Приемната зала

В тази огромна зала се провеждат изпитанията през които трябва да премине кандидат ученикът. Тя е светла, с високи прозорци, които позволяват на слънцето да я озари и напълно празна. Подходяща за образуване в животни или убиване на хора.

Тъй си вървях аз и не след дълго стигнах Роузкилл. Влезнах в залата, в която явно както разбрах щяха да ме изпитват. В залата имаше и други хора, но изобщо не ги отразявах. Вървях си все така и си подсвирквах една песничка:
-Кокалчето на пръста се връзва за кокалчето на петата.
Кокалчето на петата се връзва за кокалчето на ходилото.
Кокалчето на ходилото се връзва за кокалчето на крака.
Кокалчето на крака се връзва за кокалчето на коляното.
Кокалчето на коляното се връзва за кокалчето на бедрото.
Кокалчето на бедрото се връзва за кокалчето на гърба.
Кокалчето на гърба се връзва за кокалчето на врата.
Кокалчето на врата се връзва за кокалчето на главата.
Тези кокалчета, тези кокалчета се разхождат наоколо.
Тези кокалчета, тези кокалчета се разхождат наоколо.
Тези кокалчета, тези кокалчета се разхождат наоколо.

- Мускола на ръката се връзва с този на рамената
Мускола на краката се връзва с този на бедрата
Мускола език се усуква около мускола сърце . Здравей момиче . - Добави към песента с лукава усмивка един блед мъж . Последва кракто мълчание , след което добави :
- Защо си тук .

Погледнах го и се усмихнах. Текстописец, а. Трябва да му се признае, добре се включи. Може би затова реших да го карам айляшки.
-Привет. -повдигнах ръка. -Ази не съм от тука, ази дойде за приемане член на организация. Ази иска стане некро силнаааааа....
Не свалях усмивката от лицето си. Даже нарочно я поддържах. Зъбите ми се белееха на фона за синята ми коса. Беше ми доста интересно.

-Ъ?
Ококорих очи учудено. Този беше хубав....многооо хубав, ама не ми схвана бъзика.
-Тц, тц, тц.... - тези некромансъри, никакво чувство за хумор, ни-ка-кво. -Ъно..... - продължих -Не, че имам нещо против гатанките, ама няма ли да убия някой? Така де, смъртта е доста красиво нещо, не мислите ли?
Последва мълчание от двама ни. Сигурно се чудеше защо искам да си усложня изпитанието допълнително. Просто идеята да отговарям само на въпроси ми се стори странна и лесна за некромансъри. Все пак ние сме създания на смъртта. Изведнъж се сепнах така, все едно на главата ми падна тухла.
-Ей....какво имаш предвид с това, че дупето ми е сладко.
Почнах да се оглеждам отзад. Сладко ли ми беше? Нямах идея, не бях комуникирала с живи хора от доста време.

Малката ококори учудено и загледа в лицето на Изпитващият.
Всъщност, още при влизането и в Приемната зала, той я забеляза веднага.Сред тичащите хора из залата, той чу точно нейните стъпки.А погледът му, се спря на дупето и.Не беше нито малко като шепата му, нито пък голямо и увиснало.Леко повдигнато и напомнящо му на нещо което искаш да намачкаш още като го видиш - точно такива дупета харесваше той.Съзерцаваше я в гръб докато се движеше и бе впил погледа си в дупето и което се поклащаше в ритъма на тропащите и крачета.
Изпитващият разтърси рязко глава, като "избърса" този спомен от главата си.

- Ъ-ъ-ъ... Клавдий, Клавдий Блек.Приятно ми е милейди. - мъжът подаде ръката си към малкото момиче в знак на почитание и добави - Ще Ви бъда благодарен ако ме удостоите с честта да зная името Ви.

Изгледах го тъпо.
-Говориш странно - казах небрежно без да се замислям. -Не се казвам милейди, а Дориан. Дориан Смит.
Поех ръката му и здраво я стиснах, далеч от начина, по който би трябвало да се ръкува една "милейди". После го пуснах и се заоглеждах ентусиазирано и с огън в очите.
-Е, кого ще убиваме? - бях като жадуващо животно. Стрелнах го с крайчеца на окото си. - Или ще си останем само с гатанките. хмм?

- Е, кого ще убиваме? Или ще си останем само с гатанките. хмм?- младата дама бе зажадняла за кръв, но все още Клавдий не бе решил да я измъчва.

Той захвърли един свитък към нея който тя ловко грабна с малките си ръчички.Свитъка бе прясно изработен от кожата на неизвестно животно и все още бе мокър.

- Решите ли това, ще Ви дам шанс да убивате колкото искате...но първо трябва да си спечелите място, на което да положите финото си разложено тяло.Когато сте готова, извикайте ме по име. - след думите си, той изчезна нейде из залата.

Дориан стоя дълго като недоумяваше защо всички в залата се биеха, други принасяха в жертва малки животни, а само тя бе прецаканата да си играе на гатанки.Тя разтвори свитъка бавно и зачете красиво изписаните редове.Нямаше място за грешка.

Въздъхнах и отегчено поклатих глава:
-Ъххх..... Тъпак.
Тупнах на земята и скръстих крака по турски ( сектантска поза, която обаче набра доста голяма популярност ) и почнах да мисля. Всички други тренираха, съживяваха трупове и разни други забавни нещица, но аз трябваше да решавам задачи, като някое чавдарче. Както и да е. Извадих кутията си с цигари - гаден малък навик, но толкова любим. Запалих една черна цигара с аромат на ванилия и се съсредоточих. Размишлявах около десет минути без успех. Почвах да се ядосвам, а вече пушех трета цигара. Захвърлих яростно свитъка като се извиках:
-Кой е измислил тая задача, Айнщайн ли?
Другите некромансъри ме изгледаха, кои учудено, кои ядосано. Намусих се и пак взех свитъка, обърнах го от другата страна и почнах да пиша и смятам на него. Реших да записвам прогреса си и след още десетина минути се оказа, че намерих отговора. Скочих радостно на крака и се заоглеждах. Почесах се по главата в недоумение.
-Ъъъъъ как се казваше онзи?
След като не можех да се сетя ме удари като гръм, обърнах свитъка и там видях името му.
-Ей, Клавдии. Готова съм, пич. - се развиках и зачаках да се появи.

Клавдий стоеше зад нея и тихичко наблюдаваше снажното и тяло строполило се на земята.Опитваше се да разбере дали малката не се опитва да хитрува, но уви.Явно малкото мозаче бе надарено с достатъчно гънки че да се справи с не чак толкова трудната задача.Въпреки че беше успял да я вбеси с това че не я накара да заколи поредният глашатай, той бе доволен от постъпката си.В нея имаше потенциал не само на убиец, но и на много добър войн който би си боравил чудесно с черната магия.Имаше само един проблем... неуката красавица трябваше да бъде обучена добре!

-Ъхм... - прокашля се дорестият красавец който стоеше зад гърба на малкото момиче. - Вашият... как го казахте? Ааа... да! Вашият... Пич! - Клавдий не разбираше значението на тази дума, за това се опита да бъде остроумен като я повтаря, сякаш беше титла на благородник.

- Милейди, Вашият Пич е на разположение и се надява да сте се справили с възложената Ви задачка.

-Аааааа.... - подскочих стреснато. Как по дяволите се озова зад гърба ми без даже да го усетя? Дишах учестено, като се държах за сърцето.
-Никога повече не ме издебвай така бе пич.
След още минута две поемане на въздух се успокоих и му подхвърлих свитъка, за да гледа бележките. Почнах да обяснявам.
-Първо запомних цветовете на къщите спрямо позициите им.. Това малко ме позатрудни.
12. Собственикът, който пуши черен чай пие бира. - имаше само един възможен, а след това този човек можеше да е в само една възможна къща - остават само две къщи, в които не знам човек от каква раса живее. След това поставих 5те раси по съответните къщи, остават само цигари/напитка/домашен любимец, близо съм, успях да определя кой пуши тютюн. Вече знам всеки какво пуши и какво пие, много съм близо...
Както и да е....реших я, ето последните ми мисли: Берсеркът живее преди пушача на тютюн, следователно отглежда котки (10.);
Гладиаторът е единствения съсед на пушача на марихуана, следователно отглежда коне (11.);
Некромансърът пуши хашишl (защото другите 4 ги знам какво пушат), следователно отглежда птички (7.);
[пропускам 4тата къща за сега] Рейнджъра има куче (2.)
Само елементалиста остава без домашен любимец, което значи, че той гледа риби.
И така, уважаеми, отговорите са - Елементалиста гледа риби, а Гладиатора е този, който има кон. Тя се прицелва, стреля и вкарвааа. Game over, драги! - извиках накрая доволна от себе си.

Малката зарадва Клавдии с правилният си отговор.
- Извинете ме, че се замислих така, но тази задача дори и мен би затруднила.Отговорихте правилно в което не се и съмнявам.Сега може би искате да убиете нещо? - Клавдии погледна малките очи на красавицата, но дори не можеше да ги види от наситеният грим които бе сложила за да прикрие разлагащите си клепачи.

- А сега... завъртете се към ей онази врата и закарайте това сладко дупе към Общежитията.
Красавецат изчезна, по същият начин и по които се бе появил в приемната зала.Сякаш никога не е бил тук.Единственото което и оставаше на Дорян е да го послуша....



/ Поли, тичкаи към зайо байо и внимавай да не му скъсаш усмирителната риза ==> Click Me /

-Хъх....сладко дупе ще ми вика той. Ще я видим ние тая работа.
Както и да е, взех си багажа и се запътих към изхода, тихо и бавно, отново без да обръщам внимание на останалите ученици. Те не ме интересуваха. Поне за сега... Излезнах и почнах да се лутам из коридорите в търсене на този зайо байо. Нима заек щеше да ме настанява?! Това място ставаше все по-странно. Чувствах се като в някакъв измислен свят.

Мортем вече буквално беше капнала от вървене. Беше и дошло до гуша от толкова път, и за какво. За да се запише и да я мъчат в някакво си място, където ще се учи да използва силите си. А и докато минаваше покрай гробищата пред сградата, и заради мъглата, и влагата, и се по навлажни косата. Това си беше гадно. И не стига това ами дрехите и бяха от тънка коприна, и едвам не стана на ледена висулка. Е най-накрая стигна. И това което веднага и направи впечатление беше, че проклетата стая беше празна и прекалено осветена. Дразнещо направо. Мортем мразеше светлината и не и беше особено забавно да я усеща по нежната си кожа.
За нейна радост още разполагаше с известен брой цигари. Буквално пушеше като комин, когато няма какво да прави или чака. И отново момичето извади една цигара и я запали. Вдиша дълбоко и изпълни дробовете си с цигарения дим. О сладък дим, някой ден ще я довършиш, ако преди това някой не те изпревари.

-Коя си? За какво си дошла?
Не се виждаше на кой принадлежи гласа. Всъщност в залата нямаше никой, но някой и говореше. Дали се беше скрил перфектно или това бе някакъв магически трик, некромансърката не можа да определи. Даже не можа да разграничи пола на гласа. Сякаш идваше от небитието, а не някъде наблизо.

-Коя си? За какво си дошла?
Това бяха думите, които чу Мортем в тази празна и светла до болка стая. Момичето се поогледа, но не видя никой. Също така не успя да определи дали гласът беше на мъж или на жена. Или пък от къде идва. Все едно гласа беше на някой дух, който си играе с нея. Или беше подпалила Салвия и сега изживяваше един от страничните му ефекти. Абе странна работа. Много странна. Мортем се огледа още веднъж и като видя, че няма смисъл се отказа.
-Името ми е Мортем Хелските от Фиоре. Дошла съм, за да се обучавам в изкуството да си некромансер.
И така Мортем зачака да види дали прословутия глас ще се покаже, за да стане и материя или щеше да си стои скрит. А докато чакаше си дръпна от фаса.

Но гласът не се показа. Може би наистина не бе на нищо живо. След известно чакане от страна на Хелските пред нея от тавана се стовари или по-точно провеси един труп на бесило. По вече посинялата и леко разлагаща се кожа можеше да се каже, че е на поне 4-5 дена.
-Щом си некромансър го съживи. Ако не можеш да направиш това, нямаш място тук.
Съживяването на поне едно мъртво тяло не беше нещо необикновено за приемен изпит. Нужна бе само концентрация върху магията и подчиняването й. Всеки си имаше индивидуален начин как точно да я вкара в организма и да го съживи.

Когато падна трупа, Мортем изобщо и не мигна. Даже го погледна едно спокойно и отегчено. Само проблема беше, че не си падаше по някакви разлагащи се изверги. Тя въздъхна и остави цигарата на земята. Момичето погледна с леко накривена глава на дясно трупа. Огледа го добре. Някакъв гаден такъв. Е все едно. Да се захващаме за работа.
И така първо трябваше да подчини магията си. А до колкото беше чела магията, това е поток от енергия с който можеш да извършиш различни паронормални неща. Щуротии. Е Мортем погледна трупа, но всъщност не го виждаше. Тя се беше концентрирала да открие своя източник на енергия и да го накара да работи за нея. Тоест влезе в съзнанието си, докато е с отворени очи. Буквално се откъсна от света и всичко, което я обикаляше. Изскубна се от мислите за господаря си и за предначертаната и съдба. Откъсна се от мисълта за цигарите и за онзи гаден ром, който изпи в долнопробната кръчма. Изскубна се от страховете си, че отново ще остане без име. И така нататък и така нататък. Мортем най-накрая влезе в дебрите на съзнанието си. В мрачното и изпълнено със страх и самота във въздуха. Там имаше едно нищо. Мрак и нищо повече. Абсолютно нищо, само една малка едвам мигаща светлинка. Но като се приближиш до нея можеш спокойно да видиш, че малката светлинка е една червена топка. Същия цвят като хубавите ябълки, с които тя обичаше да си играе. Същия цвят като очите и. Мортем вдигна бавно ябълката и се усмихна. Момичето започна да си подхвърля, а светлинката светеше все по-силно и по-силно. Сякаш знаеше, че момичето е дошло за нея и иска да си играят. А Мортем всеки път щом усещаше ябълката в ръцете си усещаше, колко е топло и миловидна. Все едно беше нещо живо. Момичето продължи да си играе с ябълката, докато не се разбра, че тя ще и се подчини. Е сега дойде време и да се съживи горкия нещастник на бесилото.

Мортем се върна на земята след известно време и погледна отново нещастника. Момичето затвори очи и замълча за минутка, за да му отдаде почит, преди да се опита да го ще се опита да го съживи и да оскверни тялото му с магията си. Мортем изчака минутка и погледна отново трупа тя се приближи до него и пое дълбоко дъх. Поне да се концентрира и беше лесно. Не беше нито от хората, които имат толкова проблеми, че да мислят постоянно за тях. Даже беше от типа хора, които изобщо нямат проблеми и покварени мисли. Е сега съживяването. Би трябвало да е лесно, след като частица от магията и изпълни тялото на мъртвеца, да го накара да се размърда, колкото да я приемат. И значи това ще прави. Мортем докосна с погнусени е тялото. И то с един пръст и буквално и идеше да си отреже пръста в този момент. Тя затвори очи и усети как магията и я обгръща и бавно започна да се оттича в тялото на мъртвеца. Когато сметна, че е достатъчно, все пак не искаше да стане някой гаф тя се дръпна и погледна нещастника. Мортем започна да си мисли само как енергията и в тялото му се раздвижва и как го кара да се мърда. И продължи единствено с тази мисъл.

Изведнъж очите на споминалият се се отвориха - рязко и бързо. Но само толкова.
-Не си накарала тялото да се подчини на магията ти достатъчно. Продължавай.
Пак само глас и пак с такава интонация, която наподобяваше говор записан на грамофон.

Вече трети път Мортем очакваше да види жива плът на това прокълнато място, и като че ли през ума и мина една доста забавно мисъл.

“Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различни резултати.” - веднага усмивчица се появи на бялото и лице - "Започва да ме избива лудостта. Трети път очаквам да видя някой тук, а какво, все едно и също. Няма никой."

Мортем разтърси глава, за да се върне към помръдването на трупа и въздъхна. Като ще да е забавно поне да го направи по нейн си начин. Вече никакви лимити или такива щуротии. Тя пак докосна гнусното нещо и отново впусна своята магия в тялото му. Забавно но сякаш искаше да зарадва с тези си действия единствения бог, в който вярва. И този път магията и беше по-силна и по-ярка, защото самият и източник на магия беше жаждата и да се подчини на бога на смъртта. Но какво и очаквате от човек, който е напълно и безвъзвратно предан на господаря си. Мортем продължи да вкарва магията си, като този път визуализира желанието си да помръдне трупа, да го накара да вдигне ръка, да размърда пръсти. Разбира се, когато е на безопасно разстояние и така нататък. Момичето изчака 2 минути и се дръпна от тялото. Със силата на волята си продължи да се мъчи да го накара да се размърда, макар и визуално да успяваше, не знаеше дали в реалност ще стане номера.

И ето, че не след дълго трупът почна да се движи. Първо ръцете, после торса и краката. Беше нещо като марионетка, а бесилото играеше ролята на конците й. Мортем се беше справила задоволително със задачата. С още малко тренинг и воля едно такова тяло можеше да се използва в битка. Гласът не промени интонацията си.
-Приета си. Отиди да се настаниш в общежитията. От утре почваш тренировки в Погребалното бюро.
И просто така пак настана тишина. Кой я беше изпитал и приел си остана загадка. Но това съвсем не беше важно.

Мортем вдигна рамене и погледна към трупа. Тя изпухтя и премести погледа си към земята, където беше оставила цигарата си. Тя вече беше изгаснала. Така че Мортем просто я настъпи и излезе от залата.

Тивара събра всички кураж който успя да намери в себе си и мина през врата водеща към приемната зала. Въпреки страхът и несигурността спотайващи се в сърцето на младата нукса, тя вървеше грациозно, без да показва чувствата си изобщо. След това момичето свали забрадката от главата си и огледа просторната стая. Тя беше... празна. Тивара търсеше някой или нещо със престорено спокойствие докато се опитваше да подтисне чувствата които напираха да избухнат подтиквани от празнината на залата.

А веднъж нахлула вътре я очакваше изненада. Предполагаме, че този тип помещения са пълни с кандидати за приемане в това малко, но прекалено мощно общество. Но не! Вместо наплив от хора в залата беше по-празно и от гробница. Нито един шум не се долавяше, нито един силует не се открояваше. Капаците на прозорците бяха плътно затворени и не позволяваха на лунната светлина да пробие през тежкото дърво, правейки пространството тъмно като подземното царство.
След първоначалния ентусиазъм, Тивара пристъпи по-скоро внимателно, като се озърташе на всички страни, в опит да зърне някой, който и да е, даже някоя неопределена сянка. Но колкото по-навътре навлизаше, толкова по-мрачно ставаше, докато накрая, в самата среда на залата не видя лъч светлина, идващ от тавана, като от прожектор. Той осветяваше само една точка в пода под формата на не много голям кръг. А в кръгът - седнало на земята стоеше едно хърбаво момче, с изпито лице и дълги, кокалести пръсти. Очите му бяха изцъклени, със синкави сенки под тях. Беше обхванало краката си с ръце, като ги беше притиснало към торса си. На главата му едвам се прикрепяше жълта спална шапка на бели звездички, чийто край падаше свободно от едната страна на бузата му. То клатеше тялото си напред-назад като умопобъркан от някоя градска лудница и тананикаше странна мелодия:
-На дивана, под юргана, коте бяло се е свряло. Хърка, мърка недоволно, прави се на болно. Но до него аз заставам, аспиринче му подавам. То подскочи и избяга - оздравя веднага! Ах, ти, коте-преструванче! Знам, на моето диванче много сладичко се спи. Но те моля - запомни, че без мое разрешение, няма тук да лягаш ти!
Аристократката бе повече от озадачена. Не очакваше това, ни най-малко. Последното, което смяташе, че ще види на това странно място бе някакъв...спален чувал...
Момчето със страдалческото лице погледна към непознатата. Сякаш треска го беше обладала. Нито за миг не спираше клатенето на тялото си. Дали наистина не бе луд? Тук повечето хора се смятаха за луди, но това не ги правеше по-малко нормални от останалите. Прокълнатите, както ги наричаха, имаха своите собствени съкровени съкровища, които само един друг прокълнат можеше да разбере. А понякога даже и те не се разбираха помежду си. Толкова чудати и непредвидени бяха. 
То отвори сухите си устни и продума, а думите му се повтаряха като ехо от по-различен, по-плътен глас, което определено стресна девойката и накара кръвта й да се вкочани:
-Разяждат очите ми червеи в пръста и паяци пият от кръвта ми сладка. Ръцете ми ги няма, премаза ги един подземен влак, краката ми се скапват, плъзгат се по слузестия път. Дали в Ада се намирам или в някой фантастичен свят!? И как странно е, че не ме плаши тая дяволска прокоба, а усмихвам се и продължавам да вървя!
Червенокосата не разбираше смисъла на тези думи, но вътрешно някак си усещаше, че такъв има. Но какъв беше той? Дали това бе изпитани? Да, колкото повече се замисляше, толкова повече осъзнаваше, че точно това е целта. Да разгадае неразгадаемото. Нуксит, за разлика от братята си некромансъри и шифтъри, са същества, които на първо място разбираха психиката, мечтите и терзанията на хората до такава степен, че можеха да си играят на подмисловно ниво с тях до толкова, че да те накарат да полудееш, да откриеш себе си или даже да се самоубиеш.
Сега Грийнгейз трябваше да забрави стандартните си методи, на които я бяха учили у дома и да се опита да разбули загадката на собствения си ум, както и на този на момчето пред нея. Нямаше много време. Ехото отчиташе сипещите се секунди като призрачно махало, а нечии скрити очи я наблюдаваха...

/Васко опитай се да разгадаеш чрез умствената си магия какво се крие зад думите. Ще преценя дали въображението ти е работило добре и ще разбереш резултата./