! А колко ни беше добре преди! Безгрижни живеехме живота си, а сега какво? В главите ни се върти едно и също. Сякаш сърцето ми вече бие в ритъма на името и. Дориан - Смит...Дориан - Смит... Дориан - Смит... Чувам го как кънти в главата ми...сякаш ще се пръсне!
Дани се обърна за момент и извърна погледа си към терасата. Погледна навън, където вече се виждаха първите проблясъци на светлината. Явно утрото щеше да ги навести съвсем скоро. С все още объркани мисли, пазителя се върна в леглото си. Пъхна се под леките завивки и зарови лице във възглавницата, сякаш искаше да спре дъха си един път и завинаги. Постоя така няколко минути, но накрая не издържа. Извърна глава в страни и продължи да лежи така още няколко часа. Така и не заспа...


Когато първите слънчеви лъчи пробиха през прозореца, огряха първо леглото на ковача. Затопляйки завивките му и игриво погалвайки нежната кожа на лицето му, те го разбудиха само за няколко минути. Изтягайки се в леглото в което спеше за първи път, Дрейк се чувстваше наистина добре. Дори можеше да се види лека усмивка по лицето му, породена от сутрешното усещане, че живота е покрай теб. Но щом отвори очи, нещо в него се промени. Изведнъж, той осъзна, че не се намира в удобното легло на своето малко кралство, ами точно обратното. Намираше се в тъмните подземни царства, които бяха владение на чуждите богове. Поглеждайки през прозореца, Дрейк видя много неща, които не успя да види вечерта. Реката по която бяха дошли и кеят в момента изглеждаха много по-различно. Бяха изгубили призрачният си вид. Но въпреки това, мястото на което се намираше не му се стори по-приветливо.
Ставайки от леглото, той инстинктивно погледна към съседното. Дани бе затворил очите си и явно спеше. Ковача го остави така и се запъти право към банята. Изми очите си няколко пъти, разроши косите си и се върна отново в стаята. Приближи се до леглото на Дани и опря ръка на рамото му, като го побутна леко.

- Дани...Дани... - повтаряше тихо името му, но некромансъра не даваше знак, че е буден. След няколкото си неуспешни опита, Дрейк се издразни и сръчка доста по-здраво другаря си и извика толкова силно, че да го вдигне от леглото :
- Хайде бе, труп! Стига си спал!
Явно Дани се бе олял в това да се прави на "Спящата красавица", защото не помръдна дори след това сръчкване. Но след като последва един силен ритник по задните му части, той тактично се размърда, все едно току що отваря очи за първи път от няколко часа.

- Ааа! - прозя се дълго пазителя, след което се обърна настрана. - Какво искаш?!
- Хайде, ставай! Стига си спал!
- На мен ми е добре тук!
- Хайде, скоро трябва да тръгваме...
Некромансъра измънка недоволно.
- Не може ли по-късно?
- Не... - категорично отвърна гладиатора, като внезапно прекъсна думите си.
Ушите му доловиха лек шум, идващ от коридора пред покоите им. Двамата мъже извърнаха инстинктивно погледите си натам, очаквайки някой неканен гост да ги навести в този момент.
- Чакаш ли някого? - попита гладиатора.
- Да...Дантес ще ни сервира закуска в леглото...
Двамата мъже прихнаха в смях един през друг, докато все още никой не дръзваше да ги посети в този момент...

Е, не, не беше Дантес. Самият бог все още се излежаваше в постелята си, радващ се на фиаското, което дъщеря му и Грегъри му спретнаха и нямаше намерение да се занимава с гостите си. Що се отнася до тях, те спокойно можеха да напуснат царството му, а той щеше да им хвърля по някой друг поглед, следящ развоя на събитията. За сега да си ходят по живо по здраво. Все пак им обеща, нямаше да наруши дадената дума.
От друга страна, на вратата все пак се почука и Дрейк реши да отвори. Бе готов за нова доза изненада, но такава не му се предостави. На прага седеше един нищо и никакъв си слуга. Възрастен мъж с оредяла коса, пожълтели зъби и си личеше, че е смъртен. Явно Себастиан намираше идеята и за такива роби за пленителна. Да му служат цял живот, а накрая да умрат и пак да останат при него. Беше интересен експеримент, който заслужаваше да му се обърне внимание.
Та, мъжът в напреднала възраст се поклони на гладиатора, а когато изправи глава се вгледа в младото му, красиво, излъчващо сила лице.
-Добро утро, г-н Туул. Праща ме господаря Дантес. Интересува се спахте ли добре.
-Колкото е възможно.
Мъжът погледна и към некромансъра, който тъкмо се изправяше от леглото, но той не отвърна на погледа му. За него нощта мина ужасно и всячески се опитваше да не си я припомня, макар и безуспешно.
-Тогава мога да заявя, че сте свободни да напуснете царството. Никой няма да ви спре, нито да ви попречи.
-Наистина ли? - попита скептично Илионецът, все още неубеден в думите му.
-Напълно. Само ще ви помоля да си приберете демона по пътя на обратно. Все още стои на кея и чака.
-Той е омагьосан. - чак сега се намеси Дани, все още ядосан, че застопориха сътворението му като някаква играчка.
-Магията е отменена, спокойно може да ви последва.
-Май няма какво да се чудим. - обърна се към Пазителя, приятелят му. -Колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре.
-Съгласен съм.
Мъжете се вкараха в що годе приличен вид, а робът ги съпроводи чак до изхода на къщата. Слънцето печеше претъпено, като не издаваше особена температура. Като че ли служеше само за източник на светлина, но не и топлина.
-Приятен път. - сбогува се с тях непознатия, извърна се и тръгна по обратния път към двореца, за да продължи с останалите си дневни задължения.
-Хайде, друже. Да изчезваме. - поде Дрейк и тръгна право напред към кея.
Тук не му понасяше. Бе готов на всичко, зад а намери Дориан, но не искаше да се задържа повече от необходимото. Въпреки, че не намериха отговорите, които търсеха се сдобиха с нови такива, които размътиха главите им. Така или иначе всичко тепърва предстоеше и той нямаше намерение да се откаже за нищо на света. Трябваше само да изгради план в ума си, който да впусне в действие, а после, дано Елисандра му е на помощ.

/Тед, прави каквото си искаш с тях. Не знам какъв е замисълът ти, така че, ти си решаваш./